Автор: Траяна Кайракова

Да не съм излизала в чужбина, излизала съм. Турция, Румъния, СССР, демек Русия, Белгия – таман 3 пъти, Полша и Мадрид. Все е било по проекти, служебно, а в Испания с мъжа. И досега най ми лежеше на сърцето Брюксел! Хич не се впечатлих от човечето, дето се облекчава насред улицата, ами от шоколада. Ха бонбони, ха гофрети, ха трюфели, ха черен, млечен, тече от фонтани, фърчи от чешми – страшна работа. Хвърлих си диетата през хотелския джам и лапах в несвяст. После трудно се нацедих в бикините, джапанките обаче ми ставаха и се прибрах с 10 кутии бонбони и децата да се освинят. Няма само аз да се клатя като преяла патица. Семейно, с децата, в чужбина не сме ходили.

Тая година обаче децата се затръшкаха за Барселона. И двамата са фенове на Лео Меси, на него пък хич не му пука за туй, ама Барса да е. Мрънкаха, мрънкаха и аз мрънках, че баща им за цяла година почива само на Коледа за 5 дни и затуй е все нервозен. Уж заради него и той да си почине. То и туй е вярно де. Разгеле, съгласи се. 15 дни преди Коледа стегнахме куфарите. Тука кучи студ. Увили сме се с шалове, кожуси, ботуши – Северен полюс направо. Тръгваме сряди нощи за София. Децата спят, аз дрънкам на шофьора, демек мъжо, че той да не заспи. Стигаме къде 03:00 часа и засядаме да чакаме за чекиране. Вече душата ми спи, ама няма къде. Кривиндел съм, мре ми се за сън. Пък мене спи ли ми се, човек убивам и в затвора влизам, че да си отспя, докато чакам присъдата. Както и да е, никой не затрих.

До нас едно бебе в количка. Реве, та се къса. Няма страшно викам, няма да е с нашия полет или ако е, ще е по-назад, щото съм късметлийка. Пък и от толкоз рев ще спи до Барса. Аз смятам на ум, Господ отгоре се смее. Майката с бебето зад мен в самолета. Майкооооооооо, само дето не умрях тия 3 часа. Не знам за вас, ама моичките, като пораснаха, детски шум и рев не търпя! Бе аз на картофи и кюфтета в тигана шъткам, пък дете да ми реве – абсурд!, откачам.

Слизаме ний и търсим метро. Ха тук, ха там, след 1 час го намерихме. Добре, че мъжът ми е жив компас и природноинтелигентен човек. Аз се пуля на едно като банкомат, ама по-голямо, пък той цъката – пъката, тук чукна, там пипна и излязоха билетите. Накачулихме се в метрото и кво мислиш? Качи се един църен дядка с един акордеон. Че като подкара едни кючеци и гьобеци, викам туй ако не е българин, пък ей ма на. Видя, че пари никой не дава и само пречи на хората да си мажат по екраните, и отиде на друго метро.

Слизаме, хвърляме се в едно кипро хотелче, изяждаме си първоначалните сандвичи и лягаме още с кокошките. Десет дни ще стоим, всичко ще видим. Каката и бащата правят графици, аз си свиркам. Щях да готвя, ама то през два метра сладкарничка. Бе кроасани, кифли, вафли, каквото си искаш и все на промоция – 10 броя с 2 кафета 2 евро. Да готвя ли? – мани, бегай. Седнали баби и дядовци - тя с перли, той с пуловерче, пият кафе, ядат си кифли и мажат по таблети и айфони, ама точно като в България. От хотела ни дават подробна информация и брошури къде и как да стигнем.

Първия ден се качваме на двуетажен автобус. Купиш си билети за 48 часа, ходиш напред – назад, слизаш, където искаш, гледаш, каквото гледаш, и пак се качваш. Дават ни едни хубави слушалки и сядаме на втория етаж, да ни лъхне вятър, че умряхме от жега. Ние с кожусите и ушанките, хората с джапанки, ама карай. Еееей, всичко измислили. Сядаш и гледаш – 20 дупки пред тебе. Ръгнеш слушалката на какъвто език искаш и една другарка ти обяснява де отиваш и какво ще видиш. Каката слуша на дойч, бащата инглиш, малкият си чопли в носа (3 години школа по английски напразно), аз руски. Да е жива и здрава Руската гимназия! После ще ви кажа как ми спаси живота, пардон корема. Тоз парк, оня парк, светещи фонтани, несветещи фонтани, направо ми излезе душицата. Де съм тръгнала аз, че и пеши? Кой ме би по главата, като за повече от 100 метра кола ползвам. Хукнахме да вечеряме. И там има менюта, като нашите обедните. Ама за 5 евро на човек донесоха две кила мръвки, две кила салата, картофи, десерти, разядки, че и за вкъщи ни увиха. Събраха ми очите.

Моите чакат да видим Саграда фамилия. Базилика било, чудо било, страхотия. То хубаво, ама съм си безкултурна. Такива работи някак си не ме вълнуват. Тъй ще си отида проста, добре, че не съм тъпа. Стигнахме ние и моите онемяха. Гледам аз, ама нищо не видя. „Гледай напред, де!“, вика мъжо. Ама туй ли било? Че кое му е толкоз специалното? До ден днешен ме подиграват. Ама аз чакам да видя чудо на чудесата, пък то опасано туй чудо с едни скелета, викат и крещят едни работници – те да я достроявали хората. Ами тъй ми кажете, да се удивя правилно, да му се не знае! Ударихме по едно фото, наплющяхме се с чуроси (пак си оставих диетата в куфара) и айде да спим.

На другия ден отиваме в Музей на шоколада. Аз съм пишман готвачка, ама ме влече. Тука вече се впечатлих. Билетът – чист натурален шоколад – 2 на 5, ама сантиметра. Чукнат ти го на входа и влизаш. Сетне ти го подаряват. За тез пари още го пазя, в рамка ще го слагам. Всичко от шоколад, барабар с Лео Меси и кулите на Кремъл. Как не мухлясват не разбрах, ама ми пристърга и излязохме. Гледаме из един стар квартал пълно с ученици. Седнали на земята и пишат, та се пукат. Изпънал се пред тях един млад учител, забил си в ухото една слушалка с микрофон и обяснява за една стара къща пред тях. Тъй се учи ви казвам! Да видиш, да пипнеш, а не като у нас. Пиши, пиши на умиране, пък сетне децата не различават пресен лук от чесън. Опитахме местните паели, маели, пици и айде обратно.

На другия ден Ла Рамбла. Там ми хареса. Китки, сладоледи, сувенири, манджи, таман като за мене. Който откъдето ме види, ме черпи, че барем си купя нещо. Викам аз тенкю, данке, ям, ама де да знаят хората, че пари нямам. Моят мъж знае, че ха ми е дал, ха до един час са фръкнали. Даже много си дадох като време. Спираме пред Ла Букерия, разбирай Пазария – с много ядене, пиене и всякакви зарзавати и плодове. Пък отсреща мойте мъже гледат нагоре и мухи лапат. На един балкон се изплющяла една Мерилин Монро, вее една бяла рокля и се кълчи. Кани хората да идат в музея на еротиката. Че като ги подбрах. Я ходом пред мене! И бяла рокля имам, ще я скъся, руса съм, бенка ще си начертая и само трябва някой да ми пуска вентилатор отдолу. Ей ви и музей, и еротика и то без пари! Ай ще му се не знай!

Видяхме, що видяхме и седнахме да хапнем. Аз и малкият умираме за водни животни. Каката и половинката не ги тачат. Бе ний сме се опукали в столицата на рибите как няма да ям нещо такова. Много знаят моите людски езици, ама едни скариди не могат да ми поръчат. Пък аз, като изкривих пръста, като рекох на момчето я дай едни креветки, бърже ме разбра. Руска гимназия, братче, не каква да е, руска! Дето да ида, навсякъде се оправям. С малкия плющим едно кило скариди, пък моите пет картофа в едно хартиено пликче, сякаш у нас няма. После ходихме пак на някакви паркове, океани и пак паркове и се прибрахме.

Сетне малкият се разбуха. От сума ти време не се е разболявал, ама тука кока кола искал. Ма тука няма топла, на тез 23 градуса само ледена. Бре, ами сега! Отивам аз в аптеката и къде с ръце, къде с крака антибиотик искам. Клати глава жената, не можело, само ако умира някой. На всичкото отгоре синът ми изсипа кафето, че поля и витрина, и под. Затъ аз без кафе мърдам ли нейде. Почудих се откъде да вадя кърпи да бърша. Дойде едно момче моменталически, избърса, ухили се, чак малкия по главата разроши, сякаш му е благодарен за мизерията, дето направи. Взеха детето тез хора, измериха го, изтеглиха го и ми дадоха едно мижаво сиропче розово – 20 мл. я има, я няма. Ма, жена, туй нещо детето като бебе го пи. Аз десет дена тука какво ще правя? Тя маха, аз се блещя, разбрахме се. Сутрин и вечер по 5 мл. На втория ден детето ни кашля, ни подсмърча. Кви им бяха лекарствата не знам, ама до две лекуват. Пък у нас хем ще те наблъскат с антибиотици, хем може и да умреш от тях.

Сега, да не мислите, че случайно сме избрали кога да идем в Барселона. Хич не е тъй. Щели да играят Реал Мадрид и Барса на някакъв къмпинг. Сетне разбрах, че било Камп Ноу. Играели на живот и смърт, голям мач било. Бе какво има да делят, че и да се умъртвяват чак? Да им купя по една топка и да няма сърдити, какво има да се избиват? Билетът 1000 евро. Алооооу, то туй по четири е един апартамент в България в центъра бе! Хотелът е баш до стадиона, пак умишлено. То, че няма да гледаме, няма, ама да идем да видим атмосферата. Народ, народ и едни мургави друзя викат – брадър, систър на ви тикетс. Туй и аз го разбрах. Аз, ако съм имала пари за тикетс, до Дубай щях да ида, не на мач.

Прибрахме се, ама на децата им увиснаха носовете. Мач искат да гледат. Да идеш до Рим, пък Папата да изтървеш. Аз не съм фен. Знам Иниеста и Меси, как се меси и ми стига. У нас на един мач съм ходила, умрях от ужас да не ме бият, пишман станах, че кафе пих преди това. Счупени седалки, мизерия, думти един тъпан в гърба ми, пък аз стискам да не се изпусна. За цял стадион един Еко Той, нийде няма Еко Тя. Ха върви влизай де! Дотам бях с мачовете. Тука обаче ми стана интересно. Баща им не ще да чуе. Следващият мач бил слаб, с германци някакви, нямало ни Меси, ни друг известен да играе, не ще човекът и не ще! Да сме идели на обиколка на стадиона. Имало снимки на Стоичков, музей, снимки, не знам си какво. Бе аз седалки и трева съм виждала, Христо Стоичков и у нас все ще го мярна, ама мач тука кога ще гледам. Взех аз децата, слязохме долу и им викам:

- Почвате да ревете. Първо леко, после надувате един през друг и ще я наредим някак.

Разбрани деца излязоха. Тъй надуха гайдите, че дойде управителят да види дали не се избиваме. И аз пуснах някоя сълза за съпричастност. Обещавам му да не искам самуреното палто, дето ми остана в очите на една витрина, не ща и диаманта на друга, само да идем, и чантата на Виктория от Сикретс не ща. Хеле, разбрахме се. Купихме билетите и настана съвършена радост. Облякохме си парадните дрехи и айде два часа по-рано на къмпинга. По улиците едни културни агитки, кротко си пийват, радват се хората мирно и тихо. За какво се опукахме толкоз рано да ни питаш. То едно от мерак, ама у нас като знаем как се влачат при влизане от два входа фенове, викаме да не изтървем мача. Какво изтърване бе, братче! Влиза се от 259 входа, дадеш билета, пуснат те, сетне един другар те настани на мястото и си готов. Страшна работа!

Почна се мачът, не смеем да мръднем. Нашият баща се престарал от нашия рев. Купил билети в центъра и Меси ми играе в краката. Уж нямало да е там, пък той и Иниеста довел. Само дето не ме здрависаха. Пълна тишина. Никой не пуши, не пие, не ти люпи семки в косата. Бе какво става тука бе? Ние да не сме на опера? Пък като вкара гол Барса, че като скочат всички и пак културно се радват. Душата ми напълниха. И тъпанджиите са отпред, не ти пукат ушите и пръскат джигера. Пуснаха ни на полувремето да не умрем от наркозависимост, демек да пушим, и да идем до тоалетна. Ми то тоалетни да видиш! В бордо и синьо като отбора, чисти, с хартия, с аромати – да не излезеш оттам. Нашите, първо ги няма, второ, няма как да влезеш, щото са минирани и смърдят до края на света. Тука вече ме спечелиха за цял живот!


Свърши мачът, прибрахме се по живо и здраво пак в кучия студ в София и тъй приключи Испанията. Питат ме дружките и разпитват, ама аз все за стадиона приказвам. Забравих и паркове, и фонтани, и шоколади, и пазари. Писна им на хората да слушат за пусти футбол. Де жена, де футбол? Котка в зелева нива. Оттогава обаче имам една мечта. Искам да живея в Барселона, ама не къде да е – на стадиона!

Прочетохте ли Мюнхен - правете фалафел, а не война?

Препоръчваме ви още:

Ужасен ужас 
До сина ми 
Най-обичам