1 част

А, аз вече съм тук! Ха! Не очаквахте ли? Господи на какво приличам! Малък, подобен на клетка и в пълен мрак. Интересно, а какво правя всъщност? Мисля! Странно. Само преди седмица не можех. Майчице, освен това и чувам! Какъв приятен глас! Я, я повтори какво каза? Къде тръгна? На моминско парти? Какъв неприятен израз. Вече не ми харесва. Защо не си стои вкъщи? Ей, ти там горе, ти вече си моят дом! Защо постоянно се движиш? Вчера до загуба на пулс скача на въже, едва не паднах. Ако не беше тази глупава връвчица, стърчаща от мен, отдавна да съм си сменил местожителството.

Според мен тя не е наясно, че аз живея тук. Затова подскача като кенгуру. Ой! Какво думка така? Колко е силно! И в мен! Такъв звук има и в моя дом, но не е толкова силен. Как приятно бие без да спира, навярно е нещо необходимо.

Въобще забелязвам какви странни промени се случват с тялото ми. Появиха се някакви израстъци, според мен това са ръце и крака. Не знам откъде, не знам как се наричат, но ме интересува защо са ми. Изобщо, появиха се толкова ненужни неща, по-точно органи. Мотаят се из мен. Дано по-скоро всеки си застане на мястото. Аз и без тях прекрасно си плувам. И се чувствам чудесно.

Моят дом отиде на моминско парти. Напразно ругах толкова този израз. Имаше толкова вкуснотии там: соленичко, сладичко, киселичко, особено ми хареса горещичкото. Наистина отначало не ми беше вкусно, но после страшно ми се прииска да запея и дори когато домът ми се разтресе от танците аз също се опитах да потанцувам и забелязах, че имам потресаващо чувство за ритъм.
Дойде ми на гости някакъв нагъл сперматозоид. Нахално се втурна в стаята ми, но като ме видя страшно се ядоса и побягна. Навярно се уплаши. Все пак вече съм голям.

На сутринта ме боля главата. Не стига че и без това е с огромни размери, в сравнение с тялото, че и боли. Всъщност моят дом почувства същото. На всичко отгоре и някакъв чичко през цялото време мърмори. Стоп. Познавам го по гласа. Някога бях неговият безмозъчен сперматозоид. Роден глас!

Край. Стига. Искам да ям! Искам да ям! Да, ям искам! Не, няма да ям картофи и месо няма да ям. Искам краставички, и мляко, и сладолед. Той много ми хареса след моминското парти.

Сега моят дом се приготвя за разходка, заедно с моя… как да го нарека, може би чичко. Правилно, имам нужда от чист въздух. Хвърли цигарата! Прилошава ми. Така е. На всичко отгоре е решила да ме трови. Дишай чист въздух, ще ти стане по-добре. Значи мога да контролирам усещанията на моя дом? Ясно. Ох, какво мирише така? Какъв е този парфюм? Не вдишвай този парфюм. Какво, лошо ли ти е? Дишай чист въздух.
Жал ми е за моя дом. Много силно реагира на шегите ми. Няма никакво чувство за хумор. Добре, няма повече. Засега.

Изобщо аз обичам дома си. Той е топъл, уютен, макар и капризен понякога. Добре де, мисля, че все някак ще се разберем.
Интересно защо не знае за мен досега? Ще трябва спешно да взема мерки и да се разсекретя. Може би тогава ще се поуспокои. Тя се кани да спи. Обичам да спя. Само искам мляко преди сън. Ако обичаш! Така. Сега да спим.

За бременността и раждането

2 част

Привет. Отдавна не сме се чували. Навярно ви интересува как върви? Прекрасно, разбира се. Вярно, вълнуват ме новите неща, които се появяват по мен и вътре в мен. В устата ми например има нещо, което не мога да разбера. Някакво червейче, което мърда, когато почна да мисля. Понякога ми се струва, че в главата ми също се случва нещо. Навярно поумнявам. На лицето ми се появиха две балончета и две дупки. Започнах да чувам по-добре. Но най-важното е, че вече мога да се определя. Ще бъда момче. Просто започна да ми се появява нещо, което момиченцата го нямат, а глупавият ми дом иска момиченце. Че какво хубаво има в тях? Аз, разбира се, не знам как изглеждат тези момичета, но съм сигурен, че са нещо ужасно.
Домът ми беше в някаква болница. Там нечии нахални ръце неприлично ме опипваха. Даже се възмутих малко и накарах домът ми да отиде да пишка. В собствената ти стая не те оставят на спокойствие. Ръцете ме нарекоха ембрион. Той е ембрион. Думата е някак неприлична. Което е най-интересно обаче, тези ръце разбраха, че живея вътре и казаха на дома ми, че е „бременна“. Мислите ли, че не знаеше? Какво, да не би напразно да се старах две седмици да предизвиквам гадене, виене на свят, да искам нещо по-вкусничко за ядене? Разбира се, че напразно!

Вече съм с огромни размери. Както казаха ръцете - с размер на ябълково зрънце. Сигурно е огромно, щом прилича на мен. Кой знае защо моят дом се развълнува, докато се прибираше вкъщи и мислеше как да каже на баща ми, че ще става майка. Колко нови думи - мама, тате. Знаете ли, на мен ми е много по-приятно да наричам дома си мама. Много хубаво име за добре обзаведен дом. Всъщност кой е тате?

Тате се оказа същият този чичко, чийто сперматозоид бях като малък. Когато мама му каза, че живея в нея, едва не паднах от смях. Толкова вълнения и сълзи. Тате се приближи до корема на мама, почука и каза: „Ти наистина ли си тук?“ Тук съм, разбира се. Къде да мога се дяна като съм на каишка.

Научихме много един за друг за двата месеца от живота ми. Понякога мама разговаря с мен и мисли за мен постоянно. Мисля, че тя е влюбена в мен. Как да не се влюбиш в такова красиво и голямо момче. Всъщност все ми е едно, че иска момиче. Правилно, тате, аз съм момче. Това е положението. Често спим, разхождаме се, четем някаква книга за любовта. Накратко хубаво ми е с теб, дом. Ох, извинявай! Хубаво ми е с теб, мамо.

3 част

Защо раста през цялото време? Накъде още? Всеки път когато се събудя откривам нещо ново, в главата ми изплуват някакви неразбираеми думи. Расте и това, с което може да се гордее всяко момченце. Появиха ми се щори над очите, ту се отварят, ту се затварят. Малкият червей в устата ми понякога се опира в някаква преграда отгоре. Питам се за какво ми е нужна, мисля че и мама не знае. Добре, това не е толкова важно.

Мама плаче непрекъснато. Дразнят я тате, животът и някаква баба. Интересно, как ли изглеждат, щом постоянно я дразнят. По принцип аз съм съгласен с нея. Наистина ми омръзнаха със съветите си – ако аз не искам мляко с мед (бр-р-р, не обичам каймак), естествено, че и мама не го иска; ако аз не искам да се разхождам, ям и спя, защо мама да е длъжна да прави това? Освен това те непрекъснато се притесняват за здравето ни. Какво толкова лошо може да се случи с нас, особено с мен?!

Когато е в настроение, мама слуша музика. Много ми харесва. Понякога танцувам, благодарение на това, че вече имам с какво да мърдам. Мама имаше някакви проблеми. Говори с лекаря си. Съжалявам, че присъствието ми й създава неудобства.

Страшно ми е интересно какво се случва в света на мама, там на повърхността. Навярно и тя е привързана с подобна връвчица като мен, при пълна тъмнина и сигурно живее в корема на някого. Но защо тогава има с кого да разговаря, а аз нямам? Не е честно. Мама казва, че когато се родя ще бъда дебел и красив като тате. Значи когато с се родя, ще попадна в нейния свят. Интересно, кога ще се случи това? Кой знае защо ми се струва, че няма да е скоро.
Говорихме с мамините приятелки. Тези противни лелки я убеждават, че ще бъда капризен, ревлив и ще създавам проблеми. Откъде знаят какъв ще бъда? Само да се родя и ще им покажа къде зимуват раците. Освен това с мама боледувахме. Нападнаха ме някакви лоши бактерии, но успях да се отърва. Мама вероятно имаше същото, защото кашляше и кихаше само три дни, макар че лекарят й каза, че ще са значително повече. Пихме вкусни сладки сиропчета и гълтахме противни таблетки.
Най-сетне разбрах! Ако с мама заедно се противопоставяме на болестите, ако и двамата искаме да ядем едно и също, няма да й е толкова трудно да ме носи. Все повече ми се иска да видя света, в който живее тя. Чувствам, че не ми остава да чакам много дълго.

Привилегията да бъдем родители

4 част

Току-що се събудихме с мама. Всичко правим заедно – спим, ядем, боледуваме, смеем се, плачем. Харесва ми да се събуждам всяка сутрин и да чувам маминия глас: „Добро утро, бебчо!“ На мен го казва. Знам го и се опитвам да й кажа нещо хубаво. От толкова опити вече имам нови образувания около устата и почти укрепнал език.

Маминият лекар казва, че скелетът ми е почти формиран и вече приличам на човек. Интересно, на какво приличах преди това? На хлебарка? И нямам скелет, имам кости, с които ставам по-силен. Смятам, че този лекар е много нетактично същество. Непрекъснато се опитва да нахлуе в моите владения, опипва ме така, че ми се налага да се отдръпвам. Терзаят ме съмнения, че има нещо против моето местожителство, но мама кой знае защо му се доверява и постоянно се съветва с него какво да яде, колко да спи. По-добре да беше попитала мен.

Например тя яде извара, аз не мога да я понасям. Но умният лекар й каза, че това е полезно. Аз смятам, че полезно не значи вкусно! Но никой не ме пита и се налага да се задоволявам с това, което има. Вече мога да се цупя, когато съм ядосан или просто така. Дори започнаха да ми харесват всички тези промени, които се случват с мен, свикнах. В началото беше страшно. Краката ми станаха по-дълги от ръцете, а тялото ми се покри с някакви косми. Защо - все още не е ясно. И маминият лекар нищо не казва за това. Макар че нямаше да е зле да обясни. Аз всичко разбирам.
Научих се да се избутвам към покрива на дома си, особено сутрин, когато се събуждаме. При всеки мой удар мама изпада във възторг и дърпа тате към себе си, за да почукам и на него. Така си почукваме всеки ден, когато съм в добро настроение. Вярно, много се изморявам когато се движа повече, но с всеки ден ставам все по-силен.

Моите родители все още спорят какво съм – момче или момиче. Лекарят каза, че съм голям и могат да направят някакво УЗИ, за да разкрият тайната. На мен обаче кой знае защо не ми се иска да се разкривам и когато правиха изследването си обърнах дупето към нахалния лекар. Той каза, че когато се родя ще бъда партизанин. Няма да бъда партизанин, ще бъда изненада. За мама. Тя иска момиченце. А аз вече съм ясно изразено момченце.
Тайно от тате, мама ми измисля женски имена. А когато ходи по магазините, тайно от баба купува разни момичешки неща. Понякога ми се струва, че много ще се разстрои, когато разбере, че аз, както казва тате, съм мъж. Но на тате тя казва, че й е все едно какво ще роди. Как така все едно? А ако се роди слонче или кученце? Мисля, че не й е все едно, но ще ме обича каквото и да се родя.

Преди няколко дни дори аз се съмнявах какво съм – слонче, куче или какво. Но след думите на лекаря, вече уверено се реших, че от ембрион постепенно се превръщам в човек. Това ме радва. Аз съм голям и умен човек. И мама прекрасно знае това.

5 част

Помогнете! По-мог-не-те! Ту не се живее! Омръзна ми да тропам по покрива. Мамо, скъпа, доживях! Нещо лютичко й се прияло! А за мен помисли ли! Ох, колко е горещо, щипе направо! Боли, боли, сякаш някой е запалил огън в гърдите ми! Защо изяде това? Един тон лют червен пипер и го гарнира с горчица. Дайте ми вода! Пийни моля те студена водичка! Ох, олекна ми! Мила мамо, ако поне малко ме уважаваш и не искаш да изскоча от къщи по-рано, не яж каквото ти падне. Аз усещам всичко!
Изобщо с мама напоследък сме в лошо настроение. Всички ни обиждат, никой не ни обича. Поне така ни се струва. Мама постоянно плаче и аз искам, но засега не ми се получава, защото още не знам как се прави. Макар че има много неща, за които да си порева. Моята сбръчкана прозрачна кожа се покри с косми. Понякога, когато нещо ме изплаши, прилича на гъша кожа. Естествено, притеснявам се дали нямам нещо гъше в кръвта си, дали това са нормални процеси. Въобще маминото лошо настроение ме навежда на най-странни мисли. Тя мисли че е огромна, че кожата й изглежда зле, че косата й е мазна. Мамо, не се притеснявай и аз съм голям, сбръчкан и космат.

Ох, какво тресна така? А, вратата хлопнаха! По тихо там! Странни въпроси задаваш, мамо, защо подскачам така – ами защото се изплаших.

Неотдавна чух как лае кучето Дуся. Страшно е! Опитах да повторя. Едва не се удавих. Интересно как ли изглежда? Когато я милва, мама казва: „Как мека козина имаш.“ Значи Дуся е космата. Това е. Край. Значи аз приличам на Дуся.

Понякога ми става скучно и започвам да се заигравам с връвчицата, която стърчи от мен. Харесва ми как мама охка в такива моменти. Усещам как докосва покрива ми и ме нарича немирница. Според мен това е някаква женска дума. Мама все още се надява, че ще бъда момиче. По-рано трябваше да помислиш, сега вече е късно.
С мама правим заедно гимнастика. По-точно гимнастика прави мама. Аз само се люшкам наляво и надясно, защото тя твърде активно се движи. Но на мен ми харесва. Освен това ми харесва когато слуша музика и размишлява за живота на мъжете и жените, за себе си и за тате. Мама казва, че любимият й певец е по-красив от тате. Веднъж тате така го нареди, че дори аз се изчервих.

Ръцете и краката ми вече пораснаха. Мога да движа пръстите си, да мигам, да мърдам устните си и ушите. Но най-любимо занимание ми е да си смуча палеца. Особено много ми харесва да го правя, когато лягаме да спим. Преди това мама маже покрива ми с нещо, аз усещам докосването й, успокоявам се и също се готвя за сън. Въобще, забелязвам, че с всеки изминал ден ставам все по-активен. Играя, докато не се уморя, разхождам се из малката околност на своя дом. Започнах да се замислям, че ако продължавам да раста с тези темпове, след време ще ми стане тясно.

Практически наръчник за боравене с бременни жени

6 част

Маминият лекар каза, че вече приличам на човек. Значи приличам на мама. Странно е все пак. Сигурен съм, че Дуся е куче и преди 4 седмици приличах на нея. Защо сега приличам на мама? Не, разбира се, не мисля, че това е лошо, но такива промени! Освен това разбрах, че живея в корема на мама. Не мога да си представя, че някой може да живее в моя корем. Вярно е, че понякога странно къркори. Може би и там има някой… Всякакви мисли ми минават през главата. Например защо винаги се претегля? Защо нейните размери са по-големи от моето тяло? А за тялото не ми се говори. Появи ми се такова!!! И някакви две топчета в торбичка между краката. Не мога да разбера защо! Може би това е още едно доказателство за моята принадлежност към тате.
Наглият мамин лекар все пак обясни от какъв пол съм. Аз съм тромав ембрион и не успях да се обърна навреме с дупето нагоре. И ме разкриха. Толкова се ядосах, че няма да бъда изненада, толкова се изплаших, че мама вече няма да ме обича, че започнах да ритам каквото ми падне. Едва когато мама започна да охка и тате да глади корема й разбрах, че съм й причинил болка. Когато се успокоих разбрах, че мама се радва, че съм момченце. В крайна сметка на нея й беше все едно какво съм. Важното е, че съм нейното дете.
Като отдавнашен неин вътрешен жител знам какво мисли. Знам например, че когато свекърва й ни идва на гости, веднага започва да се разпорежда. Знам още, че тате се страхува да спи с мама, защото може да почувствам нещо. Мама се ядосва и го уверява, че няма да почувствам нищо. Разбира се, че няма да почувствам. Аз съм деликатен ембрион. Мога да се обърна с гръб за известно време. Какво толкова, не мога да разбера.

Харесва ми когато мама разговаря с мен. А когато не разговаря, тихо я бутам в ребрата. Винаги работи. Баба казва, че съм твърде активен и мама ще пати с мен. Кой знае защо не я обичам много тая баба. Какво съветва мама през цялото време?. Да не би да й пречим да живее? И защо казва на мама, че не трябва да шие? Как така мога да се омотая в пъпната връв? Да пробва да поживее тук.

Между другото лекарят каза, че вече дишам. Аз, естествено, в това време още не дишах и започнах да пробвам, за да разбера какво е това. Пробвах веднъж, два пъти, а после се задавих. Започнах да кашлям, после да хълцам. Трябва да ви кажа, че чувството е много неприятно. Когато хълцам на мама й е смешно. Аз правя това постоянно, когато измръзна, когато се движа много, когато се нагълтам с водичка, когато пишкам. Да, вече мога и да пишкам. При това нещото между краката ми много странно стърчи.

Разказвах ли ви, че обичам да спя. Почти непрекъснато спя. Когато не спя, играя. Например отблъсквам се с крака от пода или излитам към тавана. Яко, нали?

Сега съвсем отчетливо чувам какво става в маминия свят. Вече познавам мама, тате и Дуся, по гласа. Вчера ни идваха на гости някакви роднини. Така силно потупваха маминия корем, че се притиснах към гърба й и не мръднах, докато не легнаха да спят. Преди да заспим погъделичках мама по покривчето, а тя ми каза: „И аз те обичам, мъниче.“ Колко е хубаво да знаеш, че те обичат и очакват.

Става ми малко тесничко в моя дом. Много бързо раста. Все по-често мисля за това как ще попадна в маминия свят. Разбира се, знам че ще се родя, но как ще стане това и най-вече - къде?

7 част

Купиха ми количка! Както разбирам, ще живея в нея, когато се родя. Надявам се да не е толкова тъмно и тясно като в корема на мама.

Интересно, как изглежда мама? Тате понякога я нарича глобус или балонче. Познатите казват, че много се е закръглила. Навярно мама е като Земята. Чух тате да казва, че Земята е кръгла и необятна. Излиза, че мама е кръгла и необятна. А ако всичко се случва заради това, че аз раста, представям си какви са моите размери!

Много съм нещастен. Разбрах, че имам сестра! По-точно някаква братовчедка. Не идва често у нас, но когато дойде изяжда всички шоколадови бонбони, разхвърля всичките ми играчки и скъса някакви кукички на количката ми. От яд подскочих и започнах да хълцам. Значи аз още не съм се родил, а всички мои хубави неща – бонбони, играчки, колички вече са нападнати от роднините. Непоносимо! Ако се бях родил, щях да й дам да разбере на тази братовчедка. Аз обичам шоколадови бонбони и мама обича. Само да се родя и ще си пазя сам бонбоните и играчките.
Преди два дни се случи нещо невероятно – видях светлина, наистина червена и мътна, но все пак това ме изплаши. При това светлината беше през покрива. Първоначално си помислих, че той се е пробил някъде. Оказа се, че не. Просто е изтънял и макар нищо да не се вижда през него, всичко се чува прекрасно. И когато чух, че въпросната братовчедка ми яде бонбоните ми се прииска да изляза и да я погледна в безсрамните гладни очи.

Всъщност започнах да виждам, защото ми се отвориха очите. И тези неща, които са отгоре, сега периодично се затварят и отварят.

Има моменти, когато ми се струва, че в устата си трябва да имам още нещо. Не знам какво точно, затова смуча палеца си, когато си искам. Най ми харесва да правя това преди сън, когато нещото, което имаме и аз, и мама, не тупка толкова силно. Забелязах, че когато нещо ме изплаши, тупка по-бързо. Мама го нарича мотор. Нашият мотор е ужасно бърз. Оказва се, че от това как работи зависи животът ни.

Неотдавна на мама й взеха кръв за изследване. Болеше, сякаш взеха кръв от мен. Изобщо тези лекари според мен източиха от мама поне литър-два кръв, защото ми се зави свят. Кръвопийци. А мама, колкото и да е странно, се чувстваше добре. Въобще не им се скара. После лекарите казаха, че на организма ни не му достига желязо и трябва да го приемаме три пъти дневно. Не съм чувал желязото да се яде, как ще го дъвче мама не мога да си представя.

Освен това лекарят й каза, че вече започват да ми се образуват мазнини. Дълго се разглеждах, но не видях мазнини. Стана ми тъжно. Ако отсега се появяват, какво ще стане с мен след един-два месеца. Веднага трябва да започна да правя гимнастика, че в последно време когато мама скача, аз се притискам към пода и тя веднага тича към тоалетната. Естествено, вече не й е до гимнастика. Край, стига съм мързелувал! Лекарят каза, че скоро ще видя бял свят. Колко да е бял, щом тук е червен и тъмен. Все пак трябва да се появя пред мама в най-добра светлина, за да ме обикне веднага.

Скоро е Нова година. Мама казва, че това е любимият й празник. Още не знам какво е празник, но подозирам, че ще има много вкусна храна. Ще си отядем. И аз искам да е Нова година. Ще бъде весело. Мама иска да подари на тате някакъв комплект за бръснене, за да си маха космите. Явно семейството ни е космато. Интересно какво ще ми подари мама? И на мен едни такива прибори няма да са ми излишни. Повече се харесвах когато бях гладък. Но най-вече искам да не допускат братовчедката до моите неща. Моля те, Дядо Коледа, направи тате гладък, мама пълна с желязо, а братовчедка ми – враг на шоколада.

Житейските правила на дребосъка

8 част

Новогодишните празници са нещо хубаво. Жалко че още не съм роден и не мога да видя фойерверките, но от мамините впечатления разбрах, че са много красиви. Имахме гости. Донесоха подаръци и правиха комплименти на мама колко й отива бременността. Мама без да иска преяде и цяла вечер охка. После изяде нещо странно и започна да пее песни. Аз също. Оказа се, че тази храна се нарича шампанско. Защо тогава лекарят не ни го препоръча? Аз дори започнах да пляскам с ръце, разперих ръце и крака, но мама се разохка. Добре, няма повече. Но много ми се искаше.
Тесничко е в мама. Не можеш да се обърнеш, да се опънеш. Не можеш да потичаш като по-рано, да поиграеш. Не е честно. Седиш сгънат на две и не знаеш какво да правиш. Спешно трябва да помисля за смяна на местожителството. Да не ми се обиди мама, но коремът й все по-малко ме устройва. Или той намалява или аз раста с небивала скорост. Докато мръдна и мама започва да охка, боли я видите ли. А на мен лесно ли ми е? Да взема вече да се родя ли, що ли?

Че какво? Мога да дишам, да суча, ако ми попадне нещо. Така съм си осмукал палеца, че изглежда по-широк от другите пръсти. Дори тази противна течност около мен започнах да гълтам. Не искам, а гълтам. После половин ден хълцам. Маминият лекар нарича това рефлекс. Той е рефлекс. Не ми е вкусно, затова хълцам. Изобщо, чудя се, кой е избрал този лекар да наблюдава мама. И откъде знае всичко? Че очите ми се покриват с малки косъмчета по ръбчето, че тестисите ми се спускат надолу. Еми, спускат се, какво има да се коментира, това е моят личен живот.

Неотдавна мама реши да ме замрази. По-точно тя сама измръзна толкова, че и на мен ми стана хладно и настръхнах. Вече знам, че няма да се превърна в гъска, но за какво й беше да излиза до магазина, когато навън е -10, има сняг и силен вятър? Сам чух по радиото. Неслучайно тате казва, че бременните имат особености, но мамините са много странни. После тате направи на мама горещ чай с лимон и й приготви топла вана. Така я втресе, че й тракаха зъбите, а на мен венците.

Неотдавна тя стана през нощта, събуди ме и дълго стоя край прозореца и плака. Така разбрах, че се страхува от раждането. Освен това се страхува, че може да се родя с някакво увреждане. Мамичко, аз съм здрав, не съм болен, даже космите ми изчезват. Вярно, някои израстват отново, но повечето падат. Ако поседя още малко тук коленете ми ще се сраснат с ушите от теснотия. Но ти и такъв ще ме обичаш, нали? Навярно все пак я успокоих някак, защото веднага си легна да спи. И тогава се случи нещо. Стори ми се, че съм огромен и кръгъл като балон, а на лицето ми расте дълга брада. После пак станах малък и тичах под дъжда. После се събудих. Оказа се, че това е било сън и аз съм се напишкал. Мама също сънува. Такива сънища, че страшно ми става. Основно за мен.
Сутринта се събудихме от ярка светлина. Слънцето ни огря с лъчите си. Толкова силно, че чак замижах. Мама казва, че това са слънчеви бани. Какви бани, ако няма вода и пяна. Аз обичам пяната, толкова приятно гъделичка мама, че аз винаги започвам да хихикам. По принцип аз се страхувам от гъдела. По-точно мама се страхува, а за се страхувам от солидарност. Особено, когато тате започне да я гъделичка. Мама казва, че е голям мъж, а се държи като дете. Значи като мен.

Все повече ме вълнува въпросът кога ще се родя. Мама сериозно се подготвя за това, само за мен говори. Тате казва, че мозъкът й е изтекъл в корема. Но аз не съм виждал да тече мозък насам. Глупости говори. Ех, тате, можеше ли да предположиш, че от твоя сперматозоид ще се получи такова слънце като мен? Като се родя ще видим дали ще ме познаеш.
Все пак странно нещо е животът. Отначало живеех у тате, сега у мама. Къде ще ме отведе съдбата не е известно. По принцип ми е все едно, само да е топло, сито и сухо.

9 част

Край, не мога повече. Спешно трябва да изляза. Не стига че не мога да мръдна нищо друго освен пръстите и ушите си, на всичко отгоре вися с главата надолу. Защо ми трябваше да се въртя! Бил съм в настроение видите ли, приискало ми се да се развъртя. Обърнах се с главата надолу, а сега не мога да се върна обратно. Притиснат съм.

Нищо не е както трябва. Всичко е лошо. А аз, нещастникът, се оплаквах от предишния си живот. Преди ме наричаха ембрион, сега съм слон. Голям. Бутам се често. А какво да правя? На кого тук му е леко? Аз, скъпа мамо, не съм тук по своя воля. Както каза лекарят: „Когато природата реши, тогава ще се появи.“ Коя е тази Природа не искам и да знам, но за това, че ме държи в такова положение, ми се иска да я сръчкам в ребрата. Знам как боли. Мама е казвала. Скучно ми е да седя тук без работа. Затова когато мама започне да прави гимнастика или дихателни упражнения, повтарям след нея. Само когато започне силно и често да диша, започва да ми се вие свят. Сигурно заради водата, която влиза в устата ми.

Неотдавна покривът на мама се срути, както казва тате. Почувства прилив на енергия, макар че не разбрах какво точно се случва. Приискало й се да изчисти и подреди дома ни. Какво толкова? Тате започна да й се кара, къде лази с тоя корем, иска да увреди детето ли (за мен става дума) и други подобни по повод колко й е умът. Мама първо се разплака, каза че не е болна, а само бременна. Тате й каза че с това слонче в корема трябва да бъде по-спокойна. Тук аз започнах да се бунтувам. Вярно, не мога да се разбеснея както по-рано, място няма, но мама каза: „Не го наричай слонче, обижда се.“

Излязохме с мама на разходка. Навън – пролет. Хареса ми, защото предишния път, когато излезе на разходка, замръзнах, а през пролетта не замръзвам. Разхождахме се из парка, слушахме птиците. Мама каза, че когато се родя, заедно ще идваме тук.

Забелязвам, че започнах да дебелея. Сигурно защото мястото е малко. Даже гимнастика не мога да правя, затова ще се родя дебел, понеже почти не се движа, плешив, защото космите ми опадаха, с мигащи очи, защото мигат все по-често. Изобщо пълен с дефекти.
Оказа се по-страшно, отколкото си мислех. Като се събудих една сутрин, случайно забелязах, че ми растат косми на главата. Ужасно дълги! Майчице! Може би все пак съм куче? Макар че кучето ни има опашка, а аз нямам… тогава сигурно се превръщам от човек в слон. Благодаря ти, тате, позна!

Край, обявявам стачка. Ако не искат да ме раждат, ще си вися спокойно тук и няма да обръщам внимание на никого. Макар че няма да издържа дълго. Краката ми отичат, поне палеца да можех да смуча. Не, няма да издържа. Това е, искам навън, искам нов дом със всички удобства! Да има къде да пляскам, да си протегна ръцете и краката, да се изпъна в цял ръст! Омръзна ми да седя сгънат! Това вече не е дом, а някаква клетка! Свобода за папагалите! Искам навън! Помогнете на бедния ембрион-слон-човек! Не мога повече! Раждайте ме най-сетне!

Защо никой не ме предупреди?

10 част

Ембрионът се ражда. Не искам. Няма да изпълзя! Къде? Тук? Няма да изпълзя! Вече се опитах! Не мога да се промъкна. Защо дишаш така? Решила си с вятър да ме избуташ? Няма да стане! Размислих, няма да си сменям местожителството. Какво като мястото е малко? Вратата е още по-малка. Няма да изпълзя! Ще боли! Това е издевателство! Лишихте ме от вода, от храна и искате да ме изгоните! Защо, мамо! Ти толкова време ме носи в себе си.

Не се напъвай! Не се напъвай казах! Кой ти ги дава тези съвети? А? Пак тези лекари! Откъде се вземат непрекъснато? Не дишай! Не дишай! Течението ме тласка към отвора! Ще се заклещя! Какво става тук! Няма живот! Защо съм притиснат от всички страни? Искат да ме измъкнат. Какво да правя? Трябва да се спасявам. Заради ребрата не мога да се промъкна, ръцете ми са притиснати. Какво да правя? Полиция! Гонят ме от къщи!
Що за късмет? Такъв огромен не мога да мина оттук! Разбира се, искаше ми се да се родя по-бързо. Но ако знаех как ще бъде, щях да си седя вътре, без да протестирам и спокойно да се наслаждавам на дома си. А сега, ето го чувството когато ти се сбъднат мечтите!

Внимателно, не си почивай, не си почивай, изходът е все по-близо. И какво ще правя там? Никого не познавам. Познавам само мама и то отвътре. Е, и тате, по гласа, и кучето, когато започне да лае. Интересно, сега ако изляза и какво? А ако падна? Макар че там има лекари… Не. Страх ме е от тях. След това, което им мислех, няма да тръгнат да ме ловят.
Това е. Не трябва да се страхувам. Мъж съм в края на краищата. Щом трябва да се измъкна, значи трябва. Още повече, че и мама се моли най-сетне да свърши всичко това. Мисля, че там не е лошо. Само да не се заклещя. Ох, майчице! Колко е тясно! Заклещвам се! Задъхвам се! И за какво пропълзях дотук! Обещавам, ако изляза, ще мина на диета! Няма да ритам, няма да се въртя! Ще бъда най-послушният ембрион на света. Само да изляза! Дишай, мамо! Дишай! Избутай ме, помагай!

Оп, не мога да дишам! А-а-а-а-а-а-а! А-а-а-а-а-а! Защо ме държите с краката надолу! А-а-а-а-! А по дупето защо? За да плача? Аз и без това рева! А-а-а…

Стоп. Как така: „Майче, имате чудесно момиченце?“ Какво момиченце? Къде е това момиченце? Кой, аз ли? Момиченце? Не. Сбъркали сте. Това не съм аз. Аз съм момченце! Аз още като сперматозоид бях момченце! И сега изведнъж… Погледнете по-внимателно! Какво момиченце съм аз… Не! Момиченце?

Край. Животът ми рухна. Аз не съм момче. И какво съм тогава? Вие дори име ми избрахте! А какво стана с ултразвука? Излъгал е? И заради тази грешка бъдещето ми отиде в канала?

Я си махнете ръцете от мен! Оставете връвта ми на мира! Аз се храня от нея! Къде ме носите? Каква е тази мокра гадост? Какъв съм чистичък? И мръсничък можех да живея! Какво ме щипете! Нормален съм! По-точно – нормална!

А-а-а-а-а-а! Мамо! Къде си, мамо! Къде е милият ми чуден дом? Вие ли сте лекарите? Знаех си, че сте такива. Ръцете ви са студени. Приличате на облаци! По-внимателно ме носете! О, какви сте огромни! А мен ме наричаха слон. Поне сега мога да се опъна. Интересно, как ще ме нарекат след като не съм момче? Къде ме сложиха? Нещо голямо, топло, меко. Мирише на мама.
Мамо? Ти ли си? А-а-а-а-а-! Колко се радвам да те видя! По-точно не да те видя, а да те почувствам. И отвън си толкова хубава, като отвътре. И гласът ти се същият, само е по-силен. О, какво е това? Ръка. С нея ли ме глади по покрива? Толкова нежна.

Мамо. Мамо. Какво? Грозна ли съм? Сбръчкана? Като старец? Рижа? Космата? На нищо не приличам? Значи не съм твоя-а-а-а-а! Значи съм урод а-а-а-а-а! И не ме обичаш а-а-а-а-а! Даже като момиченце а-а-а-а-а!

Обичаш ме? Много? Кого? Слънцето? Твоето щастие? Твоето мъниче? Ти също си моето мъниче! Аз също много те обичам! Мамо! Радвам се, че те имам. Добре, че се родих. По принцип тук също не е лошо.
О, какво е това? Мирише вкусно. Не знам защо, но ми се иска веднага да го пъхна в устата си. По дяволите, не мога да го хвана. Ами помогнете ми!!! Оп, хванах го. И сега? Какво да правя? Може да го суча като палеца ми. Добре ще го суча и какво? О, какво е това? Нещо се излива! Вкусно е! Не е като да гълташ околоплодна течност. Само ми е трудно да суча. Нищо, ще свикна.

11 част

Последна среща

Готино е тук, весело. Всички тичат около мен, закачат ме. Отначало ги познавах по гласовете, ядосвах се, че не виждам хора, а някакви сиви облаци, но сега всичко е нормално. Мама е красива. Рижа е наистина, но няма проблем. Затова пък е родна. И млякото й е вкусно. Храненето е супер! Обичам да хапвам. Мама казва, че така по-бързо ще порасна. Аз искам да порасна, защото всички около мен са огромни. Макар че да си малък също е супер. Лежа, мърдам ръцете и краката, като искам нещо - започвам да рева. А те ме обикалят и не знаят какво искам. На ръце искам просто. Вземете ме, прегърнете ме, гушнете ме. И ми дайте да хапна.

Наскоро ме боля коремът. Майчице мила! Мислех, че ще умра. Наду се, стана твърд и кръгъл. Просто братовчедка ми реши да ме нахрани със сладолед. Наистина тя го ядеше странно. Напъха го в устата си и половината сладолед го няма. Трябва да го сучеш, глупачке! Така е по-вкусно! На мен също ми хареса, но такива болки не мога да изтърпя дори заради сладоледа. Когато тате видя как ме храни със сладолед я плесна по дупето. Тя заплака, а на мен ми стана смешно. Тогава тя каза, че когато порасна, ще ми скъса ушите. Аз не се уплаших. Имам си татко! Той е толкова голям! Като планина! И с брада! Така весело пищи, когато се вкопча с две ръце в нея! Оказва се, че тате не може да ме храни, само мама. Взе ме на ръце и аз, естествено, веднага започнах да си търся храната. Няма я. Обидих се и така се разревах, че се напишках направо върху тате.

Много се ядосвам, когато баба ни идва на гости. Къде само не ме целува. Дори по интимните места. Цялата се изчервявам. Отблъсквам я с ръце и крака, но не става. Изобщо сложно е да се преживяват атаките на роднините. Все се опитват да те ощипят по дупето, по бузката, да ти опънат крачето или ръката. Изверги! Аз съм жива! Не се разглобявам на части. Всичко у мен е слепено.

Когато никой не ме поглежда също се ядосвам. Защо са ме създали, като не ми обръщат никакво внимание? Налага се да крещя и да рева, за да съжалят бедното малко детенце. Странно е някак. Кой знае защо не разбират, че им говоря. Съгласна съм, че говоря другояче, не както те. Опитвам се, но не се получава. Аз им казвам, че ми е весело, а те: „Агу!“ Аз им казвам, че искам да ям, те: „Агу!“ Какво „агу“? Не за това ви говоря! Защо аз ви разбирам, а вие мен не? Вярно, наскоро мама ми обясняваше, че след време и за ще говоря така.

Много обичам когато ме къпят. Водата е сила! Понякога ми напомня старите времена, когато бях глупав млад ембрион-момче. Наляга ме мъка. Но не задълго. Все пак тук има толкова интересни неща! Само да се науча да пълзя и всичко ще изследвам. Засега нищо не умея, трябва да използвам момента. Лежа и ритам с крачета. Хубаво е!

Вече познавам всички и почти всички обикнах. Напразно се страхувах, че ще се родя гъска. Аз съм същата като тях. Само съм по-малка кой знае защо. Но и това има своите преимущества. Ще видим как ще е в бъдеще. Между другото престанаха да ми се появяват всякакви ръце, пръсти, крака. Сега всеки ден се уча да правя по нещо ново. Например когато много искам да ям и вече съм смукала палеца на ръката си, мога да го заменя с палеца на крака. Също не е лошо.

Е, като че ли ви разказах всичко. Вече съм голяма. Не съм интересна като по-рано. Затова навярно няма да се срещнем повече. Макар че всичко се случва. Не обичам дългите сбогувания. Може да се разстроя. Станала съм сантиментална.

Между другото имам си име – Алина. Така че вече не съм ембрион.

Източник: stranamam

Прочетохте ли

След раждането