Траяна Кайракова

Наскоро попаднах на много интересен пост в една от хилядите майчински групи, дето съм навряна. Що съм навряна и аз не знам, като е видно що за майка съм, ама карай. Та постът беше за нещо от сорта как синът ми/дъщеря ми нищо не прави, не мога да го/я накарам боклук да изхвърли, стая да оправи, не чете, иска само да излиза и пари. То си е така за 90 процента от новото поколение, ама кой се нави да си го признае, хич не помня. Очаквах един голям хейт...обаче! Оказа се, че всички споделят едно и също, отчитат всичко това за своя грешка, ама кво да се прави пък и неизменно завършват с думите“Абе, да са ни живи и здрави!“. Бе то да са живи и здрави, ми утре, като я няма мама, от глад ще изпукат. У нас не е много по-различно дереджето с #остъйманашеснайсетсъм, ама и не е съвсем така. От това онлайн образование така вече забрави мъжкото ми чедо що е туй тетрадка, химикалка, тъй спряха всякакви мозъчни процеси освен ако не са нужни за компютър, че свят ми се зави. На всичкото отгоре е уморен. Да се чудиш от какво! От живота било, пък аз да не зная! Проста ще си остана цял живот, казвам ви! Пък почти не взе стипендия за успех! Всички знаете защо – и вашите деца са онлайн, нали тъй? Гледах му сеира, гледах, че в последния учебен ден вечерта го сюрпризирах със замах:

• Утре почваш работа.
• Моляяяяяяяяяяяяяяяяяяяяяя?
• Мда, почваш работа.
• Аз искам ли да почвам работа?
• Не знам, майка, обаче си назначен.
• Ти си луда! Съсипваш ми живота, не си ми майка...
• Тъй, тъй. Туй го знам. В 7:00 да си станал и на автобуса.
• Какъв автобус, бе? Къде ще работя?
• Ще видиш.
• А какво?
• Не знам, ще ти кажат.

Бе знам аз, ама кажа ли му, ще избяга в Занзибар. Стана той, обясних му и замина. Мене цял ден ме въртя корем, щото...знаете как е. Второ дете, мъжко, глезено, дето се вика „ние сме си виновни, ама кво да се прай?“.

Сестра му ме гледа зверски.

• Какво си го зажалила? Аз на 14 години бачках по цяло лято и досега не съм спирала! Какво ми ходиш като ударена, няма да умре!
• Офффффф бе, майка. Стига ми пили и ти нервите!
• Оф-моф, толкоз! Да свиква!

Връща се той към 17 и 30. Гледа кръвнишки и то само мен.

• Как мина, майче?

Отговор няма.

• Какво правихте?
• Бачкахме, ти кво си помисли?!
• Тъй де, ама какво?
• Ми ти кажи! Нали ти ме назначи!
• Стига де! Аз де да знам какво се работи там, познавам шефа само.
• Цепим и пренавиваме двигатели.
• Аууууу, браво! Много хубаво!
• Като е „браво“, иди ти! Ти луда ли си, бе? Това е от 8 до 5!
• Ааааа, аз съм учила да бачкам до обед.
• Няма да ходя! Това е ужасно! Виж ми ръцете! Виждаш ли? И целият съм черен, това масло вони ужасно! И нарочно го измисли да е извън града, нали?
• Що?
• Щото имам обедна почивка, ама къде да ида на тоя кър, а? Кажи де! Къде?
• Миии...сядаш си на сянка и си изяждаш обяда.
• Какъв обяд? Ти сложи ли ми?
• Аз ли? Ти не се ли сети, че ще огладнееш?
• Нищо не съм ял цял ден!
• Е, значи от тая вечер си събери кутийки, да не я мислиш!
• Няма да ходя, казвам ти!

Тук вече аз не отговарям, само гледам кръвнишки колкото него, че и повече. Обяснявам, че човекът си е взел беля с него, щото даже няма 16 години, нищо, че пили, че е на 16. Не може да се излагаме и т.н. Отиде, де ще иде, обаче три дни не ми говори. Карай! И двамата си починахме един от друг. Става сутрин, къде мие очи, къде не, навлича работните дрехи, взема торбата с ядене и хуква. Пък как се връща, не е истина! Мръсен, черен, с мазоли по ръцете и масло по целия гащеризон. Направо мед ми капе на сърцето. Това, че ме мрази, си е съвсем друг въпрос. Нищо му няма! Щом след 8 часа на работа, взема душ и хуква да тренира, сетне с приятели по баирите, значи всичко му е наред.

Поработи, колкото поработи и дойде време за лагер. Мда....Тази година му се видя черна. Щото това не е какъв да е лагер, не! Общински лагер от едно време. Не може да не сте ходили! И за свое оправдание ще кажа, че той ме попита, пък аз не чаках втори въпрос и веднага го записах. Платих таксата и се почна великото мрънкане, щото чак след туй се сетил да поразпита из града какъв баш е тоз ми ти лагер.

• Отпиши ме веднага!
• Що?
• Бе то нямало телевизор, хладилник и климатик!
• Е, няма.
• Нямало и басейн!
• Е, няма!
• А какво има, а? Какво има?
• Море! Как какво?
• Не! Моля ти се кажи ми, че има баня и тоалетна!
• Има...
• Слава Богу!
• Общи са за етажа...
• Ще те убия! Ти ми провали живота! Нарочно го правиш! Нарочно!
• Нали ти поиска?
• Веднага ме отпиши!
• Тц.
• Добре, поне ми кажи, че тоалетните имат седалки, а не са с клякане!
• Що?
• Щото цял месец на работа не мога да ида до тоалетна именно заради тия кенефи с дупки! Ако и там трябва да се стискам, ще умра и ти ще си виновна! Да знаеш!
• Май има, споко! Ако не, ще се научиш. Иначе ще се натровиш и ще умреш!
• Ти сериозно ли?!
• Мдааааа...
• Какъв човек си ти, бе! Какъв!
• Не знам, стягай си багажа!
• Утре.
• Кога утре? Кога ще пера?
• Утре! И да ми купиш боксерки!
• Що? Протриха ти се от работа ли?
• Не се подигравай, майка ми!
• Купи си сам!
• Кога? На работа съм, ако не помниш! Няма да сваря магазина! Свърши и ти нещо!

Тук се съгласих. Да де, ама аз да не съм сестра му! Тя си му пазарува дрехи, все едно има вграден скенер. Аз не съм му купувала дрехи, откакто почна да различава парите и научи де са МОЛ-овете и магазините. Ма няма да се давам, я! Взех едни боксерки за мостра и влязох в магазин за хубаво бельо. Като видях цените, ми се заумира. Ма какви са тия златни гащи, бе? Да няма да ги развявам като знаме, какви са тия цени?! Пък модата сигурно хич не ви е ясна. 65 процента от боксерките са с пози от Кама Сутра. Хич не се майтапя! Идете и вижте! И туй ли да го уча, че и чрез гащи?! Аааааа не, мерси! Да го учи баща му! Накрая изнамирам няколко чифта черни, с широк ластик и надпис „Келвин Клайн“. Премерих ги по мострата, дето носех, и се прибрах гордо и величествено, с абсолютен кеф за изпълен майчински дълг! Наредих му ги на леглото, че да се възрадва, като ги види, и заспах.

Ма то човек ли е, бе? Човек ли е?! Направо си припомних защо нищо не му пазарувам откъм дрехи от ранна детска възраст.

• Майка ми, ти добре ли си?
• Що?
• Каква е тая цигания, бе?
• Каква цигания?
• Какъв е тоя „Гелвин Клайн“?
• „Келвин, Келвин“, майка.
• Ти можеш ли да четеш? Виж какво пише. Даже името е сгрешено!Това посмъртно няма да го обуя!
• Че що?
• Бе всички ще ми се смеят, бе! Сменяй ги!

Добре, че си знам детето, та се бях уговорила с продавача да ги сменим. В този момент разбрах, че тотално съм не само остаряла, но и опущила модата!Кога му мина модата на тоя Келвин, бе? Какво трябва да пише на тия гащи? Хич идея си нямам. Аз се чудя откъде да взема по-евтини бикини, той за надписите приритал!

• Ааааааааа не! Ще дойдеш с мене, няма да се чудя аз какви гащи да ти търся, да му се не знае!
• Ще дойда! Че ще се върнеш с прашки накрая!

Отидохме и ги сменихме. Ама ги сменихме с по 10лв. чифта, щото другите – от 5 лв. са само с оня Келвин и с Кама Сутра. Сърцето ме заболя. Да тръшна аз половин заплата за гащи, дето утре ще му станат малки, та ще бърша с тях прозорците, щото специално гледам и за това да стават. Цялата работа идва от тая пуста мода! Нали трябва дънките ти да са изсулени, все едно си надрискал, да са ти смъкнати до чатала, да ходиш като с потури, пък на глезените да са нагръчкани и вдигнати към коляното, че да ти се видят чорапите на чушки( честен кръст, такива са), пък между крачола и чорапа да ти се види космясалият крак и накрая да се види хубаво ластика на боксерките! Евалла, машаллах! На моите гащи и надпис да сложат “Имам срамни въшки!“ няма кой да разбере, ама на мъжките боксерки трябва да се чете задължително нещо готино! Тия, сегашните мацки, по боксерките ли ще ги избират не знам! Нагоре лъснати, надолу бръснати!

Тъй. Оставих го да си събира багажа, когато си иска. А то това е емен-емен 5-6 часа преди тръгване, по нощите и в последния момент. В 23:00 часа #остъйманашеснайсетсъм е готов за подвизи – демек за събиране на багаж.

• Раницата, тоя потник и маратонките са ми за пране!
• Браво, майка.
• Какво“браво“?
• Легена знаеш къде е, праха също! Действай!
• Ти сериозно ли?
• Бе мене клепачът ми вече е паднал, той ще ме пита сериозна ли съм!

Какво пра, какво струва, не знам, ама от тая жега си имаше страшна полза. Смилих се над него, прострях му прането и изпуших една цигара, таман толкоз време му трябваше да изсъхне и го прибрах. Мернах само, че има официални ризи(сякаш пресконференция ще дава), гащите, дето се нагръчкват донякъде, пък висят отвсякъде, боксерки, хавлии и 4 чифта бански. 

• Ще си взема това горнище, че става хладно.
• Ааааа, вземи си зимного яке, на морето температурите падат до 38 градуса, какво се излагаш с това дебело горнище.
• Ще си взема каквото си искам!
• Ми какво ме занимаваш тогава?!

Рано сабахлям се скарахме няколко пъти, че да не се забравяме тия 10 дни. Почна се още с отварянето на очите, на моите де. Поглеждам в банята, вземам си четката и...няма паста за зъби! Всъщност има, обаче не е в тубичката. Паста има по мивката, по пода, по цялата чешма, пък тубичката съвсем я няма. Само дето не умрях! Кафето вече ври, аз зъбите не мога да си измия и очите да си отворя! От мен да знаете – ако ви се случи такова нещо, след като набиете детето, вземете кората от един лимон. С бялата част идеално се почистват зъбите. Не знам къде съм го гледала това, но върши работа! А що я няма пастата ли? Щото...ако не знаете, пак да ви кажа, че да знаете! Бялата гумена част на маратонки, сандали, кецове и т.н. се маже с паста за зъби, разтърква се с четка и отново побелява. За сутрешен тоалет може да нямате, ама за маратонки е задължително да имате!

• Защо не си оставил паста!!!!!!!!!?
• Майка ми, не се газирай! Лапни една дъвка и си готова.

Бе ще му разгазирам един, че ще му завъртя сопола около врата, ама хайде от мен да мине, да не се бием на изпроводяк. Иначе пък не можеш му отрече, че решение има за всичко!

 Натоварихме се в каруцата и го тръшнах на сборния пункт. В момента, в който слезе от колата, вече не се познавахме. Стоим си там ние – случайни граждани и се правим, че не се виждаме. Като се поогледах, всички мъжки майки бяхме така. Пък как се бяхме ухилили, не е истина. Само като си помислим, че тия детски стаи 10 дни няма да приличат на Кербала, Афганистан и Нагасаки едновременно, че и ще ги проветрим, ни става едно хубавоооооо, не е истина! Тръгнаха автобусите, ние атакувахме близките кафета, та да отпуснем душите!

Няколко часа по-късно #остъйманашеснайсетсъм се обади с едно изречение:

• Голям лукс е тука – имаме легла и ток!

Сетне затвори. Че лукс си е туй! Общински лагер е това, не какво да е! Още са с металните чинии и кастрончета, баните са общи, външни, та и на слънчеви батерии. Ако завали, топла вода няма, ама пък море бол! По 5 и 7 човека са в стая, това е за екипност, не за друго, яденето не е ол инклузив, ама пък 4 пъти на ден, тъй че хич да не ми реват! Както се чува, че ще връщат казармата, да свикват! Туй да не ти е Слънчака! Пък аз да не съм луда, та да те пратя там! И без това тая година не е интересно, нали ходих! Няма пияни, няма повръщащи или таковащи се по улиците, пълна скука! Пълна! Айде карайте си морето по комунистически, щото не се знае какво ви чака!