Главен редактор
Автор: Яна Пеева
Мина една седмица и вече съм на себе си. Животът продължава, сякаш винаги е било така, сякаш Бобче винаги е бил с нас. Болките… Болките се забравят наистина. Не ми се вярваше, но е така. Мама ме пита час след раждането дали много ме е боляло. Не е като да не болеше, но вече бях забравила. Далеч по-интересни неща ми бяха в главата, на много по-различни усещания се радвах. За тях ще ви разкажа друг път, но сега, докато все още ми е прясно, искам да споделя няколко думи за самото раждане. Защото изобщо, ама изобщо не е чак толкова страшно, колкото си го представяме. А аз не съм от най-смелите жени и от мига, в който забременях, сърцето ми се свиваше при мисълта, че някой ден това бебе ще трябва да излезе на бял свят.
Контракциите започнаха на 22-ри сутринта към 6. Бяха на най-разнообразни интервали - от 3 минути до 11. Знам, че на този етап повечето майки вече летят към болницата. Но моите акушерки ме бяха предупредили да не правя така, а да изчакам регулярни контракции през кратък интервал. Обясниха ми, че вкъщи ще се чувствам много по-спокойна, без системи и допълнително напрежение. И наистина, към 10:30 ч. контракциите престанаха и безкрайно изтощена успях да поспя до 15, когато се събудих от болки. Този път бяха на по 6 - 7 - 8 минути, вече по-болезнени. Майка ми тук вече се опитваше да ме убеди да тръгвам към болницата. Към 8 бяха на по 5 минути с по някоя пауза тук таме. С Теди междувременно гледахме сезона на “Приятели” с бременността на Рейчъл. Много е забавно да гледаш как някой ражда, докато ти самата имаш контракции. Не знам дали ви го препоръчвам. :)
Вечерта не успях да заспя, защото всеки път като легна, се започваше болка. Теди го оставих, за да е отпочинал. В 3 ч. интервалите изведнъж станаха много малки - 2 - 3 минути, някои по една. В 4 се обадих на акушерката, тя каза да вляза да си взема душ и да опитам да почивам, ако след час още е така, да й звънна. Поседях малко под душа, в 5 събудих Теди, казах му да събере разни неща и да разходи кучетата. Пак се чухме с Илона, акушерката и се разбрахме в 6:30 да се чакаме в болницата.
В 6:30 ч. сутринта на 23-ти влязохме в болницата, отидох за тонове, като машината някак не успя да ми засече нито една контракция. Направихме преглед за разкритие, като междувременно ме предупредиха, че е възможно да ме боли много, но да има доста време до самото раждане. Обаче изненада - 8 см. Изтекоха ми и водите, а в асансьора започнах да усещам и напъни. В родилната зала си поседях върху тоалетната чиния, докато се организират останалите неща. Много исках водно раждане, но решихме, че няма да пълним басейна, защото няма смисъл. Сложиха ми абоката по средата на един напън/контракция.
Теди междувременно ми стискаше ръката и ми обясняваше как да дишам, докато аз се опитвах да му оскубя цялата коса едновременно. Добре, че има в изобилие. Бях ужасно изморена и на последната (пета, мисля) контракция с напън вече бях сигурна, че няма да успея. После изведнъж се появи едно мокро бебе върху мен. “Лелееее, каза Теодор. Колко много кръв и бебешки сос.” Даже, нямах сили да се засмея, но акушерките и всичките хора в стаята доста се забавляваха с него.
Срязаха му пъпната връв и го отнесоха да го чистят, защото успя и да се наака. Почистиха ме и мен, казаха, че имам едно миниатюрно разкъсване, което ще шием. А аз понеже съм абсолютна бъзла и изпитвам ужас от игли - помолих за венозна упойка. Междувренно Теди е сновял между родилната и съседната стая, където преглеждаха Бобче и е чакал да ни го дадат.
И да ви кажа - обич от пръв поглед е, когато видиш детето си в ръцете на любовта на живота си за първи път.
Тук ще кажа нещо, което на изписването не помня дали успях да кажа, защото бях доста объркана. Много, много благодаря на целия екип, който беше с мен и ми помогна - и през месеците на консултация, и на самото раждане, и след това. Не знам дали бих могла да имам подобно раждане в друга болница - не съм и търсила. От момента, в който се запознах с Илона и Йоана, моите акушерки, знаех, че точно с тях искам да споделя бременността си и че точно те трябва да помогнат на бебето ми да се появи на света. А това, че болницата, с която работят, е точно “Св. Лазар” се оказа неочакван бонус. Трите дни, които прекарахме там, бяха пълни със спокойствие, сигурност и усмихнати лица, които надникнаха да ме попитат как съм и да ми кажат колко точно е красив Борис (кой ли не обича да му хвалят детето!). Никой не ми се кара по време на раждането, не ми скачаха на корема, не ми щипаха зърната.. и никой никога не ми обясни, че съм лигла, защото искам сама да избера как да протече раждането.
Колкото до ваната... другият път може и за нея да стигне времето, ще видим.
Прочетохте ли:
Натурално - историята на едно домашно раждане
Автор: Невена Митрополитска
“Синът ви разкървави носа на съученик” – чух в телефонната слушалка миналата година и коленете ми омекнаха. Тези думи ми ги каза възпитател от неговото канадско училище (не знам позицията му да има еквивалент в България – special education technician, с тригодишно колежанско образование, по-низше от университетското). Последва предложение да се срещнем в училище, и още в същия телефонен разговор, успокоителни думи – разказа ми накратко за инцидента и че детето ми е било провокирано. Тонът му – доброжелателен и делови. И тъй като нямаше как да прехвърля това задължение на съпруга ми, тогава в командировка, на другата сутрин със свито сърце и прехапани устни влязох в училището.
Моят 9-годишен тогава третокласник е добър ученик и умник, но бунтар по природа: отхвърля авторитети и изпитва граници. Носел е забележки от учителите, които в края на всеки срок, когато беше по-уморен, се множаха. Миналата учебна година, преди да се случи това, проблемите с дисциплината му бяха зачестили – забележките идваха поне по три на седмица. Ние, родителите, разбира се, разговаряхме с него, наказвахме го, но ефектът беше нулев. Баща му се срещна с учителя – разговорът е протекъл без осъждане, съвсем делово, обсъждали са какви мерки да вземат, размествали са заедно чиновете в класната стая, за да му намерят по-подходящо място. Забележките обаче продължаваха да валят. И така, докато не чух онези думи в слушалката.
Вече са го набелязали за черната овца и сега винаги него ще сочат с пръст – с тези тежки мисли влязох в кабинета на мосю Анри, както го нарича синът ми. Посрещна ме усмихнат млад човек, който от самото начало продължи да ме успокоява. След това започна да задава въпроси. Искаше да разбере каква е ситуацията вкъщи, как се държи синът ми в домашна среда, какъв е бил като малък, забелязала ли съм напоследък промени у него, с какво си ги обяснявам и т. н. Тонът му отново беше делови и доброжелателен. Даде ми някои съвети, например да предпочитам поощрението пред наказанието като възпитателна мярка, и започнахме да обсъждаме как да се справим с тази ситуация. За методите му ще стане въпрос по-нататък, но на тази среща се разбрахме да държим връзка по имейла всеки учебен ден – без значение дали е имало проблеми, и той дори предложи синът ми също да ми пише от неговия имейл. Междувременно, той ми предложи с детето ми да се занимава и „психовъзпитател“ – psychoeducator на английски, специалист с университетско образование, чиято работа е да учи децата да се справят с проблеми в социална среда. За това вече се искаше моят подпис – дадох го без колебание. И вече малко по-обнадеждена, зачаках резултатите. За щастие, не ми се наложи да чакам дълго.
Започнах редовно да получавам имейли. В тях пишеше мосю Анри, а понякога и моето момче. „Мамо, днес слушах, всичко е наред“, а след това и няколко думи от мосю Анри, които действаха като мехлем на наранената ми родителска душа. Синчето ми започна да се фука, че му възлагали работа в обедната почивка – да раздава топки и други спортни пособия на децата. Психовъзпитателката му обяснявала как да разпознава емоциите си и начини, по които да се успокоява. И за разлика от имейлите, забележките секнаха. Ама наистина секнаха. От оня мрачен зимен ден на миналата учебна година, когато пристъпих в кабинета, до днешния зимен ден не е получил нито една. Когато сегашната му учителка му се е срещнала с баща му (родителските срещи, обсъждащи учениците, са винаги индивидуални, а аз, вече парена, изпращам на тях съпруга си), само го е хвалила. А това надхвърли и най-смелите ми очаквания.
„Това беше чудо“, написах неотдавна на директорката на училището, разказвайки ѝ за нашия случай. Написах ѝ, за да подчертая приноса на екипа, работил със сина ми, и да им покажа колко е важно да не поставят етикети на „проблемните“ деца, а да им вярват и да търсят начини да стигнат до тях. Тя ми разреши да се срещна отново с мосю Анри – този път по този щастлив повод, и той да ми сподели своите магьоснически трикове (метафората е моя).
Този път пристъпих в кабинета му с леко сърце, а той беше все така усмихнат и делови. Разказа ми, че за него е много важно да създаде връзка и взаимно доверие с учениците. За да го постигне, не чака те да влязат в кабинета му с проблем, а общува с тях. „Познавам лично 90 процента от учениците“, сподели той. Как го постига? По време на едночасовата им почивка е с тях – шегува се, закача ги, търкалял се е в снега с тях, организира игри и играе с тях. „Като видя сина ви, му нахлупвам шапката върху очите, а той се смее“, споделя ми, също през смях. Показва им положителните си страни. Това е „инвестицията“, която прави, за да е по-ефикасен, когато възникне проблем.
Ситуация: две момчета са се сбили, водят ги при него възбудени, понякога разплакани и гневни. Оставя ги да се успокоят, защото в състояние на афект не възприемат нищо. Пита ги колко време им е нужно. Ако исканото време е нереалистично, поставя им някакви рамки, но пак имат избор. За него е важно ученикът да остава с впечатлението, че контролира голяма част от възпитателния процес. Примерно, дава му рамки на времето, за да се успокои: най-малко пет и най-много двадесет минути. Когато децата са готови, се среща с тях, задължително насаме. Важен за мен детайл: старае се очите на детето да са на едно ниво с неговите, да не демонстрира позицията си на власт спрямо него. Не му се кара, а го пита, не обвинително, какво е неговото участие в конфликта. Много е важно детето да не възприема позата на жертва, а да говори за своите действия в първо лице единствено число, не само за вината на другото дете, нито пък за двамата. Детето трябва да поеме лична отговорност за своя дял от конфликта. След това обсъждат начините да подобрят нещата. Накрая мосю Анри го пита дали е съгласно да се срещнат тримата – заедно с другото момче. И не го прави, ако няма съгласието и на двете деца. Същата процедура минава и с другия участник в скандала, и накрая, ако са съгласни, ги събира. По време на тази среща освен да поддържа баланса, много внимава разговорът да не премине във взаимни обвинения (с ти-формата – например „Ти ме дразниш“), а всеки да говори за себе си с аз-формата, например „Аз не обичам да ми правиш това“. Така децата се учат да изразяват ясно желанията си дори пред възрастни, а това е важно умение, чрез което се утвърждават, смята възпитателят. Последната част на тази среща е да се разберат за начини да избягват конфликтите.
Много интересен похват според мен е, че в началото на учебната година той сключва договор с децата. Не се сетих да го питам с кои деца – дали само с „проблемните“, или с всички. Той ги пита в случай на евентуални конкретни провинения в бъдеще как да ги накаже. Детето предлага нещо, ако не е реалистично, той ограничава периметъра, но пак оставя възможност за избор. Това е документ, който накрая се подписва от двамата (и затова го прилага най-рано от втори клас, за да може детето да чете и да пише). Така ученикът от една страна е съвсем наясно какво се очаква от него, от друга приема наказанието си, а и има удовлетворението, че и неговата дума е чута.
Друг важен за него похват е да възлага отговорности на детето. Това също трябва да стане с неговото съгласие – винаги има право да откаже. Само че за децата тези отговорности са чест (в този момент се сетих за Том Сойер и оградата). Например вместо наказание може да възложи на един ученик да помага в междучасията на малко дете или на нов съученик. „А кой не обича да помага и да се чувства полезен?“, усмихна ми се мосю Анри. По същия начин и на моето момче непосредствено след оня инцидент му бяха възложили да раздава топки, въжета за скачане, фризбита и шейни на децата в почивката, което включва отбелязване кой какво е взел, и то без да го наглежда възрастен. Така детето придобива самочувствие, че разчитат на него, че има стойност, а всяко дете иска да има добър образ и в своите, и в очите на другите. Наистина тогава синът ми се чувстваше горд. Горд беше и от изпратените до мен имейли през акаунта на мосю Анри. Както възпитателят ми обясни, синът ми от една страна е писал от служебния му компютър, от служебния му имейл и в кабинет като възрастен, а от друга – това е бил нов начин да се свърже с мен, и всичко това с добър повод – да ме увери, че е слушал. „Този метод вие ли сте го измислили, или сте го научили в колежа?“, полюбопитствах аз. Оказа се, че е лично негов метод, че за дванайсетте години, в които работи в това училище, го е използвал за трети път и това е бил първият път, когато е дал резултат. Попитах го също каква част от методите, които използва, е научил в колежа. „Десет процента“, отвърна ми той. Останалото го дължи на неговия личен опит и на опита му от работата с децата. „Правил съм грешки – сподели той, – особено в началото, блъскал съм се в стени, но винаги съм се подлагал на съмнение, учил съм се от грешките си и съм търсел начини. Важно е възрастният да се подлага на съмнение. Вашият син също ме научи на много“, каза ми той и в тоя миг ми изглеждаше като щастлив човек.
„Можеха да поставят на детето ми етикет на хулиган и то до края на живота си да го доказва“, написах в имейла си до директорката на училището. Можеше, но моето дете имаше късмета да попадне на добри педагози и сега толкова хора берем и ще берем плодовете на това – и той, семейството му, и училището, и цялото общество. Колко ли деца нямат този късмет? Моля се да не са много.
Освен майка на четири деца Невена Митрополитска е и автор на тази изключителна книга за прехода и човешките съдби, която може би сте чели - "Анна и планината". Надявам се да има повече време да пише, защото хора като нея имат какво да кажат.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Радостта е огромна, то се знае. Малкото човече вече е у дома, здравичко, чистичко, накърмено, спокойно, спи с вдигнати ръчички и устенцата му шават и примляскват насън, сънува топлата гръд на мама, пълно щастие. Обаче първоначалната еуфория отминава, суетнята утихва, помощниците си отиват и изведнъж младите родители остават сами с детето.
И тогава започват да се прокрадват едни по-различни чувства. О, не, те не помрачават радостта, в никакъв случай. Но мъничко я свалят на земята и идва моментът за осъзнаване, че никога нищо няма да е същото. Страшничко звучи, нали? Е, имам за теб добри новини, млади татко. И ще ти ги кажа на твоя език, който научих от теб самия, през онзи твой пубертет, дето имах чувството, че никога няма да приключи.
Бебето не е рестарт, а ъпгрейд.
Животът ти няма изведнъж да спре. Няма да сте двама изгубени пътници, слезли от влака на някоя забравена от Бога гара. Няма да се върнете на изходна позиция и да изгубите всичко, което сте постигнали и което ви е радвало досега. Нещата, които сте обичали да правите с френдовете, не са безвъзвратно изгубени. Пак ще има игри, рейдове и купони. Вярно, няма да са толкова често и организацията ще е малко по-сложна. Но познай какво! За сметка на това пък, когато успееш да отделиш време за тях в новия си график, ще ти носят много повече радост, отколкото досега. А в крайна сметка това е важното - удоволствието, което получаваш от забавленията си, а не честотата им. Занапред ще ги цениш повече, защото по-рядко ще ти се случват. А добрата новина е, че освен тези забавления, ще откриеш и една цяла плеяда от съвсем нови чувства и малки радости, които са ти били напълно непонятни до този миг. Затова казвам, че е ъпгрейд. Минаваш на следващото ниво, на което един детски рожден ден с банда приятелски семейства и щъпуркащи около вас малки тайфуни, може да ти докара също толкова адреналин колкото и най-жестокото парти в някоя супер модерна дискотека. И това не е всичко. Има и още една добра новина...
Понякога ще хейтваш,
но в повечето случаи ще си хайпнат.
Не, няма да те заблуждавам, че всичко винаги ще е цветя и рози. Ще има някои кратки и редки моменти, когато направо ще намразваш живота си. Ще имаш чувството, че работата ти идва в повече, вечно си недоспал, парите не стигат, къщата е с главата надолу, а бебето реве и всичко е на вашата глава. И ще е точно така.
Но за всеки такъв момент на хейт, животът задължително ще ти се отплати и с момент, в който ще си мега хайпнат, защото синът ти заспива блажено в ръцете ти, за първи път ти се усмихва, за първи път се обръща по коремче, за втори път се обръща по коремче… Учи се да пълзи, дърпа кучето за опашката, яде пюренце и го маже по лицето си, казва ти тата, напишква ти новата риза, тича да те посрещне от работа, дърпа те за брадата, носиш го на раменете ти, правиш се на конче, учиш го да кара колело… Даже не мога да изброя всички тези моменти, но ти обещавам, че те ще се отпечатат в сърцето ти, докато онези, другите, с хейта, ще потънат някъде дълбоко и изобщо няма да се сещаш за тях. Бебето се ражда с тази магична способност да си разчисти място под слънцето и да се намести в живота ти така, сякаш винаги е било там.
За едно си абсолютно прав. Наистина никога нищо няма да е същото.
Но най-добрата новина е,
че това е МЕГА КУЛ.
Затова не допускай радостта да минава покрай теб, докато си улисан в грижи и не смееш да й се насладиш. Сграбчвай всеки миг и го изцеждай максимално. А после внимателно го попивай и го подреждай в сърцето си, в този хард диск с бебешки и детски спомени, към които да се връщаш отново и отново, след години, за да им се усмихваш или просълзяваш всеки път.
Аз още го правя със спомените от твоето детство. Те са най-ценната ми база данни. А сега ще добавям към тях и спомените със сина ти.
Благодаря ти, че ъпгрейдна и мен в баба. :)
***************
Прочетохте ли Всичко знам, сестро?
Автор: Мария Пеева
Обикновено хлапетата ми не боледуват едновременно, а милостиво се редуват - току един герой се вдигне и друг падне в боя. Този път двамата малки решиха да ме изненадат и се тръшнаха само с ден разлика. Смъкнахме зловещата температура на втория ден, на третия вече изглеждаха съвсем добре, но ги оставих вкъщи до края на следващата седмица, за да се закрепят. Както се казва, репутацията на този вирус го предхожда, затова реших да се презастраховам. Едно от предимствата на работещата вкъщи майка е, че не бърза да се върне на работа, защото изобщо не си е тръгвала от “офиса".
В понеделник вече съжалявах, но опитайте само да кажете на едно дете, че ще е в болнични до петък, а още във вторник да го пратите на училище или градина. Очаква ви революция. Стиснах зъби, казах си, не е за първи път, ще се оправя някак, нямам и чак толкова спешна работа. Е, не предвидих, че междувременно и аз ще се поразболея, но на децата това им е редовен номер - изкарат вирус за два дни, заразят мен или татко си, и ние после се влачим месец. Оцеляваме де, не се оплаквам. Всъщност искам съвсем друго да ви разкажа.
Поради разликата от пет години между двамата ми най-малки сина, рядко се случва те да са заедно вкъщи през деня едновременно. През ваканциите на баткото малкият е на градина. През уикендите и вечерите обикновено и големите се навъртат наоколо. За почивките заминаваме някъде всички заедно. През тази неочаквана дървена ваканция, която вирусът ни причини, се оказа, че сме вкъщи само тримката - мама, Коко и Алекс, и то няколко дни подред. Тоест, имах преки наблюдения върху поведението на двама братя в идеални лабораторни условия, защото поради вируса се наложи да избягваме и контактите с приятелчетата им навън или у дома.
И така, клетите Коко и Алекс се оказаха принудени да се забавляват двамата през деня, с минимални включвания от моя страна. Признавам си, че ми беше много интересно да наблюдавам динамиката на братята. Докато им беше зле първите два дни, положението беше тъжно, тихо и прекъсвано само от хленч и шума на пералнята, която върти наповръщаните чаршафи. Но на третия ден лекарствата, слава Богу, подействаха и младежите отново се изпълниха с мощен прилив на неизчерпаема енергия, готови да наваксат пропуснатите пакости, пардон, ползи.
Тук ще се опитам да ви предам в съвсем съкратен вид един ден на съвместни игри и забавления. Почваме с любимото - плейстейшън. Коко почва да играе. Алекс го гледа пет минути кротко и спокойно, уж си чака реда. На шестата минута вече се върти на стола, на седмата скача и почва да пищи:
- Колко остава още? Вече е мой ред! Времето ти изтече.
- Не е вярно! Имам още осем минути. Ти нищо не разбираш.
- Ти не разбираш!
- Ти не познаваш часовника.
- Времето ти мина! Мой ред е! Ти нищо не ми даваш!
През останалите осем минути Коко невъзмутимо се опитва да си довърши играта, докато Алекс го замерва с възглавнички, яхва го, блъска го с юмручета по гърба и накрая почва да го скубе, всичко това придружено с неистово пищене.
Идва редът на Алекс. Коко му връчва джойстика и сяда да го гледа. На третата минута Алекс го “убиват” (или там каквото се случва в играта - някакво състезание с коли). Коко се опитва да му покаже, Алекс крещи:
- Аз знам!
Коко му се ядосва, почва да крещи и той, дърпат джойстика, който пада на земята и се чупи. Сега вече крещят и двамата. На този етап решават да намесят и мен и пристигат, пищейки един през друг. Кой виновен, кой - невинен, играта приключва поне засега.
След кратко чумерене двамата решават да играят с горките кучета, които кротко дремят около мен и не подозират какво ги очаква. Играта се състои в мятане на одеяло върху главата на Цезар, който се върти в кръг и се опитва да се измъкне, а Чара скача върху него отчаяно и се мъчи да го отърве. За известно време изглежда, че единствените потърпевши са кучетата и между братята цари мир, докато не се скарват кое куче на кого е. Естествено Алекс твърди, че и двете са негови, а Коко скромно иска само Цезар. Докато братята се карат, изтерзаните животни успяват да избягат треперещи под стълбите и никаква човешка сила не може да ги измъкне оттам. Алекс реве, че Коко е развалил играта, Коко пищи, че Алекс е виновен, защото “ВИНАГИ ИСКА ВСИЧКО САМО ЗА СЕБЕ СИ”. Аз въздишам тъжно. В шеги и закачки е дошло време за обяд, а моята работа все още е доникъде. Навън се е показало малко слънце и децата искат да излязат, на всичкото отгоре да ги водя на “ресторант”. Ресторантът е кварталното кафе, в което готвят вкусни супички и сандвичи, и пред което има голяма площадка, идеална за игра. Убеждавам ги да си ядем овчарския пай от предната вечер, който всички обичат, но двамата се съюзяват срещу мен и бързо се предавам. А и малко разходка няма да ни навреди, нищо че е доста студено.
Отиваме “на ресторант”, където ние с Коко хапваме, а Алекс иска само айрян. Преглъщам търпеливо, макар че той най-много настояваше за ресторанта. Приключваме с обяда и тръгваме да се поразходим, но по средата на пътя Алекс писва, че е гладен и не иска повече навън, да се прибираме, за да яде кекс. Коко се сърди, че разходката е провалена, Алекс се сърди, че не му давам кекс, а овчарски пай и накрая му давам да яде и от двете едновременно, за да хапне нещо изобщо.
Следобед все пак трябва с Коко малко да учим, защото ще изостане от училище. Алекс ни дава точно петнайсет минути спокойствие, през които рисува, после се включва активно в решаването на задачи и ученето безславно приключва, за радост на Коко. Давам им да си играят с вода и за около час цари тишина и мир, за които после плащам само с едно измиване на пода и една смяна на дрехи. Щастие.
Голямата драма настъпва, когато Коко отива да снима клипче и изрично моли Алекс да не влиза в стаята половин час, не повече. На Алекс само това му трябва. Издебва ме, докато съм в тоалетната, нахлува при Коко и разваля записа.
- Ти си ужасен! - крещи иначе търпеливият Коко. - Мамо, защо му позволи?
- Не, ти си ужасен! Гаден Коко! - Алекс не му отстъпва - Искам и аз да се снимам в твоето клипче!
- Не може! Това си е само мое! Ще се снимаш, ако аз ти позволя.
- Ще кажа на татко!
- Не, аз ще му кажа!
- Не, аз!
- Толкова хубаво ни беше, преди да се родиш!
- Не, на нас ни беше хубаво, преди да се родиш!
- Не, защото ти се роди след мен!
- ТУпак! Ти се роди след мен.
И така до безкрай, докато аз търпеливо ги оставям да си изкажат каквото имат, точно както пише в дебелите книги за възпитание, а наум ругая и Коко, и Алекс, и психолозите, и най-вече себе си, че не взема да им се скарам и да ги накажа, и да си спестя главоболията.
Но, о, чудо, след десетминутно здраво крещене, младежите наистина се умиряват (или може би уморяват е точната дума) и при следващото ми влизане в стаята, заварвам идилична картинка как двамата заедно сглобяват някакви сложни картонени инсталации. Целият под е в парченца хартия, килимът е омазан в лепило, пръстите и дрешките са във флумастери, котката се е качила на бюрото и ближе една купичка с кисело мляко, но аз доволно се подсмихвам и тихичко затварям вратата, преди да съм нарушила временното примирие.
Малко по-късно отново се чува писък и битката се подновява. Вече не знам за какво, а и няма значение. Искам или не, всеки миг ще довтасат и ще ми съобщят.
След цял ден битки и примирия най-интересна е вечерта. Последното скарване е за пастата за зъби на Коко, която Алекс изпуска в тоалетната чиния. Налага се Коко да се измие с пастата на Алекс, което е изключително унизително, защото е “бебешка”. Обличат си пижамите и начумерени се приготвят да си лягат.
- Бебе такова. - сопва се Коко.
- Ти си бебе. - отговаря му Алекс.
- Изобщо не те обичам. - отсича Коко.
- Аз теб още повече не те обичам. Обичам само мама и татко, и бебето на Теди. - не остава длъжен Алекс.
- Да, ама то повече ще обича мен! - дразни го Коко.
- Не, само мен ще обича! - повишава децибелите Алекс. Поглеждам Коко с предупредителен поглед и вдигам вежди. Коко преглъща поредната реплика и вместо нея пита мрачно:
- На твоето легло ли ще спиш?
- Не, на твоето. - отговаря още по-навъсено Алекс.
След което мълчаливо се пъхват в леглото на Коко, Алекс отвътре, Коко до него, и демонстративно лягат с гръб един към друг. Целувам ги и излизам. Естествено, и двамата си имат легла, но Алекс упорито ляга всяка вечер при Коко, а интересното е, че и Коко си го търси и му става обидно, ако Алекс помоли да спи при нас.
По-късно влизам да ги погледна. Двамата спят дълбоко, завивката е сритана на пода, Алекс е почти целият върху Коко, а ръчичките им така са се преплели, че само по големината ги различавам. Алекс сънува нещо, защото се усмихва, а Коко диша дълбоко и леко похърква. При това са се сврели в единия край, вкопчени един в друг, а сънят е изтрил сърдитите муцунки. Леглото, което иначе ми се струва толкова тясно и все се тревожа, че ще паднат, даже им е голямо.
Има място и за внучето. То със сигурност няма да скучае.
Все пак друго си е да има с кого да се скараш.
**********************
Прочетохте ли Защо никой не ни идва на гости?
Автор: Калоян Явашев
Мъжете били от Марс, а жените от Венера. Астрологията не ми е силна страна, но това навежда на мисълта за светлинни години различия между тях. Наблюдавайки ги през различните възрастови етапи, можем да заключим, че двата пола (три в Канада), се променят с времето, но въпреки това бездната между тях си остава. Мъжете например са по-буйни от жените, с по-малко инстинкти и определено първобитното у тях е дълбоко вкоренено. Пиша това, наблюдавайки как синът ми се опитва да си вземе шишето с вода от плота в кухнята и от 15 минути подскача като пудел, а сестра му си подложи стол и с недвусмислена гримаса му го подаде. Това интелектуално неравенство продължава и с годините се забелязва все по-ясно. Когато се създаде семейство, таткото определено взима по-малко участие в отглеждането на децата и с ръка на сърце трябва да си призная, че понякога това е за тяхно добро. Не, че идеите и похватите са грешни, но ако ние имахме решаваща роля при грижата за децата, нещата щяха да изглеждат горе-долу така: децата щяха да са на солетено-бисквитна диета; къпането щеше да е пожелателно, а не задължително; всеки да ляга когато и където си иска; поради липса на чисти дрехи, всички можем да ходим голи; гледането на спорт по телевизията стимулира развитието на детския мозък и др.
Жената от своя страна винаги е обрана, по-въздържана и разсъдлива. Като мома, после майка и докато накрая стане баба, жената е винаги с едни гърди напред (развълнувах се, вижте предния текст!) в развитието си. Кулминацията на тази еволюция е раждането на най-висшето и непогрешимо създание обитаващо планетата ни. То винаги знае всичко, може всичко, трябва да контролира всичко и нищо на света не е в състояние да промени този факт. Тя е Бабата, в нашия случай моята родна майка.
Достигайки определена възраст, вие активирате бабешкия инстинкт у майка ви. Тя е готова да става щастлива, дундуркаща баба и контрацептивното ви упорство я отчайва и й вгорчава живота. С течение на времето ситуацията се влошава и накрая е готова да ви чифтоса и с камила, само и само да "видя внуци, преди да умра".
Съобщавайки новината, че е на път да еволюира от майка на инатлив, хедонистичен нехранимайко до баба на прелестни и пухкави бебета, вие сте събудили тъмната сила в нея. На мига тя започва да се приготвя за раждането, кръщенето, първи рожден ден, първи учебен ден, кандидат-студентски изпити и т.н. Няма претенции за имената, но не харесва тези, които сте избрали и постоянно напомня да си помислите пак. Хвали се навсякъде, следи бремеността по-зорко от гинеколога и брои настървено наносекундите до събитието. Веднъж щом я дарите с внуци, вие сте отворили кутията на Пандора и сте на път да я видите в новата й роля.
Още щом погледне така чаканите бебета, отсича на висок тон, че това са най-красивите деца на света, без да се съобразява с присъствието на други родилки, които посърват, че са родили такива грозници. Едва прибрали се у дома, тя се материализира на вратата със сол и свинска мас, готова да маже бебетата от глава до пети денонощно. Убедена е, че главната ни цел е да си уморим децата, а без нея те са обречени като пакетче солети в детска градина. Тези арктически 23 градуса в апартамента я хвърлят в ужас и убедено настоява, че ние всъщност сме дегизирани злобни бели мечки, а децата са на ръба на измръзване.
Споменаването, че сме намалили консумацията на месо до веднъж седмично ни докарва статута на напушени вегани, които дружат предимно с фикуси и маргаритки. Липсата на поне 5 кг сготвени животински трупове на масата е позволено само на Бъдни вечер. Тогава е склонна да сервира само 2,5 кг вратни пържолки и кюфтенца. Започва да ни убеждава каква бавна и болезнена смърт ни очаква поради липсата на желязо и сглобява кръст от петрохански суджук и кайзер пастърма, с който възнемерява да извърши екзорсизъм. Плодовете не са й силната страна, а да яде банан и портокал съм я виждал само на Нова Година по стар комунистически обичай. Остава да се пошегувам, че се храним със слънчева енергия и като нищо ще започне дело за попечителство, а нас ще ни прати в лудница.
С течение на времето виждате, че отношението ѝ към наказанията коренно се е променило. Не знам кога ММА е обявен за официален спорт, но майка ми се осланяше на принципите му при всеки удобен случай за да оформи възпитанието ми. На бързата ѝ ръка можеше да завиди всеки кунг-фу учител, а точността ѝ с точилката бе болезнено прецизна. Признавам, че това спестяваше време и излишни приказки, а също така разви дедуктивната ми мисъл и на втория шамар, безпогрешно разпознавах повода да ме набият. Сега всяко посегателство над внуците ѝ е ненужно кървава драма, а тя самоотвержено би поела всички наказания върху себе си. Предвид "благия" характер на децата, доста време ще прекара наказана в ъгъла.
Основна задача на детското ни битие със сестра ми, бе опазването на всеки електроуред вкъщи. Евентуална повреда на електронна вещ, причинена от нас, правеше родителите ни върли подръжници на смъртното наказание. Датата, на която купихме телевизора с дистанционно и видеото, се честваха като рожден ден в нашето семейство, а фактурата бе пазена при актовете за раждане. Имаш право да гледаш един филм на ден и при условие, че видеото не загрее. Загрее ли, правопропорционално някак си и вратлето ти се загряваше. Йерархията у дома беше:
1. Родители
2.Телевизор и видео
3.Автоматична пералня
4.Хладилник
5.Аз и сестра ми.
Ако трябва да съм честен, зимата минавахме над хладилника. Видеото си е още на същото място, наметнато с красива покривчица, а опитите на децата да вкарат тиган в отвора за касета, много забавлява родителите ми. Ако аз преди 30 год. бях пробвал такава щуротия, сега щях да ходя с тиган вместо глава или дръжката на тигана щеше още да стърчи от задника ми.
Подобни наблюдения и явни противоречия, сериозно разклащат плесенясалите, но привидно стабилни основи на възпитанието ми. Заради троха на пода, едно време аз щях да бъда поздравен с произволно насочен шамар и дълга лекция за въденето на мравки, а днес "внученцата на баба" могат да сеят царевица или ечемик по пода и накрая даже баба и истински комбайн ще им купи, за да жънат щастливи и засмени право през апартамента. Аз си изревавах очите поне две седмици за една топка, а сега те посочват таблет и баба купува по три таблета в различни цветове да не им омръзнели. Две години я увещавах, че в телефона може да се записват номера и няма нужда да ходи с химикал и тефтер, а сега за половин час се научи да работи с таблет, за да може да им пуска песнички.
Храненето е друг особен момент. Някаква особена вид телепатия съществува между баби и внуци, та когато те я видят въоръжена с лъжички, бурканчета и лигавници, хукват като изоглавени из жилището. Оформя се една кулинарна гонка, която комбинира маратон, спринт и бягане с препядствия, а веднъж дори и овчарски скокове.
Ето ни и нас. Този път аз ги храня и съм ги наредил на дивана срещу мен. Мъжко, баба, женско. Вкарвам му една лъжица. Ние се храним на фона на напрегнат диалог и крещене на всеки 7-8 секунди. Вкарвам й една лъжица. Баба им трябва уж да ми помага и да успокоява обстановката. Аз съм съсредоточен да им целя устите с лъжицата между сричките. Вкарвам му една лъжица. Нашите деца ти дават прозорец от 3-4 мин. и каквото си набутал в устите им, това е. Вкарвам й една лъжица. Предвид темперамента им на пияни ирландци, трябва да съм бърз и не е задължително да следя фабулата на разговора:
Баба:
- Айде сега да видим, кой има голяма уста? А-а-а-а-м-м-м.
Успявам да вкарам две лъжици.
Мъжко:
- Колатааааа, ки(ъ) де ку(о) латааа? - без да държи някакво превозно средство, не можеш да убедиш сина ми, че е възможно да се поглъща храна. Вкарвам му лъжица.
Баба му донася автобуси, фадрома, пожарна, синя, червена, жълта, зелена кола и той млъква за пет секунди. Вкарвам ѝ лъжица. С пълна уста тя ревва:
- Бебитооооо, киде бебитооооо? - щерката, без да държи три бебета, не хапва. Вкарвам му лъжица.
Баба ѝ става да сглобява обезобразените кукли и ѝ ги полага в скута. Той:
- Има акоооо! Акооо! Има акооооо! - левият ми клепач трепва. Вкарвам му лъжица. Тя:
- Няма акооооо! Нямаааааа! Няма акооооо!
Насред био-хуманно-торния бюлетин, баба им започва да се интересува настоятелно от непонятни за мен теми:
- Абе ти тая манджа стопли ли я? От къде я взехте? Кога ви я докараха? Снощи гледа ли "Малката булка"? Искате ли яйца от село?
Вкарвам лъжица. Стиснал съм зъби и само да видя разстояние между зъби, се спускам като кобра. Вкарвам му лъжица. Изпаднал съм в някакъв настървен транс и съм решен и през носа или ушите да им я набутам тая манджа. Вкарвам ѝ лъжица, а баба им продължава:
- Ти провери ли вътре какво има? Да не са нещо алергични? Абе не е ли много едро? Ти слушаш ли ме изобщо? Те нашите кокошки нещо спряха да снасят, но ще взема от вуйна ти.
Вкарвам му лъжица. Усещам, че приближавам края и вече започвам да обирам от дъното. Стиснал съм зъби и съм съсредоточен като пиян велосипедист. Избива ми пот от напрежение, а миглите ми сграбчват веждите. Засърбява ме носът и едва се сдържам да не пробвам да се почеша с големия пръст на крака. И тогава видях два реда големи зъби, с много празно пространство между тях. Инстинктивно и по инерция, с препълнена лъжица и ликуваща усмивка, забивам право в средата. Гръбначният ми мозък ликува, но главният е подозрително сдържан. Лявата и дясната му половина са спрели да комуникират и май изобщо да функционират. Свърши се манджата, но нещо се обърка. Баба им се опулва насреща ми като опосум с дископатия. Липсата на звук е оглушителна. Така се бях засилил, че може и до сливиците да съм ѝ набутал лъжицата. Не смея да мръдна, да дишам, да мечтая, че ще видя утрешния ден. С пълна уста проговаря:
- Какво правиш, бе? - пита озадачена и преглъща.
Аз също преглъщам, но на сухо. Нямам обяснение и хвърлям димна граната:
- Ти за кой епизод на "Малката булка" ме пита?
Децата следят интересния диалог леко учудени и изненадани, с отворени усти, чакащи последната хапка. Ако нещо може да сплоти децата ми, то това е посегателствата върху тяхната собственост от трето лице, в случая баба им. Синът ми иска да е напълно сигурен в повода за скандала и пита:
- Баба, ам-ам?
Дъщеря ми обаче вече се е настроила за кавга и с повишаваща интонация, предвещаваща кофти вечеринка, изръмжава:
- Ам-ам, баба?!
Знаейки какво ще последва, двамата с майка ми се споглеждаме и едновременно извикваме:
- Видя ли какво направи?
Подложени на кръстосан огън, ние родителите се опитваме да оцелеем, балансирайки между поколенията, давайки си сметка, че невинаги е било така и невинаги ще бъде. Нали когато бяхме деца, на нас се бяха паднали най-лошите, строги и свидливи родители?! Сега като родители, откъде ни се паднаха тези... уф, срам ме е да ги нарека с това, което ми идва! Росицо, защо мъжкото се опитва да пие вода от тоалетната, а женското храни бебето с картофено кюфте?
Подложени на кръстосан огън, главите на родителите често са бъркани с ветропоказатели, тъй като се въртят непрестанно, мъчейки се да задоволят претенциите на всички. Въпреки разликата в годините, удивително как вашите родители се разбират с децата ви. Оскубан, нахапан, ударен с количка в окото и с манджа по гърба, изпотен да се прави на ездитно добиче, с препълнен памперс в джоба, аз поглеждам баба им с надежда да им отвърти някой шамар, кроше или картечен откос и да ме отърве поне за малко от терора им. Тя обаче само ги гушка ухилена, а мен строго и наставнически ме поучава:
"Аз нали ти казах да имаш деца по-рано?! "
Някъде бях чувал, че гените се предават през поколение и сега си спомних, че с баба ми всъщност се разбирахме доста добре.
************
Прочетете още:
Автор: Мария Пеева
Така ми каза Никола, засмя се и сви рамене. Никола е едно умно, лъчезарно 19-годишно момче, студент първа година, брат на моята снаха Яна и част от нашето семейство. По щастлива случайност без да полагаме особени усилия от първия ден, в който Теди и Яна ни запознаха с родителите на Яна, се харесахме и си допаднахме. До степен да се събираме заедно за Коледа и Великден или да ходим всички накуп на почивка някъде. Това, мисля, не се случва чак толкова често и отсега съм се запритеснила, че ако, дай боже, по същия начин един ден се събираме с всички сватове (знаете, че имаме четири момчета), просто няма да има къде да се поберем в разширен състав. Но да се върна на темата. Всъщност, не, да почна малко по-отдалеч.
Моят Иван е от поколението традиционалисти, което използва обидни думи по различни поводи и с различно значение.
- Глей го тоя..., пак изпусна топката!
- Тоя.... как се навира пред мен, ще ме блъсне!
В същото време, ако го питате мрази ли хомосексуалните, ще се учуди.
- Чак пък да ги мразя? Нищо не са ми направили. Освен това имам един приятел гей, който е много читав човек…
Честно казано, не ми правеше особено впечатление, докато Теди не каза веднъж.
- Може да обидиш някого така, татко.
- Е, аз не говоря така пред чужди хора, само пред семейството.
- Именно. Може да е някой от семейството.
- Да бе...
Иван сякаш не обърна особено внимание тогава, но аз се замислих. Имам четири деца. А ако някое от тях е хомосексуално? Обикновено човек усеща такива неща в пубертета, когато е най-уязвим и чувствителен. Как ще се чувства, ако расте в семейство, за което това е табу? Вариантите са два - да не ни каже и да се крие от нас, което неминуемо ще ни раздалечи. Или да ни каже и ние да го отхвърлим. Децата са най-голямата ни инвестиция. Отдаваме им поне 20 и повече години от живота си. Влагаме в тях чувства, работа, грижи, средства и време, в такива неизмерими количества, че нищо друго не може да се сравни с тях. Бихме ли искали един ден тази наша любима и най-скъпа инвестиция, нашето собствено дете, просто да си тръгне от живота ни, да се отдалечи завинаги и да изгубим връзката си с него? Само защото не можем да го приемем такова каквото е? Нима сексуалността му го прави различно дете или някакъв съвсем друг, непознат и чужд човек, когото ние не обичаме? Способни ли сме да приемем собственото си дете, ако то не отговаря на очакванията ни? Бихме ли го отхвърлили, бихме ли се срамували от него? Бихме ли се притеснявали какво ще кажат хората, сякаш това е по-важно отколкото как се чувства то?
Мисля, че една майка не иска нищо по-различно от това детето й да е щастливо. Затова съм си дала дума да приема децата си такива каквито са, независимо дали това ми харесва или не, и дали отговаря на моите собствени разбирания и начин на живот. Те са тези, които са, и чувствата ми към тях няма да се променят, защото не са като мен или баща си в което и да е отношение. Нима майката би обичала детето си по-малко, защото е дебело? Или защото не е математик или футболист като баща си? Или къдраво като него? Защо тогава би го отхвърлила, задето не харесва момичета като баща си? Ще ви кажа защо - защото така са ни учили и защото “какво ще кажат хората”. Е, майната им на хората и на всичко, на което са ни учили. Децата са по-важни.
Не си спомням точно кога Теди и Яна ми казаха, че брат й е гей. Но помня много добре как разбраха за това момчетата. Косьо веднъж пусна някаква шегичка в стила на баща си за един футболист. Аз му казах същото, което чух от Теди, че не бива да се шегува с това, защото не знае кого ще обиди, дори да сме си само ние, хора от семейството. И допълних, че Никола е гей. Косьо изпитва огромно уважение към Никола, който е блестящ физик и математик, завършил е любимото му училище и знае купища супер интересни неща. Плесна се по челото: “Леле, дано не съм казал пред него нещо такова.” На Коко не му казах специално. Той ме попита веднъж: “Мамо, защо Никола се е снимал в Инстаграм как целува някакво момче?” Аз му отговорих: “Защото е гей и харесва момчета.” Коко каза: “А, ясно.” И това беше разговорът. Повече не е ставало дума и отношенията ни с Никола не са се променили. Хетеросексуален или хомосексуален, той си е все същият Никола. Ако човек го харесва, ще си го харесва всякак. А ако не му допада по характер, сексуалността му няма да промени това.
Веднъж си позволих да попитам Никола дали някога е харесвал момиче.
- Имам много приятелки и харесвам много момичета, ми отговори той. Но нямам никакво влечение към тях. Това просто не зависи от мен. Иначе защо бих си го причинил, за бога? Знаеш как е. Никой не обича гейове.
И е прав. Ние сме възпитани да не обичаме хомосексуалните. Представете си какво означава това за едно дете на 16 години, което осъзнае, че е гей? Представете си срама и вината му, усещането му за изолация и отхвърляне. Страхът да сподели с най-близките си хора, майка си, баща си, семейството. В България няма такава статистика, но в Щатите данните показват, че децата с хомосексуални наклонности правят опити за самоубийство 4 пъти повече от хетеросексуалните деца. И най-често това са деца, които не са приети от семействата си. На които майките им казват: "Какво ще кажат хората? Как можа да ми причиниш това? Какво ще правя сега с теб? Не те ли е срам?" Или още по-зле - плачат дни наред и изпитват огромно чувство за вина, че някъде са сбъркали във възпитанието и са направили децата си хомосексуални. Нямате вина, майки. Никой не е виновен, че се е родил такъв, какъвто е. Не се обвинявайте и приемете децата си.
Иска ми се да видите това видео. В него Никола и майка му разказват за пътя, който изминаха и който тепърва ще вървят рамо до рамо, майка и син. Това не е лек път. Но той не е въпрос на избор, а на съдба.
А за нас какво да кажа? Нека внимаваме кого мразим, приятели. Може да е някой, когото обичаме.
Иван вече не казва “Егаси ...”, когато някой опонент фаулира наш футболист. Сега крещи “Егаси идиота”. Не е похвално, но е стъпка напред. А стереотипите се променят така - стъпка по стъпка.
От известно време ми се иска да ви разкажа тази история, но не ми беше удобно да попитам Петя и Никола. Това са твърде лични преживявания и не всеки е склонен да ги обсъжда публично. Сега я споделям с вас с тяхно съгласие и позволение. Не защото толкова държат всички да знаят, а защото искат да помогнат на майките и децата в подобно положение. Не се затваряйте в себе си и не се измъчвайте, ако преживявате това. Потърсете помощ и разбиране. Има хора, психолози и експерти, които могат да ви помогнат. Single Step е българска фондация, която осигурява психологическа помощ и съвети за деца, които се тревожат от хомосексуалността си и техните родители. Скоро ще има гореща телефонна линия, а тук може да намерите онлайн чат. Ще бъдете напълно анонимни. От другата страна има обучени доброволци, които ще отговорят на въпросите ви и ще разберат проблемите ви.
Знам, че не е лесно да отхвърлим стереотипите. Затова и не настоявам. Моля ви само за едно. Поставете се на мястото на това дете, което във възрастта, когато всички искат да са като останалите, разбира, че е различно. И то различно по трудния начин - защото голяма част от обществото мрази и се подиграва на такива като него. Че майка му ще се срамува от него, а баща му ще крещи и ще го отхвърли... Не бих искала да съм на мястото на това дете. И да знаете, то също не иска.
Нека му помогнем.
Писала съм и друг път по тази тема, но никога толкова лично. Тук ви разказвам историята на моята приятелка Холерата и нейния син, връстник на Алекс. А тук написах писмо до моя приятел гей.
Автор: Мария Пеева
Няколко пъти се случва да ми поискат съвет за личен блог и затова реших да споделя моя опит с блогърството. Когато се захванах с това, самата аз нямах никаква идея какво правя, защо го правя и как да го правя, и тогава писах на една блогърка, която следях редовно, с молба да ми даде насоки, а тя без много да се церемони, ме отряза, че няма време да чете чужди блогове. Освен това ми обясни, че вече има толкова много хора, които си мислят, че могат да пишат, че няма смисъл да се захващам сериозно, защото никой няма да чете. Което никак не ме обезкуражи, такава си ми е природата, не се предавам лесно, но си казах, че ако някога се случи да попитат мен, няма да постъпя по този начин. Всъщност жената може би се оказа права, че блогърите нямат много време да следят чужди блогове, защото наистина спрях да следя нейния след този кратък и единствен наш диалог. Но си направих важен извод, а именно, че пишещият човек трябва да уважава читателя и да зачита мнението му, независимо дали го приема. След като някой е отделил от времето си да прочете моите размисли и идеи, най-малкото, което мога да направя за него, е да отговоря на въпросите му. Това е първият съвет, който бих дала на всички начинаещи блогъри. Уважавайте хората, които ви следват, те го заслужават. Не е нужно да сте винаги съгласни с тях, нито те с вас. Не е нужно да харесват всичко, което пишете, нито вие да харесвате всички коментари. Но взаимно уважение трябва да има и не е толкова трудно да наложите тон на добри отношения на страницата и в блога ви. Не бъдете снизходителни и високомерни, и ще се учудите колко много ще научите и вие от вашите читатели, а не само те от вас, и колко приятни емоции ще получите от тях, така както сте им дарили и вие.
А сега с по-практичните насоки. Първо - блог или интернет страница? Моят съвет е и двете. Направете си сайт в интернет, където да качвате материалите си и страница във фейсбук, където да ги споделяте. Защо според мен не е достатъчна само фейсбук страница? Защото когато публикувате нов текст, старите отиват назад и след няколко месеца е почти невъзможно да се открият. В сайта може да слагате в новия си текст линкове към предишни, които са свързани с него и това е полезно и удобно за читателите ви. А защо не само в сайта? Защото социалните мрежи ще помогнат на хората да ви открият. Аз лично ползвам предимно фейсбук и много рядко пускам в инстаграм и туитър, което отчитам като грешка. По-добре използвайте всички възможни канали.
За идеята и темата на блога. Изберете някаква обща тема, която ви вълнува и вдъхновява най-много - блогът ви може да е кулинарен, семеен, моден, литературен, политически и какво ли не още. Моята тема например е семейството и в частност - родителството. Добре е да помислите и за общата идея на блога - какво целите с него? Да споделяте личен опит и преживявания? Да разсмивате, да помагате, да натъжавате, да провокирате? Моята идея, например, е чрез историите ни да споделям радостта от семейството и вярата, че проблемите, с които се сблъсква всеки родител са преодолими, когато има обич и уважение. Разбира се, ще се случва да публикувате и материали на съвсем различни теми, които са ви развълнували в конкретния момент, но за да намерите своите читатели и последователи, трябва да е ясно от самото начало за какво става дума във вашия блог. Обикновено описвате идеята си и казвате няколко думи за себе си в отделна секция. Ето как съм го направила аз в секцията "за нас". Независимо дали пишете под псевдоним и не разкривате самоличността си или сте абсолютно прозрачни като мен, е много важно да бъдете естествени, да сте себе си. Не подражавайте на никого, дори на най-любимите си блогъри. Това винаги се усеща и отблъсква хората.
Името на блога/страницата. Хубаво е да е фраза, която се набива на очи, но не прекалено сложна, за да се запомни лесно. И най-вече нека да отговаря на личността ви. Обмислете го добре и поговорете с близките си, за да съберете идеи. Разказвала съм ви откъде дойде името "мама нинджа". Когато с момчетата ми обсъждахме създаването на блога, Теди, големият ми син, предложи “супермама”. Беше много мило от негова от страна, но последното, за което се мисля, е супермама. И макар че е запомнящо се и хубаво име, не ми пасна. Тогава Коко ме подсети за “мама нинджа”, той много обичаше да ме рисува като нинджа в комиксите си като по-малък, и това име веднага ми “кликна”. Оказа се много сполучливо, защото майките се припознават в него. Ами така си е, има ли майка, на която да не й се налага да е нинджа всеки божи ден?
Снимките. Използвайте или собствени снимки, или такива от платен фото архив. Има абонаменти, които не са скъпи, a има и безплатни, но трябва внимателно да проверите безплатните, защото може да се окаже, че някъде с малки буквички има условие в договора, което не ви е изгодно. Не ви съветвам да използвате просто снимки от интернет, които са ви харесали, защото рано или късно ще получите заплашителен имейл, че сте нарушили нечии авторски права и ще ви искат баснословни суми.
Текстовете. Както писах по-горе, бъдете себе си и споделяйте своите мисли. Хората искат да четат това. Ако много ви впечатли някоя чужда история и решите да я споделите, непременно пишете източника и сложете линк към него. Ако споделяте една и съща читателска аудитория, редно да е поискате съгласието му. Важно е да обръщате внимание на визията на текста, да го подреждате така, че да е лесен и приятен за четене. Избягвайте много късите и прекалено дългите текстове. Много от последователите ви ще четат на екрана на телефона си все пак. Затова изберете шрифтове, които се виждат добре и структурирайте текста на параграфи. Използвайте болд и италикс и различни размери на шрифта, за да се откроява най-важното. Ако текстовете са твърде дълги, може да вмъкнете някоя снимка в тях. Изобщо снимките винаги са добра идея, особено ако са лични. Относно правописът и граматиката… Независимо, че стилът ви може да е съвсем разговорен, ако има грешки, нека са умишлени, примерно да се подчертае жаргон или диалект. Иначе ще подразнят читателите ви. Хората, които не държат на правописа, обикновено не следят и блогове, следователно те не са вашите хора. Естествено, може да се случи да допуснете някоя грешка, но се старайте да е изключение, а не правило. Това също показва уважение към читателите.
Външни автори. В един момент може да ви поканят някъде да “гостувате” или вие да поканите външен автор. Може и читатели да ви пратят някоя тяхна история. Ще трябва да решите как да процедирате и дали искате блогът да е само ваша територия или сте склонни да допускате и други автори в него. Според мен, стига това да не размива основната ви идея, няма нищо лошо да публикувате и други автори, ако смятате, че по някакъв начин ще са полезни и интересни на последователите ви. Винаги питайте дали искат линк към тяхна страница или сайт и съответно, ако държат да са анонимни, уважете това им право. Но нещо важно. Проверявайте информацията, която ви дават, особено ако тя засяга трето лице. Блогът е ваш и отговорността за това, което публикувате е ваша. Ако ви канят да публикуват ваши материали в други блогове или сайтове, моят съвет е да приемате, стига да има линк към вашия сайт.
Рекламата. В един момент, когато блогът ви има значителен брой последователи, към вас ще се обърнат рекламодатели или може би ще поискате да пуснете google ads. Няма нищо лошо да споделите това, което ви харесва или да промотирате някакъв продукт или услуга, но моят съвет е да избягвате скритата реклама. Нека да е ясно, когато е реклама. Освен това ви съветвам да рекламирате само продукти, които ползвате и харесвате действително. Блогърът не е просто автор на рекламни текстове, той е човек, който споделя личното си пространство с читателите. Би било много нечестно към тях, ако ги подведе и излъже да ползват продукти и услуги, от които самият той не е доволен. Ето ви пример за рекламна статия на продукт, който много харесахме всички вкъщи, използваме марката от години, и препоръчах с пълното убеждение, че ще е полезен и на други хора. И още нещо - недейте да превръщате рекламите в самоцел. Може да си помогнете с някоя реклама за разходите по сайта или да компенсирате времето, което отделяте за писане, но когато един хубав блог се комерсиализира прекалено, губи последователи и постепенно се обезсмисля и обезличава. Нека рекламата е с мярка и за мен в този случай правилото е - колкото по-малко, толкова повече.
И накрая техническите и финансовите подробности, които никак не са маловажни. Имате два варианта - по-лесен и безплатен и по-скъп и платен, но по-професионален.
Първият е по-лесният. Избирате си някоя безплатна блогърска платформа, ето ви примери за такива:
В тях ще намерите и платени, и съвсем безплатни тамплейти за вашия блог. Следвайте стъпките, описани в сайта и за един час сте готови.
Вторият - по-сложният и по-скъпият, но според мен и по-хубавият вариант, който препоръчвам, в случай че сте решили да се захванете сериозно. Ако сте като мен и нямате никакви технически познания, ще се наложи някой да ви помогне. Ако нямате приятел, който да го направи, наемете си професионална помощ, не е безбожно скъпо и се прави веднъж. На мен ми го направи големият ми син, беше му първият сайт, а сега се занимава с това и професионално, и съответно моят сайт става все по-хубав. Благодаря ти, Теди! И така, ето и стъпките.
1. Купувате домейн име от сайт за домейни. Препоръчвам ви да е с разширение .bg, ако аудиторията ви е предимно в България. Моят първи сайт беше с друго разширение и после го смених, което затри доста от първоначалните ми статии и ми отвори много работа. Домейн името на моя сайт например е mamaninja.bg. Струва около 50-60 лв на година.
2. Купувате хостинг - това е сървърът, където ще качат блога ви. Цената на хостинга варира много спрямо посещенията и големината на сайта. За начинаещ блогър, с малка или средна аудитория, хостинг план за 10-20 лева на месец би бил напълно достатъчен. Този план винаги може да се увеличи на по-висок при нужда.
3. Избирате си платформа. Има няколко такива, като най-разпространената и лесна за работа е wordpress.
Ето и линк за работа с wordpress, ако сте смели и решите да се справите сами.
На всички начинаещи блогъри пожелавам успех. Бъдете искрени, правете своето нещо с обич и всеотдайност, забавлявайте се, споделяйте и удовлетворението няма да закъснее. За поддържането на фейсбук страницата ще пиша допълнително. :)
**************
Прочетохте ли Имаш ли време за себе си?
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам