Ninja Editor

Ninja Editor

"Мамнезията" е масово разпространена сред майките диагноза. С мащабите на епидемия. Убедихме се в това, когато прочетохме коментарате под текста "Със сигурност си млада майка, ако…Събрахме най-интересните от тях, да се посмеем заедно.

Как се казваше…

Малката госпожица беше на седмица-две. Излизаме на разходка с нея и 3-годишния батко. Една съседка ме пита как сме кръстили бебето и аз няколко минути клепах на парцали и, по дяволите, не мога да се сетя!

Аз дълго време не можех да запомня коя година е родена дъщеря ми. Като ми зададяха тоя въпрос направо оглупявах.

Мъжът ми редовно забравяше, че изобщо имаме бебе и се уговаряше за разни готини купони, на които впоследствие не отивахме.

Имам две деца с разлика от две години и в точната 90-та няма нито едно! Логично едното е в 89-та, а другото в 91-ва. Поглеждаме го от веселата страна.

Най-много ме дразнеше, че моите баби и дядовци едно име не могат да запомнят, а имаха само 4 внука. Сега имам само 2 деца и не само че ги бъркам, ами понякога се обръщам към тях на фамилията на баща им, а тяхната все пак е в женски род с А накрая.

До последно се чудехме как да кръстим малкия. Буквално в последния момент сякаш някой ми прошепна името му. Адриан! Това беше. Мъжът ми и комшията идваха към болницата, за да го запишем. Звъннах му и му казах, той го повтори няколко пъти и му хареса. Понеже те бяха в задръстване, а мен ме юркаха да побързам, отидох и го записах. След малко идват мъжът ми и съседът, гледат бебето и му казват: „Андрейчоо, Андии!“, аз (?!): „Абе не е Андрей!“ Питат ме как беше името, а аз седя и цикля, по дяволите, та аз току-що го записах, как беше? След около две минутки чудене, и може би също толкова продължително "аааа" от моя страна, се сетих.

Ние направихме грешката да кръстим децата си Даниел и Деян. Да... мисля останалото е ясно.

Отивам на детски кът с двете деца и една приятелка с нейните две. Искат да запишат датата на раждане на децата. Едното го казвам, а на другото тотално зацепвам и почвам да мънкам нещо, когато моята приятелка ми помага и казва точната дата. Голям срам брах, а интересното е, че веднъж сънувах нещо, събуждам се и казвам на мъжа ми - "Сега, имаме две деца, родени на 10-то число." А всъщност само малкият беше на 10-то, а каката на 12-то. А той... "Да бе, верно!" Хахахаха и 2,5 години по-късно най-малката се роди на 10-то число.

Ние кръстихме двете деца Ивайло и Йована. И като почна кой е Иво и кой Йови... голямо мазало. За ЕГН-тата няма и да коментирам. Мигам на парцали и ровя в телефона всеки път като ми потрябват.

Аз на децата имената почти ги запомних. Но почнах моите да забравям. Пример: Отивам в спешното с много пъпки. И като всеки зает човек, сама си бях поставила диагноза - варицела. Обяснявам, отговарям на въпросите на лекаря и той ми поставя диагноза „остра алергична реакция“. Поспорих, че имам пъпки в устата, главата и къде ли не, но все пак той е лекар. Една инжекция и много лекарства. Стигаме до записване в книгата. Три имена (тях ги знаех) и години. Смятах, смятах … е не можах и излъгах (даже е било в моя полза :)). Е, оказа се варицела. После и децата я караха, та си забравих и името.

Аз по принцип имам много добра памет - помня с години дребни детайли (ненужни даже). Като родих обаче, още от родилния дом се започна - за пет дни в болницата не успях да запомня номерчето на гривничката на бебето... После вкъщи си записвах за деня всяко хранене, капки за колики и т.н., защото като задремех през деня и нищо не помнех като се събудя. Бях шокирана - все едно не бях аз...

Отивам да взема акта за раждане от общината. Жената ми подава акта и пита: “Георги нали?” Аз гледам в точка и се чудя кой е тоя Георги...
P.S. Синът ми е Георги...

Забравям често ключовете на входната врата от външната страна на вратата, излязла съм и съм заключила, но ключът си стърчи от... (боже как беше думата!?). Пътувала съм и Пловдив-София и някъде на магистралата забелязах, че съм обута с домашните чехли.

Най-редовното при мен е: "Подай ми онова...." - и мъжът ми: ".... Кое? – „Онова...?" А аз просто не мога да се сетя думата... най-често това е лигавникът. Вече първо него ми подава.

Звънят ми от училището на дъщеря ми (аз си друсам бебето) за родителска среща. Всичко точно. Затварям и... забравих кой ден беше. А сега де...

Имаме 2 дъщери и 2 женски кучета. Викам кучето, а идва едната ми дъщеря и се чудя защо. И още след първото си раждане казвам на оранжевото - лилаво.

Седмица след изписването отидох до аптеката, за да купя витамин С. Уж лесна задача, нооо забравих това сложно съчетание: "витамин С". Стоя на касата, аптекарката ме пита как може да ми помогне, аз се чудя къде попаднах, сетих се, че съм тук за някакви витамини. Казвам си, че ми трябват витамини. Жената пита какви. При мен мъгла, мъча се да се сетя кои бяха и просто й казах, че искам от онези оранжевите, популярните, които ги има в лимоните, тя ме разбра.

На преглед при личната докторка:
Тя: Коя година беше Х?
Аз: 92-ра
Тя: (повдигане на вежди)
Аз: 99-а
Тя: (пак така)
Аз: Ъъъ май... 2006-а...
Тя: Да!

Тази сутрин ставам и установявам, че вчера съм забравила колата отключена с отворени прозорци...

Пък аз цял живот си забравям. Като родих поне имах оправдание. Хората вече се примириха.

Карма

5dfd7c7 ok

За дундуркането

Подрусвах бебето и говорех по телефона. По някое време малката заспала, аз съм я сложила в креватчето, но продължих да се подрусвам на леглото отстрани още доста време.

Редовно приспивам картофите в магазина...

Дундурках една диня на касата в Лидл, а мъжът ми, разбира се, седи с количката и ми гледа сеира отстрани. Усетих се, когато вече прекалено много хора едновременно ме гледаха и някак си настана тишина.

Дундуркате ли си телефона?

Майчинството води до сериозни деформации

cdbfda30a ok

За мамосването

При мене най-забавното е как "мамосвам" всички. Примерно казвам на малкия "недей, бе мамо" същото казвам на детето на приятелката ми, на майка ми, брат ми, сестра ми, кучето, баща ми... Изобщо е по-лесно да кажа, че не го правя само с непознати. Днес за пореден път се хванах как вадя детето от количката, сядам на пейката и бутам с крак празната количка. Само ключовете никога не губя - винаги са на вратата, а майка ми ще ме пита защо всички, включително и на колата, са на една връзка.

Мамосвам и аз всички хора. Големи, малки, всичко наред. И се карам на децата сякаш съм им майка, и когато видя някое да падне, бягам да го видя, после осъзнавам, че то има майка, която ще го погледне. Когато плаче някое дете, питам какво има. Станала съм много чувствителна. Даже един ден стоях под прозореца на един блок, защото едно дете плачеше и не можех да мръдна, докато не го успокоиха. Направо още малко щях да звънна да питам защо плаче това дете така.

Стокхолмски синдром

537eafaab okjpg

За уединението

Ако затворя вратата на тоалетната настава някаква галимация… Тази сутрин даже така се случи, че като тръгваха с баща си за детска градина и работа, мен ме свариха вътре. И понеже у дома няма „чао“ без целувка… нахълтаха и двамата.

Задължително оставям врата на тоалетната отворена, ако не искам да сменям врата после. Едно усмихнато личице и две премигващи на парцалки очички, почти на нивото на прага, и една друга личност, която точно в тоя момент спира да си намира нещата и се започва: "Мамооооо, да си ми виждала това... сестра ми пак ми е разместила онова... "

Като вляза в банята и все ми се струва, че посинява от рев. Излизам веднага, естествено, кротува си детето. Та, попълвам някаква декларация за майчинството и колежката ми чете: „Деца на възраст под 18 години?“ Аз по-уверена отвсякога, отговарям: „Не!“ А малкият щъка наоколо. ЕГН-то сигурно, докато съм жива, няма да го запомня.

Някога си бях съвсем наред

bf57a30 ok

Това аз ли съм?

Винаги съм била много организирана, точна и стриктна. Не помня да съм забравяла или губила нещо. Помнех разговори с приятелки и случки достатъчно добре, за да ги цитирам. Знаех рождените дни дори на далечни познати. Родих и всичко се обърна наопаки. Бърках думите, забравям имената на децата на приятелките ми, редовно държа телефона в ръката ми и го търся къде е. Помня вече 4-5 празника и то на наааай-близките. Мисля си за палачинки, казвам понички; гледам табуретката, казвам фотьойл. Акълът ми е на вълна кърмене, памперси и захранване, макар че се върнах на работа преди 7 месеца. Не помня първата година от майчинството и често се шегувам, че затова майките се “лъжат” и раждат отново. Вечно закъснявам, дори когато съм без детето, всичко си записвам, защото иначе забравям. Положението е плачевно. Дори сега се сетих, че съм забравила да честитя рождения ден на един колега вчера и му писах със закъснение.

Често се мразя за това, в което съм се превърнала, чак не мога да се позная. Аз, онази организираната, не само навреме на всяка среща, ами дори 5-10 минути по-рано, сега винаги съм с няколко минути закъсняла. Гордеех се със себе си, че дори да загубя нещо се връщах назад в спомените си къде съм минала, какво съм правила с най-малката подробност и така се сещах къде съм го оставила и си го намирах. Сега зациклям още в началото, директно стигам в края и средата ми се губи. А това, дето винаги съм с вързана коса, от нямане на време да си изсуша косата като хората или че на двете ръце съм с различна дължина на ноктите (едната са изрязани късо, а другата е с маникюр), дори не искам да го коментирам. С хубаво чувство се сещам как една колежка ми се радваше как така успявам винаги да съм с перфектен маникюр и винаги с червен лак, който е перфектно направен от мен самата. Сега не мога да опазя блузата си без петна.

Самата истина. И аз не мога да се позная. Превърнах се в непознат за мен човек в много отношения. Надявам се след няколко години, когато започна да си почивам и спя повече, да върна поне част от старото си Аз. Макар че в името на детето, бих свикнала дори с тази промяна :))

От всичко най-често ми се случва да подскоча, когато заплаче някое дете. Мога да се закълна, че е моето.

Значи гледам си baby tv и хич не ми пука, нищо че бебето е навън с баща си, а каката вече е над тези бебешки неща…, а това за песничките и най-вече за бонбоните и сладкото хиииич няма да го коментирам.

Струваше ми се безкрайно трудно да взема всичко най-необходимо за най-дребното излизане: ключа, телефона, портмонето (това с парите и документите, не някое друго), ключа за колата, раницата на бебето (няма да изреждам всичко жизненоважно в нея), детето със столчето за колата, другите деца с техните багажи, техните телефони... и обувките, и дрехите ми за излизане, по възможност не лекьосани... Но този момент минава и идват други. Сега мъкна лаптоп и куфар за командировка, папки с документи (жизненоважни) и дори си гладя дрехите, но не е толкова забавно, както с бебоците. Дано да успеем да се насладим на всеки момент.

Една моя позната хванала сина си в ръце и снове в къщата с него чисти, шета и в един момент вика на каката: "Бягай, изчезна Дидо, няма го, иди да го търсиш!". Всички имаме такива моменти. Когато купувахме къщата с мъжа ми, нотариусът ме пита кога сме се венчали, а аз отговарям с датата на раждане на детето...

След 12 години престой в къщи (мой, не на детето), най- после номер 3 е прието в ДГ. Кандидатствам за работа и... ме взимат. През деня работя, вечер съм на площадката, да изхабим каквото може още от енергията. На другия ден обличам каквото сваря и пак на работа. В случая дънките от вчера. В магазина, където работя, влиза майка с няколко месечно бебе със СОПОЛИ. Минавайки покрай него вадя "дежурната" салфетка от задния джоб и забърсвам. Усетих се, когато видях колко странно ме гледат всички - шефът, майката, клиенти... абе, всички!

Редовно ми се случваше по погрешка да напъхам биберона на малкия в устата на 8-годишната ми дъщеря и срещах ужасения й поглед или да се пробвам да нахлузя бебешката шапка на главата на мъжа ми.

Приспивам голямата (тогава на 5) и й чертая по гръбчето маршрута на прибиране от училище: „Тук завой, тук спираме, отстрани - езеро, тук кръгово... бая път... аз старателно рисувам и говоря напевно. Стигам до финала: „Вкарваме колата в гаража и пристигнахме! Лека нощ!“
Тя вече трябва да е заспала. Обръщам се тихичко да излизам и чувам зад гърба си: „Мамо, ти забрави "да прибереш" сестра ми от детската градина!“

Храня си аз бебето с плодово пюре и по едно време установявам, че му давам от моя сладолед. Тогава дъщеря ми беше на 8 месеца. Повече не поиска пюрето.

Мразя разходките

9d87a06948 okjpg

Третото око

Докато бях бременна с третото в първите месеци, още не знаехме пола на бебока. Та, лягаме си с мъжа ми и децата, и по някое време (беше 03:05 ч. сутринта) се събуждам от течение, надигам се от леглото и гледам, че вратата на спалнята е широко отворена. Там седи момченце на около 7-8 годинки, много красиво и русичко. Гледам момичетата си спят, поглеждам пак към него, а той ми се усмихва. Почнах да бутам мъж ми да го будя да види детето, събужда се той, а аз му казвам: ”Виж, на вратата има някакво момченце.“, погледнахме натам, но него вече го нямаше, а вратата си стоеше широко отворена. Тогава разбрах, че бебето, което очаквахме, ще бъде момче. Роди се със светло-кестенява косичка и сиви очички. След като го подстригах преди три месеца горе-долу, косичката му стана русолява, точно като на детето от съня ми :) С каките не ми се е случвало такова нещо.

След всичко прочетено, съвсем основателно, една от читателките е задала следния въпрос:

„Кога отшумяват симптомите?“

Може би верният отговор се крие в споделеното от една майка:

Синът ми е на 30 години, а аз все още го хващам за ръката и го побутвам зад мен, когато пресичаме заедно зебрата, а за забравянето... уф... още ме държи в много точки.


Препоръчваме ви още: 

30 признака, че имате мамешки мозък

 

Автор: Мария Пеева

Големият ми син беше на 18, когато реши да си купи някакъв супер скъп телефон, при положение, че имаше предния модел, който му върши същата работа. Баща му отказа. Синът ми излезе с аргумента, че може да си го вземе на лизинг и да си го плаща с джобните. Баща му се съгласи. Искахме да видим какво ще се получи от този лизинг. И познайте. Отказаха му, разбира се. Та той нямаше никакви доходи освен джобните си. Смяхме се с глас, когато Теди ни разказа тази история - как влязъл в офиса, докаран в най-хубавите си дрехи, самоуверен, обяснил за какво идва. Човекът отсреща почнал да си пише нещо на компютъра, кимал с глава. И после дошъл този момент, в който го запитал какви са основните му приходи и Теди отговорил:

- Татко ми дава джобни.

А човекът му отвърнал:

- Може би не е лоша идея тогава баща ви да дойде и да поиска лизинг. На него има далеч по-голяма вероятност да му отпуснем.

Да, всички се смяхме, но си направихме и съответния извод. Бяхме допуснали огромен пропуск в неговото възпитание - Теди изобщо не беше научен да цени парите и да борави с тях.

Не искам да оставате с лъжливото впечатление, че това е, защото сме някакво богато семейство, което си глези децата и им осигурява всичко, което пожелаят. Всъщност причината е съвсем друга. В годините, когато Теди беше малък, ние работехме ужасно много и парите вечно не стигаха. Но въпреки това, от чувство за вина, че не му отделяме достатъчно внимание, ние с баща му полагахме неистови усилия по никакъв начин да не се чувства ощетен. С други думи свръхкомпенсирахме с всякакви вещи и подаръци, от които той нямаше нужда. Той имаше нужда от най-обикновена топка, която да порита с баща си, който работеше и през уикенда. Имаше нужда от майка, която не работи по 12 часа на ден, ами го води на кино или на разходка след училище. Имаше нужда от куче, с което заедно да поиграем или от редовни семейни почивки. Всичко това не успяхме да му го осигурим. Раздавахме се на макс, скъсвахме се от работа, за да постигнем финансова сигурност. Така сме мислели, че е редно, не се обвиняваме за всички пропуснати мигове, но… ни липсват. Прости ни, Теди. Хубавото е, че сега всъщност прекарваме много повече време заедно, отколкото в детството му. И то не за да поправим грешката си, а защото ни е приятно. И още нещо… С по-малките му братя не правим това. Намерихме някакъв баланс между работата и семейството, и ако се налага да се прави компромис, той не е за сметка на семейството. Струва ми се, че това е правилното решение.

Втората грешка, която осъзнахме, е, че не сме му създали реална представа за финансите на домакинството. Впоследствие коригирахме и този пропуск с по-малките си момчета. Погрижихме се да са наясно с това как се печелят парите и за какво се харчат. Повярвайте ми, никога не е прекалено рано да обясним на децата си елементарните финансови правила. Това дори ще им е интересно, а освен това ще ви спести безкрайните обяснения защо не може постоянно да се купува всичко, което си пожелаем. Може дори заедно да си направите таблица, в която да вписвате приходи и разходи.

Защо му е на тийнейджъра карта?

64618111 ok

На най-малките обясняваме семейните финанси ето така:

1. Татко и мама работят и получават пари за това. Парите отиват в банката, където ни ги пазят. С карта теглим, ако ни трябват в брой, или плащаме за всичко необходимо. Много е важно в края на месеца парите, които сме похарчили, да не са повече от тези, които сме изкарали. Най-добре е, ако са по-малко, защото тогава парите, които не сме похарчили, са спестени - както вие спестявате в касичката. Човек може да спестява за нещо специално, с някаква цел. А може и да спестява за всеки случай, да има резерва, ако някога се наложи.

2. Парите, които са необходими за домакинството, не са само тези, които харчим в магазина за храна и дрешки. Всъщност храната и дрешките са малка част от разходите. Ето за какво се харчат пари в едно семейство:

  • Кредит - когато ни трябваше по-голяма къща и не ни стигаха парите, банката ни даде назаем, а всеки месец ние й връщаме по малко.
  • Битови разходи - всеки месец плащаме за тока, водата, интернет и всичко останало, което използваме като услуги.
  • Храна
  • Транспорт
  • Образование - тук са всички такси за училища, курсове и обучения, материали и пособия.
  • Развлечения - това са разходите за забавления, рождени дни, празници, културни и спортни събития и хобита.
  • Почивки и пътувания
  • Облекло и грижи за външния вид
  • Лекарства и здравеопазване
  • Подаръци, играчки и джаджи

Мамо, ние бедни ли сме?

35284268 10214744241013379 286824598995992576 n

На тази снимка Алекс организира гаражна разпродажба, след като му казах, че Феята на зъбките няма да дойде скоро при него.

После им предлагам да подредим в правилната последователност всички тези разходи - според важността им за семейството. В разговора става ясно, че има неща, без които не можем и те отиват на предна позиция. Накрая те сами слагат играчките и джаджите на последно място. Тогава заедно определяме бюджета за тях. Никой не се сърди. Децата обичат да са наясно с картинката. И независимо, че сега имаме по-големи финансови възможности от времето, когато Теди беше дете, реално харчим доста по-малко за излишни предмети. Като пиша това, в никакъв случай нямам предвид, че децата нямат нужда от играчки, напротив. Но те нямат нужда да бъдат затрупвани с тях или непременно да получават всички играчки, които поискат. Дори нещо, което сме решили да им купим, ще стане още по-желано, ако им дадем възможност да почакат известно време и да предвкусват удоволствието да го притежават.

Само да ви предупредя, че след тези разговори понякога има забавни периоди, когато децата изпадат в крайности и много държат да демонстрират финансовата си компетентност и отговорност. Може и да ви се случи нещо подобно на тази история:

- Мамо, ще ми купиш ли шоколадово яйце?

- Мисля, че моментът не е подходящ. (имам предвид, че е точно преди обяд).

При което Коко се обръща към продавачката:

- Може ли да ни запазите едно яйце за следващия месец, когато ще можем да си го позволим?

Но като цяло мисля, че по-добре е да рискуваме децата ни да са малко по-скромни, отколкото да ги възпитаме в другата крайност. Може би някой ден Теди ще ви разкаже как се сблъска със суровия живот в Англия и в крайна сметка се научи, че най-добре е човек да си вади парите сам, а да не чака на джобни от татко.

Финансовите приключения на нашето семейство достигат до вас с подкрепата на Visa. На сайта им може да прочетете повече за промоциите им и да спечелите страхотни награди.


Препоръчваме ви още:

Децата и парите

Автор: Валентина Вълчева

Благодарение на един мистериозно налегнал ме пансинуит, съм си вкъщи. Децата – също. Престолонаследник №2 е заспал блажено в кошарката си, а аз дежуря покрай него да подсещам Престолонаследник №1, че трябва да пази тишина. Прескачам по навик от група в група из Facebook и, разбира се, въпрос на време е да попадна на поредния пост, състоящ се от точно три изречения, в които откривам на първо четене 12 (подчертавам: дванадесет!!!) правописни грешки.

Не се стърпявам и промърморвам нещо нецензурно. Малко неща на този свят могат да ме изкарат от релси и да ме накарат да предпочета да НЕ съм добре възпитана. Неграмотността е едно от тях. Твърдо!

Ама естествено, че Престолоноследник №1 моментално регистрира новата думичка и очичките му светват:

- Мамо, на мен ли?

- Не, маме. На една тука леличка…

- Защо ѝ казваш така?

Вместо да му обяснявам, питам:

- Маме, ти знаеш ли как се пише „съм”?

- Да.

- Кажи ми го!

- СЪ… Ъ… МЪ…

- С „ъ” по средата, така ли?

- Мхм!

- Сигурен ли си? Не е ли с „а”?

- Ами… - замисля се той - … не. „Сам” си е „сам”. Аз не съм „сам”, а съм „съм”.

Да, той е „съм”. И е на пет години. А жената, пуснала поста в групата, е на поне четиридесет. Според твърденията ѝ – с висше икономическо образУвание.

Честно! Ако в зората на социалните мрежи беше дразнещо, а после – смехотворно, вече е обезпокоително. Неграмотността имам предвид. И не просто неграмотността, а откровеното нежелание на неграмотните да се борят с недъга си. Защото да, неграмотността е недъг. Недъг, но лечим. Недъг, с който би трябвало да се борим със същата жар и настървение, с които днес майките на деца с увреждания се борят за правата на децата си.

Какво научих от фейсбук

fase

Според статистиката България се е подредила на 43-то място от възможните 44 по грамотност според международния тест за грамотност на 15-годишните PISA. Първенци сме по неграмотност в Европейския съюз според анализите на Европейската комисия, а в света сме на 53-то място, изпреварени от Тонга, Тринидад и Тобаго и разни други държави, които иначе броим за десети свят. От 113 държави сме на 47-мо място по интелигентност.

Тоест статистиката сочи, че нацията ни е НЕграмотна. (Да, една дума е, точно както „ЗдравейТЕ”, за разлика от НЕ знам, НЕ мога, НЕ искам и т.н.) И проблемът не е само при децата, ако съдим по наличните примери из Facebook. Особено из групите, профилирани за майчинство и бременност.

Да, знам – tova ne e grupa po pravopis, а аз съм „комплексирана усойница”, защото НОЙ ми бърка в очите, когато дойде време да раздава „деЦките”. И явно никоя от новоизпечените майки там, която очевидно има проблем дори с изписването на името на собственото си дете понякога (мога да приложа и скрийншот, за да го онагледя, но правилата на групата, от която съм го свалила, ми забранява, а аз се старая да спазвам правилата)… та никоя от тези жени не проумява, че всъщност един ден, след някоя и друга година, тя ще трябва да държи ръката на детето си, докато то се учи да пише собственото си име. Същото онова име, което дори родната му майка не умее да изпише. И ако децата са нашето бъдеще… Прощавайте, но… що за бъдеще ще създадете вие, момичета?

Не, уважаеми. Статистиката не лъже и не е резултат от поредния таен световен заговор на рептилите, соросоидите, лекарите, фармацевтите и/или извънземните. Неграмотни сме. И ставаме все по-зле. Което за мен е странно (и страшно, разбира се). Редактирам си постове и коментари дори заради една изпусната запетайка или интервал, а в същото време попадам на такива, за които ми трябва помощ от научен сътрудник в БАН, за да разшифровам какво е искала да каже „авторката” („Luskate li si bebetata vecer?” Както искате, така го разбирайте!)

Детето ми недоучено

100d07 ok

За „шльокавицата” дори не знам има ли смисъл да отварям дума. Само ще кажа, че видя ли повече от четири думи, изписани на това странно писмо, просто си правя пас. Така че, съжалявам! Може да е нещо много ЕнтелЕгентно, но достатъчно проблеми ми докара проклетият пансинуит – не ми трябват допълнителни причинители на главоболие.

Ако ще ме питате защо продължавам да членувам във въпросните групи обаче, длъжна съм да направя „най-страшното признание”: за забавление. Ето, казах си го! Не, не за да се подигравам на хората там – то се е видяло, че ни „со кратце, со благо”, ни „со малко кютек” ще се оправят нещата (Андрей Ляпчев има авторство върху този израз, ако някой проявява интерес), но понякога имам нужда да се убедя, точно когато силно съм се усъмнила в себе си, че има и по-зле от мен. Човещинка, дето е рекъл литературният герой!

35509517 10209898265213387 4628246067996000256 n 1

Та понякога ми се иска просто така… между другото… да напомня на тези войнстващи защитнички на свободата на „свободното” слово (да, НЕграмотността имам предвид), че всъщност ограмотяването е част от майчинството, при това съществена. Защото утре никой няма да се сети да пита детето ви дали като бебе е захранвано с домашни манджи или е кърмено до тригодишна възраст, нито ще го питат защо е или не е ваксинирано, но ще го скъсват от подигравки, защото майка му е написала в профила му за рождения ден „Chestit prazDnik, slUncO!” И не дай си Боже, то да е отговорило на същото ниво!

Така че да, прави сте – маЕчЕнските групи във Facebook са за „vzaimopomosh” и част от помощта, която ви се предлага/оказва, е да ви се показват пропуските в правописа, които понякога са дребни, но в голяма част от случаите са безумно потресаващи за времето, в което имаме възможност да живеем. Ако за вас това са досадни подробности, имайте предвид, че понякога от една пропусната запетайка се умира. Питайте някое „педи”, ако не ми вярвате!


Препоръчваме ви още:

Аз и майчинските групи

Синдромът "Мили мами"

За какво й е на госпожата книга?

 

УНИЦЕФ: 2 от 3 деца живеят в страни, където бащите нямат право дори на един ден платен отпуск по бащинство

Детският фонд на ООН призовава за инвестиции в политики, насочени към семейството, които да подпомагат ранното детско развитие, вкл. платен отпуск по бащинство и майчинство, безплатно предучилищно образование и платени почивки по време на работа за кърмене

Почти две-трети от децата на възраст под 1 година – или близо 90 милиона в целия свят – живеят в страни, в които бащите нямат право по закон на дори един ден платен отпуск по бащинство, показват данните на нов анализ на УНИЦЕФ.

92 държави нямат национални политики, които да гарантират, че бащите получават адекватно платено свободно време с новородените си бебета, включително Индия и Нигерия, които имат високa раждаемост. За сравнение, в други държави с високa раждаемост, като Бразилия и Демократична република Конго, има платени отпуски по бащинство, макар и относително кратки.

Бащи в "майчинство"

tatko4

„Положителното и стимулиращо взаимодействие между майките и бащите от самото начало помага за развитието на мозъка на децата, като ги прави по-здрави и по-щастливи и увеличава способността им да учат. Отговорност на всички нас е да им дадем възможност да осъществят тази роля.”, каза изпълнителният директор на УНИЦЕФ Хенриета Фор.

Научните данни показват, че когато бащите изградят връзка с бебетата още от самото начало, е по-вероятно да имат активна роля и в цялостното развитие на детето. Изследванията също така показват, че когато децата позитивно взаимодействат с бащите си, се радват на по-добро психично здраве, самоуважение и удовлетворение от живота в дългосрочен план.

УНИЦЕФ приканва правителствата да прилагат национални политики в подкрепа на семействата, които подпомагат ранното детско развитие, включително и да осигуряват платен отпуск по бащинство, за да се помогне на родителите да имат времето, ресурсите и информацията, от които се нуждаят, за да се грижат за децата си.

По-рано тази година УНИЦЕФ модернизира подхода си към разпоредбите за родителския отпуск и вече предвижда до 16 седмици платен отпуск за бащинство във всичките си представителства по света – това е първата агенция на ООН, която удължава този отпуск над стандартните четири седмици.

„Не можем да бъдем "За всяко дете”, ако не сме „За всеки родител”. Трябва да изискваме повече от правителствата и работодателите, ако искаме да дадем на бащите и майките времето и ресурсите, от които се нуждаят, за да се грижат за децата си, особено през най-ранните години от живота им”, каза още г-жа Фор.

Най-добрият татко на света

tatko

В целия свят се засилва стремежът към политики, които са в подкрепа на семействата. В Индия например официалните власти предлагат законопроект за предоставяне на три месеца платен отпуск по бащинство. Остава обаче много работа. В 8 страни по света, включително САЩ, където живеят близо 4 милиона новородени, няма изобщо платен отпуск по майчинство или по бащинство. Настоящият анализ е част от глобалната кампания на УНИЦЕФ „Супер татко”, която за втора поредна година цели да премахне бариерите, които възпрепятстват бащите да играят активна роля в развитието на децата си. Основен момент в кампанията е отбелязването на Деня на бащата (17 юни) - признат в повече от 80 страни, като се фокусира върху важността на любовта, играта, закрилата и доброто хранене за здравословното развитие на мозъка на малките деца.

Напредъкът в невронауките е доказал, че когато децата прекарват най-ранните си години – особено първите 1000 дни, от зачеването до двегодишна възраст – в пълноценна и стимулираща среда, новите невронни връзки се формират с оптимална скорост. Тези връзки са определящи за познавателните способности на детето, как то се учи и мисли, за способността му да се справя със стреса, дори какви доходи ще има като възрастен.

Какво научих, докато бях баща в майчинство

tatko2

„Поредицата публикации в списание „Лансет“, Разширяване обхвата на ранното детско развитие: от науката до реализирането“, стартирали през октомври 2016 г., разкриват, че близо 250 милиона деца под 5 години са изложени на риск да не развият своите възможности поради недохранване и крайна бедност. Същите данни разкриват, че програмите, насърчаващи пълноценната грижа – здраве, здравословно хранене, стимулираща грижа, сигурност и закрила, ранно учене – могат да струват едва 50 американски цента на глава от населението годишно, когато се комбинират със съществуващите здравни услуги.

Германия, Финландия, Исландия, Норвегия, Южна Корея, Швеция са държавите, които имат политика, която или дава по-дълъг платен отпуск за бащите, или им предоставя финансови стимули да вземат по-дълъг отпуск, което е от полза за по-продължителното им участие в развитието на техните деца.

Да спасим бащите

tatko3

Какво е положението в България:

В България бащите, които са осигурени, имат право на платен отпуск по бащинство от 15 календарни дни. Той се ползва от момента, в който бебето е изписано от лечебното заведение. След навършване на 6 месеца на детето бащата може да ползва оставащият отпуск на майката за раждане на дете, с нейно съгласие – до изтичане на законните 410 дни.


Още за ранното детско развитие:

УНИЦЕФ в България провежда комуникационна и социална кампания за ранно детско развитие под мотото „Грижа, любов, игра за всяко дете“, която помага на настоящи и бъдещи родители с полезни насоки как да дадат най-доброто начало в живота на своето дете. Кампанията цели да набере средства за програмата на УНИЦЕФ в подкрепа на семействата с малки деца в страната. 


Препоръчваме ви още:

Типове татковци

 

Четенето е най-добрият начин на продължиш да учиш, дори през ваканцията. Този навик усъвършенства речта, правописа и граматиката на детето. Да не говорим за безкрайните възможности за развитие на въображението му. Какво да правим, ако наследникът ни не е прелистил и страница през лятото? Как да го насърчим да заобича книгите?

Навярно повечето от нас са използвали най-популярния метод: „Ако прочетеш N брой страници, ще ти дам… “ Според анкета на британското издателство Rising Stars и университета Ковънтри 60% от родителите във Великобритания подкупват децата си, за да четат. Някои стигат дотам, че възнаграждават дори за няколко прочетени страници. „Валутата“ варира от поощрителни стикери и червени точки (32%), до по-късно лягане (23%), допълнително време за ползване на компютъра или телевизора (14%), джобни (8%), развлечения (7%), лакомства (5%).

Все пак професорът от Катедрата по психология от Рочестърския университет (САЩ) и автор на книгата „Защо правим това, което правим“ Едуард Деси предупреждава, че този подход работи само докато има стимули. Заради „подкупите“ четенето се възприема като досадно задължение, за което непременно трябва да бъдеш възнаграден. Как да заразим децата си със страст към четенето, за да стане награда само по себе си?

10-те права на малкия читател

chitatel2

Специалистите от британското издателство Pearson, в „Пътеводител в детското четене“, предлагат 10 лесни начина това да се случи.

1. Нека книгите станат част от живота на семейството ви. Обградете децата с книги и редовно попълвайте домашната библиотека с нови издания.

2. Запишете се в местната библиотека. Дайте на детето възможност само да избира книги оттам, насърчавайте го да участва в различни читателски конкурси, да посещава срещи с писатели.

3. Четете заедно това, което ви харесва. Може да са стихчета, комикси, вицове, готварски рецепти, списания, дори речници. Всичко, което ви е интересно. Не се ограничавайте само до художествената или полезната литература.

За думите 

chitatel3

4. Създайте си условия. Организирайте уютен ъгъл за семейно четене с лампа и мека постелка.

5. Задавайте въпроси по прочетеното. Можете да започнете с: „Докъде бяхме стигнали предния път?“, „Помниш ли какво се случи с героя в предишната глава?“, „Как мислиш, какво ще стане по-нататък?“

6. Винаги носете със себе си списание или книга с удобен формат – те са незаменими на път или докато чакате на опашка с детето.

Читателят живее хиляда животи

chitatel

7. Препрочитайте любимите си истории отново и отново. Препрочитането подобрява навиците за четене и създава увереност у детето.

8. Четете за лека нощ. Това са моменти на емоционална близост след дългия ден и са много подходящи за съвместно четене или разговори.

9. Съобразявайте се с интересите на детето. Ако те се въртят около компютъра или телевизора, купете му книга по любим филм или ръководство за компютърни игри.

10. Четете на глас, с подходящото изражение, използвайте актьорските си способности. За малките деца са много подходящи римуваните истории.

 


Препоръчваме ви още: 

Книжният ни списък за лято 2018

Книгите, които децата ни ще обикнат

Автор: Иво Иванов

Аз съм един неосъществен архитект. И като такъв, жадно се интересувам от архитектура и градска среда. Дето се вика, аз по жени не се заглеждам така, както по архитектурни планове на къщи. Фейсбук явно ме идентифицира като потенциален купувач и чат-пат любезно ми предлага горещи оферти за продажби на недвижими имоти.

Бутикова сграда в престижен столичен квартал. Модерни апартаменти с отлично разпределение, подходящи за динамични, млади, градски хора.

Увеличавам плана на етажа, любопитен да видя отличното разпределение: апартаментите са като кутийки и в тях няма място за маса за хранене, дори и за малка такава. Вмества се само миниатюрен барплот между кухненския бокс и двуместния диван, а вратата на спалнята опира в леглото.

Еее, ама тия хора са възприели минимализма съвсем буквално!

Това ще да са явно жилища за динамични млади джуджета-бизнесмени, викам си. Толкова динамични, че се хранят набързо „на крак“ вкъщи, или пък се хранят само навън. Динамично се къпят в миниатюрната баня и спят динамично в мъничката, но кокетна спалня. На сутринта динамично се обличат, защото в спалнята няма място за гардероб, който да ги бави. Така де, това са буржоазни отживелици.
Площта може и да е малка (колко му трябва на съвременния динамичен градски човек!), но пък за сметка на това жилищата се предлагат с множество екстри – луксозни общи части, луксозен асансьор. Имал съм „удоволствието“ да се возя в такъв асансьор – беше в луксозно изпълнена бутикова кооперация. Инокс, огледала, вградено осветление. Модерна работа! Само дето като се качи трети пътник, асансьорът пропада със старомоден трясък в мазето... пардон, в луксозния сутерен, и блокира. Всички трябва да слязат и да продължат по стълбите, за да тръгне отново.
За артистичните души пазарът на недвижими имоти предлага кокетни мезонети с разчупени линии и романтична тераса с прекрасна гледка. Разбирай, стаите са осмоъгълни и няма къде един гардероб да туриш (и въобще, каквато и да е мебел с формата на правоъгълен паралелепипед). Таваните са скосени и не можеш да ходиш изправен. Терасата е метър на метър, с изглед към изпраните гащи на съседката отсреща. Водени основно от грижата за социализацията между хората в този все по-отчужден свят, проектантите разполагат максимално количество апартаменти на малка площ. Това обаче не е оправдание да жертват функционалността. 

Лагом - семпло и умерено по шведски

302653 P ok

По света проектират и по-малки жилища, които обаче са далеч по-ефективно разпределени и е намерено място дори за сервизни помещения, за които у нас явно никой архитект не е чувал. Във всеки дом обикновено се ползват неща като пералня, сушилня (особено ако няма балкон), прахосмукачка, дъска за гладене, ютия, кофи, мопове, перилни препарати, завивки и т. н. – къде се предполага, че обитателите на бутикови сгради ново строителство ще съхраняват всичките тези вещи?
У нас, дори и сравнително големи по площ жилища, страдат от крещяща липса на функционалност при проектирането на помещенията и така пространството се прахосва. А то никак не е евтино.

По правило у нас жилищата не се строят, за да ти е удобно и уютно в тях, а да ти вземат парите. Това не са жилища за хора, а за кредитополучатели и ипотекоизплащатели.

И тук изобщо не отваряме болезнената тема за качеството на новото строителство, да не говорим пък за естетика, а оставаме на ниво елементарна функционалност и практичност.
Човек би очаквал, че няма какво пък толкова да се обърка при зонирането на един правоъгълник, но въображението и размахът на българските архитекти не познават граници!

По размах с тях могат да се мерят само брокерите на недвижими имоти. Добрият имот има 3 основни характеристики, казват специалистите: локация, локация и пак локация. Агенциите за недвижими имоти следват неотклонно този принцип и затова всичките жилища, които предлагат, са с перфектна локация – близо до центъра, на изключително комуникативно и същевременно тихо място, с южно или югоизточно изложение, в близост до спирки на градски транспорт, магазини, училища и детски градини, и с панорамна гледка към Витоша. Почти няма апартамент, който да не е с панорамна гледка към Витоша, така че ако търсите точно такъв, ще е трудно да намерите.

Ако не са близо до центъра, то задължително са в престижен квартал или в бързоразвиващ се квартал с голям потенциал. Демек, няма улици, за тротоари да не говорим и за придвижването от колата до входа трябва да предвидите гумени ботуши за джапане в калта и фенерче да си осветявате пътя, като се стъмни. Най-близката спирка на градския транспорт е на около 2 км.

Уютен дом

253433 ok

 

Щастливец съм, че живея в непрестижен и немодерен квартал с паркове, градинки и добре планирана, стара социалистическа инфраструктура с достатъчно отстояние между блоковете. В София някои квартали са силно надценени, докато други са силно подценени. Жителите на подценените само печелим от това, но по-добре да си траем. Едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа например, че непопулярните южни склонове на Стара планина крият огромен потенциал и са по-добри за живеене от ултра мега фаворизираните северни склонове на Витоша. Заради слънцегреенето. През зимата слънцето в Бояна залязва доста по-рано, ако не сте забелязали. Проблемът е в липсата на хубави пътища, но това е въпрос на време, предполагам. При всички положения, за всички ни е по-добре градът да расте на север, отколкото да се ‚уплътнява‘ като се застрояват де що има градинки и детски площадки. Аре нема нужда да сме си чак толкова близки!

Иначе за строителните предприемачи, архитекти и строители на подобни бутикови сгради с модерни апартаменти тип ‚боксотоалетниера‘, за които хората плащат една торба пари и се заробват с кредити към банките за години напред, е отредено специално място в Ада – светло, просторно, функционално и с изключително добра локация...
Нищо чудно някой ден чуем по новините: „Столичният брокер С. И. е бил застрелян около 10 часа тази сутрин на тихо, но комуникативно място... "


Препоръчваме ви още:

Улици с люляци

 

Автор: Мария Пеева

Някои хора са способни да съчувстват, на други им липсва емпатия. Някои са готови да се разплачат, когато видят нечие страдание, други най-много да си кажат: “Добре, че не се случи на мен”. Хората са различни и не можем да очакваме всички да реагират еднакво на трудностите, които други преживяват, нито да са готови да откликнат и да се отзоват във всеки един момент на нуждите им.

И все пак си мисля, че за някои професии е важно това качество - съпричастието. Как може да станеш учител, ако не обичаш деца? Как може да станеш лекар, ако ти е безразлична съдбата на пациента? Как може да станеш социален работник, ако не уважаваш хората, които следва да подкрепяш?

Може би някои от вас ще кажат, че за да работиш добре с хора, независимо дали са пациенти, ученици или клиенти, трябва да си хладнокръвен, безпристрастен, да не позволяваш емоциите да вземат връх над трезвата ти преценка.

И все пак нека правим разлика между дистанцираност и хладнокръвие, между безразличие и безпристрастност. Днес вложих много негативни емоции в спор, който все пак беше ползотворен, защото ме накара да се замисля за качествата, които бих очаквала от един социален работник. Замислих се какъв трябва да бъдеш, когато срещу теб застане човек, нуждаещ се от помощ. Имаш ли право да си студен, безразличен, високомерен, снизходителен, презрителен? Да натякваш? Да демонстрираш висотата на позицията да решаваш съдби? Да не изслушваш човека, който търси помощта ти, защото по-добре от него знаеш какво му трябва? Нима така ще му вдъхнеш доверие, че можеш да му помогнеш? Че си загрижен за него? Къде отива "социалното" на социалните служби, когато го няма човешкото, когато липсва доверието между човека, който оказва помощ и човекът, който трябва да я получи. Нали идеята е първият да "служи" на втория, не вторият да се моли на първия, да "проси пари", както някой се изрази днес? Нека докато се борим срещу системата, не забравяме, че тя е съставена от хора. И ако достатъчно от тях имат желанието да "служат" смислено, ако приемат работата си като мисия, като съществен елемент за щастието и благото на обществото, то тази система ще се промени наистина. Само външен натиск и протести не стигат. Трябва и вътрешна воля, вътрешно желание от страна на самите служители. И коренна промяна на отношението към всички хора, които търсят помощта им.

В сайта на една школа за социални работници открих тези 10 умения, които човек трябва да притежава, за да бъде добър в професията си. Ако не са ви присъщи, ако не можете да ги развиете в себе си, може би друго поприще ще е по-подходящо за вас. В социалната работа няма много пари, така или иначе. Оставете я на хората, които искат да я вършат, защото я чувстват като признание.

10 качества, които социалният работник трябва да притежава и възпитава. 

1. Емпатия

Емпатия е способността да се идентифицираш с трудната ситуация на друг човек. Това е интелектуален и емоционален процес, който ще ти помогне по-добре да разбереш и да помогнеш на други да решат проблемите си. Повечето социални работници са емпатични по природа. Често това е основната причина да изберат тази професия.

Емпатията - вродена ли е способността ни да съчувстваме?

4945 ok

 

2. Поставяне на граници

Освен да е емпатичен, социалният работник трябва и да умее да постави граници и да приеме, че има ограничения на това, което може да се направи за определен период от време. Предизвикателство на професията е, че често ще имате чувството, че работата ви не е свършена докрай. Ако си поставяте граници и разделяте работата на етапи, ще може по-лесно да отговорите на собствените си очаквания.

3. Активно изслушване

Умението да изслушваш активно, да задаваш точните въпроси и да запомняш информация е жизненоважно в социалната работа, особено в консултантския й аспект. Така утвърждаваме отношения на доверие, отваряме врати и разбираме важни детайли за човека, който търси нашата помощ и разбиране.

4. Интуиция

Освен да получи и обработи вербалната информация, социалният работник трябва да обръща внимание на езика на тялото, социалния подтекст и културните модели на поведение. Някои клиенти ще заявят директно от какво имат нужда и ще работят фокусирано за решението на проблема, а за други ще се наложи да “четете между редовете”, за да интерпретирате чувствата им.

Защо майките са перфектни в офиса

3d9d200e ok

5. Правилна самооценка

Социалните работници редовно получават обратна информация от клиенти, супервайзери и други източници, но самооценката е не по-малко важна. Да оценявате как се справяте сами и да работите за подобрение, като вземате предвид градивната критика и похвалите, е незаменимо умение.

6. Организация

Социалните работиници често имат натоварен график, много случаи и скучна бумащина. Умението правилно да разпределяте времето си и да подреждате приоритетните задачи ще ви помогне да предложите по-добри услуги на клиентите си.

7. Координация

Способността да координирате комуникацията и действията на различни страни е жизненоважна част от ролята на социалния работник в свързването на клиента с различни служби и услуги.

8. Убеждение

Дали за да убедите клиент да промени поведението си, да мотивирате здравен служител да ви помогне или застраховател да покрие нечии разходи, умението да убеждавате е безценно за социалния работник.

Умора на съчувствието

3728 ok

9. Кооперация

Както любезното убеждаване, така и активното съдействие може да предложи алтернативен маршрут за правилното решение. Умението да преговаряте, да правите компромиси и да се сработвате с другите е от първостепенно значение в социалната работа.

10. Почивка и презареждане

Социалната работа може да е много благодарна професия, но също така и невероятно стресираща. За да бъдете ефективен и ангажиран в работата си, жизненоважно е да се грижите и за собствените си нужди. Да оставяте работата си в офиса и да се насладите на почивката е важно не само за вашето благосъстояние, но и за това на клиентите ви.

Самата природа на повечето социални работници предполага тези качества. Важно е да признаете значимостта им и да ги развивате, за да имате успешна и смислена кариера в избраната професия.


Препоръчваме ви още: 

Майките, от които нищо не зависи

 

 

Автор: Мая Цанева

Ако вчера бях пуснала сигнал до 112 за случката, която ще ви разкажа, той щеше да звучи така: "Един едър мъж с петел под мишница ме заплашва на улицата, защото вдигнах чистачките на една кола (не неговата)."

Предупреждавам, текстът е дълъг!

И така, ще започна от по-далече. От няколко месеца създавам неудобство на неправилно паркираните автомобили на тротоара, по който се стига до детската градина и площадка, на която синът ми играе. Пускам редовно сигнали и вече има резултат: след няколко проверки и съставени актове за нарушение, положението се подобри отчасти. Местните нищо-не-правещи и собственици на кафета и магазини ме познават, но никога не са ми казали и една лоша дума. Вероятно ме възприемат като местната активна гражданка. До вчера.

На ъгъла на улицата, така че да запуши достъпа до тротоара на всички, независимо дали са възрастни или деца, беше спрял един джип. Аз му вдигнах чистачките и щом пресякох улицата, от един стар Форд на отсрещния тротоар се надигна мощен вик с думите: "Ей, селянко! Ще те пребия! Ти ли си купувала тия чистачки, че да ги вдигаш!". Аз онемях от изненада. От колата, от мястото на шофьора, излезе едър мъж с потник и... с петел под мишница. Той продължи словесната атака с думи и заплахи, които няма да повторя, защото Фейсбук най-малкото ще ме цензурира, а и аз не желая дори да си ги спомня.

Попитах господина кой му дава право да ме обижда и го предупредих, че ще се обадя на полицията. Всъщност блъфирах, защото бях излязла без телефон, но няколко мъже, сред които познати от градинката наблизо, вече се бяха изправили и следяха отблизо какво се случва. Тогава от колата излезе втори човек със същата осанка. Леко се спекох и помолих един познат татко от градинката да запише номера на автомобила на господина с петела.

Той се намеси и разгони моя агресор, който се запъти с псувни към близкия бар за залагания.

Аз напуснах сцената в лек шок, но запомних номера на колата за всеки случай. По-късно на площадката дойде наш съсед, с когото прекарваме вечерите навън с децата. Той попита съпруга ми дали познава Х. Оказа се, че моят спасител отишъл в бара и сплашил господина с петела. Онзи се оказа местен познайник, който от дете по-скоро лаел, отколкото хапел. Не знам дали това важи и за петела. Та този Х се стреснал и се надявам да не се виждаме скоро.

Разказвам това поради няколко причини:

1. Онлайн, а и лично, да благодаря на мъжете, които се намесиха адекватно и ми помогнаха да се справя в тази ситуация.

2. Да, аз не шофирам, но съм наясно, че в града няма достатъчно места за паркиране. Също така знам, че всички трябва да спазваме законите и най-вече да уважаваме правото на другия да се движи някъде и то безопасно. Затова ще продължа да вдигам чистачки, да пускам сигнали и да лепя стикери на неправилно паркирани коли, особено в близост до болници, училища, детски градини и площадки за игра. Толерантна съм до известна степен към родителите с автомобили сутрин и вечер, но толкова.

3. Да, уплаших се. Не твърдя, че съм смела, нито че съм направила нещо специално. Но човекът с петела не изглеждаше нито разбран, нито миролюбив. Имаше вероятност да пострадам. Агресията на пътя е страшна и не бих искала тази случка да се повтори. Затова, моля ви, движете се разумно, паркирайте по закон и се погрижете за менталното си здраве!

Ку-ку-ригу!


Препоръчваме ви още:

Майката на детската площадка

Криворазбраните правила на пътя

Апатията е новият принцип

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на