Разводът през очите на детето

Aвтор: Олга Якимова

В една ноемврийска вечер на 1988 г. тичах към къщи с особено настроение. Бях минала квалификациите по бадминтон. Значи скоро щях да се състезавам. Ура! Сега ще кажа на родителите си…

Отворих врата и чух мама от кухнята:

- Ела тук. Баща ти иска да каже нещо на теб и брат ти.

Никога не можах да разбера защо в този момент реших, че става дума развод. Разводът на моите родители. Дори когато се караха, с брат ми никога не сме мислели, че може да се разделят. Това бяха просто спречквания. А и тези, които бяхме виждали, бяха много редки.

Сринах се до стената в коридора. И изпаднах в истерия. Никой нищо не успя да каже.

Плачех толкова силно, че повикаха леля ми (сестрата на мама), за да ме успокоява. Но всички увещания, че родителите ни се разделят, но баща ни никога няма да ни изостави, че ни обича, че нищо няма да се промени, че ще се виждаме и занапред, бяха безсмислени. Моят свят рухна веднъж и завинаги. Светът на моето семейство. В отчаяните си опити да ме успокои мама дори предложи да живея с татко. Много по-късно разбрах, какво й е струвало това.

Защо ви разказвам това?

Искам да покажа развода на родителите през очите на детето. След години. Искам късче по късче да анализирам това, което се случи, защо и как да направим така, че детето да бъде минимално травмирано.

Моето мнение. Личното.

Около развода

razv

Късче първо - егоизмът и порастването

Това беше момент на тотален взаимен егоизъм. На родителите ни им беше важно да ни кажат какви промени очакват семейството ни. А на мен ми беше важно нещо друго. Да победя в следващото състезание. На кого му беше интересно това? И това че утре имах участие в Клуба на строителя пред съучениците си, пред родителите и учителите в чест на поредната годишнина. На тях това не им беше важно.
Плачех и разбирах, че утре очите ми ще бъдат подпухнали, че няма да мога да дишам през носа си, а главата ми ще се пръска на хиляди парченца.

Беше ми жал за мен самата, за мама, която не приличаше на себе си и за баща ми, който седеше в кухнята свел глава. В този ден пораснах.

Как се чувстват децата в нестандартните семейства

razv2

Късче второ - научих се да лъжа

Никой от съучениците ми не разбра, че родителите ми се развеждат. По онова време социалният статус на семейството беше много важен за обществото. И как иначе – нали това е основната му единица. Когато бях дете четях много, явно и доста излишни неща, защото смятах, че семейството се създава веднъж и завинаги, че разводите са възможни само ако някой от семейството е асоциален. И бях спокойна – с моето семейство всичко беше наред. Имахме дом, вила, в почивните дни ни гостуваха баба и дядо (родителите на баща ми), през лятото ходехме при другата ни баба – майката на майка ми. Безопасност и покой! Така беше винаги. И така трябваше да бъде винаги.

Болката ми беше вътрешна – заради предателството на близкия човек, и външна. Стереотипите за семейната цялост, като ядро на обществото, бяха идиотски. Появи се срам заради разбитото ни семейство.

Проблемът беше и в това, че баща ми беше в родителския комитет на училището и класа (фирмата, в която работеше имаше шефство над нашето училище). Той редовно общуваше с химичката по въпроси свързани с обзавеждането на кабинета. Готвеше класа ни за летния поход, учеше ни да опъваме палатки и да палим огън.

Какво ще стане, когато всички разберат, че баща ми ни е напуснал? Какво не ни е наред, че ни изоставя?

И се научих да лъжа. Всяка учебна година попълвах в анкетата данните на двамата си родители. Както обикновено. На всички въпроси, защо не са виждали баща ми в училището отдавна, казвах, че е зает.

Успя да ги заблудя, че всичко е наред, почти до завършването. Тогава в благодарственото писмо до родителите ми видях само името на майка си. Всички предишни години имената им бяха едно до друго.

Та в онзи ден, когато трябваше да изнеса приветствие в клуба, щом видяха лицето ми всички бяха в шок. Пак излъгах – алергия, температура и т.н. Очилата успяха да скрият очите ми. Не помня какво съм говорила и как. Помня само дървения под на сцената.

Спомням си, че си тръгнах към къщи и се разплаках, едва когато училищната врата се затвори зад гърба ми. Научих се да се сдържам и да плача само на затворена врата.

СМС татко

razv3

Късче трето - имитацията

Когато успях да се посъвзема, попитах мама, ако тате поиска да се върне, ще го приеме ли. Мама каза, че би го направила заради нас. А после ми призна, че отдавна са разведени.

Оформили развода преди половин година. Това беше удар под пояса. Половин година в лъжа. Половин година са давали вид, че са заедно. Половин година близките и приятелите ни са знаели, че са разведени, а ние не. И са се правели, че всичко е наред.

Това беше тотално предателство. И проблемът беше, че мислех, че ако съм знаела по-рано за това щях да се уча по-добре, да наблягам на спорта, да не се карам с брат си, да мия чиниите и да чистя, без да ми напомнят. Чувствах се виновна. Ако знаех, че са решили да се разведат… Не можех да разбера как е възможно да заобичаш друга жена и да напуснеш семейството си? Къде отива любовта? Любовта и семейството са едно цяло!

Мина време и разбрах, че това не е така. Любовта е подарък, семейството – работа. Ако хората ценят този подарък – любовта, и работят над отношенията си, ще имат и едното, и другото.

Защо любовта се превръща в претенции към другия

razv4

Късче четвърто - мъдростта

Научих се да мисля и сама да се измъквам от депресията. На 13 години. Макар да имаше опит да помощ отвън.

Мама явно не беше готова за такава реакция от моя страна – когато си бях вкъщи, плачех от сутрин до вечер. Намери ми психолог. В ония времена, представете си. Не ми хареса този разговор. Тази жена не ме разбираше:

- Баща ти е напуснал майка ти, не децата си.

Аз (на себе си): "Така ли? Къде е тогава?"

- Той ви обича.

Аз (на себе си): "От разстояние?"

- Всичко ще мине.

Аз (на себе си): "Какво знаеш ти? Това няма да премине никога."


Мисля, че жената искрено се опитваше да помогне, както и близките ми, но тогава разбрах, че никой няма да ми помогне по-добре от мен самата. Ако аз сама не успея да се измъкна, то… И се измъкнах.

Наблюдавах как си отива и отново избухва болката. Какви мисли я предизвикват? Защо ми е толкова зле? Ще мога ли да преживея още един ден с тази болка?

Научих се да слагам маската и да се събирам късче по късче, преди да изляза навън, да се радвам и да се държа както обикновено. Когато се прибирах вкъщи и затварях вратата след себе си, отново се разпадах на хиляди парченца.

Ден след ден. Много години. Учех се да живея отново и след години, когато преживях и анализирах тази история, успях да се разделя със собствения си мъж и баща на детето ми, без да има травмиращи последствия за дъщеря ни.

Препоръчваме ви още:

Щастливо разведена

Изгубени

Не мога да простя на дъщеря си

 

 

Последно променена в Понеделник, 09 Юли 2018 10:38
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на