Автор: Валентина Вълчева

И така, бременна съм. Все повече съм бременна и все повече наближава моментът за първа среща с бебчо. Естествено, всеки месец съм на консултация, съответно и на ехограф. 3D, 4D – какъвто се сетите. Щото съм на 35, водят ме рискова и съответно се скъсват да ме препращат от изследване на изследване и от лаборатория на лаборатория.

Не помня в кой месец съм била – вероятно някъде около края на четвъртия, – когато най-накрая лекарката, която ми водеше консултациите, обяви, че може да ми каже и какъв пол е бебчо. Евентуално. След доста взиране в хаоса от черно-бели петна обяви. Момиче. 80 % сигурност.

Честно казано, малко ме изненада. Не знам защо, но си бях навила на пръста, че трябва да е момче. Но тя беше упорита – момиче, почти сигурно е. И мислете как ще го кръщавате, че в родилното трябва да знаят как да го запишат, но за всеки случай не купувайте нищо предварително, че то... не се знае! Стават и грешки.

И понеже съм си все в книжките, някак моментално ми изникна оня незабравим пасаж от „Под игото”, в който Рачко Пръдлето философства пред Бойчо Огнянов: „Чиляк защо живей? За една чест и за едно красно име!”

Абе то че е така, така е, ама все пак малко по-внимателно трябва с красните имена.

Има наистина прелестни български (и не само) имена, но – извинявайте! – историята помни и Марулка Грудкова, Цинцерушка, Салфетка, Табуретка, Гугутка, Грозьо, Африкан, Букетка... че и редица откровено неприлични. Спор няма, неповторими са. А някои са си направо зловещи, например Гроби Гробищарски. Да, реално име. Не знам дали искам да знам какво води родителите при избор на подобно име, но бих платила, за да видя физиономията на служителите, които трябва да го впишат в акта за раждане.

Дали да споменавам разните там Ферхунде, Версачи, Садна, Роналдо...

Аз не бях мислила за това. Все още се опитвах да свикна с мисълта, че няма мърдане – ще имам дете. Не знам защо, но този факт дотогава го възприемах малко като онези истории, дето се случват само на някакви други хора.

Прибрах се аз вкъщи и поставих въпроса на дневен ред пред мъжа ми. Той обаче рече и отсече:

- Няма какво да му мисля. Аз съм от Влашко. Там си има традиция. Каквото сънува майката, това е!

Реших, че просто е начин да ме отсвири, защото не му се занимава.

В следващите няколко месеца нищо не се промени. На всеки преглед ехографът инатливо твърдеше, че чакаме дъщеря, аз също толкова инатливо отказвах да се настроя към мисълта, че ще е момиче.

Сякаш напук на всичко, един сън ми се присъни...

В някакъв влак съм, а до мен стои един лекар и едва ли не сърдито ми набутва в ръцете бяла кърпа и игла с червен конец и ми нарежда:

- Не ми се мотай, а вземи тука да избродираш името на детето, че няма време!

И аз бродирам ли, бродирам, а на кърпата вместо името, което бях избрала вече за дъщеря си, все името Константин излиза. Започвам отначало, притеснена, че не се получава, и пак същото. Константин, та Константин. И от притеснение се събуждам.

На следващия месец пак съм с гадния гел по корема, а консултиращата се блещи в ония петна на екрана, все едно там е обяснението за всички тревоги на човечеството, и пак отсича:

- Момиче ще да е.

Объркана съм.

Прибирам се, споделям дилемата с мъжа ми, той си знае неговото. Каквото сънува майката, това е. Оправяй се, слънце!

Напук на ехографа, онзи сън пак ми се яви. Същата работа. Влакът, докторът, червения конец, Константин...

В един момент вдигнах ръце. Добре. Ако се падне момче, Константин ще е. Ама какво правим, ако ехографа е прав? След доста умуване, просто за всеки случай, се спрях и на едно женско име. Обичам да се подсигурявам двойно.

И ето ме в родилното, бясна, недоспала, уморена, уплашена, с невъобразима прическа, защото ми се наложи да тичам насам посреднощ с мокра коса и вече цяло денонощие се търкалям из отделението, а гребен, разбира се, съм забравила в суматохата... Просват ме на една маса, същата като онези, дето в американските затвори ги използват за смъртоносната инжекция, приготвят ме за секцио, щото онова малкото отказва да излиза вече 13 часа, и докато някакви хора ми забиват игли кой където успее да докопа и ме връзват като за екзекуция, една сестра притичва с някакви документи и пита дали съм решила как ще записвам детето.

Признавам си, съвсем се панирах. Викам си „Тая сега не може ли да почака или допуска вероятност да не се събудя, та да си кръстя детето?” Знаете как е. Бременните са ходещи хормони и удивително често губят връзка с реалността. Набързо й издекламирах двете имена, а тя ме гледа през рамо въпросително.

- На ехографа к`во ти казаха?

- Момиче.

- Колко пъти те гледаха?

- Шест... Не, седем.

- Е, ти тогава...?

Отказва се. Сигурно и по-идиотски неща са й се случвали.

Грабва си документите и изчезва, а аз заспивам като пън преди да си спомня, че ми се реве. Събуждам се сякаш след няколко секунди. Търкалят ме по някакъв коридор. Докторът (същият онзи от съня ми) и шефката му, която ме е оперирала, се хилят над мен и я чувам да казва:

- Честито момченце!

Ти да видиш! Той взе, че верно Константин излезе!

Никога не съм подлагала на съмнение фактът, че това дете си дойде с името. И мога само да съм благодарна, че не си избра някоя от изброените по-горе екзотики. Аз не знам защо си бях навила на пръста Габриел, но... Като е рекъл да е Константин, коя съм аз, че да споря?

Препоръчваме ви да прочетете и Кръщението на Коко от същата авторка.

Много забавна статия за имената е Кубрат, Издислав или Скъсана гумичка.

А изглежда не е толкова рядко да се обърка пола на 3Д, защото и мама нинджа чакаше дъщеричка Елена, пък се появи Константин, и то без никакви сънища.