Много харесахме Лора! Тя всъщност е за харесване, но разглеждайки блога й, установихме, че и стилът й е „нашият“. Публикациите са интересни, предложенията й към дамите – аргументирани. Най-любими са ни визиите й като бременна – вярно е всичко, което пишат за особената аура на жената в това състояние. Tрябваше веднага да се досетим, че е от Пловдив. Така всичко си дойде на мястото. Представяме ви Лора Вълчева – моден блогър, очарователна дама и ентусиазирана млада майка.

Аз съм Лора, занимавам се с графичен дизайн, photo editing и content writing. Обичам модата и фотографията и съчетавам тези две неща в блога си Empurple.eu.  В него лека-полека започват да се прокрадват и разни бебешки статии, защото от три месеца съм мама на една малка сладуранка на име Касиди.

Започваш, точка!

Мисля, че беше в началото на 2014-та. Имах желание да си направя блог, но ми беше трудно да се реша. Не вярвах да се получи хубаво, притеснявах се да не се изложа. Тогава се намеси мъжът ми, който се бори усилено срещу моята нерешителност и каза: „Започваш, точка!“. Името си го избрах, търсейки благозвучна кратка думичка, която да е свързана с цветове. Когато я написах, докато нахвърлях идеи, разбрах, че това е името на моя блог.

Блогът – прозорец към хората.

Запознах се с много хубави хора, наистина! По модни и козметични събития срещнах съблогърки, от които струят енергия, позитивност, сърдечност и креативност. Сигурна съм, че ако живеех в София, с много от тях щяхме да станем добри приятелки. Блогът ме научи да съм по-отворена към хората и към новото, направи ме по-уверена и малко по-отговорна. Знаейки, че ме „следят“ хора и може би ме вземат за пример, осъзнах, че искам да търся по-доброто си „Аз“ ежедневно. Макар да звучи пресилено, блогът ме направи и по-добър човек.

Небрежна, но женствена

Неведнъж съм споменавала, че не си въобразявам, че имам нестандартен стил или особено отличаващ се такъв. Харесвам баланса в почти всичко и тази ми черта се отразява и в стила ми. Обичам облеклото ми да съдържа равно количество спортни и елегантни елементи и така да създам една небрежна, но женствена визия. Допадат ми класически дрехи като дънки, черно сако, бяла риза, и търся начини да ги комбинирам както в по-семпли, така и в по-раздвижени и интересни облекла.

Модни идеи в реална градска среда

Не съм мислила как съм си изградила стила. Предполагам, че с времето много неща са ми повлияли. Със сигурност част от това са тенденциите и модните блогъри, които следя. Все по-рядко преглеждам ревютата на големите дизайнери и модни брандове. Напоследък предпочитам да се вдъхновявам от модни идеи, които са представени в реална градска среда, защото ги чувствам по-близки до себе си и по-непринудени. Това за мен е основния чар на блогването.

„Ограниченията“ на бременността

Беше ми много трудно да се обличам както искам. Въпреки това успях да намеря няколко рокли и полички, с които се чувствах наистина добре. Не пазарувах много дрехи по време на бременността ми, но ако питате мъжа ми, вероятно ще каже, че всяка седмица съм си купувала нови. Не му вярвайте!

Актуалната визия

В тази люта зима съм почти всеки ден с парка с пухена качулка, топли обувки тип Timberland-ки и винаги меки пуловерчета. Но като цяло промяната в стила ми, имайки предвид бебчето, е единствено в обувките. Напоследък нямам желание да нося обувки с висок ток, просто не искам да си го причинявам. Дори без детето излязох няколко пъти на токчета и си мислех : „Уморена съм за това.“.

Стилът на Касиди

Избирам памучни дрешки с нежни цветове, понякога и малко по-цветни и игриви. Израства ги толкова бързо, че някои съм й обличала само по веднъж. В момента стилът, който тя предпочита е винаги да бъде с чисти дрехи, а това всъщност никак не е лесно.

За младата майка най-важен е комфортът

Разбира се, комфортът е на първо място. Малко ли са ни грижите около бебчето, че и облеклото да ни е неудобно? С детенце времето ни намалява значително и маникюр, прическа, грим се превръщат в екстри, за които не можем да отделим минутки. Това, според мен, е една от причините, много млади майки да се чувстват обезличени, посвещавайки времето си изцяло на детето и губейки дори възможността да се почувстват красиви и женствени. Затова съветът ми за гардероба на една млада майка е да залага на интересни дрехи и цветни аксесоари, които да компенсират семпло вързаната коса например. Ако още не сте свалили качените при бременността килограми, изберете черни и сиви дрехи и компенсирайте жаждата за цвят с красива ярка чанта.

Аз не помня, защото я видях за пръв път в родилната зала. Но акушерката, която ви представям, определено няма да забравя. Мога да разбера всички жени, които са й се доверили. Говори спокойно, компетентно и убедено. Всичко казано е проверено в 40-те години работа зад гърба й. До Благовеста Костова стигнах, чрез една препоръка. Казаха ми: „Тя е една от най-добрите акушерки в страната, да не кажем най-добрата!“ Така като ти кажат, тутакси ти включват журналистическия радар. Веднага я открих във… фейсбук, след телефонен разговор станахме даже „приятелки“ в мрежата. Горда съм с това приятелство! Не е ежедневие да срещнеш влюбен в работата си човек и да го разпитваш на воля по тънкостите на професията. Но пък този разговор стана добър повод да отбележим Деня на родилната помощ както му прилича. В него имаше и горчивина, и тревога, но и надежда, че професията на акушерката ще получи признанието, което заслужава.

Благовеста Костова: „Акушерките липсват на жените.“

Акушерка съм от 40 години. Първата година работих в село Равногор, където падаше много дълбок сняг и лекар нямаше. Така че първите ми раждания минаха там, или в линейката, или пред родилното в Пещера. Това беше сериозна школа за мен, малко страшничко, но неоценимо като опит. Работила съм в МБАЛ в Пазарджик и в частната болница „Хигия“ в града. В тях е минал целият ми трудов стаж. В момента се занимавам с училища за бременни и млади майки и работя по проект към община Пазарджик, свързан с майчиното и детско здравеопазване, работя и почасово в  акушерски кабинет.

Защо една жена трябва да ражда в присъствието на акушерка, през какви етапи минавате заедно?

Всъщност ние акушерките не сме допуснати до жената по време на нейната бременност, така че контактът ни с нея е основно в родилните зали, гинекологичните и неонатологичните отделения. Когато жената дойде с по-малко разкритие, преминаваме заедно през почти целия първи етап на раждането. Разбира се, и етапа на самото раждане и целия послеродов период. Това е работата на акушерката – в рамките на няколко дни „има достъп“ до майката, което е малко, но все пак колегите максимално се стремят да се приближат до жената, до нейното психофизическо състояние, за да я успокоят и да се чувства комфортно.

Има ли методи, с които раждането може да се облекчи?

Има и това се изучава и в университетите. Това са прийомите на Велвовски-Ламаз, масажите на целия гръб. Практиката показа, че този масаж е изключително благоприятен между контракциите, има релаксиращо действие върху майката и засилва кръвообращението, което пък увеличава кръвотока към матката, това е една доста добра практика. Проблемът е, че акушерките вече са много малко и нямат време винаги да прилагат тези методи, защото са заети с други неща.
Хубавото е, че все повече болници имат избор на акушерка в екипите си за раждане, в три вече има акушерски звена. Такова звено има например в Университетската болница в Пловдив. Така жената може да избере само акушерка, която да ползва тези прийоми –  дишането по време на раждане, разхождането, клякането по време на контрации, напъването е много важно, ние вече прилагаме техника със слингове окачени на тавана, с които жената да има опората да напъва качествено в полуклекнало положение. Иновативните практики лека полека влизат в страната. Разбираем е стремежът към модерните методи – болниците са и търговски дружества, а жените са претенциозни и така е редно да бъде.

Планът за раждане е вече масова практика, как в действителност се реализира той?

Често идват майки с план за раждане, но понякога е невъзможно да се извърши всичко, което предвижда той. В някоя ситуация трябва да се избърза, ако например бебето е в лека асфикция или майката кърви малко повече. В други случаи например не може да се изчаква толкова много с клампирането на пъпната връв или с други манипулации, които майката би желала, и първият контакт „бебе-майка“ може да се осъществи малко по-късно. Затова са необходими курсовете за бременни, по време на тях майките се запознават със състоянията, които не са съвместими с плана за раждане.
Как се процедира в такъв случай? Майката идва с плана за раждане,  заедно ли го коментирате?

По принцип го коментираме заедно.  В 90% от случаите успяваме да го изпълним, в едни малки 5-10% е невъзможно.

Попадали ли сте на куриозни претенции?
Попадала съм, да. Наскоро с колежка коментирахме, че понякога родителите създават проблеми, например с  ваксините. Вдигат скандали. Те трябва да са много добре информирани и за ваксинацията, и за неваксинацията. Да вземат самостоятелно решение, но в границите на разумното.
Става модерно и раждането с дула. Има ли акушерки, които са дули?

Много малко акушерки стават дули. Просто нямат време да се занимават с допълнителни дейности. Да си дула не е образование за акушерката.
Дулите трябва да са много добре запознати с това, което могат да правят в наши условия и с това, което не могат. По принцип дули станаха доста интелигентни, четящи жени, но невежи в акушерството. Все пак, акушерката учи четири години и се обучава да разпознава нормалните от патологичните състояния.
Много малко жени ползват дули. В провинцията, а и в болници в София, присъствието на дула е забранено. Тъй като се влиза в конфронтация. Колегите споделят, че не могат да осъществят диалог с жената. Пък и дулите свикнаха да търсят контакт с лекарите, защото лекарите са тези които могат да им позволят да влязат на раждане, не акушерката. Акушерките нямат тези права. Доста са обезправени в България. И при такава колаборация „дула-лекар“ акушерката си върши работата, но по-скоро като обслужващ персонал. Една колежка се оплака наскоро: „Дулата ме гледа, прави ми забележки как слагам абоката?!“, друга разказва:  „ Бебето беше много добре, жената също, спряха пулсациите на пъпната вена, но жената не ме „отразява“ като персонал в болницата. Тя се обърна към дулата и каза – „провери тази дали правилно прецени, че са спрели пулсациите“. Акушерката е „тази“. Затова доста колеги са зле настроени към дулите. Друго, което за мен е скандално, е че немедицински лица правят курсове за бременни. Вие не знаете на какви случаи се натъкваме! Това не е позволено никъде по света! Някои от тях дори преглеждат. Законът не го позволява. Професията „дула“ е нерегламентирана в България. Законът ясно и категорично казва, че предписания могат да дават само медицински лица. Това е български феномен. Въпреки че аз бях на първото обучение на дули и знам какво препоръчва Дебра Паскали-Бонаро (сертифициран инструктор за обучение на дули), но не се спазва. Някои от обучаваните у нас жени записаха акушерство, за една или две години, започнаха на правят курсове за бременни и напуснаха акушерството. Дулите имат доста добри приходи, които надвишават в пъти акушерската заплата, но не се облагат с данъци. Според мен, ако една болница реши да допуска дула по време на раждане, трябва да удвои и хонорара на акушерката за това раждане. Трябва да има регламент. Нищо против дулите, но те трябва да си знаят мястото. Има дули, с които е приятно да се работи, казвали са ми колежки, малко са, но трябва да има регламент и строг стандарт.
Мнението ви за домашните раждания?
В някои страни е законно и се прави под наблюдението на акушерка. Вие бихте ли се ангажирала, ако стане легално това у нас?

Трябва да стане легално. Жената трябва да бъде наблюдавана от екипа, който ще води раждането, през цялата бременност. Във Великобритания бременните са наблюдавани в акушерски практики, които правят и домашни раждания, но там такова раждане се регистрира и в болница, и когато настъпи моментът, две акушерки (задължително) отиват на раждането, много добре оборудвани. Самото оборудване е доволно скъпо, те са в постоянен контакт  с болницата. Има възможност и да се реагира в случай на спешност.
Такава практика има в цяла Западна Европа. В някои страни процентът на домашните раждания е сравнително висок – в Скандинавските той е между 20-25 %. В Холандия е над 30 %.
Колеги от тези страни споделят обаче, че напоследък този процент е малко понижен. Жените се ориентират към акушерските звена в болниците.

Да присъства или да не присъства таткото на раждането ми е въпросът?
Когато таткото е обучен, както се прави в споменатите вече страни, посещавал е курсове за родители (или акушерката), заедно със съпругата си, може да помогне много. Имала съм раждания с татковци, идвали на курсове с партньорките си, действително помагат. Но все пак присъствието им е желателно по-скоро в първия етап на раждането. Когато жената започне да напъва, и на самото раждане, таткото трябва да прецени дали наистина иска да остане.

Нямала съм особено куриозни случаи и „татковци снимали тавана“ (както наричаме припадналите помежду си). Имала съм около 10-ина раждания. Един татко например пипаше главичката на бебето, докато излизаше, преряза пъпната връв, помня още двама такива герои. Има обаче  един тънък момент – който сме коментирали с д-р Мишел Оден, пионерът на тези практики. На една конференция в  Страсбург сподели, че вече са регистрирани случаи, в които след съвместно раждане сексуалният живот на двойката започва да куца. Затова моето мнение е, че точно в момента на раждането таткото не бива да присъства, защото стресът може да създаде проблем впоследствие.

В какво се изразява тяхната подкрепа?

Те масажират, успокояват, ръководят дишането на майката, наистина са си полезни. Те са подкрепата, от която жената има нужда в този момент. Според мен, до родилката трябва да стои неин близък – ако не е таткото, то да е майката, сестрата или приятелка.
Сигурно Ви се е случвало да израждате майка и след години дъщеря й? По-различни ли са днешните родилки от някогашните?

О, вече много често ме се случва! Наистина сегашните се държат различно. Това поколение е малко по-гледано, по-глезено. По-често искат обезболяващи, по-често се насочват към епидуралните упойки, да не говорим, че искат по-често и секцио по желание. Въпреки, че ако майката е родила лесно, се очаква и дъщерята да роди така.
Секциото по желание все още ли е модерно?

В България се прави секцио по желание, заради ниската информираност на жените. Напоследък като че ли малко се редуцира. Дори жени, които имат секцио на първо раждане, искат да раждат втория път нормално. Може би това е резултат от популяризирането на раждането по естествен път. От две-три години акушерките започнаха да се появяват по-често сред жените и на курсовете за бременни. Това е добра тенденция, защото основно акушерката е тази, която насочва жената към нормалното раждане, но тъй като тя липсва в женската консултация, лекарят много бързо може да назначи едно цезарово сечение. Все пак то приключва сравнително бързо и не се налага да стоиш до жената 10-12 часа.

Мисля обаче, че и репродуктивните проблеми на българката са много сериозни. Трябва да се помисли за профилактика от ранна възраст при момичетата. Небрежни са към себе си и ми е много болно. Някои колеги казват, че няма простуден проблем. Знаете как се движат тийнейджърките с прашките, дънките и нищо друго, така се простудяват, ако имат и една „тиха“ инфекция, защото рано започват полов живот, започват перманентни инфекции. После те стават хронични, запушват тръби и оттам тръгват репродуктивните проблеми. Другият фактор е кариерата, която някои жени предпочитат, а времето минава. Сещат се да раждат в по-късна възраст. Но пък много от тях, въпреки това раждат нормално. Досега се смяташе, че 36-годишната възраст е показател за секцио, но сега, по желание на майката, се изчаква.

Как се променят отношенията лекар-акушерка с годините?
Тези отношения са деликатни и ще ви кажа защо – броят на акушер гинеколозите в последните години е много висок. Много лекари взеха тази специалност и пазарът се наводни. Мога да ви кажа, че само в моя град са 20. При това положение, е нормално те да искат да изкарват хляба си чрез раждания, няма пациенти за всички. Това е една от причините за обтягане на отношенията с тях. Напоследък обаче се забелязва тенденция към партниране. Младите лекари, които се учат от опитните по-възрастни акушерки, обикновено искат да работят в екип с тях. Там където има добро партньорство има и много пациенти.

Как да се подготви бременната жена, за да има по-малко стрес и по-малко болка по време на раждането?

Това се прави в женските консултации. В нормалните страни, освен наблюдението на бременната, има и курсове, които се посещават от двамата родители. В една университетска болница в Милано имахме възможност да присъстваме на женска консултация. Акушерката отдели на бременната един час по време на посещение. Това са разговори. Акушерката дори може да насочи жената към психопрофилактика.

Практикувате ли, там където работите, веднага след раждането да дадете детето на майката, за да го накърми?

„Първият контакт“ го осъществявахме, докато работех в държавната болница. Моят екип слагаше бебето на гърдите на майката, веднага след раждането, но практиката на неонатологичните отделения често не позволява те да бъдат заедно. Въпреки, че и ние и гинеколозите се стремим да я въведем, но и там имаме пречка от страна на неонатологията. Все пак в последно време се правят компромиси.

Раждането, което Ви е най-ярък спомен?

Те са много. Няма раждане с раждане еднакво. Всички раждания са различни. Сещам се за една много смела жена на 45 години. След цезарово сечение при първото раждане (големият й син беше на 23 години), роди нормално. Жената беше много мотивирана, много интелигентна, с всички масажи и техники на дишане, които приложихме, тя роди много успешно.

Друго раждане, което ме впечатли, защото беше много смешно, беше на една жена, известна „бизнес дама“ в града, щеше да ражда със секцио по желание. Тъй като имала леки контракции, решила, че явно секциото няма да е планово, а спешно, но първо беше отишла на фризьор. Дойде с прическа, с маникюр, гримирана, да е красива. Помня, че аз я прегледах, тъй като в клиниката, в която работех в Пазарджик е разрешено акушерки да преглеждат, и установих, че разкритието е вече 7 см. Обадих се на лекарката, която я беше наблюдавала в консултациите и която трябваше да дойде за раждането, за да попитам да свиквам ли екипа. Тя ми казва: „Какъв екип ще свикваш, я да си ражда нормално! Аз сега съм в кабинета, имам още малко работа.“
Казах на пациентката, че е със 7 см разкритие и тя очакваше в близкия половин час да я сложим на операционната маса. Това обаче не се случи, напротив контракциите се засилиха и тръгна раждането. По едно време започна да ми крещи: „Да знаеш, че ще те утрепя! Аз сега ще раждам нормално, но после ще бъдеш бита. Ти си виновна, ти никого не викаш!“ Докато се жалваше и сочеше с юмруците взе, че роди. Бебенцето беше 2,600 кг, щеше да бъде напълно неоправдано секцио. Но най-странното беше, че тя забрави за нас, веднага щом роди, и започна: „Дай ми телефона! Ало, Пепи, аз родих нормално, ало Мими….“ Целият град разбра, че тя е родила нормално.
В каква посока трябва да се работи, за да се възстанови престижа на професията Ви? Как да се възроди връзката между акушерката и бременната жена?

Има наредба, в която се казва, че акушерките могат да си направят кабинети към ДКЦ-та, но когато една акушерка тръгне да прави такъв кабинет 10 институции правят спънки, а и самите ръководства на болниците казват: „ О, има 5 акушер гинеколога, ти ще правиш кабинет!“. Няма ясен акушерски стандарт. Миналата есен тук имаше представители на Интернационалната конфедерация на акушерките, Европейската асоциация на акушерките, тук се проведе и Паневропейската конференция, аз самата съм член на съвета към Интернационалната конфедерация. Никой от министерството на здравеопазването не дойде, изпратиха ни поздравително писмо. В Румъния вече „вървят“ към установяване на стандарт за акушерските услуги. Ние пак ще сме последни. А всъщност липсваме на жената, не само при проследяването на бременността и по време на раждането, но и когато тя се прибере с бебето вкъщи. Аз съм била и патронажна акушерка, за много кратко време. Работех и в родилна зала и водех женска консултация. Сега на практика патронажа го няма. Ние не сме конкуренти на лекарите, ние сме тези, които се занимават с физиологията и профилактиката. Всичко останало си е на лекарите. Миналото лято работих по един проект в Пазарджик, точно по осигуряването на такъв патронаж. Някои от педиатрите се притесниха, после разбраха, че е много по-лесно акушерката да види колко е зачервено пъпчето например, да го обработи, ако майката е с препълнени гърди да я изцеди. След края на проекта отчетоха, че така се работи много по-лесно.

Създава се фалшива конкуренция между нас и лекарите, там където я няма. Ето, аз водя лекции за кърменето, за проблемите, които майката може да срещне, нещо, което в женските консултации те нямат време да обяснят. Затова вече самите лекари, поне някои от тях , ни поддържат.
Интервюто взе Янка Петкова.

Тия дни светът е мода. Докато още кънти ехото от Седмицата на дамската мода, вече са на ход тенденциите при мъжете с ревюта в Париж и Милано. Като (без)спорен хит се очертава визията на дизайнерът Паломо от Испания за Есен-Зима 2017/18. Неговата колекция предизвика основателен интерес и противоречиви чувства.

С идващата есен в мъжкото облекло се завръщат нежните флорални мотиви върху тапет от деликатна лила. Силуетът на палтото за хладните есенни вечери е богато разкроен, наборът на ръкавите издава романтичната натура. Върволицата от ситни копчета подсказва, че този мъж е трудно достъпен, но търпелив. Златните ботушки прибавят блясък към и без това подсладената визия.

Ансамбълът от две части с животински принт несъмнено е повлиян от Роберто Кавали. Стреч панталонът подчертава стройните крайници, голият торс подсказва скритата мъжественост, а дългото палто е доказателство, че и силният пол има склонност към разточителство. Екокожа.

С този тренд никой мъж няма да остане незабелязан, впрочем мъжествеността му също. Материали – воал, пера, кристали Сваровски. Предложението е подходящо за ултра официални събития. Все пак не го препоръчваме, ако сте кавалер на абитуриентски бал.

Кой казва, че точките вече не са модерни?
Ето едно доказателство за триумфалното им завръщане в мъжката мода. Свободна горна част, която предизвиква да гадаете броят на плочките под нея и панталон тип „солета“, който издължава силуета. Разбира се, ако нямате леопардови обувки на ток е по-добре да се откажете от това решение.

Ето един модел повлиян от Черния лебед. Асиметрична горна част, смело открито недотам мускулесто рамо. Авангардно бижу, кацнало под адамовата ябълка. Всичко говори, че това е един необикновен мъж, който крие изненади.

Червеното е цветът на страстта и този модел го доказва. Игрива ризка, която разкрива точно толкова, колкото скрива. Воланите предизвикват да ги раздвижиш, а модните чизми обгръщат като нежна милувка вълнистия мъжки крак.

Дамите, които предпочитат деликатните меланхолични натури ще бъда впечатлени от това предложение. Безкрайна тъга в бяло, с артистична горна част, разкриваща хилави рамене, които предизвикват да ги обгърнеш в пристъп на майчински чувства. Белите чорапи придават известна нерешителност, дори инфантилност.

Този тоалет в стил „мъжка булка“ е ефектният завършек на дефилето. Той оставя малко на въображението, но би допринесъл много при евентуални ролеви игри… за възрастни.

Автор: Янка Петкова

Попаднах на публикация с това заглавие и естествено – зачетох се. Така се случва, когато ти светне лампичката за нещо нередно. Жената е изложила възгледите си в семейното онлайн издание www.goodhousekeeping.com. Основният й аргумент е: „Моят син трябва да знае как изглежда женското тяло.“ Деидре е самотна майка, която живее с осемгодишния си син Ноа. Момченцето е израснало без баща и е много привързано към нея. Жената споделя, че съвместното къпане първоначално се налагало, заради икономии на време и вода, впоследствие аргументите „за“ се увеличили. „Когато Ноа беше на 4 или 5 години, започна да ми задава въпроси за разликите между момчетата и момичетата. Аз се опитвах да давам отговори, които съответстват на възрастта му, обяснявах кои са частите на тялото, които ни правят различни. Говорехме за това, кое е позволено да се докосва от другите и кое не. Не бих искала да се срамува от голото си тяло. Сега, когато поотрасна, въпросите станаха по-малко, но аз се старая да няма забранени теми. Аз го виждам гол, когато му помагам с дрехите, той вижда мен, когато се преобличам. Ноа знае, че в присъствието на външни хора мама е облечена и аз съм сигурна, че ще следва примера ми. Обича, когато му позволявам да взема душ, заедно с мен. Най-често това се случва, когато съм изморена от работа и решавам да си легна заедно с него. Често се къпе сам, разбира се. Може да стои в банята, докато топлата вода свърши. Всестранните възприятия на сина ми са много важни за мен и аз мисля, че той трябва да знае как реално изглежда женското тяло: с тлъстинките, със стриите и другите му несъвършенства. Така ще уважава жените повече и няма да се срамува от собствените си недостатъци. Не бих искала представата на Ноа за женското тяло да се изгражда от каталозите за бельо, филмите или след време от порното. Моят пример е баба му по бащина линия. Тя често ходи необлечена в семеен кръг, в присъствието на четиримата си синове и внуците. Майка ми и досега се шокира от факта, че не крия тялото си от Ноа. Тя е отгледала двама синове и никога не си е позволявала да я видят без дрехи. Някои мои приятели не споделят мнението ми, но знаят, че за мен това е без значение. Като самотна майка, аз искам да подготвя сина си за живота толкова добре, колкото мога. Не искам той да се срамува да ми задава каквито и да било въпроси, особено когато става дума за неговото тяло или сексуалността. По такива теми трябва да търси отговори от майка си.“ Докато четях възгледите на Деидре за сексуалното възпитание, си мислех дали ситуация, в която осемгодишната ми дъщеря се къпе с баща си, ще ми изглежда нормална. Ами не ми се струва нормална подобна конфигурация. Не съм консервативна, но не приемам подобни подходи. Забелязах, че с порастването момичето ни започна да се крие от нас. Явно е преценило, че голотата му е нещо, което не се споделя дори с родителите. В такъв случай какво право имаме да му натрапваме своята? Не бягаме с писъци, ако ни засече да се преобличаме, но и не демонстрираме телосложение, защото сме широко скроени. Изобщо границата между здравословното показване на голота и ексхибиционизма, в цитирания случай, ми се струва много тънка. И после, въпросната майка твърди, че е по-добре синът й да изгради реалистична представа за женското тяло, каквато каталозите за бельо не създават. В това няма нищо лошо, но все пак добре е момчето да знае, че жените не се раждат със стрии, увиснал корем и наедряла талия. Това е „данъкът“ на възрастта, който младите момичета, които ще срещне, все още не са платили. Това според мен също е реалистичен подход. Да не говорим, че чисто от естетична гледна точка, жена на възраст, разхождаща се гола пред синовете и внуците си не е най-приятната гледка, която могат да видят очите им. Пък било то и с възпитателна цел. Какво мислят по темата „мъжките“ майки? Наистина ли по въпросите за сексуалността майката е най-подходящият събеседник за сина? И къде е границата, която не бива да преминаваме, когато става дума нещо толкова интимно като голотата? Янка Петкова

Indiwire е един от сайтовете за новини, ревюта и информация от света на киното, които следя, защото обръщат специално внимание и на независимите кинотворци. Рядко оставам разочарована от тях. Предлагам ви тази статия, защото повечето зрители не пропускат номинираните за Оскар филми, както и хитовите заглавия, но е възможно да не забележат някои смислени филми, които по една или друга причина не са били оценени подобаващо от Академията.

Оригиналната статия за англоговорящите е ето тук. 

Номинациите за наградите на Академията вече са обявени и включват очакваните фаворити „Ла Ла Ленд“ и „Лунна Светлина“. Какво обаче стана с малките, не толкова популярни филми?

Всяка година, Академията има шанс да извади под светлината на прожекторите някой по-малък, но значим проект. За съжаление, това се случва рядко. Не казваме, че филмите, които сме включили в този списък, заслужават наградата за най-добър филм, но със сигурност заслужават вниманието ни. Ето ви 11 страхотни филма, които не се класираха за номинация за Оскар.

1. Swiss Army Man

Винаги е изглеждало невъзможно Даниел Радклиф да спечели Оскар за поддържаща роля, въпреки че актьорската му игра определено го заслужава. Филмът безспорно заслужава номинацията за най-добра песен, заради чудесната песен „Монтаж“, която буквално ти се набива в главата. Всеки, които е гледал филма, със сигурност е излязъл от киното, тананикайки си песента. Нужно ли беше да има две песни от „Ла Ла Ленд“ с номинации?

2. Sing Street

Джон Карни е влиятелна фигура в режисурата и филмовата музика още от времето, когато „Веднъж“ спечели Оскар преди цяло поколение. С филма „Улица на Песните“ той достига до съвсем нови висоти. Историята за ученик от гимназията, който сформира група, за да успее да впечатли по-голямо момиче не е нищо уникално, но атмосферата и духа на филма са невероятни. Не казваме, че филмът заслужава номинация за някоя от основните категории, но песните определено имат място сред номинираните. Ето например Drive It Like You Stole it.

3. Krisha

Филмът определено е твърде скандален и провокативен, за да се хареса на журито, но е трудно да не ахнеш пред халюциногенната атмосфера, която Трей Шултс създава с помощта на кинематографа Дрю Даниелс. Заедно те успяват да уловят психиката на протагониста на много дълбоко ниво. Филмът е симфония от хаос без паралел.

4. The Handmaiden

Шокиращо, еротичният филм на Парк Чан-уук дори не е бил предложен от Южна Корея за номинацията за най-добър чуждестранен филм. Въпреки това, филмът е смятан за един от най-добрите за тази година и със сигурност заслужава номинация. Това се отнася и за кинематографията на Чунг Чунг-Хун, чиято игра с камерата създава едно неустоимо усещане. Досега корейски филм не е получавал номинация за Оскар, а „Икономката“ изглежда като достоен претендент.

5. A Bigger Splash

Всеки актьор от филма на Лука Гуаданино заслужава номинация, особено Ралф Файнс за поддържаща роля. Със сигурност един от най-завладяващите филми на годината  – мелодична смес от всичко, което прави Файнс звезда през последните две десетилетия.

6. Certain Women

Филмът на Кели Рaйчард може и да не се добра до Оскарите, но поне се превърна в най-печелившия й филм досега. Част от това се дължи на звездните актьори, които включват Лора Дърн, Кристен Стюарт и Мишел Уилямс. Голямата заслуга безспорно е в поглъщащата игра на Лили Гладстоун, която със сигурност би била номинирана за поддържаща роля, ако зависеше от нас.

7. American Honey

Въпреки наградите си от фестивала в Кан, филмът не се добра до номинация за Оскар. При все това поетичната чувствителност на Андреа Арнолд и звездното представяне на Саша Лейн със сигурност заслужават място сред номинираните. Лейн, която до сега беше непозната за широката публика, прави един незабравим дебют.

8. The Witch

Ужасяващата семейна психо-драма заслужава номинации в няколко от основните категории тази година (играта на Аня Тейлър-Джой, Ралф Инесон и Кейт Дики например). Академията не е успяла да оцени невероятния талант на участниците във филма.  Усещането за време и място са прекрасно създадени от кинематографията, костюмите и дизайна на филма. Филмът е колосална наслада за любителите на киното, особено предвид ниския си бюджет. „Вещицата“ изглежда толкова истински във всеки кадър, че страхът изскача от екрана и отива директно в душата ви. Жалко, че Академията не може да оцени хорър жанра като изкуство.

9. Cameraperson

Документалният филм на Кирстен Джонсън изглеждаше като претендент, но за съжаление, в крайна сметка не се добра до номинация. Това е наистина жалко, защото режисьорът успява да улови собствения си процес на създаване по един завладяващ начин. Филмът качва жанра на автобиографичните филми на едно ново ниво.

10. Hunt for the Wilderpeople

Не е изненадващо, че журито на Академията харесва безупречни филми, които се харесват на повечето хора (като „Скрити Фигури“ например). За съжаление приключенския филм „Hunt for the Wilderpeople” дори не е бил сред обсъжданите за номинация. Тайка Уайтити успява да създаде една много енергична история за връзката на малък разбойник с неговия чичо. В миналото се е случвало Академията да се впечатли от такъв тип филми. Дебютантът Джулиан Денисън със сигурност прави много силно първо впечатление с филма.

11. Paterson

Филмът на Джим Джармуш е от онзи тип душевна медитация, която никога не впечатлява Академията. Наистина жалко, защото това е най-добрият филм в кариерата на Адам Драйвър досега. Подобно на Оскар Айзък в  „Истинският Люуи Дейвис“ (друг пропуск на Академията), Драйвър показва невероятен нюанс и интроспективно чувство. Неговата игра е съвършена по всеки параметър. Със сигурност го чака „Оскар“ в близкото бъдеще.

Ревността е онова малко зелено чудовище, което се крие у всяко дете. И не само. Преди да се роди втория ми син, бях твърдо убедена, че когато децата се ревнуват помежду си, виновни са родителите, защото обичат едното повече от другото, или поне така изглежда и провокират у децата неприятни чувства едно към друго. Също така бях убедена, че моите деца никога няма да се ревнуват и ще растат винаги единни, с готовност ще си дават взаимно играчките и джаджите и шоколада и изобщо, каквито и други проблеми да имам, ревността няма да е един от тях.

Осъзнах, че не е точно така, когато Косьо веднъж ми каза следното за няколкомесечния Коко:

Естествено, всяка майка на две и повече деца ще ви каже, че колкото и да се ревнуват, те се обичат и подкрепят винаги, когато срещу тях застане някой извън семейството. Имаме си една хубава българска поговорка за този случай: „Брат брата не храни, но тежко му който го няма.“ Така че не бива да се притеснявате, ако децата се карат за играчки, за вниманието ви, дори за храна. С времето съм установила, че когато спазвам политика на ненамеса, те решават проблема помежду си доста по-ефикасно. Стигне ли се дотам да се намеся, после се сърдят и обвиняват взаимно доста по-дълго.

Но сега искам да насоча вниманието ви към един друг аспект на отношенията между децата в семейството, с който подозирам, че съвсем неумишлено съм провокирала ревност и неприятни емоции между тях. Веднъж Теди ми каза:

– Не знам кой ще ви гледа децата, като замина за Англия. 

Първо много се смях, защото реално не съм прекалявала с това да го ангажирам с грижи за братята му. После се замислих, че често го пращам да ги вземе от училище, да ги води на разни занимания и спортове, да ги наглежда, като изляза. Може да се случва веднъж-два пъти седмично, но съм разчитала на него. Което ме накара да се зачудя дали е правилно да очакваме от децата да се грижат по-малките си братя (или сестри) и дали по този начин не се провокира ревност между тях. Оказа се, че е точно така, особено при по-малка разлика. Голямото дете иска внимание също както и малкото, и когато насочим фокуса към малкото, превръщайки голямото в бавачка, малко или много то се чувства пренебрегнато.

Нима не сте чували:

– Мамо, мамо, ела да ти покажа този бръмбар!

– Моля те, зарежи бръмбара сега и тичай да ми донесеш чист памперс за бебето.

– Мамо, виж каква къща съм сглобил.

– Виж как плаче бебето за нея! Дай му я, моля те, нали си добричък?

– Мамо, ела да поиграем на топка.

– Сега поиграй с малкия, за да може мама да сготви.

Разбира се, ежедневието изисква да включваме децата в домакинските задължения, но има разлика между помощ в домакинството и изместване на вниманието към най-малкото дете, за сметка на голямото. Осъзнавам, че това е една от сериозните грешки, които съм допускала и които все още имам шанс да коригирам.

КАКВО КАЗВАТ ПСИХОЛОЗИТЕ

Психолози твърдят, че момичета, които са поемали грижите за по-малките в семейството като деца, трудно се решават да имат собствени. Причината, която изтъкват е, че децата са непосилен ангажимент.

Ето един интересен текст, написан от руската психоложка Катерина Дьомина, многодетна майка, детски и семеен психолог и учителка с 25 години стаж.

Защо голямото дете не е бавачка на малкото

Бременна жена е на преглед по фетална морфология. Лекарят внимателно изследва плода: „Какво имаме тук? Какво прекрасно момиченце! А какво Ви беше първото? Пак момиченце? На колко години е? На 10? Е тъкмо ще има кой да Ви помага за бебето.“

Абсолютно погрешен подход. По-големите деца са просто деца, а не родители или бавачки на по-малките.

Винаги се започва с малко: „Слънце, ще погледаш ли братчето си, докато взема един душ?“
Детето го „гледа“,  нищо особено не се случва. Братчето се събужда, но не реве, а каката с удоволствие стои над креватчето и пуска музикалната въртележка. Дори се опитва да говори с мъника, копирайки много успешно майчината интонация. Тя е страшно горда със себе си: 
– Мамо, нали добре се справих. Аз съм много добра бавачка!
– Да, милата ми, ти си много добра бавачка, вземи си бонбонче и дай да те целуна!

С времето ангажиментите на „добрата бавачка“ се увеличават: 
– Гледай брат ти на площадката, внимавай да не падне, аз ще отскоча до магазина и се връщам веднага!

Площадката е опасно място. Изненадите дебнат отвсякъде. Освен това не е достатъчно да внимаваш само за малкото си братче, защото там и другите деца се държат непредсказуемо. Веднъж неприятностите могат да се разминат, може и втори път. Но в един момент се случва така, че с връщането от магазина или където и да било другаде, заварваш и двете си деца да реват с все сили. Малкият паднал от люлката, ударил се и плаче от болка, а сестра му не може да си поеме дъх от уплаха и по бузите й текат сълзи. И ако на малчугана му минава бързо и забравя за инцидента, на сестра му й трябват дни, за да преживее този стрес.

Ако разликата във възрастта им е под 12 години, по-голямото дете просто не може да се справи физически.

Да наглежда за няколко минути докато мама готви – да, но да поема отговорност за времето, в което тя е отскочила до магазина и двете деца са оставени без контрол е опасно.

Някой може да възрази, че 12 години е твърде висок праг. Чували сме твърдението: „Едно време по цял ден се скитахме из града и никой не се притесняваше да не ни се случи нещо.“ 
Първо, ние сме били деца и е нямало как да знаем колко са се притеснявали за нас. 
Второ, едно време не е сегашно време. Обстоятелствата на улицата са много по-различни. 
Трето, децата са непредсказуеми – едно ще реши да се подстригва с ножицата и ще си избоде очите, друго ще пъхне в носа си елемент от мозайката, трето ще реши да пипне горещия котлон. Изобщо, въображението ни наистина е непосилно да предвиди какви неща могат да се случат за минута време.

Едно седемгодишно дете например не може да удържи едно петгодишно от опасни постъпки. Понякога даже може и да му помогне да се качи на перваза на прозореца, защо не. То няма реална преценка за опасностите, а детското въображение е неизчерпаемо.
Затова е много важно да оценяваме възможностите на децата реалистично.
Ако разликата във възрастта е 12 и повече години спокойно можем да използвате голямото дете за бавачка. Но само при строго договорени правила, определени привилегии или срещу заплащане. Защо? Едно е да поиграеш за удоволствие и колкото си време искаш с по-малкия, когато си в настроение. И съвсем друго – да поемеш отговорността за безопасността на друг човек, при това абсолютно непредвидим. Тийнейджърът и без това има достатъчно напрегнато ежедневие – училище, личен живот, спорт или друго. Ако разчитаме на него като на пълноценна работна единица, ще трябва да му компенсираме загубите. Това може да стане със заплащане или задоволяване на някакво желание, с някаква привилегия.

Всеки има някакви задължения вкъщи, затова заниманията с по-малкия могат да бъдат договорени като част от домашните ангажименти. Но всичко трябва да бъде уточнено: колко часа на ден, в кои дни, това покрива ли напълно „квотата“ или има и някакви допълнителни ангажименти, например да се изхвърля кофата или да се разходи кучето.

Този подход е за предпочитане пред финансовото поощрение, макар вторият често да е по-ефективен. Все пак ние сме семейство, специално обединение за подкрепа и грижа един за друг.
Все пак не бива да забравяме, че по-големите са просто деца родени преди другите малчугани в семейството. Те могат да помагат доброволно и с удоволствие (или с неудоволствие), но отговорността си е наша.

По тази тема може много да се говори, така че не я смятам за изчерпана.  Очаквам да споделите и вашия опит.

Винаги ни е приятно да прочетем, че някоя звезда си има бебе. Веднага я виждаме в по-човешка светлина и ни става някак по-близка. Защото независимо дали се разхожда по червения килим, по жълтите павета или по черен селски път, всяка майка сменя памперси. Дали спи в имение за милиони долари или в панелен апартамент, няма никакво значение, когато бебето се събуди с писък и само мама може да го успокои. И така, нека си припомним някои от звездите, които ни усмихнаха с хубава новина през 2016 г.

1. Джей Зи и Бионсе

Бионсе съобщи в Инстаграм на всичките си фенове, че с Джей Зи чакат близнаци. Под снимката, тя пише: „Искам да споделя щастието си с вас. Бяхме благословени двойно. Изключително сме благодарни, че семейството ни ще се увеличи двойно. Благодаря ви за пожеланията.“

2. Фарел Уилямс и Хелън Ласикан

Хелън роди тризнаци през януари – две момченца и момиченце.  Официалният говорител на семейство обяви, че семейството е „весело и здраво“. Фарел със сигурност трябва да е много happy :) Семейството вече има син Рокет, роден през 2008 г., на когото е посветена песента от „Аз, проклетникът“. Очевидно Фарел е чаровен рапър и много елегантен мъж, но малцина знаят, че той строи огромен център за извънкласни занимания за деца в родния си град, а освен това е направил фондация за подкрепа на деца от рискови общности на възраст между 7 и 20 години. Фарел определено заслужава щастието си.

3. Мила Кунис и Аштън Къчър

Аштън обяви раждането на детето си на своя уебсайт в края на миналата година. Името на детенцето е супер сладко – Димитри Портууд Къчър. Момченцето е родено на 30 ноември. Димитри е второто дете на двойката.  По-голямото им дете е момиченце на име Уайът. Убедени сме, че Палавото мамче ще се справи страхотно и с второто си бебче. Просто й отива!

4. Пинк

Пинк обяви, че чака бебе със сладка снимка в Инстаграма си. Над снимката, на която се вижда, че е бременна, просто е написала „Изненада!“. На снимката, певицата е с 5-годишната си дъщеричка Уилоу Сейдж. Бебето Джеймисън Муун Харт се роди на 26 декември 2016 г. и отново го видяхме за първи път в Инстаграм.

5. Кевин Джонас

Кевин от „Джонас Брадърс“ наскоро качи снимка на дъщеричките си в социалните мрежи. Двамата със съпругата му Даниел са кръстили малката Валентина Анджелина, а по-голямата се казва Алена Роуз. Кевин се ожени през 2009, година след като влезе в класацията на „Пийпъл“ за най-сексапилните мъже.  С Даниел вече имат две дъщери, да са им живи и здрави. Семейство Джонас имат собствено реалити шоу „Омъжена за Джонас“, с два сезона през 2012 г. и 2013 г.

6. Натали Портман

Натали Портман обяви, че със съпруга си Бенджамин очакват второто си дете след малкия Алеф. Новината бе поднесена на червения килим на филмовия фестивал във Венеция. Да им е честито! Натали е една от най-интелигентните и активни звезди на Холивуд. Завършила е Харвард, активно подкрепя хуманитарни каузи и говори иврит, френски, немски, арабски и японски.

7. Мегън Фокс

Прекрасната Мегън Фокс разкри, че е родила третото си дете от Браян Грийн на 4 август 2016 г. Бебето е момченце на име Джърни Ривър Грийн. Браво, Мегън, нека да ти е пълна къщата. Мегън държи децата си далеч от интереса на медиите и надали ще видим скоро бебчето.

8. Лив Тaйлър

Още една невероятна красавица – Лив Тайлър посрещна дъщеря си Лула Роуз през юли. Тя обяви събитието със сладка снимка в Инстаграм.

9. Ан Хатауей

Ан Хатауей роди първото си дете – момченце на 24 март.  Момченцето се казва Джонатан Роузбанкс Шулман. Да им е честито! Звездата изобщо не се прави на принцеса и освен прекрасните роли, които снима, подкрепя множество благотворителни, социални и политически каузи за правата на жените, децата и хомосексуалните.

10. Наталия Водянова

Топ моделът Наталия Водянова роди пето дете през юни 2016 г. Детето е момченце на име Роман. Наталия Водянова ни е любима моделка, не само защото е многодетна мама, но и защото e истински филантроп, който подкрепя куп прекрасни хуманитарни каузи. Жени като нея са достойни за възхищение. Тя е истинска Пепеляшка на модния подиум, израсла в семейството на самотна майка с три дъщери, една от които е болна от церебрална парализа. След трагедията в Беслан, Наталия основа фондация, която построи 90 детски площадки из цяла Русия, включително и в Беслан. Сигурни сме, че освен красавица, тя е и чудесна мама.

Всеки от нас мечтае поне веднъж в живота си да стане свидетел на чудо. Понякога чудесата се случват, но трябва да бъдат забелязани. Един такъв тих вълшебник е д-р Петя Чавеева -акушер-гинеколог, специалист по фетална медицина, ръководител на Сектора по фетална медицина в САГБАЛ „Д-р Щерев”. Тя оперира бебета, още докато са в утробата на майка си. Преди години никой не би помислил, че това е възможно, но сега е факт, който вече не звучи като сензация.

Какво научихте за медицината и лекарите, по време на обучението си в Лондон? Имали сте възможност да работите със специалисти, които създават и развиват феталната хирургия?

Лекарите са едни и същи навсякъде. За да си добър лекар, преди всичко трябва да си добър човек. Когато български лекар отиде в чужбина, разбира, че е подготвен. С гордост мога да кажа, че съм имала самочувствието, че съм обучен лекар. Такива бяха и моите колеги от различни точки на света. Мястото, където се обучавах, е интернационален център, най-големият в Европа. Срещнах колеги от Хондурас, Франция, Австрия, Руанда. Имах възможност да се сблъскам с различни класови и расови различия. Лекарите сме обединени от една обща идея, че трябва да сме добре обучени, за да можем да помагаме на хората. Това е мисията на моето поколение, да задържим на работа в България младите лекари, които много бързо навлизат в здравната система на Западна Европа, защото са добри. Да ги накараме да останат в България – това е мисията ни. Националността няма граници, както и желанието да бъдеш и да се обучаваш.
Какво беше нужно, за да се създадат и у нас условия за развитие на този клон от хирургията? Разкажете как стана възможна първата подобна операция и с какво ще я запомните?

Възможността да се обучавам при проф. Кипрос Николаидес в Лондон беше едно от желанията на проф. Атанас Щерев. Той е известен, че е иноватор в много сфери на репродуктивната медицина, бащата на инвитрото в България. При разговорите между проф. Николаидес и проф. Щерев, те бяха открили толкова много общи неща. Разликата е, че проф. Щерев работи в България, а проф. Николаидес – в Лондон. Проф. Щерев прави първото инвитро, а проф. Николаидес намира първите белези за синдрома на Даун и прави първите вътреутробни операции. Когато имаш дух на иноватор, искаш да направиш повече неща. Стремежът на един истински учен, какъвто е моят проф. Щерев, го накара да попита в Лондон – „Има ли шанс някой от България да се обучи на фетална хирургия, за да се развива тази специалност в страната и българските пациенти да имат възможност за достъп до такова лечение?“.
Не е лесно да си фетален хирург. Не са само многото научни материали и подготовката, това е основата, важни са и многото пациенти, които имах възможността да оперирам или да асистирам в подобни интервенции, с помощта на проф. Николаидес.   Така добиваш опит да пресяваш кои са тези, нуждаещи се от фетална хирургия. Хирург означава нещо страшно в съзнанието на хората, защото асоциира с „да оперирам, да режа“. Операцията трябва да е прецизно преценена, спрямо това кой наистина има нужда от нея. За подобна преценка се изисква много сериозно обучение.

Има ли тенденция към увеличаване броя на децата с увреждания? Ако е така – какво е професионалното Ви обяснение за това?

С напредването на медицината, ако направим една представителна извадка от ерата, когато е бил открит ултразвукът – способът, чрез който можем да огледаме плода вътреутробно, преди 20 години апаратурата не е била достатъчно развита, за да представи образа на фетуса  достатъчно добре. Днес можем да заподозрем неща, които в миналото вероятно също ги е имало, но не са били забележими при тогавашното ниво на техниката. През годините няма повече фетални малформации, просто сега имаме все повече възможности за диагностика на базата на все по-добра апаратура и познание като част от системно обучение.

В интервюта много често призовавате феталната морфология да влезе в структурата на женската консултация. Каква информация дава тя за плода, която е от жизненоважно значение?

Феталната медицина е наука с много широко понятие. Ще насоча вниманието си към три основни прегледа, които винаги споменавам, когато някой ме попита какво е важно във феталната медицина.  През различните периоди от бременността получаваме различна информация. Ако между 11-13 г. с. трябва да изчистим проблема за евентуални хромозомни заболявания, предлагайки подробен ултразвуков преглед, комбиниран със скрининг, то през 20 г. с. трябва да видим как са развити отделните органи, дали има структурни проблеми. Ако има органи, които не са развити правилно, трябва да дадем прогноза дали би имало нужда от интервенция – фетална хирургия, или това са структурни дефекти, които без намесата на специалист по фетална медицина, биха имали добър изход. Феталната медицина е една динамична десциплина, която влиза в колаборация с други специалности – генетици, неонатолози и детски хирурзи.

Пътувате много и консултирате бременни жени от цялата страна. Какво е нивото на медицинските грижи за бъдещите майки извън столицата?

Столицата е мястото, където стратегически се развиват нещата, които после се разпространяват из страната. Асоциацията по майчино-фетална медицина тази година ще проведе втория си конгрес в България. Аз съм един от учредителите на тази организация. Това е част от нашата мисия, да направим достъпни знанията за все повече млади колеги, които искат да се развиват в сферата на феталната медицина. В днешно време можем да прикачим към електронната си поща файл със снимка от поредния си преглед с нещо, което ни се е сторило притеснително, и да го изпратим от Варна до София за консултация с колега. Това отнема не повече от 10 минути. Телекомуникации, телевръзки, телемостове – това е ежедневие в нашата болница. За мен това е нещо нормално, защото аз така съм свикнала и в Лондон. Условията са идентични, работата ми в България е сходна. Дистанцията вече не е причина за това да не се възползваш от добра медицина. Разбира се, за да се подобри нивото на женската консултация, трябва да се разшири възможността да се имплементират повече услуги, заплатени от НЗОК. Това е много болна тема за мен, защото смятам, че всяка бременна жена трябва да се възползва от достъпен преглед при специалист по фетална медицина по време на бременността си.

Какво може да излекува феталната хирургия на този етап от развитието си?

Състоянията, които тя третира, са много сериозни. Без подобна помощ децата, които се нуждаят от тези понякога животоспасяващи процедури, не биха имали шанс за благоприятен изход от бременността. В спектъра на феталната хирургия влизат различни аномалии – диафрагмална херния, нарушения на белите дробове, нарушения на плацентарната циркулация и други. България вече разполага с цялото оборудване и екип, за да бъдат нещата възможни. Но това са скъпоструващи услуги и оборудване и разходите трябва да се покриват от здравната каса. За да може България да има повече деца, трябва да се обърне внимание на всеки един елемент. Феталната хирургия е един от факторите за още един живот, които има шанс да бъде роден.

С каква продължителност са този вид операции? Как се понасят от майката и бебето?

Операциите са с продължителност до около един час. Влизайки в кухината на матката, няма как да стоиш продължително време. Трябва да оперираш бързо и да излизаш оттам. Това е стерилно място, там не се влиза, ако наистина нещата не са на живот и смърт. Кандидатите ми за фетална хирургия са бебета, чиито майки в моите очи са героини. Консултацията за това кой и кога трябва да направи подобна интервенция все още куца в българското здравеопазване. За да се подобрят нещата, ще отнеме известно време. Ние винаги заставаме зад пациентите си и в хубаво, и в лошо. За щастие, повече са хубавите моменти, преживяваме ги заедно с родителите. Трябва да бъдеш до пациентката си сякаш си до своята сестра. Правиш всичко, което се изисква от теб.

Какъв според Вас ще е следващият пробив на феталната медицина?
Винаги има нещо ново. Затова медицината не е точна наука, свършваща до определен етап. Плановете на нашия център са да включим още медицински грижи от сферата на феталната хирургия, разбира се, изисква се още обучение. Новостите навлизат! Имаме поглед за това каква е следващата ни цел. Много са хората, с които работим в чужбина. Привилегировани сме да имаме на своя страна почти всички действащи фетални хирурзи в Западна Европа. Те са мои приятели или професори, с които съм имала възможност да работя. Моят център е на нивото на всеки един от тези чуждестранни центрове, затова трябва да се боря за нещо ново. Нека да видим! Малка изненада. Вероятно ще имаме пробив на нови интервенции във феталната хирургия, отново с лазер.

Някои религиозни общности се изказват крайно отрицателно за феталната хирургия под претекст, че така се застрашава живота на плода. (Визирам официалното становище на Католическата църква например)  Какво бихте казали на родители, които отказват операция по религиозни причини?

Никога не казваме на родителите какво трябва да направят. Убедена съм, че трябва да предоставяме достоверна информация какво би се случило и какво не, ако се предприеме или не се предприеме фетална хирургия. Ако родителите са дълбоко убедени, че това е техният избор, аз ще уважа решението им. Ние сме тук, за да дадем най-коректната и компетентна информация и за да извървим заедно с пациентите избора им – рамо до рамо, но не да взимаме решението вместо тях, защото никога не можеш да ходиш в чужди обувки.

Как поддържа форма един фетален хирург? Чувала съм, че някои светила в тази сфера имат много сериозна лична програма за поддържане на форма, тъй като операциите изискват издръжливост и добра кондиция?

Един фетален хирург трябва да поддържа във форма мозъка си. Това ми доставя много удоволствие. Обичам да съм вкъщи и да чета нещо, което не е наложено от това, че съм се сблъскала със сложен случай, но просто отварям нещо публикувано, нещо ново, и това ми грабва интереса. Представям си как бих искала да го направя. Иначе как един фетален хирург държи в тонус своята практика – всеки месец имам възможността да пътувам до мястото, което наричам свой дом – Лондон.

Какво правите, когато не преглеждате и оперирате? Кой е начинът Ви за релаксиране?

Винаги има някой от многото ми приятели, които идват до България или аз пътувам при тях. Ние се виждаме два пъти в годината, на два големи конгреса и през останалото време имаме нужда да бъдем „хора“. Миналата седмица на гости ми беше д-р Мар Гил, която е интернационален лектор на тема: „Фетална ДНК в майчината кръв“. Тя дойде като Мар, моя приятелка, с която карахме ски на „Боровец“. Забавлявахме се, разведох я из „Сапарева баня“, показах й минералните извори и какво е сняг, който ти е почти до кръста. През нито един от дните не обсъждахме феталната медицина.

Интервюто взе Янка Петкова.

Снимките са от архива на д-р Чавеева.