Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Калоян Явашев

Смирено награбвам раниците и избутвам количката пред входната врата. Връщам се за телефона си и казвам на децата да извикат асансьора. На момента еква мощно "Асансьорееееее! Асансьорееееееееее!". Изскачам бързо обратно и на свой ред им крещя да млъкнат. Ама не може всичко буквално да приемат. Мислете малко с тия глави, де! Изведнъж решавам да променя тактиката. Не, не така сега, Калояне! Що крещиш? Вероятно трябва да пробвам да обясня кротко и възпитано, а те сигурно ще ме разберат. Нали трябва пример да им давам в живота, а засега съм ги научил само да се дерат като овчари (с извинение към овчарите) и да казват "Наздраве! ".

Боримир поглежда моето колело, което предвидливо съм изкарал сутринта на етажната площадка, и ми крясва:

- Татееееее (не знам защо, но туй лапе винаги ми крещи все едно съм с шлемофони и къртя бетон), кололото има гумаааааа!

- Да, тате! - всичко що има гуми на този свят и се изпречи пред очите на сина ми е повод за дълго и досадно натякване от негова страна. Сега поне триста пъти ще ми каже, че има гума, а после още триста, че всъщност гумите са две.

Изненадващо за всички, този път Боримир решава да поразведри плановете си и с мощен шут в гумата (Браво, тате! Какъв фалц и то без засилка! ) събаря колелото върху сестра си ( Ей, тате! Като те хвана и твойта мамица..., ......., ...........). Женското писва все едно са му изкарали черния дроб през ушите и аз му помагам да се изправи. С кръвясали очи, но със спокоен глас, уж за да не ги травмирам, започвам да изреждам всички ужасни неща, които ще им се случат, ако не спрат да вдигат шум и не ме слушат. Няма да ги кача никога повече в колата (синът ми изтръпва), няма да видят повече таблет в живота си (дъщеря ми прибелва очите от ужас), а ако много ме ядосат ще им запаля задниците и на двамата. Пробвам с тежки въздишки и умолителни погледи да привлека съчувствието на Росито, но тя плавно тръшка входната врата, пожелавайки ни приятен ден. Вкарвам ги в асансьора, а близнаците предвидливо се държат за дупетата, понеже и те самите знаят, че е въпрос на време да се издънят.

Излизаме пред блока и при вида на жизнерадостното слънце и чистото небе моето иначе кораво сърце се свива. Знам, че е нахално от моя страна, а и сигурно съм последният човек на когото би обърнал внимание, но Господи, виж там пак за Апокалипсиса и ако си решил да действаш, мисля че е време да пускаш огнените топки от небето иначе в отчаянието си ще се обърна към Дявола и ще сключа договор с него без да ми мигне окото. Освен това той също ми предлага и неограничени минути за национални разговори, 75GB мобилен интернет, домашна телевизия и три талончета за търкане на ден, на промоционална цена от 7,99лв. (промоцията важи само ако не е валяло последните 4 години, можете да правите челна стойка с пети, България е Световен шампион по футбол, умеете да пържите яйца с ютия и имате съседи с фамилия Шванцгрундвайзер-Санчес-Карапопхаджитемелкови. При нарушение на условията, заплащате месечна такса от 800 лв. до второ нареждане). Бях готов да подпиша!

Стигаме до колата криво-ляво и започвам да ги товаря. Нашата кола е много специална. Не е бърза или красива кола, а е седемместен ван, който ни побира с известни резерви. В него може да намерите живо (или останки от него) абсолютно всичко, което населява и се е пръквало по таз земя. От мръсотията и храната вътре се е зародила нова екосистема и отваряйки вратата, пред мен редовно прибягват разни сенки и странни силуети на еволюирали микроби, които дори водят колониални войни. Пробвал съм да я изчистя, но децата някак си я докарват до същия вид само след едно качване.

Товаря ги едно след друго, и ловко избягвайки натоварения трафик, паркирам в центъра, където мога да ги пусна да бягат. Още като разтоварвам колата пред мен минава дядо с двете си внучета на около 4-5 год. и им крещи:

- Дядо, вие не сте нормални, бе! Такова нещо не съм виждал през целия си живот! Как ви хрумна тази простотия, какво ще кажа сега на майка ви!

Наблюдавам го с чувство на обреченост. Така бих гледал човек, който излиза от река пълна с пирани без ръце или крака, а аз трябва да вляза след него. Втриса ме, но си спомням, че все пак:

Аз сам съм господар на своята

съдба

и сам командвам своята душа!

("Непреклонен", Уилям Хенли - четете малко бе, мама му стара!)

Строявам детския електорат на тротоара и давам команда: "Айде, ама по-бавно и без да бъркате по кошчетата! ". Тръгваме надолу по главната и от първото кошче синът ми ми носи мазна салфетка, а дъщерята половин геврек. Почвам да търкам с мокри кърпички и да си мисля за далечни бездетни дестинации. Сепвам се и се изправям рязко. Тия деца май са гладни?!

- Гладни ли сте, бе?

- Даааааааааа - ревват насреща ми и една улична котка припада във фонтана пред Общината.

Тъмни сили

lyatoto

Тръгвам към най-близката закусвалня с намерението да ги натъпча с някоя мазна, пухкава и апетитна закуска, та да им стане тежко и после да нямат настроение да бягат. Потегляйки с деца нанякъде, вие никога не знаете колко време ще ви отнеме да пристигнете до набелязаната цел. Може да закъснеете, да подраните или най-вероятно изобщо да не успеете да стигнете дотам. Нашият керван се движеше с много непостоянна скорост и траектория. Няма как иначе, понеже децата ми са коренно различни в придвижването си. Боримир е като хиперактивен заек и често, докато вървим, бяга в нескончаеми кръгове около нас. Откъде я черпи тая енергия това дете не знам! Батерии ли яде, керосин ли пие, докато не го наблюдаваме, никой не може да ни каже? Малко е разсеян и често зяпа настрани, докато бяга напред, и така се среща доста често и внезапно с витрини, стълбове, други хора, задрямали животни и огради.

Микаела е в другата крайност. По-заплеснато дете от това не съм виждал. Дъщеря ми е от онзи тип хора, които зяпайки замечтано небето, пропадат в шахти, блеейки нанякъде се губят моментално, и понятието "концентрация" им е близко толкова, колкото и устройството на компаса е близко на арпаджика. Да вървиш с тях двамата е меко казано напрягащо и опъващо нервите. Докато синът ми прави окръжности около мен, имитирайки спътник, дъщеря ми ходи от край до край на улицата привлечена от най-разнообразни и "интересни" неща. Сигурно в главата й звучи следния глас: „Я, каква интересна хартийкаааа! Ами ще взема да клекна и да я гледам 15 минути. Я, на другия край на улицата виждам вълнуващи жълти плочки. Ами отивам да ги видя. Я, това там отзад гларус ли е? Леле, колко е интересен, връщам се да го видя. Тате защо реве като вол? Сигурно брат ми е направил някоя тъпотия. Я, кошче! Тате каза да не... хм, абе нещо каза тате, ама какво беше? Зайченцето бялоооооо, цял ден си игралооооо, в близката... Уау, в кошчето има много хартия. Я, пак гларус! Да взема да отида да видя дали е онзи същия отпреди малко, а? Този облак прилича на риба, а онзи на Кума Лиса, а онзи на трактор, а онзи на Робърт... къде е тате? Къде е Бори? Къде е Габи? Аз къде съм? Мамоооооооооо!“

200 метра и 40 минути по-късно влизаме в една закусвалня. Настанявам ги на удобни диванчета и питам кой какво ще яде. Микаела:

- Спагети.

Боримир:

- Банан.

Събирам сили и им обяснявам, че тука няма такива работи и да се концентрират върху закуските. Вие на тригодишни опитвали ли сте да обясните, че това което искат, го няма? Почна се едно врещене и тръшкане, а бебето ръмжи солидарно с тях. Завлякох ги до витрината и ги заплаших, че ако не млъкнат и не си изберат нещо, ще ги бия, ям, изплюя, бия и после пак ще ги бия, изпържа, изям, повърна и накрая ще ги направя на буркани, които ще дам на баба Меца да ги изяде, а тя на свой ред ще бъде изядена от голям багер. Една майка, която чакаше на опашката, трескаво си водеше записки и ме обяви за педагогически гений. Предложи ми да водя семинари, а тя щяла да осигури мечката и багера. Аз й обясних, че всъщност през ЕСЕНТА ИЗДАТЕЛСТВО "СОФТПРЕС" ЩЕ ИЗДАДЕ МОЯТА КНИГА и би могла да черпи идеи оттам. Скромно шибнах по един шамар зад врата на децата, но беше лек и единствено, за да затвърдя доброто впечатление. Купих им по една милинка и ги настаних обратно на диванчетата. Давам им картбланш да ядат, смучат или както там смятат да усвояват храната и се облягам самодоволно. Ще го изкарам този ден, какво толкова се лигавя и превземам?!

Боримир започва да яде, подскачайки. Не спира на едно място и ми прилича на колибри. Майната му, да прави каквото иска, само да се наяде и да миряса! Микаела хваща закуската с две ръце, вдига я на нивото на очите си, въздъхва меланхолично и си забива цялата физиономия в средата на милинката. Прасе би изяло диня с повече финес. Следващия път когато виждам физиономията на дъщеря си, тя има сирене в устата, носа, очите и ушите. Мързи ме да проверявам, но съм сигурен, че някак си има и в гащите и в сандалетите. Прилича на Ал Пачино в "Белязания". Забравил съм да си изрежа ноктите и безпроблемно изчегъртвам каквото мога от ушите и очите. От носа й казвам да го шмръкне, за да не хвърляме храна. Непрекъснато трябва да й напомням да дъвче, понеже се заплесва по всичко, което види.

Стокхолмски синдром

lyatoto2

Бебешката количка се клати зловещо, а ръмженето вътре се редува с кратки ядосани крясъци все едно има бясна катерица. Надниквам предпазливо да видя какво става и виждам, че Габриел е облизал цялата вътрешност и се опитва да си изяде дясното стъпало. Дъвче си крака, а когато успее да го захапе хубаво, издава изненадан сърдит вик. Дали да го оставя да се самоизяде или да го нахраня?! Освен собствените си крайници, какво ли друго яде? Не бе, знам какво ядат бебетата принципно, но когато се захранват трябваше да..., в смисъл не трябваше да им се дава..., имаше нещо за глутен... и за жълтъците... и калмари май не трябваше да му давам. Росито ми беше казала с какво да го нахраня преди да излезем, но аз както винаги изобщо не я слушах. Тая жена не се научи, че ако до третата дума в разговор с мен няма секс, пиене или тенис, гласът й се превръща в бял шум, който само бучи досадно в ушите ми. Дали да не му дам милинка и на него? Колко пък глутен ще има в нея? Всъщност изобщо не знам какво е глутен, как изглежда и защо да страня от него. На мен ми звучи като предводител на глутница, френско мъжко име или някаква обида от рода на лумпен. Решавам да попитам децата, може те да знаят. Питам Боримир:

- Тате, какво яде бебето?

Той ми отговаря:

- Бебето какво яде?

Аз пак:

- Не бе, тате! Кажи какво дава мама на бебето да яде?

Той:

- Мама дава на бебе Габи да яде.

Кръвта нахлува в черепа ми и се опитва да избие през очните ябълки:

- Знам, че майка ти му дава да яде. Виж сега, тате те пита какво му дава мама да яде? КАКВО? Хляб ли, сол ли, картофи, манджи, пюрета, пирони, люцерна... ? Кажи на тате, какво дава мама на Габи?

Спира да скача и се замисля. Накрая изтърсва:

- Люцелна му дава.

Поглеждам го невярващо. Все пак с тия днешни веганско-гмо free-био храни, като нищо може да е станало модерно бебетата да пасат, но като че ли досега не съм купувал такъв фураж за челядта. Всъщност аз пазаря само по списък, който жена ми винаги праща на телефона. Ако няма списък, независимо дали трябва да купя яйца, мляко, хартия или боб, непонятно как, дори и за мен, винаги се връщам само с бира и овесени ядки (да се вижда, че мисля за децата). Най-добре списъкът да е придружен със снимки с висока резолюция, защото иначе лесно бъркам кус-куса с ориз, лютеницата с доматено пюре, тиквичките с бира... Така че, напълно е възможно да съм купувал и люцерна за бебето, но да не помня. Сега обаче сме в закусвалня на пъпа на центъра и няма откъде да му окося едно кило, за да го нахраня, затова се обръщам към Микаела:

- Мики, какво яде бебето?

- Мляко - отговаря бързо дъщеря ми. Ако и тя беше казала люцерна, нямаше да имам избор и трябваше да паля колата и да карам към село.

- Браво, тате - вярно, че мляко мога да му дам. - Какво мляко да му дам, тате?

- Бяло! - отвръща учудено Микаела. По погледа й разбирам, че ме мисли за много прост и изкуфял.

Купувам едно кисело мляко и почвам да му давам. Яде, бе! Браво на мен, бащинският ми инстинкт (всъщност има ли такова нещо?) работи като швейцарски часовник.

След още 40 минути са се наяли и решаваме да продължим разходката. Вадейки последното сирене от ушите на Микаела, се опитвам да избърша устата на бебето с мокра кърпичка. Докато се усетя и Габриел отхапва половината салфетка и я глътва. Абе, това не е нормално бебе! Бяла акула ли те е раждала тебе?! Направо си просиш намордника, крокодилско чадо! Имам чувството, че съм от една седмица с тия деца и времето тече много бавно.

Излизаме и тръгваме с познатото темпо към Морската градина. Вървейки, отново се замислям дали електрическите нашийници за деца са всъщност толкова лоша идея и дали да не пробвам серийно производство. Я, този гларус същия ли е дето го гонеше Микаела преди? Хм, дали "Aerosmith" наистина ще спрат да изнасят концерти? Кога започваше турнира в Торонто и Федерер защо се отказа? Охо, плакат за театър! Камен Донев ще идва в Летния театър, супер! Жена ми сигурно си мисли, че много добре пазя тайни, понеже никога не съм разкривал нещо, което ме е помолила да крия. Дали да й призная, че не й издавам тайните, защото през повечето време не я слушам какво ми говори и честно казано не се сещам за нито една нейна тайна? Къде е Бори? Тука е, спокойно! Къде е Микаела? Къде е Микаела, бе? Микаела я няма! Мамооооооооо!


Прочетохте ли
Обичам лятото по ред причини

Автор: Ина Зарева

Влюбени сте за първи път. Не издържате дълго на емоционалната си клада и споделяте с приятел. Той ви осмива пред всички и най-вече пред обекта на любовта ви. Спомнихте ли си добре усещането на унижение, безпомощност, омерзение и неспособност да си поемете въздух? Сега си представете, че това опозоряване може да бъде видяно от милиони хора. Само чрез един бутон, иронично наречен „Сподели“.

Лъскавите списания, които работещите в чужбина родители носеха. Дамските - на холната масичка, придружени с въздишки и планове да се ушие същата рокля, мъжките – под леглото, придружени с въздишки и планове да се има същата жена. Сега си представете, че лъскавите рокли и жени са на един клик разстояние. Без никакви железни или каквито и да било завеси. Безкрайни, бездънни изобилия на мечти. Евтини колкото някогашните скъпоценни списания днес.

Весела глъчка се плисва в стаята ви. Детството, щастието, безгрижието и радостта са превзели целия свят отвъд. Ставате и затваряте прозореца. Солена буца дразни и бездруго червеното ви гърло. Имате шарка, под карантина сте и не може да излизате навън поне седмица. Сега си представете, че карантината продължава с години, а прозорецът е Windows.

Събуждате се един ден и с ужас констатирате, че тялото ви изобщо не се е превърнало в това, което сте очаквали. Приликите с Рамбо биха били страхотни, ако не бяхте момиче. Или имате краката на Джейн Фонда, но наболите брада и мустаци подсказват, че те едва ли са най-силното ви мъжко оръжие. Сега си представете някогашните богове Рамбо и Джейн Фонда като ненужни, стари клоуни. Има нови богове и те се наричат Фотошоп и Силикон.

Пубертетът - неизбежното зло

teen problemi

Класически соц банкет. Кръшни танцьорки увиват пера около красивия ви баща. Или млад колега кани майка ви на танц. За първи път изпитвате чувство на гняв и ревност. На собственост и отбранителност. На смътни страхове и недовършени фрази. Сега си представете двестата коментара на чужди мъже под провокативната снимка на майка ви по бански. И недвусмислените емотикони от фенки под сочния виц, постнат от баща ви.

Детските ви снимки се показват на всеки гост в семейството. Няма значение дали сте голи или облечени на тях, дали извършвате някакви физиологични нужди или сте направили ужасни физиономии. Всички се заливат от смях и ви щипят по бузите до посиняване. Сега си представете същите тези снимки, гледани и коментирани от стотици непознати хора всеки ден.

Най-големият хулиган или най-пропадналото момиче в класа? Те бяха примерът какви не трябва да бъдете. Колкото по-малко приличахте на тях, толкова по-страхотни бяхте. Сега си представете обратното. Точно така – вие сте най-смотаните в цялото училище.

Ако бяхме тийнейджъри днес, нямаше да се справим. С безкрайните правила или с липсата на такива. Със самотата и с отчаяните опити да бъдем приети. С наличието на огромен избор, който стресира точно толкова, колкото липсата на избор. С десетте предложения за различни амфети само от класната стая до спирката. С несигурността на родителите ни да бъдат родители. С непрекъснатото сравнение с по-добри, по-умни, по-красиви, по-успели, по-уникални, по-богати, по-можещи, по-талантливи, по-щастливи хора на нашите години. С телата ни, които не влизат в нормите. С анорексията и булимията. С депресията. С безпътието от многото пътища.

Попитах няколко тийнейджъри кое е най-гадното в живота им:

 „Сутрините. Не знам дали е от възрастта, но сутрин съм като бомба със закъснител. Не искам никой да ми говори, освен ако не съм се наспал :)“

„Имах един период преди 2 години, когато растях доста. Обаче бях и пълен. Съответно да си намирам дрехи беше ад.“

„Като цяло пубертетът е нещо ужасно.“

„Целият стрес от училище не ми влияе положително :))“

„Родителски очаквания.“

„Отношение от родители и по-големи хора като цяло, които все още те третират като детенце.“

„Липса на глас и мнение в много случаи.“

„Окосмяването!“

„Твърде много училищна работа, която обикновено всички пренебрегват и смятат за малко.“

„Цикълът!“

„Хормоните!“

„Може би... пубертетът, неразбирателството, осъзнаването какво искаме да правим с живота си нататък.“

„Репликата: Вече не си дете, дръж се еди-как си!“

Изгубени в превода

teen problemi3

„Семейството срещу приятелите.“

„Чувствата и връзките.“

„Сънят и стипендията - никога не са сигурни.“

„Чувството да не знаеш какво искаш.“

„Училището!“

„Битката с наркотиците. Това, че много хора я губят.“

„Промяната в психиката и настроенията.“

„Неосъзнатото порастване и идващите отговорности.“

„Емоциите, които не можем да контролираме.“

„Разминаванията в нашите очаквания и тези на родителите ни.“

„Бъдещето, което е едновременно толкова близо и толкова далече.“

„Родителите все те разпитват и това е дразнещо.“

„Родителите непрекъснато си мислят, че се дрогираш.“

„Да съм гувернантка на сестра си. Да трябва да я водя и взимам от училище, да ѝ отстъпвам всичко, защото съм по-голяма.“

„Безкрайните изисквания. Скандалите за петица, защото не съм се постарала достатъчно.“

„Родителите ми не се интересуват от мен. За тях аз съм боклук.“

Късна вечер след дълъг работен ден. От двете страни на масата стоят две безкрайно уморени същества – родителят и неговият тийн.

И двамата са еднакви в слабостта и безсилието си. В безпочвените си съмнения и безсмислените си битки. В самотата и лицемерието си. В ужасния капан на страховете си – от провал, погубване и липса на любов.

Сега си представете как родителят минава от другата страна на масата, сяда до свития на стола си тийн, прегръща го и казва:

- Не мога и да си представя колко ти е трудно, но не си сам.


Препоръчваме ви още:

Родители и тийнейджъри - как да съхраним връзката си

Как да говорим с тийна за проблемите му с теглото

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Кое е за предпочитане – да умееш да се забавляваш с децата си или да можеш да сготвиш вкусна супа? Преди време една майка публикува пост на стената си, който предизвиква одобрението на почти 6 хиляди нейни сестри по съдба и продължава да се радва на голям интерес.

Две години самоотвержено работих като майка. Самоотвержено е добра дума, напълно подходяща за случая. Забраних себе си като личност, сложих на пауза жената Олга Савелиева. Роди ми се син и неговите интереси затъмниха моите на 100 процента. Моята карта с увлечения, приятели и работа беше бита от мощния коз – любовта към сина ми. Измислих си сама правила на добрата майка.

Или не беше точно така. Оказа се, че вътре в мен те вече съществуват, просто се актуализираха с раждането на детето. Добрите майки успяват във всичко. И в гушкането и в разходките, и в чистенето, и в готвенето на супа. Добрите майки могат да поддържат разговор на всяка тема, свързана с децата - от коликите до избора на училище. Добрите майки са винаги в добро настроение и непрекъснато разговарят с детето: „Какво е това? Петленце? Как прави петленцето?“ Добрите майки играят активно на детските площадки с децата си и са изцяло въвлечени в процеса на възпитание и развитие на поколението си. Децата на добрите майки на една година рецитират стихотворения и сами си връзват обувките. Изобщо, всяка майка си има някакви свои правила на добрия родител. Моите бяха много сериозно коригирани след първото майчинство. Наистина много. Аз не просто ги прередактирах, а след две години ги пренаписах.

Моята майка ми разказваше, че веднъж изгубила съзнание. При това не се оплакваше, а като че ли се хвалеше.

Живеели сме на първия етаж, подовете вечно били студени и затова се налагало да ме обуват с по 6 чифта ританки, а памперси тогава нямало и аз съм напикавала по 6 чифта дрехи наведнъж. Тя трябвало да пере непрекъснато, при това не просто да пере, а да изварява. Като че ли бебешкото ако излъчва опасна радиация. Освен това трудно било сушенето на прането, пък трябвало и супичка да ми прави, а продукти не се намирали твърде. Понякога се нареждала на опашка, която излизала извън магазина, а било студено.

За половин година майка ми не се е разделяла с мен за повече от 10 минути. Да отглеждаш дете без памперси и пералня е подвиг. И мама героично се решила на него. Денонощно перяла и изварявала моите пелени и ританки, приготвяла обяд, почиствала пода с тухла… Защо с тухла? Така я научили на село. Завиваш в един парцал тухла и търкаш. После колосвала прането, гладела го от двете страни, като изсъхне.

И ето че веднъж в дома ни дошъл лекар. Педиатър.

Влязъл, а в коридора миришело на прясно изпечен хляб и супа. Отишъл в банята да си измие ръцете – а там проснато пране – блести от чистота, съхне, мирише нежно на прах за пране. Надникнал в стаята – върху креватчето с блестящите от чистота чаршафи лежало момиченце с червени бузки, облечено в идеално изпрани и изгладени дрешки.

- Как успявате? – запитал поразеният педиатър, обръщайки се към майка ми.

- Никак – отговорила майка ми и припаднала от умора.

Лекарят се втурнал да я свестява, търсел пулса й върху китката с претрита от прането на ръка кожа. Плеснал й няколко шамара, за да се свести. Когато майка ми дошла на себе си, попитала:

- Искате ли супа?

Длъжни ли сме да обичаме майките си

dobra losha

В тази история винаги ме е смущавало следното – къде съм била и какво съм правила аз, новороденото, докато тя е пекла хляб, варила супа, гладила и дезинфекцирала?

Спала ли съм? Денонощно?

Или съм била премествана от креватчето в кошара, докато майка ми е изпълнявала поредната си домакинска задача. Едно шестмесечно пълзящо човече напълно връзва ръцете на майка си. То трябва да бъде следено.

Както стана ясно по-късно, аз съм прекарала ранната си младост изключително в креватчето. С решетките. Защото майка ми е имала един куп задачи и всички те са били много важни за нея. Прането, готвенето, гладенето, чистенето са били занимания за добри майки. Понякога ме изкарвали от креватчето-затвор, за да ме полюшкат или да ми прочетат стихотворението за зайчето (все пак съм била обичано дете), а после ме връщали отново в него – на домакинята й втасало тестото или съм напикала (не дай, Боже) поредните ританки.

Мама ми разказваше тази история, очаквайки съчувствието и възхищението ми.

От мен се очакваше да кажа: „Горката мама.“ И едва ли не да се извиня за мокрите дрехи и неспособността да контролирам уринирането си.

Два месеца по-късно открили изоставане в развитието ми. На осем месеца детето нито гукало, нито пълзяло, лежало по цял ден само в креватчето си.

Педиатърът обяснил на майка ми, че бебето е по-важно от чистенето и готвенето.

- В смисъл? – попитала майка ми. Тя не можела да разбере. – Искате ли супа?

За нея мръсният дом, в който не мирише на супа, е провал за домакинята. А това, че детето й не гука, не е страшно.

Мама се опитала да оправи нещата донякъде. Вместо вечерното чистене, ми четяла стихотворенията на Агния Барто. Но го правела без особен ентусиазъм. Защото от всеки ъгъл я гледали слоевете прах, който влизал през прозореца и вместо да почисти подовете с тухла, увита в парцал, тя била принудена да рецитира стихотворения за бика и за кого ли още не.

Към 11-ия ми месец мама загубила търпение. Разбрала, че е невъзможно да бъдеш добра майка, ако имаш дете. И ме изпратила на отглеждане при баба и дядо, които дотогава съм виждала само веднъж, на една сватба. До техния град пътуването е два часа полет със самолет или денонощие с влак.

Внимание, това е важно – тя направила това, за да остане добра майка. За да не й пречи никой да готви и чисти. Скоро разбрала, че когато никой не се напикава, няма и какво да се пере. И педиатърът вече не идвал. Тогава тя променила нагласата си. Преразгледала своите правила на добрата майка.

Добра майка вече била тази, която работи и редовно изпраща пари за възпитанието на детето си. В дома й, както и преди, все така ухаело на пресен хляб.

Научих се да мисля за всичко това, без да я осъждам. Мама наистина мислеше, че прави това, което трябва да прави добрата майка. Че да издигнеш в приоритет готвенето и чистенето е белег за добро родителство. Вероятно е имала право да мисли така, защото се е чувствала добре със своите правила. Аз „четях“ тези правила през призмата на своето детство, лишено от родители, през призмата на обидата, лишена от майчини целувки. Имала е право да мисли така, защото гледната й точка е била формирана от съдбата й. Затова е смятала, че като добра майка е най-правилно да ме даде на баба и дядо, които вече са пенсионери и нямат никаква друга работа, освен да се занимават с мен. Така си беше. Те се занимаваха. Бързо компенсираха изоставането в развитието ми. Дори изпреварих връстниците си. На четири години аз вече танцувах, четях, завързвах връзките на обувките си.

Защо искам да съм "ненужен" родител?

dobra losha2

После пораснах. И станах майка.

И в моите лични правила, в знак на протест, няма нито една точка за чистене, пране и гладене. Всички те са свързани с детето.

Когато спи, може да почистя, или да сготвя – ако успея. Аз съм лоша домакиня. Все не успявам да почистя. Правя го веднъж в седмицата. Готвя вкусно, но в големи количества, за да се занимавам с това по-рядко. Използвам всички хитринки на съвременната домакиня – всякакви възможности да съхранявам, консервирам, замразявам и размразявам храна. Правя супа за три дни – и на третия ден е най-вкусна. Отнасям се спокойно към храната. Вкъщи често може да се чуе: „Какво да стопля в микровълновата?“

Но пък имам деца. Занимавам се с тях. Играя. Водя ги навсякъде със себе си. Аз съм се потопила напълно в техния живот. Ако съм уморена, казвам на мъжа си: „Свободен ли си в сряда? Искам да отида на кино с приятелки.“ Мъжът ми с радост остава с децата. Разбира се, има едно НО. Мъжът ми ме МОЛЕШЕ да му родя деца. Много искаше. Умоляваше ме. Сега ги обича безкрайно. Да остава с тях за него е щастие. Ако е зает и не може да ме отмени, а имам нужда от почивка, защото вътре в мен се събира умора, която ме прави раздразнителна, винаги мога да му кажа: „Ти нали искаше деца? Ето ти ги. Освободи си срядата, ако обичаш. Или четвъртъка.“ И излизам. И за минутка не чувствам вина. Добрата майка отива да се разходи.

Пиша това, защото виждам, че много млади жени смятат едва ли не за престъпление да почиват без децата си.

Ето какво, момичета.

Да се върнем към написаното в началото. Две години самоотвержено работих като майка. Добра майка. После тръгнах на работа. От 9 до 18. Официално мога да заявя, че на света няма по-тежка и отговорна работа от майчинството. Затова майката трябва да си почива. Да си взема мини-отпуск от време на време. Това е нормално, даже е необходимо. За да не полудееш. За да си щастлив. За да научиш децата си да бъдат щастливи. Коригирайте възгледите си за добра майка. Забравете тази прословута категоричност. Добрата майка не е длъжна денонощно да кипри апартамента (въобще това е мъка), не е длъжна да пече многослойна лазаня, не е длъжна да глади детското бельо от двете страни (аз мразя да гладя и децата ми израснаха с неизгладени дрехи, ако искате подайте сигнал в Защита на детето). Не е длъжна, освен ако сама не иска това.

А какво е длъжна?

Да се усмихва. Да се смее. Да създава усещане за щастие. Най-голямото доказателство за това, че си добра майка, е щастливото дете – весело, усмихнато, любознателно и активно. Вашите възгледи не трябва да удовлетворяват потребностите на обществото или на свекървата. А само вашите. Никому не сте длъжни. Дори на детето си. Да, нищо не дължите на детето си. Можете да го оставите и да излезете да се разходите. Но как ще се чувствате? Ще ви мъчи ли съвестта?

Организирайте живота си така, че да сте щастливи със своето майчинство. За да не натяквате по-късно на детето си за безсънните нощи. Аз все още кърмя дъщеря си. Моите нощи до една са будни. Повече от година не съм спала пълноценно. Но това е щастие. Истинско, безсънно, мое щастие. И когато момиченцето ми порасне, ще му разкажа колко много любов ми е давало в нощите, когато съм го целувала по ухаещите на мляко бузки и съм била щастлива с майчинството си.

Раждайте деца, за да сте щастливи.

P.S. Ние излизаме на разходка. У нас не е чистено.


Препоръчваме ви още:

Имам нужда от теб!

Майчината любов е по-силна от всичко

10 неща, които майката иска да каже на децата си

Автор: Нина Любенова

В моето детство всяка лятна ваканция започваше със списък от книги за четене. Винаги гледах на него с досада, а така обичах да чета. Прекарвах летата на село при баба и за мое щастие в тамошната библиотека нямаше лимит за брой наети книги и се товарех с колкото можех да пренеса. Но така и не прочетох част от задължителните книги (макар други да са ми любими и до днес). Започвах ги, прескачах глави, минавах по диагонал - пълно изтезание. Завиждах на приятелка, чиято леля ги четеше вместо нея и после й ги разказваше подробно. 

Радвам се, че днес живея в държава с различна образователна система и чакам с нетърпение следващото лято, когато и синът ми ще може да се включи в училищните летни предизвикателства по четене, та и аз с него. И без това, към днешна дата, чета тийнейджърските поредици. Запалих се миналото лято покрай същата тази училищна инициатива, макар форматът да беше различен – детективски - и се търсеха улики из книгите. Всъщност всяко лято е различно, за да запазят детския интерес.

За три седмици от началото на ваканцията са прочетени 874 000 книги (според сайта). Предизвикателствата се ръководят от местните библиотеки. Децата се записват за участие, получават стартовия пакет (тази година се събират стикери - някои с мирис и текстура, както и други бонуси), а регистрирането в направения за целта сайт става с родителско одобрение (все пак безопасността на децата е на първо място). След което децата получават автоматично генерирани от системата имена (като например Професор Иги Уелингтън), с които участват в активностите.

Така и така са въвлечени родителите в схемата, на тяхното внимание също са предложени актуални заглавия за лятото.

Освен да раздават книги и стикери, библиотеките организират различни занимания и събития, интервюта с автори, канят се знаменитости да разказват и дискутират с младата аудитория любимите си детски книги. Наемат деца-доброволци да помагат в библиотеката. 

Сайтът е разработен така, че да се хареса на децата. Има игри, предизвикателства, отключват се нива, обсъждат се книгите, дава им се рейтинг. Има и генератор за книги, който да насочва децата към интересни за тях заглавия според въведените критерии. Отделно всеки може да добавя книги извън посочените в сайта. 

Сред най-харесваните книги към момента, намерих преведени на български следните заглавия:

dal

lelka

207379 b

tom

Главните герои на тазгодишното лятно четене са петима приятели. Всеки от тях е с различен характер и интереси, както и с личен списък от предпочитани книги. Всяко дете може да се придържа към любимия си герой и да се потопи в харесвания от него стил, следвайки препоръките на персонажа. 

reading1

Снимката е от близката библиотека

Руби (в инвалидната количка), например, е откривателка. Обожава загадките и пъзелите. А Денис (под нея) е с развинтена фантазия и насочва към книгите от фентъзи жанра. 

Книгите са разделени по възрасти от 4 до 13+ години, групирани в следните жанрове: Приключенски, Факти и информация, Спорт, Фентъзи, Животни, Комедийни, Ужаси, Семейни, Исторически, Комикси, Поеми, Приказки, Чуждестранна литература. За всяко дете може да се намери нещо интересно сред стотиците заглавия. Задължително трябва да се прочетат 6 на брой книги - по една за всяка седмица от ваканцията.

Това, което ми направи впечатление е, че заглавията от учебния план, в това число и класиките, липсват. Тях децата така или иначе ще четат и коментират през учебната година. Книгите за лятото са изцяло за забавление и личностно обогатяване. Отделено е нужното внимание и на съвременните автори. В основата на проекта е това, че четенето за удоволствие е по-важно за когнитивното развитие на децата, отколкото образователното, и е по-мощен фактор за постиженията в живота, отколкото социално-икономическото им обкръжение.

Събраните медали и стикери по време на ваканцията, разбира се, се носят и в училище със започване на новата учебна година. Предизвикателството е не само лично за всяко дете, но се съревновават класове и училища помежду си. Учителите също са активни читатели, успоредно с децата, и са в крак с новостите в жанровете, предпочитанията и трудностите, които те срещат. Тематиката на новата учебна година за различни занимания и активности се обвързва с любимите герои/книги на децата, с които са се запознали през изминалото лято. 

Лично мои фаворити, които чета на "стари години" са Джаклин Уилсън и Роалд Дал. А на четиригодишния - Джулия Доналдсън. Нищо че още не сме част от предизвикателството - библиотеката я посещаваме все така редовно и през лятото. 


Препоръчваме ви още:

Как да научим децата да обичат четенето, без да ги подкупваме

Книжният ни списък за лято 2018

Кой обича приказки? Любими книжки за бъдещи читатели

 

Автор: Мария Пеева

Този уикенд 10-годишния ми син Коко замина на палатков лагер с още три хлапета на същата възраст. Сам-сами, без възрастни. Приготви си сандвичи, опакова възглавница и одеяло, наля си вода в пластмасово шише, грабна фенерчето, зареди телефона и удобно забрави четката за зъби, след което ми лепна една небрежна целувка на бузата.

- Мамо, тръгвам. Чао!

- Чакай, чакай малко! Подготвила съм ти малко списъче с инструкции за спешни ситуации. Четох в интернет по разни планинарски сайтове какви проблеми могат да възникнат на палатка, да си подготвен. В случай на буря, пожар, наводнение, вулкан, земетресение, хищници, нашествие от термити…

- Мамо… - Коко ме гледа малко укоризнено и една усмивка потрепва на ъгълчето на устните му. - Нали помниш, че палатката е в ЗАДНИЯ НИ ДВОР? Ако не мога да заспя, просто ще се прибера вкъщи.

Право е детето, но клето майчино сърце трепери в безмълвен ужас, все едно го пращам в казарма. Както и да е. Коя съм аз да спирам порива на младия лъв? Напълних му главата го с куп наставления, обърсах една сълза и се помолих наум да се върне жив и здрав. Той ми се изсмя снизходително, но на излизане се присети нещо и се обърна смръщен, за да ме предупреди:

- Моля те, не идвай да проверяваш как сме. Ще ме изложиш.

С което уби и последната ми надежда. Добрата новина е, че палатката е на три метра под спалнята и прилично осветена. Така че скрита зад плътната завеса, мога да хвърлям по едно око без никой да ме обяви за луда майка-кокошка. Някъде до 12 часа всичко беше наред. От палатката се носеше детски смях, от време на време нещо се размърдваше или по синята материя се плъзгаха сенки. Тъкмо взех да се успокоявам, когато на дворната врата се появи нашият батко тийнейджър. Подскочих и хукнах да видя какво става. Дано да не е решил да гони децата, защото му вдигат шум.

Лайфхакер

suharka

- Косьо? - прошепнах, викайки. Не знам дали можете да викате с шепот, но това е едно от уменията, които наследих от майка ми, която много държеше съседите да не чуват, когато ми се кара. (Полезно умение за всякакви ситуации. Работи добре при спящо бебе с големи братя.) - Какво правиш там?

Косьо се обръща към мен с дяволит поглед и ми прошепва в отговор:

- Оглеждам терена. Измислихме страхотен номер със Сами. В два през нощта ще сложим хелоуинските маски и ще нападнем палатката да изненадаме дребосите.

Майко мила! Само си представих горките блажено заспали дечица, които изведнъж подскачат в ужас, нападнати от зомбита и вампири. Представих си писъци, възмутени съседи, разлаяни кучета, съборени в паниката палатки, задушаващи се в мрак и гума деца, терапия против заекване, леене на куршум за страх, хапчета, нощно напикаване, сърдити родители и изобщо всички ужаси, които биха произтекли от подобна “изненада”.

Да ви кажа, май предпочитам земетресение. Или може би някой малък вулкан. Там поне няма да са виновни Пееви.

- Да не си посмял! - толкова съм гневна, че шепотният ми вик трепери. - Ако го направиш, ако го направиш, само ако посмееш… ще ти спра интернета! Завинаги!

- Защо? - Косьо е изумен от реакцията ми. - Какво толкова?

- Ама как бе, сине майчин? Как така ще плашиш децата? Ти знаеш ли какви последици може да има това? Ти изобщо представяш ли си? Как ти хрумна такава идея?

Тийнейджърът ми мръщи вежди и отсича сърдито.

- Мамо, станала си страшна сухарка. Защо ли ти казах изобщо?

Обръща ми гръб и се изнася недоволно от стаята.

Дълбоко съм засегната. Аз - сухарка. Аз, която на неговата възраст правех такива щуротии, които той дори не може да си представи. Лошото е, че не смея да му разкажа нито една от тях. Поне докато не завърши висше образование, не се ожени, не тегли първия си кредит и не порасне. Така че засега ще го оставя да тъне в заблуда, че съм сухарка.

И мама е правила глупости

suharka2

През главата ми за кратко минава мисълта да изчакам да заспи и да нахлуя в стаята му с дългата бяла нощница и спуснала коси пред лицето си, лазеща по земята като момиченцето от “The Ring”. За кратко се забавлявам с тази идея, но не намирам в себе си достатъчно авантюристичен дух и безотговорност.

Може пък наистина да съм станала сухарка. Може би това е един от страничните ефекти на майчинството, заедно с умението да чуваш дали бебето диша през две затворени врати, да готвиш супа, второ и десерт едновременно, докато пускаш прахосмукачка, или да вадиш топчета от тоалетната чиния. Въздишам и си лягам. Иван отдавна е заспал и похърква блажено. Баща да си на тоя свят.

Нощта преминава в шеги и закачки. Шегите и закачките се случват в палатката на двора, но аз ги чувам все едно са в спалнята. Към шест най-после успявам да заспя, но точно тогава Коко се прибира, за да се преоблече. Пръскачките на двора са го измокрили. Скаутите напускат мократа палатка и се разотиват по домовете си на съседната пряка.

Малко по-късно с Иван пием кафе на верандата, когато се появява съседката до нас.

- Мария, добро утро. Как си?

- Бива. - усмихвам се уморено - Имах тежка нощ.

- И ти ли ги чу тези хлапаци? Цяла нощ някой бърбори и вика някъде наоколо. Какви бяха тези хора, какво става, не знам. По едно време ми идваше да викна полиция.

Аха да се задавя с кафето, но само преглъщам виновно, премигвам и осъзнавам как се чувства човек, когато го спипат да краде шоколадови бонбони в супермаркета. Но само след миг се окопитвам и изтърсвам с най-невинна физиономия и честни сини очи следното безсрамно лицемерие:

- Да, шумно беше. НЯКАКВИ деца бяха разпънали палатка и цяла нощ бърбориха. Да ти кажа, и аз бях на косъм да откача. Ако още веднъж посмеят, наистина ще викаме полиция.

И ние не бяхме стока

suharka3

Иван ме зяпва, но слава богу дума не обелва. Със съседката обсъждаме още малко ужасното младо поколение и тя си потегля по задачите. Иван започва да се смее.

- Какво? - подсмихвам се и аз. - Не съм излъгала. Казах НЯКАКВИ деца бяха разпънали палатка. Просто не уточних, че и моето беше там.

Коко спа до обяд, после стана и омете всичко в хладилника. Косьо така и не разбра какъв номер му бях намислила и продължава да ме мисли за сухарка. А палатката вече е прибрана. Надявам се, поне до другото лято.


Прочетохте ли

Майките не правят така?

Този месец не можахте да си купите козметика, защото всички пари за непредвидени разходи отидоха за оранжеви кецове, които се оказаха насъщно нужни на 13-годишния ви син. Когато излизате на разходка, винаги носите със себе си пакетче с емблемата на Макдоналдс, защото тригодишната ви дъщеря яде само сандвичи на популярната марка. А за да успеете да накарате осемгодишното си дете да заспи, му разрешавате да дреме пред телевизора, след което го изнасяте към стаята му на ръце.

В кой момент родителите стават готови на всичко заради щастието на децата си? В кой момент детето получава право на последната дума? Оказва се, че от най-ранна възраст то започва да управлява дома и не отстъпва от позициите си без бой.

Разглезването е факт във всички семейства, включително и в моето. Всеки от нас, в някаква степен, е разглезен и готов да предяви правата си над нещо – било то любимата играчка от детството, смартфона или просто спокойния нощен сън. Тези неща са нормални, без тях не бихме могли да си представим живота. Когато мислим за тях чувстваме благодарност, но несъмнено има и такива, които приемаме за даденост. Нашите деца – също.

Разглезването не е болест, но вече придобива размерите на епидемия. И засегнати от нея не са само децата от богати семейства.

Проблемът прониква във всички класи и култури и не става дума само за вещомания. Разглезените деца са твърдо убедени, че светът се върти около тях. Те очакват всички да им угаждат, пътят им към щастието да е чист и равен, да не е съпроводен с никакви усилия. Тази деца са убедени, че трябва да се наслаждават във всеки момент от живота си.

Слънчице или Кралят Слънце

glezene2

Как се проявява епидемията на разглезването в едно типично семейство?

Ето няколко признака, по които можете да разберете, че този проблем не е подминал и вашия дом.

1. Претенциите на децата ви изкарват от кожата, но въпреки това отстъпвате.

2. Вие се изтощени от домашните си задължения, но никой не скача да ви помогне – всички гледат телевизия.     

3. На връщане от магазина винаги носите нещо вкусничко за детето.

4. Често давате допълнително пари към джобните на децата си.

5. Вършите това, което децата ви би трябвало да правят сами.

6. За да се договорите с тях, прибягвате до подкупи и награди.

7. Често носите в училище забравените учебници или екип или напомняте на детето какви са ангажиментите му за деня.

8. Детето ви често има проблеми с правилата и задълженията в училище или в извънучебните занимания.

9. Детето ви винаги е готово да обвини другите.

10. Детето ви се опитва да манипулира околните, за да постигне това, което иска.

11. Когато отказва да изпълнява задълженията си, обикновено се цупи или изпада в истерия.

12. Детето ви често се оплаква, че му е скучно и иска да го развличате.

13. Детето ви е неспособно търпеливо да дочака желаното.

Напомня ли ви това поведение на познати деца? Разбира се, няма момче или момиче, което от време на време да не проявява някои от посочените симптоми. Но да оставим настрана въпросът дали и колко е разглезено детето ви. Това му пречи и да се чувства независимо, отговорно и удовлетворено от живота си.

Къде е проблемът?

Психологът д-р Леон Зелтцер твърди следното: „Децата, поразени от недъга на разглезването, чувстват, че са в правото си да имат всичко, което поискат, просто защото са такива, каквито са. За каквото и да мечтаят в материален план или в отношенията си с другите, то трябва да им принадлежи. Техните желания са оправдани, нямат никаква потребност да направят нещо, за да ги реализират.“ Всичко, което искаме, при това – веднага. Съвременната ни култура изобилства от моментални възнаграждения, които смятаме за редни. Ние сме в състояние да осъществим мечтите си в различна степен, но дали сме по-щастливи от това? Д-р Зелтцер твърди, че не сме. Преситените хора са лишени от някои от най-хубавите неща в живота. Те са неспособни да се справят с проблемите си, за тях е непозната гордостта, която изпитват другите при постигането на трудни, но достойни цели. Когато такива хора разчитат да получат бонус или друга награда не по заслуги, а просто защото смятат, че е редно, те са обречени на разочарование. Когато се опитват да подчинят околните на своите желания в очакване всички да са съгласни с тях, взаимоотношенията им сериозно страдат.

Капани за модерни родители

glezene3

А когато всичко това се обедини, получаваме човек, на когото му е трудно да запази работата си, да общува нормално с околните и да извърши нещо смислено. Прекалено разглезените смятат, че светът е длъжен да им даде всичко най-добро, но точно от това се лишават.

Всъщност разглезването не се появява от конкретен човек в семейството или ситуация. Проблемите започват, когато този начин на живот и мислене станат естествени за детето. Тогава то започва да контролира другите. Мама и татко се въртят около него, опитвайки се да изпълнят безбройните капризи – от приготвянето на три основни ястия, до извънредното тичане до магазина по всяко време на денонощието. Докато родителите се стремят да дадат на децата си най-доброто, наследниците свикват да правят каквото си искат, да получават всичко, към което погледнат и да захвърлят всякакви занимания в момента, в който им омръзнат. В резултат всички се чувстват зле – родителите са измъчени, а децата искат все повече и повече и са все по-неудовлетворени. Те много бързо научават, че с плач могат да шантажират възрастните и дори да ги заплашват, за да получат желаното.

Разглезването е пагубно не само за климата в семейството, то дава отражението си и върху ученето, извънучебните занимания и социалните контакти на детето.

Такива деца са убедени, че минималните им усилия трябва да бъдат оценени с шестица или че имат място в титулярния състав на отбора по баскетбол само защото са се появили на тренировка. При тях отсъства способността да съпреживяват, да помагат безкористно, убедени са, че приятелите им трябва да ги превъзнасят и да им се подчиняват безпрекословно. Ако в училище, или извън него, възникне проблем те обвиняват всеки друг, но не и себе си. Очевидно е, че разглезването е проблем с дългосрочни последици.

В днешно време такива млади хора искат да бъдат високоценени, да бъдат хвалени публично, да бъдат потупани по рамото, само защото са благоволили да се появят на работа. Мениджърите днес се опитват да мотивират поколение служители, на които е нужно постоянно поощрение и внимание, за да изпълняват задълженията си нормално.

Несъмнено има и положителни промени: сега сме по-сигурни, че в училище детето ни няма да бъде бито с показалка през пръстите, но все пак нагласата че „всеки от нас е специален“ носи повече вреда, отколкото полза. Джин Туенга, психолог, професор от Университета в Сан Диего посочва, че днешните тийнейджъри и млади хора са значително по-обсебени от себе си от предишните поколения. Тя открива, че проявите на нарцисизъм като характеристика на личността, са много по-чести сравнени с тези преди 20-30 и повече години. Все по-голям процент от студентите смятат, че са над средното ниво и са все по-малко склонни да се придържат към деловата етика. Тези тенденции се долавят и в начина им на изразяване – в речта им преобладават думите „аз“, „мое“, „на мен“, което потвърждава казаното в началото – днешното поколение е с високи претенции и ниска степен на самостоятелност. 

Авторът на този текст, Ейми Макгрейди, е семеен консултант, който от години говори за липсата на самостоятелност у децата и начините това да бъде преодоляно. Тя е основател на компанията Positive Parenting Solutions и чест коментатор по фамилна психология в програмите на CNN, CBS This Morning, Fox & Friends, MSNBC, abcNEWS. Майка е на двама тийнейджъри. В книгата си The Me, me, me Epidemic. A Step-by-Step Guide to Raising Capable, Grateful Kids in an Over-Entitled World тя посочва кои са признаците, че детето е разглезено.


Препоръчваме ви още:

Дали родителите са свръхтолерантни?

Между два века

Как да създаваме радост и отглеждаме щастие?

Олга е е вицепрезидент в голяма международна корпорация и майка на две деца, която живее в Лондон и води популярния блог Woman from Mars. Преведохме за вас този текст, в който споделя мислите си за личната мотивация.

Съвременната хедонистична култура „живей за мига“, „животът трябва да е удоволствие“, „на никого не си длъжен“, „не се напрягай“ като че ли е бунт против културата „трябва“ и „длъжен си“. Лекото битие се противопоставя на изтощителния труд, на дълга, на целите.

Трябва да учиш; трябва да си добро момиче; трябва да постъпиш в университет; трябва да направиш кариера; трябва да създадеш семейство; трябва да родиш дете; трябва да родиш второ дете; трябва да се посветиш на семейството си; трябва да си образована; трябва да си грижовна; трябва да си независима; трябва да си умна; трябва да водиш здравословен начин на живот; трябва да умееш да се противопоставяш; трябва, трябва, трябва…

Не е учудващо, че думата „трябва“ предизвиква почти алергична реакция и в този бунт се ражда отрицанието. Отричането на усилията, на работата в името на някакво далечно бъдеще, на усърдието, напрежението, упоритостта, готовността на пожертваш удоволствието си.

„От какво имаш нужда преди всичко?“, „Защо се напрягаш толкова?“, „Преработваш се.“

А на мен това „трябва“ ми трябва. Много ми трябва. Трябва ми до такава степен, че ми доставя удоволствие да правя жертви, да работя като луда ден след ден, забравяйки как лети времето, с възпалени от умора очи, вкопчена във всяка стъпка, която ме води към целта.

Бунтът на хедонизма не отрича това.

„Трябва“ ни вбесява не защото е лоша дума, а защото не е нашето „трябва“. Втриса ни от „длъжен си“, защото си длъжен на някого, а не на себе си.

Целите сами по себе си не са безсмислени, безсмислени са чуждите цели.

Не убивайте детските мечти

9a66dc56985e2f5f7def2f0d1f5e67f5 L

Безполезно е да учим детето на трудолюбие, за да изпълнява поставените му от нас задачи. То ще се бунтува не срещу задачите, а срещу факта, че са възложени от друг.

В усилията си да превърнат в реалност мантрите на всички „коучи“, мотиватори, книги за самопомощ, цитати в мрежата и списъци за живота, те ще усещат насилие и ще се бунтуват, защото ги водят към някакво „трябва“, а не към потребност, зародила се в тях самите. Така започваме да се бунтуваме срещу усилията, труда, целите, а проблемът не е в тях.

Проблемът е, че са чужди.

Умението да постигаш целите си и трудолюбието се раждат, когато вървиш към собствена цел. Когато вътре в теб гори твоето собствено, безкрайно, прекрасно „трябва“. Пътят към него е сто пъти по-интересен от всички хедонистични удоволствия, защото точно той ни прави щастливи.

Точно в усилията за постигането на своите собствени цели ние получаваме дозата си допамин. И се чувстваме щастливи. Когато това ни липсва, ние се хвърляме в краткотрайни удоволствия – нещо ново, нещо ярко, нещо вкусно и щастието свършва, идва ред на тъгата и търсенето на ново удоволствие.

Представете си сутрин, в която сте се събудили, знаейки какво искате, цял ден сте се трудили за това, видели сте резултата, видели сте как израствате и напредвате и сте завършили деня с усещането, че сте направили нещо значимо. Може да сте смъртно уморени, може да сте направили безброй изтощителни и неудобни неща, да сте се справяли със страха и неувереността си и въпреки това на въпроса: „Щастлива ли си?“ да отговорите с „да“. Струва ми се, че чувството за себереализация и смисленост е познато на всички. Но не всички са го изпитали.

Когато то липсва, трудът е тежък и неприятен и ние го понасяме само като компенсираме с „бързата енергия“ на шоколада или с бунт. Като че ли проблемът е в самото усилие.

Огледайте се – кои са щастливите хора около вас. Те работят много. Погледнете и тези, които пълнят кафенетата, облечени в „марковите“ си дрехи. Според вас щастливи ли са?

Едно от най-големите богатства, подарени от родителите ми е ненамесата им в това каква трябва да бъда и с какво трябва да се занимавам. Четях каквото искам, учех където искам, работех каквото искам и ходех където искам. Невинаги им беше лесно да се примирят с това, но ми дадоха свобода. Затова имам свое собствено, много силно „трябва“. То се променя, понякога го губя и започвам да го търся, и опитвам отново. И отново го намирам.

И отново и отново отговарям на въпросите откъде имам толкова енергия, защо съм толкова активна, защо не „прегарям“, не пия стимуланти, не мечтая да не правя нищо – просто имам много собствено „трябва“.

Повече от всичко друго.


Препоръчваме ви още:

Изборите, които правим за децата си

Твърде много знаем за децата си и това е проблем

Съветите, които правят децата ни нещастни

 

 

 

Автор: Олга Маслова/Wdayday

В днешно време младите майки разчитат предимно на себе си. Не всички, разбира се. Но много остават без подкрепата на по-възрастното поколение – бабите. Темата за бабите и внуците изглежда неизчерпаема и рядко оставя равнодушни родителите. Какво мислят по въпроса самите баби?

„Аз съм на 66 години и все още работя. Заплатата ми е повече от прилична, но снаха ми смята, че трябва да се занимавам с внучката си, докато навърши три години. Много обичам детето, но се изморявам ужасно. Често ми я водят за цял ден и привечер просто вече не приличам на себе си. Младите не искат да стоят с децата си вкъщи, работят за никакви пари, само за да не си останат при нея. Не помагат никакви уговорки, предлагам им пари, не, те искали да са сред хора. Що за родители! Извинете, но вече ми е писнало… " – пише в популярен форум баба на внучка.

Ето го и отговора на тази реплика: „А вие готова ли сте да издържате младите родители и децата им? Какво им остава да правят?“

Когато през 90-те години закриха детската ми градина, за да строят на нейно място хотел, всички деца останаха по домовете си. За мен се грижеше баба ми. Тя беше отгледала от бебета и двамата ми братовчеди. Съпругът ми също е бил оставен на грижите на баба си като малък. Тогава тя е била на около 70 години.

Днешното поколение баби подарява скъпи играчки и дрешки. Това не са плетените терлички и чорапки на предшественичките им. Днес играчките от баба са с множество функции, съперничат на всеки стандартен лаптоп и цената им не му отстъпва. Изобщо съвременните баби имат пари за подаръци на внуците. Това, което нямат, е време за тях.

Те не бързат да се пенсионират. Разбираемо е, с пенсия трудно ще преживееш. Дори ако сте в състояние да компенсирате отчасти доходите им, сумата едва ли ще е съпоставима със заплатата, която получават, иначе отдавна щяхте да сте си наели бавачка. А и възрастните жени не са готови да се лишат от обичайните си разходи.

Бавачка или баба

7b74cb7c1df98e92e969c64cad239390 L

Неотдавна ми се наложи да прекъсна отпуска си. Синът ми стана на година. Да живеем с майчинството и заплатата на съпруга ми се оказа непосилно, изплащаме жилищен кредит. Няколко месеца преди да се върна на работа, трябваше да решим дали да търсим бавачка или да дадем детето в частна детска градина, защото в яслите нямаше никакви места. Тогава свекърва ми заяви, че тя ще се грижи за детето. Живее сама, в друг град, работи без трудов договор, да чака на пенсията си не беше в плановете й.

И така баба се премести при нас и аз спокойно тръгнах на работа. Стараехме се с мъжа ми да не злоупотребяваме с услугите й. Като се приберем от работа, поемахме изцяло грижите за детето, за да има време баба за себе си - за четене или телевизия. Зареждахме хладилника редовно, за да не се налага да излиза до магазина. Разполагаме със съдомиялня, пералня със сушилня и прахосмукачка-робот… Често казано, не мога да си представя как са отглеждали деца без всички тези улеснения. Но те се оказаха недостатъчни.

- Аз се прибирам. – заяви три седмици след като се пренесе при нас свекърва ми. – Трудно ми е. Едно е да седиш вкъщи с детето, когато си на трийсет, друго е, когато си на петдесет.

Даде ми седмица, за да мога да уредя нещата си и замина.

Новината, че само след месец работа отново се връщам в майчинство, изненада някои от колегите ми, други обаче изобщо не бяха учудени.

- Моята майка веднага ми каза: „Не се надявай да стоя вкъщи и да гледам децата.“ - призна приятелка. Какво пък, нашата баба поне опита.

- Моите родители непрекъснато ме притискат: „Кога ще ни зарадваш с внуци?“ – Но съм абсолютно сигурна, че нямат намерение да се занимават с тях целодневно. Баща ми обича да ходи на риболов, а майка ми посещава курс по йога и някакви други занимания. – сподели друга.

Сетих се за съседката, която гледа деца срещу символична сума. При това има собствено внуче, живеят заедно, но отказва да се грижи за него. Всеки ден родителите му го водят при чужда жена.

- Сигурно работи още? – питам съседката, млада майка.

- Не, пенсионерка е. Просто не иска…

Започнах да разбирам нашите майки. Все пак ние раждаме децата си не заради бабите им. Те са отгледали своите и им се иска да ходят на йога, да посещават готварски или някакви други курсове, да пътешестват или да излизат с приятели. Можем ли да ги лишим от тези удоволствия? За нашите баби единственото удоволствие са били списанията за плетива. В днешно време има развлечения за всяка възраст.

Както е модерно да се казва напоследък – на 40 години животът тепърва започва. Прекланям се пред тези, които желаят да посветят най-спокойните си години на внуците, но нямам право да упреквам свекърва си. Това е нейният живот.

Всъщност винаги съм се възхищавала на възрастните туристи от Западна Европа. Каква енергия имат! Съмнявам се, че в свободното си от пътешествия време те се посвещават изцяло на внуците си. Твърде свежи ми изглеждат. Затова, ако искате майките ви да останат млади по-дълго време и да са пълни с енергия, нека възпитават внуците си по скайпа, няколко минути дневно напълно им стигат. А вие разчитайте на себе си и не създавайте от детето си чужд проблем.

А що се отнася до ситуацията: „А какво да правим като няма места в детските градини/ нямаме пари за бавачка… " или някакъв друг проблем, нека ви попитам: Вие нали знаехте това, когато решихте да имате деца? Ако не сте го предвидили, значи ви е било рано да ставате родители. Вие самите още не сте пораснали.

Препоръчваме ви още:

Друго нещо са внуците

За бабите с любов!

Защото баба така каза!

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on