Мария Пеева
Главен редактор
Време е за вкусната ни рубрика от кулинарната група на Яна и Ивелина сол&пипер.
Тази седмица съм ви подбрала три изкусителни рецепти от арменската кухня, предоставени от любимата ни Нора Ардашева. Нора с еднаква лекота забърква най-ароматните разкази и най-сладкодумните блюда, и освен на традиционните арменски ястия, ще ви научи на сочната като баклава дума "джъзва".
Шашлик
Месото за него се маринова за 24 часа. На 2 кг месо се реже 1, 5 кг. лук. Подправки - много магданоз, риган, босилек, сол. Пече се така, че да остане сочно. После на огъня се слагат патладжан, домат, пипер. Заедно всичко може да се нареже на едро, да се залее със зехтин, сол, пипер и зелени подправки /като кьопоолу, но на едро/.
Кешкек
400 гр. едър булгур се накисва за час. През това време се сварява едно пиле до разпад. Да не забравите да посолите след обиране на пяната. Отделяме костите, а месото, заедно с бульона, който обича по-благо и с малко масло, се прибавят към набъбналия булгур. Всичко това старите арменски домакини, са започвали да го бъркат с дървена лъжица на бавен огън дълго време, до получаването на каша със златист цвят, божествен вкус и неустоим аромат. Тъй като аз не съм от най-търпеливите и трудолюбиви арменки, предлагам да сварите булгура отделно, да го пасирате леко и чак тогава да го смесите с месото. И пак да поври заедно всичко на бавен огън. Когато ястието е готово, се затопля масло с кимион и се джъзва отгоре. Повярвайте, много е вкусно.
Снимка: Соня Шатева
Мантъ
Тестото направих от 2 чаши пресято брашно, 1 яйце, 1с.л. сол, 2 с.л. олио и 2 с.л. оцет. Замесва се тесто с 1 чаша хладка вода и се оставя да почине 30 минути. После се разделя на 3 части и се разтварят листи от по 3 мм.
Половин килограм кайма със сол, черен пипер и една глава лук се задушава с малко масло и вода. Като изтегли водата се нарежда върху квадратчетата.
Сгъва се като лодки и се нарежда. Това количество се събира в тавата на фурната. Отгоре се полива с масълце или олио и се пече до розово златисто. След това се полива с една чаша бульон и се оставя на изгасена фурна. Какво ще направите след това е по ваше усмотрение. Може да изстискате един лимон, а може да полеете с доматено сосче.
Заливам с кисело мляко и чесън и накрая джъзвам масълце с червен пипер.
Вижте също:
Автор: Радина Бисерова
Ава израсна в София в семейство на разделени родители – нищо нетипично нито за онова време на 90-те, нито за настоящето. Живееше с майка си, баба си и грижовния й брат Росен. Макар баща им да не живееше с тях, той полагаше грижи и подхождаше отговорно с финансовата издръжка за децата си.
Ава завърши една от престижните гимназии в столицата и се записа в университет. Времето й беше помогнало да преживее и приеме раздялата на родителите си и се наслаждаваше на студентските години. Не й липсваха нито самочувствие, нито обожатели. Не беше манекенка, но определено имаше магнетична усмивка, която запленяваше, ако не всеки срещнат, то всеки втори младеж. Знаеше как да се забавлява, а обожателите й чакаха на опашка без шанс дори за среща. Тя имаше определени очаквания към мъжа до себе си и трудно би се намерил такъв, който да ги покрие.
Типично за българските студенти и Ава замина на бригада в Америка. С поамериканчена усмивка, самочувствие и ловкост успя да осигури по-лека физически работа - въпреки подписания договор за камериерка, започна като обслужващ персонал в голф клуба на курорта. Появи се младеж, който успя да покрие всички нейни очаквания, но няколко седмици по-късно тя откри огромния му недостатък, че употребява кокаин и всичко приключи. Бригадата свърши и след завръщането си в България Ава беше решила, че не иска да живее повече в родината си.
Дипломира се като бакалавър, кандидатства още веднъж за виза за САЩ, но й беше отказана такава. Покрай своята приятелка Цвети, с която бяха учили в гимназията и университета заедно, се запозна с Огнян - приятел на гаджето - Любо на бившата й съученичка. Оги беше много обаятелен и определено знаеше как да спечели една жена. Връзката им бе едва в началото, когато Ава съобщи, че заминава за Англия. Голям смях настана, тъй като и бившата приятелка на Огнян беше емигрирала във Великобритания. Приятелите се шегуваха с него, че Оги бие печати в паспортите на гаджетата си да се местят именно във Великото Кралство.
Ава бързо се адаптира на новото си място за живеене. Не изпитваше и грам носталгия. Намери си прилична работа и не след дълго се запозна с момче от Уелс на име Ричи. Беше малко по-млад от нея, авиационен инженер. Любовта им разцъфтяваше и последва предложение за брак. Сватбата се организираше в предградията на Лондон, където живееше двойката.
Ричи и Ава се бяха нанесли да живеят в постройка, която е била църква преди. Сръчността и желанието на младоженеца преобразяваха бавно вълшебното място в техен уютен дом.
Четири от най-близките приятелки на Ава пристигнаха от България – Цвети (бившата й съученичка) с вече станал й съпруг - Любо; Ана (също бивша съученичка), но без съпруга й, тъй като единият му родител беше починал няколко дни по-рано, но тя искаше да е там на този специален ден на толкова близката й дружка, още една Ана – която беше поканена за кума и Ева – (бивша съученичка) поканена за шаферка. Четирите момичета бяха долетели от родината си единствено заради милата си приятелка. Беше ноември месец - още по-дъждовно, влажно и мрачно от типичното за Англия, но празникът беше слънчев, с красива, усмихната булка и не по-малко лъчезарен младоженец, щастливи родители, тичащи деца на братовчедите и приятелите на Ричи.
Мина зимата, разцъфна пролетта и в първите дни на лятото Ава и Ричи пристигнаха в България за плануваната им почивка на нашето Черноморие. За краткото време в София успяха да организират среща с най-близките приятелки. Този път Цвети и Ана се появиха с децата си, които поради крехката си възраст не бяха летели до Лондон за есенната сватба. Ава и Ричи зарадваха децата с подаръчета и споделиха прекрасната новина, че очакват бебе. Малчуганите играеха на площадката в парка, докато приятелките наваксваха със сладките приказки. Някъде в далечината съпругът на Цвети съзря своя приятел Огнян (с когото Ава беше имала мимолетна връзка преди години преди да емигрира в Англия), който възпитано поздрави всички, побъбри с Любо и си тръгна.
След ден-два Ава и Ричи потеглиха за морето и в ранните часове на една слънчева сутрин Цвети получи обаждане от приятелката си. Нямаше нито поздрав, нито стандартните въпроси: „Как си?“, „Какво правиш?“, а директно „Как можа?“. Цвети изпадна в недоумение, реши, че не чува добре. Ава започна да й държи сметка защо била направила така, че да се появи Огнян в парка по време на тяхната среща. Неразбирането нарастваше. Бременната девойка твърдеше, че Ричи сам се досетил, че това е неин бивш и му станало адски неприятно. Ава вдигна скандал на Цвети, която беше изгубила ума и дума от другата страна на слушалката. След това Ричи също пожела да разговаря с приятелката на своята съпруга и изля своята помия също.
Цвети беше отгледана от любящи родители, възпитали я на такт и деликатност и започна да анализира и да се опитва да погледне на ситуацията от очите на Ава и Ричи на случката, но така и не успяваше да доближи техните разбирания. Недоумяваше какво нередно има. Появата на Оги беше случайна и какво от това изобщо, че той се е появил там, има някакво значение. Всеки човек има минало, бивши връзки, освен ако не си го срещнал още в ранна тийнейджърска възраст. Пътищата могат във всеки един момент отново да се пресекат, но това нищо не означава.
Ава и Ричи бяха отлетели от България без да се чуят с никого.
Цвети разказа на другите техни общи приятелки – двете Анита и нито една от тях не разбираше случилото се. Всяка поотделно се опита да се свърже и говори с Ава, но не получаваше отговор. Не мина дълго време и профилите на живеещата в Англия жена в социалните мрежи бяха изтрити.
Междувременно Цвети засече случайно на служебен семинар брата на Ава и питайки го как е сестра му, отново се изненада от отговора му, че не я е чувал, откакто са си тръгнали от България. Оказа се, че макар много близки през годините и споделящи си всичко – този път кака му му беше спестила историята за сцената на ревност.
Минаха години. Все още се случва Ана да звънне на Цвети и да каже „Сънувах я!“. Никой обаче от приятелките й в България няма идея какво се случва с Ава.
Дали бебето – вече дете - е момче или момиче? Дали Ава и Ричи отглеждат щастливо вече порасналата си рожба, а защо не и да са многодетно семейство?! Дали онзи прекрасен дом, символизиращ Божията вяра и любов, е изпълнен със звънлив детски смях и много обич? Или Ава е една от онези жертви на домашно насилие, уплашена и самотна в замъка, построен от принца й? Дали бременността й е приключила със здраво и пухкаво бебче или при някой от изблиците на ревност Ричи не я е наранил толкова жестоко, че дори е изгубила детето? Не знаем...
Хората в живота ни се появяват и понякога си тръгват неочаквано. Колкото и да ни се иска да ги задържим, често е непосилно – като да се опиташ да спасиш крехко дърво в мълниеносна буря. Стихията в случая е ревността – способна да унищожава и дори убива.
Определено Цвети, двете Анита и Ева са добри и подкрепящи приятелки на Ава, прелитайки Европа, за да са до нея в един от най-важните дни от живота й, но след това емигрантката реши да прекъсне всякаква връзка с тях в името на щастливия си и спокоен семеен живот. Всички искаме да вярваме, че е за добро, но реализмът, промъкващ се покрай оптимизма, ни връща към безпокойството - жива ли е, щастлива ли е, изплашена ли е, примирена ли е...?! Дано...
Още от Радина:
Автор: Иво Иванов
Да общувам с деца ми е много по-интересно отколкото с повечето възрастни. Децата са истински, непринудени и любопитни към света. Детските умотворения винаги са ме впечатлявали и вдъхновявали.
Посмейте се с този пореден весел коктейл „домашно производство“ от бисерите на моите двама синове Йоан (Йони) и Боян (Бобо)
- Тате, какво представляват морските сирени?
- Ами това са едни жени - магьосници, които живеели на остров навътре в морето и с песните си привличали моряците и ги омагьосвали.
- Ама как ги омагьосвали?
- Ами сега не мога да се сетя какво точно им правеха на моряците - удавяха ли ги, вкаменяваха ли ги, или ги караха да се женят за тях и да останат на острова до края на живота си.
- Че то не знам кое от трите е най-гадното...
***
Казвам на Йоан - Я ела тука да видим дали можеш да решиш задачите по математика от матурата за 12-ти клас. Той ги поогледа, поогледа, скролна надолу и каза:
- Абе важното е да сме живи и здрави!
***
А пък Бобо се бърка и казва на некролога хороскоп.
- Тате, виж, хороскопът на тоя човек се е разлепил.
Нищо вълнуващо не очаква тия хора, според ‘хороскопите’ им, да ви кажа. Едно и също...
***
- Тате, имаме ли тютюн? - пита Йоан
- Ще си свиваш цигарки ли? - хем се радвам, че тийнът ми има доверие и ме пита директно и арабийската, хем изнасям кратка лекция за вредата от тютюнопушенето и как не се връзва с фитнес манията му.
- Абе за романа на Димов те питам, бе!
***
Сготвих на децата за обяд полезни и питателни зеленчуци на пара. Дъвчат и преглъщат, но не виждам ентусиазъм и възторг.
- Деца, кой иска допълнително от тая вкусотия?
Единият:
- Е, нека ни остане и за после...
Другият:
- Да, тате, нека да остане и за мама да опита от тая вкусотия като си дойде.
Дипломати съм отглеждал аз в пазвата си!
***
Приветствам и напълно подкрепям опитите за виртуално обучение в тези тежки дни, макар че за момента усилията в тази посока малко наподобяват нашата образователна игра с Бобо.
Той трябва да познае историческа личност, предмет, животно, растение и т.н.
Аз казвам:
- Аз съм френски владетел, император, покорил съм цяла Европа. Кой съм аз?
Отговорът на Бобо:
- Джошуа III-ти
***
Виртуалната класна стая в 1-ви клас е голям фън!
Половината родители имат технически затруднения и не са успели да се логнат още.
Тези, които сме успели, се суетим с вълнение наоколо и чат-пат се мяркаме пред камерата, подавайки трескаво тетрадки, моливи, гуми и пр.
Някои родители дори не си правят труда да излязат от кадър и седят до ученика, в бойна готовност във всеки момент да му разлистят тетрадката на страницата, която госпожата указва.
Госпожата моли всички деца да си изключат микрофоните, защото е какофония и нищо не се чува ясно. Налага се да повтори и да потрети.
Половината родители имат технически затруднения и не са успели да се логнат още.
- Деца, сега нека отворим учебника на страница 80. Масово шумолене, шушукане, отваряне и подаване на учебника от асистентите.
- Коя тетрадка казахте, госпожо?
- Така. Всички ли са на 80-та страница? Иванчо, хайде да направиш упражнение 1-во.
- Какво ме питате, госпожо, не разбрах?
- Кого питате, госпожо, не чух?
Часът свършва. Половината родители все така имат технически затруднения и не са успели да се логнат още, но борбата продължава до пълна победа на нАучно-техническия-прогрес. За сведение, Йоан каза, че в 10-ти клас не било много по-различно. Вярвам му. Там едно момиче определено беше на друго упражнение, на друга страница, в друг учебник и може да е била и в грешния клас.
Неведоми са пътищата на онлайн-обучението.
***
- Вижте, вижте, следи в снега, от какво ли горско животно са?
Бобо:
- Най-вероятно от сурикат.
***
Лошото на партиите ни шах вкъщи е, че като попривършат фигурите, защитата на царя накрая винаги става с ръкопашен бой.
***
Тялото още ме наболява тук-там от тоя филм ‚Карате Кид‘. Бобо се превъзбуди и надъха, а аз изиграх лошия... Това не са филми за деца!
***
Вещите у дома имат 2 състояния:
1) Не знам къде е, не съм го пипал
2) Не съм го пипал, то така си беше...
***
На Бъдни вечер съм пуснал някаква приятна тиха инструментална музика за фон на празничната ни вечеря. Нали тиха нощ, свята нощ. Пристига DJ Бобо и се почва:
- Ооо, тате, каква е тая музика бе, искаш всички да ни приспиш ли?! Я дай аз да ви пусна празнична музика!
Докопва се до лаптопа и се почва една серия як джангър, между който различни версии на Джингъл белс, Frozen (на румънски и мандарин!) и т.н.
- Е това е музика! Уважавай класиката, брат! - ми вика.
***
Когато Йоан беше малък, на Бъдни вечер оставяше вечер преди лягане чаша с мляко и чинийка с коледни бисквитки за Дядо Коледа. Като по-голям брат, мъдро посъветва и Бобо да направи същото. Бобо го послуша, но добави от себе си и няколко парчета луканка и чаша винце.
През нощта добрият старец и млякото изпил, и винцето гаврътнал, и омаал и луканката, и бисквитките.
Това се нарича приемственост и надграждане на знанията и на добрия опит!
***
- Тате, госпожата каза, че трябва да имаме по 2 несесера с моливи и химикалки - един за училище и един за вкъщи.
- Ау, как сме могли да те ограничим досега само с един! Ми ние сме живели в нарушение!
- Ами да, тате, това е незаконно!
Сега да не дойдат от Агенцията за закрила на детето на проверка и да ми съставят акт и предписание. Ще купим немедлено!
***
Днес отидох да взема Бобо по-рано от училище.
Точно два месеца след първия учебен ден вече няма и помен от онова уплашено притеснено момченце, което прекрачи за първи път прага на класната стая със свито сърце и което се разплакваше в клас първите няколко дни без някаква причина, просто защото му било мъчно.
Училищният двор беше като кошер - деца тичат във всички посоки, гонят се, ритат топка, скачат на въже, свет да ти се завие! Минавайки на зиг-заг между летящите на залпове топки, го зървам в центъра на тайфа от момчета, весел, нахилен до ушите, зачервил бузи. Не иска да си тръгва.
Отиде до класната стая да си вземе чантата, като по пътя се поздравява свойски с още няколко момчета и се спира да говори с всеки. Влиза през вратата на училището един такъв наперен и важен.
Докато го чакам отвън, пускам издайническа сълза.
- Тате, какво ти е на очите? Ама ти да не плачеш?
- Глупости, тате, от вятъра е!
***
- Бобо, ще удариш ли 2 бисквити преди да влезем в магазина, за да не си съвсем гладен и да ни изпилиш нервите вътре?
- Не, ще ударя 2 водки!
***
Разказвам на децата за мавзолея в центъра на София и въпросите не закъсняват - а вътре можело ли е да се снима и да си прави човек селфита с мумията на Георги Димитров.
Ама разбира се, хората тогава го посещаваха най-вече заради селфитата с Георги Димитров!
***
Разговор в колата.
Йоан:
- Тате, в 809-та година, когато Крум завладява Сердика, дали ги е имало и тогава тия гори?
Бобо:
- Питай баба!
***
Ееех, колко е хубаво човек да си поспи в Деня на народните будители, отбеляза Йоан, който сега става (12.30ч.)
***
Следизборно:
- Нищо не разбрах, възмущава се Бобо. Сега кой ще е кмет на България и кой ще ходи на БЕЛОТаж?
***
Бобо ме следва из апартамента като куче, с каталог на Хиполенд в ръка.
- Тате, тук съм ти маркирал някои неща, които искам да ми купиш, за да се ориентираш по-лесно
Разлиствам листовката - то почти не е останал неограден с дебел маркер артикул по страниците.
- Всичкото това?! Няма ли да ти дойде малко множко бе, сине?!
- Е то аз не съм казал, че искам да ми ги купуваш наведнъж, може всеки ден различно нещо.
Щадят ме децата и проявяват разбиране.
***
Откакто Бобо ходи на таекуондо, вече рита брат си много по-професионално.
***
Йоан, на излизане:
- Тате, може ли да ми дадеш някакви пари?
- Колко са ‘някакви пари’?
- Ми, 20 лева
Ровя в портфейла.
- Нямам 20, имам 50.
- Е добре, айде, ще ги взема.
От него да мине. Докато се усетя, ми е дръпнал банкнотата от ръцете.
- Ще ти върна ресто - казва колебливо на вратата.
- Сериозно?! И кога да очаквам да ми го върнеш?
- Е добре бе, аре, щом не искаш, няма да ти го връщам.
Колко е великодушен!
***
Добре бе, как на другите родители децата им се движат плътно до пазарските колички в супермаркета, а моите винаги се втурват все едно съм подал команда: Бегом! Разпръсни се в максимално широк периметър!
***
Деца, обявявам време за култура, да влезем в тази галерия.
– Да бе, ние да не сме некви културисти!
***
Бобо, окуражително:
- Тате, само трябва да отслабнеш с няколко метра и ще изглеждаш много добре.
На финала съм, последни метри ми остават до модела на мъжко съвършенство.
***
Потопих жена ми в басейна и тя ми беше бясна. Още гневна и напушена отива при момчето на бара да му поиска нож (за прасковите, които носехме).
- Имам, ама не е много остър, отговаря й той. Тя грабва ножа като Рамбо и процежда през зъби:
- Тъкмо да страда повече, гадината!!!
Горкото момче какви очи облещи!
***
Значи, когато сте с жена си в магазина, преди да се пошегувате с "Коте, искаш ли да ти взема ей такива прашки с леопардов принт?", е добре преди това да се уверите, че зад вас наистина върви жена ви и не се е заплеснала на някой щанд, а не 100 килограмов нацепен и татуиран батка, който гледа лошо изпод вежди.
Предупреждавам, щото понякога стават грешки, нали...
***
Абе тия лапета много са нахитрели!
Бобо ме е изкарал извън кожата ми и аз фуча, беснея и хвърлям гръм и мълнии, а той най-спокойно се обръща към мен и ми казва с тон на Кашпировски:
-Усещам гнева ти.
Изведнъж целият ми гняв се трансформира в смях. Ще взема да я прилагам и аз тая техника.
***
На детски рожден ден в парка. Както си пия биричката и си гледам в телефона, към мен се приближава сладко непознато момиченце в розова рокля.
- Извинете, сър, може ли да ви попитам нещо?
- Разбира се, милейди, на вашите услуги.
- Вие ли сте бащата на онова бездомно куче?
За малко да се задавя с бирата.
***
Когато разхвърлят, синковците са на световно ниво. Аз обаче отдавна съм свикнал с това. Шокът за мен е когато ги хване музата на реда и чистотата - ооо, тогава да видиш ти, майко юнашка и ти, либе мило хубаво, какво яко подреждане пада у нас! Нищо не мога да намеря след такова подреждане.
Днес е такъв ден. Ще идва баба им и Бобо е твърдо решен да й демонстрира, че къщата блести от чистота и всяко нещо не просто е на мястото си - нещото е сгънато и надлежно прибрано някъде. (Къде е прибрано ще установим по-късно...евентуално).
Върви след мен и раздига всичко, което оставям, оправя гънките на завивката на леглото. Заварих го да сгъва старателно хавлиени кърпи на пода в кухнята.
- Спри се бе, дете!!! - Ама тате, трябва да подредим! Искаш къщата да е разхвърляна и мръсна, така ли? Това ли искаш, а?!
- Искам да има мярка във всичко в тая къща - това искам. И в разхвърлянето, и в подреждането. Прекален чистник и Богу не е драг.
Обаче не - ние сме от тия, дето силно любят и мразят. Или-или. Не сме ние по половинчатите неща. И Йоан така се раздаваше в подреждането като беше малък и после намирахме дистанционното в хладилника.
Йонизми § Бобизми 1
можете да прочетете тук.
***
Есенно разчистване на детската стая. Невероятно е колко може да побере едно помещение 3,70 х 3.70. Вече вярвам в теорията за разтягането на пространството. То като портал към друг свят бе! Eдна малка Нарния!
Автопаркът наброява около 68743 моторни превозни средства, без да включвам морската и въздушната флота. Естествено, както си му е редът, всичко това върви в комплект с писти, влакови линии, аутобани, бензиностанции, многоетажни паркинги и т.н.
Оръжейната е като военно-исторически музей – почва се от прашка и се стига до джедайски мечове (така се радвам, че батериите им свършват бързо!)
Тука отварям една скоба да кажа, че ако някой приятел пак ни подари светкаща и издаваща богата гама пронизителни пищящи звуци тутурутка, ще му измисля много изтънчено отмъщение!
Зоопаркът е приютил всякакви твари - от динозаври до домашни прасета и защо, питам аз, са ни притрябвали огромна богомолка и гигантски реалистични гущери и жаби, оставени небрежно я на плота в кухнята, я в банята, та да се плаши жената!
После: камъни, миди, пръчки, пера, шишарки и кестени и – е тука вече мощно се озадачих – туфа зелен горски мъх. Всичките от специални места и имащи огромна сантиментална стойност, заради което било абсурд да се разделим с тази безценна колекция.
Скейтборд, хамак, спален чувал, разпънат на средата на стаята, ако вземе внезапно да застудее резко, топки, хилки, ракети, маска и шнорхел на видно място, така, нали, да ни е подръка, щото всеки миг може да ни потрябва.
Спортната гама се допълва от велоергометър. Той обаче се използва основно за окачване на дрехи.
И всичко това обилно поръсено с части от лего. Ама ей така бе, за акупунктура на ходилата!
А сбирката от флумастери, моливи и пастели, артистично пръснати из цялата къща, говори за мощен творчески заряд. Ама толкова мощен, че скоро май ще се разлетят през балкона тия изразни средства.
Всевъзможни настолни игри в кутии, пъзели с изгубени части, огромно количество карти, от които обаче не може да се събере едно пълно тесте, 120 000 евро на банкноти от 1000. Абе ние у нас стъпваме буквално върху пари бе!
Последните са фалшиви, не се напрягайте. Йоан беше ходил с приятели в escape room и там ги припечели. Докато се прибере вкъщи, в градския транспорт беше успял да шитне едната пачка за истински левове. Предприемчиво ни е детето.
Но най-голям зор видяхме с книгите – бе то Александрийската библиотека, бе! Брей, явно много четат тия деца! Денонощно при това! И учебници и тетрадки разхвърляни навсякъде - явно а седнат или легнат, а веднага отварят учебника и затова трябва да са им винаги на една ръка разстояние.
Сега стаята е изчистена и подредена (изхвърлихме с дружни усилия няколко чувала) и съм се отпуснал блажено на диванчето им с чаша в ръка и съзерцавам със задоволство резултата.
Този момент ще е кратък, уви. Утре сутринта отново всичко ще е с краката нагоре.
О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!
***
Йоан:
- Абе Хаосът е универсален принцип, на който се крепи вселената, а вие ме карате стаята да си подреждам!
***
С Бобо на изискан ресторант. Звучи деликатна романтична фонова музика, хората се хранят тихо. И на този фон той се изцепва мощно:
- А къде ще плюем?(за костилките от маслини ставаше въпрос). Е как къде? На пода, естествено, тате. На залпове.
***
Поглеждам към задната седалка:
- Охоо, Бобо, ти да не заспиваш?
- Не, просто мигам по-дълго.
***
Гласим се за детски рожден ден, на който децата са поканени да отидат маскирани. Бобо си е приготвил риза и детска вратовръзка.
- Ти като какъв ще се маскираш, питам го.
- Като министър.
***
Жена ми (ядосано) към цялото ни мъжко съсловие вкъщи:
- Една жена имате, ще ме уважавате и ще ми помагате вкъщи, щото иначе ще ви се стъжни животът!!!
Йоан:
- Тате, аре намери още една жена, бе...
Вижте и тези бисери.
Автор: BlueHello
Събуждам се, без Кафка в главата, не в 6:32, а в 9:50. "Денят започва с култура" е в лятна ваканция, затова денят започва с тоалетна и радио "Христо Ботев". Мравките са си пак там, ходят си айляшки, без храна по гърбовете, но доволно изглеждащи, та нали е петък. Замитам подвижната им купчинка с малката метличка, за да не товаря съвестта си още от сутринта. Без да им казвам нищо, защото съм им сърдит от вчера, ги пускам да си вършат мравотиите някъде навън.
Днес имам време и за чай. Чай! Водата посвършва, но има за една чаша, даже за две, ако не и три, даже и за малко повече. Кипва. Пия го.
Както казва едно приятелче:
Хубаво ми е ма, мамоооо, хубаво ми е!
Предлагам на тайфата да отидем до едно недалечно село да сипем вода, че да има за чай...,тъй де и за лед за мастиката и да си имаме вода просто. Срещам одобрение. Товарим се автомобилно цялата фамилия, турили сме по една кърпа за перде, десет празни туби дрънчат, по дупките на града, катунесто ми е, ама:
Хубаво ми е, ма мамоооо, хубаво ми е!
Стигаме. Селото е с далеч по-малко дупки от града. Няма никой, не в селото, а на чешмата. Някои спят. Другите двама вадим сините туби, изплакваме, махаме капачки и вършим обичайните действия за едно водопълнене. Слънцето жули с температура, която ми напомня единствено тази, която постигнахме, докато варихме лютеница миналото лято. Единият плакне и пълни, другият плакне и пълни, третият константно спи. Спира черна джипка, младеж се присламчва към чешмата с неговите си сини туби. Изчаква възпитано на сянка под навеса. След него идват и две жени, едната, от които неговата. Ама аз това го научавам след малко. Слънцето пали, водата тече, оси и човеци пият от един извор, без никой да безпокои другия. Напълнили сме всичко. Младежът се готви да става изпод сянката, но два-три нахала го преварват. Той не бърза, дори се усмихва. Двете жени с по едно дете в скута си се усмихват и те.
- Тука срещнах жената – споделя на раздяла младежът и показва с глава към жената.
- Тука в селото ли? – питам аз.
- Не в селото, тука на чешмата я срещнах за първи път.
- Наистина ли? – питам жената, с прегръщащо я момиченце в ръцете си.
- Наистина тука беше, аз живея малко по-надолу, дойдох да пълня вода и той, и той тука – усмихва се.
- Как те излъга, какво ти каза? – нахилено питам.
- Казах й, че си падам по нея като тухла четворка пусната от осмия етаж – казва младежът.
- И ти какво? – към жената поддавам.
- Ами, какво, какво – отговаря наместо нея мъжът – качи се в колата и това беше.
Тя се смее, най-вероятно не е точно по тоя начин историята, но на нея й е приятно, че той я разказва така. Смеем се всички. Седя и гледам момичето в скута й, гледам и чешмата и си мисля как водата е създала живот.
Хубаво ми е ма, мамооо, хубаво ми е!
Качваме се за наобратно, спящите вече не са такива каквито са, също като совите.
- Ще спрем ли да вземем малко розови домати от онова село?
- Ще спрем бе, как.
Жест от китката, за да прогоня една муха от коляното си. Поглед зареян в небето, а там един облак същински Уди Кълвача. Завъртам глава и другият в мен вика, не е Уди Кълвача, това е чешма.
- Уди Кълвача!
- Чешма!
- Уди Кълвача!
- Чешма!
- Уди!
И докато споря със себе си, облакът придобива неоприличима форма, затова си стискаме ръцете и за Уди, и за чешмата, и продължaваме да съзерцаваме над хоризонта. Розови домати за 5 лв. Слънчогледи намигат от всякъде. Спираме пред вкъщи. Камионче с надпис „Месо“ минава по паважа. Ти знаеш ли, че месо наобратно е осем?
Ще дадем на Данчето (съседката) една туба с вода, да си има за лед за мастиката, а и да не носи тежко по стълбите.
Хубаво ми е ма, мамоооо, хубаво ми е!
Препоръчвам ви също:
Автор: Димитър Апостолов
Първи клас. Народните танци – първият ми досег с тъмната страна на реалността. Може би защото другите деца идваха от по-слабите училища в града, може би защото идваха от друга социална класа, може би защото вкъщи ставаха свидетели на насилие и имаха нужда да го упражнят върху някой.
Измислиха ми прякор. Обиждаха ме. Изключваха ме от събиранията си. На един лагер изляха шише с вода върху чаршафа ми, за да ми се подиграват на другия ден, че съм се напикал. Не знам защо не се отказах. Може би защото съм научил от родителите си, че само слабите се отказват.
Търпях. Дванайсет години. Подигравките не продължиха през цялото време. Някъде след седми клас, без видима причина, спряха. Въпреки това, растях с фантазиите как един ден ще съм по-богат, по-известен, по-силен от моите мъчители. Как тогава тъпкано ще им го върна. Сънувах, бленувах, в стил Марвел Супергерой, хиляди, милиони видове сладко отмъщение.
Времето мина, пътищата ни се разделиха. Понякога ги срещам из града. Повечето ми изглеждат смачкани. Явно животът яката ги е ударил. Явно не е имало нужда от мое отмъщение. Удовлетвореността, която подозирах, че ще изпитам, когато ги видя нещастни, я няма. Само, дето изгубих всичкото време в мисли за отмъщение. Особено като по-млад, тази всепоглъщаща тъмна енергия се насочваше в посока отмъщение на мъчителите, било то в народните танци, било то на другите места, където по-късно се озовах.
Оказа се, че с тези черни мисли съм очернил единствено собствения си живот. Справедливостта така и така беше въздадена, не от мен, не когато аз исках, но от когото трябва, когато трябва.
И ако прошката към другите е немалко предизвикателство, то прошката към себе си е може би едно от основните препятствия към спокойствието в живота. Както толкова години изпитвах чувства на омраза към другите, заради несправедливото им отношение към мен, така по-късно таях същата омраза и към себе си, заради действията, с които аз нараних други хора.
Конкретно, лъгал съм – от страх, че няма да бъда приет ако кажа истината. Първите ми лъжи естествено бяха като дете – тях си простих най-лесно, защото не съм съзнавал напълно какво правя. По-късно лъгах себе си, че се казвам Мику, а не Митко, че съм всякакъв, но не и българин, че искам да ставам икономист, политик, банкер. После лъгах и близките, най-вече с думите „обичам те”.
Да простя на себе си не успях напълно, затова прибягнах до помощта на психолог. Започнах терапията с обръщението: „Аз вече всичко си знам. Просто дойдох да проверя дали е нормално. Ще дойда на две-три консултации и това ще е”. Две години по-късно, съзнавам, че за да ми е от истинска помощ, работата с психолог трябва да продължи много по-дълго, а защо не и до живот? За да простиш на себе си, а и на околните (разбрах от терапията), е нужно първо да разровиш защо правиш нещата по начина, по който ги правиш.
Този опит ме накара да прозра силата на прошката, която оставя на живота сам да въздава справедливост и която позволява на индивида да живее в епизодичен мир със себе си и околните. Вече не се питам – защо не мен, с какво го заслужих, а си казвам – „щом ми се случва, значи съм го заслужил по някакъв видим или невидим начин”. За пръв път, в определени случаи, вместо да се боря против реалността, се опитвам да я приема. И цялото това пътешествие, благодарение на бавния блус с прошката.
Димитър Апостолов е учител на свободна практика и автор. Повече от него може да прочетете тук.
Може да харесате също:
Автор: Георги А. Ангелов
Не може да не сте го чували. Със сигурност имате познат, на чийто колега му се е случило. Информацията винаги идва „от много сигурен източник“ и от човек, на когото вашият познат има пълно доверие. Всъщност историята винаги е от трета ръка – за да стигне до вас, тя е преминала през поне още двама души. Но пък онзи, който ви я разказва, се кълне, че е истина – просто няма как неговият източник да го е излъгал. Той не е такъв човек. И докато слушате, започвате да се чудите дали пък няма нещо вярно, щом всички това говорят…
„Предлагат ти 1800 лв. кеш, за да те изкарат болен от COVID-19“
Трудно е да се проследи началото на този слух. Търсене в Google показва, че най-старата публикация по темата е от 16 април т.г., озаглавена „СКАНДАЛ в Narod.bg: Предлагат пари, за да запишат покойници за жертва на вируса! Кой печели от раздуването на жертвите?“.
„На първата ни братовчедка майка ѝ почина. Обадили ѝ се по телефона и ѝ предложили 1800 лева, за да запишат в епикризата, че е починала от коронавирус. Какво повече да кажа…“, пише в коментар потребителка на име Гергана Димитрова във Facebook, като не става ясно под кой пост е коментирала. Снимката на Димитрова е закрита с черно поле и не може да се провери дали съществува такъв профил в социалната мрежа.
Макар изданието да претендира, че е проучило въпроса и има „достатъчно сигнали за фалшиво надуване на броя на заразените и починалите“, освен коментара на Гергана Димитрова се посочва още само един пример. Въпреки въпроса, заложен в заглавието, т.нар. новина по никакъв начин не дава отговор на това кой точно предлага подобни апетитни суми.
На сайта „Народ“ няма данни за собственик или редакционен екип. Домейнът е купен на името на фирма регистратор и онлайн проучване на регистрацията на домейна показва, че собствениците му поддържат мрежа от десетки други сайтове със сензационна и подвеждаща информация по различни политически и социални теми.
Оттук нататък конспирацията, че някой – неясно кой – плаща на хората, за да бъдат преброени като заразени с коронавирус, заживява собствен живот.
Други сайтове препечатват „шокиращата“ новина, а още по-често темата се появява в социалните мрежи и в коментари под материали в традиционните медии. „1600 лв. за съгласие за диагноза коронавирус, 1800 лв. за съгласие за диагноза коронавирус при починал близък или роднина“, гласи коментар от 17 юни под новина на онлайн медията „Дневник“. Освен предполагаемите „цени“, постът не дава повече подробности.
Като цяло повечето от тези материали залагат на бомбастичните заглавия, снимки със съмнителна автентичност и оскъдни факти. Едва ли е случайно, че новините не отговарят на базисни журналистически правила за достоверност, проверка на информацията и дори на някой от петте основни въпроса, на които трябва да отговаря всяка информация. В случая – кой и как предлага тези плащания. Малкото твърдения, споменати в статиите, нямат посочени източници. Защо например се предлага точно 1800 лв., а не друга сума?
Има вероятност „заплащането“ от 1800 лв. да е свързано с разходите по погребението на починал пациент с COVID-19.
Случайно или не, няколко дни преди да излезе материалът в сайта „Народ“, новината за смъртта на 69-годишна жена от Хисаря е широко отразена от пловдивски и национални медии. В началото на април тя е приета в пловдивска болница с пневмония, а по-късно тестът ѝ за коронавирус се оказва положителен. На 12 април пациентката умира и се налага Общината в Хисаря да покрие разходите по погребението, които според някои публикации възлизат на 1800 лв.
В интервю за в. „24 часа“ Илиян Дойков, управител на болницата, която е лекувала жената, казва, че само ковчегът, който трябва да е метален и обеззаразен, е на стойност 1000 лв. По въпроса кое налага Общината в Хисаря да организира погребението, замесените страни разказват различни версии: според роднините на починалата те не са били уведомени за смъртта ѝ, а и са били под карантина; от ръководството на болницата и РЗИ – Пловдив твърдят, че многократно са се опитвали да се свържат с близките на покойницата, но безуспешно. Противоречивият случай с погребението обаче и сумата от 1800 лв. владеят медийното внимание в продължение на дни.
В началото на юни Доспат се превръща в поредното огнище на коронавирус в страната, след като десетки работници в местен завод се оказват заразени. Това става удобен информационен повод за нова вълна от слухове, че жители на града получават пари, за да заявят, че са болни от COVID-19. В няколко сайта, сред които и Nbox.bg, който често се позовава на онлайн портала „Народ“, като източник е цитиран Стефан Илевски от Карлово. Той разказва за разговор със „състудент и голям приятел от Доспат“, който му споделил следната история:
„Предлагат ти 1800 лева кеш, за да те изкарват болен от коронавирус. Стоиш си 14 дена вкъщи под карантина, водят те на работа през това време и си получаваш заплатата.“
За разлика от по-ранните текстове по темата, тук митът за плащането е развит с по-голяма конкретност. Приятелят казва, че някои от работниците във фабриката сами доброволствали да се включат, а за кмета на града „се носела мълвата“, че „има сериозни връзки, за да изкара цял Доспат заразен“.
Освен цитирания пост, изданието не посочва да е направило каквито и да било опити да потвърди информацията – нещо, което всеки уважаващ себе си новинарски портал би трябвало да стори. Към момента подобен пост не е наличен в публичната част на профила на Илевски в социалната мрежа, а той не отговори на опитите ни да се свържем с него.
Конспирацията за даването на пари срещу съгласие да станеш част от коронастатистиката у нас има и „звездна“ версия.
Според нея на знаменитостите им се плаща, за да кажат, че са заразени с коронавирус, и едва ли не да станат „лица“ на заразата. Българският принос по темата е, че тенисистът Григор Димитров е „новото рекламно лице на COVID-19“ срещу хонорар от 1 млн. лв.
Припомняме, че на 21 юни т.г. Димитров съобщи в Instagram профила си, че е дал положителна проба за коронавирус след турнира „Адриа Тур“, организиран от сръбския тенисист Новак Джокович. Явно според текста не лудите партита и неспазването на всякакви противоепидемични мерки по време на турнира, за които световни и български медии съобщиха, а парите са причина за заразяването на българина. Източник на това твърдение без каквито и да е доказателства е сайтът Bastareport.com, който се списва от Венцислав Ангелов, известен на медиите повече с криминалното си досие, отколкото с новинарските си умения.
Конспирацията за „платени“ случаи на COVID-19 се разпространява не само в България.
В Русия например се твърди, че се плащат между 15 000 и 25 000 рубли (приблизително 360–600 лв.) на роднини, за да се постави диагнозата COVID-19 на починал пациент.
През май доби световна популярност видео, в което д-р Джуди Миковиц, видна привърженичка на антиваксърското движение, твърди, че в САЩ медици получават 13 000 долара, за да слагат диагнозата COVID-19. За поставяне на респиратор на болния сумата е три пъти по-висока. Видеото, което скоро след това беше изобличено като конспиративно, съдържа още неоснователни твърдения: маските „активират“ вируса, плажовете имат лечебни сили, ваксина срещу COVID-19 ще убие милиони и разбира се, крайната цел според Миковиц е всички да бъдат ваксинирани.
Всъщност в Щатите наистина се плащат суми в този диапазон. Важната разлика е, че това са плащания, направени по Medicare – програма за здравно осигуряване на хора на възраст над 65 години или хора със специфични заболявания. Например болниците, лекуващи респираторни инфекции, получават 13 297 долара, а лечението на пациенти на изкуствена вентилация за повече от 96 часа струва 40 218 долара (по данни от 2017 г.).
Математиката на дезинформацията: 618 > 1800
Някои от статиите, които „отразяват“ темата за даването на пари, тиражират твърдения, че лекарите и/или болниците са тези, които нарочно раздуват броя на пациентите с COVID-19. В България пациентите с коронавирус се приемат в болниците по съществуващата вече клинична пътека №104 – „Диагностика и лечение на контагиозни вирусни и бактериални заболявания – остро протичащи, с усложнения“.
Пътеката определя цена от 618 лв. на пациент за болничния престой, като продължителността на лечението е около 14 дни. Това означава, че за ден болницата получава около 43 лв. за лечението на един пациент. Заплащането на сума, която е близо три пъти по-висока от стойността на клиничната пътека, би било равнозначно на фалит. От август стойността на клиничната пътека ще се увеличи на 1200 лв., но това пак е по-малко от сумата, която се разпространява чрез дезинформацията.
На теория болниците, лекуващи пациенти с коронавирус, биха могли да извлекат изгода от изкуствено повишаване на броя на заразените заради месечните бонуси в размер от 1000 лв. за работниците на „първа линия“.
Тези допълнителни средства се разпределят по методика на Здравното министерство. Ако са лекували до петима пациенти с коронавирус, пари получават до 40 души медицински и немедицински персонал. Ако са лекували между 6 и 10 пациенти с коронавирус, бонуси ще получат до 70 души от персонала. При 11 и повече хоспитализирани пациенти с доказан коронавирус, 100 души от болничния персонал ще вземат по 1000 лв.
На практика обаче тези средства се изплащат само на болници, лекували доказано болни от COVID-19, като това трябва да се потвърди с положителен тест, направен от някоя от референтните лаборатории. Освен това лесно може да се засече колко са общо регистрираните пациенти с коронавирус, разпределени по болници, и за колко пациенти после болниците претендират да получат допълнителни пари.
Информационна агенция „Една жена каза“
За целите на този материал се свързахме с петима души, имащи информация, че починали от друго заболяване са били записани като болни от COVID-19. Опитите ни да научим повече за тези случаи доведоха до задънена улица. Задаването на уточняващи въпроси беше посрещано или с мълчание, или с липса на информация.
Нито един от източниците, оказва се, няма директно знание за „схемата“ и никой не се съгласи да бъде интервюиран дори при гаранция за анонимност.
Или поне така твърдяха „посредниците“, разпространяващи информацията.
В един от случаите първоначално ставаше дума за роднина на източника, на която са предложили 1800 лв., за да се пише в смъртния акт на неин близък, че е починал от COVID-19. След молба за повече подробности и зададени уточняващи въпроси, версията доста се промени – предложената сума била 150 лв., а починалият така или иначе е имал положителен тест.
Друг източник сподели следната история: „Учителката в детската [градина] на дъщеря ми разказа, че около Великден неин много близък приятел е починал от рак и са питали жена му дали може да го пишат с корона. Аз лично ѝ имам доверие, но е от втора ръка все пак. Това е.“
Свързахме се и с автора на пост в Twitter, според когото лекар в софийска болница е предложил пари на негов близък. „Били са той и още един роднина и докторът им е предложил 3000 лв.“ При искане за повече подробности получихме следния отговор: „Засега само това мога да ти кажа, съжалявам“, и кореспонденцията ни изведнъж приключи.
Митът е изграден
И така, от сайт на сайт, от човек на човек, от коментар на коментар митът, че се плащат по 1800 лв. за „фалшиви“ болни от COVID-19, е създаден. Еднаквите коментари на различни потребители говорят, че вероятно става дума за дезинформационна кампания. Не бива да се забравя и технологията на работа на повечето анонимни сайтове, които печелят от трафик.
Много онлайн медии не проверяват информацията, защото проверката изисква време и ресурси, а не води до повече читатели.
Видеото и измислената история на Джуди Миковиц все още стоят на сайтовете на големи български медии, въпреки че самото видео беше свалено от платформите на YouTube и Facebook. Това противоречи на етичния кодекс на медиите, които трябва да информират обществото, но с проверени факти, а не с дезинформация.
За няколко клика повече някои издания не се посвениха да използват смъртта на лекар от „Спешна помощ“ в София като повод за спекулации, че медикът не е починал от коронавирус, както беше обявено.
В случая не става дума просто за разпространяване на невярно съдържание. Отричането на коронавируса представлява опасност за здравето и живота на всички.
Слухът за изкуственото увеличаване на броя на заразени заради пари създава усещане, че коронавирусът не съществува, а мерките за социална дистанция не са нищо друго, освен излишни ограничения в полза на корумпираните елити. Това увеличава социалното недоволство и дава възможност за много по-лесна манипулация на хората.
В България, където здравната система е хронично недофинансирана и доплащанията на ръка са практика, почвата е плодотворна за експлоатиране на подобни съмнения.
Текстът е от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България. Публикуваме с позволението на автора.
Още по темата:
Здравейте, скъпа Мария! Първо да Ви кажа, че с удоволствие следя публикациите в страницата Ви и изобщо - много Ви симпатизирам! Пиша Ви с молба за съвет по тъжна и трудна тема, с която сте добре запозната (уви!) - моя близка трябва да организира грижа за майка си, която е в напреднала фаза на деменция. Приятелката ми живее в чужбина, което е допълнително усложнение. От Вашия опит - дали не е по-добре грижите да се полагат в дом? Можете ли да препоръчате нещо в тази насока? Ще Ви бъда изключително благодарна за съвет! Сърдечен поздрав!
От Н.Д.
Много благодаря за хубавите думи, мила Н.
Тази тема действително ми е болезнена, но от друга страна вярвам, че по нея трябва да се говори, защото хиляди са в моето положение, както и хиляди възрастни хора са в състоянието на майка ми и майката на вашата приятелка. При мен и двамата ми родители развиха деменция, най-напред татко, после майка, което направи ситуацията още по-тежка за мен. Имаше обаче два положителни фактора (ако изобщо може да има нещо положително). Първо, тъй като се разболяха почти едновременно, им беше спестено да видят какво причинява това заболяване на човека, с когото са прекарали целия си живот. При тях промяната беше успоредна и те бяха ръка за ръка и в болестта си. Второ, семейството ми има финансовата възможност да им помогне. За жалост в България да си пенсионер с деменция означава да зависиш от децата си. Нито болногледач, нито хубав частен дом са по силите на възрастен човек, който разчита на една пенсия. Дано някой ден това се промени, но засега е така.
Когато родителите ми бяха диагностицирани, се сблъсках с отговорността да взимам решения за тях. Не ми беше лесно, съветвах се с хора, преминали по този път, със специалисти, четох и доста литература. Не смея да дам конкретен съвет, защото всяка ситуация е индивидуална, но ще споделя как взех решенията в нашия случай.
Първоначално прибрах родителите си в София с идеята да се грижа за тях. На баща ми му хареса, но майка ми се изнервяше от всичко - от децата, от жилището, от кучетата, от чуждия град. Започна да иска да си ходи, да се оплаква, че я държим насила и най-лошото е, че за всичко обвиняваше баща ми, който плачеше като малко дете, защото не разбираше какво става. Беше кошмарен период за всички нас - както за тях, така и за децата и съпруга ми, а може би най-вече за мен, защото се оказа, че с най-добри намерения избрах възможно най-лошия вариант за всички замесени.
Психолози ме посъветваха тогава, че докато пациентите могат да живеят в собственото си жилище, в което са свикнали, промяна не се препоръчва. Тогава върнах родителите ми в дома им в Пловдив и намерих опитна и мила жена, която да се грижи за тях по няколко часа всеки ден - да им дава лекарствата, да излиза с тях на разходка, да поддържа домакинството. Впоследствие се наложи да наема и още една жена за уикенда. Дойде време, когато и това не беше достатъчно. Родителите ми започнаха да стават “опасни” за себе си - да бягат от къщи, да се губят, веднъж се наложи да ги издирваме с полиция. Бяха и доста тревожни, майка ми изпадаше в настроения да обвинява татко и болногледачките в какви ли не престъпления, а татко, този кротък и благ човек, веднъж размаха стол и изплаши жената, която се грижеше за него, при което тя напусна. В новините често има случаи на изчезнали и починали хора с деменция. Не можех да поема риска това да сполети и моите родители, а докато бяха в апартамента си нямаше гаранция, че няма да избягат. Да не говорим, че можеше и да се подпалят, натровят или наранят по хиляди начини. Човек с напреднала деменция е като бебе, само че за разлика от бебето, не можеш да го сложиш в кошарка и да си спокоен, че няма да пострада.
Разбрах, че е дошло време за дом. Частни домове за възрастни хора вече има много. Когато избирах, имаше няколко фактора, с които се съобразих.
- Подходящ ли е домът за тяхното заболяване. Има такива, в които не приемат хора с деменция, има и специализирани. Важно е да разпитате управителя дали служителите са обучени, защото дементните пациенти имат много различни нужди.
- Как стои въпросът със свижданията. Ако много ваши роднини ще посещават родителите ви, добре е да не ги настаните твърде далеч. Тъй като родителите ми имат здрави възрастни роднини, които са много привързани към тях, избрах дом близо до техния град, макар че ми идва малко далеч. Посещенията при нас са позволени по всяко време и няма нужда от обаждане предварително. В момента домът е под карантина заради ковид ситуацията, но иначе бих се притеснила, ако някъде отказват свиждане без предизвестие.
- Близки ли са условията до това, с което са свикнали и което обичат. Трябва травмата от промяната да е минимална. Моите родители много обичаха да ходят на вилата си, докато бяха здрави. Затова ги настаних в малък дом, наподобяващ селска къща, с хубав двор с цветя, котки, масички и пейки навън, където прекарват много време всеки ден.
- Грижите са ясни - храна, хигиена, лекарства, медицински прегледи. Но е много важно да се уверите в доброто отношение към пациентите. Следете за малки подробности, защото пациентите с деменция рядко могат да дадат адекватна обратна връзка. Но ако се обръщат към болногледачите с усмивка и обич, значи всичко е наред. Последния път мама ми представи една санитарка за своя дъщеря. Тя отдавна вече не ме познава, но за първи път вместо да ми стане мъчно, се зарадвах, защото очевидно жената е мила и внимателна с нея.
- Таксите за частен дом в България варират между 600 и 1200 лв. Има много луксозни домове и съвсем скромни. Важно е човек да си направи сметка какво може да си позволи дългосрочно. Също да провери и какво включва таксата, има ли допълнителни услуги и така нататък.
Няма да ви препоръчам конкретен дом, защото хората и нуждите им са много различни. Но най-добре е приятелката ви да отдели две-три седмици, да обиколи няколко домове и да подбере мястото, където майка й би изживяла спокойно дните си.
Ще ви кажа и нещо за чувството за вина. В България битува схващането, че ако обичаш родителите си, трябва да се грижиш сам за тях в старините им. На моите деца аз съм казала, че им забранявам това. Ако с баща им някой ден не можем да се гледаме сами, искам да ни намерят хубав дом, който ни е по джоба, с добри хора и адекватни грижи. За мен това е правилното решение, което позволи на родителите ми да запазят достойнство в болестта си, а на мен и на децата ми даде възможност да ги виждаме и помним такива, каквито те биха искали. Не бих причинила на детето си болката да ме вижда ден след ден, миг след миг как губя спомени, чувства, целия си човешки облик, всичко, за което са ме обичали, уважавали и ценили.
Нито родителите, нито децата го заслужават. Затова синовете ми знаят какво да правят. Съжалявам, че родителите ми никога не говореха по тези въпроси и се наложи сама да взимам всички решения за тях. Но ме успокоява мисълта, че татко си отиде спокоен в съня си, а майка ми дори не разбра, защото болногледачите й казаха, че “колегата” й е заминал в командировка - (накрая тя го наричаше нейния колега). Сега мама прекарва дните си усмихната, щастлива, нагласена, както обича и дори си намери нови приятелки, с които всеки ден се запознава отново и отново в последния си дом.
Правим каквото можем, болката остава, но животът продължава. Надявам се приятелката ви да намери правилното решение за себе си и своята майка.
Писала съм доста по тази тема, може би ще ви е полезно да прочетете:
В групата на Яна и Ивелина сол & пипер са се събрали кулинари, които не просто готвят. Те пишат поеми, рисуват картини и композират симфонии в кухнята.
Избрали сме ви три от неустоимите им предложения, които ще изпълнят с радост всичките ви сетива.
Любимата салата на Моника Стоянова:
Тази салата е чудесна за лятото - лесна, бърза и търпи всякакви вариации. Вариантът от снимката е приготвен с: маруля, домати, царевица, риба тон и моцарела.
Може да се направи с айсберг, да добавите краставица и маслини. За да стане още по-засищаща, добавете крутони.
Може да се овкуси със зехтин, черен пипер и самардала или с медено-горчичен дресинг.
Пиле с манго, къри и кокос от Соня Шатева
Ако искате да изненадате семейството или гостите, това е ястието. Приготвя се лесно, може да се сготви предварително и да се затопли преди сервиране. Ароматно, леко, много вкусно! Леко пикантно.
Продукти за 6 порции:
1 кг пилешко месо от бутчета или комбинация с пилешко филе
1 бр. средно голямо манго
50 г обелен и нарязан на ситно джинджифил
400 г кокосово мляко консерва
2 глави нарязан на ситно лук
1 червена чушка нарязана на кубчета
1 зелена чушка нарязана на кубчета
2 скилидки чесън нарязан на ситно
60 г олио
2 с.л. къри на прах
2 с.л. соев сос
100 мл пилешки бульон
200 г заквасена сметана
5 г (1 ч.л.) нишесте
1 с.л. доматено пюре
ориз за сервиране
150 г ориз
30 мл олио/масло
30 г стафиди
аспержи
18 броя (250 г)
10 г .(1 с.л.) масло
Начин на приготвяне:
Месото се нарязва на кубчета и се маринова с кърито и соевия сос. Престоява в хладилник няколко часа. В половината от предвиденото олио, загрято в дълбок съд, се запържва месото до златисто, на няколко пъти, за да има възможност да се изпари водата. Изважда се върху домакинска хартия и се оставя настрани.
В остатъка от олиото се задушават последователно лукът, нарязан на дребно, чесънът, джинджифилът, нарязан на ситно, чушките на кубчета. След омекване на зеленчуците се добавя пилешкият бульон (вода със сол), кокосовото мляко и пилешкото месо. Огънят се намалява и се оставя да заври. Вари се до пълна готовност на месото. Прибавя се нарязаното на кубчета манго.
В купичка се изважда малко от течността и в нея се разбъркват нишестето и заквасената сметана. Добавя се към месото и се овкусява със сол и черен пипер. Вари се още 2-3 минути.
Оризът се запържва в маслото и се добавят 3 части вода и стафидите, сол на вкус. Вари се 10-12 минути и се изключва. Оставя се покрит с капак.
Аспержите се почистват и бланшират в подсолена вода. Изваждат се в ледена вода. След подсушаване се запържват за 1-2 минути на тиган.
Гюлач от Шермин Кирова
Уникално вкусен и лек десерт с аромат на рози, хрупкав нар, шам-фъстък и мляко! Белият десерт в Османския сарай! Макар да идва от далечни времена, още от кухните в Османския сарай "белият десерт" е актуален и харесван до наши дни.
Необходими продукти:
10-11 Кори Güllaç
2 литра прясно мляко
1 пакетче ванилия
2,5 чаши захар (може да сложите и 3 чаши, според вашия вкус)
2 супени лъжици розова вода
1 купичка натрошени орехи - 250/300 гр
Смлян шам фъстък, филиран шам-фъстък и нарови зърна за украса (сладкишът може да се аранжира и с черешки или вишнички от сладко, пресни ягоди, малини, къпини, боровинки и др.)
Кокосови стърготини (по желание)
Начин на приготвяне:
Сипвате млякото в тенджера на котлона на тих огън и добавяте захарта. Разбърквате и добавяте ванилията. Когато захарта се разтопи и млякото се загрее, дръпвате от котлона, без да кипвате.
Оставете млякото да изстине. (Проверете с пръст температурата на млякото - не трябва да е горещо или много топло. Идеално е да е с температурата на мляко, което слагаме да ферментира за направата на кисело мляко).
Изсипвате 2-3 малки черпачета от подсладеното мляко в широка и дълбока тава. Ако е кръгла - слагайте целите кори, а ако е правоъгълна ги начупвайте на две половини. Вземате първата кора и я потапяте в млякото в тавата. Заливате я отгоре с 1-2 черпачета мляко като обикаляте тавата. След това слагате втората кора отгоре и пак заливате с 1-2 черпачета мляко. Всяка кора леко притискате с пръсти да попие от млякото. Когато сложите и залеете с мляко и петата кора, наръсете равномерно орехите отгоре. След което продължете да редите корите, да ги заливате с подсладеното мляко и леко да ги притискате с пръсти. В последния черпак мляко, разтворете 2 супени лъжици гюлова вода. Когато наредите всички кори, оставете Гюлача да почине за половин час.
След което го нарежете на малки квадратчета или правоъгълничета. По желание наръсете целия сладкиш с кокосови стърготини. Върху всяко квадратче наръсете смлян шам-фъстък, филиран шам-фъстък и бучнете по 2-3 нарови зърна за разкош. (или черешки/вишнички от сладко, ягоди). Приберете Гюлача да почива покрит в хладилника за още 2-3 часа. След което е готов за консумиране.
Вижте също:
