Ninja Editor
На огрян от луната плаж един баща бди над спящия си син, докато чакат изгрева и лодка, която да ги отведе до спасителен бряг. Той разказва на момченцето за дългите лета на детството си, за каменната къща на дядо му в Сирия, за маслиновите дръвчета и ливадите, осеяни с диви цветя. Бащата си спомня и оживения град Хомс от дните, преди да завалят бомби от небето и войната да принуди хората да бягат. Когато утрото настъпи, те ще предприемат опасно морско пътуване в търсене на нов дом.
„Гледам профила ти в блясъка на тази нащърбена луна, момчето ми. Миглите ти са като калиграфско писмо, клепачите ти са притворени в невинен сън. Казах ти: „Дръж ръката ми. Нищо лошо няма да ти се случи”.
Това са само думи. Бащини хитрини. Но твоята вяра в баща ти го убива. Защото тази вечер мога да мисля само колко дълбоко е морето, колко необятно и равнодушно е то. И колко безсилен съм аз да те опазя от него.“
Това е част от разтърсваща и трогателна молитва на един баща към своя син, написана от един от най-четените и обичани писатели по света Халед Хосейни. Тази история е вдъхновена от трагичната съдба на Айлан Кюрди, тригодишното сирийско момче, което през септември 2015 г. се удави в Средиземно море, бягайки със семейството си от войната в Сирия.
„Като баща на две деца, когато видях снимката на тялото на Айлан, което лежеше на онзи плаж в Турция, се опитах да си представя колко тежка е загубата за неговия баща, който в същия този ден беше загубил своята съпруга и син. По свой начин исках да отдам дължимото, на Айлан и на хилядите загинали в опит да намерят спасение и нов дом, бягайки от войни, конфликти и преследване.“ споделя Халед Хосейни.
Красиво илюстрираната книга „Молитва към морето“ се публикува на българския пазар на 11-ти септември, 2018.
Вижте още:
Автор: Мария Пеева
Тази сутрин се поглезих с една приятна разходка по Витошка и с купчинка хубави книги - някои за мен, а други - за домочадието. Обещах да споделя с вас какво съм си подготвила да чета тази есен, както и подборът ми за децата. Надявам се да намерите нещо, което да допадне и на вас. И непременно се разходете до Алеята на книгата, ако сте в София тези дни :) Дори и нищо да не харесате от списъка ми, там със сигурност ще намерите вашата книга, и то с намаление.
Преди да започна със списъка, ми се иска да отдам кредит на моя 10-годишен Коко, който направи чудесните и много арт снимки на книгите изцяло по собствена идея. Може би се чувстваше малко гузен, че предпочете да си остане вкъщи вместо да дойде с мен на Алеята. Но до неделя има време, ако размисли, ще го заведа. Коко, благодаря за снимките, прекрасни са. Надявам се и книжката, която ти купих, да ти хареса. Но тя не е тази, която виждате отдолу. Ю Несбьо не ми се струва подходящ за 10-годишни, но за любителите на кървави трилъри (като мен), е прекрасно четиво. И не ми омръзва този автор. В тази книга обаче героят не е добре познатият ни Хари Хуле, а Улав - наемен убиец. Да видим дали ще ме грабне като останалите му криминалета. На снимката виждате още и малко чорапче от Коко, който се качи на стола, за да снима "от перспектива", като истински фотограф :)))) Толкова се смях, че реших да не го режа.
"Живата теорема" избрах за нашия тийнейджър, който мечтае да стане инженер и да работи в НАСА. Авторът Седрик Вилани е един от най-великите математици на нашето съвремие. Някои го сравняват с Джон Наш (Помните ли "Красив ум"?). Мисля, че книгата ще допадне на всички, които обичат математиката и автобиографичните романи. За снимката Коко използва старата си тетрадка по математика. Е, задачите са доста по-лесни, но поне почеркът и задраскването са досущ като на математически гений.
Още два трилъра за самотните есенни вечери, докато моите момчета гледат безкрайните си футболни мачове. Тези са по-"семейни" като тематика, не толкова кървави и зловещи като Несбьо. "Съпругата помежду ни" на Гриър Хендрикс и Сара Пеканен - история с любовен триъгълник и "Перфектната майка"на Ейми Малой - история с отвлечено дете и майчинска група. Нямаше как да ги пропусна, особено след като ми ги препоръчаха приятелки, любители на този жанр.
А на следващата снимка, която Коко е избрал да позиционира до спалнята ми, виждате една книга на Роуз Тримейн, чистокръвна англичанка, ректор на голям британски университет и автор на куп награждавани творби, която вместо да изследва дълбоките потайности на британската същност, е избрала да ни разкаже за живота на имигранта Лев. Може би заради моята съавторка Люси и нейната героиня Лора, а може би и заради някакви мои си нереализирани и дори неосъзнати копнежи, но книгите за адаптация на ново място и изобщо за търсене на място под слънцето много ме вълнуват. Впрочем, чели ли сте "А Бог се смее" на Мария Станкова? И тя никак не е за пропускане, макар да е много, много тъжна (по един особен, някак сух и дистанциран начин, който трогва дори по-дълбоко от сантименталната носталгия).
Следващите две книжки са за Алекс, който напоследък се опитва да срича и има желание да чете сам. "Приказките за лека нощ" са предимно истории за животни, поучителни, красиво илюстрирани, класически народни приказки. "Кащанка" е един от любимите ми разкази на Чехов. Много се зарадвах, че го намирам в книжка с илюстрации, идеална за най-малките читатели. Впрочем, Коко е пропуснал да снима и още една чудна детска книжка на Алекс, може би защото я получи като подарък, а не е сред днешните ни покупки. Но тя заслужава вниманието ви, затова я добавям към есенния ни списък. "Копче за сън" на Валери Петров. Може би си я спомняте от нашето детство, може би дори сте я слушали на аудио-касета или сте гледали постановката. Е, сега може да я четете на детето си и да разглеждате заедно красивите илюстрации.
"Гробищни истории" на Борис Акунин - преди няколко години незнайно защо пропуснах да си я взема, но сега я открих на суперцената от 5 лв. Има доста такива попадения на Алеята на книгите. Книга за "Тайната на отминалите времена" я нарича Акунин, а аз ще добавя, че малко хора могат да пишат мистично по толкова забавен начин.
Следващата книга може би е най-важната, която си купих тази есен. За нея ще ви пиша повече, след като я прочета много, много задълбочено и внимателно. Знаете колко ме вълнува тази тема, след като родителите ми бяха диагностицирани с деменция. Така че за "Краят на Алцхаймер" ще си говорим допълнително.
Ето и още един трилър, още една любима скандинавка - Камила Лекберг и последният й роман "Вещицата". Обърнете внимание на снимката, моля. Коко специално събра листата за "вещерски ефект". (Подозирам, че ще трябва да му платя за тази фотосесия). Иначе за самата книга - Камила Лекберг определено отдавна няма нужда от представяне у нас, не може да не сте прочели поне няколко от психотрилърите й, ако си падате по този жанр. Очаквам с нетърпение увлекателните сюжетни обрати, подвеждащите уловки и малките подсказки, които ме карат да се връщам назад отново и отново. Нямам търпение да прочета и какво се случва с писателката Ерика Фалк и нейният съпруг детектив Патрик Хедстрьом, мои стари любимци, наред с Хари Хуле, Валандер, Лисбер Саландер и Блумквист.
Ерик-Еманюел Шмит - нямах търпение, защото ми я препоръчаха много горещо, и я започнах още докато си пиех кафето на една приятна сенчеста масичка на Витошка, задължителен финал на Алеята на книгите. Младият стажант-журналист Огюстен е надарен с грозна фигура и лишен от всякакъв чар, подритван от колеги, началници и всеки срещнат. И никой не подозира тайната му дарба да вижда отвъд лицата на хората около него. Докато не става свидетел на терористичен взрив в малкото белгийско градче. Дотам съм. Не мога да я оставя.
Открих и нов автор за Коко - Хелън Дънбар. Забелязвам, че напоследък се вторачва все повече в драматичните тийн истории. Затова реших да му предложа "Времето отвътре" - история за обичта и подкрепата между двама братя и за драматичните обрати в живота на едно хлапе. За него е и тази чудесна книга за млади творци "Как да станеш страхотен автор". Написана е забавно, с лесно приложими съвети и идеи и мисля, че ще му е доста полезна.
Толкова от мен за тази есен. А ако посетите Алеята, първо прегледайте програмата, има срещи с български автори и всякакви интересни събития, които може да ви заинтригуват. И приятно четене!
Снимки: Коко Пеев
Препоръчваме ви още:
Най-популярното възражение на родителите срещу училището и образователната система е, че не оправдават очакванията, критикуваме тяхната ефективност. Като че ли всички знаем как не трябва да бъдат обучавани децата ни. А знаем ли как трябва? Има едно схващане, което набира все повече популярност – че училището трябва да те научи преди всичко как да учиш. Как работи тази идея?
Да умееш да учиш означава да разбираш защо учиш и да знаеш какво искаш да постигнеш
Ясно е, че тези умения не се появяват за един ден. Малко са хората, които могат смислено да отговорят на въпроса: „Защо учиш?“. Обикновено отговорът се свежда до баналното: „За да успея в живота.“
Според статистиката в днешно време, до 35-та си година човек сменя средно 7 области на дейност. И, разбира се, всеки път, навлизайки в нова област, той усвоява нещо непознато до момента и постоянно учи.
Какъв искаш да станеш? е въпрос, който вече е толкова банален, че по-често се употребява с ироничен привкус. Но ние, днешните родители, разбираме, че в новия свят се избират не професии, а области на развитие. И навикът да правиш избор не е резултат от издържаните тестове, а цял комплекс от дейности – практически опит на рефлексите, тренинг на навиците ( включително и на навика да правим съзнателен избор). Тестовете например, доколкото са предпочитани от тийнейджърите, понякога съдържат отлични формулировки, които предизвикват размисъл и ти помагат да се самоидентифицираш. Важно е да се научиш да избираш, да разбираш как можеш да станеш професионалист в една или друга област.
Умението да учиш е умение да работиш с информация
Работата с информация, особено в съвременния свят, където тя е в излишък, е още един повод да умееш правилно да разчиташ поставените ти задачи. Ти трябва да можеш да прилагаш така нареченото повърхностно четене, което позволява да вземеш решение на момента – нужна ли ти е тази информация или не - и бавното, задълбочено четене с анализ какво е предназначението на този текст, каква е целта, която преследва авторът му. Тези умения днес започват да се създават от най-ранна възраст.
Важно е и да умееш да проверяваш информацията, която достига до теб, да познаваш и прилагаш популярното журналистическо правило за трите източника, за да си в състояние да вземаш осъзнати решения според информацията, с която разполагаш.
Децата не са проект на родителя
Умението да учиш е умение да управляваш себе си и своето обучение
Все по-настойчиво се говори за емоционален интелект и това е много добра тенденция. Нашите родители не са имали никаква представа колко сложни са чувствата и много често са ни поставяли непосилни изисквания: „не крещи“, „не се обиждай“, „не плачи“, оставяйки ни сами да се справяме с тях. А днес учим децата си да ги преживяват и да съпреживяват. Все пак, за да управляваш себе си трябва добре да познаваш емоциите си. Как да движим своя собствен образователен процес е цяла система от действия. Тя включва привличане на спомагателни практики, план за индивидуалната образователна траектория (индивидуален път на обучение) и умение да изследваме какво искаме да научим ние и нашите деца.
Умението да учиш е умение да общуваш и работиш в екип
Екипното обучение тепърва ще набира скорост в училищата ни, наследство от миналото е ярката индивидуална конкуренция. Но като възрастни хора с професионален опит ние вече знаем, че сами не можем да създадем нищо и рано или късно ще възникне погребност от привличане на експерти, партньори, инвеститори. Защо да не започнем да се учим на умението да работим в група още от детството? Съществуват достатъчно възможности да упражним и затвърдим този навик у детето – настолни игри, отборни състезания и т.н.
Важното е да се създаде пространство за съвместна дейност и да се изберат последователи, които са готови да споделят дейността си с гледната точка на групата, да знаят каква е ролята на лидера и да разбират отговорността, разпределението на задачите и важността на закономерностите, които съществуват в екипа.
Ние, разбира се, не знаем и не можем всичко и всеки ден се появяват нови знания и навици, които би било добре да притежаваме, като ролеви модел. Но някак с практиката се налага изводът, че съвременният родител не е човекът, който умее всичко и е в състояние да предвиди всеки въпрос на детето. Съвременният родител е човек, който е готов да признае, че има неща, които не знае и умее, но може да ги изследва заедно с детето, да споделя опита си, грешките, които е допускал и да създава атмосфера на доверие. Само така имаме шанс да успеем.
Авторът Мария Иванова е ръководител на образователни проекти, предприемач в областта на образованието, журналист, експерт по стратегически комуникации и родител.
Прочетохте ли
Аз съм здрава и умна. Не съм бедна. Имам нужда от пари, за да не получавам паник атаки. С риск да разваля слънчевото ви настроение, ще говоря за (без)паричие. Винаги съм се смятала за човек, който е над нещата, извинете - парите. Истината е, че по природа или ако искате по зодия, съм пестелива, и поне досега рядко съм изпадала в тревожни състояния за семейния бюджет. Все кътам някъде нещо, не спирам да работя, внимавам за какво харча, накратко прилагам познати трикове за финансово здраве. Апчих!
Но се оказах човек, който изпада в панически атаки заради пари. Леко ме е срам, защото осъзнавам, че не съм бедна, че съм здрава и имам работа, но от друга страна се успокоявам, че не съм сама. Това не подобрява ситуацията. Моят кошмар е недоимъкът, който те превръща в нещастен човек.
През последните месеци сметката все не излиза. Аз започнах начинание, което засега само гълта пари и време. Съпругът ми също разчита на всекидневната борба и работа с и за клиенти. Ние сме семейство на свободна практика, което ту изплува, ту потъва в море от (без)паричие, и това ме съсипва, не защото нямаме работа, а защото не се чувствам достатъчно стабилна.
Не, не се оплаквам. Дано не се наложи, но идеята да се върна в офис с шеф ми докарва също толкова силно гадене, както тази за празна банкова сметка. Напуснах последната си постоянна работа, защото работех буквално в полувкопано мазе, а трябваше да убеждавам други хора, че има светлина за бизнеса им. Напуснах и се превърнах в слънчево момиче.
Оттогава борбата за осигуряване на семейния бюджет е понякога тримесечие за тримесечие, друг път месец за месец. Да, мога да приема критиките, че вероятно не управлявам добре бизнеса си, но тъй като вярвам в това, което правя, се уча в движение. Работя с прекрасни хора и клиенти, които също като мен, страдат от най-хроничната болест на малкия и среден бизнес – междуфирмената задлъжнялост и закъснелите плащания.
Вкъщи се караме за технически неудачи, основно по моя вина, и за пари. Аз „мога и с 2, и с 200“, но най-големият ми кошмар е как недостигът или липсата на пари застрашава здравето, храненето, благополучието на семейството ми. Моят кошмар е репликата: „Няма пари!“. Тя ме кара да поемам нископлатени, но бързи ангажименти, да работя по проекти, които не харесвам, да се моля за работа. Не знам точната дума, но състоянието предполагам, че прилича на кризите на наркоманите, когато не са си взели дозата: ръцете ти треперят, изпитваш задух, вътрешно ревеш.
Защо у дома не се караме за пари
Аз и сестра ми пораснахме с майка, която от малки ни обясни и показа, че „няма пари“ не е причина да живеем нещастни. Намирали сме възможности да правим живота си интересен и то по добрия начин. Имали сме мизерни периоди, имали сме заможни периоди, но винаги сме били наясно, че парите са средство, а не самоцел. Затова от малки работим за себе си и не очакваме нито златен билет от лотарията, нито искаме бързи пари.
Съпругът ми, който е по-шумно драматичен от мен, казва, че можел да живее на хляб и кисело мляко, стига да имало за нас. Аз мразя проявите на драматична саможертва, защото са израз на безсилие. Затова търся начини да оптимизирам и бюджет, и разходи, и пазаруване.
Ходя пеша на работа, защото мога и не се налага да пропътувам целия град. Храним се изключително вкъщи, с по-малко, но качествена храна. Ядем повече картофи, грах, леща. Купувам салам, а не филе. Яйцата ни вече не са от свободни кокошки.
Навън детето ни хапва плодове, домашни сандвичи и само от време на време сладолед. Намалих наполовина личните си разходи и все пак изглеждам добре. Планираме разходите за пътувания, за дрехи, за всичко извън задължителните сметки и пазар. Чета книги от собствената си библиотека или от обществената. Виждам се с приятели в парка. Живеем по-скромно, но без да сме нещастни. Поне по-голямата част от времето.
И въпреки това все по-често се будя нощем с кошмари за празна сметка в банката, или проверката на баланса на дебитната или кредитната карта ми докарва задух и прималяване. Почти ненавиждам пазаруването. Сметката е голяма, а пазарската чанта полупразна. Но не сме гладни. И вноската за кредита е платена. Дебитната карта е почти изпразнена, но сметките са платени, или почти.
Пиша това, не за да се оплаквам. Имам близки хора, които се справят и с паническите атаки, и с кредитите, и с опразнената си банкова сметка с достойнство. Понякога си говорим за това, друг път си помагаме. Внимаваме никой да не потъне преди заплата, хонорар. Внимаваме парите да не ни разделят. Защото парите идват и си отиват.
Всеки ден си повтарям: „Ти си здрава и умна, вкъщи сме здрави, имаме покрив над главата си, има кафе, хляб, масло и сирене в хладилника. Добре си, ще се справиш!“. И някак се справям. Усмихвам се и знам, че причините да съм щастлива, са повече от тези да съм нещастна. Дишам дълбоко, работя и живея. Дишам дълбоко, работя и живея. Дишам дълбоко, работя и живея. Парите идват и си отиват. Днес ще дойдат.
*Авторката пожела анонимност.
Препоръчваме ви още:
Приятелките (не) говорят за пари
Автор: Янка Петкова
Виктория и Петър са една много симпатична двойка близнаци. Чакани са години и се появяват на бял свят след третия инвитро опит на родителите си. Раждат се преждевременно в 32-ра г. .с.. И двамата са с детска церебрална парализа и страбизъм на очите, а Петър има и епилепсия (Синдром на Уест), която допълнително утежнява състоянието му. В момента са на почти 3-годишна възраст.
Момиченцето е с ТЕЛК с 95 % инвалидност, а момченцето със 100 % инвалидност и двамата са с право на придружител. Право на придружител имат, но право на личен асистент - не, защото от миналата година са сред децата, които получават 930 лв. месечна помощ. „Щедрият“ жест на държавата им струва отнемането на всички други социални плащания (дори детските), които са получавали до момента, включително и средства за личен асистент. Всъщност, ако силно желаят подобна грижа, родителите могат да наемат на своя глава такъв и да му плащат от помощите на децата. Защото семейството е с „високи“ доходи, които не позволяват на майката (която е безработна) или бабата на Вики и Пеши да бъдат включени в програмата за лични асистенти. Таткото Иван Неделчев е единственият работещ в семейството. Съпругата му Петя е поела грижата за двете деца през деня, помагат й близки, а когато трябва да отделя специално време за всеки от близнаците, за да му прави масаж или гимнастика, идва на помощ едно момиче, което се грижи за другото дете.
Както казва бащата на Вики и Пеши – когато има подобен проблем семейството постепенно се обезкървява - каквото е можело да се продаде е продадено, всички възможни кредити са изтеглени, дори близките са се включили, за да подпомогнат грижата за двете деца. но тя е непрекъсната. Нуждата от рехабилитация е ежедневна, но за съжаление в града няма специалист, който може да се занимава с децата, тъй като единствената рехабилитаторка, която можели да ползват, заминала да работи другаде.
Така Петя и Иван последват съдбата на много други родители на деца с увреждания и се самообразоват, за да бъдат максимално полезни на децата си. Толкова са компетентни, че биха могли да засрамят дори някои специалисти. Как става? Четат, интересуват се, обменят информация с други родители с техните проблеми. Когато успеят да заведат децата си на рехабилитационен курс снимат с телефоните и таблета всяко движение на специалистите, които правят масаж и гимнастика на децата, за да продължат с процедурите вкъщи сами. Всеки малък напредък е резултат от постоянни и непрекъснати усилия.
Веднъж месечно двете деца имат право на 10-дневен рехабилитационен курс, с направление по НЗОК, който провеждат в български център. Близнаците обаче показват сериозен напредък едва след първото си посещение в специализирания рехабилитационен център Адели, в Словакия. Преминават програмата за ранна рехабилитация, предназначена за деца до 2-годишна възраст, която се оказва изключително ефективна за развитието им. Вики започва да стъпва на цяло краче, но постепенно ефектът се загубва, защото няма специалисти, които да работят с нея ежедневно. Брат й става по-стабилен, опитва се да пълзи, но все още не може да сяда, а тъй като е с епилепсия дълго време у нас отказват да му правят масаж и гимнастика. Престрашават се родителите му, които следват указанията на немски специалист от Фрайбург. Лекарят ги съветва да не спират рехабилитацията на момченцето дори след епилептичен пристъп или гърч. В резултат Пеши най-сетне започва да приема твърда храна освен млякото, с което го хранят до момента, и да си осигурява необходимите за растежа му белтъчини и аминокиселини.
Сега на Виктория и Петър им предстои нов курс в център Адели. Родителите им стартираха дарителска кампания, за да могат да наберат средства за престоя там. Стойността на курса е 3078 евро на дете или общо 6156 евро, тоест около 12 000 лева.
Първоначалното намерение на родителите е било да пътуват през октомври, но за момента не са оптимистично настроени и най-вероятно ще отложат курса за ноември – причината набирането на средства е слабо.
Таткото на двете деца споделя притесненията си, че хората са уморени от дарителски кампании, толкова много деца се нуждаят от помощ. Непрекъснато се чуват апели за спасяване на живота на някое дете. И неговата битка е непрекъсната, защото след оцеляването се изискват грижи до живот. Така е с децата с увреждания.
Уморени ли сме наистина? Ето как можем да помогнем:
Дарителски сметки на децата в лева:
Петър Иванов Неделчев - BG73BPBI79434079176001
Виктория Иванова Неделчева - BG89BPBI79434079176101
PayPal на майката на децата - Петя Неделчева: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Ако желаете да поставите във ваш обект дарителска кутия за събиране на средства в подкрепа на двете близначета, вижте как можете да го направите тук.
Можете да ги подкрепите и като закупите някои от артикулите, изработени в подкрепа на каузата им, които в момента са в продажба или да бъдете активни по време на благотворителния базар.
Прочетохте ли
Случвало ли ви се е да подарите на двегодишното си хлапенце играчка и то да се заиграе с опаковката, вместо със съдържанието? Или вместо да се занимава с красивата скъпа музикална играчка, да предпочита да трака с капака на тенджерата? Нашите малки палавници често си избират играчки сред вещите, които изобщо нямат подобна функция. Какво ги привлича най-силно:
1. Кабели и контакти
Сложили сте бебето върху килимчето за активна гимнастика, дали сте му меките кубчета и дрънкалките. След миг то вече е по корем и с бясна скорост изпълзява от стаята (която сте обезопасили максимално, затова в нея няма нищо интересно, но сте в дълбока заблуда) и се втурва точно към мястото, където са събрани всякакви разклонители, контакти и кабели, с неистовото желание да ги завре в устата си. Или поне да оближе розетката. Същото става с дистанционните, които се оказват в зоната на видимост. Дори да не умее да върви, то обезателно ще се добере до тях и ще ги пъхне в устата си. С още по-голяма радост ще направи това, ако някой е подържал дистанционното с ръце, които миришат на риба или пиле.
2. Отражението в огледалото
Имате си дребосък, който едва прохожда. Запасете се с кърпи и препарати за огледалата, защото до края на деня всички те ще приличат на място за гнездене на чужда самка. Детето притиска бузките си към огледалата, облизва ги, усмихва им се, пипа ги с лепкавите си пръстчета (в тази възраст всичко им е лепкаво). Внимавайте, задължително ще удари носа си в стъклото, затова бъдете нащрек.
3. Камъни или боклуци
А по-добре и двете заедно, те са толкова красиви и привлекателни. Камъните те мамят да ги навреш в устата си. Във всяка частичка прах има по две витаминчета, а тези боклуци са толкова мръсни, че можеш да се запасиш с всички необходими нутриенти и микроелементи за години напред, така ли е, майчета?
Какво учат децата, когато е мръсно и опасно
4. Вратите
Вратите са супер, не знаехте ли? Те се отварят, затварят, понякога дори скърцат. Освен това е толкова лесно да си удариш главата в тях и после да плачеш с причина. Или пък можеш да пъхнеш пръстите под тях и да изпищиш, защото се оказва, че е не само супер, но и много болезнено. А, ето и един фиксатор за врати под формата на котенце…
5. Косата
О, косата? Тя е толкова пухкава и мека. Колко е приятно да се вкопчиш в нея! Или да я дърпаш, докато сучеш (понякога проверяваш какъв е прагът на болка на мама, все забравя се, от раждането мина почти година). Или да се опиташ да ядеш коса или да я скубеш, защото се оказва не толкова вкусна, колкото си мислел. И защо мама непрекъснато се опитва да я скрие от теб?
6. Всякакви етикети
„Нашите ми донесоха плюшена играчка и някакви дрехи. Значи имам нови етикети!“ – вероятно така разсъждава дребосъкът, когато види нова вещ. Той с упоение дърпа, къса и мачка етикетите. Души ги и дори ги опитва на вкус със съсредоточен и делови вид.
7. Нещо падна
Не е важно кой го е изтървал и какво точно е изпуснал. Нещотърсачът идва на помощ. Той скоростно ще изпълзи в мокрото петно, което е оставила след себе си падналата чашка. Ще протестира, ако решите да изхвърлите в кофата изпуснатия макарон, защото той е най-вкусното нещо, което му се е случвало да опита. Не го интересува кулата от кубчета, докато не я разруши и всичките й части не се срутят в краката му. В общи линии схващате логиката…
8. Горещото ви кафе
Това, че някога сте приготвили нещо топло за дребосъка и сте го оставили да изстива едва ли ще го заинтересува. Направете си обаче кафе и посегнете за него, и ще видите как бързо ви изпреварва една малка ръчичка, чиито резки движения са максимално опасни. Само навикът и рефлексите ви на нинджа (придобити за някакви си девет месеца) могат да спасят вас и чевръстото бебе от кафепролитие.
9. Телефонът ви
Е, това е нещо свято! Тази супер кутийка, в която можеш да говориш, понякога дори ти отговаря, която родителите намират за много интересна и дори понякога й се смеят – накратко – тя не може да бъде оставена без внимание. Невероятна вещ!
10. Най-грозният предмет вкъщи
Откъде изобщо се е взел? Сигурно някой ви го е подарил преди време и дори не го забелязвате. Вие не, но вашето дете – да. Възможно ли е да бъде привлечено от този невероятен кич, явно няма да има никакъв вкус… Спокойно, по-скоро тази вещ е най-яркото петно в интериора (възможно е дори да има неприятен мирис или да издава силни звуци). Колкото и да е странно, децата харесват такива неща. Махнете кичозната вещ от очите му (свекърва ви я подари, нали). На възрастните обяснете, че сте я прибрали, за да не стане жертва на малките ръчички.
Източник: n-e-n
Прочетохте ли
Автор: Таня Чавдарова
Отдавна се каня да пиша по тази тема, горе-долу от една година. Аз няма да остана анонимна, нито искам детската градина, в която е детето ми, да е анонимна. Казвам се Таня Чавдарова, майка на тригодишно момиче, което е прието и ходи с желание в 88 ДГ „Детски рай“, София, кв. „Дружба“ 2.
Аз съм от онези обсебващи майки, които си гледат децата до 3 години, които кърмят дълго и спят в едно легло с тях, които се водят по бебето не само за храненето, а за всичко в живота им. И това не се вписва в системата ни. Въпреки финансовите неудобства, всеки прави своите избори в живота. За мен и съпруга ми беше по-важно да си гледаме детето, отколкото да имаме пари. Затова си останах вкъщи трите години, знаейки че с детската градина ще е трудно или невъзможно.
Когато подадох документи за кандидатстване в първа група, от трите детски градини в моя квартал имаше само една, в която има прием. В другите две, които са реновирани, имат нова настилка от онази меката на площадките и хубави катерушки, които се ползват с добра репутация, имаше нулев прием. Всички деца от яслата отиват на градина и моето дете няма място там. В нашата детска градина нови катерушки и мека настилка няма. Има няколко играчки направени от палета или други подръчни материали, няколко пясъчника и много, ама наистина много пространство, големи дървета и миризма на спокойствие. Всяка група си има своя площадка и въображение да я използва. В нашата детска градина има една яслена група и три първи и това беше нашият шанс да се класираме. Приети, щастливи и малко притеснени започнахме, но нещата бързо се подредиха. Детето, което до този момент ходеше с мен и в тоалетната, свикна за няма и месец. Имахме трудни моменти, разбира се, плачене насън, че не иска да ходи, но свикна изключително бързо и вече поне 10 месеца ходи с желание. Тайната – любовта на учителите към работата им и към децата. Всеки ден момиченцата имат нови прически, защото госпожата след сън им прави прически, всеки ден госпожите ги гушкат, милват, хвалят и им показват обич. Да, карат им се, повишават им тон – успейте вие да надвикате 30 деца. Но ги обичат и децата усещат това и се чувстват добре.
Един ден дъщеря ми ми казва, че госпожата била наказала еди-кои си деца. Естествено, като майка, мен това веднага ме вкара в защитен режим - как така ще наказват децата. Но попитах какво е било наказанието – да стоят седнали до госпожата. Та това какво наказание е, като децата се бият да са до нея, за да си играе с тях… Лятото, през времето, в което няма детска градина, моята малка дъщеря беше на „бабина градина“ в двора на баба бяхме направили басейн, пясъчник, хамак, палатка, люлка, а тя докато играе на „частната“ си детска площадка казва на баща си: „Тате, ти знаеш ли, че г-жа Григорова е най-добрата и красива госпожа на света?“. Останахме без думи, стана ни толкова мило. Детето, което е откъснато от детската градина, не е виждало госпожата си от месец, ей така от нищото се сеща за нея и то с толкова мили думи. Толкова сме благодарни, че то се чувства добре и обича да ходи на градина. Толкова сме благодарни на грижите на учителките ни.
Но проблемите си ги има. И те не са от детската градина, от учители, директори, медицински сестри, лелки и чистачки. Те идват от системата.
Още след първата родителска среща, плаках. Отидох, очаквах да видя къде дъщеря ми прекарва по-голямата част от деня, да разбера как минават дните им, как се справя. Върнах се с тежестта, че на тези хора, които гледат децата ни, им се налага да просят за условия, в които да ги гледат. Не мога да опиша неудобството, което бе изписано на лицата на госпожите, когато трябваше да се обърнат към над 30 родители да поискат тоалетна хартия, сапун, вода… за децата. Трябваше да поискат учебни помагала, моливи, пластилин, лепила и други пособия, с които да си вършат работата и да обучават децата, не просто да ги пазят, докато родителите са на работа. Така ми се сви сърцето. Има фирми, в които работодателят ти осигурява и храна, и напитки през работния ден, освен средствата, за да работиш, а тези жени, застанали пред нас търсят помощ, за да имат условия да си вършат работата, не просто да пазят децата ни физически здрави, а да ги учат, да ги възпитават… Дори в частните градини, където таксите са около 10 пъти по-високи, в началото на годината ти искат отделно пари за консумативи и това е в реда на нещата и никой не се противи. В държавните е забранено да се искат пари на родителите, в държавните градини родителите се възмущават, че трябва да дадат пари за консумативи. Защо? Нима тези пари не са за нашите деца, нали всички после искаме децата да са се научили да рисуват, да оцветяват, да лепят, изрязват… Как, като не искаме да даваме консумативи за това?
След този шок, последва другият – сборните групи. Все още за мен няма логично обяснение защо се смесват първа и четвърта група заедно. Едните са големи и не искат „бебетата“, а другите са малки и се притесняват и плашат от големите, не могат да играят или се учат на нещо заедно. Защо сборните групи означават смесване на всички възрасти?
И все пак да кажем, че за кратките сборни групи по време на зимната и пролетната ваканция не се впечатлих много, но за сборуването на децата от първи юни до петнадесети септември ми дойде в повече. Отделно, че през август градината не работи и има една дежурна на около 10 градини.
Не се чувствам виновна, че имам дете!
Тук моите познания по въпроса и личните ми наблюдения и предложения са следните:
1. Искаме едно и също
Най-много ме натъжава как изразяването на несъгласие към това сборуване пред учителките на дъщеря ми се приема като нападки към тях. Мили учители, ние родителите сме от вашата страна на барикадата. Ние искаме децата да се гледат в по-малки групи, при по-добри условия, което ще подобри вашата работна среда. Това, че не искаме да се смесват групи, особено възрастово, не е само защото моето дете не обича по-малки/големи деца, а защото на вас ще ви е по-трудно да задържите интереса на всички. Ние, родителите, не сме против „голямата“ ви отпуска, искаме ви свежи и отпочинали на работа, за да имате енергията и търпението да ни гледате любопитните и пълни с енергия деца, да откликвате на нуждите им, да разширявате светогледа им. Ние благородно завиждаме за отпуската, но не и за тежестта на работата ви. Интересите ни са общи, но защо не се борим за тях, не знам.
2. Системата ни е ВИНОВНА
Защо се правят сборни групи? Защото учителите трябва да си ползват отпуската и няма кой да ги замества. Рядко им се позволява през учебната година да ползват отпуск, затова всяка ваканция трябва да се оползотвори. Дотук чудесно, но времената се менят. Бабите и дядовците все още работят и няма как да гледат внучето цяло лято. Съществува и другата тенденция, с късното родителство, при която бабите и дядовците нямат физическата възможност да се справят с отглеждането на внучето. Родителите работят, работодателите не позволяват цяло лято да сме отпуска, а и колко отпуска? 20 дена е отпуската на един родител, а 23 работни дни има месец август. Ще кажете - има двама родители, да, ама кого по-напред да пусне работодателят, като над половината му служители искат през август да си ползват отпуската? Ако не искаш детето да е в сборна група и в същото време да е разделено от своите приятели, как ще излезеш от работа за три месеца и половина?
И тук идва въпросът ми.
Нима основната цел на яслите и детските градини не е родителите спокойно да ходят на работа, докато децата им са на сигурно място, където освен това ще се социализират, ще придобият умения и знания, ще се научат как да се държат като единици от обществото и да спазват обществените порядки? Тогава защо не се пригодиш към днешната действителност, в която родители, баби и дядовци работят през лятото и не им осигуриш спокойствието, за да са по-продуктивни и така цялата икономика и респективно Държавата просперира. Вместо това създаваш служители, които се чудят къде да огреят по-напред; които да вземат болнични, защото една сборна група означава обмяна на още вируси и бактерии, които децата преболедуват; разсеяни, непродуктивни служители, които мислят как ли детето им плаче в градината, а те не могат нищо да направят; хора, които бързат да си тръгнат от работа, за да вземат детето си две минути по-рано; служители, които отиват разстроени на работа, защото са оставили плачещото си дете, което до последно не е искало да се пусне от тях? За кого тази система е добра? И преди да си кажете, че търся само проблемите, имам и решения.
Решения на проблемите
Начален учител ми разказва как едно време през лятото, учителите с по-малко отпуска са замествали учители в детските градини. В днешно време срочният трудов договор, дори за ден, е напълно законен. Затова може да се наемат на срочни договори хора, които да заместват основните учители в детските градини. Студентите имат нужда от стаж по специалността – чудесна възможност за летния сезон.
Да не се смесват възрастови групи и в месеца на затваряне на градината да има адекватно количество отворени, ако се налага юли месец да почиват половината градини, август другата. Така ще се сборуват само две градини в една, а не десет в една. Като цяло групите са твърде големи, не може една група да е от 30 деца и тъкмо през лятото са станали 20 (една по-приемлива бройка) и те веднага ги обединяват, за да са пак 30.
Разбирам липсата на места в детските градини в големите градове, градини трудно и бавно се строят, но тогава увеличете броя служители, които се грижат за тях. По този начин и случаите на насилие от страна на учители към деца ще намалеят, защото ще може по-адекватно да се гледат, ще има още възрастни свидетели, които да предотвратят проявата на своеволие на свой колега.
Няма как да искаме качествена грижа за децата си, ако няма добри условия за служителите, които сме натоварили с тежката задача да се грижат за тях. И не става въпрос за заплати, става въпрос за условия на труд, за отношение към тях, за престиж на професията. Ако ние, родителите, не се отнасяме с уважение и респект към учителите и децата ни няма да го правят, а после очакваме резултати.
А за подбора на учителите да не говорим. При днешното положение, в което няма уважение към труда им, все те са виновни и трябва да се грижат за повече деца, отколкото им е по силите, дали качествените кадри ще кандидатстват за учителски места или ще отидат в някоя фирма, където освен осигурените условия да си вършат работата, ще имат и осигурени лични социални придобивки.
В заключение бих искала да кажа, че аз като родител съм благодарна на учителите, които работят въпреки нас родителите, въпреки условията на труд и въпреки обществената нагласа. Благодарна съм, че попаднахме в градина, в която всички са усмихнати и работят с желание и любов.
Прочетохте ли
Така можем да си караме още 100 години
Плашат ли майчините сълзи? Можем ли да си позволим да плачем пред детето? Обременяваме ли го или го възпитаваме? Гледната точка на една майка, която не крие сълзите си.
Има дни, в които душата ти като че ли я дерат котки, които се превръщат в таралежи. Когато ти се случва нещо лошо. Понякога видимо няма повод, а очите ти се пълнят. Или пък пролактинът се обажда…
А ти си мама. И нямаш почивен ден за плач. Стараеш се много, но въпреки това предателската сълза се стича по бузата ти в най-неподходящия момент.
И виждаш как две детски очички те гледат тревожно и въпросително. Какво правиш?
Желязната лейди
В предишни времена не беше прието родителите да обсъждат своите чувства с децата си. В най-добрия случай, можеше да се чуе: „Обичам те.“ По празници. За да не се разглезват. А ако има ситуация, в която на мама й се плаче… Трябваше да направиш всичко по силите си, за да спреш. Що за глупости? Не бива да се вкисваш! Спомни си железните жени от историята, баба си, майка си. Или мотивиращата фраза: „Ти си силна жена, потърпи!“ И веднага потискаш мъката си, засилвайки я в най-далечния ъгъл. Ако детето вече е забелязало сълзите ти и се е поинтересувало за причината, трябва веднага да му се усмихнеш през сълзи и да кажеш невинно, но твърдо: „Не миличко, не плача. Така ти се струва. Върви да играеш.“ Или нищо да не казваш.
Защото не трябва да обременяваме децата.
Първо, малки са и няма да разберат.
Второ, ще пострада майчиният авторитет.
Трето, не бива да ги товарим с проблемите си.
Защо трябва да се казва истината
По-добре е да не се замисляш какъв урок ще научи детето от подобна ситуация. За това, че да плачеш е лошо. Или за това, че болката е нещо срамно и трябва да я криеш. Или за това, че трябва да лъжеш близките и себе си.
Моята майка плачеше мълчаливо. Когато вече нямаше сили да потиска мъката в себе си. Никога няма да забравя усещането си за страх и безпомощност. Заради това, че любимата ми майка страда, а аз не знам какво да правя. И вътре в мен се пораждаше чувство за вина… Сега си давам сметка, че никога не съм плакала в прегръдките на мама. Макар че бяхме близки и си имахме доверие. Но да плачеш е лошо. Този урок усвоих много бързо.
Сега от време на време се уча да плача. Насаме със себе си, в собствената си прегръдка. И разбирам, че това, което ми се е случвало, не е моят начин да реагирам.
Когато погледнах сина си в очите осъзнах, че той разбира всичко. Вече. И винаги. Стана ми абсолютно ясно, че всяко заобикаляне на истината в отношенията ни ще бъде лицемерие и предателство. А ако се случи така, че да имам лош ден и да нямам възможност да направя тайм аут, за да се възстановя, зная, че ще бъда забелязана въпреки всички хитрости да скрия емоциите си.
Мамо, защо плачеш?
Не мога да потисна чувството и да кажа, че така му се е сторило. Ще излъжа и него, и себе си. Твърде много го уважавам, за да си мисля, че ще повярва на лъжата ми. Опитвайки се да отговоря на въпроса на сина си, аз самата преминавам през микротерапия. Ние заедно се учим да познаваме и назоваваме своите чувства и емоции.
„Знаеш ли, миличък, денят ми беше труден: не спах добре/имах проблеми в работата си/не се разбрахме с тате по един важен въпрос/домъчня ми за баба ти.. затова се чувствам тъжна/уморена/раздразнена. Но това не е заради теб. Знам, че това ще премине като малък дъждовен облак. И отново ще изгрее слънце.“
И се прегръщаме силно, силно. И отиваме да правим заедно нещо хубаво и приятно. Аз улавям топлия поглед на сина си и въздъхвам с облекчение. Радвам се, че той говори за чувствата си с лекота и назовава емоциите си.
И сякаш чувам зад гърба си ропота на няколко поколения майки от епохата на Великото Емоционално Замръзване. Да живее размразяването!
Препоръчваме ви още:
Веднъж в годината пишете писмо на детето си
Днес те обичам повече от вчера
Никога не ме оставяй без целувка!
