Главен редактор
Автор: Ина Зарева
Той пропуска всички училищни купони, защото винаги има да учи.
Дава на останалите да преписват по всичко.
Защото той знае всичко.
Кандидатства само за една-единствена специалност.
Класиран е на първо място.
Пропуска и студентските купони, защото винаги има да учи.
Стоически издържа занятията и практиките.
Не се плаши.
Не се отказва.
Не съжалява.
Не се пести в нищо.
Облива се с ледена вода нощем, за да не заспи и продължава да учи.
Няма по-амбициозен и целеустремен човек от него.
Завършва обучението си с отличен.
Започват години денонощна работа и специализации.
Още много дълги нощи с ледена вода.
Вече работи това, което винаги е искал.
Няма почивен ден.
Телефонът му звъни денонощно.
Усмихва се извинително: „Знаете как е” и тръгва по средата на всичко.
Умората, която се трупа върху него е толкова осезаема, че може да се пипне.
Работа и учене, учене и работа.
Някак между всичко успява да се ожени за колежка.
Двамата продължават успоредния си марш – работа и учене, учене и работа
Малкото им детенце често казва – „Аз живея при баба, а мама и тате живеят в работата”.
Работа и учене, учене и работа.
Заплата, на която приятелите му се смеят иронично.
Бюрокрацията и безумните нововъведения, които довършват силите му.
Спуснатият от високо колега, който допуска страховити пропуски.
Предупрежденията не предотвратяват фаталната грешка.
Отнася го той, вместо колегата си.
Пребиват го след края на убийствен работен ден.
Счупени ребра, множество фрактури, комоцио.
Връща се на работа все още в гипс.
Колегата му продължава да работи и да печели признания.
В единствената работа на света, в която грешките са забранени.
В която цялата отговорност е само лична.
В която всяка секунда е решаваща.
В която не можеш да започнеш отначало.
Той продължава да вдига телефона си денонощно.
Да закъснява за рождения ден на детето си.
Да бърза от погребението на баща си.
Да не си позволява да е болен, тъжен и уморен.
Да казва истината, каквото и да му коства.
Да не се отказва, дори когато Бог се е отказал.
Да държи ръката, която всички други са пуснали.
Да попива с всяка фибра на кожата си болката и страданието.
Да не спира да се грижи за всички, дори когато няма кой да се погрижи за семейството му.
Да не спира да изненадва с това, което се очаква от него.
Да няма свой собствен живот.
Да е на разположение.
Винаги.
На разположение.
Винаги.
Той –
твоят спасител.
Лекарят.
Автор: Мария Пеева
Това, майките, значи… Ужасни кралици на драмата сме. Даже по-точно на мелодрамата. Всъщност, не знам за вас, за себе си говоря. Вие може да сте с английско възпитание, да не ви трепва горната устна, каквото и да бушува у вас. Аз съм си балканско момиче. Това, което ми е на сърцето, това ми е на лицето. И от радост рева даже повече отколкото от мъка.
Което понякога създава доста конфузни ситуации. Моят Теди, първородният ми, горкото дете, мина през всичките важни и щастливи събития на живота си, придружен неизменно от хлипаща мама с червен нос като на Дядо Коледа и размазан черен молив под очите. Наистина ми е жал за него, толкова неудобно му ставаше от мен. На детска градина и на предучилищна не успя да ходи по здравословни причини, иначе казано вродена и поощрена кекавост. Така че като тръгна в първи клас не бях присъствала на нито едно истинско тържество и не знаех какво да очаквам. И на първия учебен ден, като го зърнах в редичките на първолачетата, докаран в смешно костюмче със сребристо елече и папийонка, в стил „на сгоден циганин брат му“ (такива бяха модите едно време, моля, не ме критикувайте) и като ревнах. Леле… Ми то все едно съм на погребение. Майките около мен уж ме потупваха по рамото да ме успокоят, пък аз взех и че се разхълцах. Директорката изнася приветствена реч, а аз - хлъц… хлъц… Добре че една приятелка носеше водичка за дъщеря си, та ми даде малко да пийна и да се поуспокоя.
После Теди ми вика:
- Мамо, ти защо толкова много плака? Чак толкова ли е страшно в първи клас?
И разбрах, че трябва някак да овладея този рев, че ще нанеса на детето непоправими увреждания. Ама то овладява ли се? Започва като някаква буца, дето ти стяга гърлото отвътре, гледаш го това отроче твое безценно, и всички дечица са толкова мили и сладки, и разкошни, обаче твоето, ТВОЕТО… С какво си заслужила това прекрасно създание, живо, здраво, съвършено, да ти се падне точно на теб? И какво малко бебенце беше, колкото една мръвка, пък ей го сега, станал такъв дангалак… И хоп, някъде в този момент буцата изведнъж се надига, втечнява и руква през очите, като солен вулкан, и няма спиране, казвам ви.
Ей така си ревах и на осми март, на тържеството на буквите, на завършването на първи клас, после втори, трети… Като го приеха в Американския колеж в седми клас, не изнасяха данните в интернет и висяхме към двеста майки да проверяваме резултата в училището. И гледам го моя мързеланчо – на 19 място, даже се класира за стипендия! И тогава като му отпрах пак един рев… Пък една добра жена ме прегръща и ме утешава:
- Ама вие не плачете сега, има и други хубави училища, не е толкова страшно.
А аз от хлипане не успявам да й обясня, че плача, защото са го приели, не за друго. Днес пак си поревах от сърце – за номер втори, Косьо. Седмокласник е и той, и него приеха в същото училище. Обажда ми се детето да ми каже добрата новина, пък батко му вече ми я беше съобщил, и аз не мога да говоря, само хлипам сърцераздирателно и се опитвам да свържа две думи в изречение. А Косето ми казва:
- А, мамо, ти ревеш. Значи вече си видяла резултата.
Та, в общи линии, свикнали са ми децата, много не се впечатляват. Което не е толкова лошо, но понякога също може да е конфузно, защото пък имат определени очаквания. На сватбата на най-големия ми син миналата година си бях решила една сълза да не пролея. Викам си, ще ме видят сватовете и гостите, и ще си кажат:
„Погледни я сега тази свекърва, не ще да си дава момчето, затова реве толкова.“
И си наумих, като ми се дореве, да си кажа наум някой просташки виц и ще ми мине. Даже си приготвих запас от пет-шест, няма да ви ги пиша тук, че може някое дете да ги прочете. Но работи този номер. Тъкмо да ревна и се присетя за вица с младата вдовица и момчето от добро семейство. Или за трите жени, дето намерили пияницата във входа. И още няколко такива, един от друг по-солени. Та, размина ми се големият рев. Всичко изглеждаше, че върви добре. Но по едно време Теди идва при мен, изтупан в сватбения костюм, същински млад, красив, малко едричък Аполон, и ми шепне притеснено на ухото:
- Мамо… Да те питам нещо. Извинявай, ама ти защо не плачеш? Да не би да не се радваш, че се женя?
Е, какво да ви кажа, няма угодия. Затова реших, ще се реве и толкова. Такава ми е природата. Още три момчета имат да изкласяват у дома, да се женят, после идва ред на внуци, живот и здраве. Ще пада голям рев, то се е видяло.
Дай боже все да е за хубаво.
Оригиналното заглавие на тази история е "Да пуснеш момчето навън". Автор е Джим Джейкъбсън, създателят на сайта AmongstHumans. Не искам да я коментирам повече, защото каквото и да кажа, няма да е достатъчно силно.
Имах момченце, за което никой не знаеше: крехко детенце с аутизъм. Тъкмо бях пораснал, когато ми се наложи да го затворя и да не кажа на никого какво съм направил.
Момченцето ми избягваше хората. Често бягаше в мазето и се криеше зад печката. Ядеше рядко. Говореше рядко. Още тогава знаех – тихото ми дете не е създадено за този свят. За да го защитя, от него самия и от останалите, го скрих зад дебели стени. Беше изолиран, но защитен. Това беше най-доброто решение, което успях да намеря.
Годините минаваха, а аз продължавах да пазя тъмната си тайна. Това често ме държеше буден през нощта. Представях си го как със смръщено чело се озадачава от света около него. Как брой с лупа нишките във вълнения килим часове наред, напълно игнорирайки хората около него. Той беше твърде неподготвен за живот сред други хора. В тези нощи ми се искаше той да е тук при мен, въпреки че знаех колко труден би бил този свят за него. Дори за кратко се чудех дали не съм взел грешното решение, преди да осъзная, че това е бил единственият изход.
Не можех да рискувам да имам повече деца. Вече се бях провалил с грижите за едно дете с аутизъм. За да избегна тази опасност се наложи да си направя вазектомия.
Продължих да крия детето си в тайна, докато се развивах в професионален план. Бюрата на колегите ми бяха претрупани със снимки на деца. Най-вероятно са забелязали липсата на подобни на моето бюро и са решили, че съм от този тип „изцяло професионални“ хора, които не носят такива неща на работното си място. В стаята за отдих често ставаше въпрос за деца. Когато ме питаха за моите, просто отговарях, че нямам. Ако се случеше да продължат с въпросите, им казвах, че не мога да имам. Това винаги прекратяваше разговора.
Вечерях с приятели, смеех се на шегите им, пиех от виното им, без те дори да подозират за тайната ми. Разбира се, имаше шепа хора, които най-вероятно са усетили, че крия нещо голямо. Случваше се да прекаля малко с виното и да започна да бръщолевя несвързани неща, подобни на нещата, които синът ми би казал. Тогава те просто се засмиваха от неудобство. Най-добрите ми приятели бяха тези, на които не се налагаше да се извинявам на следващия ден.
Поверих тайната си само на един човек – също баща на момченце с аутизъм. В една препълнена шумна кръчма си признах всичко. „Тогава времената бяха други. Нямаше институциите и помощта, които твоят син получава.“ В очите му си личеше, че иска да ме упрекне за грешката, която съм направил. Изненада ме съчувственият му отговор – „Сигурно ти е било много тежко.“ Прости кимнах безмълвно. Храната ни дойде, заедно със следващите чаши алкохол. Разговорът се промени, но най-после годините ми мълчание приключиха. Неговата реакция ми показа, че съм взел правилното решение.
Да живея с някого, без да споделя тайната си би било невъзможно. Когато най-после създадох сериозна връзка, заведох жената при детето ми. Според мен, това беше по-добър вариант, отколкото да научи сама. Посещавахме го често. В един момент той я прие. Един от най-щастливите ми моменти беше, когато той се почувства достатъчно сигурен да я докосне. Положи главата си върху нея с безмълвна радост.
Стените, които защитаваха момчето ми, които съпругата ми изяви желание да пробие, бяха бариерите, които бях създал в собственото си съзнание.
Момчето ми беше на 17. Той разбираше колко различен е от останалите – не можеше да си говори с непознати и общуваше странно с другите хора. Знаеше, че е по-различен, но нямаше термин за това – такъв беше светът през 70-те. Съобщението, което светът му изпращаше, му беше ясно – той беше пораснал. Трябваше да функционира самостоятелно. Но как да живее сам? Как да се издържа сам? Нямаше идея как да си намери работа. Някак си хората успяваха. Имаше начин, просто той не можеше да го види.
Отчаян и уплашен той се хвана за една идея. Създаде мен. Бях проекция, жертвена конструкция. Раждането ми беше единственото му смислено деяние преди да се скрие в клетката, която беше създал за себе си преди толкова много години. Аз бях експеримент, провеждан в продължение на 30 години – единственият му изход. Нямаше никаква причина да вярва, че ще се справя, но някак си успях.
Първото, което направих, беше да скрия това уплашено дете надълбоко в мен и да го пазя, докато се борех с околния свят. Трябваше да се науча как да се държа като човек. Аз бях този, които се свиваше от ужас, когато ми се налагаше да говоря с работодатели и хазяи. Аз бях този, които лежеше върху матрак на мръсния под, преговаряйки разговорите, които ще водя на следващия ден. Отнемаше ми часове да изляза от вкъщи сутрин – сменях един чифт дрехи с друг, докато в крайна сметка не се почувствам комфортно. След това вървях три километра до задната стаичка във фирмата за сглобяване на електроника, в която работех. Работех сам, в тишина. Стоях до 10 вечерта. По пътя към вкъщи спирах през магазина, за да си купя храна, която знам как да приготвя в микровълновата. Хранех се веднъж дневно. Нямах смелост да попитам къде е тоалетната в офиса, тъй че и биологичните ми нужди трябваше да чакат края на работния ден. Тичах до вкъщи за да ям, да уринирам и да се скрия.
И въпреки всичко, това беше ролята ми. Аутистичното дете ми даде две неща преди да се скрие – инстинктът да се опитвам и способността да страдам. С доста добро развитие и в двете оцеляването ми беше поне възможно, макар и не сигурно. След това ме остави в безмилостната човешка епруветка, за да еволюирам.
Чрез проба и грешка се научих как да си говоря с хората в работата – кои теми са подходящи, за колко дълго и кога е моментът да гледаш някого в очите. Научих се, и че ще ми е полезно да ходя на събрания и да представя техническия доклад, над който работих тайно в продължение на месеци. Огънят в мен гореше силно, докато изливах цялата си енергия в това да стана повече човек. Страдах. Чувствах се сякаш съм изцеден. Но хиляди малки крачки по-късно успях.
Научих се, че мога да живея в по-хубав дом. Открих откъде мога да си купя мебели, как да следвам рецепти и да ям истинска храна. Купих си кола. Научих се как да водя разговори, които изглеждат достатъчно истински, че да си намеря приятел. Научих се да ходя на шумни места като барове. Барове с жени.
Първата ми връзка беше доста неловък опит. Бях странен и да се комуникира с мен беше трудно. Не знаех как да скрия детето аутист в мен и в същото време да бъда близък с някого. След няколко провалени опита, няколко полу-успешни и няколко дълги връзки, включително тази, която се превърна в брак, открих, че единственият начин да се получи беше да покажа поне част от това дете. Можех да съм различен. Нямах друг избор, освен да съм различен. Но пък имаше жени, които харесват различните.
Подобрих умението си да говоря с хора и това ми се отплати. Научих се как да използвам речта, за да влияя на хората. Станах по-добър в това да разбирам какво си мислят хората - колегите, приятелките, касиерите в магазина. Растях. Променях се. Всяка следваща обвивка беше по-добра от предишната, по-силна, по-реалистична, по-добре интегрирана в света, пълен с хора. С много малко умения, сякаш по чудо, едно момче с аутизъм успя, в продължение на няколко десетилетия, да се превърне в напълно функциониращо човешко същество.
Не ми пречеше, че детето в мен е истинско, а аз - не. Минах теста на Тюринг. Чувствах се достатъчно истински и това ми стигаше. Щастието беше твърде далечна цел. Стараех се да съм човек твърде много, за да съм щастлив. Единствената ми цел беше успехът. Противно на всички очаквания го постигнах.
Дори и сега – с жена, дом и кариера, продължавам да се стремя към повече. Надявам се, че вече е достатъчно сигурно навън, за да пусна момчето. Искам да съм цял, да съм едно с него. Искам заедно да се радваме на слънцето и да чувстваме топлината. Искам да му покажа, че можем да оцелеем заедно. Че можем да сме щастливи заедно. Той може да е свободен, а аз – истински. И ще намерим щастието. Това е последното ни голямо изпитание - да се слеем, да бъдем различни, но най-накрая напълно човешки.
Фотоконкурс на Puls.bg търси най-харесваните бъдещи и настоящи майки
Победителката в конкурса „Фото Puls“ ще украси корицата на наръчника, който се издава специално за „Форум бременност и детско здраве“
Всички настоящи и бъдещи майки могат да се включат във фотоконкурса на здравния сайт Puls.bg по повод предстоящия „Форум бременност и детско здраве“ на 13 и 14 май в Sofia Event Center.
В първата категория „Бъдеща майка на фокус“ могат да кандидатстват бременните, а във втората - „Бебе на фокус“ – майките с деца до 2-годишна възраст. Срокът за изпращане на снимките е 20 април. Всеки потребител на сайта Puls.bg може да гласува веднъж за своите фаворити в двете категории. Чрез конкурса „Фото Puls” ще се излъчи най-харесваната бъдеща или настояща майка с бебе, която ще се появи на корицата на специализираното списание за форума. За победителката ще бъде организирана професионална фотосесия. Подробности за условията за участие в конкурса вижте тук >>
По време на „Форум бременност и детско здраве“ ще бъдат раздадени още атрактивни награди на класиралите се на първите места места в двете категории. Сред тях са дентални процедури, Bluetooth колонки, външни батерии и книгата „Да оцелееш като родител“ от авторите на блога Майко Мила.
Тази година „Форум бременност и детско здраве“ ще се проведе за шести път. Програмата му ще акцентира върху моментите, свързани с хормоните през бременността, ще надникне в света на новороденото по нов начин, ще обърне сериозно внимание на кърменето и ще докосне една нова вселена: изграждането на емоционалния свят на детето. За подробности и регистрация >>
Тази великолепна история в снимки ни разказва Ивелина Чолакова, нашата любима фотографка. Разтърсващо, разплакващо и толкова истинско! Ето какво написа Ивето.
Присъствала съм на стотици раждания. Буквално! Навремето бях сестра в неонатология.
Но като фотограф ми беше за първи път.
Наистина ми е трудно да опиша с думи експлозията от усещания и емоции!
Все едно и аз раждах.
Имах невероятния късмет Мел и Илия да ми позволят да бъда свидетел на най-съкровения им миг - раждането на първото им дете и да го запечатам така, както го чувствах, и както се случваше.
Истински, чист репортаж на невероятното чудо наречено раждане!
Абсолютно естествено раждане във вода.
В България все още се случва трудно, но не е невъзможно!
Да е жива и здрава малката Мила, която се роди снощи в 23:25, с мерки 3080 и 48 сантиметра :) Здраве, много късмет и хубави емоции на цялото семейство!
Мел, ти си БОЕЦ!
Благодаря на целия екип, който беше НЕВЕРОЯТЕН!
Момичета, страхотни сте!!!
Шапка ви свалям и ви се възхищавам!
Илона Нешкова - акушерка, Йоана Станчева - акушерка и д-р Марта Дончева
Раждането се състоя в Акушеро-гинекологична болница Свети Лазар.
Акушерски кабинет "Зебра"
Няма какво повече да кажа.
Искрено се надявам снимките да "говорят" достатъчно :)
Има ги проблемите, драмите, кризите. Но ги има и хората, каузите, възможностите. Тази година Форум КЛЮЧ се провежда под надслов #ИмаГи, за да даде сцената на младите хора, които не чакат, а създават възможности; интересуват се от каузи и говорят за култура, за образование, за ролята на късмета в живота, за старото и новото, за младежкия хъс…
На 8 април 2017 г., отново в Независим театър (гр. София, ул. Върбица 12) от 13,30 ч. ще се проведе 11 издание на Форум КЛЮЧ. За последните 5 години той се наложи като български еквивалент на TEDx, показващ на сцената си мотивиращи примери за българи, ежедневно провокиращи промяната, от която се нуждаем. До този момент това са над 90 социални предприемачи, активисти, бизнесмени, каузьори, хора, които работят за превръщането на обществото ни в едно по-добро място за живот и развитие.
„Интересът към събитието и нуждата от него доведоха до това да не спрем с едно или две издания, а след вече 5 години да сме на прага на единадесето“, споделят организаторите. Те са се постарали отново да провокират аудиторията си до максимална степен и са подбрали теми и лектори, които имат и потенциал да покажат различното в това, което се случва с поколението на късните 80 и 90-те години.
#ИмаГи е надсловът, под който на сцената ще излязат Константин Вълков, програмен директор на Дарик Радио, Атанас Атанасов, актьор и организатор на младежки фестивали, Христо Илиев от „Спаси София“, Светлана Михайлова, образователен експерт, Мила Михова, оперна певица и автор в „Пощенска кутия за приказки“, Надежда Павлова, Куратор във Фотосинтезис, Вяра Савова, координатор на инициативата „Лечение без граници“ и Крис Захариев, малд влогър (едва на 19 години) с над 47 000 последователи във видеоканала си.
Форум КЛЮЧ #ИмаГи е тази събота, 8 април, от 13:30 ч., а достъпът е чрез лесна и безплатна регистрация на www.forum-klyuch.info/upcoming. Предвидени са и и възможността за всеки, който иска да подпомогне събитието, да направи това чрез закупуване на спонсорски билет.
*Форум КЛЮЧ не носи отговорност, ако след събитието изпитвате вдъхновение и порив за промяна!
Видео покана: https://www.vbox7.com/play:1ea42ffb3f
Събитието се реализира с подкрепата на VMware, Книжарници Хермес, Българска асоциация за семейно планиране и Кабината.бг, както и в сътрудничество със Социална чайна – Варна, Фондация „Заслушай се“ и Фондация „Светът на Мария“.
За повече информация: http://forum-klyuch.info/
Александър Куманов
Директор на Фондация „Четиридесет и две“
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Моб. 0885728080
Повечето жени изпадат в ужас, като чуят фразата "дрехи за бременни". Вярно е, че някои от тях приличат на чували, но има и много сладки тоалети, с които можете да изглеждате чудесно.
Представяме ви няколко бременни блогърки, дами от света на модата и звезди, които никак не изглеждат зле. Какъвто и стил да предпочитате, тук ще намерите интересни идеи.
50-те тоалета в галерията ни доказват, че майчинството изобщо не е причина да не се гордеете с вида си. Красотата идва най-вече от вътрешното усещане и самочувствието, затова горе главата, момичета. Облечете си нещо красиво и разходете това разкошно коремче. :)
На заглавната снимка виждате Barefoot Blonde.
Автор: Мария Пеева
Седя на пейка в парка и чета книга на Робърт Лъдлъм. Все още не притежавам мобилен телефон, а смартфоните дори не съществуват. До мен в количката спи тримесечното ми розовобузесто синче с гащеризонче на зайчета и бяла памучна шапка. На съседната пейка сяда майка с близначета и ми се усмихва съзаклятнически. Заговаряме се за бебешки неща и чак след три часа се усещаме, че все още дори не си знаем имената. А вече сме обсъдили един куп лични теми като цикъла по време на кърмене и дали гърдите се отпускат след раждането. Не се съдим взаимно, не си намираме недостатъци. Тя е майка и аз съм майка. Споделяме, обсъждаме, подкрепяме се. Толкова.
Това са времената преди форумите и социалните мрежи. Когато приятелствата между майките се създаваха с личен контакт. Все още имам дружки от онези времена. Децата ни са различни, ние сме различни, разбиранията и вкусовете ни са различни, но никой никого не съди. Трудно е да наречеш една жена "тъпачка" в очите, защото е на друго мнение за ваксините, забелването на пишлето или домашната помощница. Няма как да я "блокираш", когато всеки ден децата ви играят заедно на детската площадка. Виждаш срещу себе си реален човек, който ти се усмихва и ти му се усмихваш. Контактът на живо изисква спазването на определени норми на учтивост.
В интернет тези норми отпадат. И в един момент групите на майките, в които всички ние влизаме, за да търсим подкрепа, съвет, разбиране и помощ, се превръщат в място на дрязги и безумни спорове за всичко - от правописа до секциото и помощта в домакинството. От време на време някоя от нас надава вой и за кратко всички се засрамваме, и отново се обичаме и подкрепяме. До поредната тема, която разбунва кошера, колкото и безобидна да изглежда на пръв поглед.
А може да не е така. Следващия път, преди да се накарате на някоя майка, задето не си кърми бебето, си представете, че седите срещу нея на пейка в парка, а не пред монитора. Очите й са изморени и е видимо недоспала като вас. Облечена е в нещо практично и свежо, нищо че има петно от сок на яката и косата й е малко рошава. Има някое килце отгоре. Най-обикновена средностатистическа мама. Буди у вас съчувствие, а не злоба, просто защото не е толкова трудно да се отъждествите с нея. Да, тя не кърми, но може би е получила мастит. Или не е имало кой да я окуражи. Или педиатърът е препоръчал да добавя адаптирано мляко и бебето постепенно се е отбило. Да, родила е секцио, но това не значи, че е избрала лесния път. Аз имам едно нормално раждане и три секцио и повярвайте, секциото НЕ Е лесният вариант. Да, има домашна помощница, но това не значи, че я мързи, а че мъжът й отсъства по две седмици в месеца и тя просто не смогва с всичко сама. За всичко си някаква причина и не е нужно да се оправдаваме една на друга за своите избори. Може да се доверим, но само ако поискаме. И да, тя отглежда детето си по различен начин, но ето го срещу вас - весело, усмихнато малко съвършенство. Обичано не по-малко от вашето собствено дете. Виждате ли тази жена? Все още ли я ненавиждате и презирате? Та това сте вие. Това съм аз.
Всеки път, когато се нахвърлим върху някоя майка във форума или групата, ние обиждаме и мачкаме себе си. Защото независимо дали количката на бебето ни струва 200 или 2000 лв, независимо дали имаме домашна помощница или не, независимо дали сме модерни или традиционни родители, в същността си всички ние сме еднакви. Ние сме просто мами, които се опитват да направят най-доброто за децата си, според възможностите и разбиранията си. Единственото, което можем да направим една за друга е да се изслушаме и подкрепим. Когато ни искат съвет, да го дадем с уважение към отсрещния и към различното мнение. Когато не ни искат мнението, да си замълчим.
И все едно дали сме в интернет, или в парка, усмивката винаги е най-доброто, което можем да подарим на една сестра по съдба. Защото всички мъдри съвети, които й дадем, най-вероятно ще бъдат забравени. Но тя ще запомни завинаги дали сме я накарали да се чувства добре, дали сме й вдъхнали вяра, дали сме я окуражили. А всъщност, това й е достатъчно. С останалото ще се справи като всички останали. Като нас.
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам