logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Разказвала съм ви как с Ванката се намерихме в гимназията. Хората са доста скептични за бъдещето на подобни ранни бракове и ученически връзки, но аз познавам доста семейства, които са се влюбили като ученици и са заедно и до днес. Понякога си мисля, че може би е по-лесно да изградиш доверие, когато все още не си обременен от раздели,

обиди и разочарования. Освен това на онази възраст човек е такъв, какъвто е, не се е научил и не изпитва необходимост да се надскача, да си слага маски и да се представя за нещо повече. Затова и го обичаме истински, с всичките му дразнещи качества и дребни недостатъци. А той не се натоварва от необходимостта да се доказва постоянно. Ето още една история за ученическа любов, която ни разказва Юлита.

Ще споделя една забавна случка в гимназията. Онова училище, което мразех в първия ден, защото не се преместих там по свое желание и което се превърна в най-прекрасното място за 4 години напред и мястото, където срещнах любовта на живота си.Никога не съм била гениална по математика. Истината е, че постигах повече с труд и постоянство, не съм от хората, които се отказват, дори, когато е трудно. Да, логиката и смятането са ми силна страна, но синус и косинус са друго нещо. Та, с това усърдие на пчеличка, бях почти отличничка по точните науки. Класната ни, един прекрасен човек, беше математичка. Разбираше жената, че от цял клас, петима души учат и носят останалите двадесет и петима на гърба си, но упорито се стараеше да ни предаде алгебрата и геометрията и току ми пишеше под контролното – от теб са преписвали този, този и този. Аз не преписвах, но от мен цяла редица връзваше по някоя задача и как ще се откажа? Хем любимия стоеше пред мен и трябваше да го спасявам, хем другите ми бяха приятели и така, аз петица или шестица, назад и напред в редицата до тройка, докарвахме нещата. Един ден имахме контролно по математика, първи час. 7.30, още тъмни зори. Обикновено ходех 15 минути по-рано, сакън да не закъснея. Е, по всички закони на всеобщата гадост, тази сутрин се успах. А навън – люта зима, сняг до колене. Спрял токът и радиочасовникът умрял./За младите читатели ще кажа, че тогава нямаше телефони с аларма, а много модерни джаджи – хем радио, хем часовник, пък и с будилник. / Събуждам се с вик, цялата къща скача сънена…всички сме в кюпа, но аз в истерия плача с глас – „Закъснях, имам контролно по алгебра, Боже мили, какво ще правят???!!!” Баща ми, който знае, че нямам проблем да правя контролно и в събота, та дори и на Луната, спокойно ме поглежда – „И утре е ден, ще го направиш!”А аз рева още по-силно – „да, де, аз ще го направя, ами другите.??!!!” Скокна човекът, разчисти половинметровата пряспа върху семейното трабантче и хукнахме почти по чорапи. Като хала влетях в класната стая, а там – гробна тишина и още по-гробни физиономии. Класната прихна да се смее: „Хайде бе, откога те чака втора редица, да им решиш задачите” 

И така, мина и това контролно. Не знам колко ни трябваше алгебрата и геометрията, но приятелството ни остана и до днес, а моето момче все се шегува, че математиката е изкласил, благодарение на мен. Аз наскоро му казах на шега:

”За едната математика се даде”, па макар да знам, че тя беше само част от един безгрижен и хубав период на нашата връзка.

Автор Юлита Гърбева

Очаквам още интересни истории от ученическите ни години. Напомням ви, че конкурсът продължава до края на октомври. Още интересни истории от конкурса можете да прочетете тук, тук и тук. А ето в тази публикация Краси ни разказва за първия учебен ден по света и защо България е родината на вечната фиеста.

 

Мама Нинджа и Ivelina Cholakova ви канят да разкажете най-забавната си или трогателна история от ученическите години! Пишете, споделяйте, четете, харесвайте и се забавлявайте  Историята с най-много харесвания до края на октомври ще получи ваучер за семейна фотосесия при страхотната Ивелина Чолакова – Дамаянти (ей, обожавам я Ивето, толкова й са живи и красиви снимките) и календар със семейните снимки за 2017 година. Споделяйте, приятели, и най-важното – участвайте! Историите можете да ми пращате тук във Фейсбук или на мейла ми Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Давайте!

Разказът на Мира пристигна доста преди да стане актуалната темата със стипендиите за роми при успех над 3,50. Този проект предизвика твърде бурни емоции в обществото. Което е тъжен факт, само по себе си. Не знам дали стипендиите ще решат проблема с грамотността на циганите, но така или иначе решение трябва да се търси. Защото циганите, също както и българите, както и всеки друг народ, могат да бъдат добри и лоши, свестни или крадливи, всякакви. Проблемите се решават с действия, не с етикети. Детето на Мира е получило добър урок по толерантност.

Автор: Мира

В съвременният свят тази дума е придобила такава популярност, че се използва във всяко второ или трето изречение.
Използва се от деца, възрастни, политици, държавни глави. Доколко с разбиране, или не, но важното е че присъства в разговорите.
Всяка уважаваща себе си майка, задължително учи детето си на толерантност. Още от пелените, то е закърмено с мантрата „“моля те, не плачи сега, бъди толерантен към моето безсъние““…и продължава с все напътствия през прохождането, проговарянето, развихрянето по детските площадки, след това детска градина, училище.
Правим ли услуга на децата си, когато ги учим да бъдат толерантни?
Този въпрос си задава всеки един родител, в даден момент от израстването и възпитанието на детето.
Докъде води толерантността и възпитанието в приемането, разбирането на различните от нас? По интелект, възможности, физически белези, култура, вероизповедание.
Колко от децата около нас са възпитавани в подобни ценности? Ще се отнасят ли те нормално и с разбиране, към всеки по-различен от тях?

Дъщеря ми е възпитана в толерантност към всякакви различия.
Когато на 6г. тръгна в предучилищна, беше в квартално училище с 90% ромски контингент. Тогава беше и първият и сериозен сблъсък и изпитание за толерантността. За моята – също!
Не агитирам никого, разбира се, да записва детето си в подобно училище. За нас, за мен като родител, и за детето ми като процес на израстване, беше полезно.
Започвайки годината със сериозен скептицизъм, към края и, бях с все по-добри впечатления от деца и родители.
Да, същите тези деца циганчета (роми) и техните родители.
Учителите също бяха изключително самоотвержени. Още преди първата ваканция, организираха голямо Коледно тържество. Всички деца бяха облечени в народни носии и изнесоха 40мин. представление (нали се сещате, че за деца на 6г. това не е никак малко). Пяха, танцуваха, играха пиеска. И всички си знаеха ролите, думичките, танците.
При завършване на учебната година, отново имаха голямо тържество. Със същия изключителен успех.
А родителите носеха почерпка в количество, с което се отрупваха всички масички на децата.
Дъщеря ми свикна с деца, които нямаха тази бързина на учене, които в началото говореха слабо български език. Но деца, които тичаха да й купуват вафли (не и давахме пари, за да не си купува боклуци), прегръщаха я, милваха я по косата и и се радваха с неподправена искреност.
Срещайки ги на улицата, те отново тичаха да я прегръщат, а всички наоколо гледаха с ужас и стъписване.
Това беше един от първите и истински и важни уроци по толерантност.
Цялото ни семейство се научи на нещо дребно, но полезно. Че не е никак лошо, първо да се даде шанс, а едва след това да се съди.

P.S. Дъщеря ми от първи клас е в друго училище. С 99.9% българчета.
За две години, в това училище не беше проведено нито едно тържество, не беше организиран нито един базар (в другото училище имаха за всеки голям празник, като децата изработваха всичко и го продаваха на символични цени) или друга форма на изява за децата.
Едно от обясненията – за да не се стресирали, когато се изправят пред родителите си, или други съученици…
Дали?!?

Дали толерантността в днешно време ще ни изиграе лоша шега – не мога да кажа. Въпрос на време, уроци и търпение…

Автор: Мария Пеева

Веднъж моят Коко ме попита защо едно време животът е бил черно-бял. Явно сме разглеждали стари черно-бели снимки и синът ми си е представил така детството на мама. Не, детството ми не беше черно-бяло, а изпъстрено с багри. И в най-ранните ми спомени виждам нежните розови цветове на цъфналата вишна в двора на старата бабина къща в Пловдив (на нейно място отдавна изникна 7-етажна панелка). Помня зелените междублокови градинки край Марица, където живеехме. Шарените рокли с воланчета на приятелките ми, с които играехме на криеница, ластик, ръбче и стражари и апаши. Червените рози в градината, които късахме тайно, за да си правим розова вода в десетки шишенца от стари парфюми. Огромните разноцветни панделки, които майките ни грижливо колосваха и вързаха в косите ни на празник. Да, детството ни беше изпъстрено в цвят.

Но в едно отношение Коко е прав. Хората ги виждахме черно-бели. Някои бяха лоши, други бяха добри. Нямаше нюанси. Така ни учиха и в училище, в края на краищата. Комунистите бяха добрите, руснаците бяха спасителите, партизаните бяха героите. Американците, немчугите, фашистите – те всички бяха лоши. И ние така си знаехме – хората са добри и лоши, няма средно. Добра беше леля Миче от първия етаж, която ни черпеше със сладко от смокини и домашни курабийки с орехче по средата. Добри бяха децата от квартала, с които по цяла ваканция тичахме заедно. А тези от по-далечните високи блокове бяха все лоши, обираха джанките от дърветата ни преди нас, саботираха ни игрите и ни гледаха страшно, когато се засечем на път към кварталното кино. Но най-лоша от всички хора в малкия ни свят беше леля Пенка от шестия етаж, която вечно висеше на пейката пред блока или на терасата, мъмреше си под носа, и редовно се оплакваше на родителите ни, че вдигаме шум и правим бели.

Тази леля Пенка беше пенсионерка по болест, една огромна, дебела жена с прошарена, мазна коса, която зиме отдалеч вонеше на кисело зеле, а лятото на запръжка. Ходеше с кафеникава рокля-пеньоар, на толкова много петна, че първоначалният й цвят изобщо не можеше да се отгатне и налъми върху домашно плетени вълнени чорапи и в най-голямата жега. Мъжът й беше един такъв кротък, дребен, с наведени очи. Шепнехме си тайно, че сигурно тази вещица го бие. Имаха и дете, наша връстница на име Ванчето – мълчаливо, скромно и тъжно момиче с огромни кафяви очи. Дали поради кроткия си нрав, или може би заради кърпените си рокли и скъсаните сандали, харизани от някое съседско дете, дали заради злата си майка, но Ванчето винаги беше изолирана от нас, тайфата девойчета от „нормални“ семейства, с млади, хубави и усмихнати майки, които ходеха на работа всеки ден, носеха шити по поръчка рокли, обувки с токчета и грижливо ондулирана прическа. Периодично леля Пенка, която явно вдъхваше ужас и на родителите ни, обикаляше блока да се оплаче как никой не играе с Ванчето, след което ни дръпваха по едно конско и известно време явният тормоз биваше приглушен до кисели усмивки, погледи накриво и неохотни покани за общите игри. След което всичко си тръгваше по старому и Ванчето отново клечеше встрани от всички ни и се срамуваше да ни погледне, докато ние викахме, скачахме и се смеехме с пълно гърло.

Веднъж в блока се случи сериозно произшествие. Нека поясня, че в онези времена човек можеше да си остави велосипеда на улицата и никой нямаше да му го пипне, народната милиция беше взела страха на крадците и моралът беше на високо ниво, поне сред масите. Но въпреки това, по неведоми пътища и незнайни причини някой обра мазето ни. Изчезнаха ценните въдици на моя дядо-рибар, едно старо колело на баща ми и една хубава голяма кутия с инструменти, донесена чак от чужбина. Аз не се чувствах пострадала, защото слава богу злият крадец беше пожалил бурканите с любимия ми компот от вишни. Но за кратко време станах герой, защото развивах дълги, пространни и абсолютно невероятни теории за личността на крадеца, за метода на кражбата и съдбата на откраднатите предмети. С децата обсъждахме теории как да заложим клопка на престъпника, с нетърпение очаквахме да се появи отново за втори удар и голяма част от онова лято премина в детективски фантазии. Веднъж нарочвахме за крадец безобидният непознат мъж с очила и бежов шлифер, който често седеше на пейка край реката и ни наблюдаваше, друг път крадецът беше циганинът, който минаваше веднъж-дваж годишно по улицата, извивайки глас в почти нечленоразделен вик „Точилар! Точилар!“. И не знам как се завъртяха детските ни приказки и каква муха влезе в малките ни главици, но третият ни заподозрян се оказа без абсолютно никакво основание злата леля Пенка от шестия етаж.

Тъй като третият субект беше най-лесен за следене, скоростно се разделихме в групи и организирахме ежедневно дебнене. Задачата ни не беше никак тежка, защото дните на леля Пенка минаваха обикновено във висене на пейката през блока, разнообразявано от време на време с разходка до магазина за хляб, кисело мляко и лимонада и понякога до кварталната поликлиника. Скоро играта ни омръзна и цялата история щеше да бъде забравена, ако веднъж Ванчето не беше си позволила да ми каже нещо накриво. Мисля, че спорът беше за едно улично шарено коте, което аз не й позволявах да гали, защото си бях наумила да го прибера вкъщи и не исках да се привързва към никой друг междувременно, докато успея да изнудя майка ми по някакъв начин да го приеме. Както и да е, аз я обвиних, че иска да ми открадне котето, тя се опълчи съвсем не в неин стил, че котето не е мое, при което аз изплюх първото, което ми дойде на ум, а именно, че майка й е общоизвестна крадла, която не се срамува да обира дори съседите си и е посегнала на съкровищата в мазето ни. При това тежко обвинение Ванчето онемя, ококори очи като тигани, след което ревна с глас и се прибра. До вечерта бях тотално забравила за случката, увлечена в котето, но когато се прибрах вкъщи, майка ми ме посрещна с гробно мълчание и веднага разбрах, че леля Пенка й се е оплакала от мен и сега се задава страшна буря. А когато и татко се върна, мама набързо го просвети в провинението ми и бях подложена на най-жестокото конско, което някога съм слушала. Обясниха ми за нещастната съдба на болната жена, която не работи и затова са толкова бедни, за несправедливите обвинения, които могат да отведат клеветника дори пред съд, за добрите междусъседски отношения, които завинаги са прекършени. Слушах примирено и сълзите се стичаха по пламналите ми бузи, но въпреки това не бях подготвена за наказанието, което ме очакваше. А именно – че съм длъжна да отида и лично да се извиня на леля Пенка, затова че съм я обидила. Макар че в душата си знаех, че не съм права, цялото ми същество се разбунтува срещу подобно унижение пред тази противна, дебела, зла квартална клюкарка, за която бях абсолютно сигурна, че и нашите не могат да понасят. До такава степен се разбунтувах, че буквално изтичах в тоалетната и повърнах. Майка ми съответно се притесни, реши, че съм хванала някакъв летен вирус, сложи ми термометъра, направи ми чай от джоджен и разпореди, че наказанието ще изчака до утре. На другия ден продължих да лежа вкъщи и да си чета книжки, както и на следващия, нашите забравиха за случката и успях да се размина без извинение. Но колкото и да беше невинна леля Пенка, от този ден нататък тя и Ванчето бяха най-черните особи в моя детски свят.

Поне до деня, в който пораснах. Този ден започна съвсем обикновено, с филия с лютеница и чаша айрян, оставени на кухненската маса от грижовната ми майка, преди да тръгне за работа. След закуска почаках малко някоя приятелка да ме повика, но никой не позвъни на вратата. Тръгнах навън, обиколих входа, прозвъних на всички, но се оказа, че Радост и Стела заминали на вилата, Цеци и Тони на море, другото Цеци при някоя си баба, останалите девойчета на село и аз изведнъж останах сама. Без да се натъжавам твърде много, покарах малко колело, а после отидох на Марица да зяпам реката и да събирам мравки в една кибритена кутия. По едно време, улисана в ровене на мравуняка, усетих над мен нечия сянка. Вдигнах поглед и кого да видя? Непознатият мъж с очилата и бежовия шлифер.

- Защо си самичко, момиченце? Скучно ли ти е?

Още преди да завърши, скокнах, убедена, че той е крадецът и сега е дошъл за мен! Зарязах кибритената кутийка, колелото и всичко, и хукнах към нас. В бързината се опитвах да извадя ключа, увиснал на връвчица под блузата ми и се чудех дали ще успя да го сложа в ключалката и завъртя, за да вляза, преди да ме спипа и да ме убие, защото съм го разкрила. Дори не се обърнах да погледна дали ме следва и почти бях стигнала, когато някак стъпих накриво и с плонж се хлъзнах по асфалтираната улица точно пред блока по лице, ръце и колене. Толкова ме заболя, че в първия момент дори не успях да ревна. За капак на всичко в този момент, от входа излезе това олицетворение на злото леля Пенка и ме погледна отвисоко. Седнах на земята, погледнах коленете си, които бяха ожулени до месо, кървящи и целите набити с малки камъчета. Без да издам нито звук, усетих как сълзите ми рукват и по смъденето на кожата, разбрах, че и лицето ми е в същия вид. Леля Пенка намръщено се огледа и избоботи следния монолог:

– Ти защо говориш с чужди хора? Къде изчезна оня? Уплаши ли те? Отгоре го видях, че не му е чиста работата и слязох да го подбера. Ама ха! И друг път съм го виждала, виси на оная пейка и ви зяпа. Заради него не смея да се прибера и седя пред входа по цял ден. Къде са другите деца? На село сигурно? Ванчето и тя малко на село отиде. Не плачи, сега ще те оправим.

След което ме вдигна, заведе ме в малкия им, мрачен и разтурен апартамент, пусна ми телевизия да гледам повторението на „Синьо лято“, проми ми раните с риванол, сложи лепенки, и дори понесе огромното си туловище до Марица, за да прибере колелото ми. През цялото време мълчах, зяпах в екрана как Хави и Беа се ухажват, и се опитвах да осмисля как така злата леля Пенка изведнъж се оказа не чак толкова черна, напук на брадавицата на носа си и кривите зъби. След малко серията свърши, а към обяд дядо ми вече трябваше да се е прибрал, затова станах да си ходя. На вратата се обърнах, не знам откъде ми дойде кураж, и казах високо и силно, като я гледах право в очите.

– Лельо Пенке, а ти извинявай за онова, дето го казах на Ванчето.

– Ами, остави. Детски ви работи. Тръгвай сега и повече да не съм те видяла сама край Марица. Аз гледам всичко от шестия етаж, да знаеш. Всичко виждам.

Никога не разказах тази случка на приятелките си, нито на Ванчето, нито на нашите. Но сега, като гледам назад, осъзнавам, че това е денят, в който пораснах. Денят, в който разбрах, че светът не е черно-бял, и хората не са черно-бели. Най-вече сме сиви, във всички нюанси на сивото. Но понякога проблясваме с ярка, ослепителна бяла светлина и тогава животът си струва, наистина си струва.

Гей хора

Сеп 24, 2021

Имам една приятелка гей. Никога не е била с мъж. Веднъж се опитах да я назидавам:
– Откъде знаеш, че няма да ти хареса да си с мъж? Ти никога не си пробвала.
– Ти пробвала ли си някога с жена?
– Не, разбира се!
– А откъде знаеш, че няма да ти хареса?
– Знам. Защото не ме влече.
– Виждаш ли? Мен пък не ме влече с мъж.

Затвори ми устата, и съвсем с право. Да си гей не е въпрос на избор. Човек се ражда с такива гени и още в майчината утроба става такъв. Възпитанието не може да го промени. Не е въпрос на мода или на принуда. Според учените 10 процента от мъжете са носители на така наречения гей ген, но той не се проявява при всички. Дори при еднояйчни близнаци е възможно да се прояви само при единия. Според последните изследвания най-голямо значение има влиянието на хормоните в майчината утроба. Ако ембрионът е мъжки, но получи повишена доза женски хормони, най-вероятно той ще стане хомосексуален. Същото се случва, ако ембрионът е женски, но получи повишена доза мъжки хормони по време на развитието си. Когато бебето се роди, то вече има ориентация и възпитанието не може да я промени. Но може да му попречи да я осъзнае или да го принуди да я потисне, ако според родителите това не е „правилната“ ориентация.

Благословена съм с четирима сина. Мислила съм си понякога как бих реагирала, ако някой от тях е гей. Вариантите ми са два. В първия случай бих могла да страдам тайно (или явно). Може би да се правя, че не забелязвам и да отричам. За всеки случай да насаждам неприязън и омраза към хората с гей ориентация. Да се опитвам чрез възпитание да накарам детето да следва модела, който обществото смята за правилен. Много родители го правят постоянно, съзнателно или не, всеки път, когато говорят с възмущение за хомосексуализма. Но какво ще ми помогне това? Ще създам един нещастен човек, отхвърлен от собствената си майка, защото е такъв, какъвто е. Ще прекъсна нормалните отношения между родител и дете, защото няма да мога да му дам одобрението и подкрепата, от които всеки има нужда. Детето ми ще порасне с чувство за вина, че не е отговорило на родителските очаквания и не е пълноценен и нормален човек. Не, този вариант определено не ме устройва.

Решила съм за себе си, ако някой от момчетата ми е гей ориентиран, просто да го приема. Какво толкова, всъщност? Вреди ли си на здравето? Пречи ли на някого? Нарушава ли закона? За мен е важно детето ми да е щастливо, да реализира потенциала си, да намери себе си и своето място в живота, да бъде добър човек и да уважава останалите. С кого ще прави секс, си е лично негова работа. Там мама и татко нямат място да се бъркат. Независимо дали си пада по женския пол или по мъжкия.

Някъде четох, че особено пламенните хомофоби са всъщност латентни хомосексуалисти, у които влечението е толкова силно потиснато, че се изразява в агресия към хомосексуалистите, вербална, а понякога и физическа. Както при масовото убийство в Орландо. Мисля, че светът би бил малко по-приятно място за живеене, ако позволим на всеки да бъде себе си, без да го съдим. Тогава няма да има и нужда от паради. Скоро да сте чували за парад на феминистки? Ами не, защото вече няма необходимост от такъв. Същото е и с прайда. В момента, в който престанем да сочим с пръст и критикуваме гей хората, вече няма да има нужда да демонстрират. Да си гей ще престане да е повод за гордост, чак когато престане да е повод за срам.

Книгите са моята голяма любов. Чета от петгодишна. Никой не ме е учил, познавах буквите и един ден, докато разглеждах някаква книжка, в очакване баба да приключи с домакинстването и да си поиграе с мен, открих, че буквите се сливат в думи, а думите в изречения, без да полагам никакво усилие. Повече не потърсих баба за игра. Най-любимият ми спомен от детството е как съм се свила в някое ъгълче и поглъщам редове и страници. В първи клас вече бях прочела „Клетниците“. Четях абсолютно безразборно, никой не ме контролираше, просто взимах поредната книга от домашната библиотека и я изяждах с кориците. Може би не всичко разбирах, но нищо не пропусках. Когато приключих с домашната библиотека, татко ме записа в кварталната. Книгите са мен са не само хоби, страст и наркотик. Всяка една от тях е малък паметник на нечий живот, кивот на съкровените му мисли, копнежи, идеи, надежди и терзания. Да видя някой да изгаря книги, за мен е равносилно на убийство.

Изгарянето на книги е запазена марка на всяка диктатура. Народ, който няма културно наследство, се управлява много по-лесно. Да изгаряш книги е много повече от вандалщина. Това е акт на подмяна на историята, унищожение на духовността, самосъзнанието и родовата памет, насаждане на омраза към мислещите и прогресивните.

213 г. пр. н.е. – Китайската империя. Император Цин Шъхуан, по-известен с теракотените си войници, разпорежда изгарянето на класическите книги от миналото. Година по-късно заповядва 460 китайски учени да бъдат погребани живи, защото са запазили някои от тях.

391 г. – Опожаряването на Александрийската библиотека по заповед на патриарх Теофил. Филмът „Агора“ на Аменабар разказва за жестокия религиозен сблъсък, при който загива и Ипатия, велика жена математик и философ. Александрийската библиотека е опожарявана и обирана неколкократно, включително и от Юлий Цезар още през 42 г. пр.н.е. Смята се, че така са изгубени безценни ръкописи от древността – египетски папируси, трудове на Соломон и Питагор, алхимически трактати, а според някои учени дори истории на прастари цивилизации и описания на срещи с извънземни.

1480 г. – Светата инквизиция. На картината на Педро Беругете „Свети Доминик и албигойците“ е изобразен Доминик, основател на Инквизицията, който гори „еретични“ книги на аутодафето. Освен книги Инквизицията осъжда на изгаряне на кладата стотици хиляди „еретици“, „вещици“, учени и инакомислещи. Само в Мадрид Испанската инквизиция изгаря 32 000 осъдени, последният през 1826 г.

След 1920г. – Съветска Русия. Библиотеките редовно биват прочиствани от литература, която противоречи на идеологията на социализма и комунизма. Сред забранените автори са Платон, Декарт, Шопенхауер, Ницше, Толстой, както и критикуващи режима като Пастернак, и впоследствие Солженицин. Забранена е и всякаква религиозна литература, включително Библията, Талмуда и Корана. Първият списък със забранени книги е съставен лично от Надежда Крупская, съпругата на Ленин и е съдържал дори 97 имена на детски писатели, които й се струват твърде буржоазни. Броят на жертвите на Ленин и Сталин варират според различните източници между 4 и 9 млн души.

1933 г. Берлин. На 10 май 40 хиляди души се събират на площада пред Операта, за да чуят речта на Гьобелс, която заклеймява пацифизма, декадентския интелектуализъм, религията и всичко, което би „омърсило“ чистата арийска раса. На аутодафета пред големите германски университети са изгорени над 25 000 книги – творби на Хайнрих Ман, Томас Ман Айнщайн, Бертолт Брехт, Фройд, Кафка, Джек Лондон, Ерих Кестнер, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг и десетки други немски и чуждестранни автори. Холокостът изтребва около 6 млн евреи и 5 000 000 неевреи, а жертвите на Втората световна война са над 60 милиона души. Днес 10 май е обявен за ден на книгата в Германия.

1973 г. Чили. След преврата, при който е свален демократично избрания Салвадор Алиенде, Пиночет обявява всички марксистки партии извън закона и изгаря публично марксистка литература. По време на 17-годишната му диктатура са изтезавани, убити или „изчезнали“ десетки хиляди. Исабел Алиенде, племенница на Салвадор Алиенде, е журналистка с леви убеждения, но успява да избяга със съпруга си, преди да бъдат арестувани. Смята се, че Пабло Неруда, нобеловият лауреат, е инжектиран с отровна субстанция по заповед на Пиночет. Исабел Алиенде описва погребението му, на което хиляди чилийци отиват да отдадат почит на великия поет, като „денят, в който погребахме свободата си“.

Юни 2014 г. – След завладяването на Мосул от Ислямска държава са унищожени десетки хиляди книги. ИДИЛ системно изгаря книги и библиотеки, музеи, религиозни и културни паметници, затваря университети и училища. През февруари 2015 г. беше взривен музея в Мосул с артефакти на над 3000 години. ИДИЛ срина със земята Хорсабад, първата столица на Асирийската империя, както и древните Нимруд и Хатра. Жертвите на ИДИЛ наброяват стотици хиляди. Според „Мирър“ ИДИЛ твърдят, че са убили над 5000 души само за Рамадана тази година. Може би ще ви учуди фактът, че въпреки цялата им пропаганда насочена срещу християнството и целяща да насъсква омраза между двете религии, всъщност над 80 процента от жертвите им са… мюсюлмани – защото си позволяват да изразят несъгласие с методите и целите им, или просто защото мислят различно.

21 юли 2016 г. След опита за преврат Ердоган забрани на всички учени да напускат страната, уволни ректорите на големите университети и обяви, че ще затвори 626 училища. В Турция е въведено извънредно положение за срок от 3 месеца, период през който правителството може да прокарва закони, като заобикаля парламента. Говори се за връщане на смъртното наказание. На видео клип, качен от турски гражданин във фейсбук, се вижда как озверяла тълпя унищожава книжарница и бие възрастен човек, който се опитва да ги спре.

Големият въпрос е какво следва.

„Там, където горят книги, горят и хора“.
Хайнрих Хайне.

Не знам дали е правилно или грешно децата да участват в разговорите на големите, но моите винаги се включват. Ето някои забавни коментари на момчетата за изборите и политиката:


– Какво е демокрация и какво е диктатура?

Обяснявам с няколко думи, че демокрация е равни права и задължения на всички и върховенство на закона, а диктатура е, когато един човек взима всички решения за останалите.

– Ясно. Значи в нашето семейство сме демокрация, когато слушаме, а диктатура, когато не слушаме.


– Американците сигурно избраха Тръмп, защото се притесняват, че Хилари ще направи Америка хилава.


– Мамо, защо всичките ни кандидат-президенти са с име и фамилия, които започват с една буква? Сигурно ги избират по това, та хората да ги запомнят по-лесно.


– Наистина ли в цялата страна няма по-добри хора, които да изберем за президент?


– Сега трябва ли всички да ставаме войници, щом президентът ни е генерал?


– Тръмп май е много лош към жените. Какво ще им забрани сега? Дали ще им забрани да правят секс? – пита 9-годишният и се кикоти, все едно знае за какво говори.

– Не, Коко, така като го гледам, по-скоро ще им забрани да отказват. – отговоря 13-годишният.


– Какво ще правим сега, ако не приемат бюджета? Ще емигрираме ли?

– Не, разбира се. А теб защо те притеснява това?

– Защото ти казваш, че няма бюджет, когато не искаш да ни купиш нещо. А какво ще правят сега всички хора, като държавата няма бюджет?


– Защо тази жена му подари ябълка? Сигурно е много огладнял след изборите.


– Какво означава плосък данък? – пита 13-годишният. Обяснявам с примерни цифри. Той смята, смята наум и прави заключение.

– Май е по-изгодно човек да не работи много.


– Защо всички във фейсбук говорят толкова много срещу ЦЦ и РР, а накрая само те останаха на изборите? Явно хората, които гласуват, нямат фейсбук.


И накрая нещо, които искам да приемете не съвсем на шега.

 

– Мамо, защо тези хора се обиждат и карат като хулигани? Те нямат ли деца? Не знаят ли, че ние всичко виждаме и разбираме?

Преди време превеждах една изключителна поредица на Би Би Си за Българската национална телевизия.

Споделям историята на Мария Монтесори, както е разказана във филма.

 

Мария Монтесори е жената, която направи революция в детското образование. Тя преобрази класните стаи по света и стана един от най-известните педагози в историята. Малцина знаят, че освен пионер в образованието, тя е една от първите жени-лекари в Европа, университетски професор и водещ защитник на правата на жените.

 

Жената, която променя образованието на милиони, е родена в Анкона, Италия, през 1870 г. Майка й Ренилде е интелигентна либералка от академично семейство. Тя възпитава дъщеря си да вярва, че жената сама избира своя път. Бащата на Мария, Алесандро, е с по-консервативни разбирания. Бил се е за независимостта на Италия и е министър в правителството на новосъздадената нация. През 1875 г. Алесандро мести семейството в столицата, където Мария започва училище. По онова време училищата в Рим са мръсни, а учебните методи са студени и скучни. Учителите застават пред класа и изнасят урока на децата (както и досега се практикува в много български училища). Италианските момичета изучават предимно домакински умения, за да станат добри съпруги и майки. Но Мария е упорита и самоуверена, обича математиката и науките. Тя си представя бъдещето различно. Близките й казват, че е преждевременно развита. Откровена и самоуверена, тя настоява да учи в техникум, където се изучават науки и е запазена територия за момчетата. На този етап нейната цел е да учи различни неща и да стане не учител, а инженер. В училището е имало само две момичета. Явно в нея е горял необикновен дух. Баща й възразява да изучава науки. Предпочита тя да стане учителка. Но жената, която един ден ще направи образователна революция, отказва категорично.

Всичко друго, но не и учителка.

Това е първият от многото сблъсъци на Алесандро с дъщеря му. С отличния си успех 20-годишната Мария е приета да учи медицина – забележително постижение за една италианка в онези времена.

 

По онова време жените в Европа не учат в университет. А малцината, които все пак учат, избират хуманитарни науки, с намерението да станат учителки. С избора на медицина Мария става част от много малка група. През г. само 132 жени в Италия учат висше образование. Университетът е мъжка територия, а особено медицината. Да стане лекар за жената не е просто недостойно, а почти извратено. Мария открива, че е попаднала във враждебна обстановка.

 

Каролина Монтесори, нейната праправнучка казва: Професорите по онова време смятат, че мозъкът на жената е по-малък и затова не бива да учат, а трябва да си стоят у дома.

 

Тя прави всичко възможно, за да им докаже, че грешат. Мария трябвало да бъде ескортирана от баща си на лекциите, и той я придружавал, защото за жена не било редно да върви сама. Не я пускали в залата, докато всички студенти не заемели местата си, а те открито проявявали презрението си към упоритата жена. Отказвали да разговарят с нея, защото смятали, че излага медицинската професия. Сядали зад нея в залата и подритвали нейния стол, за да губи равновесие и й пречели да вижда. Студентите отказвали да я допуснат на дисекциите, където били изложени голи тела. Не било прилично жена да го прави в мъжко присъствие. Налагало се да се упражнява сама след техните занимания в моргата. В писмата си тя споделя, че в онзи период е била на път да се откаже. „Бремето ми беше голямо. Скелетът, черепите, органите… Всичко, което обичах, беше извън онази зала.“

 

На път за дома Мария обмисля да се откаже от медицината. Но подминавайки безпризорните просяци, преживява просветление. Вижда дете, което си играе с къс червена хартия. Детето е босо и опърпано, но хартията поглъща вниманието му. Нещо в играта му докосва сърцето на Мария. Дали е способността на детето да се концентрира въпреки мизерията или е видяла в детето потенциала за развитие? Самата Мария не знае какво я е вдъхновило в тази сцена. Но чувства, че…

Всички ние имаме мисия, за която дори не подозираме.

 

Мария продължава ученето с ентусиазъм. Подигравките на колегите й само я нахъсват. Тя пише в дневника си:

Хабете си дъха, приятели. Колкото повече духате, по-високо се издигам.

 

През 1896 г. Мария завършва медицина в университета, и става първата жена лекар в Италия. Страстта към учението на Мария се насочва към работата й. Скоро започва да публикува медицински статии,практикува и асистира в болница „Сан Джовани“. Но ентусиазмът й се насочва и към нови интереси – женските права. В цяла Европа жените нямат право да гласуват,да бъдат избирани и да притежават собственост. Но да са втора класа граждани вече им идва в повече.Полукомични, полугероични, суфражетките искат право на глас. Мъжете се питат какво следва. Може би скоро и ще пропушат!

 

В Италия, какво и навсякъде, започва движение срещу мъжката власт. В Англия Милисънт Фосет става председател на суфражетките. Това движение вдъхновява и Емилин Панкхърст. Жените изискват гласът им да бъде чут. В столиците се провеждат конгреси, където се изказват смели дами, сред които е и 26-годишната Мария Монтесори. Разбира се, че е феминистка, иначе нямаше да стигне доникъде. Тя се бори, за да се издигне, още от училищните си дни. И когато открива, че има влияние, се бори и за правата на другите.Мария става лектор в Римския университет. Лекциите й за женското сексуално здраве предизвикват скандали. Става и вице-секретар на движението на суфражетките. Канят я да се изкаже на конгреса в Берлин. Речта й подкрепя каузата на работещите жени.

 

Ще се боря с всички сили за равно заплащане на труда. Така че надниците на мъжете и жените да бъдат изравнени.

 

Мария Монтесори е известна с умението си да се изказва отлично, и то без записки, с много страст. Освен това държи на външния си вид. Вместо да прикрива женствеността си, тя я изтъква, и винаги изглежда много стилна, много елегантно облечена. Журналист пише за нея, че притежава деликатност на жена, но сила на мъж. Но Мария смята подобни коментари за фриволни и пише на баща си:

 

Чета какво пишат за мен, но не обръщам внимание. Повече няма да видиш моя снимка в пресата и никой няма да поетизира чара ми. Искам да работя сериозно.

 

Завръщайки се в Рим, тя открива къде е нужна сериозна работа. Мария започва работа в психиатричната клиника. Част от работата й е да посещава лудници. В тях попада на деца със затруднения в обучението, които тогава са наричани „идиоти“. Трудно ни е да си представим колко тежки са били условията там. Това са били домове за възрастни, където децата не са получавали специално внимание, нито стимулация. Спомнете си ужасяващите кадри от румънските приюти през 1980-те. Също като сирачетата от държавата на Чаушеску, децата в римските лудници били обречени на мизерия. Мария е ужасена от условията им и решава да ги промени. За тези нещастни създание е важно да влязат в човешкото общество, да заемат мястото си в цивилизацията, да получат независимост и човешко достойнство. Мария вярва, че те притежават потенциал, който може да се разкрие. Тя приема поста на директор на ново училище, създадено специално за образованието на изоставащите. Другият директор е младият доктор Джузепе Монтизано. Заедно те търсят начин да променят живота на децата на приютите. Тя чете огромен обем литература за децата със специални нужди, за образованието им, за последните идеи как да им се помогне. От сутрин до вечер Мария и Монтезано са сред децата, наблюдават ги, общуват с тях, предлагат им материали за игра. Тя отива при дърводелци, за да й приготвят предмети, с които да обостри сетивата на тези деца, така че сред сензитивен подход да промени мисленето им и да им помогне да функционират по-рационално. Новият подход дава драматични резултати. Тя забелязва, че не всички деца остават на началното си ниво. Някои напредват с огромна скорост. Тя дори ги записва на държавните изпити в Италия, без да посочи, че са от лудницата. Напук на всички очаквания, някои от децата й взимат изпита, с по-висок успех от средния. Италианското общество обсипва с похвали д-р Монтезано и Монтесори, които са успели да образоват децата, дотогава считани за негодни. Но Мария, която си остава учен, не е доволна от резултата си. Тя е шокирана от резултатите на децата без специални нужди. Монтесори е ужасена да си помисли, че децата, с които тя работи, и които определено са изоставащи, са се справили на нивото на деца с нормални умствени способности.

Ако деца, които не притежават пълни способности, го постигат, то какво става с образованието на децата, които притежават нормални умствени заложби?

 

През 1901 г. на 30 години, Мария взима съдбовното решение да напусне училището и да се посвети на образованието на всички италиански деца. Но в личния й живот също се случва драматичен обрат. В тайна дори от най-близките й приятели, Джузепе Монтезано и Мария са станали любовници. Връзката им е твърде модерна за времето си. За да продължат кариерата си и научния си труд, което е особено важно за Мария, те решават да поддържат връзка, но да не се венчаят. Ако се омъжи, д-р Монтесори ще стане сеньора Монтезано, а в Италия по онова време сеньорите не ходят на работа. Омъжените жени не работят, а се грижат за децата си.

 

През 1897 г. на 26 години Мария забременява. А неомъжената майка в Италия е обществен скандал. Но Мария рискува обществото да я отхвърли и отказва да се омъжи. Когато Марио се ражда, Мария взима болезненото решение да не го задържи. Пращат го в провинцията, в селско семейство, което го отглежда. Тя няма избор да го задържи. По онова време е невъзможно. По ирония на съдбата, жената, която обича и уважава децата, е принудена да е далечен образ в живота на собствения си син. Тя го посещава, докато израства, но не му разкрива, че е майка му.

 

Монтезано и Мария се уговарят, че ако не се оженят един за друг, никога няма да се оженят. Но през 1901 г. Монтезано се жени за друга. Мария е толкова наранена, че напуска училището и започва да учи отново. Тя се отдава на работата си с яростна енергия. През тридесетте години на миналия век тя продължава да работи като лекар и води лекции в университета, но освен това записва да учи антропология и психология. Само след 3 години става професор по антропология. Освен това продължава да изучава детското развитие, решена да освободи децата от социалната несправедливост чрез радикално различен образователен метод.

 

През 1906 г. Мария Монтесори получава възможност да пробва теориите си на практика. В римското гето „Сан Лоренцо“, започва социален проект за жилища на бедните. Децата, които са твърде малки за училище, съсипват подновените фасади. Мария започва проект за грижа за децата, който назовава „Каза деи бамбини“ – Детската къща. Тук тя прилага теориите, които започва от детския приют и развива през годините.

 

До това време хората приемат децата като празни съдове, които се наливат със знания, докато те стоят мирно и слушат. Мария Монтесори наблюдава, че децата учат по различен начин, че спонтанно усвояват знания, че изследват и творят. Тази спонтанност се вижда и в най-малките деца. А образованието по онова време дори пречи на детското развитие. Тя вярва, че ако имат възможност, децата предпочитат да работят, а не да лентяйстват. Преди много години Монтесори е разкрила онова, което съвременните изследвания потвърдиха днес. Децата се учат най-добре от собствения си опит. Най-много научават, когато активно изследват света.

 

И тя намира начин да го приложи на практика, като прави научен експеримент. Наблюденията й в „Сан Лоренцо“ стават основа на метода Монтесори. Тя създава нова обстановка, напълно различна от стандарното училище. Прави това, което днес приемаме за нормално. Децата седят на столчета в подходящ размер и маси за тях. Разбира се, че могат да се движат. Да сядат на пода и да си играят. Но всички тези нововъведения не са случайни. Монтесори ги наблюдава в практиката си и после ги прилага. Докато наблюдава как се занимават с новите материали, й прави впечатление, че уж палавите деца, са всеотдайни в учението. Те работят заради самата работа и се концентрират напълно. Едно дете на 4 години толкова се вглъбило в работата си, че дори когато другите деца танцували около нея и вдигали шум, момиченцето не отклонило поглед от задачата си. Мария дори я повдигнала от стола, но детето продължило да работи.

 

Мария открила също, че децата имат вродена любов към реда. Родителите често казват, че децата не обичат да подреждат, но всъщност е точно обратното, те обожават да върнат реда, така че някой друг да използва играчките им. В края на деня децата с удоволствие подреждат къщата си, връщат всичко по местата и това им дава усещането, че полагат грижи за обществото. Тя ги учи на чистота, как да си духат нослетата. Дотогава никой не им е показвал това.

 

Монтесори осъзнава, че децата имат лично достойнство, което възрастните често не разбират. Те нямат нужда от награди и наказания. Достатъчно им е, че взимат участие в игрите. Но най-забележително и изненадващо откритие за нея е, когато децата, без нейна помощ, се научават сами да четат. Тя им е показала някои букви на дървени плочи. Децата ги проследяват с пръсти, за да усетят формата и да чуят звука на буквата. Тя не им дава други насоки. Децата внезапно започват да свързват звуците на думички. Измислят си някоя дума и посочват звуците или измислят звук и от него правят дума. Случва се една спонтанна експлозия на писане и четене.

„Каза деи бамбини“ жъне огромен успех. Законодатели, учители, родители и лекари идват, за да видят чудото със свои очи.

 

През 1909 г. Мария публикува книгата си „Методът Монтесори“. Тя отваря център за обучение на учители. Академичният свят отново заговаря за нея. Започва революция в образованието. Но тогава Мария понася загуба, която променя живота й драстично. Почива майка й Ренилде. Мария не проронва нито сълза, но не хапва нищо три дни и облича траурни одежди, които не сваля над 20 години. Скоро след това, когато посещава сина си Марио, детето открито казва, че знае, че тя му е майка и я моли да го отведе с нея. С тази молба годините на раздяла приключват. След това майка и син се разделят само за кратки периоди. Мария става странна птица в италианското общество – неомъжена майка. Разбира се, много е трудно изведнъж да признаеш, че имаш син. Близките й приятели са знаели, но тя решава да улесни появата му и го представя за племенник, или за свой осиновен син. Мисля, че всички са знаели кой е той всъщност, само че от уважение към нея не задават неудобни въпроси.

 

На 42 години, придружена от юношата Марио, Мария се посвещава на каузата да разпространи метода Монтесори. През 1912 г. „Методът Монтесори“ е преведена на английски и новините за успеха на Мария предизвиква интерес към идеите й по цял свят. Тя е изключително популярна, става световно явление. По цял свят се говори за нея и образователната й система. Каузата на Монтесори достигат дори Индия и Япония. Мария обикаля Европа, изнася лекции и разпространява идеите си. В Америка популярността на движението й е феноменално. До 1913 г. в САЩ има над 100 училища Монтесори, включително и в сутерена на Белия дом, където учи дъщерята на президента Удроу Уилсън. Но през 1914 г. в Европа избухва война. Дори хаосът на войната не спира движението на Монтесори. За Мария ужасяващите разрушения доказват, че между образованието и пацифизмът има връзка:

 

Сега, скъпи колеги, идва време да работим усилено. Работим за мир и хуманност сред най-нечовешката война. Очите ни са обърнати към детето, защото надеждата за света е само в бъдещето.

 

Мъже и жени по целия континент отговарят на призива й. Във Франция и Белгия са отворени училища за сираците от войната. Въпреки войната Мария не спира да пътува, посещава Холандия, Испания и дори Америка. Тя получава поздравления от мъже като Томас Едисън, Бъртранд Ръсел и Зигмунд Фройд, който й пише през 1917 г.:

 

Като човек, който изучава психиката на детето, дълбоко симпатизирам на труда ви, който разкрива обич и разбиране на човешката природа.

 

След войната Мария се завръща в Италия, но се изпречва на пътя на един от най-амбициозните мъже в Европа. Мусолини започва като прост политически агитатор, но се възползва от популистките страсти и бързо се издига. Бенито Мусолини, лидер на италианските фашисти, е амбициозен популистки политик. До 1922 г. само 4 г. след войната, вече е премиер на Италия. Мусолини иска информация за училищата Монтесори из Европа. Вижда чудото на малките деца, които са се научили да четат и е впечатлен от дисциплината на учениците. Той вижда големи възможности за новата нация, която иска да създаде. Отпуска бюджет за финансиране на училищата, обучение на преподавателите и фабрика с материали за учениците. С помощта на Мусолини в Италия, движението Монтесори процъфтява. Някой описва това явление като брак по сметка. Мария иска да основе център за подготвяне на преподаватели, а Мусолини я използва за целите си, така че ползата е взаимна, но никой от тях не е особено доволен. Проблемът е, че Монтесори вярва, че децата учат най-добре, ако се възпитават като независими и свободомислещи. А за Дучето свободната мисъл не представлява интерес. Целта на Мусолини е да създаде нация от дисциплинирани фашисти. Това не е идеята на Монтесори, която учи децата да бъдат свободомислещи личности. Нейните цели са научни, а не политически. Както казва:

„Не ме интересува политиката, а децата.“

Но целта на Мусолини е да се промият мозъците от детството до войнишкия гроб. Фашизмът тъпче в младите умове величието на Италия и войната. През 1931 г. Мусолини принуждава всички учители да приемат фашизма. Той иска децата да носят фашистки униформи. Мария отказва незабавно. Ако учителите са фашисти, това ще повлияе на децата. В този момент вече й е дошло до гуша. Те са под постоянно наблюдение, оказват им натиск. Затова Мария набързо напуска страната. През 1931 г. тя напуска родината си и никога повече не се връща. След няколко месеца Мусолини затваря всички училища Монтесори.

 

След ужаса на Мусолини, тя търси покровител, който разбира идеите й. Намира го на най-невероятно място. През 1931 г. на посещение в Лондон, в Бъкингамския дворец, Мария открива, че Махатма Ганди, лидерът на независима Индия, също се намира във Великобритания. Двамата визионери се срещат и Ганди я поздравява с думите:

Ние сме от едно семейство.

 

А Мария му отговаря:

Поздравявам ви от името на децата.

 

Те веднага си допадат. Ганди е запознат с философските аспекти на трудовете на Монтесори. С аспекта за общността, с валидността за всички деца и култури. Ганди вижда в метода Монтесори начин да се образоват милионите бедни индийски деца. Той изнася реч в училище „Монтесори“ в Лондон и казва:

 

Най-великите уроци в живота ще научим, ако се смирим, но не от учените възрастни, а от уж невежите дечица.

 

Мария е вдъхновена от Ганди. В онзи период тя живее в Амстердам, но наблизо се появява нов лидер, който далеч не е толкова просветен. Хитлер идва на власт през 1933 г. в съседна Германия и се оказва по-нетолерантен към свободната мисъл от Мусолини. Всички училища „Монтесори“ в Германия са затворени, а книгите й са изгорени на кладата. Там е изгорен дори образът на 62-годишната педагожка. Това е само предвкусване на последвалия кошмар. През септември 1939 г. Хитлер нахлува в Полша и Европа пламва във война. Фашисткият режим отново протяга пипалата си към Мария. Месец по-късно, придружена от сина си, тя отлита за Индия.

 

Индия все още е перлата в короната на Британската империя. Но през 1939 г. движението за независимост набира сила, а Ганди е моралният му лидер. Ако движението успее, ще наследят страна с население 400 млн души. По-голямата част от тях живеят в нищета, а 90% са неграмотни. Ще им трябва нова система за образование. Като последовател на индийската философия „Наи Талим“, Ганди вярва, че работата и учението са неделими. Методът Монтесори има много сходства с философията му. По покана на индийското теософско общество, Мария основава учебен център в Мадрас. Тъй като няма достатъчно голяма сграда, построяват колиби, в които 300 студенти посещават курса, а Марио е до нея и й превежда. Мария захвърля траурните дрехи и приема индийската култура. Но 10 месеца след пристигането им, събитията в Европа отново преобръщат живота им.

 

През 1940 г. Италия влиза във войната на страната на Германия. Като италиански граждани на британска територия, Мария и Марио са обявени за врагове. Мария е под домашен арест, а Марио е пратен в концлагер. Това е най-дългата им раздяла от детството на Марио и Мария е изключително разстроена. В следващите й 7 години в Индия, тя не остава без работа. Британската власт й позволява да пътува и тя използва времето, за да установи методите си. Лично обучава над 1000 учители по метода Монтесори. През 1940 Мария отпразнува 70-ия си рожден ден. Британското правителство й дава най-ценния подарък. Телеграма от вицекраля на Индия, която гласи:

Дълго мислихме какво да Ви подарим за годишнината. Решихме, че най-големият подарък е да Ви върнем Вашия син.

Войната свършва и завръщането в Амстердам става реалност, но скитницата Мария се колебае. Тя пише на приятелка:

„Здрава съм, но енергията и вярата ми отслабват. Може би защото всичко е наред и нямам тревоги. Липсва ми стимул за борба.“

 

През 1946 г. Мария и Марио се завръщат в Европа, опустошена от войната. Тя е убедена повече отвсякога, че бъдещият мир на света зависи от образованието на децата.

 

Прекарах живота в търсене на истината. Изучавайки децата, наблюдавах човешката природа на изток и запад, и макар да работя по това 40 години, детството все още ми вдъхва неизтощима надежда. Децата ме научиха, че човечеството е едно цяло.

 

Но в нейно отсъствие много от труда й е забравен. На 75 години тя се отдава на каузата да възстанови училищата в Европа. Отново обикаля континента и изнася лекции, а училищата „Монтесори“ отново процъфтяват. Днес има над 8000 официални училища „Монтесори“ и 14 000 училища на 6 континента, които практикуват методите й. Безброй учители, обучени по метода й, работят в училища и градини. Мария Монтесори вдъхнови революция, която промени обучението на децата, дори преди да се подготвят учители по метода Монтесори. Мнозина нямат представа, че във всяко начално училище виждаме теориите на Монтесори на практика. Нейният метод фокусира върху детето като активен изследовател. Някои от най-успелите творци на света са учили по нейния метод. От създателя на „Уикипедия“ Джими Уелс до Джордж Клуни, от Джеф Безос, основател на „Амазон дот ком“ до писателя Габриел Гарсия Маркес. Не е изненадващо, че толкова творци са обучавани по метода Монтесори, защото всъщност това е идеята му. Лари Пейдж и Серджи Бин, основателите на „Гугъл“ също са учили по Монтесори и тяхното мото е, в духа на Мария Монтесори:

 

Работата е предизвикателство, а предизвикателството – забава.

 

В последните години на живота й домът на Мария в Амстердам става център на движението за образование по Монтесори. Постиженията й са признати по цял свят. Много световни лидери я виждат като интелектуален великан, който тепърва ще бъде оценен. Мария получава ордена на Почетния Легион във Франция, орден „Орански-Насау“ в Холандия, три пъти е номинирана за Нобелова награда за мир. Тя продължава кампанията си за световен мир и през 1949 г. се обръща към представителите на ООН с думите:

 

Когато децата свикнат от ранно детство да приемат околните като помощ за изследването на света, те няма да се изкушат да проявят враждебност или агресия към хора с различна религия или раса.

 

Мария Монтесори издъхва на 81 г. през 1952 г. в Холандия, където е погребана. Името Монтесори и до днес е известно по цял свят, но тази слава би означавала малко за нея. Важното за Мария е нейната работа. Или както казва тя самата:

Не гледайте мен. Гледайте пътя, който ви соча.

Страхът е мощен двигател. Инстинктът за самосъхранение е дълбоко вкоренен у всеки от нас и принципно е полезен инструмент, който ни предпазва и съхранява. Но тук не става дума за здравословния, нормален страх от смъртта, който ни спира да шофираме с 200 км в час, да пием ракия менте, да ядем развалени яйца или да скочим от шестия етаж. Не, говоря за постоянното състояние на страхова невроза, в което съществуваме и което е станало част от ежедневието до такава степен, че вече сме свикнали с него. Страхуваме се от катастрофи, глобално затопляне, тероризъм, ебола, бежанци, финансова криза, ваксини, рак, излизането на

Великобритания от ЕС, летни вируси, педофили, масови убийци, здравна система, безработица, конспирации, ГМО храни и алцхаймер. В някои по-крайни случаи се страхуваме от извънземни, следи от самолети, призраци, рептили, хипноза и магии. Страхуваме се, че светът върви на зле, Европа се разпада, а България потъва. Страхуваме се, че има Бог или се страхуваме, че няма Бог. Във всеки един момент има от какво да се страхуваме, а ако успеем за малко да успокоим постоянната тревожност, която ни изяжда отвътре, медиите имат грижата да ни напомнят, че светът е едно много опасно място. Ето няколко заглавия от новините днес:

Цяла Европа ще плаща грешката на Камерън
Британските компании изгубиха 61 млрд долара от брекзит
Хулиган нападна момиче пред дома му
Бежанци дупчат границата с резачки
САЩ одобриха генетични експерименти с хора
Момиче скочи от 14-е етаж на блок, почина на място

Ясно е, че няма как да променим новините. Но можем да избягваме информационните агенции, които започват всяка новина с „Шок!!!“ „Ужас!!!“, „Драма!!!“. Факт е, че на едно дълбоко подсъзнателно ниво хората обичат да бъдат шокирани. Само си спомнете страшните приказки, които с такова удоволствие си разказвахме в детството. Но тук не става дума и за този страх, който ни вдига адреналина.

Става дума за страха, с който ни манипулират. Него трябва да се научим да разпознаваме и преодоляваме. Вижте този цитат:

„Хората не искат война… За лидерите, които определят политиката, винаги е лесно да ги тласнат натам… всичко, което е нужно, е да им кажат, че са нападнати и да обвинят миролюбците в липса на патриотизъм и излагане на страната на опасност. Това работи във всяка държава.“

Гьоринг го е казал, но се сещам поне за двама-трима съвременни български политици, които действат на същия принцип. Умишлено провокираният страх води към омраза и гняв и ни превръща в сляпа тълпа, която лесно може да бъде тласната в желаната посока. Много ни е лесно да коментираме отстрани брекзит, сякаш ние бихме постъпили много по-мъдро и далновидно. Според „Телеграф“ гласувалите за излизане от ЕС са предимно възрастни хора, от селски региони и без образование. Уплашени за бъдещето на държавата, „окупирана от имигранти и източвана от Европейския съюз“. Един приятел изкоментира остро под поста ми за Брекзит във фейсбук:

„Истината е, че масата хора във всяка една държава са тъпи и не трябва да им се позволява да взимат важни решения.“

Сигурно има право, но демокрацията не работи така. А аз вярвам в демокрацията. Не мога да променя медиите, но мога да науча децата си да не се поддават на манипулации, а да разсъждават. Не мога да променя политиците, но мога да науча децата си да се страхуват най-вече от омразата, гнева и невежеството. Не мога да променя масата хора, но мога да науча децата си да не се водят от тълпата и да не разпространяват клевети, непроверени слухове и изпълнени с ненавист послания. Приемам това като свой дълг и мисия, не по-маловажна от това да им осигуря прехраната и да се грижа за здравето и образованието им. Защото не мога да контролирам събитията по света, но мога да контролирам отношението си към тях. А моето отношение ще възпита децата ми да взимат правилните решения, които някой ден може би ще променят света.

И всъщност, не мисля, че светът категорично върви на зле. Светът сега е много по-добър отколкото е бил преди 2000 години, когато човешкият живот е струвал колкото едно магаре. По-добър е отколкото преди 200 години, когато епидемия от холера е убила над 40 млн души. И със сигурност е по-добър отколкото преди 100 години, когато човечеството е агонизирало в кошмара на Първата световна. След още сто светът може да бъде по-лош или по-добър. Но едно е сигурно, той ще бъде такъв, какъвто ние го посеем сега.

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам