Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Нашият татко дава на тийнейджъра съвет за подходяща възраст да си хванеш гадже:
- Не ти трябва да бързаш. Хванеш ли си някоя девойка, дотам с приятелите, футбола и личния живот.
При което се усеща, че го гледам лошо (все пак ние сме заедно от 16-годишни) и допълва:
- Освен ако не е като майка ти.
Е, размина му се.
Замислям се коя всъщност е подходящата възраст да си хванеш гадже.
И как се случват днес нещата? По мое време, преди двайсетина и повече години, беше много лесно. Женската работа беше да чакаме. Обуваш тесните дънки с високата талия и широкия колан, нахлузваш островърхите обувки-лодки, слагаш яркорозовото червило и миеш косата с бира, за да щръкне като на Сиси Кеч. После само чакаш някое момче да дойде при теб и да те пита:
- ИСКАШ ЛИ ДА ХОДИШ С МЕН?
Къде да ходиш, не е съвсем ясно. Може до края на улицата, може до края на света, каквото сабя покаже. Тогава беше достатъчно момичето да изглежда добре и да умее да чака, докато избраникът я забележи.
Много ми е интересно какво си казват днес младежите. Синовете ми твърдо отказват да ме просветлят в тази област, затова ми остава само да гадая. Дали се питат като нас едно време отдалече:
– Ти харесваш ли някого?
– Ами, да.
– А от нашия клас ли е?
– Първо ти ми кажи.
Дали все още е прието момичетата да бягат, а момчетата да ги гонят? Дали се целуват на първата среща и дали изобщо има първа среща или почват направо с целувките. Вече съм наясно, че не си разменят бележки в час, а си пишат есемеси и не се закачат на пейките в училищния двор, а по фейсбук. Но тръпката, пеперудите в стомаха, свиването под лъжичката, чувствата… Чувствата надали са толкова по-различни.
И като стана дума за чувства, едно време баща ми бил толкова влюбен в майка ми, че на първата среща не можел да свали поглед от нея. Нищо чудно, мама била много кокетна госпожица. Две години я заграждал, докато се съгласи да излезе с него, а той такъв хубавец беше, чак й се чудя какво е придиряла. Но в крайна сметка приела, срещнали се на Бунарджика, до Търговската гимназия и тръгнали да се поразходят преди сладкарницата, той срамежлив, не смее да й предложи да го хване под ръка. А тя вирнала нос, потраква с токчета, развява жълтата пола-балон на черни точки, бърбори нещо, той крачи до нея и я зяпа, изгубил ума и дума. И в един момент тя се усеща, че върви сама. Горкичкият ми татко, съвсем отнесен от любов, паднал в една шахта. Слава богу, не се потрошил целия, само скъсал неделния официален панталон, ушит по поръчка. Няколко месеца по-късно се оженили.
На всяко момиче пожелавам да бъде обичано така, до захлас. И на всяко момче пожелавам да си намери момиче, което заслужава такава любов. Дали сте на 15 години или на 50, не е толкова съществено. Стига да ви се иска да ходите заедно до края на света.
Пък каквото сабя покаже.
*************
Прочетохте ли Шантав Свети Валентин?
И аз го карах този пуст пубертет. За малко да не го изкарам. Чудих се дали да разкажа тази случка, която на всичкото отгоре не е най-голямата глупост, които съм правила. Хубавото на гадните истории е, че човек си прави някакви изводи от тях. Ако оцелее, разбира се.
И така, моя милост в шести клас, на крехките 12-13 години. (На снимката съм на 16, вече девойче. На 13 си бях съвсем дете). По онова време социалната мрежа представляваше трицифрен телефон, май беше 145 в Пловдив или нещо от сорта, вече не помня. Звъниш на него, звучи някаква музика и разни хора си казват собствения телефон (домашен), а ти ако решиш, им се обаждаш. Ние, момичетата, постоянно звъняхме, записвахме си телефони на момчета и после ги набирахме и се кикотехме. Не си казвахме нашите номера, защото ни беше страх, че ще се обади някое момче и ще вдигне майка или татко.
Та ей от такъв телефон си записвам някакъв номер, набирам го, отсреща вдига момче и си говорим. Дълго и забавно. Оказва се, че и той чете книги, които аз харесвам. Слуша същата музика. Много добричък, не говори глупости и мръсотии като повечето момчета. Давам му моя номер, той също ми звъни. Общуваме си така мнооооого дълго време, цяла седмица или две. Оказва се, че живее съвсем наблизо, на две преки от нас. Обажда ми се една сутрин, аз съм си вкъщи, училището е втора смяна. „Какво правя? Играя си с котето.“ Имах тогава една чудесно шарено коте, от улицата си го бях прибрала. А той: „Защо не го доведеш у нас, да го видя?“ И аз веднага се навих: „Ми, добре!“. Не че майка ми и баща ми не са ме предупреждавали. Не че две години преди това някакъв педофил не изплаши момиченце по-малко от мен в съседния вход, после дори милиция идва да говори с нас, хлапетата. Но децата са си деца. Вярват, че щом са си говорили с някого две седмици по телефона, вече са приятели. Щом си е казал името, вече не е непознат, нали?
Нахлузвам аз любимите къси панталонки и тениската от Кореком, окачам си ключа на връзка на вратлето, пръскам се обилно с дезодоранта на мама, грабвам котето под мишница и потеглям. Мама и татко са на работа, никой не ме пита къде отивам. Намирам блока, качвам се на първия етаж, звъня на вратата и… Отваря ми мъж! Чичко поне на 30 години! А аз си представям момче най-много две години по-голямо от мен! Може би дори деветокласник! Не и брадясал мъжага, на всичкото отгоре по пижама!
Веднагически си глътнах езика! Всичките предупреждения на майка ми и баща ми, на милиционерите, всички страшни истории, които бях чувала, изскочиха в главата ми. Седя на вратата, той се хили насреща, също с изненадан вид, и заявява:
– Ама ти си дребна.
Аз се опервам насреща му:
– Дребна, ама вредна. (Така говорехме тогава.)
И тъй като ми дойде малко кураж, изтърсвам първото, което ми хрумна:
– Сега обаче се сещам, че оставих котлона включен. (Мама винаги казваше така, когато някоя съседка я задържи на сладки приказки.)
Чичкото се засмива още по-широко:
– Ти май се уплаши! Не съм толкова страшен, хайде, влизай.
И аз влязох.
(Знаете ли, че повечето серийни убийци разчитат на това, че на жертвата й е неудобно да се държи неучтиво с непознати? Оцелели разказват, че са усетили нещо подозрително, но им е било неловко да обидят човека със съмненията си.)
Слава богу, човекът се оказа нормален. Сигурно си е представял, че съм голямо момиче. Или пък е решил да ме пощади по някаква причина. Не знам и никога няма да разбера. Както и да е, почерпи ме с лимонада, измъкна котето под дивана, където то се свря, още когато влязохме (котките имат по-добри инстинкти за оцеляване от децата) и ме изпрати по живо, по здраво. Повече не се обади. Нито пък аз на него.
Мисля, че изкарах голям късмет. Нещо от сорта на шестица от тотото.
Не знам как може да съм била толкова глупава. Децата са изключително доверчиви същества. Можем да ги предупреждаваме колкото си искаме и пак не е сигурно, че ще ни послушат.
Не знам и дали изобщо може да се даде съвет на един родител как да спаси детето си от подобна ситуация. Признавам, че аз нямах никаква комуникация с майка ми и не споделях с нея, защото тя никога нищо не ми позволяваше и никъде не ме пускаше. Но мисля, че повечето деца в тази възраст почват да крият от родителите си всевъзможни глупости, за които се опасяват, че ще им се „скарат“. Вероятно трябва да спрем да се „караме“, за да ни казват винаги истината. Но пък от друга страна, дори да имах най-чудесни отношения с майка ми и тя да ме пускаше навсякъде, най-вероятно пак нямаше да й кажа, че отивам да покажа котето си на някакво момче, с което съм се запознала по телефона.
Разкажете на децата си тази история. Поне е с щастлив край.
Искам да ви разкажа тази история, защото в България се шири клишето за самотната майка. И за горките дечица, отраснали без бащинска фигура в живота си, комплексирани, потиснати и объркани.
Представям ви Таня. Приятелки сме от ученички. Винаги е била свястно, красиво, умно, амбициозно момиче.
Така й се стекоха обстоятелствата, че се омъжи много млада, но бракът не продължи дълго, а таткото на момиченцето й се дистанцира напълно от живота им. Но фокусът на тази история не е да го съдя, той е направил своя избор. Не е първият мъж, който не може да приеме факта, че дори да не е съпруг, той винаги ще бъде баща. По-важното е как Таня отгледа сама Тина, която в моите спомени винаги ще си остане най-сладкото, усмихнато до ушите, къдрокосо, будно момиченце с огромни кафяви очи и щръкнали ушенца като на сърне.
Тина и моят Теди са с една година разлика. Когато бяха малки, често ги събирахме да си играят заедно. В онзи най-ранен период на детството им Таня винаги е била по-строгата от нас двете. Теди общо-взето си беше глезено дете. Първи син и първо внуче на баба и дядо, с постоянно ангажирани родители, работещи студенти. Без да искаме, влязохме в тази прословута матрица на родителите, които компенсират липсата на внимание с угаждане на прищевки. Таня също работеше и учеше, нищо чудно да е била по-заета и от нас. Но Тина не получаваше винаги куклата, която си поиска. Тина трябваше от съвсем малка да хвърля кофата и да ходи до магазина за хляб. Никога не бих си позволила да го коментирам, но понякога си мислех, че Таничка е твърде взискателна. Сега си давам сметка, че не й е било лесно да се справя сама, с работа, учене и домакинство. Явно не съм била единствената обезпокоена „доброжелателка“, защото тя веднъж ми разказа през сълзи как друга приятелка й направила забележка, че е много лоша майка, защото не позволила на детето да яде сладолед преди обяд или подобна дреболия. Дадох си сметка колко съм била несправедлива и предубедена и си обещах никога, никога повече да не я съдя, дори в мислите си. Представете си само колко е нечестно! Самотните майки не само поемат всички грижи за детето си – финансови, битови, емоционални. Но и постоянно са обект на поучения от страна на приятели, роднини и дори случайни познати. Сякаш обществото веднага окачествява една жена като неспособна да бъде майка, щом е неспособна да живее с бащата на детето си. В кой век живеем, боже мой?
През годините бях свидетел на израстването на Тина. И Таня израстваше с нея. В детството й беше строга, а в пубертета й стана приятелка. Споделяше с дъщеря си всичките си истории – отминали и настоящи, всички грешки, които е правила, всички съмнения, които са я измъчвали. Никога не съм имала с майка си връзка, каквато имаха те двете. Даваше й пълна свобода и може би затова детето никога не злоупотребяваше с нея. Разговаряха за любовта, секса, връзките и разделите. Тина стана прекрасно момиче, ни най-малко не преувеличавам. Не познавам по-разумна млада жена от нея. Нито по-амбициозна, упорита и трудолюбива. Не съм чула никога Таня да се оплаква от финансови затруднения, макар че надали й е било леко. Парите може да не стигаха за друго, но за уроци и учебници винаги успяваше да осигури. Тина й каза веднъж: „Ти винаги намираш начин, мамо.“
Тина завърши с отличие математическа гимназия. Замина с пълна стипендия за един от най-престижните университети в САЩ. Намери си работа веднага, за да не потъва майка й в заеми. Скоро ще завърши и университета. Сигурна съм, че това дете ще стигне далече в живота. То го заслужава.
Таничка, моля те да ми простиш. На всички ни да простиш, които се съмнявахме, че ще се справиш. Дано намериш мъж, достоен за теб. Но и да не го намериш, изобщо няма да те мисля. Дори да си самотна майка, ти никога няма да си сама. Имаш си любяща сестра, чудесни родители и цял куп приятели, които те обичат. Имаш си и Тина. Как може една майка да е самотна, когато е отгледала такава дъщеря?
Нямам какво повече да кажа, освен да цитирам Таня:
Най-голямата ми награда е да чуя: „Мамо, липсваш ми, ти си ми най-добрата приятелка. С теб мога да споделя всичко, без да ме анализираш и поучаваш.“ Чувствам се напълно реализирана и удовлетворена в основната, според мен, роля на една жена – да бъде майка.
Мама Нинджа имаше днес изключителен ден. На Софийския фестивал на науката посетих страхотна презентация на тема кибер сигурност за деца, а лекторът беше не друг, а моят син Теди, което не мога да ви опиша колко ми напълни сърцето.
Но да оставим емоциите настрана, научих някои много полезни неща, които задължително всеки родител трябва да знае. Моля ви да прочетете публикацията и най-вече да я споделите с децата си, особено ако вече вилнеят из мрежата.
Съвременният човек прекарва средно по 8 часа на ден в интернет. Ако приемем, че 8 часа спи, значи половината от живота му е виртуална. А голяма част от този виртуален живот е общуване в социални мрежи. Съотношението на виртуална и реална комуникация на тийнейджърите в наше време е 2 към 1, в полза на виртуалната комуникация!!! В същото време децата рядко имат познания как да защитават своята кибер сигурност и се превръщат в най-уязвимите обекти на хакери и кибер хулигани. Ясно е, че ако тотално им забраним достъпа до интернет, ще ги превърнем в аутсайдери сред връстниците им, което е ужасна идея. Но има и друг вариант – да направим няколко неща, за да сведем до минимум рисковете от използването на интернет.
Ето какво трябва да знаят задължително родителите и децата:
Как можете да опазите дигиталната си самоличност?
Например този сайт отдолу прилича на фейсбук, но не е.
Защо хакерите искат да разкрият дигиталната ни самоличност и да достигнат до личните ни данни?
За да ни ограбят, изнудват, да се представят за нас или просто да ни се подиграят.
Пример – някой открадва профила ви във фейсбук, докато сте на лагер или примерно сте студент в чужбина. Пише съобщение на майка ви, че спешно ви трябват пари, защото нещо се е случило и парите трябва да бъдат преведени на учителката ви на еди коя си банкова сметка или през пейпал. В 9 от 10 случая майка ви ще ви се обади по телефона. В десетия няма да ви открие веднага и притеснена ще прати парите. Такива измами се случват постоянно.
Как да се борим с кибер хулиганите?
Най-честите онлайн измами са:
Как да се предпазим?
Много повече информация ще намерите на този сайт. Има съвети и препоръки за деца, тийнейджъри, родители и възрастни.
Можете да задавате въпроси и да пратите покани за презентация на имейл адреса им Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
Теди ще ви отговори непременно.
И накрая един съвет от мен до всички други мами нинджи. Колкото и да уважаваме личното пространство на детето си, добре е да знаем паролите му за социалните мрежи и периодично да хвърляме по едно око :).
Днес захвърлихте износените дънки, тениски и маратонки на детството, за да нахлузите елегантни, но неудобни официални обувки, костюми и рокли.
И този ритуал, като всички други носи много смисъл. Днес е последният ден от детството ви. Новите обувки все още ви стягат, но скоро ще свикнете с тях. Вече няма да са толкова красиви, но ще станат далеч по-удобни. И дано са ви по мярка, защото ви очаква дълъг път.
Вие ще изберете накъде да потеглите, но посоката невинаги ще ви отведе там, където очаквате. Най-важното обаче е да следвате сърцето си, а не тълпата.
Искам да ви пожелая толкова много в началото на пътешествието ви.
Бъдете здрави! И се грижете за здравето си, защото без него човек на нищо не може да се зарадва истински.
Бъдете силни! И се борете да вървите напред, но не с всички средства. Защото ако човек стигне далеч, но изгуби себе си, няма да е щастлив.
Бъдете смели! И в смелостта си бъдете разумни, защото само децата си мислят, че са безсмъртни.
Бъдете добри! И в добротата си не бъдете твърде наивни, защото вече носите отговорност за един човешки живот. А след време може би и за повече.
Бъдете зрели! И в зрелостта не се взимайте твърде на сериозно, защото със смях се живее по-леко.
Образовайте се! И не уповавайте само на общоприетите истини, а търсете своите. Защото на вас разчитаме да направите света по-добър.
Работете! И не забравяйте, че най-важно е да си обичате работата. Парите ще дойдат сами.
Забавлявайте се! И нека винаги да е като за първи път, а не за последен.
Обичайте! И търсете човека, който ви обича „въпреки“, а не „защото“. Той ще остане с вас и в добро, и в зло.
Няма да ви пожелавам пътят ви да е лек, защото лекият път не изгражда характер.
Но ще ви пожелая попътен вятър, защото не всичко е късмет, но и без него не може.
Дано сбъднете най-съкровените си мечти. И дано не се разочаровате от тях.
А още по-добре, дано ги надминете.
Вашето пътешествие започва сега. Бог с вас, мили деца. Вдигайте платната.
И помнете, че ние, родителите, винаги ще ви очакваме на родния бряг. С хляб и сол, и с много любов.
Снимките са от бала на моя Теди през 2012 г. Препоръчваме ви и статията "Голямото оливане".
Автор: Мария Пеева
Автор: Мария Пеева
Мнението изразено по-долу е лично мое. Не претендирам да говоря от името на целокупния женски свят. Всяка от нас възприема по свой начин подобни болезнени ситуации и би реагирала различно.
Приемете, че следващата история е измислена. Ако все пак заподозрете, че е истинска, уверявам ви, че поне имената в нея са сменени, както и някои детайли, за да запазя анонимността на главната героиня.
Ани е на 43 години, но не бихте й дали повече от 33. Докато не се вгледате в дълбоките й очи, видели твърде много. Крехка е като малка порцеланова кукла. Въпреки уязвимия си вид, има успешен бизнес в един твърде мъжки свят.
Ани е дете от разбито семейство. Майка й е с два развода във времената, когато разведените жени биваха дамгосвани от обществото, наричани „парясници“, превръщани в обект на подигравка, неприлични закачки, грубиянски свалки и най-доброто, на което можеха да се надяват, е съчувствие, защото стоят на последното стъпало в йерархията на женското войнство. Най-добрата приятелка на Ани в детството й също е от нефункциониращо семейство, дете на вдовец-алкохолик, с втора майка, която би могла да послужи за прототип на „мащехата“ от най-страшните детски приказки.
Ани се омъжва много млада, още студентка, за доста по-възрастен заможен разведен мъж, който се държи с нея като с принцеса през двете кратки и безумно щастливи години на брака им. Опитва се да забременее, но съпругът й се разболява внезапно и буквално за два дни си отива. Остава вдовица преди да е навършила 25 г. Почти цялото наследство на съпруга й се озовава при синовете му от предишния му брак, които фактически са по-възрастни от нея. Ани е млада, изплашена и не оспорва нищо в съда. Вместо да търси нов закрилник и глава на семейство, решава да запретне ръкави и да се опита да направи нещо сама. Майка й я подкрепя.
Оттам нататък следват 10 години на почти денонощна работа седем дни в седмицата, безбройни битки, за да се докаже, и в крайна сметка – успешна кариера. Ани се отдава изцяло на бизнеса си и тъй като е умна, амбициозна и способна, си извоюва ниша на пазара. Фирмата й не е голяма, но печели достатъчно, за да й осигури добър стандарт и независимост. Купува си жилище, кола, помага на майка си. Понякога й остава време и да се позабавлява. Някъде към 30-годишна възраст на хоризонта се появява страхотен мъж, отново по-възрастен, но този път с малка разлика, стабилен, романтичен, влюбен и… женен. От самото начало условията на връзката са ясни и за двамата. Никой не очаква от другия нещо различно от добър секс, без каквито и да било ангажименти. Ани влиза в най-баналното клише – любовница е на женен мъж, който твърди, че бракът му е нещастен, но не иска да промени ситуацията. Не бързайте да я съдите. Ани е изоставена от баща си в детството и все още я боли и за нея самата, и за майка й. Последното, което иска е, да предизвика развод и да накара други деца да страдат. Връзката е изключително дискретна и от нейна страна няма никакъв натиск да премине към нещо сериозно. Устройва я, защото след всичко преживяно, не вярва особено в семейството и няма намерение да създава свое. Освен това не иска да разчита на мъж и няма особено доверие в мъжката лоялност. Положението остава непроменено за известно време, докато не я сполетява поредното клише.
На 37 години Ани забременява. Следва кратко двоумение какво да прави. Съветва се с майка си. Възрастната жена й казва, че единственото, което я е крепяло в най-тежките мигове е детето. Че жената трябва да създаде живот, щом има този шанс. Че не се знае, ако сега махне бебето, дали някога отново ще може да забременее. Ани се колебае дали изобщо да каже на бащата, но в крайна сметка решава, че той има право да знае. Съобщава му, че е бременна от него, че ще задържи детето, че не иска от него да го признае и не очаква финансова помощ. Не знам колко жени биха могли да постъпят така почтено в толкова непочтена ситуация. Бащата действително не признава детето и за известно време изчезва от хоризонта. Докато една вечер на вратата се звъни и той се появява отново, гузен, притеснен и объркан, с цветя за майката и напълно неподходящ огромен плюшен мечок за малката. Искрата не е угаснала и Ани го приема отново.
След още няколко месеца изниква нов проблем. Детето започва да се привързва към бащата. Радва му се, търси го, вика го по име. Някъде към втората му годинка, и след почти десетгодишна връзка, Ани след много колебания решава да промени ситуацията. Казва на бащата, че трябва да се разделят. Не иска дъщеричката й да расте объркана, да нарича баща си по малко име и да го смята за добрия чичко, приятел на мама. Някой ден тя ще порасне и истината може да я нарани ужасно.
От доста време насам обаче връзката им не е само физическа. На всички е ясно, че сексът, колкото и да е добър, не може да свързва двама души десет години. Принуден да избира, мъжът събира смелост, отива при семейството си и им казва цялата истина. За негово учудване двете му големи дъщери не са потресени. Всъщност, казват те, отдавна би трябвало да се раздели с майката, защото двамата не могат да се понасят и вкъщи атмосферата е непоносима.
Съпругата обаче приема много тежко ситуацията. Интересното е, че по-зле приема лъжата, отколкото развода. Не може да прости, че десет години мъжът й е имал връзка с друга жена, на която дори е направил дете. Слава богу, времето лекува, а донякъде я успокоява и фактът, че бившият й съпруг се погрижва да я обезпечи финансово. Двете дъщери от първия брак остават близки с баща си. Приемат Ани много по-добре отколкото е очаквала. Ани казва, че ако той бе отхвърлил децата си от първия брак, тя не би понесла да живее с него.
Бащата се мести да живее с Ани и дъщеричката им и най-после я припознава. Сега малката е на шест, а тримата живеят заедно от 4 години. Без брак, по изричното желание на Ани. Казва, че ако в живота му се появи друга жена, би искала да знае. Не желае да бъде лъгана.
В тази история няма добри и лоши. Животът е прекалено сложен, за да влезе в две прости категории. Грешки правим всички и всички си плащаме за тях. Понякога твърде скъпо.
Около мен се разпадат семейства, и то хубави семейства с дългогодишен брак. Всичко тръгва от лъжата. Ако се подхлъзнеш веднъж, замълчи, сам се пребори с угризенията и продължи напред, но не повтаряй. Ако повториш, потретиш, зачестиш, вече не е подхлъзване, а по-скоро си изгубил основата под краката си. Тази, която прави бракът истински. Някъде по пътя ти или тя, или и двамата, сте допуснали любовта да си отиде. Уж няма виновни, а жертви са всички. Мисля си, че ако двама души са имали нещо хубаво, трябва да се опитат да го закрепят и съживят. Да положат усилия, и двамата. Да простят, дори да им е тежко. Да си дадат шанс. Но нека да стъпят върху истината, не върху лъжата. Иначе пак ще се подхлъзнат.
Но не бих искала съпругът ми е да е с мен само по задължение или от угризения. Да, той е длъжен пред децата си, да ги подкрепя морално и финансово, да е част от живота им. Към мен няма такъв ангажимент. Животът е прекалено кратък, за да го споделяш с човек, когото не обичаш. Знам, че мъжете ненавиждат да говорят по тези въпроси и обикновено чакат проблемът да се разреши от само себе си. Една мъдра жена веднъж ми каза, че разводите почти никога не тръгват от мъжа. Дори да има двайсет любовници, той се връща при жена си, докато тя го търпи и не го изгони. Но аз не искам да бъда лъгана. Никоя жена не го заслужава. Ако не вървят нещата, нека го разберем навреме. Не ни губете времето с празни надежди. Дори да предадете чувствата ни, пазете достойнството ни, момчета, и не ни унижавайте с лъжи. Все пак сме майки на децата ви.
Още веднъж ви напомням, че изразеното мнение е лично мое. Съжалявам, ако съм засегнала някого. В случая на Ани всичко завърши сравнително добре, поне засега. Най-важното е, че децата не страдат, нито малката дъщеричка на Ани, нито двете по-големи деца от първия брак. Защото те са единствените, които никому нищо лошо не са сторили, волно или неволно.
На снимката е кадър от филма „Вики, Кристина, Барселона“, който имах удоволствието да преведа преди време. Препоръчвам ви да прочетете и Щастливо разведени.
Виждам я навсякъде. Жената с търсещия поглед.
Тя е хубава жена, с онази натрапваща се, твърде лъскава красота, която се постига със скъпа козметика, малко хирургия и много потене във фитнеса. Погледът й се стрелка наоколо и преценя. Не те гледа в очите, а в чантата, маникюра и обувките. Мъжът й работи или прекалено много, или недостатъчно. Може би я обсебва и контролира, или напротив – не й обръща внимание. Променил се е твърде много, или точно обратното – останал си е същият въпреки усилията й. И тя търси някой по-така, за да се инвестира отново, докато все още е на пазара.
Tя е занемарена жена, с раздърпана тениска, която спокойно би могла да носи надпис: „Отдавна мразя огледалото.“ Погледът й избягва твоя, а когато все пак те погледне, в него проблясват жълти пламъчета. Завижда ти, дори когато няма за какво. Недоволна е от работата си или липсата на такава, от децата си или липсата на такива, от мъжа си или липсата на такъв. Домът й е прекалено тесен или прекалено широк. Търси нещо различно, но не знае какво. Знае само, че това, което е, не й стига. Собствената й кожа не й е по мярка.
Тя е младо момиче с нежна, все още детска кожа, върху която е положило грижливо трипластов слой грим. Роклята й крещи „Съблечи ме!“. Мъжете се обръщат след нея на улицата, момчетата я заграждат в дискотеката. Но на следващата сутрин леглото й е празно. И тя отново става, взима си продължителен душ, за да измие предната нощ, рови в гардероба, разхвърля рокли и бельо по пода и леглото, гримира се, прави си селфита и се готви за новия лов. Погледът й е надменен и студен, но бронята й е крехка. Мисли си, че знае какво търси и не разбира защо с всичките си ценни атрибути, не успява да го намери.
Тя е успяла жена, горда, красива, независима и умна. Работи върху себе си и се развива професионално. Всички й се възхищават и искат да са нейни приятели. Телефонът й звъни постоянно. Жените обожават да са около нея и да попиват от нейния чар, остроумие и успех. Мъжете я заглеждат и се радват на компанията й. Но никой не е достатъчно добър да сподели с него живота си. Прекалено съвършена е, за да си пасне с някого. Осъзнава, че нещо й липсва, когато след успешния, емоционален ден си легне сама в огромното легло с чисти, изгладени чаршафи и ръцете й са празни. Търси любовта, но любовта няма къде да се закачи по твърде идеалната й, гладка и сферична аура.
Жената с търсещия поглед има много лица. Може да е красива или грозновата, но винаги е недоволна от вида си. Може да се тъпче постоянно или да се подлага на жестоки диети, но никога не се чувства добре в тялото си. Може да е твърде самоуверена или без никакво самочувствие, но винаги е неспокойна. Може да говори прекалено много или да е затворена в себе си, но винаги е самотна и неразбрана. Чете купища книги за автопомощ и постоянно търси рецептата за щастието, а то упорито й убягва.
Иска ми се да й кажа: „Спри се, момиче. Погледни в огледалото. Всичко, което търсиш, е там. Не си губи времето да гониш това пусто щастие. Просто се спри и то само ще те намери. Стига да му позволиш.“
Но не знам дали ще ме чуе.
Знаете как отдалеч си личат учителките на първия учебен ден, нали? Цветни торнада се носят напред-назад по улицата и се блъскат в стълбовете. Отнякъде току изпадне саксия с теменужки, услужлив младеж с очила се наведе да я подаде.
Погледите се кръстосат, младата учителка се изчерви, той смутено промълви „Имате ли нужда от помощ?“ и така стават белите. След три месеца сватба и ето ви сюжет за романтична комедия.
Отнесох се, друго исках да кажа. Миналата година прочетох в читателския ми форум страхотна идея за сватбени подаръци. Младоженците бяха избрали за всеки гост различна книжка, опаковали я красиво и му я подарили за спомен. Адски се впечатлих и за първия учебен ден на 2015 г. за всички учителки вместо цветя избрахме по една книга, момчетата даваха идеи за интересите им, аз се опитах да ги прекроя според възрастта. Все пак Пърси Джаксън не е много добър подарък за солидна математичка, макар че знае ли човек.
Казвам ви, всички учителки останаха очаровани.
Решихме да си го превърнем в традиция.
Тази година изборът ни започва с „Време секънд хенд“ от Светлана Алексиевич. Чакам я, откакто прочетох откъса й от „Чернобилска молитва“, която така и не излезе на български. Наричат тази книга скенер на съветския и постсъветския човек и има защо. Чета я в момента, вечер, по малко, защото понякога се протяга и ме стиска за гърлото. А друг път виждам в нея майка ми и баща ми. Татко, който тайно слушаше „Свободна Европа“ и майка, която все още обяснява, че едно време кренвиршите били истински. Мисля, че тази книга ще е идеална за учителката по история.
Избрали сме и две книги на български писатели – „Прогонените гении на България“ от Венелин Митев и „Отвъд играта“ на Иво Иванов. И двамата са големи български журналисти. Първата разказва историите на български таланти, принудени да разцъфнат на чужда земя, невписали се в нашата схема и рамка, потърсили повече свобода и по-широко поле за изява. Мисля си колко ли десетки и стотици такива има, за които не сме чули. И колко от децата ни ще последват този път. Книгата е определена за подарък на учителката им по английски. А защо избрах Иво Иванов, вече съм разказвала. Този човек ти докосва душата с историите си, с голямото си сърце. Книгата му ще подарим на една опасна математичка, която освен това е и бегачка. Шапка й свалям на тази жена. С еднакъв хъс обяснява математиката и бяга по планинските пътеки.
И накрая – „Орехови двори“ на Миленко Йергович, един от любимите ми балкански романи. Ето какво написах за него преди време в гореспоменатия читателски форум. „Историята на една щура дубровчанка от щура фамилия в щури времена на омраза, любов, войни и преселения, разказана с изключително майсторство, с език, еднакво богат на груби ругатни и поетични метафори, отлично подплатен исторически. Книгата те поема и те изгубва, и пак те намира, и пак те изгубва, докато накрая всичко си дойде на мястото и безброй пъстри нишки се оплетат като шарена забрадка.“ Вече се досещате, че тя отива при учителката по български език.
Ей, сега да не ми се разсърдят българските цветари! Цветя купуваме по всякакви поводи. Просто за първия учебен ден ми се ще да подарим и някое цвете за душата.
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам