Момичетата не плачат

Авторът на това писмо е баща, който отглежда дъщеря си със специални методи. Силно напомня на герой от филм по сценарий на Николай Хайтов. Дано неговата история завърши с хепиенд.

Цял живот са ми казвали, че момчетата не плачат. Мислех си, че това е много несправедливо. Откъде-накъде? А ако ме боли и много ми се плаче?
Когато се роди дъщеря ми, реших да възстановя справедливостта. Беше на година и половина, когато й казах най-важното: „Момичетата не плачат.“

Винаги ме е вбесявала ситуацията, в която малкото дете пада и към него веднага се втурват всички наоколо - мама и татко, баба и дядо, съседите, дори случайни минувачи. Утешаване, милване, целуване и… още по-силен рев. Това е грешка. Възрастните се държат с децата си като с кокошка-носачка. На децата това им харесва. Разбираемо е. И затова при всяка възможност плачат и получават внимание. Не исках да ставам обект на подобни манипулации, затова когато дъщеря ми проходи и започна да опознава околния свят, измислих израза „момичетата не плачат“. До третата година й казвах това при всеки удобен случай.

Щом малкият човек започне да се вре навсякъде и се откъсва от ръката на родителя си, отговорността вече си е негова. Сам си се ударил – сам си си виновен и няма защо да плачеш. Наврял си се в шкафа за бонбони и върху теб е паднало нещо – няма място за сълзи, това не е трагедия.

Когато родителите са най-големият враг на децата си

90683f730b399de432426b19b8c1c795 XL

Когато се роди тази фраза, дъщеря ми правеше първите си стъпки, на пътя й се изпречваха бордюри, дървета, малко по-късно се научи да кара тротинетка и велосипед. Когато се затрудняваше сериозно й помагах. Но ако просто паднеше и се удареше отивах до нея и казвах: „Момичетата не плачат.“ После обръщах всичко на шега – не трябва да се разбива шкафа с глава, той ни е нужен за други цели. Отклонявах вниманието й. Или: „Я, погледни! А хладилникът няма синина.“ Тя отиваше на място и проверяваше. Премествах фокуса от неприятната случка към обмисляне на последствията.

Всъщност винаги съм й казвал, че момичетата не плачат. Дори и при сериозни случаи. Мажа раните й с йод, превързвам я, но… момичетата не плачат. Резултатът беше, че този малък човек, който всъщност е момиченце и има право да плаче, започна да се държи храбро. Занимавах се с нея по три часа на ден, защото работех наблизо, прибирах се вкъщи в 7 вечерта и до лека нощ времето беше наше. Всички знаят как се чувства майката в първите години от живота на детето. Затова се стараех да помагам, водех детето ни на детска градина.

На някои им се струваше смешно. В детската градина възприемат таткото, като случайно попаднало там същество, от което не можеш да получиш адекватна информация. Идва например медицинската сестра: „Ето ви една бележка, трябва да се нанесат ръста и теглото на детето при раждането, дайте на жена си да ги попълни и в сряда ми я донесете.“ Казвам: „Защо? Мога веднага да ви ги кажа.“ Тя ме гледа с недоверие един вид – „наистина ли ги знаете или ще си ги измислите в момента“. Изстрелвам: „4560 грама, 53 см“. Тя хвърля химикала на масата и отговаря: „Така си и знаех. Вие добре ли сте? Знаете ли какво е да родиш дете 4 кг?“ После се наложи да доказвам, че нищо не съм объркал.

На мен ми е интересно с децата. Детето е нещо много хубаво, това е едно благодарно и отзивчиво същество. Занимавах се с дъщеря си не по принуда, а от любов. И не е имало нищо такова – тя едва е отворила очи сутрин, а аз да подскачам: „Не плачи!“ Казвах й го само, когато беше нужно. Не е била лишена от любов и внимание.

Супербебетата не плачат

8 mart

Три истории с момичето, което не плаче

Първа история. Детската градина

Веднъж дъщеря ми сама откри потвърждение на думите, че момичетата не плачат. Беше на 2,5 години и току-що беше тръгнала на детска градина. Там децата много често плачеха за майките си, когато ги оставяха сутрин. При това всички момченца поголовно, а момиченцата – не. Водя детето в градината, обувам му пантофките, целувам го по челото и се разделяме. До мен майка с момченце, на което очите му се пълнят. Тя се кани да тръгва, то започва да реве. За дъщеря ми ситуацията е непонятна. Гледа ме и казва: „Момчета, какво да ги правиш. Все реват.“ Отговарям й: „Да, само момичетата не плачат.“ Тя продължава: „Сигурно е гладен.“ Свива рамене и влиза в групата си. За първи път тогава видях ефекта от думите, които внушавах на детето си.

Втора история. Тротинетката

Веднъж дъщеря ми караше тротинетката си на едно хълмисто място, набра скорост и аз изоостанах 30-40 метра след нея. Не знам в камък ли се препъна или в друга неравност, но излетя като куршум. Падна по корем, ударът беше силен. Когато стигнах до нея, очите й бяха пълни със сълзи. Истински сълзи, но без да издаде звук. Тялото й плачеше, но тя, стиснала зъби, каза: „Тате, всичко е наред. Не ме боли.“ А бяха издрани коленете и ръцете й, дори дънките й след това изхвърлихме, защото не ставаха за нищо. В този случай фразата за момичетата, които не плачат, не звучеше като че ли процесът на инсталиране на програмата в мозъка е приключил. Просто за пореден път се убедих, че това работи.

Трета история. Приятелите

Не всички разбират моята позиция. Наши приятели имат син, две седмици по-малък от дъщеря ми. Ситуацията при тях е точно обратната. Много грижовна, любвеобилна майка. И активно дете, което скача, пада, чупи, боде се и… плаче. Те се отнасят към сълзите му със съчувствие, а мен обвиняват, че възпитавам детето си по спартански. Едва ли не съм го лишил от детство, то има нужда да си поплаче, да се сгуши в родителя си и да се нареве. Наричат ме бездушен и безсърдечен диктатор. Мисля, че просто ми завиждат.

Сега дъщеря ми е на 10 години и все още си подхвърляме, че момичетата не плачат. Спускаме се в пещери, случвало се е да пореже крака си до кръв, но не плаче. Идеята, че момичетата не плачат, вече е трайно в съзнанието й. Не ми се налага да мисля дали нещо, което се е случило, е истински проблем или не. Ако видя сълзи в очите й, значи е сериозно. С другите деца е трудно - не можеш да разбереш дали плачат, защото търсят внимание, или имат сериозен проблем.

Давам си сметка обаче, че съм я лишил от главното й оръжие за управление на мъжете. Не зная как ще се отрази това на връзките й в бъдеще. Надявам се да се справи.

37 "вредни" съвети за татковци

297986 P ok

Коментарът на психолога

Възрастният човек, бащата, се подразнил, че с дъщеря му, на 1,5 години, се отнасят като с кокошка-носачка и й забранил да плаче. Тя може да плаче, а аз не? Непоносимо е да гледа човек как тя манипулира възрастните. А най-неприятното е, че майка й тича при всеки неин вопъл и не ми обръща внимание. На МЕН!

Той пише, че лишава дъщеря си от шанса да управлява мъжете в живота си в бъдеще. Явно не му допада, че някой го управлява със сълзи и му вменява чувство за вина. Кой? Мама? Очевидно не може да се справи с някого и затова е решил да възпита дъщеря си така, че никога да не попадне под нейна власт. Тоест цялата тази история не е за любовта, а за властта. Кой кого управлява – това е въпросът.

Бруталният ни супергерой обяснява мотивите си поне два пъти:

„на мен ми забраняваха да плача, а защо на нея не“

„не искам тя да ме манипулира“

С други думи малкото момиченце е сериозна конкуренция за мястото му в семейството. Като че ли е негова сестра, която е отнела любовта и вниманието на по-възрастните. Навярно, като малък, той също е бил обект на присмех и подценяване. Пораснал е физически, но вътрешно е останал максимум тийнейджър, ревнив и неуверен.

Бих разбрала, навярно, ако човекът казваше: „Непоносимо е да виждам сълзите й, да чувствам собственото си безсилие, не знам как да я успокоя, затова й забранявам да плаче.“ Това би било почти честно. Макар да познавам много млади бащи, които реагират по друг начин: „Непоносимо е да виждам сълзите й, затова веднага я гушвам, успокоявам я, обещавам да й дам каквото иска, макар че жена ми казва, че ме манипулира.“ Триста пъти по-добре е да те манипулира! Това е нормална реакция на всеки възрастен човек, когато види сълзи в очите на дете. Неотдавна видях как едни млад татко, люлее на ръце чуждо шестмесечно момиченце (беше отишъл на гости), защото на малкото му е „много самотно в креватчето“. Носеше го и му говореше нежно. Когато му говориш – детето се успокоява.

Авторът на писмото учи дъщеря си при никакви обстоятелства да не разчита на баща си. Сълзите й напират в очите, но тя не смее да издаде звук, за да не го разочарова. Като че ли я подготвя за спецчасти, които ще правят десант в тила на противника. Да игнорира чувствата си, физическото си състояние, болката, емоционалните си потребности? Защо е нужно това? За да не устройва истерии на баща си? За да не се отдръпне от нея с думите: „Ревла, няма да излизам вече с теб! Излагаш ме!“ А какво ще прави този татко, ако един ден дъщеря му каже: „Тате, чувствам се зле, не ми се живее.“ Всичко води натам – невъзможността да се отърсиш от едни емоции, а да оставиш други. Често те вървят в комплект. Ако се опитваш да изключиш неприятните преживявания (болка, мъка, обида), радостта, удоволствието, ентусиазмът също ще изчезнат.

Малкият оловен войник изгаря в огъня. Някой да напомни това на този татко. Може да му помогне да се разплаче пръв.


Препоръчваме ви още:

Светът на бащите

Мъжът и дъщеря му

Момичето на тати

 

 

Последно променена в Неделя, 10 Юни 2018 09:07
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Добра домакиня или добра майка

Добра домакиня или добра майка

13 Авг, 2018 Възпитание

Мама е сухарка

Мама е сухарка

13 Авг, 2018 Блог

Много „трябва“

Много „трябва“

12 Авг, 2018 Възпитание

Епидемията на разглезването

Епидемията на разглезването

11 Авг, 2018 Възпитание

Ако баба не обича внучето

Ако баба не обича внучето

10 Авг, 2018 Отношения

Вуйчото и двете му сестри

Вуйчото и двете му сестри

09 Авг, 2018 Истории

ИИИИХХХ!

ИИИИХХХ!

08 Авг, 2018 Забавно

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on