Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Дарина Рангелова/expatbgmum

Прочетох статията Бацили, безотговорност, болести, в която става дума, че боледуването след тръгване на детска градина е част от живота, но че има много родители, които са безотговорни и си водят децата болни на градина, разбирай със сополи.

Признавам, че малко ме подразни първо заглавието, после и въпросното твърдение. Разбирам я авторката, до гуша ѝ е дошло от боледуване, спомних си с първото ми дете какъв ужас беше и до 4 години възраст беше изпил цялата Менделеева таблица. Само че, поне в моя случай, изобщо не мисля, че другите болни деца и въобще хора, крачещи сополиви, са ми виновни, че детето ми е боледувало. Мисля, че главният проблем е бил начинът, по който съм го отглеждала и закалявала (като бебе, 15 мин. гол на стайна температура примерно и масаж и т.н.). Всички говорят как детето като тръгне на ясла или градина и край, болестите са в кърпа вързани и то, защото някои „безотговорни“ родители си водят децата със сополи! Аз съм от тези безотговорни родители.

Как да научим детето да не боледува

df635c58c6c7c16f9e0cf7d5b1fc53b0 XL

И не говоря само за Канада. Тони е ходил две години на детска градина в България и се е разболявал рядко и не особено сериозно. Не знам дали някой ще ми повярва, но сега е на 9 г. и никога не е пил антибиотик, нито имуностимулатори. Тина, почти на 3 г. също не е пила антибиотик, нито имуностимулатори, нито сиропи, нито витамини. Нищо. И не, дори не са кърмени, за да съм им предала някакъв имунитет в началото.

Преди няколко дни и двамата бяха с кашлица и сополи и не съм спряла Тони от училище. За около 4 дни им мина от само себе си, на Тони само му слагах капки за нос, Тина не ми даде, предполагам защото й беше за първи път и беше ужасена. Дадох ѝ да яде сняг, не с терапевтична цел де, просто тя обича да яде сняг, а сополите не са причина да не ѝ давам.

В Канада, децата си ходят със сополи и кашлица на градина и училище. Няма медицинска сестра да бди, няма и бележки от доктор. Ясно е казано, че ако има температура, повръщане и разстройство или обрив, детето трябва да остане вкъщи. Ясно ми е също, че на хората им омръзна да се дават примери от чужбина и че в България е друго. Да, друго е. В България има параноя от сополи.

Пак ще кажа, че Тони е посещавал детска градина в България и не е боледувал. И смятам, че за това има значение не колко сополиви деца е имало в групата, а начина по който го гледах ПРЕДИ това. Всички пищят как децата се разболяват като тръгнат на детска градина, но никой не казва как си е гледал детето преди това. А именно - много голяма част от децата се отглеждат в почти стерилна среда. И после другите виновни, че им заразили детето.

Моят приятел сополът

e9ade54bcd41c186f40b423e5c4dc324 XL

Когато Тони се роди (януари), реших напълно да забравя всичко, което са ми казвали за закаляване и всичките глупости от първото ми дете и да карам както си знам. Тони на третия ден беше навън, добре завит, за около два часа. Както казах, не съм му давала и имуностимулатори или витамини. Не съм изварявала вода след 10-я ден и не съм стерилизирала шишета. Абсолютно нищо повече за хигиената не съм правила в дома от това, което съм правила и преди да се роди. Впоследствие съм му давала да играе с кал, в прах, трева, с боклуци. По същият начин и с Тина. Като бяхме в България това лято, в парка моите деца бяха едни от малкото боси и мръсни. Направи ми впечатление, че майките на малки деца до една бяха снабдени с дезинфектанти и не пропускаха случай да го използват. И интересното беше, че децата идващи от чужбина могат да се познаят по мърлявия вид, не че няма и местни такива, но определено са малцинство, чиито родители отнасят доволно количество забележки. Както и аз. Правилото при нас е, че миенето на ръце не е необходимо повече от това преди ядене и след тоалетна в общия случай.

Изобщо не си мисля, че безотговорният ми начин на отглеждане, както вероятно ще го определят някои, значи, че няма да се разболеят от нещо по-сериозно. Това, което смятам аз е, че именно изкуствената стерилна среда създадена около бебето и малкото дете са доста голям проблем все пак. Мръсотията не е страшна, мие се, пере се, но е важна за имунитета. Мръсотията, а не имуностимулаторите. Разбирам донякъде майките, получава се омагьосан кръг. Колкото повече го пазиш, толкова повече боледува и трудно се излиза оттам.

Разбира се, нямам намерение да казвам как да си гледате децата, само споделям личните си наблюдения, които са дългогодишни. И искам да ви предупредя, че да, следващия път като дойдем през лятото, много е възможно детето със сополи на детската площадка да е моето и никак не се чувствам виновна за това. Лекувайте си параноята.

50604616 397149190828774 4377025068551634944 n

 Тина яде сняг

Препоръчваме ви още

В сезона на грипа и настинката

Защо детето боледува често

Имуностимулатори - да или не?

Автор: Ърма Бомбек

Едно от любимите ми занимания е да играя на „Двайсет въпроса“ с моя тийнейджър в един през нощта. Цялата работа прилича на разговор с развален компютър.

- Ти ли си, Роджър? – крещя аз от спалнята.

- А ти кой мислиш, че е?

- Колко е часът?

- А ти колко мислиш, че е? – отвръща той.

- Часовникът не удари ли един?

- Кой часовник?

- Онзи в коридора. Добре ли прекара в дискотеката?

- Каква дискотека?

- Онази, в която отиде! Имаше ли навалица?

- Кой ти каза, че е имало навалица?

- Никой не ми е казвал. – изкрещявам аз. – Питам те. И сигурно си ял пица?

- Откъде знаеш?

- Нюх. Миризмата се просмуква в порите ти. Долавям я до следващия ти душ.

- Искаш да взема душ по това време?

- Не. Казах, че като ядеш пица, миризмата се просмуква в порите ти и я долавям до следващия душ.

- Какво общо има това с навалицата в дискотеката?

- Нищо – въздъхвам аз. – Ще вечеряш ли?

- След пицата?

- Значи си ял пица. Видя ли Марша?

- Коя Марша?

- Сестра ти Марша?

- Трябваше ли да я видя?

- Искаш да кажеш, че сте били в една и съща дискотека и изобщо не сте си говорили?

- За какво да си говорим? – пита той.

- Пак ли бие часовникът?

- Кой часовник?

- Онзи в коридора. Ти ли пусна навън кучето?

- Защо?

- Стори ми се, че чух някакво драскане.

- Искаш да проверя ли?

- Би ли погледнал дали не е Марша?

- Тя защо ще драска по вратата?

- Кучето ли си пуснал? – пак питам аз.

- Така ли викаш на дъщеря си?

- Какви ги говориш? - изненадвам се аз.

- А ти какви ги говориш? – откликва веднага той.

- Закачи ли си дрехите?

- Не може ли утре?

- Знаеш ли колко пари отиват за химическо чистене, само защото не си закачаш дрехите?

- Колко?

- Недей да остроумничиш! Колко стана?

- Кое колко стана?

- Часът. Май се опитваш да го скриеш от мен, а?

- Защо да го правя?

- Защото е късно – отсичам аз.

- Кой казва, че е късно? – пита той.

- Нали чух часовника, като биеше?

- Кой часовник?

- Роджър! Колко точно е часът?

Изгубени в превода

7b58617549182f3ce70bf895c7226431 XL

Заспива. Пак ме преметна. Зададох своите „Двайсет въпроса“ и ми отговори с неговите „Двайсет въпроса“, но аз съм окончателно разсънена.

Мъжът ми се размърдва до мен.

- Ти ли викаш? – пита той.

- А ти кой мислиш? – сопвам му се аз.

- Колко е часът? – прозява се той.

- А ти колко мислиш че е? – връщам му топката аз.

- Пет пари не давам – казва той и пак заспива.

Аз го стисвам за гърлото и го разтърсвам:

- Събуди се! Имаш да зададеш още осемнайсет въпроса или отпадаш от играта!

Превод: Вихра Манова

За този текст благодарим на Кристина Йовчева. Нейната майка го изрязала и й го пратила в тийнейджърските години, а тя си го пази и до ден-днешен. Сподели го в нашата група мами нинджи, а ние веднага решихме, че непременно трябва и вие да се посмеете с нас.

20въпроса


Препоръчваме ви още:

Пубер вкъщи

"`се тая!" - отговорът на всички вселенски въпроси

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

 

Автор: Мая Цанева

Скъпи мой бъдещи съпруже,

Обичам те. Знам, че вече сме обявили датата на сватбата, майка ти си е купила рокля, моята – също, но ми се струва удачно ти прочета какво пише с дребен шрифт на моя „етикет“. По-добре сега, отколкото после, когато след като сме се „взели“, връщането става по-трудно.

И така, любими мой, както знаеш аз не готвя с удоволствие. Няма вълшебна целувка, подпис в общината или пръстен, които да ме накарат да стана втора Марта Стюарт. Да, същата онази от кулинарната телевизия, не баба Марта. Спомняш ли си онази спаначена супа с плаващи като лодки листа над водата... Да, вече знам как я обичаш, но и двамата има още много да готвим, да ядем и шедьоври, и странни манджи, и да се учим. Знаеш къде е содата за хляб, нали... Ако смяташ, че стомахът ти няма да ме понесе, имаш време да се откажеш. Не очаквай чудотворна промяна и продължи да готвиш с удоволствие, за да се храним, за да живеем щастливи.

Знам колко мразиш да пипам техниката вкъщи. Няма как да предвидиш дали няма да изтрия харддиска на лаптопа по случайност или дали няма да разбъркам програмите на телевизионния приемник. Съжалявам, че изтрих флашката ти с последния проект. Случвало ми се е, и ще се случва, да причинявам технологични бедствия, макар че се опитвам да стоя далече от техниката. Считай се за предупреден и си купи допълнителен диск, ако решиш да рискуваш да останеш с мен.

Писмо до бъдещата ми жена

7ba5e11106dd7feb7611e06f19eb9d6d XL

Готов ли си наистина да се сродиш с моето СТРАХотно семейство? Помниш ли как столът под теб се счупи на първото ти гостуване вкъщи... При толкова дъщери всеки потенциален зет преминава изпитание. Е, вече седиш стабилно на масата ни, но ще ти отнеме още време да свикнеш с нашия английски хумор, понякога остри мнения и вицове за адвокати. Понякога ни е трудно и на самите нас, а камо ли на теб...

Когато се оженим, те ще станат и твое семейство. За твоя радост чичо ми разказва без свян вицове за тъщи, но аз не ти препоръчвам да правиш същото. Ако нямаш търпение да чуеш от алфа до зет доказателство на математическа теория, също помисли дали не искаш да се откажеш. Ако приемеш, ще спим на дивана в хола у мама за Коледа, а децата ни ще имат любими баба и дядо, които знаят и как да ги обичат, и как да им се скарат.

Сега идва трудната част. Спомняш ли си кога станахме гаджета? Първо бяхме приятели. После те направих домашен майстор вкъщи и ти поверих любимите си цветя, а после те разкритикувах рязко за облеклото ти. Междувременно те отблъснах, а накрая се влюбихме.

Наясно си, че аз не съм лесна. Дълго говорих за „теб и мен“, не за „ние“. Но вече сме заедно достатъчно дълго време, а колкото по-дълго гледаме в една посока, толкова повече ми е трудно да продължа сама. Вече сме „ние“, но винаги ще запазя моето лично пространство, мнение и една малка, но силна част воля да остана свободна, дори и с пръстен на ръката.

Ти не искаше жена тип „боса, бременна и до печката“ и няма да я получиш. Ако си размислил по този въпрос, сега е времето да кажеш. Ако се оженим, ще споделим любов, уважение, подкрепа и предизвикателен живот, в който едва ли ще мога да ти закърпя качествено чорапите, но ще знам къде да намеря любимото ти вино или да организирам почивка за един час.

И накрая, най-важното. В дъното на „етикета“ ми пише: „Не мога да ти обещая, че ще те обичам вечно. Ще съм с теб дотогава, докато виждам в теб мъжа, повярвал на 100% в мен, който ме приема, такава, каквато съм, уважава свободата ми, и ме прегръща така опияняващо, както онази вечер преди няколко години.“ След онази вечер ти пратих съобщение: „Ако ме целунеш, ще отвърна“. Днес мога да ти кажа: „Ако останеш, ще те обичам“.


Препоръчваме ви още:

Компромисите, които превръщат зимите ни в лято

10 неща, които щастливите двойки НЕ правят

Думите, които спояват връзката ни

 

Навън е 2019-а, а хората все още спорят за феминизма и продължават да живеят със стереотипите си. Уморих се и реших да разкажа за феминизма на тези, които все още не вдяват.

Какво изобщо е феминизмът?

Феминизмът е обществено движение, което се бори за равноправие между мъжете и жените.

В какъв смисъл равноправие? Сега всичко е ок. Жените могат да работят и да правят всичко, което искат. Какво не е наред?

Само на пръв поглед изглежда, че всичко е наред. Но ако задълбаеш, в която и да е сфера на човешкия живот, можеш да видиш неравенството между мъжете и жените.

60% от жените ежемесечно страдат от силни менструални болки (нарича се дисменорея), при това 15% от жените страдат от тежката й степен, болките са съпоставими със сърдечен пристъп. Дисменореята обаче се среща в научни изследвания 42 хиляди пъти, а импотентността 250 хиляди пъти. Дори мигрената се описва в 630 хиляди изследвания, макар че от нея страдат 4 пъти по-малко хора. Колкото по-малко изследвания, толкова по-малко помощ и лекарства.

Жените печелят с 25% по-малко от мъжете на същата длъжност. На жените между 20-30 години им е по-трудно да си намерят работа.

През 2017 г. (б. р. по данни за Русия) са регистрирани повече от 4 хиляди изнасилвания (при това едва 10% от жертвите търсят помощ и защита). През 2016 г. са регистрирани около 15 хиляди случая на насилие в семейството, при това в 9,7 хиляди от случаите пострадалите са момичета и жени.

В парламента жените са 14 %. В политиката не са повече. Нямa кой да опонира на мъжа политик, който смята, че осакатяващото женско обрязване е нормално.

Принцеси има само в приказките

1b9499731f0cfbb7e7f5f5b826330424 XL

Ето, аз съм жена и никога не съм се сблъсквала с дискриминацията. Струва ми се, че проблемът е измислен. Ако си умна и трудолюбива, всичко ще постигнеш!

Наистина много жени постигат успех, въпреки дискриминацията, но ако на някой му е провървяло и не се е сблъсквал с нея, това не е основание да смятаме, че другите са имали същия късмет. По същия начин повечето хора никога не се сблъскват с крадци и убийци, не боледуват от рак и не попадат в самолетна катастрофа. Освен това имаме закони и правила – престъпниците ги задържат, болните ги лекуват, пострадалите ги спасяват. Можем да разглеждаме феминизма като създаване на такива правила. Няма значение, че в момента не са нужни (все пак не четете Наказателния кодекс за лека нощ). Важно е да сработят тогава, когато е трябва. Всичко може да се случи. Днес момичето уверено работи и постига успех, утре тъпият му шеф не го назначава в мечтаната компания, защото е на 28 и „часовникът Ви тиктака толкова силно, че сигурно ще ви задържат на летището, ха-ха-ха“. Късно ще е после да пишем постове във фейсбук.

Вижте, не трябва да се говори, че мъжете и жените са еднакви. Жените също имат някои свои особености – предменструалния синдром например.

Разбира се, мъжете и жените се различават физиологично, но това има значение само в бокса или за местенето на камъни, а не в офисната работа. Няма никаква женска загадъчност или особена женска логика. Жените не се различават от мъжете емоционално дотолкова, че това да влияе на деловите или личностните им качества. Женските странности са резултат от стереотипите в рекламите и културата.

Мъжете също страдат от стереотипи. Плешив и дебел? Ти вече не си алфа мъжкар! Не изкарваш много, не разбираш от коли и спорт? Ти не си с нас! Не можеш ли да се защитиш? Ти какво… плачеш ли? Парцал! Сигурно и пенисът ти е малък!

Мъжете се раждат с бодли

d4ae67bb81032f6add66be1c1df07be9 XL

Като стана дума за рекламите… какво като рекламата е сексуална? Защо феминизмът се бори против това?

Сексуалната реклама всъщност подхранва стереотипите за жените. Благодарение на рекламите, у много хора се създава усещането, че жената е капризна, вятърничава, непостоянна, фиксирана в сексуалността (но се пречупва). Тя обича скъпи розови красотички и козметика, обича да бъбри с приятелки. После жената става майка, после свадлива свекърва, а след това грозна бабичка.

Стереотипите от рекламите проникват в живота. Хората се стараят да живеят като в рекламите и копират образите им. Част от жените смятат, че трябва да живеят тихо, че най-висшата им ценност са женската енергия и традиционните ценности. Част от мъжете смятат, че пияната жена задължително е плячка, а мъжете са самци и трябва редовно да правят секс.

По-горе писах, че мъжете също страдат от стереотипите. Представете си, че сте мъж и започвате работа в екип, в който 70% от колегите ви са жени. По време на събеседването жената HR ви казва: „Знаете ли, вие сте много подходящ за нас, но ни притеснява, че сте твърде млад.“ Агресия, разпуснатост, разбирате ли ме? Бихме искали да избегнем това… " Навярно ще се почувствате неудобно и ще ви се прииска да кажете: „Какво говорите? Аз не съм такъв…“

Добре, ами радикалните феминистки? Те са вбесяващи! Защо тровят хората непрекъснато?

Действително, във феминизма има радикални направления. Някои например възприемат всеки секс с мъж като насилие (и всички мъже като потенциални насилници). Радикалните феминистки смятат, че основен проблем на съвременните жени е патриархалната система. От тяхна гледна точка тя потиска жените. Радикалните феминистки често атакуват брандовете, които според тях са неетични, преследват политици и общественици. На мен самия това невинаги ми харесва. Често действията на радикалните феминистки ми изглеждат като рекет, някои дори ги наричат тероризъм.

Но аз разбирам защо действат така и смятам, че действията им в глобален аспект са полезни. И досега светът е силно несправедлив към жените. Светът е като танкер, има огромна инерция. Не можем просто да го избутаме и да кажем: „И така, сега ние уважаваме жените!“ Това нищо няма да промени. За да настъпят истински промени, танкерът трябва да се бута в правилната посока с повече сила, отколкото е нужно. Когато курсът му се промени, натискът може да престане.

Живеем в общество, което се променя, в него има по-малко дискриминация по пол, раса и произход, по религия и сексуална ориентация. Когато светът се промени, натискът на радикалния феминизъм и другите радикални движения ще отслабне от само себе си – светът вече няма да има потребност от това. Така че, ако ви вбесява радикалният феминизъм, ще е по-лесно просто да почакате.

Да отгледаш син без предразсъдъци

e77c42b294824a0fd96615ce3f0632e4 XL

О`кей, а откъде е това неравноправие? Защо им е на мъжете да ограничават жените?

Женската дискриминация има богата история, за която са написани много книги. Ако ви е интересно, можете да започнете с „Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар.

Струва ми се, че в съвременното общество дискриминацията е следствие от стереотипите. На едни хора още в детството се внушава, че жената е дете в сексуално тяло. Други се страхуват, че утре феминистките ще победят и всички жени наоколо ще станат лесбийки с небръснати крака. Трети живеят със стереотипите си за феминизма.

Едни пичове обаче ме притесняват най-много. Удивително е когато трийсетгодишен мъж може да се ориентира в най-сложните IT системи, но не може да си напише „домашното“ и да вникне в явлението, което яростно критикува.

Добре, стига. Какво е важно да знаем за феминизма?

В съвременния свят жените са 2/3 от човечеството.

Феминизмът се бори за равни права на мъжете и жените.

Ако не сте жертва на дискриминация, това не значи че тя не съществува.

За да постигнем равни права, трябва в политиката, икономиката и културата да има повече жени.

Жените нямат физиологични или психични особености, които им пречат да бъдат наравно с мъжете в повечето ситуации.

Жената може да прави с тялото и живота си, каквото иска.

Стереотипите в рекламите са нещо лошо.

Феминизмът и освобождаването от стереотипите са полезни са всички хора – и мъже, и жени.

Преди да критикуваме нещо, първо трябва да се опитаме да го разберем по-добре.

*Авторът е Сергей Король - „пишещ редактор, медия директор, копирайтър-призрак и гонзо-журналист“


Препоръчваме ви още:

Кукла за момчето, кола за момичето

За стереотипите във възпитанието

Истинска жена

 

Как преживях един месец, съгласявайки се с всичко

„В Бразилия и Япония хората никога не казват „не“. За тях това е проява на лошо възпитание, защото с отказа си могат да обидят събеседника. Затова японците са известни по цял свят като най-вежливата и деликатна нация, а бразилците като най-щастливата. Какво би станало, ако опитаме да казваме на всичко „да“ в нашата реалност? Реших да проведа експеримент и живях един месец, съгласявайки се с най-невероятни предложения.“ – казва авторката на експеримента Кира Фетлисова.

Фитнесът

Вселената разбра за моето решение буквално след два часа, когато тръгнах към фитнеса.

- Имаме промоция на заниманията с личен треньор. Първите две са безплатни. След това предлагаме специални отстъпки. Искате ли да опитате? – посрещна ме с оферта момичето на рецепцията.

Предвид постоянните ми пътувания и плаващото работно време, заниманията с личен треньор ми звучаха нереалистично, но тъй като все пак бях започнала експеримента си, без да се замисля приех. Треньорът Кирил се оказа симпатичен шегаджия с огромни татуировки по раменете. На думите ми, че имам нужда да укрепя гърба си, защото твърде много седя, той загадъчно се усмихна и отвърна: „Ще го укрепим.“ После ме подложи на едночасов маратон по тренажорите в комбинация с клекове и скачане с въже.

"Това не беше разумно „да“!" , паникьоса се мозъкът ми, когато тялото съвсем се изтощи и ми се прииска да псувам.  -"В какво се забърках? Може би ми стигат експериментите? Няма да издържа месец." - Мозъкът ми измисляше драматични сюжети как умирам от изтощение на някой тренажор.

- Браво на Вас! Такова натоварване обикновено правя на третата тренировка. На първата тестваме тялото, за да разберем какви са възможностите му. Вашият организъм наистина може много. – гласът на треньора се посипа като манна небесна. - Не забравяйте да отидете в сауната да загреете мускулите, за да можете да станете от леглото си утре. Ако не успеете, обадете ми се, ще ви помогна. - Залата се озари от блестящата му усмивка и заразителния смях.

Защо тичам?

01f69c1f9473a51d2a7c462a87724eec XL

Работата

Работата веднага ми поднесе няколко изненади, с които можех да проверя вярата в собствените си възможности.

- Кира, ще напишеш ли сценарий за любовен спектакъл, нещо с парфюми?

- Може би. Но аз не съм сценарист… Аз съм лайф коуч, писателка и експерт по парфюмите.

- За човек, който много пише и непрекъснато слуша историите на хората, няма да е трудно да измисли един любовен сценарий. Просто опитай. Сигурна съм, че ще ти се получи. Не забравяй Фройд.

После звънна един клиент:

- Кира, препоръчаха ми Вас като имиджов аналитик. Бих искал да анализирате социалните акаунти на жена ми, а след това да отидете на една нейна среща, на която няма да присъствам и да наблюдавате отношенията й с един мъж. Струва ми се, че имат връзка. Аз не съм светец, затова мога да приема един лек флирт. Но ако нещата са по-сериозни… През последния месец жена ми много се разхубави. Прекрасно разбирам, че не е заради мен. Но ми се иска да запазя брака си.

- А кога ще бъде срещата й?

- След седмица. Съгласна ли сте?

- По принцип молбата ви е за детектив, но добре. За една вечер и анализ в социалните мрежи съм съгласна.

Така се превърнах в сценарист и детектив с функции на имиджов аналитик. Хареса ми. И бракът им беше спасен.

Как излетях от клетката

919acbd93a09198eef55d141863c0dbb XL

Срещите

Във фейсбук отдавна ме преследваше някакъв странен тип, с не по-малко странни комплименти: „Княгиньо, Вие сте прекрасна!“ Канеше ме да пием кафе и да ходим на изложба. Всичко това продължаваше почти 3 години. Аз отговарях само: „Княгинята е заета.“ или „Княгинята е омъжена.“ Така почитателят ми постепенно премина в отстъпление за няколко месеца. Интересно дали ще се появи сега? Ако това се случи, ще има шанс да се видим на кафе.

Докато си мислех за него, получих съобщение в месинджъра: „Княгиньо, вие сте прекрасна. Искате ли да пием кафе?“

„Да го направим. Изберете време и място!“

„Какво, веднага ли? Вие винаги ми отказвате? Как така се съгласихте изведнъж?“

„Днес разположението на планетите е подходящо. Не пропускайте шанса си, иначе ще се откажа.“

„Кафе „Ванили“ устройва ли ви?“

„Да. До скоро.“

Проучих профила на странния кавалер. Преподава политология в университет, участвал е в телевизионни предавания. Изглежда относително адекватно, като изключим странното обръщение „княгиньо“. Да видим какъв ще се окаже на живо. Мислено го нарекох „княза“.

Рядко отивам навреме за среща, но да закъснееш с 15 минути в големия град е нормално.

За срещата с княза също закъснявах с 10-15 минути. Нека почака, да се поизнерви. За капак излезе заваля обилен сняг и задуха леден вятър. Закъснението ми от 15 минути се проточи до 30-40. Звънна телефонът:

- Княгиньо, пристигнахте ли?

- Не, закъснявам. А Вие?

- Аз също. Наберете ме като пристигнете.

С 45 минути закъснение се добрах до „Ванили“, съблякох студеното си мокро палто и се заоглеждах за княза. Никъде не се виждаше.

- Очакват ли Ви? – попита някакъв сервитьор.

- Да, един мъж…

- Тук има много мъже. Изберете си. Може би ще откриете вашия – подсмихна се сервитьорът и изчезна.

Набрах неизвестния номер, от който ми беше звъннал княза.

- Катедра по политология, слушам Ви. – каза възрастен женски глас. От изненада затворих и написах на княза съобщение в месинджъра. Отново ми позвъниха от неизвестния номер.

- Пристигнахте ли?

- Да, пристигнах. А Вие къде сте?

- Аз не дойдох. Приятно прекарване. Ха-ха-ха…

Последва истеричен смях и сигнал за прекъсната връзка.

Хм. Явно мъжът толкова дълго е чакал да се съглася да пия кафе с него, че е решил да си отмъсти като не дойде. Интуицията ми не ме подведе. Беше странен тип. Но пък съм в приятно кафене. Сама. Тук има много други мъже, сред които сервитьорът ми предложи да избирам. Защо да не послушам съвета му, все пак аз продължавам да казвам „да“. „Не“ каза князът, не аз…

- Намерихте ли мъжа? – появи се отново сервитьорът с дразнещите си въпроси.

- В процес съм. Може би ще ми помогнете? Как мислите, какъв мъж ще ми подхожда за разговор на чаша кафе?

- Мисля, че онзи брюнет с очилата. Чете английски вестник, но явно му е скучно. Чужденец е. Зле говори езика ни.

- Супер. Благодаря за препоръката.

Отправих се към симпатичния брюнет с пухкави устни и вестник в ръцете. Като ще играем, да играем. Експериментът си е експеримент.

- Здравейте! Казвам се Кира. Аз съм журналист и писател. Имате ли нещо против да се присъединя към Вас за чаша кафе?

- Здравейте! О, вие говорите английски и сте журналист! Прекрасно! Разбира се, заповядайте. Ще се радвам. Може би ще ми разкриете тайната – защо местните хора толкова малко се усмихват и толкова рядко казват „да“?

Така започна нашето приятелство с Матю от Лондон…

Колко е важно да си НЕсериозен

6bf31aebc831e36655b1408dda8527f4 XL

Вместо заключение

Да казваме „да“ вместо „не“ означава да отворим вратата си към нови хора и нови възможности. Хората и възможностите са най-различни. Така започваме да разбираме по-добре себе си и своите задръжки. Осъзнаваме къде свършва зоната ни на комфорт и къде започват приключенията. Някои „не“-та се диктуват от изплашения ни мозък, други от интуицията. След един месец под мотото „да“ аз разбрах, че мога много повече, отколкото предполагам. Че хората, които ми предлагат да изпитам себе си в ново амплоа, ме виждат такава, каквато все още не съм. Но за тях аз вече съм такава.

Силно ви препоръчвам да направите този експеримент, ако сте загубили вкус към живота. По-добре отрано отбележете всички категорични „не“, за нещата, които никога не бихте направили, например никога няма да убиете някого, да изневерите, да ядете месо, ако сте вегетарианци. И тогава процесът на пребиваване в „да“ ще бъде максимално безопасен и интересен.


Препоръчваме ви още:

 Животът е курав и сурав

Живот по мярка

Обичай се, момиче

Един от най-обичаните съвременни автори – Добромир Банев, ще отпразнува 50-годишен юбилей на 30.01. Броени дни след това ще бъде премиерата на най-новата му книга с интимна лирика „Любов до синьо“ (издание на „Персей“). Някои от стихотворенията му, включени в нея, вече предизвикаха фурор в социалните мрежи. Премиерата ще се състои на фаталната, но щастлива за поета дата 13.02. от 18.30 ч., в централното фоайе на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Добромир Банев е любим поет, писател и публицист, в чиито творби модерните градски хора често припознават собствените си емоции и преживявания. Роден е на 30.01.1969 г. в гр. Ловеч. Завършил е право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. „Любов до синьо“ е седмата му книга след „Еднакво различни“ (2011), „Абсурдни времена“ (в съавторство с Маргарита Петкова, 2013), „Абсурдни времена 2“ (в съавторство с Маргарита Петкова, 2014), „В понеделник ще е късно (2014), „Зад огледалото“ (заедно с Маргарита Петкова, 2016) и „Аз съм в другото такси“ (2017).

lubov do sinio korica ok

Когато се разминаваме с хората в живота си, ние разпознаваме собствените си лица. Понякога, колкото по-бързо вървим един към друг, толкова повече се отдалечаваме. Любовта е синя като небето, непредвидима като море, неудържима като болка, неустоима като цвета на очите, които я обещават. И ние всички до един се надяваме да станем нейни избраници.

Любовта е в бистрото отсреща, в клоните на есенните дървета, в неподправената прелест на снега, в разцъфтелите поляни и лятното слънце, което знае да обича безусловно. Докато сезоните се сменят, ние съществуваме в безвремието на града, където една малка стая пази тайните на нашите целувки. Далеч от суетата, ние се обичаме до припадък, а най-малкото съмнение в чувствата на другия ни завръщат с още по-голяма сила към същата тази любов, защото да си отдаден някому, е изпитание, което си струва да бъде преживяно.

За това става дума в „Любов до синьо“. Книга, изпълнена с надежда и увереност, че най-доброто винаги предстои. Добромир Банев не дава рецепти за това как да обичаме. Той само ни припомня кои сме, за да продължим уверено напред, уповавайки се на любовта във всичките ѝ измерения и форми. До сетен дъх.


Препоръчваме ви още:

Стената

Жената с търсещия поглед

Обикновената жена

"Пътуващи приказки“ е колекция от 15 детски приказки, събрани от цял свят и написани от деца, принудени да напуснат своите домове в търсене на по-спокоен и безопасен живот. Освен оригиналните текстове, всеки разказ е преведен на български и английски език и е допълнен от автентична детска рисунка, вдъхновена от историята. Нестандартният формат на книгата я прави още по-интересна за малките читатели, като освен магията на детските приказки, тя предлага и интерактивна част, в която те ще могат сами да довършат рисунките. 

ЗА МИШКАТА И КОТКАТА

Един ден една малка мишка казала на своята майка:

- Аз вече съм голям, остави ме да изляза сам и да си поиграя навън.

Майката мишка била много грижовна и винаги била близо до своето мишле, но като видяла колко е пораснал синът ѝ и колко много искал да опознае външния свят, тя най-накрая се съгласила.

Мишокът бил повече от щастлив – той изтърчал горд, защото вече се чувствал пораснал мишок. Обикалял напред-назад, изпълнен с радост. Изведнъж пред него изскочило малко котенце. „Ура! Ще си имам дори и нов приятел!“ – помислил си той.

 Котенцето също било за пръв път само навън. Щом видяло малкото мишле, то се приближило бавно и очаровано казало:

- Искаш ли да си играем? - Котенцето веднага се съгласло.

Двете малки животинки започнали да се забавляват. Боричкали се и се въргаляли по земята, боксирали се с лапичките и си хапели ушичките, после си гонели в кръг опашките и увлечени в играта, забравили за всичко останало, докато слънцето не започнало да залязва. Тогава  те се разделили като си обещали утре пак да се видят да същото място.

Двете животинчета се прибрали вкъщи и нямали търпение да разкажат на майките си. Първо започнало мишлето:

- Ако знаеш колко се забавлявах само! Запознах се с нов приятел и си играхме през целия ден. Когато излизам вече няма да съм сам!

  Майката се замислила и казала:

- Това е много хубаво, синчето ми, разкажи ми повече за твоя приятел. Как изглежда той?

- О, мамо, само ако можеше да го видиш! Малко е по-голям от мен, козината му е мекичка като коприна и има дълга и рунтава опашка. Когато говори, казва „мяу, мяу“.

Майката мишка спряла да слуша какво говори сина ѝ. Тя почуствала, че ще припадне, било цяло чудо, че детето ѝ било още живо!

Мое малко дете, приятелят ти е котка! Тези създания ядат мишки. По-добре си стой вкъщи, за твоя собствена сигурност.

Мишлето не разбрало и дума от това, което казвала майка му. Как може такова сладко малко приятелче да яде мишки?!  

Когато котето се прибрало в своята къща, то също заразказвало превъзбудено. Майката котка била много доволна да види сина си толкова щастлив и поискала малкото котенце да ѝ разкаже повече за своя нов приятел.

- О, мамо, само ако можеше да го видиш! Той е много по-мъничък от мен, има малка тънка опашчица и не говори като нас, а само казва нежно „църрр, църрр“.

- Малък глупак! – извикала майка му - И ти не го изяде? Това е било мишка, а мишките са това, което ядем. Котките ядат мишките. Винаги е било така и винаги ще бъде така. Утре трябва да го намериш и щом го видиш, да го хванеш в лапите си и да го удушиш! Разбра ли ме?

Котенцето не можело да повярва на ушите си. Да го изяде?! Но тогава с кого ще си играе? То се обърнало към баща си за помощ, но и той потвърдил казаното:

- Мое дете, послушай майка си. Котките ядат мишки откакто свят светува. Утре трябва да ни покажеш що за котка си ти. Веднага щом малкият мишок се приближи до теб, трябва да скочиш върху него и да го победиш. Докажи ни, че си истинска котка!

Когато утрото настъпило, котенцето излязло навън, за да търси мишлето, но от него нямало и следа. Тогава то видяло малка дупчица и когато погледнало в нея, разпознало малките блещукащи очички, които го гледали. С най-сладкото си и нежно гласче, котето казало:

- Здравей! Излез навън да си поиграем, както вчера.

Но малкото мишле отговорило тъжно:

- Никога! Всичко, което твоите родители са ти разказали вчера, моите го разказаха на мен.

И така, историята, в която котето научило за мишките и мишлето, което научило за котките, свършва тук.

Лина Салех Али, 11

Иман Салех Али, 12

Алжир

travelling stories1 ok

About the Cat and the Mouse

One day, a little mouse said to his mother, “I’m big now. Let me go outside and play on my own. It’s not fair to keep me cooped up in this hole.”

The mouse’s mother had always watched over him carefully. She feared the dangers that threaten small mice. Most of all, she feared the cat, who would pounce on her child and eat him.

But at last, seeing how much her son had grown and how keen he was to explore the outside world, she agreed. “Very well, but don’t stay outside too long, and, above all, beware of the cat. He is our greatest enemy.”

The little mouse was thrilled. At last his dream was coming true. He was going outside alone, with no parents to scold him.

He ran outside, cheerful and proud. He felt like a grown-up mouse. He could go anywhere he wished, all by himself. He scurried around. Sometimes he stopped and raised his head, looking to the left, then to the right. Then he ran back and forth, delirious with happiness.

He was full of his new-found joy when he saw a little cat. “Oh, hooray,” he said to himself. “I can have a nice friend if this pretty little creature will play with me.”

The kitten was also out on his own for the very first time. As soon as he saw the little mouse, he said to himself, “What a pretty, sweet little creature. If only he wants to play with me!” He approached the little mouse as softly as he could.

The little mouse was delighted. “Do you want to play with me?”

The cat replied, “Yes, I do!”

The two young animals began to play tag. They wrestled and rolled on the ground. They boxed with their paws. They bit each other’s ears. They ran around in circles, chasing each other’s tails, but always gently, delighted with their game.

They forgot everything else until the sun began to set. The little mouse said to the kitten, “That’s enough for now. I’m afraid Mama will scold me. Goodbye.”

The kitten replied, “I’m sorry we have to stop. Goodbye. But tomorrow morning we’ll meet again and play like we did today.”

The little ones returned to their homes. When the mouse saw her son, she was relieved.

“Where were you, my child? I was so afraid for you. You were gone the whole day. I was very worried. I was afraid the cat had devoured you. Never stay outside such a long time! It’s not safe.”

But the little mouse was full of the day’s fun. He was impatient with his mother’s warnings. Finally he interrupted, “Oh, if I told you everything… I made a friend. We played together all day long. Oh, Mother, if you could see how cute he is, how handsome, how friendly. I’m sure you would like him. From now on, when I go outside, I won’t be alone. Now I have a friend to play with, from morning till night.”

His mother grew thoughtful. “Yes, my son, that’s good. But tell me a little more about your friend. Can you describe him to me?”

“Oh, Mama, if you only saw him! He is a little bigger than I am but not too much. And his head is a little large and round. And his fur is as soft as silk, so nice to stroke. And he is yellow, and his tail is about that long and thick. And he doesn’t talk the way we do. It’s so pretty to hear him. He says, ‘Me…ow! Me…ow! Me…ow!’ Or he says, ‘Me…ew! Me…ew! Me…ew!’”

Mother Mouse was no longer listening. She had nearly fainted. What she had dreaded most had happened. It was a miracle her child was still alive.

“My dear child, your little friend is a cat! Creatures like that eat mice. He must still be very small and not yet know that mice are his daily food. But beware. His parents will tell him. Don’t go near him again.”

The little mouse didn’t understand a thing his mother said. How could such a sweet little friend ever think of eating him? He turned to his father.

Father Mouse laughed softly. Finally he said, “My little son, cats are our most dangerous enemies. Listen to your mother. Stay inside, safe from the cat. We’re warning you for your own good.”

That was the scene in the mouse’s home. Now let’s see what happened when the kitten went home. His mother was also upset and asked why he had stayed outside so long.

The kitten said, “Dear Mother, if you’d only seen the little friend I met. He’s so handsome, so cute. We played together all day long. We pretended to fight. He bit me; I bit him. He made me fall down. I made him fall down. I’m so lucky to find a good friend. I’ll never be alone when I go outside to play.”

Mother Cat was delighted to see her child so happy. Finally, she said, “Tell us about your pretty little friend.”

Oh, Mama, if you saw him! He is little, much smaller than I am. He has a pretty, thin little tail. His little head isn’t round like mine. But he has such a pretty nose, narrow and pointed. His ears are pointed too, and so small. And he doesn’t talk like us. He says softly, ‘squeak, squeak’.”

“Little fool,” said his mother. “And you didn’t eat him? That was a mouse! And mice, you little nitwit, are what we eat. Do you understand? Cats eat mice. Always. And you actually had a mouse between your paws and let it get away and are proud of yourself? I am ashamed to have such a stupid child. Tomorrow, you must look for him. As soon as he is near, pounce. Grab him and gobble him up. Do you understand?”

The kitten could not believe his ears. “Eat him? But why? And then who would I play with?”

His father burst out laughing. “My son, listen to your mother. Cats eat mice and have since the world began. Tomorrow we will see what kind of cat you are. As soon as the little mouse comes near, jump on him and devour him. Show us that you are a real cat.

When morning came, the kitten went outside in search of the little mouse. But there was no trace of the mouse anywhere. Not in the courtyard. Not in the street.

Then the kitten saw a tiny hole. He watched it carefully and recognized the shiny eyes of his little mouse friend, safe inside his home.

In his sweetest, slyest voice, the kitten said, “Hello. Come on out, and we’ll play as we did yesterday.”

But the little mouse cried out, “Never! Everything your father and mother told you yesterday, my father and mother told me.”

And so the story ends, of the mouse who learned about cats and the kitten who learned about mice.

Lina Saleh Ali, 11

Iman Saleh Ali, 12

Algeria

travelling ok

Набраните средства от книгата ще отидат в подкрепа на деца бежанци и техните семейства.

Препоръчителното дарение е на стойност 25,90 лв. като книгата може да бъде закупена от:

Магазин Modeteka ул. Петър Парчевич 62

Fox Book Café: ул. Уилям Гладстон 32

Магазин Canali, ул. Алабин 54

Можете да поръчате книгата с доставка от фейсбук страницата Пътуващи приказки.


Препоръчваме ви още:

Цветята на Марс

Джар и когато мама я няма

Веселият готвач

Любка Янева – Бубето е 45-годишна самоковлийка с много романтична професия – сватбен агент. Сред красивите декорации, които изработва с екипа си, са си казали „да“ десетки млади двойки. Не е чудно, че е щастливо омъжена и дори вече има прекрасна 2-годишна внучка (подарък от дъщеря й). Както самата Любка казва за себе си – „нормален човек, който се грижи за семейството си, доколкото може.“

Оказва се, че може много. Много повече отколкото й позволява състоянието.

През 2010-та се появяват първите симптоми на заболяването, което белязва следващите години от живота й. След оток и силни болки в краката, тя посещава личния си лекар. В продължение на 6 месеца упорито маже всеки изписан мехлем, но състоянието й не се подобрява. Болките не стихват, но според лекуващия лекар, пациентката му си внушава. Месеци по-късно дясното й стъпало изстива и я приемат в болница по спешност. Оперират я 30 минути след приема. Любка дори не предполага, че състоянието й е толкова тревожно. Следват още две операции в опит да отпушат артериите й. Диагностицират я с Болест на Бюргер – автоимунно заболяване, което засяга кръвоносните съдове. Оказва се, че организмът й реагира при стрес и след всяка операция артериите се запушват с нови тромби. Въпреки усилията на специалистите се налага кракът й да бъде ампутиран над коляното. „Общо 6 операции. Не съм си и мислела, че може да ми се случи такова нещо.“ – казва Любка.

На следващата година я протезират, но се оказва проблемен пациент заради некачествено извършената ампутация. Затова все още се движи с помощни средства.

bubeto2

Независимо това ежедневието й не е по-различно от това на всяка друга жена – поддържа домакинството си; работи – „въпреки че екипът ми ме е сложил на стола и очаква от мен само да командоря“. По-трудно й е с любимата внучка, не може да я хване, защото е бърза „като куршум“. С болката е свикнала.

От центъра по протезиране, който посещава, й предлагат електронно коляно, с което няма да се налага да мисли за стъпките си и създава усещането, че кракът ти е цял. Това коляно би върнало пълноценния й живот.

Цената му е 58 500 лв.

Можем да помогнем като изпратим дарителски SMS с текст на латиница

DMS LYUBKA на номер 17 777

(за абонати на Telenor, VIVACOM и A1)

Другите възможности за дарение вижте тук.

bubeto3

„Иска ми се някой ден да мога да правя отново простичките неща. Искам да се кача в планината.“ – признава Любка.

Да й помогнем да осъществи мечтата си и… да улови в прегръдките си внучката.


Препоръчваме ви още:

Животът не е само 16 горчиви медикамента

"Искам да преборим тази тежка диагноза, да я тръшнем на земята и да я стъпчем."

Вики и Пеши - малките герои от Попово

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам