Автор: Ина Зарева

"Затрънили се училищата и няма кой да ги разтръни"    

                                                         (Славейков 1873г.)

Ако за „затрънването” през 1873 г. има съвсем логични причини, то за днешното трудно бихме намерили оправдания. Двадесет милиона лева годишно струва издаването на учебници. Учебници, които се оказват една не само финансова, но и интелектуална, и чисто физическа тежест за деца, родители и учители.

През последните години бяхме свидетели на умопомрачителни текстове, които предизвикаха бурни полемики за учебните стандарти:

"Връх Шипка се намира на върха на планината. Опълченците са ситуирани на него." - „Литература”, 7 клас.

"Морската вода е солена, защото в нея е разтворено голямо количество готварска сол”- „Човек и природа” 3 клас.

„Васил Левски е заловен от полицията, защото нарушавал закона”- „Човекът и обществото”, 3 клас.

Обясненията на авторите за посочените примери са: „за да разберат децата по-добре”.

Следва нова доза ясно разбираеми послания:

Ако интерпретираме анализа на стихотворението „Зимни вечери” (Литература, 8 клас), който гласи: „Това са вечери, в които е застрашена самата смисленост на живота.", то това са учебници, в които е застрашена самата смисленост на ученето. Това са учебници с глупости на килограм. Даже не един, а цели 13 килограма.
 

„Имаш висше образование, дори две? Помогни на петокласник за домашните и се почувствай кръгъл идиот!” – този апел на клет родител се превърна в автоматичен поздрав сред всички нас, чиито деца кандидатстват, готвят се за изпити или просто си пишат домашното. Не мисля, че бих могла да завърша днешния гимназиален курс само с учебници, без Интернет и Гугъл. Вероятно и повечето автори пишат каквото им хрумне, успокоявайки се, че децата ще потърсят в мрежата и ще разберат какво са искали да им кажат.

Преди време, в едно столично училище, се появи бялата лястовица на системата, под формата на млад, ентусиазиран учител, който забрани на децата да носят учебници по неговия предмет. Предпочиташе да обсъждат, а не да наизустяват; да ползват мултимедия, а не да преписват; да експериментират и да фантазират, а не да зубрят. Усвоеното за всеки раздел на предмета, децата трябваше да демонстрират чрез мини спектакли, в които скучните термини ставаха герои. Придобиваха образ и характер. Онагледяваха се сложни процеси и те ставаха не само разбираеми, но дори и симпатични.

Познайте дали позволиха на бялата лястовица да загнезди и следващата година. Познахте.

И така, класът се върна обратно към книжните „извори на мъдрост”, от които толкова нищо не се разбира, че самите учители започнаха да преподават от… дигитална платформа, хрумнала на един млад човек, за да помогне в ученето на по-малката си сестра.

Но за децата си остана задължението да носят, учат и работят с неразбираемите учебници, които изглежда и самият Каравелов е чел:

"Разбира се, сичкото това не би било дотолкова ужасно, ако у нас да би съществувала барем каква-годе критика, която би чистила непотребното и вредителното. А от това произлазят две твърде големи злини ... с лошави последствия: децата четат всякакъв боклук, а самите издатели не си съставят вярно понятие за народните нужди" (Каравелов, 1872).

Нека проверим и нашите знания за „народните нужди” със следната задача за национална олимпиада:

Ако за разлика от 1872 година, днес се дават по 20 милиона лева за производството на 13 килограма глупост, колко години са нужни, за да увредим безвъзвратно физически и ментално децата си?

Препоръчваме ви да прочетете и статията на Кати Бобева "Вдигнете, госпожо, мама я мери, 13 килограма."