Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Ростислава Димитрова

Аз ще ви засегна. Ще ви ядосам. Ще ви размахам пръст. Защото мога. Защото не вярвам в разбиранията за примиреност на старото поколение. И не можете да ме изгоните. Родена съм след 90-та година и вярвам в силата на нашето поколение. И още повече - в следващите. Защото ние не се познаваме лично с онзи режим, с който са отгледани нашите баби и родители. Защото ние знаем, че нищо не е даром и не става наготово. Защото ние търсим мигновената резултатност. Защото сме нетърпеливи и това не е непременно недостатък. Защото този (ваш) модел не работи:

Трай си, за да не пострадаш!

Вземи си твоето, другите не ги гледай!

Ще те уредим, а ти си кротувай!

Държавата ти е длъжна!

Система, зачената в грях

ne me gini

А-а-а! Не, не и НЕ! Това мислене се е пропило чак в костите ви. И от това се възползват всички Валерисимеоновци през почти 30-годишната история на демокрацията в момента. Не само се възползват, а и го демонстрират. Толкова нагло и явно, че подобни изказвания, като неговото, са вече ФАКТ и то в ефир. Вие смятате, че е толкова безнадеждно положението, че ми казвате да емигрирам. Да си ходя? От къде? От моята страна? А къде? Ама няма да стане. Защото ако ние емигрираме, значи моделът „ТРАЙ СИ“ е успял. Значи, че Валерисимеоновците са успели. Само че те не подозират, че примирието приключва.

Много от хората на моята възраст (и по-млади) няма да се примирят. Ще питат, ще ровят, ще натискат, ще сочат. Те знаят и вярват, че всичко зависи от нас (навярно не всички, но много от тях). Че ако аз искам, значи мога и няма да мълча, а ще го направя. Че не можете да ми кажете да се махам, защото ТАМ е по-добре. Защото аз искам и знам, че може ТУК да е по-добре. Защото аз не съм бащата, който псува телевизора с ракията в ръка, а после кротува. Защото аз не съм майката над печката, която тихо носи ракията и си трае. Защото аз не съм бабата, която раздава акъли на база възраст, а не опит. Защото НЕ ИСКАМ да ми се казва, че няма смисъл. Защото има. И той не е в послушанието на поколенията. Той е в бунта им. В младостта им. В непримиримостта. И съм сигурна, че в следващите поколения има повече борбеност и хъс от това просто да си избягат. Знам, че тази примиреност си отива. Не ме гонете! Изгонете нея от себе си!


Препоръчваме ви още:

Апатията е новият принцип

На какво ме научи шъткането

Коридорите на властта и майките

Автор: Юлияна Антонова

Мили приятели, ще бъда кратка:

1. Усещането ми от българската проява в Хирошима е като онова, спомням си добре, когато като ученичка, седнала в салона на гимназията по време на тържествения концерт, на сцената мой съученик забравя текста на приветствието. Има хихикания, подмятания, невъздържани думи… аз съм поруменяла от срам и гледам в престилката си. Нямам вина, зная, но ме е обзел тих ужас, срам, неудобство.

2. Тии, моят съпруг, каза само това: „Един българин е, Юли, не е България! Ние си даваме сметка за това!“ А аз... (още повече ме боли, така действат понякога добрите думи от добър човек – като пронизваща болка).

3. Всичките мои близки, приятелките ми знаят, че няма в Япония друг такъв фен на Исей Мияке като мен. Исей Мияке получи най-голямото признание на страната си - Императорската награда за своята дейност, не само като изключителна за един световен дизайнер, а за всичко, което е сътворил в годините. За изкуство! Първият, който направи за своите футуристични дрехи материята, която не се глади, пере се в пералня, съхне за 10 минути, подходяща за 40 килограмова жена и за 80 - също. Той сътвори "Оригами" от тях! Уникални. Може да се побере целият ви гардероб в една, да речем" квадратна картонена кутия, и една върху други наредени дрехите ви "оригами." Скромен, фин, деликатен. Исей обича България! Зная го! С Тии (съпругът ми) направиха заедно в колаборация уникална изложба на КРИСТО преди няколко години (не че посланикът се яви тогава, ама това е друга тема). Обожавам този дизайнер! Много ми се искаше преди отпътуването ми за България за представянето на втората ми книга за скромността, деликатността и вежливостта на тези хора от Япония, да вечеряме заедно. Срам ме е да му позвъня. Исей Мияке е роден в Хирошима. Много обича родното си място! На 7-годишна възраст ядрената вълна безмилостно посяга върху малкото момче и оставя жестока следа в сърцето му (физическа – също). Зная, че никога няма да ми каже нито дума за вандалщината в Парка на мира. Но аз през цялото време ще си мисля само за това… SOS, приятели! Боли ме. Все една аз съм я сътворила...

4. В японската преса ще излезе прес релийз от полицейските власти, когато всичко е приключено. Въпреки че (убедена съм, знае се, че това са двама българи от Софийската опера – признали са), полицията никога няма да даде гласност, докато не е 100 % сигурна в разследването си и ОЩЕ: така ще съобщят, та да не обидят българите и България. Защото както каза съпругът ми Тии, не Операта, не българите и не България са вандалствали, а един или двама души. За тях от японците, убедена съм, ще получат бойкот и каквото следва да получат според Законите на тази страна.

Следва текста (в кавички) от Националната им телевизия, изводите за вас, а на мен ми иде (въпреки мекия тон) да си посипя главата с пепел – днес приятелките и близките ми не звъняха. Зная защо. Но не си мислете, че ми се сърдят. Не!

“Полицията в Хирошима разследва графити, намерени на 3 места в Парка на мира. Полицията съобщи снощи, че на пейка в близост до купола, на ограда в Музея на паметниците на мира и на вратата на съоръжение в близост до Паметника на корейските жертви на бомбардировките са открити черни бои с пръски от спрей.

Охранителите откриха графитите в понеделник сутринта.

Полицията подозира, че вандализмът се е състоял между неделя вечер и понеделник сутрин. Проверяват кадър по кадър записа на камерата за сигурност.

Една жена, която посети парка, каза, че е разочарована да научи, че паркът, много важно място за Хирошима, е бил опорочен.

Градски служител каза, че е много разочароващо, че подобен вандализъм е намерил място тъкмо в Парка на мира, място, посещавано от стотици хиляди хора от цял свят”.

С обич, Юлияна

Юлияна Антонова е автор на книгата „Моши моши, Япония“. Филолог и психолог по образование тя има дългогодишна дипломатическа кариера. Омъжена е за японец и от години живее в Страната на изгряващото слънце. Нямаме какво да добавим към посланието, освен да ви покажем и три снимки от Парка на мира. На последната ще забележите и други послания, оставени от посетители. Различни са от нашето, българското. Много различни.

46047884 m

63167153 m64421017 m

 

Прочетохте ли

Тайните на японското възпитание

Шалва Амонашвили е грузински педагог и психолог, удостоен със званието „Рицар на детството“ за заслуги в областта на педагогиката. Идеите му за възпитанието на децата с любов и разбиране, уважение към личността и любознателността им, са направили много популярни книгите му. Ето някои от мислите, публикувани в тях.

1. Ако са ти поверили дете, за да го възпитаваш – върни го окрилено.

2. Смисълът на дисциплината не е в потискането на детското непокорство, а в неговото преобразуване.

3. „Дорисувайте“ своите деца. Общувайте с детето все едно сега е такова, каквото искате да стане в бъдеще. Търсете хубавото в него и непрекъснато го напомняйте. Седнете до детето преди сън и кажете: „Не очаквах, че ще си толкова щедър/а – може ли да те целуна за това?“ 90 % от живота ни се управлява от подсъзнанието и всяка подобна фраза е щрих, с който буквално го дорисуваме. В бъдеще този човек ще стане такъв, какъвто го виждаме сега. „Дорисувайте“ партньора, приятелите, колегите си. Преувеличавайте. Всички обичаме комплиментите и добрите думи, а децата още повече. Така ще посеете семената на характера им в бъдеще.

19 лесни решения за родители

shamon

4. Учете децата да бъдат внимателни. Това ще им помогне да станат наблюдателни, да откриват новото, да възприемат красотата на света. Първото място във възпитанието принадлежи на възприемането на красотата. Научете детето да вижда и чува красотата

5. Грубостта унижава човека. С всички сили трябва да се стремим да изкореняваме жестокостта и грубостта. Децата не са жестоки, докато не се сблъскат с жестоко отношение към себе си. Малко от тях са готови да противостоят на потока на тъмния хаос.

6. Детето може всичко! Затова е важно не да налагаме забрани, а да привличаме вниманието му към полезни занимания. Много възрастни натрапват на децата игри, вместо да обърнат внимание какво наистина им харесва да правят. Малките обичат да разглобяват играчките си, за да ги променят по свой модел.

7 проверени съвета към родителите

shamon2

7. Любовта на близките не бива да потиска детето. Важно е да му създадем условия да развива духовните си сили и способности. Разумно е да съчетаваме нежността и любовта със суровостта на дълга ни като възпитатели.

8. Децата се раждат с добри намерения. Не са зли, но бързо могат да усвоят този лош навик.

9. Всяка майка, която стои край креватчето на детето си, може да ви каже първата формула на образованието: „Ти можеш всичко.“

 

Препоръчваме ви още:

Моето трудно дете

10 ценни урока за 10-годишните ни деца

Изборите, които правим за децата си

 

 

Вивиян е прекрасно 6-годишно момиченце, което обича да рисува, да реди пъзели и да плува. Мечтае да стане лекар. Както казва майка й Цветелина „чакана радост в семейството“. Животът й е пълноценен и красив до този август, когато след общо неразположение, висока температура и остри болки в стомаха я приемат в Пирогов. Скенерът и ехографът показват, че детето има злокачествен тумор – невробластом в 4 стадий (най-рисковият). И това не е единственият проблем – откриват й огромен тромб на куха вена кава и срастване към панкреаса. В Пирогов оперират детето по спешност – преживява две животоспасяващи операции. При едната отстраняват тромба, при другата премахват целия ляв бъбрек на момиченцето, заедно със слезката. Възстановяването е изключително тежко. След направени постоперативни изследвания и нов скенер се установява, че се е образувал нов тромб в белодробната артерия и има метастази в белия дроб. Пренасочват детето за лечение в ИСУЛ. До момента са направени два курса химиотерапия от общо 6. След нов скенер се установява леко повлияване на метастазите в белия дроб, но не и на панкреаса. След приключване на 6-те курса химиотерапия ще бъде преценено последващото лечение. Според лекарите е възможно да се наложи отстраняване на част или на целия панкреас. Обсъжда се вариант за трансплантиране на стволови клетки. Семейството не разполага със средства, за да покрие скъпоструващото лечение и евентуалното трансплантиране на стволови клетки. Приблизителната сума на подобно лечение в Германия е между 40-70 000 евро, за една операция.

vivi

 

Възможни начини за дарение:
Банкова сметка - Банка
BIC: FINV BGSF
IBAN: BG37FINV91501317220466
Титуляр - Вивиян Валериева Костова


PayPal: https://www.paypal.me/vivian2012

Ако желаете да поставите кутия за дарения или да разберете в кои търговски обекти има такава, вижте повече в страницата Бъдеще за Виви. Там можете да проследите и организираните благотворителни инициативи и как да се включите в тях.


Препоръчваме ви още:

Да ви разкажа за Лори

Малката Марая има шанс

Вики и Пеши - малките герои от Попово

Един баща написа този страхотен текст, който много ни се иска да прочетат повече мъже. Защото ние, майките, наистина имаме нужда да ни казвате по някоя мила дума от време на време.

Моля, бихте ли казали на жена ми, че е прекрасна майка? Аз й го казвам непрекъснато, но е безполезно.

Тя е любяща, грижовна, трудолюбива, прави всичко възможно децата й да живеят в прекрасен дом. Тя ги обгръща с любов, приготвя им здравословна храна, стреми се да изпълни всяко тяхно желание, работи и изкарва прилични пари. И всичко това като бонус към факта, че всеки ден, в продължение на деветте месеца на двете й бременности, непрекъснато й се гадеше. Нашите деца никога няма да разберат какви жертви е правила за тях моята съпруга. От време на време чувам как казва през сълзи: „Аз съм най-ужасната майка на света!“

Сериозно?! Но това е абсолютна лъжа! Скъпа, ако някъде съществува рейтинг на най-лошите майки, ти няма да влезеш дори във втората половина. Някъде след 90 процента, ако изобщо се класираш.

Защо побесняват майките

unnamed

Снимка: thedadlands

Говорих с няколко свои приятели за това явление и стигнахме до извода, че към майките има твърде високи изисквания. Бащите постоянно получават потвърждение, че са супер, само защото летвата за тях е твърде ниска. Моят баща никога не е сменял памперс, макар че има шест деца. По тази логика аз съм милион пъти по-добър от него (това, разбира се, не е истина).

Когато аз пазарувам и децата ми тичат като луди из магазина, хората казват: „Какъв прекрасен баща, как се грижи за децата си!“ Когато това прави жена ми, същите хора задават въпроса: „Не може ли да усмири децата си?“ Това, уважаеми, е двоен стандарт.

Ето го коренът на проблема. Задълженията и отговорностите на мъжете и жените вече не са толкова различни. Жените също са част от работната сила и за да са добри майки, не е нужно да бъдат НАЙ-ДОБРИТЕ ДОМАКИНИ. Вместо да се занимават със самобичуване, трябва да престанат да вярват в тази огромна лъжа и да предадат юздите и на другите отговорни възрастни – на нас, бащите.

Затова моят съвет към татковците е: слушайте какво ви казва жена ви и споделяйте отговорностите по равно. Аз не разбрах това веднага. Мислех, че съм супер баща, само защото приготвям на дъщерите си овесен каша с усмихнати личица от боровинки. Лъжех се.

Вслушайте се в думите ми, татковци. Ние не бива да се сравняваме със собствените си бащи, времената се менят. Ако трябва да се сравняваме някого – това са майките на децата ни. Те все още, по някаква причина, заемат главната длъжност в корпорацията „Възпитание на децата“, но дойде време за справедливо управление.

Какво научих, докато бях баща в майчинство

unnamed 2

Снимка: thedadlands

Всъщност, майки, като ни предадете част от своите отговорности, седнете удобно, отпуснете се и приемете най-сетне, че вършите колосална работа. Престанете да се сравнявате с профила на ИдеалнаМайка239 в инстаграм. Игнорирайте факта, че децата са с различен цвят чорапи и разберете, че макар светът да е опасно място, с тях всичко ще е наред. Тоест кашлицата на детето в 3 през нощта не е симптом на бубонна чума.

На жена си ще кажа: ти си удивителна и аз бих искал да се виждаш такава, каквато те виждат моите очи. Помня те отпреди да станеш майка и се влюбих в теб, когато беше обсебена от купоните, обожаваше караокето и коктейлите. Обичам те и сега, когато ловко управляваш дома, в който живеем с децата си.

Бих искал да кажеш на света: „Аз съм най-великата майка на всички времена!“

Защото това е истина.

Авторът на този текст Джейми Калър е известен актьор, комик и води собствено радио шоу. Когато не работи, се подчинява на всяка дума на съпругата си Кейт и двете им дъщери Клеър и Хана.

Източник: thedadlands


Препоръчваме ви още:

Когато баща ти е комик - 15 забавни цитата за възпитанието

Великото завръщане на татковците

37 "вредни" съвети за татковци

 

Автор: Ина Зарева

Една от онези есенни утрини, в които слънцето така силно е впило устни в прозореца ти, че няма как да не отговориш на целувката му и да не се усмихнеш. А навън е толкова студено, че лицето ти замръзва усмихнато и си стои така до залез. Срещаш намусени хора, припрени шофьори, сънени деца, безсънни майки и всички те така се спъват в тая твоя нелепа усмивка, че неволно се усмихват и те.

Случва се и да изръмжиш през зъби на случаен мъж, давещ се в своята страхливост, който никак, ама никак не е разбрал какво представлява бащинството:

- Аре бе, аре раздвижи се малко! Тромав си като баба си. Само плюскаш и се въргаляш вкъщи. Аре, че закъснях. После ще искаш нов телефон, ама отде кинти, като само ми се мъкнете с майка ти. Аре ти казвам, беее. Аре, живо!

Тогава ти се иска да си някакво огромно нещо. Ама много огромно, примерно като Кинг Конг. И само с два пръста да го вдигнеш това малко мъжленце в тяло на голям баща и да го запокитиш поне през две улици, че докато лети да има време да се поправи. Но понеже не можеш, само му изръмжаваш, докато се разминавате, а пък усмивката, дето дори и в този момент не иска да се прибере, я подаряваш цялата на момченцето му. Да си я има само за него си, да си я прехвърля от шепа в шепа и да си топли побелелите от стискане пръстчета. И като порасне, на свой ред да я раздава тази усмивка на всички, но най-вече на сина си. Да го носи на раменете си, да го гъделичка до сълзи, да му казва как е най-прекрасното, умно, красиво, талантливо и невероятно дете на света. Да му разказва как като малък е имал една усмивка, която е криел в шепите си и я е пазил само за него през всички тези години. Да му казва, че го обича оттук до края на всички звезди и обратно. И пак да го гъделичка и да целува малките му пръстчета, които широко разперени, ще рисуват дъга. Така ще прави това малко момченце, само веднъж да порасне!

После се усмихваш на притиснати един към друг възрастни съпрузи, които бавно и ритмично изговарят думите, наведени към по-чуващото ухо на другия. На замечтани котки и истерични кучета, на гладни врабчета и гълъби – контрабандисти. Усмихваш се на себе си, защото днес можеш да видиш всичко това. Погалваш се по рамото и си казваш – много те моля, запомни я тази сутрин! И когато през следващите сутрини се полееш с кафето, размажеш си грима, счупиш си токчето, забравиш документите, закъснееш за работа, спомни си за нея. И ако не се усмихнеш, поне не се мръщи, а? Обещаваш ли?!

Пазачът на лифта

c5a85806ade29373c6dcf52919855e7e XL

И тогава ги виждаш. Вървят на крачка пред теб. Чуваш думите им, усещаш топлината на ръцете им, вкопчени една в друга. Облечени са почти еднакво – онова небрежно, елегантно излъчване на стил и мъжественост. Малкият е копие на баща си. Движи се самоуверено, с леко пружинираща походка. Осанката му е така горда, като че държи за ръка най-известния човек на света. Говори неспирно и само понякога леко обляга глава на по-високото рамо до себе си. Точно този жест на обич, осланяне, разбиране, близост, откритост и категорично доверие. Бащата всеки път го улавя и на свой ред докосва малката главичка с бузата си. Това е неговото безмълвно признание: Знам! Взаимно е! Толкова те обичам!

Двамата заедно са една малка вселена, независеща от нищо наоколо - толкова заедно, толкова самодостатъчни, толкова слети един с друг.

Думите на детенцето долитат една през друга, неспирни като водопад:

- Ей, татеее, колко много самолетиии! Цялото небе е в самолети! И са се кръстосали линиите даже. И колко е синьооооо! И сега, като дойдат едни извънземниии и ще се сбъркат тия самолети. И ще почнат да летят наоколо – и летящи чинии, и самолети, и птиците ще се побъркат. А колко много птици имаааа! Те птиците ги е страх от самолети, но от извънземни дали ще ги е страх? А това куче как се уплаши от един гълъб! Уж е куче, пък толкова страхливо! Много смешно куче. И физиономията му такава – все едно се хили на себе си. Извънземните дали имат кучета? Страшно задръстване има на булеварда. Оттук чак се вижда. Ехааа! Каква яка колааа! Ама аз не ща кола. Искам летяща чиния! Еее, тате, бая ще трябва да чакаме на този светофар. Много хора има. Ама хората как те гледат, тате! И ти се усмихват! Много те харесват, бе, тате! Ами ти си красавец, как няма да те гледат! И аз на тебе приличам, де. И като дойдат извънземните, ще променят тая планета, ще махнат всички болести и лоши неща. Или ако не могат, ще вземат само най-красивите хора с тях на кораба. Нас с теб задължително ще ни вземат, да знаеш! И ние ще им разкажем всичко за нашия свят, а те ще ни заведат в техния. И сигурно ще ни дадат специални облекла, да можем да живеем там. Може пък направо нови тела да ни направят. Ами най-добре! За какво са ни тези?! Е красиви са, ама ако с новите тела можем всичко, а? Не ни трябва да са толкова красиви. Хайде, тате, ще пресичаме.

Бащата притиска белия бастун до гърдите си и обръща невиждащи очи към малката, бъбрива главичка. Детенцето го поглежда и двамата се усмихват така, като че до всеки от тях стои най-големият герой, който този свят изобщо някога е имал.

После продължават по пътя си, все по-вглъбени в чародейния си свят. Все по-усмихнати и все по-красиви.


Препоръчваме ви още:

Най-добрият татко на света

В какво се превръщат мъжете

Бащите, които пълнят морето

 

 

 

                                                                           

Автор: Надя Колева

Историята, която ще ви разкажа днес, е по много начини ужасна и неприятна. Но вярвам, че и тези истории трябва да бъдат разказвани най-вече, за да стават все по-малко!

Живеем в сравнително малък град, както се казва - всички се познаваме. Когато бяха ученичка, което не беше чак толкова отдавна, преди точно 10 години, в училище не знаех кой се занимава с разпространение на дрога, до мен не така и не стигнаха, и мисля, че всъщност голяма част от учениците бяхме така. Най-голямото прегрешение беше пушенето.

Сега се чудя, какво се случи за тези 10 години? Какво се промени и как стана така, че днешните ученици дори не се стараят да скрият вече закоравелите си ужасни навици?

Живея в центъра, в близост до най-голямата гимназия, и всеки ден, цяло лято, на път за вкъщи забелязвах групичка ученици, на възраст не повече от 13-14 години, които и досега, тъй като топлото време явно ги предразполага, се събират в близост до блока, в който живея, пушат (цигари, трева, каквото има явно), създават мизерия навсякъде около себе си, но най-притеснителна от всичко е страстта им към хазарта. Първият път, когато ги видях да играят на карти, си помислих, че няма нищо страшно, интересно им е може би. Но впоследствие им обърнах повече внимание и забелязах купчина с пари между тях – явно техните залози!

Имайте предвид, че случката е все пак в областен град, в центъра, съвсем близо до сградата на Общината и на няколко метра от гимназията.

Много хора минават оттам, но никой не им прави забележка. Признавам си, и аз не посмях да се изправя сама срещу цялата шумна групичка дечурлига. Така напушени и ентусиазирани, знам ли какво може да ги прихване.

Как да говорим с децата си за наркотиците

b411ca46741f9a43a0338b6571da4089 XL

Но реших все пак да споделя моите наблюдения в най-голямата фейсбук група на града, с надеждата, че родители ще разпознаят децата си и ще вземат мерки! Уви! Оказа се, че подобни сценки се наблюдават из целия град! Оказа се, че дори Общината е била сигнализирана конкретно за моя случай, но НИКОЙ НИЩО НЕ ПРАВИ!

Неотдавна във фейсбук групата на Мами Нинджи бе горещо коментиран въпросът колко пари е разумно да дават родителите на учениците. Бях изумена, като четях коментари, че някои родители считат за съвсем нормално да дават по 20-30 лв. на ДЕН на децата си!

Е, мили родители, чудите ли се, и вие като мен, къде отиват тези пари?

Дали не подхранвате, макар и неволно, страстта на вашите деца към хазарта?

А като им дадете 20-30 лв. на ден, с това ли се изчерпват задълженията ви към вашите деца?

Не е ли това един огромен ХАЗАРТ за нашето общество? Ужасявам се от мисълта, че в момента в България расте цяло поколение, което счита, че хазартът е единственият начин да спечелиш пари! На това ли ще научим децата си? Дотам ли я докарахме?

Страх ме е да си задам въпроса… А онези деца, които нямат по 20-30 лв. на ден… Те какво залагат? Питате ли се и вие?

Вярно е, че не всички деца са така! Вярно е, че все още има родители, които се стараят и обръщат внимание на децата си, вярно е, че възпитават ценности у тях… Но се опасявам, че процентът на другите, тези, които не считат за необходимо сами да възпитават децата си, главоломно расте! И техните деца ще стават все повече и повече, ако не се вземат мерки!

Цялата тази ситуация е един огромен хазарт за нашето общество. Склонни ли сме да го приемем? Склонни ли сме отново да отвърнем глави?

„Това не е моето дете!“ И вие ли си мислите така?

А доколко познавате децата си всъщност?

Снимката е направена от Надя Колева на мястото, където се събират кварталните хлапета.


Препоръчваме ви още:

Когато родителите са най-големият враг на децата си

Първият купон - правила за безопасност

Детето - жертва

 

Автор: Светлана Фотева

Не знам дали помните филма, от който заех заглавието... отделението „Патологична бременност“, Евите и техният единствен спасител - д-р Пеев. Мечтите, мъката, ужасът и надеждата, среднощният писък от внезапно спряло сърчице или сълзите на майката, която за пръв път прегръща детето си. Понякога животът повтаря филмите, а нерядко е дори и по-жесток. Да, клише, но често ежедневието ни оплита толкова стегнато в клишетата си, че дъхът ни едва се процежда, а погледът се замъглява.

В България има регистрирани над 300 000 двойки с репродуктивни проблеми. 300 000 различни съдби, 300 000 Еви, мечтаещи да чуят „мамо“, 300 000 счупени сърца, 300 000, които често са просто статистика. 300 000, слушащи поредния разказ с щастлив край, вкопчени в мечтата някога да разказват и те....

Днес разказваме ние. Няколко Еви, които вече не сме част от статистиката. Няколко Майки. Ние намерихме нашия доктор – спасител, а после се намерихме и една – друга. И всеки ден посрещаме нов живот. Живот, който някъде, някога е бил „невъзможен и обречен“. Нашият д-р Пеев се казва Сигридов, а групата ни - „За доктор Сигридов с любов“. Едни сме изтикали ужаса някъде дълбоко и далеч и думите просто не излизат. Други – помним всяка минута, всяка подробност, парализиращия страх и катарзиса при всяка среща с доктора. Някои сме разговорливи, а някои – мълчаливи, понякога сърдити, често избухливи, но всички имаме една и съща рана в сърцето.

Александра

Часът е два през нощта. Поглеждам през прозореца към светлините на рибарските лодки, мислейки колко дълги години сме били на това място, сами. Сега е друго. В ръцете си държа най-истинското нещо на света. Притискам го до себе си и чувствам пулса на сърцето му до моето. Изгубвам се в безвремието и само то е смисълът на всичко….

Откакто станах майка, разбрах колко истина има в елементарните клишета. В това, че колкото и безнадеждно, трудно и ужасяващо да изглежда, не трябва да се отказваш. Че дори да ти се струва, че всичко е мрак и никога, ама никога няма да имаш щастието да усетиш леките потрепвания под сърцето си, не трябва да губиш надежда. И че през каквото и да минеш, си струва, когато има кой да ти каже, че всичко е наред и всичко ще бъде ОК.

Ужасена от проблемите, съпътстващи дългочаканата ми бременност, се озовах пред кабинета на д-р Сигридов за първа фетална морфология. От притеснение дори не чувах какви са въпросите му и отговарях напосоки. Следващите 60 минути разсеяха страховете ми и ме накараха да се усмихна, не, да се смея, дори с глас. Живеех за всяка следваща среща с този прекрасен, необикновен, чудат лекар, със засмени, топли очи и неподражеамо чувство за хумор, който ми показваше на екрана малкото човече, очаквано години наред.

Сега, пет месеца след раждането на сина ми, прегърнала го в два през нощта, знам че няма думи и жест, с които бих могла да опиша благодарността си към доктора. Само се моля, цялата устремена към него любов да го нахъсва, провокира, въодушевява, да му дава сили и енергия и да пълни сърцето му. Защото това сърце е нужно за смисъла на всичко.

Нормално или секцио?

pregnan2

Нина

Казвам се Нина, не Нина Симон :) Забременях за трети път, малко след като родих втората ми дъщеря със секцио, на границата на доносеността. Срещнах се с Док в 9-та седмица за установяване на бременност. Не ни беше първа среща, с предишните две бременности му бях пациентка, но за щастие завършиха преждевременно, но успешно със спешно секцио. В 11-та седмица откри тромбофилия, с назначено от него изследване. В 20-та седмица ужасът започна. Каза, че най-вероятно е момиче, но никога няма да я видя. Диагноза: "плацента превия перкрета". Започнаха прегледите през 3, 4 дни, най-много седмица. През ден изследвахме урина, наблюдаваше мехура. През цялото време следвах съветите му относно дефицитите на огранизма ми и вливахме идафер (желязо). Ивон се роди в 30-та седмица, след мощен кръвоизлив, предизвикан от отлепена плацента. Ивон е кръстена на Иван. Това е човекът, преживял това с нас, рискувал и успял. Днес Ивон се развива нормално.

Някои психологически аспекти на раждането със секцио

pregnan6

Рая

Пак беше есен, една такава тиха, но толкова забързана и... безнадеждна.

Бях "хвърлила" всичките си мечти за бебе в ъгъла на душата си и дори безразлично оставях лъчите на мъничката надежда да се скитат сами, без мен.

Бяхме се върнали от Турция, след съкрушително провалил се инвитро опит, поради "изпускане" на фоликул... единственият, аз имах по един, въпреки стимулациите, и в деня на пункцията се оказа: „фоликул гитти“... е как гитти... къде е?! Взирах се в монитора, питах, този път вярвах, че пътуването ни не е било напразно. А то винаги беше толкова суетно, трудно. Чаках с месеци хормоните да се нормализират, да вляза в границите, изисквани от клиниките, после събиране на багаж за минути... път, граница, надежда... и погрешно измерване и край - няма го, счупило се... мрачно ми беше, криво и някак решението да спрем обзе всичко.

Лекарят ни от Турция ни изпрати унил, с думите: "3% - това е шансът ви да "хванете" реещото се яйчице... 3 %, ако опитате, пробвайте... "

Бяха минали 3 седмици от срутилата се мечта, когато съвсем насила, накарана от близките ми, дадох кръв за нивата на ЧХГ. Обадих се след 4 часа, не бързах! Знаех колко са 3%, знаех и че бяхме загубили много от мечтите си в онази операционна зала в Истанбул. Точно тогава, в 17.45, в края на работния ден на лабораторията, след позвъняването ми, чух равен глас: "149.... ало , чувате ли? 149, това е резултатът... ами, положителен е! Ало... ало.... "

Шофирах, отбих.... бях бременна! Моите 3% мъничка, крехка мечта се бяха превърнали в 100% -во чудо! Намерило ни само, след осем години на търсене.

И дните се сменяха бързо. Щастието размазваше съмненията, страховете, проблемите ми – тежка тромбофилия, Хашимото.... Щастието можеше всичко. В 6-та седмица се свързах с д-р Сигридов. Пристигнахме в София. Кабинетът, вратата... ето ги... и той - усмихнат мъж влетя, като не пропусна да се пошегува с няколкото тумбака, чакащи именно него.

Ние бяхме първи... влязохме!

Оттук нататък започна моята истинска бременност и осъзнаване. Трепет, вълнение и непринудена свенливост ме обвземаха всеки път, в който пътувахме към месечната ни среща с този лекар. Наистина пеперудена бременност - летяща, цветна, смееща се, без нито едно съмнение, без нито един въпрос, останал без отговор. А всяко излизане след преглед - до мозъка на костите си умиротворен и силно вярващ в бъдещото си щастие да станеш родител! За мен и моето семейство, докторът е ръката, която спокойно ни преведе по пътя към нашето така мечтано родителство, приятелят, на когото първи написах: „Здравей, Докторе! Успяхме! Роди се КРИСТО!“

Велик миг!

За цял живот любов, за цял живот усмивка!

Различни! Претворени! Родители!

СБЪДНАТИ!

***

Още три Еви. Три истории с много паузи, многоточия и удивителни...

pregnan3

Светлана

7 години прелетяха като вятър. Уж бързо, а спомените ми са като на забавен каданс. 7 години под упойка. И в пряк, и в преносен смисъл. Но помня всичко! Помня всяка диагноза, всеки отрицателен тест, всяка операция, пункция, инжекция, лекарство, кръвоизливите, чиито следи и днес не можем да изчистим у дома... Помня колко горда от себе си бях, когато си забих първата инжекция в корема. Помня как, докато лежах „за задържане“, завеждащият отделение ми каза: „Нали знаеш, че от това бебе няма да стане!“. - Помня как си говорех с враната, която всяка сутрин кацаше на прозореца на болничната стая, и си мислих, че е починалата ми баба. Помня как след поредната интервенция, мъжът ми тресеше леглото от плач. Помня как майка ми каза: „Стига вече! Не искам детето ми да страда!“. Помня писмото на свекърва ми, когато я дарих с внучка...

Някой ден, тези спомени сигурно ще избледнеят. Надявам се, тоя с враната съвсем да изчезне, че е малко изкукала работа! Но никога, никога няма да забравя Доктора. Щур, див, умен, различен и единствен за моето семейство. Ходех при него всяка седмица. Лежах на задната седалка на колата, докато мъжът ми чакаше ред пред кабинета. Не трябваше да ставам въобще. Лежах и се молех бебенцето да е живо в корема ми. И така до 6-ия месец, когато той най-накрая каза: „Вече можеш да ставаш полека.“ - Мале!! Първото ми ставане беше от спалнята до балкона. Мъжът ми ми беше спретнал море. Купил надуваемо басейнче, напълнил го с вода и мидички и ми сготвил гръцка кухня...

Катерина се роди на точно на термина. С голяма дандания, търчащи акушерки и паника. Най-щастливата лудница! Не че съм била в лудница, де... досега, поне.

Не искам този текст да изглежда като някаква Ода, трудно ми е да не изпадам в крайности. Трудно ми е да не споменавам имена и болници, да не искам сметка, да бъда смирена. Иска ми се просто да прегърна всяка Ева, която чете тези наши истории. Иска ми се да ги прочетат и други, които не са минали по този път. Иска ми се да ги прочетат и мъже. Иска ми се никога, никога повече да не чувам „ялова“, „Господ така е преценил.“, „Имала глава да пати.“, „Сигурно изкупвате грехове от миналото.“... Иска ми се да живея в общество, което говори за проблемите си открито, не сочи с пръст и не плюе в пазва. Иска ми се лекарите като Доктора да са повече. Искам много! Нали съм жена!

Родилките разказват...

pregnan4

Даниела

Трудно ми е да се връщам назад, заради катаклизмите, които са променили мен и света, но искам да споделя как невъзможното вече е на 3 години... Имам три аборта, ранни, почти еднакви. Кръвоизливите ме изсушаваха и отдалечаваха от всичко. След третия се зарових да чета. Направих сама имунологични изследвания, после намерих добър ендокринолог и реших да опитам - за последно. Хашимото, антифосфолипиден синдром и бързопоследвала бременност. Започнах да вярвам. В 17-та седмица лекарят изтръпна - шийката отворена, мехурът тръгнал, виждах на монитора как бебето рита в големия конус. Две седмици в Майчин дом - серклаж на "горещо", много сълзи и безкрайно разочарование от това място, което се смяташе за перфектния център на акушерството и гинекологията. Лежах, страдах и търсех... Моя лекар.

Изрових координати на Док и се запознахме. Аз - наплашена бременна в 5-ти месец, той - необикновен, в началото резервиран лекар. Трескаво премяташе всичките ми папки и накрая се зае. Видя веднага, че имам инфекция и се почна. Терапиите му нямат аналог, всяка втора седмица аз бях като „Алиса в страната на чудесата“. Виждах растящото си здраво момче и броях - 28 седмица... 30... Ох! Нека още малко... 34... 37! На 17.02. 2012г, на 33 години аз поех в ръцете си Невъзможното и Обреченото за други лекари, които горещо ме увещаваха "да се примиря, че няма да изкарам и до 7-ми месец, ами да си родя друго". Но други планове е имал Животът за мен, щом ме е срещнал с д-р Сигридов. И аз знам, че моето първо момченце не е обикновено дете, защото обикновените неща стават с едно щракване на пръсти и после ги премятаме в дните си лежерно, като даденост. А когато си достигнал дъното на отчаянието и призмата, през която си гледал света, се е пръснала от виковете ти, точно тогава слънцето е блеснало в очите ти, отразено в специалните очила на Доктора :) И се е случило!

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

pregnan5

Ася

22 дни! Точно на толкова става днес невъзможното да бъде износено бебе. Моята Микаела. Родена с планирано секцио, 8 дни преди термин. Това е една история горчива и сладка като живота... неподправена, неподсладена, истинска. История за една голяма мечта и още по-голям, парализиращ страх. История за един човешки живот, който щеше да остане само в сънищата ми, ако в него не беше повярвал Доктора.

Прекрачих за първи път кабинета му през март 2014 г. Бях обзета от нездраво любопитство... най-накрая да се запозная с легендата, в чийто уникални умения бях чувала много жени да се кълнат. Имах зад гърба си 4 операции на репродуктивната система и едно преждевременно раждане в 32 г.с... въпреки серклаж, въпреки лежане 6 месеца, въпреки болничен престой от 3 месеца и литри, и литри медикаменти, които се бяха изляли в мен. Вярвах, че границите на възможното са изчерпани. Все пак ми го бяха казали няколко светила... Надежда нямах никаква, по-скоро отидох, за да ми потвърди присъдата - не мога да износя дете до девети месец, грози ме огромен риск от преждевременно раждане и всички свързани с това рискове от увреждания за детето. А аз такъв риск нямаше да поема - бях видяла от първа ръка какво е детето ти да се бори за живота си в неонатологията, какво е да се учи да диша, какво е една година да не знаеш ще проходи ли...

Но нищо такова не се случи. Всред купчина от епикризи, снимки и изследвания и след обстоен преглед, д-р Сигридов отсече: "Ще родиш в девети месец!" И аз започнах да плача, но не от щастие, а от тих ужас... предстоеше битката на живота ми. Вярвах му! От първата дума му вярвах! Но и страха от преждевременно раждане беше по-силен от мен. Няколко месеца по-късно забременях. И се почна. Живеех за тези 60 минути седмично. От първия преглед, това за него не беше просто някакъв фетус, а малко човече, на което трябва да създадем най-благоприятната среда, за да расте здраво и силно. И тук не става въпрос за тъпчене с витамини за бременни (които между другото могат да навредят), а за хранителен и медикаментозен режим, който е изцяло съобразен с конкретните особености на майката.

Нито всичките ми операции, нито късата шийка, нито страховете ми или положителният тест за фетален фибронектин го трогваха... За него това бяха просто малки предизвикателства по пътя към успеха..., а успехът не трябваше да се поставя под съмнение. Давам си сметка колко много му е коствало това привидно спокойствие..., защото той е знаел прекрасно, че риск има, че всеки ден е победа, че въпреки цялостната му терапия и огромно желание, въпреки брилянтно изпълненият му патентован серклаж в 22 г.с (който, между другото, няма нищо общо с конвенционалните серклажи и изигра огромна роля и при моята бременност), знаел е, че въпреки всичко, риск има... Но той не проектира притесненията си върху пациентката, за да може тя да е в най-доброто състояние на духа. Той не само ми подари най-прекрасният подарък - жива и здрава дъщеря, родена в девети месец и в перфектно състояние (въпреки дефектите на майка й), но и ми подсигури една прекрасна бременност, по времето на която не се разделих от сина ми на 3,5 г. за нито един ден... Не вярвах, че мога да стигна до деветия месец без болничен престой и без системи... Не вярвах, че някога ще изпитам наслада от бремеността, но дори това се случи. Мога още много да пиша за приложената терапия, за минималната медикаментозна намеса, за това, че когато влязох да раждам, кръвните ми показатели бяха най-добрите в отделението, въпреки всичките ми дефекти... Никакви думи, никакви дела и никакви материални жестове не могат да изразят огромната благодарност на цялото ни семейство към този лекар. 

*Заглавието е взаимствано от едноименния филм на реж. Иванка Гръбчева, 1987 г.


Препоръчваме ви още:

Един специален ден в годината

Майката не е само "инкубатор"

Как да се подготвим за раждане

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Безизходица

Безизходица

07 Окт, 2018 Истории

Ами аз изкарвам парите…

Ами аз изкарвам парите…

05 Окт, 2018 Забавно

Не ме гони!

Не ме гони!

19 Окт, 2018 Истории

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Ти можеш всичко

Ти можеш всичко

18 Окт, 2018 Възпитание

Кога е вкусен бонбонът?

Кога е вкусен бонбонът?

18 Окт, 2018 Истории

Красиви хора

Красиви хора

17 Окт, 2018 Истории

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам