По повод празника на будителите, поканих Зорница Христова да ни разкаже нещо за себе си и за издателство „Точица“, което познавате отдавна от прекрасните им книги.

Коя е Зорница Христова, освен че е автор и преводач? Разкажи ни нещо за себе си. Какво те вдъхновява? С какви проблеми се сблъскваш в работата и ежедневието на майка, работеща жена и творец.

Ужасно разсеян човек, способен да сложи чаша сол в тортата, която иначе старателно подготвя. Майстор на отплесването. Безнадеждна домакиня. Майка, която се опитва да се отучи от хеликоптерските си навици и да се научи да бъде, хм, по-самостоятелна. Пораснало дебеличко хлапе, което много обича да майстори разни неща, например мебели за кукленска къща, и много се радва, че вече си има собствени деца за оправдание. Отчайващо лоша, но пък ентусиазирана спортистка, танцьорка и певица.
Важното е, че всички ме търпят. Вероятно защото знам да правя канелени кифлички.

Как се роди издателство „Точица“? Как избрахте името му? Каква е мисията ви? Как подбирате издаваните автори и произведения? Кои са любимите ти?

Работех в рекламна агенция. Всичките ни клиенти искаха логото им да бъде огромно, а за тях да се говори като за някакви гиганти на пазара, с най-много потребители, най-много продукти, с най-невиждания размах. Когато с Марин Бодаков и Валентина Бояджиева създадохме собствено издателство, искахме точно обратното – то да е малко, непретенциозно и полезно. Като препинателен знак, точка, точица. Малко, но на място. Разбира се, асоциацията с „Точица“ на Ерих Кестнер също ни допадна много.
Идеята ни беше всяка от книгите да има образователно ядро, тоест от нея да можеш да научиш нещо, което го няма другаде, но в същото време да бъде забавна, да предлага игра, да гледа на детето като на съотборник. Най-безрезервно харесвам книгите, които имат нестандартна, но важна тема, и точно намерен начин на поднасяне. Ей така си избрахме например „Бедността” на Хана Гил-Пьонтек и Хенрика Кшивонос – една приятелка беше превела малък откъс, прочетохме го с дъщеря ми, тя каза „Абе ти знаеш ли, че за това никой не смее да говори” и вече бях сигурна, че искам тази книга да е наша. По подобни причини са ми любими книгите от поредица „Философски закуски”.
През последните две години експериментирахме и с книги, които са си чисто художествени, „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия”, „Колко ягоди растат по морето” и „Войната на копчетата”. „Войната на копчетата” всъщност продължава една от темите във „Философски закуски” – има ли разлика между това да се биеш на игра и да се биеш наистина? Къде е тя? Много е интересно да се сравнят книгата и филма (последния по нея). Какво е изпуснато и защо? В книгата например героите са доста цапнати в устата, използват „лош език”. Авторът казва, че няма да го замаже, защото така говори и неговият учител Рабле. Моята майка, пенсионирана учителка, е шокирана. Може ли да се говори така в тийнейджърска книга? От друга страна децата на 12 плюс говорят точно така, особено пък момчетата. И вършат неща като описаните. Какво значи, можеш да го преживееш, но не можеш да го прочетеш?
А инак „Колко ягоди растат по морето” ми е любима, защото е любима на малката ми дъщеря, Ния. Тя научи наизуст половината стихотворения още докато книгата беше на макет и сега гордо се преструва, че умее да чете. Книгата е от двеста страници, стихотворенията са стотина (другото са ужасно забавни илюстрации), а тя е научила наизуст поне половината, някои даже ги пее. „Ние двете се скарахме с Моли. И защо ли…”

Разкажете за вашата работилница, за младите ви автори и произведенията им.

Работилници „Направи си сам приказка” правим още от 2010 г., когато създадохме издателството. Кандидатствахме с проект към програма „Култура” на Столична община и аз смело написах в него десет работилници по творческо писане. Проектът спечелен, играта, след много перипетии, налице, а аз се оказах бременна. Бях купила огромно парче шперплат, бях го боядисала с магнитна боя и отгоре с боя за черна дъска, а най-отгоре бях изрисувала едно въженце, което представлява схема на фабулата. На тази дъска закачахме с магнитчета изтеглените от децата карти, за да могат да се подсещат докъде са стигнали с измисления от тях сюжет. Страхотни приказки имаше, но към десетата работилница вече ми беше много трудно с корема и дъската в градския транспорт  След това през годините сме правили поне 30 такива работилници, в училища, в библиотеки, заедно с „Музейко”…
Последната беше по покана на Асоциацията на родителите на деца с лицеви аномалии. Страхотни хлапета, умни, будни, безкрайно очарователни. Аз, честно казано, гледам първо очите и слушам кой какво ми говори, та ако не ми бяха казали, че са заедно на такъв принцип, нямаше и да разбера. А и как иначе, като ми разказаха за царицата, която хич не харесвала как управлявал мъжът й, та му сложила прахче в супата и царят стоял в тоалетната една година и пет дена, а тя през това време оправяла царството. Или за дебеличкия магьосник с развалени зъби, дето управлявал захарната страна. Страхотни, топли деца с живо въображение.

Какви нови проекти планирате?
„Градска география”, за природата в града, градското градинарство и училищната чанта като място за отглеждане на теменужки. Книгата е писана в съавторство с Десислава Димитрова и Анна Бодакова, илюстрирана е от Сияна Захариева. Към декември – една малка коледна книжка с илюстрации на Миглена Папазова. И, догодина, една книга, написана специално за България от прекрасния латвийски писател Юрис Звирзгдинш (пак поглеждам така ли се пишеше), с когото се запознахме през 2010 г. във Вентспилс, Латвия, докато издателството ни беше още на хартия. Много обичам Юрис, той е на седемдесет и пет години, написал е най-красивите латвийски книги за деца, има великолепно чувство за хумор и ме черпи кифлички със сланина. И историята му е чудесна. Така че, щем не щем, пак ще издаваме книга за мечки…