logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

След като направихме обширно и изключително забавно проучване в социалните мрежи, изготвихме съвсем достоверна класация на подаръците, които жените НЕ харесват. Добре де, повечето жени не харесват. Вашата може да е изключение, така че ако все пак вече сте й избрали някой от тези петте, стискаме ви палци :)

 

 

 

 

36118235 s

1. Тиган

Оказа се, че много жени са получавали поне веднъж в живота си някой фамозен тиган, който едва ли не сам прави палачинки. Един от коментарите за тигана много ми хареса: „Ако някой посмее да ми подари тиган, дано си е купил каска.“

 

56620333 s 

2. Метла/прахосмукачка

Оказва се, че има и такива смелчаци, които подаряват метла на жена си. Може би се надяват да я яхне и да отпраши с нея към някое сборище? При всички положения е подарък от човек с чувство за хумор, така че може би ще ви простят.

 

 

 

couple 1329784 1920

 

3. Телефон

Мъжете по принцип обичат технологични подаръци, но много жени – не. Ако сте решили да подарите телефон, първо се уверете, че дамата ви би се зарадвала на такъв подарък. Повечето жени буквално се втрещяват от ужас, когато се наложи да си сменят телефона.

 

 

 

18497148 s

 

4. Парфюм като на колежката ви

Момчета… Ако случайно сте решили да подарите парфюм на дамата си, на всяка цена се погрижете да е нейният парфюм! Да не вземете да изберете някой по препоръка на красивата колежка, защото после ще ви се стъжни.

 

 

 

62279775 s

 

5. Бельо

Да избереш бельо е рядко умение, което притежават малцина мъже – супергерои. Ако сте решили да й подарите бельо, или предварително вижте номера на етикетчето, или най-добре заложете на ваучер от хубав магазин за бельо. Даже с номера нямате гаранция за успех, защото представете си, сутиените имат всевъзможни кройки, видове банели, различно покритие, поддръжка и предназначение и изобщо да подариш бельо си е цяла наука. Виж, някоя секси нощничка е съвсем във възможностите ви. Въпросът е дали си струва, предвид краткия период от време, за което се носи. :)

 

 

Всички дами обаче бяха на едно мнение - най-гадният подарък е да НЯМА ПОДАРЪК. Затова изберете красиви цветя, заведете я на вечеря, поднесете й нещо от сърце, дори да е кутия шоколадови бонбони. И я уважавайте всеки ден, без значение дали е осми март, Свети Валентин или Хелоуин. Ние си ви обичаме с подаръци или без, но имаме нужда от някой романтичен жест от време на време, дори и без повод, просто за да имаме какво да ни просълзява или усмихва.

 

Автор: Мария Пеева

 

Някои жени не празнуват осми март, струва им се морално остарял, скучен, свързват го със задължителните карамфили за учителките и служебните банкети. Аз обаче харесвам този празник. От дете го обичам и винаги съм измисляла подарък на мама. Първите ми подаръчета бяха ръчно изработени „красотички“ – герданче от нанизани копчета, сплетена от разноцветни конци „хипи“ гривна… А веднъж, разкроих едно старо перде на жълти цветенца и й уших блуза „прегърни ме“ по модел от списание „Бурда“. Тъй като съм ужасно несръчно създание с две леви ръце, всички тези творения не ставаха за нищо, разбира се. Но майка ми винаги изглеждаше толкова щастлива и дори носеше подаръците ми (с изключение на блузата, която слава богу не й стана). Когато на свой ред за първи път чух „Честит празник, мамо“ и моето педя човече с блеснал поглед ми връчи кибритена кутийка, в която се мъдреше пръстенче от фолио, разбрах огромната радост, която може да изпита една жена и от най-смешния подарък, стига да е поднесен с обич. Разбрах още и че докато майка ми е с нас, винаги ще искам да я усмихна на този ден, както и на всичките й празници.

От много години живея далеч от мама и на осми март не съм с нея. Не съм с нея и на рождения й ден, освен когато се случи в събота или неделя, редовно пропускам имения й ден и много други празници. И в такива моменти съм адски благодарна, че някой добър човек е измислил онлайн пазаруването и мога да поръчам нещо хубаво за майка ми и да съм спокойна, че ще стигне навреме до нея.

А всички знаем кое е най-хубавото на подаръците, нали? Че радват този, който ги получава, но още повече този, който ги дарява. :)

Мария Пеева

Статията е споделена благодарение на идеята #eMAGforMOM, защото искрено вярваме, че това, което ни прави по-щастливи е времето, прекарано с децата ни. Пазарувайте онлайн на emag.bg и направете най-големият подарък на себе си - повече време за малките неща в живота. Защото само те могат да ни карат да плачем и да се смеем едновременно.

Автор: Лола Монтескьо

 

КАКВОТО и да си говорим, жените са по-добрият пол. Дори и веднага да извадите сто аргумента, оборващи това твърдение, не може да не се съгласите с мен: статистически погледнато, жените поне са по-малкото зло. Откъм размер… А и по-красивото.

 

Според едно проучване, което ми попадна наскоро, жените еволюирали по-красиво от мъжете. От поколение на поколение ставали все по-хубави и по-хубави. Мисля, че това не е новост, но явно сега са отпуснали и паричен фонд за доказването му. Интересно в какво са се състояли анкетите на уважаемите учени, но да оставим това на фантазиите си. И на фантазиите на благоверните им. Иначе то от време оно е ясно, че всяка следваща съпруга по правило е по-готина от предната. Както казват мъдрите: „Един мъж обикновено дължи богатството си на първата си жена. А втората си жена дължи на богатството си“.

 

Тъжната новина е, че мъжете си остават същите. Поне на външен вид. Щеше да е хубаво ако имаше взаимовръзка между красота и богатство. Колкото по-красиви стават жените, толкова по-богати да стават мъжете им. Засега обаче е вярно само обратното. Имам един приятел физик с богат опит по тънката част и той го потвърждава. Твърди, че един от загубените за цивилизацията закони на Архимед гласял: „Колкото е по-лека една жена, толкова са по-тежки разходите по нея“.

 

Има едни жени, например, дето я тежат 40 кила, я не. Единственото триизмерно по тях са носът, гърдите и устните. И всичките са дело на д-р Енчев. Тоест, ако не ви харесват, можете да ги махнете.

 

Не е нужно да сменяте цялата жена. Защото от една страна 40-килограмовите мадами по принцип не харчат много за ядене, така че не е нужно да се изхвърлят току-така. От друга страна обаче този вид жени харчат адски много за бензин.

 

Но да се върнем на проучването. Учените наблюдавали 2000 души, проследявайки живота им в продължение на 40 години (тоест в края на проучването си изследователите са били между 65 и 80-годишни, което означава, че всяко същество под 50 е автоматично красиво в очите им. Но това са си мои разсъждения).

 

Резултатите показали, че привлекателните жени са имали 16% повече деца от средно хубавите жени, както и че красивите имали с 36% по-голям шанс да им се роди първо дете от женски пол. Всички тези прекрасни дъщери увеличават според учените броя на красивите жени спрямо миналите поколения.

 

Това проучване повдига у мен обаче някои неприятни въпроси. Това означава ли, че втората дъщеря задължително е по-малко красива от първата? А какво, ако първото дете е момче, а чак после съм аз?? Добре, че имам и по-малка сестра, за да не съм най-грозната сред децата на мама според уважаемите учени.

 

Също така защо години наред в приказките ни лъжат, че най-малките са най-вървежни? Еми ние, ако се подлъжем по „Красавицата и Звяра“ и „Пепеляшка“ и решим да направим живота си приказка, масово ще погрознеем, бе!

 

Също така, ако, от една страна, не си първородна дъщеря, а от друга, имаш първороден син – това колко точно грозна те прави? Някой да има телефона на д-р Енчев?

 

Но да не се отклоняваме. Може и не всички да сме красиви, но пък според друго проучване, публикувано миналата седмица, всички сме талантливи убийци. Хубаво е, когато поне в една област в живота имаш неоспорими качества.

 

Та според германската психоложка Зигрун Росманит жените замисляли смъртоносните си престъпления много креативно и по-красиво от мъжете. Не подлагам на съмнение и дума от това, което казва Зигрун. В крайна сметка всички жени знаем, че ако оставиш един мъж да свърши сам работа, ще настане катастрофа. Миналата седмица бях с колежка на излет. Мъжът й звънна точно 46 пъти, за да я пита къде е шишето с мляко на детето, къде е млякото, къде е тенджерата, на кой котлон точно, мамка му, печката това до хладилника ли е, къде са дрехите на детето, какво,, по дяволите означава ританки, къде са пелените, КАК, ЗА БОГА, ДА МАХНА ТОВА НЕЩО ОТ ЗАДНИКА МУ, къде да хвърля мръсните пелени, как да сваля едновременно количката и детето пред блока, къде да отида с детето и най-накрая – Боже, мила, къде е детето? А после жените говорели много.

 

Прибрахме се своевременно, детето беше в гардероба при ританките. Та представете си само как един мъж организира убийство… Еми той, преди да хване ножа, ще се утрепе, ако няма кой да му казва какво да прави… Според мен повечето масови убийства, извършени от мъже, се дължат именно на непохватност. Джаста-праста, никакво чувство към детайлите.

 

Друго вълшебно качество на жените според разни проучвания е, че ние оцеляваме по-често в автомобилни катастрофи. Тъжно, но факт: има 77% по-голяма вероятност мъжете да загинат в автомобилна катастрофа от нас. Но не искам да кажа, че жените са по-добри шофьори от мъжете, защото това съвсем ще опъне нервите на силния пол. А е доказано, че господата са с по-лабави нерви от дамите.

 

Жените са и по-умният пол. Както се казва в стария виц, няма жена, която да си загуби ума по мъж само заради красивите му крака. А ако бъдем честни, няма жена, която да се върже на мъж, маскирал жигулата си на ягуар. Колкото и ауспуси и спойлери да наслага по голфа, това няма да трогне ничие дамско сърце. Докато мъжете са склонни да вярват на всякакви оптически измами и после се чудят как от високата, стройна, къдрокоса и сърноока хубавица, която са забърсали в бара, само за една нощ се е получило това нисичко, трътлесто и с доста проскубани клепки същество в банята им. Ама то само в приказките жабите се превръщат в принцове. В живота принцесите обикновено на сутринта са станали жаби. Още по-сложно е, ако корекциите не са козметични, а хирургически. Вярно е, че жената си остава красива и след като се измие, ама пък един ден ще има да се чудите на кого прилича детето…

Освен, ако, разбира се, детето не е момиче. Тогава то със сигурност ще е по-красиво, отколкото ако е момче. Учените така казват…

 

Повече от Лола можете да прочетете в двете й книги "Лола - секс, мусака и революции" и "Лола - Мейк Бългерия грейт агейн".

Здравният сайт Puls.bg, част от Investor Media Group, поставя началото на класация, в която всички семейства с деца до 5-годишна възраст, родени в България, могат да изразят признание към медицинските специалисти и клиники в България, като ги номинират в инициативата „Специалистите, на които се доверявам“.

На базата на своя личен опит пациентите могат да отличат акушер-гинеколозите, акушерките, АГ болниците или родилните отделения, както и педиатрите или неонатолозите, които са спечелили доверието им с оказана компетентна и внимателна грижа при проследяването на бременност, раждането и грижите за бебето. Достатъчно е да ги посочат в специалната форма за гласуване тук.

Специалистите, получили най-много гласове, ще бъдат официално обявени и наградени на „Форум бременност и детско здраве“, организиран от Puls.bg, на 13-14 май.

Автор: Ина Зарева

„Обичам те, мила мамо, и обещавам да не върша глупости, спокойно не се притеснявай за мен“

С тези думи едно 15-годишно момиче се сбогува с майка си, убита от собствения му баща. На това дете му предстои да расте ужасно трудно и ужасно само. Да се бори с огромната липса на единия си родител и да изтрива другия от себе си.

Няма по-голяма самота от тази да се отделяш от собствените си гени. Да се обезродиш и обезличиш. Да изтриеш половината от себе си и живота си дотук. За да можеш да дишаш между стоновете мъка. За да можеш да продължиш да живееш въпреки и защото. За да разтегнеш с голите си детски ръце родителското менгеме, да излезеш от него и да не бъдеш нито жертва, нито престъпник, а само себе си.

Колко е важно да не бъдем покорни

609dc56fced87cb234beaeea78d125ff XL

Всяка четвърта жена е жертва на домашен тормоз.

Между 100 и 130 убийства по битови причини стават всяка година.

В два от случаите за изминалата година, заедно с жените са убити и децата им.

Това е само малка част от сива, безлична статистика, която прочитаме по диагонал и подминаваме. Докато не стигне до нас. До съседната врата, до бюрото вдясно, до приятелката, която винаги се прибира първа и крие тялото си в дълги, безформени дрехи. Тогава сивотата придобива цветове и форми, синини и белези, преглъщане на думи и тихи стонове. Тогава в повечето случаи вече е късно.

Насилието може да има много лица:

Физическо насилие – всяка форма на телесна принуда, болка, жестокост, ограничаване на свобода и избор.

Сексуално насилие – всяка форма на принуда, интимност против вашата воля, използване на физическа сила, причиняване на болка и жестокост при сексуален контакт, проявяване на изключителна ревност

Емоционално насилие - всяка форма на обида, манипулация, игнориране, унижение, заплахи, ограничаване, крещене.

Мъжът – насилник е комплексиран, с огромно чувството за малоценност, слабост и нищожност. Главните отключващи насилието фактори са: злоупотреба с вещества и зависимости – алкохол, наркотици, хазарт; ревност; финансови проблеми; насилие в детството.

Жената – жертва е уплашена до смърт. Тя изпитва хронична вина, затова че „ядосва” и предизвиква насилника. Тя се срамува да сподели с близките си, защото твърде фанатично вярва, че сама е причината за случващото се. Най-често смята, че:

Когато му роди дете, нещата ще се оправят;

Когато спре да го ядосва, нещата ще се оправят;

Когато тя започне/спре/смени работата си, нещата ще се оправят;

Когато спечелят някакви пари, нещата ще се оправят;

Той силно я обича и с времето нещата ще се оправят.

Следва фаза на отричане. До следващия пристъп на гняв, ревност, раздразнение. До следващия бой, емоционален шантаж или манипулиране.

Насилието не е семейна ценност

f6e558386fdb58e34c89a6e6ff6c5e37 XL

Истината е, че:

Първият шамар никога не е последен;

Ревността не е признак на обич;

Системните избухвания и скандали не са просто характер;

Милото поведение и скъпите подаръци не са признак, че той се променя;

Сигурността с такъв човек се нарича затвор;

Не, вие не го предизвиквате!

Не, вие не сте виновна!

Не вие, не сте си го заслужила!

Няма нищо добродетелно, смирено, християнско, добротворно, героично, великодушно и извисяващо в това да търпите тормоз. Да бъдете обект на тормоз. Да бъдете ужасен пример за децата си.

Защото тези деца утре ще бъдат

сираци,

насилници

или мъртви.

Вие избирате.

Не мълчете като мен

6a3a0b770ea5a67437a45b728e7f1fdc XL

**********

Бележка на редактора:

Искам този текст да не звучи все още актуално, днес, две години по-късно. Но насилието продължава. За поредния случай във Варна четем в moreto.net - днес, 27.02.2019 г.

За убийство на съпругата си по особено мъчителен начин и с особена жестокост Окръжната прокуратура във Варна привлече като обвиняем домашен насилник.

41-годишният Борислав Н. е бил привлечен като обвиняем късно вчера за убийството на съпругата си, извършено по особено мъчителен начин и с особена жестокост.

Той е бил задържан за срок до 72 часа от наблюдаващия делото прокурор. 

До изтичането на срока на предварителното задържане Окръжната прокуратура във Варна ще внесе искане в съда за вземане мярка за неотклонение „Задържане под стража“ на Борислав Н.

На 24 февруари тази година в жилището, наето от семейството, Борислав пребил съпругата си. Двамата били женени от няколко години, но бракът им не вървял. За поредна вечер между съпрузите, които били в развод, избухнал скандал, който продължил с жесток побой над 40-годишната жена от домашния насилник. След като оставил съпругата си в безпомощно състояние, Борислав позвънил на майка си и я повикал да дойде, за да изнесе багажа си. След това майка и син напуснали жилището, без да се интересуват за състоянието на пребитата жена.

След като 40-годишната жена не отговаряла на телефонните повиквания на майка си, бил подаден сигнал в Първо районно управление на МВР във Варна. Изпратени били служители на МВР и на пожарната на адреса, които успели да влязат в заключеното жилище през балкона на 25 февруари. Там било открито тялото на убитата. Незабавно бил извършен оглед на местопроизшествието от разследващи полицаи в ОД на МВР във Варна под ръководството на дежурен прокурор от Окръжната прокуратура във Варна.

Извършената аутопсия показала, че смъртта е настъпила от масивен кръвоизлив в мозъка, причинен чрез множество удари в главата със или върху твърди тъпи предмети.

Действията по разследването показват, че малтретираната жена е подавала няколко жалби за домашно насилие срещу агресивния си съпруг през годините на брака им. Борислав е бил предупреждаван с полицейски протоколи за наказателната отговорност, която носи за заплахите и причинените телесни повреди на съпругата си. 

Впоследствие обаче жената съобщавала в полицията, че отношенията помежду им са се подобрили. На 26 февруари тази година е било насрочено бракоразводното дело на семейството във Варненския районен съд.

Пресцентърът на Апелативната прокуратура във Варна припомня, че в петък, 22 февруари 2019 г., бяха публикувани промени в Наказателния кодекс. Една от тях криминализира убийство, извършено при условията на домашно насилие, като го наказва със същия срок лишаване от свобода, както за предумишлено убийство – от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Промените в Наказателния кодекс обаче влязоха в сила на 26 февруари, или два дни след убийството във Варна.

Майка и син се разхождат в парка. По някое време жената се провиква:

- Никола, хайде да се прибираме!

- Защо, мамо? Гладен ли съм, или ми е студено?

 

През първите години от живота си, въпросният Никола се учи да удовлетворява потребностите си. Запознава се с тях, със себе си: „Какво ми е интересно?“, „Какво искам сега?“, „Какво ми харесва?“, „Какво не обичам?“ Ако това запознанство не се осъществи както трябва, като възрастен той най-вероятно ще се сблъска с множество проблеми - работа, която не обича, депресия, зависимости. А как е започнало всичко?

Ранното детско развитие на Никола

Майка му го е завела едва двегодишен в център за ранно детско развитие. Никола е на две години. Никола не иска да „играе по свирката“ на педагога. Съпротивлява се да прави неща, които не са му интересни в момента. Притеснената майка го извежда в коридора и нарежда нервно: „Как не те е срам, веднага спри да се държиш лошо, сега ще влезем вътре и ти ще започнеш да се занимаваш като другите деца!“ В резултат – детето прави нещо, което не му е интересно. Игнорирали са потребностите и желанията му – да се забавлява с играчките си, да тича, да се катери, да рисува и т.н..

Ако често пренебрегваме детските желания, малчуганите престават да желаят, да бъдат активни, да бъдат любознателни. Превръщат се в мълчаливи, скучни и неинициативни възрастни. Защо да искаш нещо, след като все едно няма да ти позволят да го осъществиш? В живота си като възрастни тези деца не знаят какво искат. Дежурният им израз е : „Все ми е едно!“

Вредните тревожни близки

Най-ефективно могат да „спрат кислорода“ към опознаването на самия себе си, на собствените потребности, тревожните родители и близки. „Това е опасно! Не отивай там! Ще паднеш! Не може!“ – тези послания убеждават нашия Никола, че светът е опасен, а да искаш нещо е още по-опасно. С порастването си той започва да мисли, че никога не бива да иска, не бива да показва желанията си, задоволява се с малко. Постепенно започва да се дистанцира от външния свят, затваря се в себе си, в своята си виртуална реалност.

Да избираш сам

Ако на малкия Никола често се предлага определен вид дейност: „Хайде да почетем книжка, да играем с конструктора, да отидем на гости!“ – той не избира сам. Никой не се интересува от това какво желае да прави, затова не се научава да иска самостоятелно. Чака инструкции от другите, за да направи каквото и да било. Така пораства, реализирайки не своите, а чуждите желания. След години възрастният Никола много често ще чува следната молба: „Би ли останал след работа, тук е истинска лудница, нужна ми е твоята помощ, вечно ще съм ти благодарен.“

За майката на нашия Никола е добре да укроти амбициите си, да остави малкото дете да прави това, което го кара да се чувства щастливо, да изразява свободно предпочитанията си, да се учи да иска, да разбере какво представлява желанието и кои са неговите собствени стъпки към осъществяването му. За майките на нашите собствени деца това също е един добър подход.

 

Материала подготви Янка Петкова.

 

Най-малкият ми син навършва днес 4 годинки, вече е голямо човече. От няколко дни ми обяснява, че иска да е батко, да си имаме бебенце и той да се грижи за него.

- Ще си имаме, мамче. – отговарям. – Ето, батко ти Теди се ожени и някой ден с Яна ще си имат бебенце и ние много ще им помагаме. Ти ще си му чичо, аз ще съм му баба и пак ще си е наше.

Алекс сърдит.

- Ама аз не искам да съм чичо и ти да си баба! Искам наше бебе, което да живее вкъщи. Ще помоля Теди и Яна да ни го подарят.

След един час молби и увещания Яна обеща да си помисли. Горкото момиче не знае в какъв филм се вкарва. Алекс помни като слон и когато бебето се появи, ще има големи битки за него. Напълно способен е да го отнесе в стаята си и да го скрие под леглото, за да не си го вземат. Алекс е един малък човек с голям характер.

А на мен не ми се раждат повече бебета. Не само защото скоро навършвам 44 години, много жени раждат за първи път на тази възраст. Най-вече защото се поуморих. А и вече не знам какво да очаквам. Всичките ми бременности бяха толкова различни. Общото беше само, че всеки път сме изненадани.

С Теди бях двайсетгодишна студентка. По медицински причини ми бяха забранили да забременявам и аз послушно си спазвах препоръките. Даже си мислех как ще завършим с Ванката като всички нормални хора, ще почнем сериозна работа и чак тогава ще мислим за бебе. Някой беше казал, че плановете на хората са любимото хумористично четиво на Господ. Има нещо такова. Един ден пипнах ужасен летен грип с повръщане, който продължи три месеца. Оказа се, че имало и усложнение. Бременност. Лекарят махна с ръка и каза, че най-вероятно ще изгубя бебето, като съм толкова глупава. Аз си поревах и се помолих на Непознатия отгоре. Обещах, ако детето се роди живо и здраво да се казва Теодор (означава Божи Дар) или Дарена. Не знам дали вярвате в наричане и такива бабини деветини. Аз си мислех, че не вярвам. Но щом се получи, значи все пак мъничко съм вярвала. Без вяра не работи. Обаче си беше тежка бременност, няма да ви лъжа. Кръвното ми беше толкова ниско, че постоянно ми прилошаваше. Но важното е, че Теди се роди жив и здрав, бял, синеок и гръмогласен. И може би щеше да си остане единствено дете.

Косьо реши да се появи в най-неподходящия момент откъм финансови и квартирни въпроси, но той си е добър организатор по природа. Още в корема ми успя да ни строи в две редици и с баща му за 9 месеца решихме всички битови проблеми, за да го посрещнем като хората. С него бременността ми беше лека, обикалях като кон напред-назад по цял ден, независимо че накрая коремът ми беше достатъчно голям да си поставям чашата отгоре. Роди се 4 килограма и половина, което за моя скромен ръст от 1,64 си е едно огромно бебе.

Най-забавно е как разбрах, че съм бременна с Калоян, третото ми момченце. Отивам на родителска среща на Теди, тогава в седми клас. Аз съм много усмихнат и благ човек. Дори когато има проблем, държа да се реши дипломатично, по възможност без да има засегнати. На въпросната родителска среща имах намерение да поговоря насаме с учителка, която беше казала на Теди нещо обидно пред децата от класа. Учителката влезе и вместо да обиколи родителите както обикновено и с всеки да размени по една приказка, застана пред класа и почна да плюе нещо по момчетата – колко били невъзпитани, разглезени, нетърпими и така нататък. Докато говореше, усетих как нещо се надига в мен, като огнена топка от гняв и жлъч. Стиснах зъби, докато не усетих, че се зачервявам и буквално ще се пръсна, ако не си отворя устата. И в един момент, както жената си нареждаше предварително подготвената реч за нашите мързеливи и неспособни деца, а всички родители я слушаха с наведени глави, аз скокнах и вулканът изригна. Не помня точно какво й наговорих, но жената избяга с писък от стаята, а родителите ме зяпаха с отворени уста. Седнах си обратно на чина и не казах и думичка повече до края на срещата, на която останалите учители само надничаха за минутка и казваха, че всичко е наред. Явно мълвата за лудата майка се беше разнесла. Като излязох от училището, си казах: „Боже, сигурно имам мозъчен тумор. Това вътре просто не бях аз. Трябва да съм болна от някое от онези гадни мозъчни заболявания, които променят коренно личността. Или пък… да съм бременна? Надали.“ Влязох в аптеката до училището, купих си два теста и познайте. J Все пак е далеч по-добър вариант от мозъчен тумор, струва ми се. Та с Коко бях много красива бременна, макар и очевидно доста избухлива, цели пет месеца, докато не паднах по едни стълби и си разбих цялата физиономия – нослето, предните зъби, скулата, изобщо страшна картинка. В Пирогов ме взеха за жертва на домашно насилие и ме дръпнаха да ме разпитват имам ли нужда от закрила. И досега майтапя Пеев, че трябваше да си извадя една епикриза тогава и да си я държа под ръка да го изнудвам, ако нещо ме ядоса. А той милият си беше изкарал ума от ужас за мен и бебето, но и това отмина. Номер 3 – Калоян на галено Коко - се роди и си намери мястото в нашето шумно семейство. Очаквах да е някое кресливо и зло бебе, каквато бях аз като бременна, но явно всичката лошотия се е изразходила. Коко е най-слънчевото момченце на света.

А на 6 март преди 4 години се появи и номер 4. Той беше най-голямата изненада, определено. Няма да се повтарям с неговата история, вече съм ви я разказвала – Алекс е героят на Историята с телешки опашки. С него бях мрачен пухкав облак от сълзи и лоши настроения, който повръщаше два пъти на ден в точно определен час и така почти до седмия месец. Последните два си отдъхнах от повръщане, но пък ме обхвана някаква бясна мания да подреждам и чистя, и ставах в три през нощта да пренареждам шкафове и гардероби и да размествам мебели. Вкъщи бяха вдигнали ръце от мен. Катерех се по една домакинска стълба с всичките си почти 80 килограма и нарушен равновесен център и по десет пъти на ден (и нощ) бършех праха върху гардеробите. Слава богу и тази лудост премина. Алекс обаче е голям чистник и подреждач. Даже чантата ми подрежда и си крие вътре разни важни лични вещи, като топчета корнфлейкс. Слава богу без млякото.

Това са моите четири любими изненади. Надявам се, ако има нови, да са под формата на внучета. Но… човек предполага, Господ разполага. Както казват хората – където четири, там и пет.

Всъщност казват ли така хората? Май сега си го измислих.

Мария Пеева

 

Автор: Валентина Вълчева

Чували сте ги тези, нали? Бременните жени са красиви! Бременността е най-красивият период в живота на една жена! И прочие, и прочие. Е, да знаете, не е вярно. Нито се чувстваш красиво, нито изглеждаш красиво точно в този период. И няма как да е различно, когато за девет месеца качваш 20-30 килограма. По-скоро се чувстваш като самолетоносач. Освен това след един определен момент се добавя и перманентното безсъние, което допълнително скапва картината. По гръб не може, по корем – абсурд, а настрани е горе-долу приемливо за около половин час, след което започваш да изтръпваш и трябва да започнеш маневри по обръщане на другата страна. Те, по подразбиране, са по-сложни от маневрите на Великата Американска Армия през последните десетина години в Близкия и Далечен Изток и Африка, взети заедно. И точно толкова безплодни. И тъкмо се понатъкмиш в някаква сравнително удобна поза, установяваш, че е време да започнеш процедура по изправяне, защото трябва да изтичаш до тоалетната. За тринайсти път. Е, разбира се, тичането в случая е доста условно… общо взето със скоростта на охлюв-спринтьор.

Изправянето от стола или не дай, Боже, от фотьойл вече си иска сериозна физическа подготовка, търпение и не рядко помощ от приятел, а картинката често пъти е като от приказката „Дядо вади ряпа”.

В същия този „най-красив период” установяваш колко голямо значение имат малките удоволствия в живота като например да можеш сутрин да се обуеш без чужда помощ и поне от време на време да си видиш пръстите на краката. Докато не ти се случи, не го оценяваш. Разумът ти казва: „Дебела съм като кит!”, обаче хормоните нашепват: „Искам да ям!” И се започва една епична битка между „искам” и „трябва”, от която в крайна сметка ти се скапват нервите и започваш да лееш реки от сълзи само при мисълта за една сочна пържола със сос от гъби. В моя случай – за една сочна зелена ябълка. Може да се каже, че бях облагодетелствана – девет месеца живях с мисълта за зелени ябълки и само в последния отнякъде се появи желание да се тъпча с комбинация от зелена ябълка и шоколадова паста. Едновременно. Постоянно. Денем и преди всичко нощем. Но има и по-трагични случаи – например ягоди в края на декември, така че…

Всичко това, съвсем в реда на нещата, се отразява и на горкия мъж до теб. В него също започва борба, само дето тя обикновено е между „спасявай се” и „стискай зъби, вижда му се краят”. Милият! Той все още не подозира какво го чака, особено ако ви е за първи път. Ако пък е за втори или друг пореден, значи капанът вече е щракнал и така или иначе остава само опцията „стискай зъби”. Логично е, някои не издържат, особено откакто махнаха казармата. Казармата даваше добра школовка – изпълняване на често пъти напълно безсмислени заповеди, недоспиване, учебни тревоги в три посреднощ…

И не стига това, обаче на ежемесечните консултации, които в крайна сметка неизменно стават ежеседмични (че и ежедневни в по-тежките случаи) непрекъснато ти се задава един и същи въпрос: „Болки някакви имаш ли?” Ами… Откъде да започна?... Всъщност няма смисъл да обясняваш, защото в 90 % от случаите от каквато и болка да се оплачеш, отговорът е един и същ: „Ами това е нормално. Не се става лесно мама.” Обаче за сметка на това ти се струва смайващо все по-лесно да станеш убиец например. И когато в крайна сметка настъпи моментът наистина да имаш някакви болки, вече почти си изгубила способността си да усетиш разликата. Лично аз горе-долу по това време започнах да сънувам кошмари, свързани с един лекар-гинеколог, някакъв влак и един недовършен гоблен.

И ето, наближава дългоочаквания момент. И ако в началото е имало някакъв страх от него (което е нормално), то към края вече тръпнеш от нетърпение час по-скоро да дойде. А единственото ти ясно желание е да можеш най-накрая да спиш по корем. Откъде можеш да предположиш, че със спането си била дотук?! Никой не ти е споменавал, че дори и след раждането някои иначе нормални неща, които дотогава си приемала за даденост, ще се превърнат в далечен и неясен блян – като въпросното спане по корем например. И изобщо спането всъщност. Продължителното къпане. Спокойното хранене. Чистите дрехи… И т.н. Е, има един адаптивен период от няколко месеца, в който от милото и забавно момиче се превръщаш в рошава свадлива вещица с подпухнали от недоспиване очи, но после щеш-не щеш хващаш ритъма. Изтръпваш като чамова летва и всичко си идва на мястото, макар и през цялото време да ти се струва, че някак си въпросното всичко е надолу с главата.

Ако американските специални части си имат „адската седмица”, то ние – жените – си имаме „адския месец”. И той е заветния девети. Месецът, в който фалшивите контракции ви карат да изритвате по два пъти седмично мъжа си от леглото посреднощ с изцъклен поглед и тревожен сигнал: „Раждам!” И докато той се опитва да обуе панталона си и ругае, чудейки се защо не успява (а не успява, защото всъщност се опитва да обуе пуловера си), вие установявате, че не било контракция, ами просто поредния път, в който трябва да изпълзите до тоалетната. Случва се толкова пъти, че съвсем логично накрая той спира да се връзва. И когато накрая наистина усетите първите симптоми, че бебока чука на вратата, и пак се вкопчите в мъжа си обявявайки, че раждате, той само придърпва завивката към себе си и промърморва нещо от рода на: „Знам, мила. Иди до тоалетната!”

Та значи… ето го – денят Х, в който дългоочакваната придобивка трябва да ти се представи в целия си бебешки блясък, ухаещ на мляко, пудра и кремчета против подсичане. Докато дойде обаче… Майко мила!!! Адският месец може и да е минал,но той е бил само началото.

Ако някоя жена ви каже, че раждането е било най-прекрасния миг от живота й, убийте я! Защото лъже. Лъже по-нагло, отколкото го позволяват всякакви човешки и божии закони. Не споря, че крайният резултат обикновено е супер-мега-прелестно-прекрасен и умиляващ до сълзи, но пътят до него е всичко друго, освен красив. И макар всички да твърдят, че естественото раждане е за предпочитане, друго си е да ти шибнат една пълна упойка и да проспиш кървавите подробности. После събуждането е… Абе да кажем, че ти се иска да не си се събуждала. Никога вече!

Всъщност точно това бяха първите ми думи, когато фамилията се появи да ме навести на втория ден след раждането на моето малко чудо: „Никога вече!” Доста време по-късно повечето от нас обикновено преосмислят позицията си по въпроса, но в този точно момент няма земна или небесна сила, която да те убеди да се подложиш на това втори път. Около теб всички се радват, превъзнасят те като новата Райна Княгиня, умилително те хвалят каква си героиня безподобна и т.н., и т.н., а ти искаш само едно – да си починеш, по дяволите! Обаче нъцки! Щото още на втория ден малкото съкровище вече ти е предадено от акушерките и хич никой не те пита дали знаеш какво се иска от теб в момента. Доста безотговорно от тяхна страна, мен ако питате. Ама това е дете, за Бога! Престъпление е да го оставиш в ръцете на неориентирана патка като мен без подробни инструкции за употреба и безопасност.

Още преди да излезеш от родилното, установяваш и че нещо коренно се е променило (освен фигурата ти от моминските години, с която трябва завинаги да се сбогуваш). Фокусът, който до този миг е бил върху теб през последните няколко месеца, рязко се измества върху престолонаследника. Да не останете с грешни впечатления, не споря – така е нормално и така трябва да бъде. Обаче е някак си леко вкисващо в началото, когато вместо майка ти да те посреща с „на мама момичето”, започваш да чуваш насреща си „що си дошла без детето”. Разочароващо е някак си, макар и очаквано. Живот! Какво да го правиш!...

Адаптивният период, за който споменах, е моментът, в който осъзнавате защо в крайна сметка някои жени твърдят, че бременността им е била „прекрасна” все пак. Хормоните все още те тресат яко, а това в съчетание с перманентната липса на сън често пъти се оказва решаващия пирон в ковчега на семейния уют и разбирателство. Сълзите и пристъпите на самосъжаление се превръщат в новото ти любимо хоби. Нервите ги изпокъсваш още в първите два-три месеца, така че после започва просто да ти е все тая. И не усещаш как ставаш нов биологичен вид – жив трансформърс. Някаква невероятна комбинация от живо същество (не казвам „човешко”, защото последното за което се мислиш точно в този момент, е човек) и машина. Машина за кърмене, повиване, преобличане, приспиване. Доста месеци по-късно, когато детето вече овладее изправянето, започвате да разнообразявате програмата с пълзене под мебелите вкъщи в издирване на вечно изчезващите биберони и бебешки бутилки. Ако избуташ дотук без лекарска помощ и без да посягате към барбитуратите, значи ще те бъде.

И дори не ти остава време да се запиташ дали точно това си искала и очаквала, когато си видяла двете чертички на теста за бременност. Ами не, нищо подобно. Очаквала си сладичкото розово нещо от досадните снимки и картички, които те заливат във Facebook. Обаче нямаш време да ги мислиш тия работи (включително и скапания Facebook), защото си твърде заета да мислиш за часовника. Именно за часовника, не толкова за детето, макар че едното е пряко свързано с другото. Защото по часовник се яде, преоблича, приспива, къпе, дава се вода, сменят се памперси и още куп други задачи. И докато отметнеш едната, се оказва, че вече си в просрочие със следващата. Няма време за екзистенциални въпроси от типа на „Какво съм си мислела, мамка му?!” А истината е, че май изобщо не си го мислела, когато си имала възможност. И по-добре. Защото ако някой ти беше дал възможност да го обмислиш, вероятно щеше да се уплашиш и завинаги да пропуснеш може би единственото красиво и смислено нещо, което ти се е случвало някога.

Та така! Не му мислете много, за да не съжалявате, момичета!

**************

Повече от Валя можете да прочетете тук:

За какво й е на госпожата книга? 

Храната в детската градина 

Детето проговори! Що ли ми трябваше?

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам