logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Ива Петрова

Веднъж, някъде из дебрите на социалните мрежи, една мама ми каза, че звуча като "от реклама на паста за зъби", след като казах, че ако се усмихваме повече, то и другите ще ни се усмихват повече.

Не ме разбирайте погрешно - аз не съм от онези фанатично позитивни хора, които ще повтарят как трябва да отсяваме само добрите мисли и да мислим само хубави неща. Напротив - доста често си мисля ужасни неща, псувам, проклинам и си представям как стадо бикове прегазват някого. Но това не ми пречи, когато вляза в магазина, да се усмихна и да поздравя. Да направя комплимент на служителката в общината за хубавата блуза. Да кажа на сервитьорката да не се притеснява от това, че е нова и че е забравила поръчката ми.

И вярвам, че това работи.

Вярвам, че позитивната нагласа към останалите отваря много врати. Но не крайната, сляпа позитивност, а онази, в която не гледаме всичко и всички накриво, защото не сме си изпили кафето. Не си го изкарваме на служителя в супермаркета заради това, че детето ни е ядосало или пък шефът е бил зад... , така де - несъобразителен. Не очакваме светът да ни е длъжен, а осъзнаваме, че доброто отношение работи двупосочно. И така. Когато вляза в магазина, градския транспорт, болницата, просто пускам една усмивка "като от реклама на паста за зъби" и казвам: "Привет! Как сте?". Просто, а толкова врати отваря.

Апелирам - усмихвайте се повече, за да ви се усмихват повече.

И по този повод ми се иска да благодаря на всички онези хора, които са ми предлагали помощ с количката, местили са колите си, за да мина с нея, отстъпвали са ми място на опашките в магазина и при лекаря, предлагали са място в градския транспорт. Искам да благодаря и на бабата, която предложи да изчисти след кучето ми, когато го разхождах, докато бях с кенгуруто. На пазача в пощата, който ни сглоби играчката. На мъжа, който веднъж ми предложи да носи торбите от магазина до вкъщи, защото носех и малката на ръце. На дядото, който върна върху щанда в магазина нещата, които дъщеричката ми събори. На жената, която онзи ден много ни хареса и просто ни купи солети. На другата жена, която пък предложи да ми носи кафето. И т.н. и т.н.

Тези хора няма да видят писанията ми, но и целта ми не е това. Пиша, защото искам да ви кажа, че навсякъде има прекрасни хора и ще ги срещнете, стига да искате. Не си затваряйте очите за тях и не забелязвайте само негативното. Да, веднъж една баба ме пререди в пощата, но колкото и да е трудно за вярване - нищо не ми стана и го преживях. Желая ви повече усмивки.

beautiful 1867431 640

 

Може да харесате също:

Не се дели на три

Малката жена с голямата усмивка

Автор: Светослав Колев - Светлик

Бяхме изминали едва трийсетина километра, когато в колата се появи непознат мирис. Известно време с Жана се преструвахме, че атмосферата е нормална, но нещо ми подсказваше, че това няма да продължи дълго.

Беше август, наближаваше обяд, а слънцето ни беше взело на мерник. Климатикът не работеше от години и след като пътуването започна с приятелски спор кои от прозорците да са отворени, изпробвайки различни комбинации, накрая се споразумяхме да ги спуснем всичките – за радост на Сашо, малкият ни тригодишен син, а странично колата ни заприлича на кабриолет. Хубавото на това решение беше, че вътре стана толкова шумно, та изобщо не се чувахме. Иван, големият брат на Сашо, си забучи слушалки в ушите и влезе в мрежата, а Сашко, унесен вероятно от фученето на вятъра в купето, заспа - и без това десетте години разлика във възрастта на наследниците ни, не ги предразполагаше към дружеско общуване.

След като съпругата ми се примири с факта, че засега не може да ме поучава кое как е в живота, извади фотоапарата и се зае да документира прелитащия покрай нас ландшафт в кадри. Тъкмо реших, че ще съм рахат и с лекота ще шофирам още около двеста километра, когато разбрах, че жена ми с жестове ме информира, че минаваме покрай уникални природни формирования. Обясни ми също, че в движение снимките не излизат достатъчно
добре, та да бъда така любезен да поспирам от време на време, за да щраква по някоя групичка изключителни (най-обикновени според мен) дървета или някой щръкнал мъх и да запечата по този начин за идните поколения (които бяха на задната седалка и ако единият не спеше, а другият си беше извадил главата от телефона, съвсем лично можеха да се полюбуват на тези обекти) началото на нашето пътешествие към природата. Всичко това Жана ми го обясни, без да промълви и една дума, което ме наведе на мисълта, че голямата любов понякога е безмълвна.

Случайно или не, най-интересните ракурси към някой плешив хълм например, се оказваха на някой от многобройните завои. Харабийски спирах за момент с включени аварийни – както на колата, така и в главата. Естествено от едва зародилото се задоволство от едно приятно и спокойно пътуване не остана и следа.
Изведнъж странната миризма, въпреки отворените прозорци, се втвърди. Започнахме с предположения за нейния произход, като първото, опирайки се на миналогодишния ни опит, викайки с всичка сила, изказах аз:


- Сигурно отпред се движи камион с прасета! Нали си спомняш как веднъж карахме близо час след един такъв?
- Как ли пък, не! - сряза ме по навик жена ми. - Първо, отпред няма никакъв камион и изобщо, като изключим трактора, който половин час щедро ни обсипваше със слама, всички превозни средства са далеч пред нас, и второ – тук не мирише на прасе, а по-скоро на кравешка тор. Сигурно са наторили обилно наоколо, но пък... - Жана се взираше в пейзажа вече с неохота. – Тук няма и една нива!?

- Няма, ами – злорадо се съгласих аз. - В планината обикновено не се занимават със земеделие.

В продължение на около два километра оставихме мълчанието да ни съпровожда.

- Ей, не ви ли мирише на нещо? - провикна се изведнъж Иван, без да си сваля слушалките. - Направо ще умра – дереше се той и демонстративно си защипа носа с пръсти.

И в този момент чухме, явно пробудилия се, Сашо да крещи:
- Мамо, тате, бати май се наака...
Планината да се беше срутила, нямаше да ни оглуши толкова, колкото тишината, която ни обгърна – дори и вятърът в колата замръзна от неудобство. Тъкмо започвахме да се съвземаме и той продължи:

- Ама неговото по-лошо мирише... - Надявах се базата му за сравнение да е нещо, произлязло от неговото тяло.

Боязливо погледнах към Ванката. С облекчение забелязах, че слушалките му си стояха на мястото – очевидно не беше чул предположението на брат си. Видях, че за да елиминира още едно от сетивата си, си беше напъхал, навити на фишек, носни кърпички в ноздрите. Сашо вече го гледаше с възхита и предположих, че скоро ще започне да се оглежда за нещо, което да натъпче в носа си. Трябваше да спрем някъде и да започнем основно претърсване.

Настоящото пътуване се случваше в резултат на внимателно планираната от съпругата ми, едноседмична семейна почивка в сърцето на Пиринеите – градчето Сорт. Щяхме да отседнем в уютна на вид дървена хижа с басейн, ресторант и достатъчно тревни площи за игра на гоненка. Съдейки по снимките в туристическия сайт, това бе идеалното място, където морното ми тяло да отпочине, а семейните взаимоотношения да се бетонират в една градираща хармония. Представях си как по цял ден лежа до басейна и вдъхвам наситения аромат на летния планински въздух, и как единственото усилие, което правя, е да повдигам пълната с бира чаша, гледайки с умиление енергичните игри на Жана с децата. И как привечер, след лежерната отморяваща разходка покрай тихата река, ще седнем на една от масите в градината на ресторанта и докато слушаме бръмченето на насекомите и водим остроумни разговори ще се наслаждаваме на светлината на свещта, поставена в средата на отрупаната с планински дарове маса...

Нищо от това не се случи, или почти...

Забелязал съм, че пътните отбивки имат неприятната способност да се появяват, когато изобщо нямаш нужда от тях, и обратно – когато на някой неистово му се припишка или пък жена ти те е помолила да отбиеш, за да си направи задължителната десетминутна тренировка по йога (като да е антибиотик, че да се взема в точно уречен час), те загадъчно се скриват. В продължение на дълги, изпълнени с отчаяно взиране километри, следваш пътя, по който няма
дори и банкет, и ако рискуваш да спреш, ще изложиш на опасност неизвестен брой невинни животи. Подозирам, че някоя зла шайка от хора без работа, но с излишни средства и извратено чувство за хумор, всяка седмица тръгва по пътищата и размества отбивките, като понякога в продължение на километър, монтират десетина места за отдих, а през следващите сто километра не поставят нито едно. И ако се случи да пътуваш отново по същия път, уверен, че вече знаеш къде можеш да спреш, ако се наложи, се оказва, че грешиш и че отбивките са се преместили на съвсем различни места, а ти започваш отново да си мечтаеш за онази автокаравана, която толкова често те спохожда в сънищата ти.

Бях започнал да се отчайвам, когато след един от завоите, пред очите ми вдясно, изникна широка поляна с накацали върху й дървени маси – място за отдих! Тъй като съм добър шофьор, успях навреме да направя ловка маневра и да отбия елегантно, като врязвайки се между един очукан микробус и ситроен с френска регистрация, натиснах спирачките само секунда след като бутнах челно двуместната детска количка поставена между двете превозни средства. Жана започна да пищи, двете жени, които се суетяха покрай най-близката маса се разпищяха също, само че на френски, а аз бях онемял. Съпругата ми се изстреля от колата към преобърнатата количка – жените летяха от другата й страна. Не можех да мисля, не можех да реагирам – бях се вцепенил. И тогава видях, че жените, включително и моята, започнаха да се смеят и прегръщат, мокрейки се взаимно със сълзи (като че ли смъртта на две бебета – близнаци беше най-смешното нещо на света?). Възмутен, постепенно започнах да идвам на себе си, тоест да се ядосвам.

Кой идиот, по дяволите, беше оставил детската количка на паркинга?

И в следващия момент идиотът се появи, слизайки с широка идиотска усмивка от страничната врата на микробуса, гушнал две напълно еднакви и засмени френски, предположих, бебета. В крайна сметка, след десетина минути всички седяхме заедно на масата и дружески разговаряхме – оказа се, че един от предците им е с бесарабски корен, та намерихме общ език и успяхме да обменим известно количество информация относно живота, който си тече тук и там. Моите двама юнаци, които така и не разбраха, че бях на косъм от това да вляза в затвора за дълги години, се присягаха редовно към едрото сочно грозде, щедро предложено от новите ни приятели и видимо се наслаждаваха на чистия въздух.

По едно време бебетата, които щастливо пълзяха в краката ни под масата, ревнаха пронизително в хор. Веднага си помислих, че след като не успях да ги размажа с колата, все пак съм съумял да ги настъпя едновременно. Поглеждайки към останалите обаче разбрах, че се е случило нещо далеч по-страшно...
Всеки един стискаше здраво ноздрите си и бягаше към близката горичка, в това число, както машинално отбелязах и двете бебета, които явно прескочиха досадния етап с прохождането и направо пробягаха, водейки колоната.

Единствено аз останах невъзмутим на мястото си. Задъвках едно зърно от чепката грозде, която бях започнал да си подхвърлям от ръка на ръка и направих кратък анализ на ситуацията. Първо: появи се вятър откъм паркинга. Второ: този именно вятър стовари върху ни опасната (вече) миризма от нашата кола, само че умножена десетократно. С тези две точки разборът ми се изчерпи, така че аз реших да действам решително. Осъзнавах, че в такава отровна атмосфера е трудно да се извършват издирвателни действия, но аз имах придобит имунитет, както подозирах. Запретнах ръкави, което си е чиста метафора, тъй като, преди да потеглим, се бях спретнал с един от официалните си потници и се хванах за работа.

В колата ни имаше няколко ниши, предвидливо поставени там от фабриканта, с цел да се улесни животът на жените. Нашите например бяха запълнени с кремове, гребен, боя за обувки, огледало, няколко дамски списания, упътване за работа с прахосмукачка, както и комплект от много тънки, опасни на вид ножчета, които отбягвах да мисля за какво служат, и още около два килограма различни предмети, които не се побираха в дамската чанта. Една от нишите,
единствената незаета, мисля, че служеше на шофьора да си остави изкуственото чене, ако, разбира се, има такова – плоската му извита форма ме навеждаше към този извод. Лошото в нашия случай беше, че освен известните дупки имаше и още няколко, които само Сашо знаеше къде са. Случваше се понякога да се отприщи и да ревне, че му се е загубила дъвката. Никога не уточняваше дали е дъвкана, преди да я загуби или не. Спирах колата и след като претърсвах основно, с образа пред очите ми на добре размазана дъвка, и не намирах нищо, най-неочаквано Сашко пъхаше пръстче някъде в тапицерията и доволен изваждаше полепналата с трохи и прах дъвка, и преди да успеем да реагираме, цъфтящ от задоволство, си я пъхаше в устата.

Претършувах основно предната част на купето в посока на часовниковата стрелка и после, за всеки случай, наобратно, но нищо не открих. Оттук нататък положението ми се усложняваше – за да си свърша работата както трябва, се налагаше първо да сваля всичкия багаж от задната седалка, багажника на колата и допълнителния двуетажен, монтиран на покрива. Методично обходих всеки милиметър по два пъти: Нищо!, а миризмата ставаше непоносима дори за мен.
Започнах да губя хъс – бяха изминали три часа в безрезултатно претърсване и поглеждайки към горичката видях, че отшелниците там се готвеха да опъват палатки – явно вярата им в мен като търсач беше нищожна. Междувременно, периферно забелязах как няколко автомобила отбиваха, с цел вероятно хората да си отпочинат за малко, но току, преди да спрат, изведнъж шофьорите форсираха двигателите и с неразумно висока скорост отново изскачаха на пътя. Не виждах, може би ужасените им лица, но до мен достигаха виковете на хора преживяващи нечовешки, сковаващ страх. Сигурно си мислеха, предположих, че
подреждам разфасовани, добре разложени трупове в колата – учудващо беше, че все още не се беше появила местната полиция.

На петия час вече започна да се смрачава и аз сериозно обмислях как да доближа колата до някой вир и да я бутна вътре, а после да помоля новите ни приятели да ни закарат до хижата, която все повече ми изглеждаше като мираж. Изведнъж, иззад купчината от куфари, изскочи един целеустремен талибан – терорист, с омотан на главата шарен тюрбан и маскиран така, че да изглежда много нисък. Тъй като по природа съм хладнокръвен, реших да не му прекършвам врата веднага, а да го оставя жив още две секунди, за да видя какво ще направи. 

- Тате, тате, дай ми Можко! - изчурулика малкият Сашко, а моето сърце тласна с такава сила, че кръвта във вените ми направи три пълни оборота.

- Кой беше Можко, тате? - вече поуспокоен попитах аз, отбелязвайки си мимоходом да обясня по-късно на Жана, кога може да дегизира децата като талибани и кога не, тъй като бях сигурен, че това беше нейна инициатива.

- Ами, мечо блю, дето има хралупа в корема – обясни ми Сашко. - Мама каза, че бил в големия ръфан куфар с другите играчки.

„Аха – казах си, - не ми стига другото, ами сега ще изравям и мечка.“ Блю! Така, сетих се рязко, Сашо наричаше едно рошаво синьо мече. Макар и тригодишен, вече знаеше една английска дума – факт, който ме изпълваше с бащинска гордост; аз на неговите години знаех по-малко, но очевидно наследствените гени се подобряваха.

Какво да правя – напъхах се в големия куфар, на който му викахме „ръфания“ понеже беше оръфан и след като го прерових целия, накрая, на дъното му напипах Можко – мечо блю. Хванах го за ушите и го подхвърлих на малкия „талибан“. Сашко го улови и с радостен възглас се затича към палатковия лагер в гората. Седнах върху разхвърляния куфар и невиждащо гледах към нищото. Въздъхнах, станах и реших да започна да бутам колата към реката. И тогава, откъм горичката се чуха крясъци, раздиращ плач и шум от падащи предмети. Погледнах натам и това, което видях не ми хареса, но пък прозрях всичко. Всички бягаха отново, но този път в различни посоки, като в епицентъра стояха Жана и Сашо, гушнал Можко, и плачеха неудържимо.

Сърцето ми се скъса. С два скока (поне толкова преброих) вече бях до тях, прегърнах ги, и докато с едната ръка бършех сълзите им, с другата дръпнах мечето, което явно беше източникът на убийствената миризма. Казах на Сашко, че тати ще се върне след малко, целунах ги, и отпраших към реката. Преплувах я бързо и излязох на другия бряг, където се надявах да намеря някоя много дълбока цепнатина в земята. И наистина, след десетина километра бягане в пресечената местност, почти полетях в най-тъмната, но за щастие достатъчно тясна, за да не пропадна в нея, дупка. Бях се заклещил в областта на кръста. Напрегнах мишци и успях да избутам планината надолу, та изпълзях от дупката. Хванах отново проклетото мече и понечих да го метна към този вход към преизподнята, но в последния момент си помислих за Сашо и травмата, която изчезването на Можко щеше да му причини. Реших да отворя „хралупата“, както синът ми наричаше корема на плюшеното мече. Това всъщност беше джоб с цип, където децата да си крият някакви неща. Дръпнах ципа и видях това, което Сашко беше скрил там.

Преди време с Жана се бяхме уговорили, когато решим да минаваме на диета, да готвя аз, а за децата, тъй като те все пак трябваше да ядат истинска и вкусна храна – да готви тя. Не че ТЯ някога имаше нужда от диета, но от време на време вдигаше теглото си с около сто и двайсет грама и тогава решаваше двамата (аз от солидарност, бидейки нейна половинка) да спрем да преяждаме за две седмици, като за тази цел трябваше да готвя АЗ.

Редовно, след всеки подобен кулинарен апокалипсис, губех половината от телесната си маса, което, казва Жана, ми се отразявало положително от естетическа гледна точка, но на мен ми се струваше, че губя същността си, която беше един объркан конгломерат (но мой!) от малкото полезни и повечето вредни навици, които притежавах.
Веднъж, подтикван от любопитство, реших да дам недокоснатото, сътворено от мен подобие на руло „Стефани“, на две навъртащи се под балкона улични котки от женски пол, привличани там като магнит от чара на нашия пъклено неотразим котарак Пепон. С разбиране ги наблюдавах как, приближавайки се предпазливо до странната смесица от кайма, случайно подбрани подправки и неизвестни за мен зеленчуци, помирисаха гнусливо и побягнаха към съседния квартал видимо жестоко потресени. Цяла седмица след това не се появиха под балкона, за да правят серенада на Пепон, но в края на краищата, подвластни на
могъщото излъчване на косматия непрокопсаник, отново подновиха заниманията си.

Та, преди половин година, в края на един двуседмичен изтощителен маратон около котлона, бях озарен от вдъхновяващата идея да измайсторя мъфини с банан и стафиди. Готвенето за мен е сравнително лесен процес. Започва с отварянето на любимия ми готварски сайт „Гладният готвач“. Оттам избирам ястие, чийто завършен вид на снимката ме грабва и кара да почувствам моментален глад. Отбелязвам си на листче необходимите продукти, отивам до магазина, където установявам, че съм загубил листчето и затова купувам някакви неща по памет. Вече в кухнята, следвайки стриктно инструкциите, смесвам всичко, като си позволявам съвсем мъничко да проявя въображение и да подобря по този начин рецептата. Когато ястието е готово, то има специфичен завършен вид, коренно различен от този на оригинала от снимката. Съпругата ми го поглежда, като понякога в пристъп на безгранично доверие дори го опитва, след което ме поглежда и очите й се насълзяват. Аз също опитвам, след което мълчаливо се отправям с тавата към кофата за органични отпадъци. После вечеряме филии, поръсени със зехтин, а синовете ни доволно похапват от това, което Жана предвидливо им е приготвила от преди. И така две седмици, докато жена ми не
прецени, че е влязла във форма и вече не е необходимо да гладуваме. А злополучните мъфини ме плениха веднага още с наименованието си и като
допълнение, на снимката изглеждаха така, че аз долавях апетитната миризма на току-що изпечен мъфин. Хванах се за работа както си знам, тоест, вместо да следвам сляпо рецептата като един къртик, приложих в действие силната си интуиция и тънък кулинарен усет. 

Развихрих се и приложих няколко оригинални прийома, от които сега единствено си спомням находчивата замяна на стафидите с черноморска гамба. Когато след един час отворих фурната, оттам вместо апетитни, леко препечени мъфинчета със златиста коричка, ме гледаше с напуканото си око безформената жълтеникава маса на разплут тестен охлюв - хермафродит. Веднага затворих вратичката на фурната и реших късно през нощта, по тъмна доба, да стана и да изнеса нещастното творение до кварталната кофа за боклук без никой да ме види. За зла участ не се сетих да си навия аларма за през нощта, а на следващия ден напълно бях забравил за съдържанието на фурната до този първи ден от нашата почивка.

Вечерта, вече в хижата, Сашо ми разказа как тогава, преди половин година, Можко бил гладен и той решил да го нахрани. Разровил хаоса в хладилника, но там нямало нищо, което да се хареса на мечето му. Отворил фурната и „о, небесни бонбони!“, там имало нещо, което според него било приготвено специално за Можко. Напъхал храната в „хралупата“ и потърсил подходящо убежище за мечето, където вече със сит стомах, да прекара тежките зимни месеци. След това забравил за Можко...
До вчера, когато се сетил, че ще е добре да го вземе със себе си на почивка. Притичал до моята стая, повдигнал едно клатещо се парче от ламината, точно под леглото, извадил Можко и го метнал на дъното на големия куфар. Оказа се, че половин година съм съжителствал с разлагащ се мъфин! Това обясняваше изключително силния ми имунитет, както и наличието на видимо натровени хлебарки под леглото ми.

Сега, стоящ до ръба на дупката, виждах, че мъфинът се беше трансформирал в едно твърдо кафяво топче. Засилих се и пратих буцата към дъното на планината. След години в един информационен бюлетин излезе съобщение, че в тази част на Пиринеите от глъбините на земята се носят смъртоносни миризми, силно наподобяващи марсиански въглероден диоксид, и се изказваше любопитното предположение за евентуално присъствие на недоброжелателен извънземен разум. Така и не се обадих, за да изясня нещата – на хората им харесва да вярват в разни необясними неща и не исках да ги разочаровам.
Към полунощ най-после се добрахме до хижата. Възпротивителните ни реакции бяха до такава степен притъпени, че съвсем нормално приехме факта за подмяната на добре изглеждащата от снимките слънчева стая на втория етаж с единствената оказа се, останала мансардна стая (с полегат таван), точно под акумулиралия дневната светлина покрив. И за да не стане радостта ни френетична, любезната жена от рецепцията ни информира, че в хижата, поради екологични съображения, няма асансьор... Огледах се и апатично прецених, че ако наистина всичките куфари, чанти и денкове с одеяла и чаршафи, с които беше задръстено пространството пред рецепцията, са наша собственост, то приблизително за около два часа ще успеем да качим всичко до петия етаж.

Междувременно Сашо отново беше заспал, а аз гушнал го с едната си ръка, започнах да подписвам някакви бланки посочени от служителката, като мислено организирах изкачването ни към върха, когато Жана ми прошепна в ухото да спра, тъй като съм бил подхванал да подписвам каталозите вече и от втората редица на етажерката, подпряна до рецепцията. Спрях и игнорирайки обиждащо веселите проблясъци в доскоро сънените очи на рецепционистката, се засилих към първия изпречил ми се куфар с намерение да го вдигна. Дори и години след това пътешествие, не успях да достигна до разумно обяснение, кой,
как и кога е успял да качи този куфар в колата, а след това и да го свали. Жана и синовете ми твърдят, че това съм бил аз. Склонен съм донякъде да се съглася, че под влияние на еуфорията от предстоящата почивка съм придобил исполинска сила, но едва ли? Мисля, че просто не си спомням, но със сигурност съм наел двама добре отпочинали хамали, които да ми помогнат да го натикам в колата, което, разбира се, не обясняваше загадката с тайнствения му преход от багажника на колата до рецепцията. С напредване на годините, неусетно спрях да мисля за това – нови необясними феномени бяха избутали тази мистерия от съзнанието ми.
Та, държейки Сашо с лявата ръка, хванах с дясната здраво куфара и вече мислено бях изкачил няколко стъпала, когато усетих, че куфарът е монолитна част от покрития с изкуствен мрамор под. Под влияние на инерцията и мисловния устрем, пускайки в движение дръжката на проклетия куфар, стремително, наистина изкачих три от стъпалата, но за белята, поради липсата на балансираща тежест отдясно, се почувствах лек и несигурен като патешко перце подхванато от прашния ветрец. Загубих равновесие и се видях да летя надолу – там откъдето бях тръгнал. Инстинктивно, за да запазя живота на Сашо поне, падайки, успях да се извъртя, така че да падна по гръб, а горкото ми, вече осиротяващо дете, лежеше върху удобния ми корем. Помислих си, че в най-добрия случай, ако не умра, ще остана вероятно парализиран до края на дните си, когато усетих как най-после главата ми се блъсна в нещо много твърдо и неподдаващо се на натиск. Куфарът? Замириса на стружки и тогава загубих съзнание.


Когато си отворих очите видях, че лежа на пода все още гушнал малкия си син, а над мен са се надвесили Жана, Иван, жената от рецепцията, някакъв хипарлив тип, държащ празна халба от бира и още двайсетина човека с подобен аспект вероятно гости на хижата или случайно отбили се странстващи природолюбители. Замириса ми на бира, облизах си устните и започнах да се оживявам. След като стана ясно, че не съм умрял, настана веселие
граничещо с еуфория; дръгливият индивид каза, че се казва Джон и че отива за още бира, тъй като оказа се, че за да ме свести е лиснал халбата си в лицето ми. Подочух, че някой предложи всички заедно да ни помогнат с багажа. За няколко минути всичко (почти) беше пренесено в мансардната стая. Жана раздаваше парчета домашна баница на добрите самаряни и отвред се носеха видоизменени кавъри на някои от парчетата на Бийтълс. Долу във фоайето остана само куфарът със загадъчното си съдържание – дори и задружните усилия на тълпата не успяха да го отместят от мястото му, а и не разполагах с шперц, за да
отключа големия ръждив катинар блокиращ ципа.

Естествено, стаята нямаше тераса, нито странични прозорци, а само една капандура на тавана – точно под слънцето през деня и под звездите нощем: Романтика! За да пуша тайно, трябваше да си изкарвам главата и едната ръка през тесния отвор, но и това беше нещо.Пушейки малко по-късно, след като всички морно заспаха (Сашо така и не се събуди, та периодично го проверявах дали диша), се чудех дали да накажа Иван или да си трая. Бях започнал да подозирам каква ще да е работата и затова под заплахата от отнемане на правото за неограничена консумация на сладолед, изтръгнах пълни самопризнания от него. Изваждайки ключа за катинара от джоба си, той ми каза, че куфарът е пълен с дъмбели, дискове, два сгъваеми лоста и още дискове – всичко с общо тегло двеста килограма. С облекчение донякъде (винаги може и да е по-лошо) си припомних как, малко преди да тръгнем, видях сина ми да разглобява лежанката, та успях да го спра навреме. В крайна сметка, този куфар до края на престоя ни си остана във фоайето, като в един от ъглите Иван устрои фитнес ъгъл и учудващо, но всяка сутрин там се извиваше опашка от хора, които малко преди това са унищожили килограми с храна в столовата.

Може да се каже, че си легнах спокоен, уверен, че утрешният ден ще настъпи ведър и изпълнен със заслужен релакс Лъжех се. Току-що бях заспал, както ми се струваше, а всъщност явно вече беше сутрин, съдейки по щедрите лъчи, които слънцето ни изпращаше откъм капандурата, когато силно думкане по
вратата ме събуди. Заслушах се в кънтящите звуци и предположих, че някой блъска по вратата с главата си. Отворих си лявото око, а после станах и отворих и вратата. Веднага разбрах, че не съм много далеч от истината в предположението си – излъчващ непринуден чар, ухилен до липсващите му мъдреци, там стоеше Джон, моят спасител с бирата. В двете си ръце (нямаше как да е почукал по вратата с някоя от тях!) държеше по една огромна халба с бира.

- Breakfast, friend! - изрева той и бутна под носа ми едната от халбите.

Нямаше как да откажа – бях му задължен, - затова излязох в коридора и там, подпирайки се на стената, поех първата (за Джон не беше първата) порция от закуската, като с него положихме основите на едно здраво бъдещо приятелство. След около час Жана ме издири в бара и след като се озъби на новия ми приятел, ме натири обратно на покрива. Там ме избута в банята, тъй като децата все още спяха, и след като уточни временните си виждания по някои тривиални въпроси, като пиенето на бира сутрин например, ми обясни, че със спонтанното ни приятелство с Джон е свършено. После, за да ме довърши, без заобикалки, както си й беше в стила, ми обясни графика, който, бях сигурен, щяхме да следваме до дупка. За момент си помислих дали нямаше да е по-добре вчера – там долу, да си пукна някой важен шиен прешлен и така да си спестя усилията, които ме очакваха.

Оказа се, че река Ногера съвсем не е кротко ромолящата рекичка от моите представи, а една забързана, напориста и както ми се стори донякъде злобна река, по протежение, на която разни луди хора се забавляваха с рафтинг. С уплах разбрах от Жана, че на третия ден имаме час, място и водач, с който да се хвърлим в капризите на съдбата. Опитах да сключа сделка, та поне децата, макар и останали сираци, да оцелеят и да не участват, но Жана ме отряза, казвайки ми, че идеята за рафтинга идва от Иван и е прегърната с ентусиазъм от Сашо и от нея, така че да не развалям ваканцията на децата, отнемайки им радостта от живота, а според мен единственото, което щях да им отнема беше възможността да умрат толкова млади на това диво място.

През първия ден, оказа се, щяхме да се запознаем с местните хора, обичаи и нрави, както и да обходим някои от козите пътеки около градчето. Досещате се, че тази последна част от плана внесе смут в отвореното ми към кротки разходки същество, но си мислех, че докато бродим из уличките все някак ще успея да си изкълча глезена, та да се скатая. Закусихме в столовата на хижата, като храната се оказа разнообразна и питателна, но аз нямах апетит и едва сдъвках половин варено пиле (останало от вечерята, предположих) и няколко малки сандвича с шунка, а с децата, които първо унищожиха една кошничка с кроасани, си поделихме печените наденички, неумело скрити в нещо като двайсетлитрова тава за лютеница. За десерт хапнахме една малка (около половин метър в диаметър) плодова пита покрита (за да не се вижда) с дебел слой сметана, но не ни стигна, та си взехме по един омлет, за да залъжем глада си донякъде. Силно се надявах днешната разходка да ми събуди апетита, така че в края на почивката да не се превърна в олюляващ се от слабост скелет. След като Жана, която през цялото време се правеше, че е случайно с нас, си хапна купичката с овесена каша и резен лимон, излязохме на разходка из градчето.

Сорт е един симпатичен малък планински град, разсечен на две от неспокойната река Ногера. Тук бяха разположени повечето от фирмите, организиращи рафтинг, както и две конни бази; старата част е осеяна от тесни калдъръмени улички и невисоки каменни къщи в приземната част на някои от които се бяха скътали уютни семейни ресторантчета. Обикаляхме, зяпахме по витрините на пълните със сувенири магазинчета, като междувременно изядохме по два сладоледа (без Жана). Влязохме в един музей с постоянна експозиция на местните земеделски сечива, запалихме свещ в тукашния католически храм, а
аз така и не успях да си навехна някой крайник.

Наближаваше единайсет часа и вече бяха изминали цели два часа откакто закусихме, когато аз почувствах първите признаци на енергийна недостатъчност предизвикана от недохранване, както предполагах, та затова предложих да обядваме и след това да следваме стриктно програмата. Жана обаче имаше сърце от камък: каза, че първо, след като си обуем туристическите обувки, ще минем по известната пътека на „Дивия пръч“ или аз поне, така си преведох каталунското наименование. Каза също, че трябвало да се стегна и да дам най-после един положителен пример на децата. С тези си думи успя да ме убоде дълбоко, засягайки бащинската ми загриженост. Стегнах си здраво връзките на обувките и докато останалите още се помотаваха, вече бях изскочил на пътеката. Взех тон за една несъществуваща, но сърцата планинарска песен и когато останалата част от компактното семейно тяло стъпваше на пътеката, вече бях извъртял две пълни обиколки.

Всеобщо беше учудването, че целият съм мокър и от ушите ми се стичат струйки вода, а в обувките ми плуват две малки рибки. Предположихме, че това е вследствие на обилното потене, на което се радвам през летните месеци, пришпорено, естествено от нечовешкия ритъм, който си бях наложил. Тази догадка обаче се изпари подобно на едра капка дъжд върху нагорещен асфалт, когато, следвайки пътеката, стигнахме до дървено мостче над немощен ручей, вливащ се по-надолу в буйната вече река. Осъзнах, че подтикван от справедлива ярост, вследствие хвърленото в лицето ми обвинение, без да видя моста, съм
преплувал през поточето, и то два пъти. Разбира се, аз не споделих прозрението си, още повече, че гледайки надолу от височината на дървеното мостче, установих, че дълбочината на ручея е не повече от половин метър. Погледнах към Жана и зървайки смеещите се огънчета в красивите й очи, разбрах, че тя знае, но нищо няма да спомене пред децата. Гневът ми се стопи – вече бях физически и душевно балансиран, така че без да се огъвам, някъде след
петия километър, метнах уморения Сашо на раменете си, абстрахирайки се от липсата на съчувствие, излъчващо се във високомерните крачки на Иван.
Трябва да призная, че има нещо силно пречистващо в съприкосновението с дивата и дори не толкова дива природа. Вървиш, дишаш и ако можеш по принцип да го правиш – мислиш, а ако си с любими хора - говориш и най-вече слушаш това, което те ти казват. Засилваш слуха си и чуваш и това, което заобикалящата те природа, чрез поклащането на клоните на кривите дървета, шумоленето на вятъра в изсъхващите храсти или цвърченето на цикадите скрити в тревата, ти нашепва. И тогава разбираш от колко малко се нуждаем, за да сме живи, за да сме доволни и примирени, за да обичаме и да позволим да бъдем обичани. А
още с пристъпването си отново в така нареченото цивилизовано поселище, от което си избягал преди няколко часа, забравяш за цялата вълшебна, пречистваща сила на природата и бесът на консуматорския живот те обзема с пълна сила.

Уморени, но със зачервени бузи и усмихнати, се прибрахме в хижата, където хапнахме леко и (о божества!) се закотвихме до басейна. Аз всъщност хвърлих моята котва вътре в басейна и не излязох оттам до последно – само така успях да отбягна припкащия до бара и назад Джон, носещ тежки кани с бира и подканящ ме съблазнително да изляза, за да споделя няколко от тях с него. Накрая той се отказа от опитите си и мисля, че се отрече от мен и
възложи надежди и усилия в приятелството си с една видимо перспективна група френски младежи с вид на начинаещи алкохолици. По-късно вечеряхме набързо под мекото сияние на кротката луна и си легнахме рано – знаехме, че утрешният ден ни чака зареден с емоции.

На сутринта обаче аз се събудих с нелепото предчувствие, че този ден ме дебне беда. Лежах по гръб, загледан през тесния прозорец към синьото безоблачно небе; заслушах се в нестройния хор от похърквания на синовете ми и си казах, че няма нито една причина, за да започна деня с черни мисли. „Е – досетих се аз докато размествах схванатото си от вчерашния маратон тяло, - може би има една.“ Тя се коренеше в следващата точка от плана: Днес е денят за езда! Изтръпнах, но тялото ми беше толкова вкочанено, че спокойно можех да лежа на темето си вместо по гръб и да не усетя никаква разлика. Реших да смачкам 

мрачните очаквания и да съживя отново тялото си. Охкайки наум, с приплъзване успях да се добера до банята. Реших да не рискувам с ваната, за да не се удавя, така че, изпружен на една страна върху плочките, успях да достигна крана на душа и след няколко серии от гореща и студена вода успях да седна, а впоследствие и да се изправя на краката си, като накрая живнах дотолкова, че съвсем неразумно започнах да си припявам популярни мелодии от
недалечното минало. Почти веднага от стаята се чуха гневни викове и освирквания.

- Тате, тате..спри – ревеше малкият Сашо.

- А бе, баща ми, знаеш ли какво е да те събудят толкова кофти? - боботеше Иван.

- Леонид! - извика Жана: винаги, когато ми беше бясна, тя ме наричаше така – иначе ми казваше галено Лео, или пък, в определени моменти, даже Леон... - Спри за бога! Веднага спри и нищо лошо няма да ти направим!

Спрях. С потисната горест, за пореден път установих пълната липса на музикален слух у любимите ми хора, но тъй като бях свикнал, не позволих това да прекърши чудесното ми настроение. Обаче, за да не остане безнаказано това грубо отхвърляне на музикалните ми способности, връхлетях в стаята и организирах бой с възглавници.

В крайна сметка, след половин час, всички с приповдигнато настроение влязохме в столовата. По пътя предпазливо се озъртах за Джон готов, ако го видя, стремглаво да побягна в обратната посока, но учудващо от него нямаше и следа. След закуската (оказа се, че съм започнал да възвръщам апетита си, та се наложи снабдителят на кухнята да направи още един курс до склада за допълнителни провизии, от които метаболизмът ми се нуждаеше) се
отправихме към конната база.

От четирима ни, аз бях единственият, който не се беше качвал на кон, и ако зависеше от мен можех спокойно да продължа в живота и без да го правя. Но нямах избор – от една страна се бях захванал сериозно да давам положителен пример на децата, от друга – след като зърнах нашата водачка, реших, че ще е проява на малодушие да се отказвам от някаква си езда тъкмо сега. Опирайки се на истината (винаги го правя – така ми е по-лесно да живея), ще кажа, че съм отдаден духом и телом на жена си. Това обаче не ми пречи да констатирам по мъжки - безпристрастно, една женска привлекателност, когато я забележа и да й се порадвам за един оскъден момент съвсем платонично, разбира се, от разстояние и предпазливо, без да прекалявам във фантазиите си. Накратко, младата жена, която ни инструктира и щеше да ни съпровожда по пътеките, беше нещо средно между сухоземна русалка и амазонка – пацифист.

Когато заговори обаче ме споходиха отдавна забравени спомени за сънища, в които ме преследва пресипнал кентавър, та мимолетният ми интерес стремглаво се снижи и по този начин успях да се съсредоточа във финалната част на обясненията. След като конете бяха разпределени и видях, че на Сашо предоставиха симпатично жълто – оранжево пони, свенливо намекнах, че няма да се обидя ако и аз получа подобно, но Лара – водачката, само се усмихна (сигурно си помисли, че се шегувам) и ме игнорира. На Жана и Иван връчиха огромни, видимо мъжки коне, а на мен се падна една неспокойна на вид кобила. Моите хора ловко скочиха върху конете си и след като Лара и двамата коняри навъртащи се наблизо, успяха да ме натоварят на гърба на кобилата – потеглихме. Правилно
е да кажа, че другите подкараха конете си, а аз, клатейки се опасно, все пак някак се закрепих, макар и нестабилно и веднага направих грешката да се огледам отгоре. Помислих си, че са ме измамили и вместо на кон са ме покачили на някой телеграфен стълб – от онези старите, които са дървени и при най-слабия ветрец застрашително започват да се клатят.

Не смеех да мръдна – знаех, че тялото ми е една сложна съвкупност от крехки кости и чувствителна душевност. Изведнъж кобилата се раздвижи и започна да се върти в кръг. В този момент се сетих, че се казваше. Галоп?!...„Хайде сега“ – помислих си. „Дали пък името й не идваше от нещо, което много обича да прави?“ Нямах време за по-нататъшни размишления, защото усетих как някакво въже се усуква около врата ми. Не смеех да извикам, за да не се изложа; огледах се и разбрах, че Галоп се върти около едни въжета, опънати, незнайно защо, между няколко дървета в двора на конюшнята. Започвах да се задушавам, когато спонтанно дръпнах юздите и кобилата спря да се движи. Видях я как завърта главата си наляво и присмехулно, както ми се стори, да ме поглежда с голямото си око. Реших да не се засягам и след като успешно размотах въжето от врата си, се озърнах и видях моите хора да се отдалечават спокойно в
посока към гората. Нямаха никаква представа, че бях съвсем близо до смърт от задушаване.

Отказах се да хиперболизирам опасната ситуация и някак успях да подкарам Галоп по пътеката, макар и да ми се стори, че тя сама взе това решение, игнорирайки уменията ми. Клатех се върху гърба на телеграфния стълб, наречен кон и се чудех как на някои хора им се отдава толкова лесно да обяздват другите животни, а такива като мен трябва да изложат на риск живота си, за да станат накрая опитни жокеи. Навлязохме в гората и само едно едва дочуващо се далечно пръхтене и откъслеци от весел смях ми подсказваха, че се движа в правилната посока. Започнах да се успокоявам и дори да си мисля, че напразно се обвинявам в жокейска некадърност, след като ето! – кон и ездач бяхме едно цяло; явно дремещите досега гени на конния народ, от който произхождах се
бяха събудили. Заблуждавах се! Изведнъж Галоп рязко смени посоката и врътна встрани по една тясна пътечка, която се виеше между непознати за мен нискостеблени дървета. Изглежда бях загубил контрол (не че преди го имах, но се наслаждавах на сладката самозаблуда, че аз съм водачът). Пътечката беше толкова тясна, та предположих, че е дело на много малки лисици или на група дресирани хамстери избрали пътя на свободата. През цялото време се опитвах да избягвам коварните шибащи удари на гъвкавите клони и в същото време много внимавах да не падна отвисоко – чувството за акрофобия не ме напускаше. След известно време, явно решила, че е достигнала до подходящото място Галоп спря и започна кротко да пасе, а аз не смеех да мръдна, за да не я ускоря в смъртоносен спринт.

На втория час започнах да се отегчавам сериозно, чудейки се защо моите хора все още не бяха организирали спасителна акция (отбягвах да мисля, че просто са забравили за мен). Реших, че няма да е лошо да дремна, когато се сетих, че в един от тайните джобове на горските ми панталони имах една скрита цигара с клечка кибрит. Внимателно, за да не изнервя Галоп, започнах предпазливо да претърсвам тайниците. Не намирах цигарата и тъкмо мислех да се откажа, когато напипах втвърдено издължено образувание в долния край на десния крачол. Разпорих конеца и със смесени чувства се вгледах в безформената, но видимо здрава (прекалено) цигара и клечката залепнала за нея. Отлепих клечката, пъхнах подобието на цигара в устата си и се огледах къде мога да драсна клечката, та барутът да се запали. Избрах един видимо грапав и твърд участък от предната част на седлото, много близо до главата на кобилата. Присегнах се и драснах клечката. Това беше последният ми спомен от тази първа и надявам се, единствена езда в живота ми.

Събудих се с бинтована глава и охлузвания по ръцете, краката и изобщо навсякъде по нещастното ми тяло. Лежах, учудващо, не в моргата, не дори и в болнична стая, а в леглото в нашата стая и надвесени над мен, отново бяха моите любящи хора, Лара, Джон и още неколцина местни сеирджии. Започнах да изпитвам чувство на дежавю. Всички, изглежда, се радваха на поредното ми възкръсване и по предложение на Джон се отправиха към барчето, за да отпразнуват, макар и безславното ми завръщане в света на живите. Децата ме целунаха по бинтованото чело и казаха, че отиват на басейна, а Жана,
усмихвайки ми се любящо, ми разказа накратко.

Подплашена от запалената клечка Галоп се впуснала в див галоп през гората. Аз явно съм се килнал още в началото и за щастие (или не?), единият ми крак се закачил за стремето. Търсейки обратния път към конюшнята, влачейки ме, кобилата проправила (с помощта на главата ми) просека чак до входа на обора. Всички се чудели как съм останал жив, а местните природозащитници упорито отказвали да повярват, че повалените дървета са резултат от съприкосновението им с (нормална) човешка глава. Настоявали, че широката два метра пъртина е проправена от нелегален домашен булдозер управляван от силно нетрезвен, току-що избягал от затвора престъпник. След тази интересна за мен информация Жана каза, че тъй като по чудо нямам счупени крайници и очевидно с всяка минута се чувствам все по-добре, няма да се наложи да променяме плановете си, и на другия ден ще отидем на рафтинг. Усмихнах й се сладко и й казах, че аз съм човек, който живее винаги с нетърпеливото очакване на утрешния ден (мислех си как през нощта ще се измъкна през капандурата и ще избягам много надалеч...).

От силните емоции обаче съм спал като сит бухал и на сутринта се събудих в леглото. Замислих се за миг и реших, че каквито и предизвикателства да ми хвърли днешният ден, да бъда на ниво и да не се огъна от нищо, което не ме убива. Излишно е да описвам спускането с надуваема лодка по течението на бърза, нервна река, наречено рафтинг. Това е едно от нещата, които трябва да се преживеят реално, тъй като всяко описание ще е твърде далеч от истинските емоции, които човек изпитва, стиснал здраво греблото и опитващ се по време на подскоците и пропаданията на лодката между речните камъни, да не се хлъзне зад борда. Пръските ледена вода, целещи се в широко отворените ти, под влияние на адреналина, ноздри, възторжените викове на уплах и облекчение издавани от гърчещите се в тясното пространство безумци, мирисът на речна тиня и непосредствената опасност от една болезнена, но бърза смърт, са не твърде комфортна, но неизбежна част от това лудо удоволствие.

Тези и още възторгващи детайли, емоциите, от които се четяха по щастливите им лица, ми споделиха Жана и Иван, след като се върнаха живи от спускането си по маршрута за възрастни (Иван обичайно беше излъгал, че е на шестнайсет години – лъжа, която поради необичайния за възрастта му ръст, всички приемаха за истина). Аз изразих огромното си съжаление, а очите ми излъчваха искрена завист (бях се научил да излъчвам завист още преди години, без за жалост да я изпитвам) за това, че нямах възможност да си поиграя със смъртта, тъй като се бях жертвал и се качих заедно със Сашо и още няколко малчугана на една от лодките за деца, с която преминахме в спокойно веселие детският маршрут на реката. 

За да изчистя героичния си имидж, който беше слабо пострадал след злополучната езда, и за да не си помислят синовете ми, че се страхувам от някаква си смъртоносна, бясна река, аз смело се наредих на опашката от един човек (аз!) върху люлеещия се въжен мост, опънат над реката, в близост до пристана. Бях забелязал, че водачите на лодки неуморно подкачаха хората да се престрашат и да скочат от близо десет метра в осеяната с остри камъни река. Казваха,
че между три (видимо зли според мене) камъка, мястото е достатъчно дълбоко и трябва да се скочи точно там, а след това е лесно – течението те поема и ти трябва да гребеш само с дясната ръка, за да излезеш невредим и обновен на левия бряг. Хладнокръвно си закопчах каската и след като един от младежите, помагащи на туристите, ми кимна без никаква проява на респект в погледа и каза „Скачай“, аз скочих.

Има хора, на които постоянно им се случват кофти неща и не знам дали причината е, че са разсеяни или просто съдбата ги е белязала, но пък за щастие винаги се разминават с фаталния край; а случващото се с тях впоследствие е повод за весели спомени, остроумни коментари и в повечето случаи незлобливи забележки по техен адрес. Мисля, че аз съм един от тези избраници на забавляващата се съдба и нямам нищо против, на който му е весело, да се посмее за моя сметка – не страдам от излишна гордост и напъни да съм непременно важен: ако бях птица нямаше да съм паун, а врабче.

Тези мисли ми се мотаеха в главата, докато летях надолу към реката. Разцепих повърхността на водата с каската си и устремно се понесох към дъното. Бях с отворени очи, но не виждах нищо. Потъвах все по-надолу. Помислих си, че съм попаднал в някой подземен канал, когато усетих удар в областта на челото, преобърнах се и ми се стори, че започвам да се издигам нагоре. След няколко отчайващо дълги мига в обезкуражаващата тишина, почувствах как силното течение ме пое и изтласка на повърхността. Стори ми се, че чувам възторжени викове и видях как екипажите на няколко лодки бяха вдигнали греблата си,
размахвайки ги въодушевено. Сетих се, че трябва да греба само с дясната ръка; така и направих и след минута се озовах в прегръдките на Жана, синовете ми и безцеремонния, до преди скока, младеж от моста.

Учудих се, че нещо толкова тривиално, като скачането от люлеещ се мост на десет метра от подивяла река, при което трябва да уцелиш пространство не повече от метър на метър, обградено от остри камъни, предизвиква толкова емоции, но след малко всичко ми се изясни. Оказа се, че съм единственият човек в историята на скоковете от този мост, който е скочил с главата надолу. Изобщо не бях разбрал, че се скача със задницата напред. Е, казах им, че съм решил да скоча с най-твърдата част на тялото си, а не с най-меката. Направиха гипсова отливка на главата ми, и я заковаха с гвоздей над съблекалнята – бях влязъл в
паметта на местния фолклор.

Вечерта, на рецепцията на хижата, от фирмата за рафтинг получихме благодарствена картичка, която представляваше снимка на краката ми, от коленете до ходилата, подаващи се от водата. С признателност ме информираха, че след като замерили дълбочината на пространството между камъните, се оказало, че благодарение на сблъсъка на главата ми с дъното, то се е слегнало с един метър и че мълвата за този дързък скок се е разпространила и вече имало наплив от безумци, желаещи да се мятат на това, вече историческо място. Накрая вежливо ме канеха да посетя и другите им две бази, за да демонстрирам уменията
си и то напълно безплатно, но аз, посъветван от вродената си скромност, бях решил да откажа.

Оставаха ни само три дни до края на престоя, а аз дори не бях започнал да си почивам. Копнеех да се върнем и да започна работа, за да си почина от почивката. Жана обаче ме изненада и следващата сутрин ме събуди с целувка, като след това ми показа един ситно изписан лист – график на мероприятията, хвана го здраво и го накъса на малки парченца. Казах й, че я обичам и тогава погледнахме към капандурата – там беше кацнало едно дребно птиченце, което ни гледаше весело и чуруликаше божествено, поздравявайки нас и шарения живот, който щеше да продължи по един или друг начин.

jump 4277997 640

 

Прочетохте ли:

Шофьорски неволи

Те ти, булка, Спасов ден

Асоциация „Българска книга“ изпрати отворено писмо до министър-председателя Бойко Борисов след направеното предложение за намаляване на ДДС за някои браншове, включително и за книгите. 

Ето и пълния текст на писмото:

 

ДО Г-Н БОЙКО БОРИСОВ

МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ОТВОРЕНО ПИСМО

ОТНОСНО НАМАЛЯВАНЕ НА ДДС ЗА НЯКОИ БРАНШОВЕ

УВАЖАЕМИ Г-Н МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ,

 

С радост разбираме за това, че книгите и книжния сектор са включени в предвидените от правителството мерки за намаляване на ставката на ДДС.

В период, в който държавата е в толкова дълбока криза, най-верният път за излизане от нея е чрез образование и култура. Точно в този момент държавата показва къде са нейните приоритети.

Съгласно законодателството (Директива 2006/112/ЕО и др.) и съдебната практика на ЕС намалени ставки на ДДС може да се прилагат по отношение на хранителни продукти, лекарства, книги и печатни продукти, както и на един бранш, които е от изключителна важност за местната икономика. В тази връзка настояваме за намаляване на ДДС върху книгите, като предлагаме ставката да е не по-висока от 9 %.

Асоциация „Българска книга“, която е единствената национална организация в областта на книгоиздаването и книгоразпространението, обединяваща над 130 издателства и книготърговци, отговорни за над 90% от книжната продукция в България, настоява от над 10 години ставката на ДДС върху книгите да бъде намалена, съобразно съществуващите европейски практики.

Секторът е изключително тежко засегнат от извънредното положение:

  • спадът в книжния сектор се оценява на между 50 и 70%
  • голяма част от книжарниците бяха затворени, а тези, които бяха отворени, нямаха клиенти
  • постоянно получаваме сигнали от книгоиздателите, че нямат възможност да издават нови заглавия, поради липса на средства.

Това показва нуждата от спешни мерки за подпомагане на книжния сектор, като  намаляването на ДДС върху книгите ще е от решаващо значение за възстановяването му. Намаляването на ДДС ставката ще направи книгите по-достъпни за по-голяма част от населението, която е силно засегната икономически от кризата. Това е причината ние да настояваме за вземането на мерки, описани подробно и в писмото на Европейската федерация на книгоиздателите, изпратено до министрите на културата на ЕС и до еврокомисар Мария Габриел. От началото на кризата до момента извънредни мерки в подкрепа на книгоиздаването не са взети в България. Радваме се, че намаляването на ДДС върху книгата ще е първа стъпка, която да подпомогне книгоиздателския бранш и четенето в кризата.

Нека не забравяме, че книжният сектор включва в себе си много творци на свободна практика, които също ще бъдат подпомогнати, когато секторът се възстанови от кризата. Намаляването на ставката на ДДС върху книгите ще има дългосрочен ефект върху цялата икономика - четящите нации имат по-успешни икономики.

УВАЖАЕМИ Г-Н МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ,

Вярваме, че Вие имате политическата воля да носите положителна промяна и знаете, че особено в моменти на криза да храним духа е не по-малко важно от достъпа до физическа храна. Затова разчитаме, че ще подкрепяте позицията за намаляване на ДДС върху книгите до нейното превръщане в действащ закон. Всяко отстъпление от тази позиция ще бъде отказ от развитието ни като цивилизована европейска държава. Тази мярка ще е от ключово значение за подкрепата на издателства, автори, книжари, преводачи, илюстратори и на всички, които полагат огромни усилия издаването на книги да е възможно в този кризисен момент.

blur 1283865 640

Вижте още:

Известни българи четат на деца

Автор: Светла Чимчимова

Много се чудех дали да напиша този пост, а и как точно да го напиша, че хем да не се приеме като хейт, хем да не прилича на самореклама или нравоучение, хем да ме разберат правилно и радетелите на безклинието над определени килограми, и тези, дето се свиват всеки път като от удар, когато попаднат на подобни дискусии. Не го измислих и карам направо. 

Вчера прочетох пост - защо се носи рокля с панталон. Не знам защо го правят другите, аз го правя, защото ми харесва и с това действие не преча на никого.  Отдолу под този пост прочетох коментари, че на жени над 60 килограма и над 60 години трябва да се забрани да носят клин. Аз съм висока 1.60 и тежа доста над 60 килограма, не че не ми се иска да съм по-малко и не полагам усилия за това, ама нито се гордея, нито се срамувам от теглото си. Аз съм суетна като всяка жена, ходя с клин, на два завоя пред петдесетте ми години и на много килограми над шейсетте. Е, и? Умря ли някой? Нечие естетическо чувство пострада ли?

Аз редовно ходя с мини рокли и с ярки дрехи, което е в разрез с общественото мнение, че съм твърде стара за това. Твърде стара се чувствам, само когато съм тъжна, а съм тъжна като прочета, че някой се гордее, че се подиграва на човек с наднормено тегло. Идва време в живота на всеки, в който той трябва да надрасне махленският си манталитет да обсъжда външния вид, годините, теглото, сексуалната ориентация и сексуалния живот на другите в постове по групи и ако не може, то да се ограничи да клюкари със съседките и в тесен приятелски кръг. И аз клюкаря, да не мислите, че не и съм много баш. Ама за друго, формите на хората не ме вълнуват. Не може да сме хем претендиращи, че сме бели и добри, и носители на изконни семейни ценности и да пускаме постове, кой ходи с къси гащи, пък е дебел, кой си показва целулита и кой как е успял в живота. Остави моралния дисонанс. Лошо е за публичния образ, който градят някои. Като маркетингов специалист ви го казвам, не като човек.

И за да пресека от корен репликите, че килограмите се обсъждат, защото не е здравословно да си дебел - ами спестете ми лицемерието. Не го вярвам. Тютюнопушенето е вредно, злоупотребата с алкохол е вредна, а колко поста в тази посока сте чели из групите? Аз не се сещам, ама и да е имало са нищожно малко. И как не ви дразнят постове - откровено парвенюшки, празнодумски и безсмислени, а целулитът и клинът на другите ви пречат? Не го разбирам.

На мен целулитът ми пречи само на моя задник, на чуждия - не. Никой не е длъжен да бъде слаб или изискан, или със спортна фигура заради другия, мисля, а само заради себе си. Аз например искам да съм по-слаба. Суета. Правя каквото мога, когато имам потребност и отказвам да съм нещастна, когато съм дебела, ако се чувствам добре в кожата си. Безкрайно уважавам жените, които полагат грижи и усилия заради фигурата и самочувствието си, когато го правят за себе си. Даже им се възхищавам. За мен спортът е непосилно и омразно нещо. Затова вървя като кон и внимавам какво ям. Ама с променлив успех де.

Обаче на тези, които тръгват да отслабват под натиск на общественото мнение или приятели, или защото вярват, че това означава, че ще са непременно по-щастливи, недейте. Най-нещастна съм била в този живот, когато съм изглеждала най-добре. Да не кажа, че не ми се живееше. Не знам кое ни прави щастливи, никой не знае. Но не е това да тежиш 50 кила, нито да имаш чанта Гучи, нито къща на плажа...

Аз сега отивам да пека пиле, че вече съм на диета, а вие... бъдете щастливи, хапнете един шоколад заради мен и си носете новите клинове.

Untitled

Снимка: Ясмина Роси, 65-годишен модел/Instagram

 

Още от Светла:

Празни мисли на един пълен човек

Специалната рецепта

 

Автор: Мария Пеева

Кученцето беше толкова старо, че едва креташе зад собствениците - симпатична двойка на неопределена възраст, малко сънени в ранното утро. Жената с чаша кафе и цигара, а мъжът с каишка, чийто край се полюшваше свободно във въздуха. Обичаха ги тези сутрешни разходки, преди всеки да се гмурне в задачите на деня. Понякога бъбреха, в повечето случаи просто мълчаха. Разходките напоследък бяха кратки, защото животинката все по-бързо се уморяваше. 

- Сложи му каишката. - подхвърли жената.

- Ох, сложи му я ти. - сопна се той. - Всичко го боли, какво да го мъчим с тази каишка. Виж, че няма жива душа, няма кой да ти направи забележка.

Сякаш повика дявола с тези думи. Той се появи в лицето на ядосаната жена, чиито спирачки изскърцаха на малката улица. Тя изскочи от колата и се развика:

- Не, това наистина е прекалено. Снощи ви видях, но си замълчах, защото беше късно и нямаше хора, но сега е ранна сутрин, а вие пак сте си пуснали кучето.

- Ама то… - мъжът се опита да обясни нещо.

- Няма “ама”! Има правила тук и те се отнасят за всички. Като захапе детето ми, какво ще ми обясните тогава? Ами ако ми изскочи пред колата и го блъсна, после аз ще съм виновна! Има си кучкарник, заведете го там и го пуснете.

- Но то… - мъжът преглътна. Непознатата пръскаше слюнки, възмущение и справедлив гняв, и нямаше никакъв смисъл да й обяснява нито че кучето е старо, не може да ходи дълго и правят само няколко стъпки пред блока, нито че всички костици го болят от артрита и е мъка да му се сложи каишка, нито че това са последните му дни и не искат да го лишат от любимата разходка, неотменна част от деня на тримата в продължение на осемнайсет години.

- Да, госпожо, права сте, не бива да го разхождаме без каишка.

Жената кимна доволно, хвърли последен надменен поглед на семейството, качи се в колата и потегли.

*****************

Минаха години след тази история. Стоях пред кварталното кафе, до мен подскачаше Чарето, още бебе, беше може би една от първите ни разходки. До мен спря мъж на мотор, влезе, купи си цигари и на тръгване ме заговори.

- Много е красиво кученцето ви. Как се казва?

- Чара. Ох, само бели прави, но просто я обожаваме. Вие имате ли куче?

- Не ме ли познахте?

Човекът си свали каската.

- Ами, не. - сконфузих се малко. Познат ми изглеждаше, но не можех да си спомня откъде.

- Аз съм съседът с кучето… Спомняте ли си? То беше старо куче, едва ходеше и всичко го болеше. Затова не слагахме каишката. Исках да ви обясня тогава, но бяхте много ядосана и се отказах.

Проблесна ми в тоя миг онази сцена със забележката. Да, аз бях жената, която я направи.

Кълна ви се, никога не съм се чувствала толкова засрамена от себе си. Така се сепнах, че дори не успях да му се извиня.

Сетих се за тази случка във връзка с днешната тема за предразсъдъците и стереотипите.

Толкова е лесно да осъдиш, да избухнеш от висотата на правилната си морална позиция. И ти доставя едно удовлетворение, че видиш ли, за добро го правиш, да направиш света по-хубаво място за живеене.

А всъщност си просто една хулиганка, която размахва пръст, защото може.

Но понякога хулиганките порастват и спират да съдят когото и да било за каквото и да било.

Започват да работят най-вече върху себе си.

И току-виж света станал наистина по-приятно място. Поне техния личен свят.

На снимката виждате нашия старец Фреди, който също не понася каишка и ми се зъби, когато се опитам да му я сложа. Но първото ни куче всъщност беше Чара.

Автор: Силвия Методиева


Ами малко като прахови частици ми идват – гледам да ги изкашлям, за да освободя трахеята и алвеолите, та да се напълнят с чист, природен въздух, който не дави, не те замайва, не те въздига на някакво “специално” място, което съществува само в твоята картинка. Кой кого с пръстчето сочи и защо бе, братя мили?

Не-майка

Една казала на друга - “Айде, кога ще раждаш деца, за кога чакаш? Аз вече съм на второто” - га че ли е състезание... Жената ТРЯБВА да роди, ТРЯБВА да има деца, ТРЯБВА да се осъществи като майка (щото то други роли за жената в това общество май не са били отредени). И после какво? Жената се научила да използва децата си, да ги тормози, защото не се е възползвала от свободната си воля да бъде свободен индивид, а живеещ с чувства на вина и неосъщественост. То без дете...к'ва си? ПАРЯСНИЦА, дето скача от мъж на мъж, самотница, дето никой не й се е вързал, някаква там странница, шарена и изкукуригала? Как ли не се сочим с пръст, какви ли не брутални черни етикети не лепваме и дамгосваме?! От една страна ние си ги живеем, от друга страна правим и другите получовеци, като им вменяваме някаква недостатъчност, нещо несъвършено, мръсно, ако щеш. Някаква недоизкусуреност. Амиии... сигурно е ЯЛОВА.

Айде, моля ви се да не се пръскаме с плюнки от вчерашни вечери, че става скучно и противно!

Любовчията

Тоя, с колко жени ходи... развейпрах. Не може една къща да съгради, семейство да отгледа... Да, ама може да люби така, както нито един от тия с големите, хубави къщи не може и върши работата, която те не могат да свършат. И вместо да му се отблагодарят, че им прави жените щастливи и да му купят мотор да се кефи, те му завиждат и естествено изтъкват имуществото или ранга си като признаци за превъзходство. А че жените им копнеят за една умела ласка и докосване, което да изпълни цялата им женска същност... Ма не, да го дамгосаме и него : ЛЮБОВЧИЯ. Ми той обича всички жени и им се е раздал, за да ви запази семействата. Тоз прекрасен Дон Жуан! Как пък вие знаете кое е “добрето” за него? А той ви гледа и ви се смее, че снощи пак е качил жена ви в рая и блажена я е направил. По-скоро да си поговорите на чаша бира и скромно да го помолите да продължи да радва вашата красива жена, защото я обичате и искате най-доброто за нея. Ей това е любов. Другото е собственост. Нарича се още робство. Тя ти се продава, защото си заможен, но НЕ ТЕ САКА, душо. И тръпне в ужас като я приближиш и затваря очи и запушва ноздри, щото си станал на кюфте и отдавна не си я любил страстно и красиво. За да любиш красиво се иска да запазиш финеса си и уважението към тялото си, за да изпита тя максимална наслада от допира с теб.

Афродита - любовчийка

Я, я посочете с пръстчето си сега, цъфтяща и горда в своето блаженство жена! Ами да, ще я посочат другите жените и то със завист. Ще кажат...”Гледай я къде ходи, не си гледа къщата. Какъв човек -слънце има, на ръце я носи, а тя зад гърба му...” А тайничко вътре не могат да се нагледат на Венериния й чар – чарът на сексуалното щастие, което струи от нея. С любовната наслада идва и творчеството. Либидото е не само сексуален драйв, то е цялостно възраждане на красотата и копнежа по живота. Чувството, че си задоволена ти дава тласъци за творчество, маха злобата, потичат реките на вдъхновението. Това е архетипа на Афродита (римската Венера). Чувствена и магнетична, привлича другите в едно еротично нагнетено поле, което усилва сексуалната осъзнатост. В патриархалните общества обаче (като нашето), тази е превъплъщението на прелъстителката или курвата.

Богатият

Богатият е набеден. Скромният съвестен гражданин със сива ризка и бежови панталони, изрядно сресан и с куфарче в ръка, е на почит. Той не се стреми към тленни удоволствия. Неговият сив костюм го води право към добре изкопания му гроб, два на два, добре оразмерен. Насладите са заклеймени. Високите заплати всички ги искаме, ама който ги има вече е “богаташа”, онази съмнителна, нечиста категория. Ами да, защото така си оправдаваме неуспехите. Ние нямаме “мръсни” пари, ама и чисти нямаме и сме скромни и добри. Ама парите сами по себе си не са мръсни, нито богаташът е за бой с камъни и дърве. Той просто умее да печели и да създава удобства в живота си.

Забележка: Да се разграничават хората с естествен здрав нюх към парите и материалното от нечестно натрупалите богатство. Идеалистичната система изкривява нашия мироглед, оправдавайки бедняка в неговия заблуда и заклеймявайки предприемчивия. Пълни са душичките със завист май.

Добрата майка

Коя е добрата майка – тази, която гушка или тази, която е строга и държи здраво юздите? Тази, която е нежна, разбираща и състрадателна и “глезела детето” или тази, която е амбициозна и прави войник от детето си (често, за да задоволи собствени потребности на нереализираност)? Най-добрата майка е тази , която разбира детето си и иска доброто му, без да смесва собствената си личност с неговата. Къде ли се намира тази майка, обаче?

Стереотипът за добра майка варира, но най-дразнещ и омаловажаващ жената е вариантът "жертвоготовната майка". Как тя, видиш ли, трябва месото си да откъсне и да даде на рожбата (може би, но в изключително екстремни ситуации - бел. авт.). Как тя свой живот не трябва да води, защото вече има дете и НИЩО, видиш ли , не е по-важно за нея вече на този свят. Да, но има други важни неща за нея. И когато очакванията към жената са да е изцяло отдадена на детето си, ако това не съвпада с нейния вътрешен статус, става избождане на очи, вместо изписване на вежди. Жената е щяла да бъде една порядъчна майка, поддържаща женствеността си жива, отдавайки време на своите интереси и професионални амбиции. Някак е щяла да съчетае ролите по свой начин и със свой ритъм, ако обаче един патриархален баща , свекърва и т.н. не се бяха намесили и натрили носа на девойчето да си знае мястото. И ако тя е със сравнително слаб характер, остават милион нереализирани мечти и едно (или повече) реализирани деца. И на нея се вменява, че това ѝ осмисля напълно живота и (най-интересното) , тя сама започва да го вярва. Ето затова има жени като тази, за която ми разказа един таксиметров шофьор по пътя между селото и града:

“Тя замина за Германия, и ми се обади на следващия ден да не я чакаме. Имаме три деца. А я взех с две нейни от предишен брак...”

Избягала жената. Ролята "майка" й дотегнала. Раждала, раждала, отглеждала... до гуша ѝ дошло. Жените обусловени като крави за разплод, да спрат да мислят, че нямат избор и да възпитат мъжете, че също са индивиди с интелектуални заложби и таланти, които търсят своята реализация, също както детето търси изхода, за да види бял свят.

 Обикновеният човек

Артистът, отдаден на неземното, абстрактното, невидимото, заклеймяващ порядъчните хорица със "скучния" им животец. Колко са регулярно регулирани. Те- маймунките, аз - възвишения, инакомислещия. Различното, превърнато в снобария. А това е просто един прозорец, през който виждаш света, който сам по себе си също е ограничаващ. Интересните срещу скучните. Разбиващите статуквото срещу следващите правилата. Щурецът и мравката.

Примери бол. Най-големите "светци" са, ама от най-задръстените, тесногръдите.

Върви си живота. Хубаво е да преразгледаме вярванията и убежденията си, които ни осакатяват и ограничават. Кому служим: на нашата изконна чиста природа, в която няма дуалност или плащаме данък на обществото. Кървав данък, който ни реже крилцата да стоим мирно и да сме добри дечица.

girl 1076998 640

Още истории от Силвия може да намерите тук.

Прочетохте ли:

За момичетата и момчетата

Да отгледаш син без предразсъдъци

 

Всеки родител изпитва трудност, когато трябва да обясни на малкото си дете някаква внезапно настъпила и тревожна ситуация. Как да накара детето да спазва наложилите се нови правила, без да го стресира прекалено? Как да отговори на вперените в очакване очички: Защо трябва да си стоим вкъщи и не мога да играя навън?

Отговорът е: С терапевтична приказка! 

Сюзън Пероу е написала чудесна история, предназначена за малки деца (възраст между 3 и 7 г.), които се налага да си останат вкъщи по време на текущата пандемия от коронавирус или за които е настъпила драстична промяна в свободата им на движение (напр. ако могат да посещават училище, но не и специални събирания, фестивали, партита или други събития). Песента в края е с отворен край, така че родителите и учителите да могат да я допълнят със собствени строфи с идеи от децата. Приказката може да бъде променяна/редактирана, така че да отговаря на различни ситуации – напр. дървото-майка може да е дървото-баща, баба или дядо, или да пропуснете частта, свързана с „училището за гномчета“. Главният герой също може да бъде променен (напр., вместо да използвате гном, можете да разкажете приказката за едно мишле, залостено в малката си къщичка, или за птиче, което трябва да остане в гнездото и да си почива.)

Приказката е преведена на различни езици тук, а безвъзмездният превод на български е от Елица Виденова.

 Малкото гномче, което трябвало да си остане вкъщи

Автор: Сюзън Пероу

Превод от английски: Елица Виденова

Малкото гномче беше объркано. Защо трябваше да си стои вкъщи? Та нали всички знаят колко обичат да се шляят гномчетата! Не можеше да ходи на училище за гномчета, не можеше да играе с приятелите си в гората и приятелите му не можеха да му идват на гости.

Това беше!

Гномчето беше затворено у дома, в корените на дървото. Поне можеше да гледа през прозореца между камъните и корените. Изненада се колко много неща има навън. Малки мравчици сноват напред-назад, бръмбари в ярки цветове се катерят нагоре и надолу по опадалите листа, а зайците с клепналите си уши непрестанно влизат и излизат на подскоци от дупките си. Тогава Дървото-майка му прошепна:

„Нещата не са същите, но те моля да ми се довериш – скоро ще бъдеш свободен – довери ми се, довери ми се, довери ми се.“

Малкото гномче знаеше дълбоко в сърцето си, че винаги може да се довери на Дървотомайка. Тя носеше мъдростта на цялата гора. Дървото-майка знаеше всичко. Птиците и вятърът бяха нейни приятели и приносители. Посещаваха я всеки ден и ѝ разказваха какво са научили по широкия свят. Малкото гномче чуваше, когато птиците пристигаха при нея. Можеше да чуе песните им високо в клоните на Дървото-майка. Можеше да види кога вятърът ѝ идва на гости. Как клоните се огъват насам и натам. Понякога трябваше да затвори прозореца, за да попречи на вятъра да раздуха листата и праха. Всеки ден Дървото-майка не спираше да му нашепва:

„Нещата не са същите, но те моля да ми се довериш – скоро ще бъдеш свободен – довери ми се, довери ми се, довери ми се.“

И така малкото гномче трябваше да се довери и да почака. Скоро вече знаеше, че отново ще може свободно да излезе от къщичката си сред камъните и корените на дърветата. Скоро знаеше, че ще може свободно да се шляе из красивата гора. А докато чакаше, се изненада колко много неща можеше да прави в малкия си уютен дом сред корените на дървото.

 

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да рисуват

и на всичкото отгоре да се смеят.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата чистят, готвят и подреждат

И после пъзели нареждат.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят Гномчетата могат да ……..

и ……………..

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ………

и ………….

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ……….

и ………………

Забележка от автора: Реших да използвам огледална структура в тази приказка – историята просто отразява ситуацията и я разгръща с образи, които помагат да споделим с малките деца по по-малко директен и шокиращ начин нещо, което иначе е силно емоционално. В този разказ не обещавам крайна дата, защото това би било безотговорно, предвид неизвестността, която тегне над всички ни на този етап. Целта на приказката е да помогне на децата да приемат настоящата ситуация на „социално оттегляне“ и да ги мотивира да намират занимания, които да им доставят удоволствие, докато живеят вкъщи. За всички, за които „медицина на приказките“ е нещо ново, бих искала да обясня, че приказките и историите помагат в насочването на емоциите, придружаващи различните видове загуба и трудните ситуации. Като допуснем истината, вместо да ѝ се съпротивляваме, и като я облечем в одеждите на въображението, можем да втъчем нишката на истината чрез приказки в ежедневието си, особено когато имаме малки деца. Тази приказка ще бъде включена в раздела „Загуба на здраве и благосъстояние“ в следващата ми книга със заглавие „Приказки да озарим нощта: Колекция от приказки за загубата и тъгата за деца, семейства и общности“ (очаква се в края на 2020 г. от Hawthorn Press, Обединеното кралство). Книгата ще съдържа повече от 80 приказки в различни раздели – приказки за загубата на любим човек, дом, семейни отношения, домашен любимец, здраве и благосъстояние, доверие или загуба в природния свят.

Малкото гномче, което трябваше да си остане вкъщи (вариант в рими)

Да остане вкъщи трябва, с изненада гномчето разбра.

Без с приятел да играе,

без в гората да се шляе.

Затворен вкъщи сам-самичък

сред корените на дървото старо.

Та не знаете ли всички,

че гномче на затворено не трае!

Дървото-майка му прошепна „Чуй!

Нещата вече са различни,

но повярвай, скоро ще забравиш

и преди да се усетиш, пак навън

из дебрите заплетени ще бродиш!“

Доброто гномче не спорѐше.

Дървото-майка мъдра е, тя знае.

На нея вяра можеше да има.

Затова послуша я, повярва

и търпеливо свободата си зачака.

Високо във Дървото-майка

птички пееха в захлас.

Ветрец закачаше ги плахо

и на дървото носеше по час

какво се случва по света,

и тук, и там, из цялата Земя.

В корените на дървото,

там, където слънце не достига,

в малката му сладичка къщурка

за гномчето минутка не остана.

То, толкова неща да прави,

кое по-първо да подхване!

Я да видим ти дали ще можеш

всичко туй и ти да сториш!

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да рисуват

и на всичкото отгоре да се смеят.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата чистят, готвят и подреждат

И после пъзели нареждат.

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ……..

и ……………..

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ………

и ………….

Гномчетата могат да танцуват

Гномчетата могат и да пеят

Гномчетата могат да ……….

и ………………

Сюзън Пероу e лектор от международно значение, обучител и ментор от 1994 год. Основната област в нейната работа с психолози, учители, родители, социални и медицински работници е писането на приказки, умението да се разказват и използват като терапевтично средство. Авторка е на книгите „Използване на приказките за терапия на поведенчески проблеми”/2008 год./ и „Терапевтични приказки”/2012 год./. В тях тя е издигнала изкуството за писане на педагогически приказки на изключително високо ниво. Книгите съдържат десетки приказки, някои от които са авторски, а други - събрани и преразказани от нея. Всяка приказка съдържа „лечебно” семе за почти всякакъв вид поведенчески проблеми при децата-пренебрегване на правилата, тревожност, ниска самооценка, конфликтно и агресивно поведение, нощни кошмари, дълбока скръб и др.Тонът в приказките и е мек и грижовен, те са еднакво полезни за деца и възрастни.

Graciespicture 25March2020

 

Вижте също: 

Песничка за буквите

Джони и малките човечета

Автор: Мария Пеева

Лора… Как си отива на името тази жена, едновременно крехка и силна, нежна и безстрашна.

Запознахме се покрай блога ми, но се срещнахме на живо, когато държеше едно чудно ресторантче в центъра. Отидохме с тайфа приятелки, нагости ни вкусно, разсмя ни, откарахме до късно в сладки приказки. Обичам да се срещам с такива жени и в живота ми винаги има място за тях.

Ако трябва да опиша Лора с една дума, тя ще бъде майсторица. Каквото подхване, отръки й идва, а най-любимият ми момент е, когато ни разказва за това. От устата й всичко звучи толкова лесно и приятно. Ще ви призная, че тя е човекът, заради когото реших, че ще си имам истинска зеленчукова градинка някой ден. Така интересно беше описала как се е научила сам-самичка, как с децата заедно са извървели целия път от посаждането на малкото семе до откъсването на зрелия плод, че си казах - защо да не опитам и аз.

Е, този проект малко се поотложи, но Лора продължава да ме вдъхновява за какво ли не. Например с превъзходните си рецепти, които редовно споделя в кулинарната ни група. Някои са солени, други люти, киселки или сладки, но имат нещо общо. Всички са с един и същи вкус - вкус към живота.

Ето как учи на това и децата си:

Преди доста години (може би около захранването на голямото ми дете) четох за това как човек свиква с вкуса и заобичва нещо. В едната си част е валидно не само за деца, но и при възрастните, но понякога при възрастните става по-бавно.

Най-важните принципи бяха два:

- каквото детето яде през първите 3 години в живота си, това ще му остане любима храна през живота.

Следователно, ако яде плодове, зеленчуци, варива, месо и т.н. това ще е моделът на хранене през живота му въобще. Ако яде чипс, сладкиши, сандвичи, то това ще се превърне в неговото умами. Ето защо вредните храни не бива да бъдат давани през първите 3 години на детето. (Спазвах това правило, включително децата ми до 2-годишна възраст не са яли захар въобще, зрънчо, кола и други не са опитвали и до днес и към настоящия момент тази теория при нас се потвърждава - вече са на 7 и 8 и обичат да ядат всичко, което съм им давала от захранването до предучилищната. Нито един продукт или ястие оттогава не е минало в графата “аз такова не обичам”)

- вторият принцип е, че за да разберем дали наистина харесваме вкуса на нещо, трябва да го опитаме три пъти (при възрастен човек, понякога може да са необходими 4 или 5).

Но не 3 хапки на един път, а 3 отделни пъти (дни). Ако след 3-ия не ни харесва, значи не бихме свикнали с този вкус. Но най-често след 3-ия опит свикваме с вкуса, проявяваме любопитство към тази храна и започва да се появява харесване на вкуса ѝ. Аз по този начин проядох много неща, включително суши, което при първото опитване ми беше много неприятно, но си наложих второ и трето опитване и сега ми е една от любимите храни.
Този принцип по отношение на децата ми съм съчетала с книжката “Яйца зелени и колбас” и, още когато децата ми бяха съвсем малки, се разбрахме, че за да не става като в книжката, винаги ще опитват нещо и тогава ще решат дали им харесва. Като съм обяснила за 3-те опита и сме се разбрали, че под опитване, разбираме 3 пъти. Сега, макар и преминали възрастта на книжката, опитването по три пъти стана техен навик.

Днес за пореден път се убедих в действието на 3-те опитвания. Миналата година за първи път на два пъти им правих лозови сърмички (зелеви и чушки си ядат от малки, макар самата чушка и зелето понякога да ги ядат, друг път само плънката). Първият път се намръщиха и казаха, че не им харесва. Втория път опитаха по една хапка с нежелание и казаха “пак е гадно, но става, ако си много гладен”. Днес беше 3-ото опитване. Направих им с едни замразени листа от същите, с които готвих през лятото. Като ги видяха казаха “ооо, малки сърмички, добре, ще ги опитаме пак”. Изядоха по две и казаха, че са много вкусни. И официално лозовите сърмички са вече в менюто им.

Дали онази статия, която четох, е била вярна не знам, но е факт, че при нас проработи. И реших да я споделя с вас.

А аз избрах да споделя с вас две от по-екзотичните й рецепти с много зеленчуци.

Посоле

Image may contain: food

Днес правих друга от любимите ми супи - Посоле.

Мексиканска е и в оригиналната рецепта има лют пипер. Аз заради децата я правя сладка. По принцип е свинска, като може да се ползва пилешки бульон, но аз имах още от телешкия плюс от самото телешко, така че я направих с тях. (Даже метнах вътре костния мозък и го пасирах и даде допълнителен аромат).

За тези, които не я познават, давам рецепта, както аз я правя:

- глава лук
- голям морков
- две червени чушки (без семки)
- чесън
- бульон
- доматено пюре - лъжичка и половина
- сол
- черен пипер
- червен пипер (може и лют)
- кимион

Слага се всичко в тенджера да се свари. Щом е готово, се пасира, за да е плътен сосът (но не като крем супа, а по-рядко).

Добавят се:
- месо на парченца
- царевица

Щом е готова, се сервира с:

- резанче лимон (още по-добре лайм)

- репичка нарязана на тънко

- маруля (салата, айсберг или друго зелено, може даже киселец) също фино нарязана.

Кимчи

Image may contain: food

Направих за първи път в живота си кимчи.

Ползвах за база рецептата на Стамен Стаменов от групата "Ферментиране на храна". Продукти:

3-5 кг китайско зеле
200 г ориз
3 връзки репички - 340 г почистени
1 ряпа - бяла - 650 г
1 ябълка - 320 г
7-8 моркова - 830 г
2 бр джинджифил - 90 г
Чесън 80 г
2 гл червен кромид лук - 220 г
6 връзки пресен кромид - 700 г почистени
60 г червен пипер сладък
5 кубчета кафява захар - 20 г

Направих леки корекции, съобразени с моя вкус - никакъв чесън, много малко лук и зелен лук само една връзка. Но прибавих рибен сос, защото знам, че го има в оригиналната рецепта.
Оригиналната рецепта е с лют червен пипер, тук масово се слага сладък. Аз сложих и от двата, за да не е много люто, но и да не е съвсем сладко.

Листата на китайското зеле се измиват и се подреждат в съд, като всеки ред листа се поръсват обилно със сол. Натиска се с чиния и се притиска. Така седи 24 часа. Пуска много вода и 200 мл от нея се ползва за пастата.

Оризът се вари в немного вода, като е сварен почти да няма течност.

Оризът, заедно с останалата му течност (за това е важно да не е много) се пасира със солената вода от листата плюс ябълката, джинджифила, лук, чесън, захар, рибен сос, червен пипер, репички.

Настъргват се морковите и ряпата, нарязва се зеленият лук. Тези съставки се смесват с пастата и отцедените листа се редят и мажат с плънката - ред листа, ред плънка. Моите снимки са от мазането и листата. Завършва се с листа. Притиска се (ползвах чиния), като е добре веднъж дневно да се натиска с ръка.

Image may contain: food

Седи на стайна температура, докато ферментира. После се съхранява в хладилник.

Вдъхновяща жена, нали? Семейството на Лора, Емил и Никола Райчеви от София са майските посланици на Lidl, чрез които откриваме както любими продукти във веригата, така и интересни хора с вълнуващи професии и занимания от близки и далечни кътчета на България. Следващото усмихнато семейство очаквайте през юни. А междувременно, в Lidl можеш да откриеш разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за Елеонора и Калоян от Видин - мартенските посланици на Lidl, както и за Вася и Пламен от Дупница - посланиците от месец април.

Някои истории на Лора можете да прочетете тук:

Моите приятели, доматите 

Не го оставяйте само

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам