Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Умора на съчувствието

Тази сутрин, докато пътувах към рождения ден на едно прекрасно детенце, получих следното съобщение:

Здравейте! много Ви харесвам и искрено се забавлявам с Вашите истории и коментари! Но сега искам да Ви помоля за услуга – моля да разпространите тази страничка. Това са наши много близки приятели – прекрасно семейство, което премина през много трудности, но оцеля. Бихте ли разпространили поста, за да може повече хора да видят и да помогнат! Благодаря Ви!

Погледнах страничката, харесах, първата ми реакция беше да споделя на моята ФБ стена, но се замислих. Всеки ден по стените на приятели и непознати виждаме десетки призиви за помощ. За кученца, котенца, деца, възрастни или млади хора, за всякакви благотворителни каузи. Помагаме за една, за втора. Третата я подминаваме. На четвъртата вече сме отегчени и дори не прочитаме за какво става въпрос. След петата може и да се подразним малко, че в очите ни се навират постоянно нечии страдания. И това е съвсем естествен процес, нарича се умора на съчувствието. Живеем в епоха на информационна преситеност. Отвсякъде ни бомбардират кадри от войната, окървавени лица, ужасни трагедии. Психиката ни търси механизъм за защита и удобно престава да ги забелязва. Скриваме се в зоната си на комфорт и обръщаме поглед към по-забавните теми. Към видеото със сладки тъжни кученца, на които се карат за изядени чехли. Към чичкото с фигура на Аполон, който танцува страстно с прекрасната си млада влюбена съпруга на яхта за 3 млн долара. Към историите на мама нинджа с бандата й от палавници и домашни животни. Това е далеч по-приятно и зареждащо и никой не може да ни осъди, че извръщаме поглед от страшното, от грозното, от болестта, войната, смъртта. Те са там някъде, далеч от нас и не ни засягат. Случват се на други хора, които не познаваме. Какво ни засягат всъщност? Защо изобщо трябва някой да ни занимава с тях? Има си институции, фондации, нека се оправят.

И тъй като пътувах към детски рожден ден, както вече споменах, неволно си припомних един друг детски рожден ден преди година. Прибрахме се весели и доволни, в колата се смяхме и слушахме шумно музика. Беше прекрасен съботен ден, запечатал се е в ума ми много ясно. Слънце, малко бяло вино, точно толкова, че да видиш цветовете по-ярки, смехът на децата и невинните им шеги. Иска ми се да нямаше с какво друго да запомня този ден. Но, за жалост, има. У дома разбрахме, че смъртта е отнесла наше скъпо и близко дете. Дете, което се смееше на шегите ми, играеше с децата ми и обожаваше точно определен вид от моите мъфини – онези с парченца шоколад. Дете, което опъваше загорелите си крака с изранени колене на дивана ми и гледаше мачове с моите момчета. Което тайничко се прокрадваше у дома да поиграе на плейстейшън, когато майка му забрани. Дете с широка усмивка и добро сърце, което защитаваше по-малките на футболното игрище и от което щеше да стане прекрасен и благороден човек. Смъртта, болестта, злото идват като крадци, не искат разрешение и не предупреждават, само грабват най-ценното и си отиват без извинение. И никой от нас не е застрахован. И всички котенца, цветя, вицове и танци на света не могат да ги спрат. Смъртта няма да се откаже, ако я отричаме. Тя дебне някъде там в ъгъла и на незнайния принцип на жестока лотария идва и отнася печелившия. Без ред, възраст и заслуги. Какво да правим тогава? Как да я победим?

Не можем.

Но можем да останем хора пред лицето й. Защото ако сърцето ни спре да трепва пред чуждата болка и мъка, ако се уморим да съчувстваме и помагаме, не знам… Мисля, че това е по-страшно от самата смърт. Това би било най-голямата й победа – да ни отнеме човешкото. Да, ние ще продължим да ходим като хора, да се смеем като хора, да говорим като хора. Но най-истинското, което ни прави една идея повече от бозайници – емпатията, съпричастието, съчувствието, способността да се поставим на мястото на друг човек, те ще са изгубени безвъзвратно. Ще бъдем човеци, но не и хора. Ще бъдем по-недостойни от животни, защото дори животните понякога се грижат за чуждите малки.

Моля ви, останете си хора. Пазете сърцето си не от състраданието, а от бездушието. То е истинският убиец. Не бягайте от съчувствието. Оспорвайте на смъртта набелязаните жертви. Не се предавайте в битката със злото в многото му лица. Споделяйте и помагайте всеки според силите си. Вярвайте в каузи и ги подкрепяйте със сърце. Помагайте на болни деца, пребити кучета и бедни старци. Не защото така си купувате индулгенции, не защото така се застраховате да не се случи на вас, не защото искате целия свят да разбере колко сте добри и щедри. А защото всички сме тук за малко и всички ще си отидем. И единственото, което ще има значение тогава, в онзи незнаен ден, когато и нашият ред на лотарията дойде, ще бъде дали сме оставили след себе си поне една усмивка и една добрина. За да си отидем с мисълта, че цялото блъскане не е било напразно и сме удържали своята макар и малка победа над мрака.

Гошко, детето, чиято съдба ме накара да напиша всичко това, вече е на по-добро място. Но деца в нужда все още има и разчитат на нас. Можете да помогнете на Божидар, на Любчо, и не само. Много са. Ясно е, че никой не може да помогне на всички хора, но е достатъчно всеки от нас да помогне на един. Нали?

Последно променена в Понеделник, 28 Август 2017 14:54
Прочетена 8456 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Сами пишем себе си

Сами пишем себе си

25 Апр, 2018 Истории

Въпрос на оцеляване

Въпрос на оцеляване

25 Апр, 2018 Здраве

Удобното дете

Удобното дете

25 Апр, 2018 Възпитание

Майката не е само "инкубатор"

Майката не е само "инкубатор"

25 Апр, 2018 Добра форма

Бавачка или баба

Бавачка или баба

25 Апр, 2018 Възпитание

Facebook

Hi, Granny :) #mamaninja #grandson #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on