Джони е нашият приказен герой. Викам го на помощ винаги когато Алекс има нужда от убеждаване.

Имало едно момченце на име Джони. Веднъж излязъл на разходка с мама и срещнал на пътя малко, пухкаво котенце. Котенцето изглеждало много тъжно и самотно и на Джони му домъчняло за него.

– Мамо, виж колко е тъжно котенцето. Сигурно си няма майка и татко. Хайде да си го вземем, моля, моля, МОЛЯ!

Мама помислила малко и отговорила:

– Добре, Джони, но трябва да ми обещаеш да си мил с него, защото то е много малко и беззащитно. И трябва всеки ден да му даваш вода и храна.

– Обещавам, мамо!, отговорил Джони. И котенцето се сдобило с нов дом и семейство.

На другия ден приятелите на Джони го повикали да си играе с тях. Джони хукнал навън и забравил да даде водичка и храна на котето. То мяукало гладно и жадно и накрая скочило на масата и бутнало вазата с цветята. Джони се прибрал и го замерил с обувката си. Котенцето се уплашило, скрило се в гардероба, без никой да го види, и заспало.

Вечерта мама се върнала от работа, а Джони се хвърлил на врата й разплакан.

– Мамо, аз не бях добър с котето и то избяга. Колко искам да се върне! Никога вече няма да правя така!

Мама гушнала Джони, за да го успокои, а после му сготвила вкусна пилешка супа. Котенцето усетило уханието и изскочило прегладняло от гардероба. Джони подскочил от радост и извикал:

– Мило коте, ти се върна! Никога вече няма да съм лош с теб! Ще съм най-грижовният стопанин!

И удържал на думата си.

Джони е нашият приказен герой. Викам го на помощ винаги когато Алекс има нужда от убеждаване.

Имало едно момченце на име Джони. Той много обичал да си похапва сладолед, пица и кексчета, но винаги се мръщел на зеленчуците и недоволно ги побутвал из чинията си. Един ден обаче Джони се прибрал вкъщи много тъжен и с почти разплакани очички.

– Защо си тъжен, Джони? – попитала го мама.
– Защото се състезавахме и аз бях последен. Всички деца ме изпревариха, дори Тони, който е по-малък от мен. – отвърнал Джони с наведена глава.
– Недей да плачеш, Джони. – обадил се татко. – Може просто да си бил изморен и да не си имал достатъчно сили.
– Но аз искам да съм силен и бърз! Не искам да съм последен!
– Тогава ще трябва да положиш повече усилия. – му казал татко.
– А също така и да наблегнеш на зеленчуците. – добавила мама.
– Какво общо имат зеленчуците с бягането, мамо? – Джони попитал сърдито. Мама много обичала да се меси в мъжките разговори, дори когато става дума за спорт.
– Сега ще ти обясня. – усмихнала се мама и поставила пред Джони огромна чиния с прясно измити свежи зеленчуци, от които се канела да приготви обяд. – Виж колко цветни са зеленчуците. Червените чушки и доматки те правят здрав и силен, зеленият спанак, краставичка и марулка – те правят бърз и издръжлив, а оранжевият морков помага на очичките ти виждат надалеч и те предпазва от болести. Всеки зеленчук ти помага да растеш здрав и да си първи в игрите.
– А татко обича ли зеленчуци?
– Разбира се! Затова е пораснал толкова голям.
– Бързо, мамо! Давай ми най-голямата салата! – извикал Джони, грабнал виличката си и затропал по масата. Нямал търпение да стане все по-голям, силен и бърз.

И никога повече да не е последен в игрите.

Имало едно време момченце на име Джони. Веднъж мама и татко решили да отидат на кино и повикали бабата на Джони да се грижи за него.
– Защо не мога да дойда с вас? – попитал Джони.
– Защото си още малък и ще ти доскучае в киното. – отговорил татко.
– А и баба много ще се радва да си поиграе с теб. – добавила мама.

Джони се намръщил и кръстосал ръце на гърдите си, както понякога прави татко, когато съседът паркира пред гаража им.
– Аз никога не съм ходил на кино, а вече съм толкова голям. Тони е една година по-малък, а вече го водят.
Мама и татко се спогледали и тихичко си прошепнали нещо на ухото.
– Добре тогава. – казал татко. – Но ще те заведем на кино утре, на специален филм, който децата харесват. Този, на който отиваме сега, е с надписи и няма да разбираш какво си говорят. Освен това в него няма никакви дечица и няма да ти е интересен.
– Но утре задължително ще отидем и тримата заедно. Обещаваме ти. – добавила мама.
Джони толкова много се зарадвал, че пуснал мама и татко да излязат, без изобщо да протестира повече. На всичкото отгоре си изкарал чудесно с баба, подреждали заедно пъзели, играли на „Домино“, чели приказки, а за десерт си сложили по цели две парчета плодова торта. „Изобщо, с баба се живее много по-весело.“, си помислил Джони, но решил да не го казва на мама и тате, защото може да се обидят и да не го заведат на кино, както му обещали.
На следващия ден Джони станал рано сутринта, за да не би да пропусне часа за киното. Закусил и бързо си облякъл най-хубавите дрешки. Мама и татко станали след него и били много изненадани, че се е оправил съвсем сам, без дори да ги събуди. Когато времето за киното дошло, тримата се качили на колата и отишли в залата. На Джони много му харесали високите тавани, стените с многобройни плакати от най-различни филми, някои смешни, други – страшни. Мама и тате купили билети, после пуканки и всички заедно влезли в залата. Изобщо всичко изглеждало прекрасно, докато изведнъж угасили осветлението и филмът започнал.
– Мамо, тате, защо е тъмно? – попитал Джони малко уплашено.
– Не се притеснявай, Джони – отговорил тате. – Нарочно е тъмно, за да виждаме по-добре екрана.
– А защо е толкова шумно? Не може ли да се намали звукът?
– Не, Джони, в киното не можем да намалим звукът. – обяснила мама.
Тогава една лелка от предния ред се обърнала назад и изшъткала.
– Защо тази леля ми се кара?, – попитал Джони.
– Защото в киното не трябва да се говори високо. – отговорил тате.
Джони се загледал в екрана, на който се гонели едни забавни животинки. Било смешно и интересно, но по едно време Джони се изморил от толкова шум и гоненици и заспал.
– Хайде, Джони, филмът свърши. – по едно време го събудила мама.
– Хареса ли ти? – попитал татко.
– Да. – отговорил Джони. – Непременно да ме доведете пак. Много хубаво се спи на кино. Само не разбрах какво стана накрая.

Имало едно момченце на име Джони. Джони най-много обичал да играе навън с приятели, но когато времето било лошо, си играел вкъщи с количките и конструкторите си. След като играта приключи, той винаги ги прибирал в специалните им шарени кутии, после мама му разказвала приказка и си лягал да спи.

Една вечер обаче Джони имал гости до късно, много се изморил и заспал без да си прибере играчките.
– Утре сутринта ще си ги подредя. – помислил си той. Но за негово учудване, когато се събудил, всички играчки вече били внимателно подредени, и то в правилните кутии.

– Виж ти. – казал си Джони. – Кой ли ги е прибрал? Сигурно вкъщи живеят някакви малки човечета, които след като заспим, излизат и подреждат цялата къща.

На следващата вечер Джони отново решил, че няма смисъл да подрежда играчките си, защото малките човечета ще го направят вместо него. И наистина, сутринта стаята му отново изглеждала чиста и подредена. На третата вечер Джони отново си легнал, без да прибере количките и конструкторите. Оставил ги разхвърляни по пода така, както е приключил играта. Мама влязла в стаята, видяла ги и вместо да му разкаже приказка, се навела и започнала да ги прибира.

– Мамо, остави играчките и ела да ми разкажеш приказката ми. Много ми се спи! – помолил Джони.
– Тази вечер няма да мога, макар че ми се иска, защото трябва да подредя играчките ти, Джони.
– Защо ще ги подреждаш? Остави ги на малките човечета, които всяка вечер шетат из къщи и прибират всичко на мястото му. – отговорил й Джони.
Мама се засмяла и дълго време се смяла, Джони чак се притеснил да не се разхълца от смях, както му се случвало понякога, когато дядо го гъделичка по коремчето.

– Не ги прибират малките човечета, а големите. – обяснила накрая мама.
Джони се изправил в леглото малко уплашен.
– Кои са тези големи човечета, мамо?
– Аз и татко ти, разбира се. Ние подреждаме всичко, когато си легнеш. Няма никакви малки човечета.
Тогава Джони също се засмял от сърце и скочил от леглото.
– Тогава едно малко човече сега ще прибере играчките ми. – казал той и бързо прибрал всички колички и конструктори, при това в правилните кутии.

А после мама му разказала приказка и го целунала за лека нощ.

Джони е нашият измислен приказен герой. Викам го на помощ, когато Алекс упорито отказва да ме разбере.

Имало едно момченце на име Джони. Той на всичко казвал „НЕ!“.

Сутрин татко го събужда:

– Хайде, Джони, време е за ставане!

 Джони казва:

– НЕ!

 После мама го вика:

– Хайде, Джони, на закуска!

 Джони казва:

– НЕ!

 После татко му напомня:

– Джони, време е за училище.

 Джони казва:

– НЕ!

 Следобед децата го викат навън:

– Джони, хайде да си играем!

 Джони казва:

– НЕ!

 Един ден на всички им омръзнало да чуват само „НЕ!“ и спрели да говорят с Джони.

На Джони му домъчняло. Тогава мама го успокоила:

– Недей да плачеш, Джони. Просто казвай „НЕ“, само когато НАИСТИНА не искаш нещо.

 На другата сутрин татко събудил Джони:

– Хайде, Джони, време е за ставане!

 Джони точно се канел по навик да отговори:

– НЕ!

 Когато се сетил, че всъщност много иска да стане, да закуси и да започне новият ден на игри и приключения.

 Затова казал:

– ДA!

 После мама го повикала:

– Джони, палачинките са готови.

 Джони точно се канел да отвърне:

– НЕ!

 Когато се сетил, че е много гладен и обожава палачинки, затова казал:

– ДА!

 После децата го потърсили да играят:

– Джони, хайде навън!

 А той им отговорил, без да се замисли:

– ДА! Идвам веднага, приятели!

 И бил един много хубав ден.

Светлето, която има диплома за стругарка, но предпочита да работи като адвокат, (да й се неначуди човек), ни разказва тази тотално готина история, която е адски показателна за прямия й характер и готовността й да скача в битки с рогата напред. Обичам я тази жена! И досега си е същата. Ех, Светле, добре че не си остана стругарка, че колко народ щеше да плаче сега зад решетките :))))

 А страхотната й история ме вдъхнови за една чудесна идея. Споделих я с моята любима фотографка Ивелина Чолакова – Дамаянти, която отдавна съм обявила за жрицата на спомените ми и тя веднага я подкрепи. Слушайте какво намислихме заедно. Обявяваме конкурс за най-забавните или трогателни истории от ученическите ни години. Пишете и споделяйте, четете и харесвайте. Тази история, която събере най-много харесвания до края на октомври, ще получи най-прекрасната награда – семейна фотосесия при Ивето и семеен календар за 2017 година!

 Ето и първата ни ученическа история! Автор – Светлето

Днес, точно на първия учебен ден, се замислих каква ученичка съм била. Учех на най-високо ниво това, което ми харесва и колкото да е за шестица това, което не ми харесва особено :))) И преди малко се сетих за учителката от УПК-то, която ми преподаваше електротехника, заради нея имам 5, 94 от дипломата, защото ме остави с 5-ца…

За да съм под неин контрол за изпитите за университета, мама, която преподаваше литература в Механотехникума в Плевен, реши, че там трябва да съм УПК. И понеже преподаваше на стругарите, та и аз – стругарка  А класа пълен с откачалки и тройкаджии /без Катя и Миминя, разбира се :/, супер се забавлявахме. Eлектротехниката в началото ми звучеше на китайски, но за отрицателно време станах по-добра от даскалицата, защото за разлика от нея аз бях изключително добра по математика и физика. Адски много ме дразнеше тази жена – хем млада, хем флегматична като костенурка, не си отделяше погледа от тетрадката и все преписваше от нея решението на задачите на дъската. Но даже и като преписваше, бъркаше и после 15 минути се чуди що е сбъркала. И понеже вечно ме държаха на първия чин, защото много приказвам в час, един път й свих тетрадката, докато беше с гръб. Разбира се, тя не можа да си довърши задачата и извика директора или заместника му, не помня. Строи ни прави всички и едно конско ни дръпна кой свил тетрадката. А аз веднага се обадих, че съм аз: „Тя знае по-малко от мен, една задача не може да напише сама, а ни изпитва после!“…. Малееее, после отнесох конско от мама, че я излагам в училище. И за капак станах гуру по електротехника, щото онази все ме изпитваше на първия чин писмено… ама копче не можеше да ми каже, перфектна бях… Един път обаче ме хвана, че предадох листче с решена задача на Георги, когото изпитваше, и ми писа двойка… И накрая ми остави 5-ца :)))))

Извадила ли съм поука от това си поведение?! Защо свих тетрадката на „костенурката“, която просто си кюташе колкото да не е без хич и по този начин й наруших душевния „мир“?!
Пак да ме върнат там, пак ще й свия тетрадката!!! Заради всичките ми други преподаватели, на които се възхищавах и които направиха от мен това, което съм сега!

Още истории на Светлето можете да прочетете тук и тук.

Автор: Ева

 Наскоро една приятелка ми се оплака ей така, съвсем между другото, докато си пиехме сутрешното кафе по съседски:

– Мисля да си купя ново огледало. Мразя го това вкъщи, много е криво. Каквото и да облека, не се харесвам. Особено от кръста надолу.

– Ами, оглеждай се гола. – посъветвах я съвсем искрено. А тя се разсмя с цяло гърло, от сърце, както не се е кикотила дори на прословутия ми виц за трите съседки и пияницата във входа.

– Как изобщо ти хрумват подобни идеи, наистина не знам. – успя да избъбри накрая моята царица на такта, след като си пое дълбоко дъх. Ухилих й се насреща, запалих една цигара, защото някои неща се споделят най-добре на фона на цигарен дим, вдъхнах дълбоко и всичко си казах, без лустро и цензура.

– Добре де, не приличам на момиче на „Плейбой“, няма да си кривя душата. Не съм на двайсет. И на трийсет не съм. И не е като да ходя на фитнес през ден. Нямам тунинг, подплънки и корекции. Но познай какво виждам, когато смъкна всичките си дрехи и застана пред огледалото? Секс виждам. Виждам се през неговите очи и съм страшно красива. С все кусури, мръвки и стрии, мириша на сладко отвсякъде.

И знаеш ли защо? Защото си познавам тялото и неговото познавам. Знам какво може да даде и какво иска да получи. А най-добре знам как да си го вземе. Аз съм неговото оръжие за удоволствия, а той е моето.  Същото това тяло, дето не мога да му закопчея дънките отпреди пет години, ми служи идеално, като ги смъкна. И на него му пасва. Знае къде е спусъкът и как да го натисне, за да улучи право в целта. В десетката е, сестро, всеки път. Как да не го обичаш това тяло? Той го обича и аз го обичам. Гола се обичам най-много. Оглеждай се гола и ще видиш колко си хубава.

Тя ме изслуша, отпи от кафето. Замисли се и даже запали цигара, а уж ги отказва. Може и да съм я шокирала малко, но ще го преглътне. Иначе за какво са приятелките?

Срещаме се след седмица, пак на сутрешно кафе. Обсъждаме децата, мъжете, съседите, рецептата за шоколадово суфле и намаленията за новата учебна година.

Този път аз повдигам темата, уж между другото.

– Какво реши? Ще сменяш ли огледалото?

А тя ми се засмива насреща с хубавите си равни бели зъби.

– Знаеш ли, отказах се. Няма смисъл да хвърлям пари на вятъра. А и всъщност не е толкова лошо. Даже си е идеално… огледалото.

И се изчервява съвсем като девойче. Не смея да задълбавам повече, но другата седмица пак ще я попитам какво е видяла в кривото огледало. Знам, че ще ми каже. Иначе за какво са приятелките?

Картинката е от интернет.

Следния текст ми прати мой приятел, интелигентен млад човек със семейство, с хубава професия в областта на технологиите. Може да се каже, че е типичен представител на съвременното високотехнологично и отлично образовано поколение, което владее по два-три езика, прави успешна кариера и има възможност да се реализира навсякъде по света. Той е избрал да остане в България, но докато четях, се питах дали България няма да го прогони? Текстът е написан шеговито, но посланията му са сериозни. Каква е ролята на медиите? Да осигуряват кръв и зрелища или да бъдат наблюдател и коректив на обществото? Страхът като средство за контрол и манипулация…

И накрая, но не на последно място. Кога ще им писне на трите милиона индивиди с незатлъстели тела и мозъци?

  Представям ви Леголас.

Как ги подминахме Хамериканците

Тегля си душ и се чудя дали съм достатъчно луд, за да драсна и аз някой ред. Нямам ли си друга по ползотворна работа, че да словоизлиятелствам? Е, явно си нямам …

Дори и да не ви пука, ще ви кажа няколко думи за мен – средно-интелигентен, леко вулгарен (според някои не чак толкова леко), работохолик, луд по душа и неуморен по природа. Не се смятам за първокачествен хейтър, макар че някои хора ме виждат като такъв. Но това май си е модерно в днешни дни, така че няма да се оплаквам. Искрено се надявам да не погледнете от този ъгъл скромния ми текст, за което предварително ви благодаря.

МЪРТВИните – тема, която ме тормози през последните месеци

След дълъг и изморителен ден, някъде около 19 часа, сядам на маса, за да се насладя на семейната вечеря. Момент, в който освен компанията на семейството си, и на бирата, се наслаждавах и на краткото запознаване със ситуацията на родна почва. Кой дядо колко голяма тиква е отгледал, как баба на 100 години върти сама къща с двор и малко стопанство – такива семпли и положителни неща, каращи ме да вкусвам от сладкия въздух на родолюбието.

Докато, за жалост, тази моя идилия бе развалена. Новините се превърнаха в „Мъртвини“. Кръв се лее из ведро. Вместо дини се редят ковчези. Като в облачно небе, някой самотен и напорист лъч успява някак ненадейно, като Ицо Стоичков по тъча, да се прокрадне, но е твърде немощен за да озари отново трапезата ми.

Толкова ли оскотяхме в тази татковина? Толкова ли няма какво друго да покажем на масите, освен трупове и нарко-босове? Уверен съм, че навън се случват милион готини неща всеки ден, но сякаш никой не ги забелязва, сякаш вече виждаме само лошото и пошлото. Това ли сме ние, Българите – хляб и зрелища? Ако искат да ми се сърдят, но това направиха с НОВИНИТЕ – убиха ги! Лично мое мнение! Една вечер реших да заменя емисията от 19, с тази от 20 часа – съжалих. Сякаш гледах новините на Анкара Акбар. Засичах – 18 минути бяха отделени на Фарук Бекташ. Математиката ми беше слабост, а и работата ми в момента изисква всичко да се пропорционира, та като приспаднем времето и спорта – общо около 6 минути – излиза че 75% от новините отделихме на Турция. Евала, машалла, айсиктир. Топ новината бе последвана точно от 16 секунди за постиженията на нашите невръстни математици – поне те пак са спечелили златния медал. Писна ми от Мъртвини. Вече пия бира и гледам как строят дървени къщи. Поне природата и дървото ме успокояват.

Искам да гледам тях – усмихнатите новини. Хляб не ям, а и зрелища не ми трябват. Искам да съм усмихнат, а не да ми набиват в очите колко съм нещастен!

В главата ми се блъскат топчетата от Люлката на Нютон. Едното „пали“ следващото и така до безкрай. Летейки из пословичния патриотизъм и родолюбие установих:

УСПЯХМЕ !!!

Не само ги настигнахме, ами и ги подминахме Хамериканците!

Г-н Колев – дълбок поклон пред светлата Ви памет, но се радвам че вече не сте сред нас. Знам, че сте на най-прекрасното възможно място, защото човек като вас не може, а и няма право да бъде другаде!

Болните ни амбициите се сбъднаха. Таковахме мамата и на образование, здраве, култура, природа и на държавата. Много сме добри в таковането, от мен да знаете! Май най-много се развихрихме в междуличностните отношения. Лицемерието и агресията взеха превес над същността ни. Невръстното ми дете подсъзнателно го е осъзнало. Днес си направих експеримент – помолих го да се прибере 150 метра по черен път до вкъщи. Аз щях да карам с колата на 5-10 метра отзад, а на края щеше да го посрещне майка му – отказа ми от страх, защото някъде в далечината ръмжеше голям бял лъскав джип.

Засадихме страха. Засадихме американската мечта – зависимостта от великите лидери. Обаче тя май вече не е само крехко малко растение, което с лекота можеш да настъпиш и подминеш. Вече е с размерите на Секвоя и хвърля черните си сенки над нас.

Е, успяхме. Вече официално живеем в страх. Да, и МЪРТВИните също допринасят. Мафията (държавицата) ни също!

Имало РАЙ!

Някак ненадейно се случи. Открих го без да искам. На небето е или поне по-близо до него. Високо в планината намерих луди хора – нек’ви таки’а кат’ мен. Хора, които са се махнали от ниското и низкото, хванали са гората, качили са се над 2000 метра, сякаш за да избягат. В началото се поздравявахме някак неловко, сякаш непознат ти кимва и ти се усмихва в някоя малка квартална уличка. Постепенно с височината умората и потта вземаха превес и отмиваха задръжките. Усмивките ставаха по-широки, думите по-топли, разговорите по-дълги. Над 2500 метра надморска височина се отвориха портите на Рая. Гледки, усмивки и никаква следа от лицемерие. РАЙ! Осъзнах, че една грешна стъпка и малко лош късмет и нямаше да се прибера в къщи. Явно и другите го осъзнаваха, защото само някой да кихне и поне трима предлагат помощта си. Насладих се. Не можеш да си тръгна. Исках още и още да ходя по чукарите. Знаех, че съм луд да ходя на място, на което нямам работа, но се оказа, че имам. Там Секвоята нямаше влияние и виждах ясно слънцето!

Искам пак!

Искам да се наслаждавам на дните, в които бях дете. Бях по цял ден навън. Мама не ме следеше по GPS-а и си нямаше ни най-малка идея, че не стоя в къщи да си пиша чинно домашните, а съм на поне 10 километра от там. Но тя беше спокойна, а аз бях щастлив. Искам това за детето си, ако ще и да се наложи да хвана кола и да изчистя някое мазно петно от лицето на България. Любимата математика казва, че и да сме артисали около 3 милиона сравнително недозатлъстяли и подвижни индивиди, е достатъчно да съберем по 1 на 1000, с не много дебел кол, та да се почва и да се свършва.

Снимките са ми пратени от Леголас. Освен това ме помоли да добавя и възхищението му от майката с петмесечно момченце, което е качила сама на ръце, на връх Вихрен.