Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Лени Рафаилова 

Радка блъсна паяновата врата и изскочи от плевнята. Разрошена, зачервена и потна. Полата й, прищипана от една страна от ластика на гащите, виси накриво и дава пълна свобода за движение на едрите й бедра. Бузите й са мокри. Горещи кичури пепеляворуса коса лепнат по тях. Притичва Радка през двора с подпетени гуменки и смъкнати чорапки. Подтичва тя, а гърдите й в мокрия потник бодро подскачат в съвършен синхрон с напевното мучене на кравите зад оградата. Козата гледа отегчено и недотам умно. Слънцето се е спряло да погледа и то тая пищна красота и забравя, че аха му е време за залез. Аха.

– Ай, ай, ай!- припка Радка и бърше с длан потното си зачервено лице - Ай, ай, ай! - вайка се тя и бие бърз шут на едната коза. Козата измучава, но продължава някак да дъвче. Този път шутът  бе лек. – Ай, мама му, мама му, какви ги свърши, Радкеее, какви ги надроби! Ай, ай, да му се не знае и на тоя обесник, проклет! Ай, ай, ай! - мята се Радка на стълбата пред къщата, диша учестено, аха сърцето й да спре. Захвърля подпетените гуменки в тревата и опъва напред крака. Поема дълбоко дъх, сетне издиша и втренчва мътен поглед напред. Козата не й обръща никакво внимание, тя на нея също. Не й е вече ни до кози, ни до крави, ни до нищо, щото сега за нея само Радко има и на тоя и на всякой свят. Радко е и млад, и строен, и с плосък корем и със силни гърди. Няма ни тумбак, ни плешиво теме като нейния Дойчо. Радко е тъмнокос, черноок, с лице гладко бръснато и меко като бебешко задниче. Няма космати гърди и мирише на одеколон, а не на дръгляв кон. Дойчо е селски простак, дето по-далеч от кръчмата приживе няма да стигне, даже твърде е вероятно като му дойде времето и изпукяса,  дядо Боже пак в това зачукано село да го остави, та да му е мирна главата и да не си слага яд на душата.

Сълзи рони Радка, досущ маргарит дребен. И види се, че сърце й плаче, плаче, та реве.

– Що си се проснала като стара черга на стълбите, Радке? - подвиква отдалеч съпругът, почерпен на две трети прилично. – Гледай се, задникът ти виснал бре, некоя мравка ще те налази по баджачките. Ай, не зяпай като изоставена козичка, ами иди сложи тигана и метни в него ей тия пръжки свински, та да вечеряме като като хората заедно!  Що си се припотила такава? Ора ли, копа ли или се дръгля с кокошките?

Смее се Дойчо, та от очите му искри хвърчат. Не е от пиенето таз радост, от сърце му иде. Ще й се на Радка да го мрази, ще й се, ама не може. Помни го тя Дойчо какъв хубавец беше, а и не само хубостта му помнеше, а и добротата му. Ходят й още из мислите спомени едновремешни , кога с него още на гаджалък го караха. Как я леко целуваше той, та устните й пожар правеше. Като малиново вино любовта им напиваше. Сладко и тръпнещо. Дланите му - големи, ама и топли и меки как с наслада галеха и лицето, и гърдите й. Жадно и нежно. С любов. Очите му - юлско море и небе. Хем в тях се давиш, хем в тях и летиш.

– Тиган нямаме!- клати укорително Радка глава, ама в ъгълчетата на устните й разпуква се усмивка.

– Ай сиктир! Що така, бе душо?- хили се Дойчо

– Пияницо, проклет, па и не помниш, а? Тая ракия ума ти е халосала. Кога оня ден загори си проклетите пръжки, нал‘ ти го разби, те тука на стълбите! Ей го, седи още мазното, измиване няма. Ойде му на тигана ти дръжката, изкриви се, посука се целият. На боклука отиде. Няма де сега тия гнусави пръжки да мяташ! Боб съм сварила и люти чушлета има останали. Иди, яж си! Да ти попие ракията. Аз не съм още гладна.

– Хубаво бобец си сготвила, душко! Златна жена си. Грижовна. Прощавай, знаеш, прост човек аз съм. Селски простак, нали тъй ми викаш! Ама те обичам и като пукна пак ще те обичам!

Радка е притворила очи, дъхът й е примрял на дълбоко в гърдите. Не щеше да чува тя тия думи сега. Те душата й разголваха, белеха я люспа по люспа като глава лук. Белят я, а вътре черно, все по-черно иде, и гнило. От тия думи се виждаше Радка гола, изпоцапана. Преглътна горчивото, ама дума не можа да изрече ни една. Погледна голите си крака, а по тях като татуирани лепнеха ръцете на младия Радко. Още чувстваше как пръстите му играят по тялото й. Искаше го тя. Мислеше ли за него, в слабините си чувстваше горещо.

От месец се бе Радко на село прибрал. Дойде от града, там нощен бар движеше и голям успех с него жънеше. Дойде си на село да продава на баща си къщата, дето наскоро бе хвърлил топа. Стар баща му не беше, ама пиеше. Пиеше много и всякога, та един ден легна и не стана. На вода го караше. Ни пари имаше, ни му се искаше нещо. Писа Милка, сестра му, на Радко, че болен е легнал баща му и дълго още не ще да го бъде, та моли го да дойде за последно, да се сбогуват, да си простят. Но Радко прошка лесно не даваше, та и не дойде, та и не прости. Не можеше или не искаше. По-важна работа имаше. Баща му за него отдавна бе мъртъв. Майка му- бледна, слабовата женица умря от сърце още кога Радко бе хлапе седемгодишно. Оттогава баща му, който голяма любов към нея носеше, се обърна на човек друг. Болката си преглъщаше само с ракията. Глътка по глътка, чаша след чаша. Обедняха набързо, разсипа се къщата, отиде му и работата. Радко мълчеше и чакаше. Чакаше баща му да изпие последната глътка от тая мъка. Ама ракията така и не свършваше. Мъката и тя.

На шестнайсет Радко замина за града. Хвана се да помага в някакво нощно заведение. Лека по лека светът му се промени. От момче за всичко, порасна в охранител на бара. Надуши миризма на пари и те тая миризма твърде му се хареса. Взе да се бие, взе и да бие. Стана управител. Една нощ собственикът излезе и не се върна повече. Радко взе бара. Получи пари, коли и достатъчно женско внимание. Красив и богат вече, Радко се закле да не се върне на село. После баща му умря. Къщата им, макар неподдържана, голяма и хубава беше. Добри пари струваше.

Помнеше Радко дълкокраката Радка. Като деца играеха по дворовете. Той все нея гонеше, тя все му бягаше. Не мож я хвана. Пъргава, вечно засмяна, с очи- орех, и на форма и цвят. Позна я Радко още щом я видя да си бъбри с леля му на улицата. Позна я и пак я пожела. За Дойчо, синът на шивачката, се бе омъжила тя, ама що ли, туй Радко не проумяваше. Дойчо от него по-голям беше с едни пет-шест години. Помнеше го Радко добре от времето, кога по дворовете търчаха с хлапетата. Помнеше как Дойчо минаваше покрай тях. Улисан в мислите, угрижен с нещо, странен му беше той. Минаваше Дойчо, закачаше ги набързо с някоя шега и си отиваше. Семейството му богато не беше. Майка му шиеше на цялото село, ама малко за таз работа вземаше. Баща му- учител по музика- едвам някой лев и той докарваше. Та живееха скромно и скромна къщата им беше. На един кат. Дворът помнеше Радко на тая никаква селска къща. Голям цвят, голяма шарения от цвят тоя двор беше. Пъстро, та и сляп човек да го види. Аромат и цветове като в приказка. В тоя двор Дойчо седеше по тъмно и на китара свиреше. Хубаво свиреше непрокопсаникът му, та момичетата все към тях надвечер минаваха. Да го чуят как свири, да го слушат и да го гледат. За хубавец го имаха те и това ядосваше Радко. Озлоби се срещу него той и не пропускаше случай нещо да го подиграе. Я за старите му обувки, я за прическата му, често и за майка му грозни думи подхвърляше, но Дойчо така и не му отдели нужното внимание. Веднъж само той спря, обърна се, поряза Радко със сините си очи и плю на земята. Отмина. А Радко се закле един ден да го накара да страда.

Оттогава над десет години са текнали, но щом Радка видя, Радко знаеше какво ще да стори. Па и като я гледаше, ни на влюбена, ни на щастлива му се струваше да е. По очите личеше й, че нещо не й е както й се е искало. Дойчо се беше изменил. Пиеше. Откак се споминаха баща му и майка му, изсвиряса му радостта. Много ги гледаше той, много се грижеше за тях, туй цялото село го знаеше. Сърце и залък, всичко даде си за тях той, ама заминаха си на оня свят хората и скръб студена, та ледена душата му смрази.

„Не е туй само, не е!- мислеше Радко - Ей го, голям мъж е Дойчо и жена каква има си! Не е от скръб тая работа само. Колко години с Радка са женени, па едно дете не й е тоя негодник направил! Мъж туй не мож да е! Моя Радка да беше, цял отбор дечурлига досега щеше да гледа!“

– Лельо - подвиква Радко и зализва перчема си непокорен - ще ида при Дойчовите. Да си поприказваме, да си припомним ония години, кога по дворовете боси търчахме и с незрели джанки се замеряхме!

– Па, върви, щом си рекъл, ма вземи занеси на Радето от сладкиша ми. Обича го тя, ще се зарадва момичето!

– Щом казваш, давай го и да вървя, че кое време стана! Сладкиш, моля те... Коя жена па днес на селски сладкиши се радва! - хили се Радко, ама леля му го стрелка със сивите си лисичи очи, та млъква той. Махва с ръка и става.

Обръснал е гладко хубавото си младо лице, одеколон скъп е по себе си разлял, та мирише през три села в четвъртото. Бяла риза, разкопчана така, та да разкрива стегнатите му гърди, загорели от юлското слънце. Косата пригладена с ароматен гел лъщи под лъчите и хвърля наоколо мамещи блясъци.

– Здравей, Раде! - провиква се той смело пред вратата на Дойчовата къща. Знае той, че сама е сега Радка. Бе минал през кръчмата и видял бе там Дойчо да влиза и да се почва с ракиите.- Идвам ти на гости и армаган ти нося сладък, баш за сладка жена като тебе!

Радка е с бяла прозирна пола над коленете и тесен червен потник с връвчици точно под гърдите. А гърдите й са големи и стегнати като динки, та Радко очи си не сваля от тях.

– Влизай, Радко! Добре си дошъл! Не си е още Дойчо пристигнал, позачакай го тук, да си поприказвате вашите си приказки. Аз в плевнята малко работа останала имам.

– Е, ще го почакам, щом казваш. Па може и в помощ нещо да съм ти.

– Не, не, поседни си на сянката, лимонада ще ти донеса, студена е, да те малко разхлади от горещината.

Носи Радка лимонадата, сядат един до друг и се гледат. Говорят си за старото време, смеят се. Радко протяга ръка да погали нейната. Тя я отдръпва смутено. Той посяга отново. Този път към гърдите й. Радка припламва, прималява й страшно. Зърната й се втвърдяват досущ джанки зелени, незрели и дъхави.

– Спри се бе, Радко! Не е хубаво това!

– Не е ли? - Радко хваща по-здраво гърдите й. Шепите му са пълни. – Много си хубава, Раде! Не мога да ти устоя. А тия твойте гърди ме побъркват, ма май мъж не ги е скоро докосвал!

Радка мълчи. Горещо й е, а от тия приказки още по-горещо и душно става.

– Туй твоя работа, Радко, не е. На плевнята трябва да ида, работа имам си там.

– Така кажи, де! Затуй съм нали и аз тука, та да ти облекча туй що ти е тежко. – Радко глътва останалата в чашата лимонада и става. Изпъва се стройното му гъвкаво младо тяло. Гърдите му поглъщат слънцето. Потни капчици блестят по тях и мамят. Радка е жадна. Много жадна. Иска да пие от тях. Да пие, да се напие.

Вратата на плевнята се затваря след тях. Козата мълчи и си трае.

Изминали са няколко месеца. Прегоряло е лятото. Между листата се е промъкнала есента и е засипала с цветовете си целия свят. Капе хлад на тънки тиренца. Диша земята, отдъхва. Утолила е жаждата си.

– Какво ти е Раде? Жъленикава си като недозрял пъпеш, душко. Доктор да викам, на доктор да те заведа искам. Не е добре работата. Да идем, да те видят. Да се полекуваш, та да ти светне пред очите. - Дойчо е хванал ръката на Радка. Гали я с неговата обич. С оная леката и нежната. И пак ухае на малини.

– Нищо ми не е! Не бери ми ти грижа! – простенва Радка - Върви, иди в кръчмата, аз ще си полежа да си отпочина.

– Не ми е до кръчми и пиене! Кажи ми, знаеш ли какво ти е? - Дойчо е блед, по-блед и от нея. Целува очите й и се надига да приготвя вечерята.

– Бременна съм! - изохква Радка - Не съм болна. Дете чакам!

Хвърля се Дойчо при нея. Целува ръцете й, устните. Плаче. Като дете. Със сълзи като едри безцветни малини.

– Боже! Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Раде! Момиче мое хубаво! Баща ще съм, баща ще стана, ей!

Топи се ледът в душата на Дойчо и мислите му меки стават като памук. Изветряла е мъката, изплака я той наведнъж със сълзи горещи от обич и радост.

Радка се е сгушила в прегръдка му и плаче. Иска да е майка, много иска. Но не така, не така!

– Раде, чудо ни е дошло, чудо! Начакаме се, ама го дочакахме! Толкова години – нищо и ей сега, кога ни вяра, ни надежда ми остана, чудото пристигна! - целува Дойчо позаобленото вече Радкино коремче. Устните му са пожар.- Та и да ме питаш кога е станало това, не мога се сетя. Може би оная нощ.. Пустата му ракия, проклета да е! Не помня. А трябваше! Прости ми, Раде! Обичам те, знай го това!

Радка знаеше. Знаеше и че не чака дете от мъжа си. От Радко е детето й. Още щом разбра, че е бременна, тя отиде, намери го и му каза. Не щеше от него нищо, само да знае. Не го обичаше. На другия ден Радко беше заминал. Нямаше да се върне. Тя и това знаеше.

Бременееше Радка леко и безпроблемно. Закръгли се и още по-хубава стана. Засия тя, разцъфтя като цвете гледано и обичано. А Дойчо сияеше и от нея по-силно.

Вали сняг на звездички. Студени и остри иглички. Болницата е сравнително близо, но пътят минава през планината. Зимно време той е на места силно заледен и тъмен. Дойчо е зад волана. Колата е стабилна и взима сигурно завоите. Светлината от фаровете се процежда на тънка златиста нишка. Тъмнината я улавя и я стопява за миг.

Людмил работеше и тази нощ. Не беше дежурен, но парите така или иначе все недостигаха и той се съгласи да поеме смяната на свой колега. За две денонощия беше дремнал едва няколко часа. Чувстваше умората, но мисълта за допълнителната надница го държеше буден. Скоро синът му ще е абитуриент. Малко парички искаше да отдели за него, за да пътува той с другите си съученици на екскурзията до Рим.

„Не е далеч - мислеше си той - Този баир, след него другият, после още един-два. Осем завоя, седем, шест… Умората натежа на клепачите. Той виждаше жена си в онази къса червена рокля с тънки презрамки, сина си на летището, който заминава за Рим. Жена му се разплака. Той отвори очи. Но беше късно. Завъртя волана, но колата поднесе. Автомобил срещу него бе твърде близо. Бе навлязъл в насрещното движение. Не успя да избегне удара.

– Раде, Раде, отвори очите си, миличка! Отвори ги, Раде, чуваш ли, не заспивай, Раде, не заспивай.

Линейката пристигна бързо. Болницата беше съвсем наблизо до злополуката. Шофьорът на случайно преминаващ автомобил бе спрял и бе позвънил за помощ.

Радка отвори очи. Дишаше трудно, но беше жива. Дойчо беше жив. Не и Людмил, не и Людмил. Жената с червената рокля с тънки презрамки някъде плачеше. После изчезна в тъмното.

Радка роди. Момиче със сини очи. Юлски очи.

Лекарите опитваха да овладеят вътрешните кръвоизливи в тялото на майката. Но не успяваха. Радка губеше сила. Искаше да види мъжа си. Дойчо влезе. Лицето му беше в рани, ръката му беше лошо счупена, куцаше. Той пое нейната протегната длан. Беше студена. Наведе се над лицето й. Усещаше дъха й. Сладък, леко тръпчив. Като вино, като малиново вино. Радка шепнеше едва, но той я чуваше.

– Детето не е от тебе! Прости ми, прости ми, прости ми... - в очите й имаше скреж. Сълзите й бяха звездички. Молба и молитва. За прошка.

– Зная, Раде, зная. Отдавна, отдавна съм ти простил! Момиче е, да знаеш! Може да не от мен, но е моето момиче и я обичам точно толкова и точно така, както обичам и тебе! Спокойна бъди, казват, че не мога тук да остана сега. Ще чакам отвън. А ти, ти не заспивай! Аз също няма да спя.

Докторът изведе Дойчо в коридора.

Радка умря седем минути след полунощ.

Вцепени се нощта, а снегът продължи да вали. Големи и тихи снежинки, бели малини любов.

Прочетете още:

Една Неда

Автор: Таня Стоянова

Прибирам се от работа в горещ влажен, юлски ден в Бургас.. По изключение днес пътувам със служебния микробус и по изключение поради ремонтни дейности, минаваме по необичаен маршрут. Стоя си мирно и кротко в колата, преминала в летаргичен режим след тежкия ден и изведнъж Я виждам! НЕЯ! Единствената! Стои си кротко притихнала на един манекен на тротоара пред един магазин и ме чака търпеливо. Такива срещи не се забравят! Тя е единствена, неповторима, най-красивата. Създадена е да бъде твоя и не можеш да допуснеш други ръце да я докосват, защото е ушита за теб. Само за теб. Това е Полата! Ама няма такава, ви казвам. Черна, на големи червени макове, дълга, феерична… Веднага разбирам, че винаги съм мечтала за такава. Любов от пръв поглед е. И няма нищо общо с влюбването в синята блузка с гръцко деколте, или в жълто черната рокля, да не говорим за панталона и обувките от миналия месец. Това е истинска любов! Искаме да изкрещя на шофьора да спре веднага, но проявявам нечовешко усилие на волята и спирам напиращия вик. Поемам няколко пъти дълбоко въздух и се опитвам да мисля трезво…. Фактически пари нямам. Разорението ми е пълно. Абитуриентски бал на най-красивата и капризна абитуриентка, едноседмична почивка в Мармарис на същата девойка, щот‘ много се е уморила в подготовката на бала, предварителни изпити с престой по няколко дена в София с цел опознаване на Студентски град, разбирай дискотеките там. И още куп неочаквани и внезапни събития, налагащи изцеждането на последните капки от нещастната ми дебитна карта.

Никой от колегите не разбира за драмата, която се разиграва до тях, но моето сърце е съкрушено. Прибирам се в къщи без настроение, но съм доволна от себе си. Доказвам си, че имам воля. Толкова по-важни неща има от една пола на макове. Ще я преживея някак си. През следващите дни няколко пъти се събуждам сутрин с обляно в сълзи лице по спомена за самотно ветреещата се на манекена пола, но успявам да превъзмогна стоически мъката си. Дори започвам да се гордея самостоятелно със себе си и силната си воля.

Нооо….както обикновено съдбата винаги има планове различни от моите. Човек, колкото и добре да живее и колкото и млад да изглежда, по една или друга причина го заболява кръстът. Абе боли ви казвам, не минава. Аз не обръщам много внимание, толкова ангажименти имам, да си ме боли, няма да се занимавам с един кръст посред лято, я! Но нещата стават все по-сериозни, и аз се оказвам в болнични, с направление пред скенера в болницата. Става бързо, не се събличаш, не боли, но се чака около час за резултата.

И понеже като стоя на едно място, ме боли повече, решавам да се разходя. Вървя си безцелно аз и зяпам отдалеч витрините. Поради настъпилия траен финансов крах, в портфейла ми има само скъсано билетче за градския транспорт, няколко касови бележки, и ваучерите за храна на мъжа ми. Вървя си, зяпам си и изведнъж осъзнавам, че се намирам на същата случайна улица, дето видях ЕДИНСТВЕНАТА и НЕПОВТОРИМА ПОЛА с маковете.

Почти искам да се върна обратно, но краката ми проявяват воля и сами тръгват към магазинчето. Аз се опъвам, те вървят….Чудна работа ви казвам. И така вървейки и спорейки с краката си, си мисля. "Дано да не е там, да са я купили, да е отнесъл вятъра оня ден в бурята. Ако случайно е там, само ще я погледна отдалеч, за последно…"

И без да съм финансист като сина ми, знам, че няма как да се осъществи покупко-продажба без известно количество финансови средства в наличност и съм сравнително спокойна, защото такива нямам. Ни-ка-кви! Zero! Приближавам към въпросното магазинче и въпреки, че съм със слънчеви очила без диоптър, отдалеч с облекчение установявам, че я няма вече на манекена, и с най-невъзмутим вид влизам в магазина на хладно да „мине времето“. Вътре с изненада чувам гласа си как завързва разговор с продавачката без моето позволение...

- Извинете, ако обичате, може ли да попитам нещо. Имаше отвън една пола миналата седмица, нали вече сте я продали?

- Черната, на макове ли? Ааа... не съм, тук е още. Бяха две, едната веднага я взеха. Български са, направо са чудни. Ето, може да мерите. Много ще ви отива. Пробната е много удобна. Заповядайте. Дайте да ви помогна.

- А, не, аз само питам, а и съм с рокля и не е удобно, без блуза...

- Ма госпожо, няма проблем! Ето ви едно черно потниче, на същата фирма e.

- НЕ, не, благодаря! Дайте и него ще пробвам.

С трескави ръце грабвам полата. Влизам в пробната, в бързината дори не дърпам завесата, свалям роклята и …ооооо, какво блаженство да усетя шумящия плат по мен. Продължавам да тая тайни надежди, че полата няма да е моят номер, че няма да ми стои добре, че ще открия ужасен фабричен дефект и че ще си тръгна възмутена от българските производители и гордеейки се със силната си воля. Въййй... направо е страхотна, стои ми убийствено, потничето подчертава талията ми и даже прави видим почти несъществуващия ми бюст.

С последна надежда питам за цената -“дано да е безумно скъпа и да напусна магазина възмутена“Обаче удрям на камък, цената е сравнително поносима за толкова красива ПОЛА. Вече въпросът да я имам или не, не е актуален. Сега обмислям варианти КАК да я имам. В главата ми се върти идеята да избягам с полата от магазина. Почти съм готова да хукна и да зарежа роклята в пробната, но се сещам че ме боли кръста, а и с тези високи сандали…., не става, ще ме настигнат. Банки за обиране в близост няма, само една сергия за сладолед и магазин за бельо, но аз пък по една случайност, не нося в чантата си нищо приличащо поне малко на оръжие или маска. Колко хора сме в Бургас, все ще се намери някой да ме разпознае.

После решавам да предложа да идвам след работа и да чистя магазина. За около 6 месеца, ще се изплатя. И изведнъж в главата ми проблясва спасителния вариант. Сестра ми! Работи съвсем наблизо. С треперещи ръце изкарвам телефона и включвам най-невинния си глас.

- Ало, сестро, как си? Какви ги вършиш? Имаш ли пари в себе си?

Следва подозрително мълчание…

- Защо са ти?

- Амиии…..Страхотна дрешка си харесах тук наблизо. Много ми е необходима

- Разбрах. Къде си? Стой там, идвам веднага!

Как да не я обичам тази моя сестра бе! Веднага разбира, че въпросът е на живот или смърт. Имайки предвид, 30-те обедни градуса и 8 сантиметровите токове, времето, за което пристига сестра ми е почти европейски рекорд по бягане на къси разстояния в градски условия. Оглежда ме критично и чувам благословената й уста да произнася…

- Ми супер си. Купуваме я.

- Аз такова…може ли и това сладко черно потниче, виж к‘во хубаво ме подчертава?

Така де, като е заем, поне да е голям.

Чува се всеобща въздишка. Магазинерката въздъхва с облекчение, че ще се отърве най-сетне от досадното ми присъствие, аз съм въздъхвам доволна, че няма в следващите 6 месеца да идвам след работа да чистя магазина, и полата е доволна, че е открила перфектната собственичка.

Излизаме със сестрата вън на жегата, обсъждаме набързо децата си и родителите, а аз не спирам да я гледам с влажен, благодарен поглед.

- Сестро, лесна е твойта, в болнични си. Тръгвам аз, че ми свърши обедната почивка заради теб и да знаеш, ще ми върнеш само половината пари, че и без това не бях ти взела нищо за рождения ден!

Светът е хубав, светът е чудесен, както е казал един известен бургаски поет. В знак на благодарност обещавам много студени бири с миди и калмари и се разделяме, прегръщайки се. Тя тръгва за работа, а аз... оффффф, на къде бях тръгнала? Ааааа да, резултатите от скенера! Ми то май и без това ми мина кръстът. Тръгвам към болницата, прегърнала нежно торбичката с новите си придобивки и в главата ми се прокрадва мисъл за червени сандали на ток.

Време е за ново влюбване.

Прочетете още: 

Кожена рокля

Автор: Надя Брайт

Понеже имам широка палитра от интереси, а именно: Надя, мъже, комедия, Пилатес и тук-таме Човешки ресурси, не е много трудно да избера за какво да пиша. 

Ще пиша за мъже и отсега искам да се извиня на читателите. Не знам защо, но знам, че причина все ще се намери впоследствие. Аз съм добра, но мързелива и едва ли ще отделя внимание на всеки засегнат  след това. Затова отсега искам да поднеса извиненията си на мъжете, които ще се разпознаят в описанията, на тези, които няма да се разпознаят, също на жените, които никога не са срещали такива мъже, както и на тези, които са срещали. Бих искала да се извиня и на мъжете, които са излизали с мен. Не заради статията, просто по принцип.

Сега, ако всички сме спокойни, започвам.

Истински Superman

Знае какво харесва и намира начин да го прави – както в работата, така и в личния си живот. Има представа кой е и как е стигнал до тук, не чувства потребност да се доказва на всяка крачка. Ако може да помогне в някаква ситуация, го прави, без да напомня след това. Знае защо е с теб и го изяснява още в началото. 

Как да го свалиш? Той ще те свали.

Как да го задържиш? Не се прави на интересна, а му бъди партньор. И му прощавай, защото ще го оцени и ще стане още по-добър. Ако си намерила такъв – браво, желая ти да го задържиш за дълго!

 

Фалшив Superman

Мама му е казала, че е специален и той силно го вярва. Или не му е казала и той цял живот се доказва. Наистина постига успехи, но изпитва страх на дребно животинче, да не ги изгуби. Всяка елементарна ситуация е арена за доказване на неговата мъжественост. Сгрешена поръчка в ресторанта, някой изказва мнение, просто си е намерил слушатели.... Досадно е малко, но той разнообразява с луксозни почивки.

Как да го свалиш? Бъди хубава, изкарвай по-малко пари, бъди малко по-глупава от него, възхищавай му се.

Как да го задържиш? Повтори горното + оставяй го да ти казва какво да правиш. А защо ти е да го задържаш? Толкова ли обичаш луксозни почивки?

 

Истински Мислител

Чел е много, видял е много, преживял е много и по-важното – взел си е уроците. Когато взима решение, не се води от комплексите си, а от от оценка на ситуацията. Има разнообразни интереси, понякога е малко инертен, понякога обича просто да се слуша как говори. Намира правилните думи за всяка ситуация и често те са прочетени някъде. Ако не му идва мисълта след чашката и ако може да си позволи да пътува, става много интересен.

Как да го свалиш: Слушай го и кимай на правилните места.

Как да го задържиш: Слушай го, кимай на правилните места и отвреме навреме казвай по нещо смислено.

Фалшив Мислител

Понеже не го бива да действа, го бива да мисли и обмисля. Може да говори много увлекателно и да е наистина интересен, обаче накрая сама ще трябва да си свършиш работата. Не е лошо, ако наистина искаш връзката ти да е все едно правиш секс с телевизора (‘щото той също е увлекателен). 

Как да го свалиш: Кажи му, че искаш да правиш секс с него. Не му се случва често.

Как да го задържиш: Плащай сметките, затваряй бурканите.

Като цяло – ако си много дейна мацка, Мислителят само може да пострада от тази връзка. Например може да пострада от удар с пепелник в главата, ако ти искаш нещо да се случи, а той иска „да го изговорите“.

Истински Добро момче

Той е там, където е нужен, без да се прави на Батман. Не мачка по-слабите и не се страхува от по-силните. Не тропа по масата, но живее според собствените си принципи. Често пъти не е богат, но никога не е стиснат. Може да не е много интересен, но поне няма да ти разнообразява живота с тъпи номерца и игрички. 

Как да го свалиш: Усмихвай му се и не бъди гаднярка.

Как да го задържиш: Ако веднъж си го свалила, той няма да си тръгне лесно. Само имай едно наум, че ако разбиеш сърцето на Истински Добро момче, Вселената наказва целия женски род, като ни праща по 2-3 Фалшиви Supermen. Дръж се добре, залагаш на карта целокупното щастие!

42539076 m 2

Фалшиво Добро момче

Не е лош, но не е и кой знае колко добър. Просто не блести с нищо особено и изглежда безобиден. Положението е „кот-такоа“. В крайна сметка, ако просто искаш да запълниш някаква квота и да има мъж „в къщата“, този си е вариант. 

Как да го свалиш: Кажи му, че искаш да правиш секс с него. Не му се случва често. (Този съвет се повтаря, но той си е фундаментален)

Как да го задържиш: Просто не го гони от вкъщи.

Драматичния герой 

Тук Истински и Фалшив се вплитат в една „разнолика нестройна душа“, която може да те опустоши като урагана Катрина (друг е правилният израз какво може да направи, но е крайно просташки и са замесени родните ни майки). В началото може да се подлъжеш, че просто има богата душевност и някакви истински проблеми. Но след това разбираш, че просто иска света да се върти около него и жестоко се сърди, когато проклетият свят откаже да се съобрази.

Как да го свалиш: Постави го на пиедестал.

Как да го задържиш: Дръж го на пиедестала и не очаквай светлината на прожектора да освети и теб. Ти си публика. Дано ти харесва постановката...

Истински приключенец

Иска да види света, да практикува хобита, да измисля нови неща. Понеже има много енергия, а и знае кое колко струва, това го прави по-добър в планирането. Да намериш точното време и място за приключения, докато си гледаш отговорностите, е завидно умение. А такъв мъж е много интересен. 

Как да го свалиш: Нямам идея, аз заспивам от умора още, докато ми разказва за хобитата си.

Как да го задържиш: Предполагам с умение бързо да събираш куфари и професионално да промиваш рани...

Фалшив приключенец

Просто не иска да се обвързва и се чуди къде да си похарчи парите. Безспорно е интересен, докато не разбереш, че познава само една програма на пералнята и не притежава ютия. 

Как да го свалиш: Кажи му, че ще правиш секс с него. И, ако правиш секс с него, помни че не съм ти аз виновна.

Как да го задържиш: Купи си голяма раница и намали очакванията. Кажи си “carpe diem” и може пък и да ти е готино...

Истински женкар:

Най-чаровния, най-потентния, най-, най-, най-... Може да си мислиш, че просто не е срещнал жената, на която да е верен. Или че ти си му толкова интересна, че няма да погледне друга. Или че не би ти причинил това. А той си мисли, че иска да спи с жени и го прави. Не вижда конфликт на интереси, защото уважава само своя интерес.

Как да го свалиш: Той ще те свали.

Как да го задържиш: Дръж си очите широко затворени, докато се наиграе. Помага ако го обвържеш материално - тогава ще се крие.

Фалшив женкар:

Много говори, предимно пред другите. Обаче не стига по-далеч. Ако му скръцнеш малко със зъби, спира за малко и говоренето даже. Ако има други качества, предполагамче това се преживява. То всичко се преживява, ако пиеш повечко, де...

Как да го свалиш: Покажи му бедро и му кажи, че реално може да го пипне.

Как да го задържиш: Просто му кажи да стои тук. 

38159239 m

Някои типове, през които ще минем набързо:

„Толкова е готин, защо е сам?“  - Каквато и да е причината – такава има. Ако мислиш, че ти ще си тази, която ще го излекува от нещо... хм... коя съм аз, че да ти противореча?

„Той е като излязъл от филм!“ – Хубаво, ако е излязъл от филма... Но най-вероятно си е в него и си го играе. Понякога е най-добре, да вземеш епизодичната роля на красавицата с фамозната вечерна рокля, която бавно се свлича от раменете ѝ. И Ciao!

“Дали е гей? Май не е...“ – Може и да не е, но фактът, че се съмняваш, говори за силата на мъжественото му влияние върху теб. Айде да не сме толкова отчаяни...

„Сладур в бара“ – Ако ти се играе и ако на сутринта не очакваш, да се държите за ръце и да си споделяте мечти... ползвайте презервативи!

Изпуснах ли някой тип? Кажете ми, ако е така! 

За автора:

nadya brait
Надя се занимава с психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.


Препоръчваме ви още:

Един мъж,една жена

Някои разсъждения за брака

Знам какво искам

Преди време споделихме с вас нашите препоръки за летни лагери. Някои от вас ми зададоха въпроси за повече подробности и затова сложих линкове за лагерите в самата статия, за да може да намерите всичко, което ви интересува. Имаше специален интерес към Lucky Kids и особено към преподавателите от чужбина и затова, благодарение на организаторите, ще имам възможността да споделя с вас малко повече по този въпрос - кои са хората, които посвещават лятото, за да работят с нашите деца, да ги забавляват и да се грижат за тях.

Както знаете, лагерът на Щастливите деца в Банско освен чист въздух, природа, приключения и забавления предлага една голяма екстра на малките гости и тя е  - преподаватели, за които английският е майчин език. Благодарение на тях лагерниците напредват с английския под формата на игра и преодоляват езиковата бариера, все едно са в чужбина.

Когато моите момчета бяха на детски летен лагер, освен десетките забавни истории, с които се върнаха, си спомняха с обожание за възпитателите си и ни заливаха с разкази за тях, включително и вицовете, които са им казвали. И нямаше как да не си задам въпроса - как тези преподаватели виждат нашите деца, какво си мислят за нас и за България, с какви впечатления си тръгват оттук и най-вече какви са нашите деца, нашите малки съкровища в техните очи. Ето какво ми разказа един от тези учители - Нийл Уотърс, който е координатор на английската програма в международния детски лагер на Lucky Kids в Банско.

 

Представете ни се с едно изречение:

Казвам се Нийл Уотърс, женен с две деца, обичам животни, обичам да пиша и обичам да творя интересни неща с двете си ръце.

Какво е да работиш с деца? Какви са позитивите и предизвикателствата на тази професия?
 
Работата с деца е много мотивираща. Ти си техен водач, учител и може би дори модел за подражание. Затова винаги се стремим да бъдем най-добрата си версия и да даваме най-добрия личен пример. Предизвикателствата с всяко дете са различни, затова уроците и преподаването на английски трябва да бъдат с малки разлики във всеки клас или група.
 
 
Как избрахте да дойдете в България и да работите тук през лятото?
 
Съпругата ми е българка и всъщност живея в Ботевград. А и храната тук е далеч по-хубава.
 
Какво ви харесва най-много в Банско и в България?
 
Планините и пейзажът, този чист въздух. Прекрасно е.
 
Какви хора са българите? Намерихте ли много приятели тук?
 
Да, имам приятели българи, повечето българи са чудесни хора, но като всяка култура, има и не толкова добри хора. Но като цяло намирам, че са много дружелюбни.
 
Българите щастливи хора ли ви се струват?
 
Също като повечето европейци - някои са, а други не са.
 
Какво ще ни кажете за децата, които срещате на лагера?
 
Същото важи и за децата, те са просто едни непораснали възрастни. Някои са много възпитани, други не толкова, всички са уникални. Това обожавам на учителската работа - че срещаш хора от всякакъв вид.
 
Българските деца различни ли са от децата по света?
 
Не, изобщо не виждам разлика. Всички деца са еднакви.
 
Как минава един ден в лагера от гледна точка на учителя?
 
Изпълнен с дейности - и за учителите и за децата, започваме със закуска в петзвездния ресторант, после се събираме за занимания или дневна екскурзия до някое интересно място. Следва обяд и пак уроци или екскурзия, в зависимост от програмата за деня., после йога, готвене или плуване, богата и натоварена програма. Вечерята е пак в ресторанта, после има вечерна забава - може да е лов на съкровища или киновечер, какво ли не. Когато дойде време за лягане, и децата, и ние, учителите вече сме готови да заспим дълбоко. Много е забавно.
 
313
 
 
Разкажете ни забавна история от работата си тук.
 
Миналата година аз и колегата ми, г-н Стивън, купихме шоколадови яйца с размера на змийски яйца. Сложихме ги под едно дърво, като преди това свихме гнездо, което да наподобява змийско. После извикахме децата да ги видят. Те бяха изумени, че виждат яйца на истинска змия. После им казах, че могат да се ядат, а едно момиченце попита: "Как се готвят?" Отговорих й "Най-вкусни са сурови, много са полезни." Извадих едно и го изядох. И всички деца (тийнейджърска група, разбира се, не малки деца) се разпищяха и побягнаха. Беше много забавно, когато след това им показахме пликчето от яйцата и всички много се смяха с шегата ни. Сигурно са я разказали и на родителите си.
 
 
 
Разкажете ни и някоя трогателна история от България.
 
За мен лично беше много трогателно миналата година, когато дойде време децата да си заминават у дома. Винаги се сбогуваме с добри думи, но в един от класовете първо се разплакаха момичетата, после и момчетата, беше много, много сърдечна раздяла. Надявам се да видя пак тези хлапета, или ако прочетат това, нека знаят, че винаги ще ги помня. И тях, и всички чудесни деца от нашия лагер. 
 
Благодаря на Lucky Kids Банско, че ми съдействаха за това интервю, а на всички малки лагерници и техните учители пожелавам прекрасно лято и много забавни приключения! Повече информация за лагера може да видите на страницата им.

Автор: Лора Райчева

Имате ли си в живота хоби, което да сте почнали като почти досадно занимание заради децата и после да се е превърнало във ваша страст?

Аз имам. 

Когато децата ми бяха наистина малки, четох, че за тях е много полезно да “гушкат дървета”. Това намалявало агресията. Те моите не бяха агресивни, ама си викам “щом е полезно да се търкалят в тревички, да гушкат дървета и да късат тревички, правим го”. Събрах багажа и за първи път в живота си изкарах цяло лято на вилата. Прекъсвахме само за море и пътешествия. 

Децата първо проходиха на свобода, после тичаха, скачаха, въргаляха се в кал, караха тротинетки и колелета на улицата пред нас и си живееха доста безгрижно. Аз пътувах почти всеки ден за работа, което ме затрудняваше много, в сравнение с живота в София, където всичко ми е на пет минути пеша, но с времето свикнах.

Обаче, майка им на тия деца не се задоволява с постигнатото и все нови летви си слага, та в един лежерен ден си седя и мисля “аз хубаво готвя всеки ден различни неща, за да ядат всичко и да не са от типа “аз това не го обичам”, обаче дали не е по-добре да видят тия деца как се отглежда храна?”.

Така си разсъждавах няколко дни и решението беше взето. На другата пролет за първи път в живота ми, насадих първите си зеленчуци. Шест квадрата градинка, но в нея имаше домати, краставици, боб, грах, царевица, тиквички и броколи. Децата ми помагаха, колкото можеха, миличките.

Целта беше постигната, децата рупаха броколи като за състезание, любимата им баница стана тази с манголд, ядяха магданоз и копър и приеха за даденост наличието на лук в манджата. Даже на сън да ги бутнеш и да ги попиташ без какво не може хубавата крем супа ще кажат “без лук и морков за сладост и без картоф за плътност.”

Обаче, някъде там измежду “ще насадя и зеле, да видят как завива зелки” и “ригана ми се получи много по-зелен и ароматен от купения” се усетих, че всеки ден си ровя из интернет за зеленчуци - хитрини и тайни, болести и лечение. Усетих, че съм пристрастена....

Към днешна дата градината ми много порастна. Даже малко ми е на ръба на възможностите вече. Аз не ползвам никаква химия, зеленчуците ми растат само от слънце и вода (почти основно дъжд). Не съм педантична и към бурените, но пак градината си иска грижи. Прекарвам всеки ден време в нея. Понякога само, за да я гледам и да ѝ се радвам. Сутрин си пия кафето задължително между зеленчуците. Радвам се на всеки домат и всяка краставичка. Даже им говоря, хваля ги, ако растат бързо, карам им се, ако не връзват. Моите зеленчуци може и да не получават редовно плевене и прекопаване, но получават много от любовта ми.

Децата все още много ми помагат. Тази година имам няколко нови градинки (при мен са няколко малки градинки, не една голяма, даже боба ми е насаден около овошните дръвчета, че четох, че е много полезно за дръвчетата така) и една от тях, определена за тиквички, беше под голям наклон. Децата измислиха как да решим проблема наклон-поливане с една вълнообразна леха. Толкова забавно се получи, че ни стана любимата градинка. Баща ми каза, че прилича на Мачу Пикчу и сега така ѝ казваме.

Децата ми даже ми направиха алея от плочки между новите градинки, да не се калям като си пия кафето. Показах им с първите 3-4 плочки как да ги сложат и нататък свършиха всичко сами. Няма да умрат от глад тия деца един ден!

Но мисълта ми беше, че полека, но категорично, градинарството ми стана страст. Хванах се как в труден ден, тичам в градината, започвам да работя и цялото ми напрежение изчезва. Садя си и си мисля мои неща, поливам си и планирам морето, плевя си и измислям коледни подаръци (да, лятото планирам и осъществявам коледни подаръци). Незнайно защо, стъпя ли в градината за лошо не мога да мисля, все за приятни неща. И си тръгвам от там разтоварена от грижи.

Е, работя с ръкавици, защото все пак съм градски човек и държа като си пия коктейла в някой бар, да нямам кал под ноктите, ама мисля, че зеленчуците не ми се сърдят за това!

Та не знам за детската агресия, ама да изпиеш едно кафе в компанията на царевица и томатило, определено убива желанието да се тормозиш за глупости и да се караш с хората.

P.s. Айде и малко снимки да видите как изглежда направеното от моите и от детските ръчички, с голямото сътрудничество на природата  (даже в момента природата ми полива градинката, за да имам време аз да ви разкажа всичко това).

Lora

P.p.s. Сега обмисляме с децата да си купим кошер, че четохме една уникална книжка за пчели и се запалихме. Това лято чета за пчелите, та ако някой има опит, да сподели трудно ли е. А, иначе, децата от две години ме врънкат за крава, кокошки и зайчета. Съгласих се да си вземем куче, за да избегна кравата!

Може би ще ви е полезно да прочетете и тези 5 мита за живота на село. 

А тук Яна ви разказва за една своя мечта - село за млади хора.

Още истории на Лора вижте тук.

Автор: Светла Чимчимова

Днес е егати и кривият ден! Първо минах през всичките прасета на мезета на тази планета. Демек Фестивала на балканската скара, помещаващ се в нашия град. Обаче за мен имаше ли прасе? Не! За мен странджанка. Мъничка. Нюню. Дет' са вика незабележима с просто око. И даже нея я изядох с чувство за огромна и всепоглъщаща вина. Вината на човек, пристрастен към въглехидрати и предаващ милиони посестрими по света, рупащи зелени неовкусени салати и кето курабийки.  

После съм на плаж с Милена, която не стига, че е красива, слаба (виждала съм хора с плоски кореми, ама нейният е вдълбан навътре, честен кръст!) ами и кракът ѝ е дълъг колкото мен цялата.С какво ги хранят тия съвършени жени не знам. Малко ми минава ядът, щото аз мога да ползвам шезлонг, а Милена лежи на пясъка и с прискърбие обобщава, че такъв шезлонг, дето да я събере нея, не са произвели. Злорадствам тихо. Аз и вятърът не чувствам, щото с тоя подкожен неопрен, съм като тюленче. 

Мое дясно лежи младият Мич Бюканън, ама на новото хилядолетие. Тоз човек е по-изрядно депилиран от мен. Тамън три пъти на час се маже със слънцезащитен фактор 30. Аз се мажа с кокосово масло с каротен и чувствам как бъдещите ми бръчки причинени от тая немарливост се кискат тихичко. Човекът чете Георги Господинов, а аз - вицове в интернет. Тежките комплекси на нискокултурието сядат на резервната скамейка до ултравиолетовите ми бръчки и се приготвят да заемат нисък старт. 

Мое ляво лежи моят бич божи Правилната жена. Честно да ви кажа отначало я помислих за дъска за гладене. После гледам има плажни атрибути, викам - сигур е дъска за сърф. После гледам, че около дъската щъкат три дребни дечиня и се загледах, ми тя дъската диша. И освен че диша, ми мята през пет минути възмутени погледи все едно съм библейската Лилит и само с присъствието си скверня земята. На какво се дължеше туй неодобрение, не можах да разбера, ама ме респектира. Седя си чинно с прибрани колене, придърпвам си банския, не смея да изпуша една цигара, за селфи и дума не може да става, абе от мен лъха на невинността на първо причастие. Обаче от нейна страна никаква благосклонност. После пристигна Милена с манекенския си вид и погледите станаха като божия гняв към Содом и Гомор. Ама Милена от висотата на ръста си характерен за модните дефилета в Милано, това хич не го забелязва и набързо нащракахме няколко селфита. Обичам я тази Милена бе!

После обаче тя си тръгна и аз останах сама в компанията на Мич Бюканън Депилирания и Сърдитата дъска за сърф и да бълвам негативизъм иначе крайно нехарактерен за нрава ми на майско слънце. 

Ето сега зад мен, група тийнейджъри стоят прави и ми хвърлят сянка. Направо ме сърби езикът да кръстосаме хормонални шпаги с тях и да видим лелските или пуберските хормони ще надделеят. После решавам да не тормозя децата и да отлетя тихичко на метлата. Ставам да си събирам багажа и О, УЖАС, роклята ми, която беше закачена на чадъра, я няма. Тънка като салфетка, явно вятърът я е отвял незнайно къде, нито кога... Честно си признавам, бая се оцъклих. Сега едно е да се изпляскваш по бански в Фейсбук, пред има-няма четиристотин човека, триста ако махнеш двойните профили, дето половината са ми приятели и ме харесват и сто кила да съм, а на другите не им пука и двеста да съм. И съвсем, ама съвсем друго е да минеш полугола през Фестивала на балканската скара, под съпровода на Шабан Шаулич и Миле Китич между хиляди дъвчещи плескавици и наденици люде, повечето от които гости на града от места, където от жената се очаква по-прибрано поведение и най-вече по-обилно количество дрехи. Освен това отвсякъде ме гледат прасета на чевермета и сравнението с техния род става неизбежно. В смисъл при съпоставката между мен и прасе-сукалче то неизбежно би взело преднина по изящност и елегантност. Изправям се аз с целия си ръст на табуретка от периода на Ренесанса и слагам ръка на очите си досущ Памела Андерсън в ,,Спасители на плажа" и започвам да оглеждам брега в издирване на роклята беглец. И о, чудо! Не само че виждам отлетялата рокля в далечината, ами тя седи в краката на моя любима дружка... 

Съдбата ми се усмихна с усмивка с златен зъб, че даже и ми намигна закачливо. Сега аз и мойта дружка седим на хладно в едно заведение край морето, ядем най-вкусните панирани калмари и си чешем езиците. Уф, порциите са малки...

Прочетете още:

Две хубави неща

Който свалил, свалил

Нека да е лято

Автор: Мария Пеева

Моите родители са с деменция, и двамата. Разказвала съм ви за тях неведнъж. Споделяла съм и болката си, и чувството за вина, че не открихме заболяването им по-рано (не че може да се предотврати, но поне да се забави) и целия път, който изминахме ние, семейно, за да приемем тази диагноза като част от живота и да им осигурим правилните грижи. 

Един от въпросите, които лекарите винаги ми задаваха, беше дали имаме други роднини с деменция. Нямаше как да не се досетя, че рискът някой ден и аз да се разболея от това, е висок, по-висок от обичайния.

Тази прогноза не ми харесва. Бих могла да й позволя да ме обсеби и да прекарам остатъка от живота си в ужас, че някой ден няма да помня децата си, съпруга си, приятелите си, няма да бъда аз. Бих могла също да я натикам някъде в подсъзнанието си и да не мисля за това никога повече.

И двата варианта не ме устройват. Първият, защото, ако това е писано да се случи с мен, на практика няма какво да променя в живота си, за да предотвратя диагнозата. Мога да си направя един куп изследвания, които ще ми кажат дали имам “правилните” гени за алцхаймер или дали съм предразположена към деменция. Но те няма да ми кажат дали ще развия заболяването със сигурност и няма да ми кажат как да го предовратя. На този етап от развитието на медицината това е невъзможно. Препоръките са най-общи - живей здравословно, учи нови неща, срещай нови хора, поставяй се в нови обстоятелства, бори се с нови предизвикателства, стимулирай мозъка си. Всичко това го правя от любов към живота, не заради страха от деменция.

Вторият вариант - да отрека риска от деменция за себе си, да си повярвам, че това никога не може да се случи с мен, или “ако се случи, тогава ще го мисля”, също не работи. Защото тогава няма да мога да го мисля, поне не и с настоящия си капацитет.

Затова избрах трети път - написах желанията си, какво искам от близките си, ако някога последвам пътя на моите родители. Не съм се ръководила от емоции, наблюдавах тях и техните нужди. Оставих настрана чувството за вина, страха, дори болката. Фокусирах се върху това какво е добре за тях, не какво ще накара мен, грижещия се, отговорния, да се чувства по-добре.

И така, мили деца и моя любов, ако си до мен, в случай че се разболея от деменция, когато и ако това се случи...

  1. Нека остана в дома си възможно най-дълго, докато това не поставя в риск собствения ми живот. Обаждайте ми се, навестявайте ме, проверявайте дали сметките ми са платени и дали хладилникът ми е пълен.
  2. Нека ежедневието ми бъде като обичайното - не ме лишавайте от нещата, които обичам. Когато вече не мога да чета, пуснете ми аудио книга. Водете ме на сладкарница и на фризьор и маникюр от време на време. Ако имам домашен любимец, нека го задържа, докато можем да се грижим един за друг. А СЛЕД ТОВА НЕ ГО ОСТАВЯЙТЕ НА УЛИЦАТА!
  3. Не само не очаквам от вас да се грижите за мен 24 часа на ден, но и категорично го отказвам. Ще имам настроения, които са отблъскващи и дори шокиращи. Искам да ме помните като човека, който съм била през целия си съзнателен живот. Не като човека, в който ме превръща болестта. Намерете някоя добра жена, която да ме наглежда.
  4. Уважавайте малките ми странности. Баба ви се окичва с три реда бижута и носи неподходящо съчетани дрехи, но в тях се чувства красива и млада. Дядо ви винаги иска второ парче от тортата и откри, че обича кока-кола на стари години. Ако проявявам такива малки и безвредни слабости, които ми връщат радостта от живота, позволете ми ги.
  5. Не ме поправяйте, когато бъркам имена, прости думи, когато не довършвам изреченията си и дори когато забравям кои сте. Това ме кара да се чувствам уплашена и изгубена. Моето възприятие за света вече не е като вашето и никога няма да бъде. Влезте вие в моя свят, не се опитвайте да ме върнете в своя.
  6. Запазете достойнството ми винаги и при всички обстоятелства. Не позволявайте на лекари или асистенти да се държи с мен обидно, снизходително или грубо. Може разсъдъкът ми да не е както преди, но чувствата ми са същите, дори много по-изострени. И най-малката грубост или повишаване на тон влошават състоянието ми. Бъдете мили с мен, все едно съм дете. Защото вече съм това - едно старо дете.
  7. Ще дойде ден, когато вече не мога да живея в дома си. Не чакайте да се изгубя или да изчезна безследно - сама и уплашена. Когато този момент наближи, намерете най-доброто, чисто и спокойно място, където да прекарам остатъка от дните си. Забранявам ви да изпитвате каквото и да е чувство за вина. Направете го за моята безопасност. Ще е достатъчно понякога да идвате и ако можете, да водите децата си. Нищо че не ги помня, нищо че не помня вас. Разглеждайте снимки с мен и ми разказвайте историите си. Дори когато всичко си отиде, любовта остава.

Завоите, по които поема животът ни понякога са непредвидими, а друг път са очаквани, но неизбежни. Ясно ми е, че началото и краят на всеки път са предопределени и не зависят от нас. От нас зависи обаче с какви хора ще го изминем, какви чувства и преживявания ще изпитаме, докато го извървим и не на последно място каква следа ще оставим по него.

Тази мисъл ми връща усмивката всеки път, когато прегърна грохналото тяло на татко или лакирам с розов лак съсухрената майчина ръка. Пътят им беше дълъг и смислен, обичаха се, бяха добри хора. Някъде, в някоя алтернативна вселена, все още са млади, силни и здрави.

А тук и сега имат мен.

Тази история ни изпратиха от Фондация "За нашите деца". Споделяме я с вас, защото и ние, също както тях, смятаме, че всяко дете трябва да бъде със семейството си, а всяко семейство, трябва да получи помощ, подкрепа и грижа в трудните моменти, когато най-много има нужда от тях. 

Една малка принцеса, родена преждевременно в навечерието на най-светлия християнски празник Коледа, едва не загуби родното си семейство. Емоционално изтощение, страх, неувереност, че ще се справят с този толкова малък човек, бяха подтикнали родителите й да поискат да я изоставят. 

Сияна... малко момиченце, родено в навечерието на най- светлия християнски празник Коледа. Ива и Васил вече имат две големи деца и очакват с нетърпение третото да
се роди в края на месец февруари тази година, но … то решило да ги зарадва по – рано. В навечерието на Коледа на бял свят се появява един малък боец, тежащ 1 кг. и 400 гр. – Сияна.
Настанена в Неонатологията към УМБАЛ Пловдив, под зоркия поглед и грижа на д-р Диана Аргирова, мъничката Сияна се бори за живота си 40 дни. Сили й дава мама Ива, която всеки
ден e при своя герой. Но е на ръба на силите си, не може да овладее емоциите и страховете си, които само майка, минала по нейния път, може да разбере. Съпругът й, изоставен от майка си и отгледан от баба си и дядо си, е неуверен, несигурен, не знае как да помогне, и се чувства виновен, заради това. Излиза често от дома си, стои до късно навън, за да не вижда Ива, която плаче от... безсилие. Страхът да не загубят детето си не ги сплотява, а ги разделя. Вплетени в хаотичните си мисли и погълнати от собствените си страхове, в безсилието си двамата вземат емоционално решение – да изоставят Сияна... Съобщават го на лекарите от неонатологично отделение, които се грижат за Сияна, и с които ние от центъра за обществена подкрепа „За деца и родители“ партнираме в мисията си нито едно дете да не се разделя със семейството си.

Веднага след като научихме за риска, който грози Сияна потърсихме контакт със семейството. Със случая се заеха социалният работник Стела Александрова и Марияна Костадинова -мениджър „Социална работа“. Те се срещнаха и разговаряха в дома им с двама несигурни и объркани родители - майката беше в след родилна депресия, а бащата не знаеше как да я подкрепи. Още в началото на разговора ни стана ясно, че всъщност решението им да изоставят детето си е емоционално, че не искат да изоставят детето си, просто се страхуват.

"Сияна се роди рано, не сме готови да я посрещнем, ами ако е с увреждания, ако не успея да се справя"сподели страховете си Ива. Безброй въпроси, на които заедно започнахме да търсим отговори и решение. И ги намерихме.

В следващите 30 дни екипът ни беше неотлъчно до Ива и Васил, помогнахме им да се почувстват по-уверени в себе си, поддържахме тясна връзка със специалистите, които помагаха на нашия боец да излезе здрав от Неонатологията и да се прибере при мама, татко и двете каки. Подкрепихме ги емоционално и материално. Осигурихме кошарка, дрешки, комплект за изписване на новородено - дрехи, ваничка, козметика, шишета, залъгалка, хавлийка и др., Предоставихме адаптирано мляко за недоносени, за да може момиченцето да наддаде на килограми, да се преодолее необходимостта от ензими за подпомагането на стомаха. Бяхме до тях и в деня на изписването на Сияна, която приличаше на героиня на Братя Грим - „Коси черни като абанос, лице бяло като сняг, бузки алени като кръвта“, и беше цели 2,400 кг.

Продължихме да подкрепяме семейството и развитието на детето. Заедно с д-р Аргирова, докато детето навърши една годинка, ще проследяваме развитието и здравословното му състояние, а ако се наложи, кинезитерапевтът към нашия център Христо Спасов ще се грижи за рехабилитацията му. Осигурихме за детето количка, столче за хранене, проходилка.

Днес Сияна е 7-месечно бебе като всички свои връстници, усмихнато и щастливо със своите мама, татко и две сестрички. Ние продължаваме да сме до тях, защото вярваме, че всяко дете заслужава да живее в сигурна семейна среда и да получи своя шанс. От началото на тази година съвместните усилия на екипа на ЦОП „За деца и родители“ и 3 болници в Пловдив, спасиха от изоставяне в родилно отделение 9 деца, които растат с любовта на родните си мама и татко. 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам