Попаднах на една статия точно преди коледните празници и си признавам откровено, че реших да я оставя настрани, докато не приключи сезона на баклавата, сармичките и капамата.

И ето сезонът отмина, и макар все още да не личи, идва пролет и скоро ще хвърлим дебелите, размъкнати пуловери и широките якета и истината ще блесне. Не знам как сте вие, но в края на всяка зима аз съм поне с два килограма нагоре. Не само заради заради тази прословута нужда на организма да се позапасим с мазнинки през студения сезон, с която се оправдаваме, но най-вече заради по-калоричното зимно меню и намаленото движение. Два килограма не са кой знае какво, си казвам. Може би. Но ако не ги смъкна напролет, а догодина натрупам още два? И така за 10 години – двайсет килограма? Май не е добра идея.

Ето и въпросната статия, която ме кара да се замисля, че трябва да променя или менюто, което у дома е точно традиционно като ястията на мама. Или да увелича движението. В близките месеци ще публикувам от време на време някоя диета или поне съвети за по-диетично хранене от специалисти, които ми се струват достатъчно лесни за прилагане и здравословни.  Ако не сте на тази вълна, можете просто да ги отминете. 

Изследване на London School of Economics показва, че глобализацията води до здравна катастрофа, създавайки поколение от хора, които изразходват твърде малко енергия. Младите се нуждаят от далеч по-малко калории спрямо родителите си.

Проучването на  данни събирани в продължение на 30 години, доказва, че проблемите със затлъстяването се дължат, до голяма степен, на модерния начин на живот. Новите технологии помагат на хората да комуникират, работят и да се социализират без да се налага дори да стават от дивана.

Това означава, че традиционните ястия, приготвяни от родителите ни, са твърде калорични за нашия начин на живот.

Конкуренцията и търговските облекчения водят и до сериозен спад в цените на храната. Повечето хора имат достъп до почти неограничено количество калории. От друга страна, традиционните хобита, свързани с движение, се заменят от виртуални такива.

Препоръчителният прием на калории дневно (2500 за мъж и 2000 за жена) е изчислен след Първата Световна Война. През онези времена, на хората им се е налагало да извършват много повече движения в ежедневието си. Според последните проучвания обаче, тези дози са твърде големи за нашето съвремие. Учените твърдят, че хората трябва да отвикнат да ядат колкото родителите им са ги учили.

Д-р Джон Коста-Фонт, един от авторите на изследването казва: „Животът през 21 век е работа на бюро и 3 до 4 хранения на ден. Това води до консумация на много повече калории, отколкото са ни нужни. Все още се храним както родителите ни са се хранили. Още по-лошото е, че се движим далеч по-малко от тях. Вече няма нужда от срещата лице в лице. Хората просто могат да използват Skype. Никой не ходи пеш – вместо това имаме коли, автобуси и метро. Забавянето на начина на живот, обаче, не е довело до промяна в хранителните режими. Храната, която приемаме, е твърде много спрямо енергията, от която се нуждаем. Ако хората бяха активни, колкото са били преди 30 години, дневният препоръчителен прием на калории би бил нормален. Много е трудно да променим хранителните си навици, но е наложително да започнем да ядем по-малко.“

Проучването търси връзката между глобализацията и затлъстяването, като измерва два основни страни – икономическата, която води до намаляването на цените на храните и социалната, която отговаря за намаляването на движението.

Затлъстяването се е увеличило тройно за последните 30 години. В световен мащаб над 6 милиарда евро са разходите свързани със затлъстяване и още 9 милиарда за диабет.

Авторите на проучването са открили силна зависимост между глобализацията и затлъстяването – 23.8% ръст в затлъстяването при само 4.3% повишен прием на калории.

По тази причина повсеместно се налагат допълнителни данъци на напитките със съдържание на захар над 5 гр. на 100 мл. Освен това все повече се набляга на спорта в училищата и създаването на хранителни и най-вече двигателни навици.

Заключението е, че борбата със затлъстяването зависи изцяло от хората. Всеки трябва да се научи да приема правилното количество калории, спрямо начина си на живот.

Оригиналната статия можете да прочетете ето тук.

Това беше от мен. Почвам с първата стъпка още днес и ви обещавам да я спазвам. Край със захарните изделия и шоколада. Децата ще си ядат десертите, защото те са постоянно в движение, но аз реално нямам нужда от кексчета, сладкиши, а даже и баклава. Поне до другата зима

От „Слонът, моят приятел“ насам българките си задават въпроса – как е възможно да се поддържа толкова дълга коса, при това гъста? Някои може би се питат и защо е необходимо да си го причиняват? Подобен въпрос може да зададе само човек, който не е запознат с разбиранията за женска хубост в онези ширини. Индийките показват косата си с гордост, тя е символ на женственост и възможно най-красноречивият им аксесоар. В Индия си имат и гурута по грижи за коса. Много популярна напоследък е Сушимита, влогър, с канал в youtube, където можете да видите и на живо нейните „проповеди“ за косата.
Ето няколко изпитани и лесни маски от колекцията на влогърката:

1. Маска със сок от алое
   Запалените цветарки или любителки на био продуктите със сигурност отглеждат това растение в дома си, затова е непростимо да не използват ценните му качества. Сокът от алое стимулира растежа на косата и влияе благотворна на скалпа.
   Как се прави?
   Отрежете няколко листа. Разрежете ги наполовина, за да се отдели по-лесно сока. Вземете тампонче памук, потопете в сока и втрийте с масажни движения в корените на косата. Масажът подобрява кръвообращението и сокът по-добре се усвоява. Оставете маската да действа най-малко два часа. При желание можете и да преспите с нея.
2. Маска с пантенол
   Д-пантенолът е синтетичен витамин В5, който при попадане в кожата се превръща в пантотенова киселина. Тя нормализира състоянието на епидермиса. Сред полезните свойства на пантенола са и възстановяването на космената луковица и лечението на косопада.
   Как се прави?
   Измийте косата. Нанесете пантенола (пяна или гел) върху чистата коса, като се съсредоточите върху корените. Можете да го нанесете и по дължината на косъма, ако искате косата да не се наелектризира. Не изплаквайте!
3. Изплаквайте косата след миене с хладка вода.
   Добре би било това да ви стане навик. Хладката вода затваря порите, подобрява кръвообращението, което от своя страна стимулира растежа на косата. Бонус: косата ви ще стане забележимо блестяща.
4. Изплаквайте косата с ябълков оцет
   Достатъчно е да го правите два пъти месечно. Оцетът провокира космените фоликули и спомага за сгъстяването на косата.
   Как се прави?
   Измийте косата. Използвайте ябълковия оцет вместо балсам. Не го отмивайте: ябълковият оцет, за разлика от виения, няма силен мирис.
5. Маска с белтъци
   Тя е особено подходяща при недостиг на протеини.
   Как се прави?
   Вземете две яйца със стайна температура. Отделете белтъците, разбийте ги и ги нанесете в корените на косата. За допълнителен ефект можете да сложите найлонов плик върху косата и шапка.
6. Маска с етерични масла
   Маслата от жожоба, лавандула, бадем и мащерка влияят благотворно на космената луковица, благодарение на огромното количество витамини и растителни компоненти.
   Как се прави?
   Смесете посочените масла. Нанесете сместа в корените и оставете да действа 2-3 часа. За да се отмие маската добре, насапунисайте косата два пъти или използвайте шампоан за дълбоко почистване.

Още съвети на гуру Сушимита можете да видите тук.

Като всички нормални хора се замислям понякога какъв е смисълът да сме тук. И най-вече какъв е смисълът да осъзнаваме, че сме тук. Няма как смисълът да е просто да се възпроизведем, или да преживеем една-две-три големи любови, или да оставим нещо добро след себе си, макар че всичко това ни вдъхновява и мотивира.

Все повече вярвам, че смисълът вероятно е да научим разни уроци. Някои ги учат бързо и лесно, за други се случва по-трудно, но това не ме учудва особено. В крайна сметка и в училище е така – едно хлапе ще се научи да чете за месец, а друго ще срича и във втори клас. Някои пък си идват научени и помагат на останалите, също като в живота.

От кои съм аз, в такъв случай? Вероятно от тези, които имат да учат много. Особено ако вземем предвид факта, че от децата си учим най-сериозните уроци. А с четири деца толкова различни по нрав и емоционалност всеки ден уча по нещо. В началото си мислех, че работата ми е аз да ги уча, но с времето осъзнах, че се случва точно обратното. И да ви кажа, олекна ми някак. На този свят винаги е по-лесно да се приемаш като ученик, отколкото учител. И грешките си прощаваш по-лесно, и към провалите си по-снизходителен. А когато си научиш урокът добре, може и да получиш шестица от съдбата.

Какво научих от децата си?

Научих се да не съм егоист. Отраснала съм като едно дете, дългоочаквано и желано, и в детството ми бях напълно убедена, че светът ми принадлежи. Не знам дали все още нямаше да живея с тази мисъл, ако момчетата не се бяха появили в живота ми един по един, за да ме научат, че дори самата аз не съм единствено своя. Трябваше ми доста време да се науча да споделям всичко – от шоколадовите бонбони до времето си. А още толкова ми трябваше да изпитам и радост от всичко това. Защото когато разделиш света си с някого, той не става по-малък за теб. Само по-пълен и цветен.

Научих се да съм смирена. Бях самовлюбена и самонадеяна в младостта си. Вярвах единствено в собствената си правота и задължително исках да взема връх в спора. Все трябваше да стане на моето. Но след като смениш определен брой памперси, няма начин да не изгубиш малко от гордостта си. Особено когато осъзнаеш, че най-ценните ти умения са да пускаш мляко и да пееш не съвсем фалшиво трийсет детски песнички. Да не говорим колко е трудно да се правиш на голямата работа със сополи и лекета от сок по роклята, трохи в скута и парченца плодове в косата. Но смирението има едно много по-дълбоко измерение от това. Децата ме научиха да обичам и ценя друг повече от себе си. Научиха ме не само да изслушвам, но и да се вслушвам. Научиха ме, че светът е един и същи, независимо дали го гледаш от високо, или отдолу-нагоре. Научиха ме още, че не е срамно да отстъпиш пред някой по-слаб от теб, дори пред някой зависим от теб. Но най-вече ме научиха, че в смирението има повече достойнство отколкото в гордостта.

Научих се да съм предпазлива. Преди да стана майка, имах чувството, че съм безсмъртна. Не се плашех от нищо и бях готова да опитам всичко, което ми вдига адреналина. Карах мотор без книжка, разхождах се по парапета на терасата, правех купища забавни и безсмислени глупости, поемах всякакви ненужни рискове. Не се чувствах отговорна за живота си и дори не го взимах на сериозно, просто му се радвах. Когато станах майка, осъзнах, че нося отговорност и за друг живот, който ще бъде свързан с моя още дълги години. Никога не ме е било страх от смъртта, винаги съм я приемала като тъмен коридор към нещо ново и непознато. Но ме е страх от празнотата, която ще остане след мен в живота на децата ми. Те ме научиха да ценя живота си не просто като дар свише, а като част от тяхната съдба и предпоставка за тяхното щастие.

Научих се и на много други неща, като например да оригвам бебе, да меря температура с опакото на дланта, да превързвам рани, да готвя едновременно на три котлона, да отстранявам петна и да правя мъфини с подръчни материали. Но най-важният от всичките ми уроци вероятно е, че се научих да съм щастлива. Щастието е едно твърде ефимерно понятие, което всички си представят различно, а някои са убедени, че е напълно недостижимо. Децата ме научиха, че не е нужно да го преследвам трескаво. Та то се случва постоянно и навсякъде около нас, а най-вече вътре в нас. То е в детската ръчичка, която приляга в моята длан толкова точно, че все едно е правена по калъп. В беглата усмивка на любимия човек, докато се навежда да погали леко запотената детска главица на възглавницата. В онова леко трепване на сърцето, когато порасналото ми момче закъснява  и вече почвам да се притеснявам, а в този миг то се появява на вратата с дежурния вик „Мамо, какво има за вечеря?“. Щастието е в смисъла, който придобиват и най-дребните ежедневни грижи, които полагам за семейството си, за да им доставя радост. Както и в малките бягства, които си осигурявам, за да си почина от тях.

Още много уроци научих и много ще уча тепърва. А моите малки мъдри учители се смеят, цупят, растат и беснеят, без ни най-малка представа, че и тяхното предстои. Някой ден и те ще учат своите уроци, а аз ще гледам отстрани и ще се подсмихвам.

Да сме живи и здрави.

Като бебе спя много и се смея много. Когато не спя, мама ми пее „Бийтълс“, защото не знае детски песнички. Не ходя на ясла, защото съм в офиса с нея, където всички дружно ме детегледат, а аз тичам из коридорите и ям кламери. Мама не се плаши, но пък си пази снимките за спомен.

На 12 се влюбвам във музиката. Мама ходи с мен на концерти, на някои групи даже по два пъти. Лежим на тревата в Каварна и пием бира, а аз й казвам, че никога не съм била толкова щастлива. И никога няма да бъда по-щастлива. Тя ми се смее и си играе с косата ми.

На 16 блъскам врати и мълча. Мразя всичко и всички, и искам земята да се отговори и да ме погълне и да ме няма вече. Мама не се сърди. Търпелива е и чака. И чака. И ми дава повече, отколкото трябва да ми дава. Приятелите ми я обожават, а аз все не разбирам защо. Ходим по клубове, и пием бира, и слушаме музика, и се прибирам миришеща на цигари, а тя стиска зъби, но се оправя. И аз се оправям.

На 18 срещам любовта на живота си. На мама й е тъжно, когато нейното „вкъщи“, вече не е и моето „вкъщи“. Вече сме най-добри приятелки. Или винаги сме били, но аз чак сега го разбирам. Пием кафе и се кикотим на безумията на живота. Обикаляме калдаръмените улички на Париж и пием вино в малки бистра, планирайки следващото си приключение.

На 21 казвам, че ще се женя. Мама плаче. От щастие. После дълго се виждаме само във болницата, и аз за първи път в живота си й помагам, повече отколкото тя на мен. Няма я, когато си обличам роклята за първи път, но не пропуска нито един след това. Държи ми ръката, когато се ядосвам и ме разубеждава, когато искам просто да отидем и да се венчаем. Купува ми 180 бурканчета за сладко от диви ягоди и ме праща с баща ми да ги търся тези прословути ягоди. Танцува до последно, въпреки че я боли кракът, с всичките ми приятели, а на сутринта закусва с нас и повтаря каква късметлийка е, че детето й има такива прекрасни хора около себе си.

С мама сме късметлийки, че се имаме. И на 10, и на 22, и на 50 пак тя ще е човекът, за когото се сещам, когато ми се случва най-прекрасното или най-ужасното нещо на света. От нея знам как да правя сармички, как да си плащам сметките и как да обичам с цялото си сърце – от тук до луната и обратно, на двоен зиг-заг.

Яна Пеева

1. Те живеят в нощта

Не го пропускайте за нищо на света. Филмът е в пъти по-интересен от прехваления „Счетоводителят“ на Бен Афлек, който мен лично не ме впечатли чак толкова много. Разказва за банда бостънски гангстери по време на Сухия режим, но също така и за любов, компромиси, гордост, сблъсък на раси и предразсъдъци. Много смислен филм, макар и не чак дотам достоверен, но с малко от онази приятна атмосфера на „Кръстника“, която вменява достойнство, морал и чест на гангстерите или поне на някои от тях, и ги прави особено симпатични на публиката. Пристрастна съм към филма, не само защото го превеждах, а и защото е по романа на Денис Лихейн, един от любимите ми криминални автори. Много, много добър филм. Вярвам, ще се хареса и от женската аудитория, включително от такива като мен, които не обичат особено „мъжки“ филми.

2. Кучешки живот

Още един филм по роман – този път по бестселъра на У.Брус Камерън, който би трябвало да е настолната книга на всеки кучкар. Изобщо няма да ви заблуждавам, че филмът е по-добър от романа. Доста от тъжните истини в книгата са спестени, но за щастие това не разваля филма, просто го прави подходящ и за съвсем малки деца, още повече, че е дублиран. Ако сте от ревливите зрители като мен, носете си кърпички. И ви уверявам, че не бях единствена в залата, жената до мен подсмърчаше толкова силно, че накрая се разхълца. Има и доста забавни моменти, разбира се, но най-важното е, че е много, много човечен и затрогващ. Всички имаме нужда от някой такъв филм от време на време, дори да не сме кучкари.

3. Воевода

За този филм имаше доста противоречиви отзиви и отидох да го гледам със смесени чувства. Изненада ме повече от приятно. От всяка гледна точка е изпипан. Като историческа тематика, не е употребен за пропаганда, нито пък те изцежда сантиментално, при все че буди достатъчно силни емоции. Като сценарий, режисура, подбор на актьорите – невероятен, всеки образ беше достоверен, никой не ми се стори прееекспониран. Зорница София просто е родена за тази роля, нищо чудно, че не е намерила по-подходяща актриса. Музиката – невероятно въздействаща. Филмът е категория С, за деца над 12 години, но моето лично мнение е, че би стреснал и дете на 14 г. ако е по-впечатлително. Запомнящ се филм. Радвам се, че се случват и такива в българското кино, и тенденцията е да е все по-често. Една-единствена много малка забележка, която изобщо се колебаех дали си струва да спомена. Диалогът е изпъстрен с архаични изрази от епохата и диалектни думички, което е чудесно. Възрастните актьори ги произнасят с акцент, но младите… звучат точно като интелигентни кореняци софиянци. Трябваше леко да да се поработи върху някои звуци, щеше да е просто убийствено автентично. Филмът не ми се стори патриотарски въпреки очакванията ми. Може би по-скоро малко феминистки, но по един много затрогващ начин. На излизане си казах: „Суфражетките ряпа да ядат. Какви българки си имаме.“

4. T2 Трейнспотинг

Тук трябва да съм много внимателна, за да не пусна спойлери. Имах честта да го гледам преди всички останали по единствената причина, че ми го възложиха за превод. За всички фенове на Трейнспотинг – филмът е достойно продължение и никой няма да остане разочарован. За мен е от малкото продължения, които превъзхождат първия филм. Ще видите отново любимите си герои – малко поостарели, малко по-отчаяни от живота, но също толкова харизматични, запомнящи се и забавни. И всички те са се развили в посоките, заложени в „Трейнспотинг“, което ги прави още по-достоверни. В същото време всеки от тях ще успее да ви изненада. За тези, които не са гледали първия филм – не е задължително да го гледате непременно преди втория. Цялата картинка ще ви се изясни. Ролята на Анджела Недялкова е ключова, а самата тя е много истинска и съвсем в свои води между звездите. Има и диалог на български, което ще е много приятна закачка за нашата публика. Саундтракът е невероятен, както и кинематографията, не че някой се е съмнявал в Дани Бойл и екипа му. Ще чакам отзивите ви за превода, дано ви хареса, доста си поиграх с него.

Както виждате, единственото общо между тези четири филма е, че всички са по известен роман/разказ и че страшно много са ми харесали. Макар да са твърде различни, във всеки от тях намерих нещо въздействащо. Моля също така да имате предвид, че пиша това ревю само и единствено от гледната точка на любител на киното, без никакви претенции на критик или професионалист. Моята експертиза засяга само превода и субтитрите, оттам нататък съм просто зрител, който споделя впечатления.

Лиза била психиатър. Дали е добра, Интернет мълчи. Дали е луда, също.

Но забелязала, че Фейсбук й предлага за приятели…собствените й пациенти.

Без да му пука за лични данни, лекарска тайна или пък списък с телефони.

Какво си е казала Лиза с тях – не знам.

Наскоро обаче един инцидент във Фейсбук ме накара да си мисля, че скоро и аз ще се сприятеля с въпросната Лиза.

За да разкажа историята, първо трябва да повдигна полата на онлайн журналистиката.

Дали от там се носи приятна миризма, не знам, всеки има различен опит. Тя обаче крие една малка тайна. За да привлекат читатели, повечето сайтове разчитат на „Фейсбук“. Както знаем обаче, социалната мрежа е мръсна гад и иска да печели пари. За да я излъжат, повечето онлайн медии правят фалшиви профили (затова ако сте грозен като кмета на Симитли се замислете защо някаква наточена мадама ви иска приятелство).

Речено-сторено, и в нашия сайт си създадохме „аватар“.

Кръстихме го Дарина. Всеки аватар обаче трябва да има някакъв живец и действие, за да привлече „клиентела“.   Затова назначих един дебеличък македонист от ВМРО да отговаря за профила на Дарина.

 И девойката тръгна по наклонената плоскост.

Македонецът всеки ден пускаше нов статус – Дарина отиде на море, забавляваше се на заведение с приятелки, качи се даже на Мусала, милата. После я хвана мускулна треска.

А мъжете в профила й валяха като зайци. Голи, облечени, с ножове, телефони и доста по-интимни части в ръката.

Македонецът видя толкова мъжки членове, колкото и Салвадор Дали не е сънувал.

Това, което го вбеси най-много обаче беше един скопски доктор на науките, който също налетя на наша Дарина. Нашият македонист обаче тия ги режеше като кисела краставица с изречението „Аз си общувам само с българи“.

За да не го отцепят обаче, на другите трябваше да отговаря. На едни пишеше, че е ангажирана и има приятел. Други лъжеше, че е бременна. На трети дори правеше комплименти.

А всеки обед пиеше по четири бири, че да има сили и енергия да води „полов живот“ във Фейсбук.

Дарина за норматив събра близо 2 000 последователи.

И тогава последва шок. Нашият аватар получи предложение да стане проститутка.

Всичко започна с един невинен разговор.

-Здравей. как си?

– Благодаря, добре, пише македонецът, обнадежден, че за първи път му пише жена, руса и от Варна.

– Ти във Варна ли живееш?

– Не, в София, ама често се прибирам.

– Жалко, надявах си да си във Варна че евентуално да ти предложа една оферта. То е малко деликатно и не е много за тук, за едни ангажименти става въпрос. Едно частно парти конкретно.

Тук македонецът започва да усеща накъде бие вятърът и пита:

– Свързано ли е задължително със секс?

– Да.

След тази кратка увертюра следва и истинската оферта.

„Хората са много сериозни и плащат добре. Аз ги познавам, само един не съм го виждала. 30-35 години средно. Най-общо казано са мутрички, няма да изпадам в подробности с какво се занимават, татуси, мускули… Общо са 5-ма. 4-мата ги знам отдавна, стари клиенти са ми. Стабилни момчета, ще има бяло, висококачествено в изобилие. От снимките ми се видя точна и широко скроена, а аз рядко греша за подобни неща.

Аз по принцип си имам приятелки, но сега са или в чужбина или на Слънчака. Партито ще е на една вила близо до Варна. Ангажиментът е от около 22 вечерта до към 4 сутринта, това са 6 часа. Както казах те са 5-ма, стабилни са, няма простотии, става купон, искат 3 или 4 мацки. Ако сме 3 х 2000 на мацка, ако сме 4 х 1500, аз трябва да определя колко да сме след като го обсъдя и с другите мацки. Обикновено оставят и бакшиш. До сряда искам да съм определила екипа. Едната ми приятелка е сигурна, тя е малка, но е голяма звезда напоследък. На 20 е и е много надъхана за пари, така че ние с нея сме за идеята да сме 3. Визията не е всичко, сигурно и ти го знаеш.

През годините ме научиха, че може да се разчита на мен за цялостна организация на събитията. Аз съм почнала от танцьорка в дискотека. Те този тип ангажименти не излизат всеки ден, но напоследък основно за такива ме търсят, защото съм се специализирала. Такива за по час, два с по един не са ми приоритет. Пускам ги на малката. От една такава оргия си тръгвам с по 3 хилядарки средно. Дали ще го правя с един или с 5 за мен няма особена разлика“.

Тук дори македонецът замлъкна. И аз замлъкнах.

Сетих се за стотиците Дарини от знайни и незнайни места, онези Дарини с прилепналите дънки, високите обувки, прилепчивия грим, които щракат с пръсти в софийските дискотеки.

Или пък онези Дарини, които с таблетите в ученическите раници търсят любовта във Фейсбук, не фалшивата и тази от лексиконите, а онази, истинската.

За нашите малки Дарини, Марини, Анита и Марийки в 6-ти, 10-ти или 11-ти клас, които не знаем какво правят в мрежата и кой ги дебне от другата страна.

Замислих се колко е гнусно да превърнеш в бардак точно тази Мрежа, чиято основна цел е да споделя общо пространство с приятели и хора с еднакво мислене.

Отвратих се.

А относно Дарина, в крайна сметка реших да я оженя. Сигурно скоро ще роди. Сега с нея се сприятеляват майки. И честно да ви кажа, почитателите й не намаляха, а напротив – почти се удвоиха. Очаквам някой ден да оживее наистина. И да я срещна на улицата.

За да й кажа от какво всъщност се е отървала.

Автор: Ловеца

Гледам си интервюто при Доника Ризова сигурно за пети път вече (ох, тази Доника, много красива жена, с едно такова благородно излъчване, и финес, и женска сила, изпълни ми душата, но това е друг въпрос). И се улавям как въпреки че съм живяла двайсет години в София, един такъв лек пловдивски акцент все още се хваща в говора ми. Вярно, не казвам вече „тилифон“ и „пипируда“, но почна ли да говоря по-бързо, всички „ди“ и „ти“ се смекчават и веднага лъсва кореняшката ми пловдивска жилка от пет поколения назад. А на всичкото отгоре една приятелка най-добронамерено ми писа да взема да си поработя върху дикцията, ако мисля за нови изяви.

 Ами, няма да работя върху дикцията си и ще ви кажа защо.

 Преди двайсет години с Ванката дойдохме в София в един късен неделен следобед с бързия влак от Пловдив, защото по онова време нямахме кола, но за сметка на това имахме тригодишно момченце, два очукани куфара от майка ми и много мечти. Аз започнах работа веднага, а той все още не знаеше какво ще прави, но знаеше, че където съм аз, там е и той. Първата ни квартира беше толкова стряскащо мизерна, че се страхувах да заведа детето да живее там, да не пипне някоя туберкулоза. Диванчето в хола напук на всичките ни битки с прахосмукачката вдигаше облаци всеки път, щом някой се опита да седне на него. Изглеждаше малко като този кино ефект с мъглата – сещате ли се? Сядаш и някой ти пуска мъгла с машината. Само че беше чист прахоляк натрупан от поколения квартиранти. Кой знае какви истории би разказало въпросното диванче, но така и не ни проговори, само скърцаше и скрибуцаше, когато някой се осмели да приседне на него, с ръка на устата, за да не гълта повече от допустимата норма акари. А тоалетната пък имаше собствен живот. Всеки път, когато решавахме да поведем нова война с него, нахлузвахме по два чифта гумени ръкавици и грабвахме препаратите, но животът продължаваше да излиза, да извира от тръбите – слузесто-бактериален, гнусно жълто-зелен, парцалесто-формен и неподвластен на човешката химия. И ние се предавахме. Може би накрая посвикнахме с него и дори се шегувахме дали не си мисли, че е нашият домашен любимец и дали ще страда за нас, когато се изнесем. Не знам кой наследи нашата тоалетна фауна, но се надявам да се грижи добре за нея.

В такива условия започна нашето столично пребиваване, но не си мислете, че се оплаквам от онези времена. О, далеч съм от тази мисъл. Имаше толкова романтика, толкова смях, толкова любими приятели, с които споделяхме „Керацудата“ за три лева и наденичките от Женския пазар. А всеки петък вечер хващахме влака за Пловдив, за да видим как е нашият Теди, когото бях оставила при майка ми, докато намерим по-човешка квартира, и всяка неделя вечер се връщахме обратно у дома, отново с бързия влак. А веднъж си говорихме с Ванката нещо за това постоянно пътуване София-Пловдив-София, че го караме съвсем като студенти и явно още си ни тегли към родния град и не се чувстваме у дома си в София, и аз му казах съвсем същото, което онзи ден ме посъветва моята софийска приятелка след интервюто.

– Виж какво, Ванка, трябва да поработим върху дикцията си, особено ти. Докато говорим с този пловдивски акцент, никой няма да ни приема сериозно. Винаги ще си останем провинциалисти, дошли в столицата от някой малък град.

Пеев нищо не каза, само се ухили широко, и даде вид, че се съгласява с мен. Но само привидно.

При следващото пътуване към София, купето пълно с народ, всякакви хора имаше, и студенти, и по-възрастни, ние сме се свили двамката на най-любимите ни места до прозореца. Аз чета книжка, той зяпа навън и излиза да пуши в коридора от време на време, прескачайки крака и чанти с багаж. Всички мълчат, влизаме в София и Пеев изведнъж се обажда.

– Ей, тая София много голям град бе.

Поглеждам го аз, напушва ме смях отвътре, защото знам, че нарочно го прави. Хората също го зяпват, а той продължава, докато минаваме през „Подуене“:

– Глей, глей к’ви са релси, к’ви са блокове, к’ви са лампи!

И на всичкото отгоре цъка с език като дивен селянин. Почвам да се хиля и го скастрям мъничко:

– Иване, моля те, млъкни.

– Ма как шъ млъкна! Ти такоа чудо кога си виждала на село? Фърляй я тая книга и глей тук Софията, че кой знай кога шъ додим пак… Ей, тая София много голям град бе!

Докато слязохме на Централна гара да си хванем тройката за квартирата, цялото купе цъкаше и се хилеше:

– Ей, тая София много голям град бе.

Тази случка си я спомням винаги, когато някой се опитва снизходително да дели хората на такива от провинцията и такива от жълтите павета. Софиянци, пловдивчани, габровци или ямболии, всички идваме от едно място и на едно ще отидем. Пътят дотам е по-важен. И се радвам, че редом с мен върви човек, който вярва, че мога да стигна далече, но и не пропуска да ми напомни откъде съм тръгнала.

А предаването на великолепната Доника може да видите тук 

Признайте веднага дали се разпознавате. Ако е така, бързо се коригирайте, защото лекарите са хора, а не машини, и предпочитат да работят с приятни и отзивчиви пациенти. От друга страна, като се замисля, може би не трябва да бъдем и твърде приятни пациенти, защото току-виж решили, че искат да ни виждат по-често и умишлено ни лекуват бавно и полека.

Но както и да е. Според мнението на лекарите, ето кои са най-неприятните пациенти.

1. Побойниците. Няма две мнения, че тази порода пациенти, която напоследък е модерна в България е най-неприятната за лекарите. Извинявайте, ама не върви човек да е учил десет години, после да е специализирал, да е отдал живота си в служба на човечеството за доста скромни пари и на всичкото отгоре някой да му скача на бой, защото не е доволен от работата му. Ало, побойниците! Ако не сте доволни, съдете доктора! Не го бийте, че накрая в медицинска академия ще вкарат в програмата един курс по кикбокс и тогава да видим кой кого!

2. Досадните. Тези са далеч по-безобидни от побойниците, но никой лекар не им се радва. Представете си, че сте отишли на театър с любимата, а някоя притеснена мама е забелязала пъпка на дупето на детето и ако веднага не разбере причината, ще вземе да й спре кърмата. Или пък най-после сядате за спокойна вечеря със семейството след тежкия работен ден, посягате към вилицата и в този миг ви звъни някоя баба да ви съобщи, че запекът й никак не се повлиява от сини сливи и спешно трябва да й предпишете лаксатив. Да видим как ще ви се услади кебапчето после. Така че ако ще звъните на доктора по спешност, нека да е с много основателна причина.

3. Потайните. Тези пациенти са най-опасните. Според тях лекарят трябва сам да разбере какво не е наред и да им постави точната диагноза, без да разполага с нужната информация. Понякога крият от срам и неудобство, друг път от чист инат, ей така да пробват дали лекарят е „истински специалист“. Нещо ги сърби, нещо ги боли, ама точно какво, питайте звездите. Имат си и хронично заболяване, но ти какъв доктор си, ако не можеш да отгатнеш сам? Не става така, дами и господа. Ако искате докторът да ви постави диагноза без да ви разпитва, по-добре вървете на ветеринар. И шегата настрана – на адвокат и на лекар всичко се казва и всичко се показва. Иначе може да загазите много сериозно.

4. Отворковците. Те нямат медицинско образование, но братовчедка им е медицинска сестра, а на кумовете големият син учи за зъболекар. Освен това са прочели всички форуми и статии по темата и са готови да поставят диагнозата по-бързо от лекаря. Постоянно се съмняват в препоръките му, сумтят неодобрително, почесват се и кривят уста, да ги пита човек защо са отишли на лекар, като чичко Гугъл знае всичко. Много е хубаво да четете и да се образовате, но все пак нека лечението ви се назначава от човека, който е учил за това. А ако чак толкова ви влече, никога не е късно да запишете медицина. Само да ви стиска.

5. Непослушниците. Те са нещо средно между потайните и отворковците. Отиват на лекар, назначават им лечение, после се връщат вкъщи, прочитат упътванията, ровят в интернет и решават, че дозата им е голяма или малка, че срокът за прием на медикамента е къс или дълъг. Или просто изобщо не взимат лекарството и вместо това се церят с една рецепта, дето бабата на съседката цял живот с нея се лекува и вижте как доживя до 97 години. А когато състоянието им се влоши, не смеят да си признаят пред лекаря какви са ги натворили, в резултат на което той решава, че лекарството не им действа и го сменя или увеличава дозата, а може да смени и диагнозата. Ако и вие сте от непослушниците, следващия път не лъжете лекаря. Да не стане да отидете за болно гърло и да ви оперират от апендицит.

Няма съмнение, че никой не обича да ходи на лекар и дано по-рядко ни се случва. Но когато все пак се наложи, не правете като гореизброените. Не само защото лекарската професия заслужава уважение, а и защото е в наш интерес. В крайна сметка отиваме на доктор, за да се излекуваме, нали така? А всеки лекар ще потвърди, че позитивната настройка и доверието на пациента е половината лечение. Да не кажем цялото.

Ако сте пропуснали статията за 5 причини да сменим педиатъра, може да я прочетете тук.