Между стрелките

Автор: Лени Рафаилова

- Извинете, имате ли часовник?

- Да, имам!

- А знаете ли колко е часът?

- Да, знам!

Това е нещо подобно на оня виц за човека с бананите в ушите. Толкова е тъпо, ама и сега някой да ми го разкаже, пак ще се разхиля като олигофрен. Тя, идиотията, не ме напуска цял живот време. Даже съм убедена, че все повече заприличвам на човека с бананите в ушите. Чувам, ама нещо не ми се ще. Дето се вика, искам, ама нямам желание. Не ме притеснявайте, не ме притискайте, искам ей тъй да си вървя и да не ми дреме кое време е станало. Аз часовник не съм. И нямам. Имала съм. Няколко даже. Електронни, със стрелки, големи, мънички, евтини и малко по-скъпи. Последно взех тоя на детето, дето на циферблата е нарисуван френски булдог. Ама на нито един от тия часовници не му провървя с мен.

Първият беше електронен, че и с калкулатор. Последен истеричен писък на модата. Особено в България, и то там някъде през 1984-85 година. Прилягаше чудесно на пухкавата ми ръчичка, която точно се бе научила да дращи ченгелчета с молив между тесни и широки редове в старателно подвързана със зелен картон тетрадка. Много ми го искаха децата и аз много им го давах. Така. Отбелязвам, че стисната никога не съм била. Освен сега, ако става въпрос за скъпи цигари и квалитетно уиски. Та, давах го аз часовника, те си ми го връщаха. Всичко си беше чудесно. Може и да са ми завиждали, не знам, а и не ме интересува. Ако някой  бе поискал да му го подаря, сигурна съм, че щях да го направя, без изобщо да се замислям какво ще ме направи майка ми после. Така навремето подарих портмонето й на някакво дете от съседния блок. Даже не погледнах дали вътре има пари. Малко ми се губи какво се случи после вкъщи. Не, не, бой не съм яла. Шамар съм получавала един единствен път и то някъде към деветнадесетгодишна, ама него го заслужих с безобразната си, стопроцентова наглост. Та тоя хитов часовник не изкрета дълго с мен. Прецака се в един бой с най-якото (разбирай на кило) момче в класа. Тогава изгубих и има-няма сто грама коса, та се наложи да ми резнат готината кичара. Ама в боя победих! Часовникът отиде в кофата, придружен от кило, кило и половина сълзи. Аз, така все си плача, сигурно само за захарната тръстика няма да ревна. Не се знае обаче!

Плуването е интелигентен спорт. И аз, понеже съм била интелигентно дете, съм се записала на тренировки в близкия басейн. Обаче интелигентните хора са точни, а за да са точни им е необходим часовник. Страхотен, уникален SWATCH! Прозрачен, с прозрачна мека каишка. Гледаш вътре как си цъкат чарковете и се връткат разни миниатюрни колелца. Грандиозно произведение, радост за окото. Особено за това на крадеца. Интелигентното дете, интелигентно си оставило часовника в отворената съблекалня. Защо? За да не се развали, разбира се. От водата. Кой ти гледа, че пише WATERPROOF. Тоя път сълзите минаха два килограма и двеста, а интелигентността реши, че може и да закъснява понякога.

Мама. Мама си е мама. Купи на детето нов часовник, тип гривна, позлатен отстрани, май. Кой пък гледа такива дреболии в шести клас. Ама много женски, бе мамо, ще ми се смеят всички. Тя ме застрелва с поглед, аз млъквам и завъртам часовника наопаки, да си мислят всички, че някаква проста гривничка, така, без да искам, съм си мушнала на ръчичката. Не го показвах, ама много го обичах, защото беше от нея, а мама няма как да не се обича, особено пък, ако е и твоята. От доволното въртене на китката, закопчаването нещо ще да се е прецакало и в едно междучасие усетих, че аз часовник нямам. Ама в училище има звънци. Гръмогласни. Дрънчи оня ми ти звънец и тълпата се юрва по коридора към стаите. Аз съм се привела, все едно ще бера гъби, и се цъкля в пода, с надеждата, че часовникът е паднал точно ей сега и точно някъде ей там. Права бях. Ама го разбрах, чак когато чух болезненото изхрущяване на пластмаса и стъкло под обувката на един едър осмокласник. Иначе хубаво момче беше. Извини се, не, че е бил виновен де, ама нали казах, хубаво момче, че и възпитано отгоре на това. Е, сега няма да ми се размине вече. Размина ми се, ама ми беше мъчно. Повече нашите часовник не са ми купували. Купих си аз, на седемнайсет. От ония кръглите с диаметър на циферблата приблизително равен на дължината на екватора. Отгоре на това пишеше с някакви стъкълца LOVE, ама аз понеже все недоглеждам нещата и интелектът ми все закъснява, изобщо не съм и разбрала. Едно гадже ми каза. На трамваите, нали знаете, пише да спазваш дистанция, та и аз, за да не ме забърше един на завоя с металната си задница, се метнах със засилка на тротоара. Приземяването не ми се получи. Ръце, колена, строшен часовник. Разбит стъклен LOVE.  Гаджето си би шута при друга. Пфу!

Намерих си ново. След време. Един ден той ми вика, че искал нещо много специално да ми подари. Казвам, добре, аз подаръци от дете обичам, давай, каквото там си приготвил. Хоп, слага на  ръката ми тъничък, елегантен, сребърен часовник, много красив и някак малко антикварен. Питам откъде го е взел. Обяснява ми, че му е спомен от предната му приятелка, трагично загинала при инцидент, няколко месеца преди да ме срещне. Господи! Тая история е толкова покъртителна и ужасяваща, че е трудно да бъде разказана. Едно момиче загубва живота си в прилива, сред вълните. Отишло си е, часовникът е останал. Оцелял е, момчето също, като по чудо. Сега това момче дава часовника на мен. Някак ми е страшно, но го приемам. Пазя го много. Не го въртя, не го мокря, не се хвърлям през тротоарите. Но той спира. Сменяме батерията, тръгва. После пак спира. Непрекъснато. Свалям го. Този часовник не е за мен. Прибирам го. Част от нея е съхранена между малките стрелки. Тя си е за него, не за мен. Приключих с часовниците.

На работа съм. Майка ми звъни. Баба ми е починала. Изпускам слушалката на бюрото. Чудя се как е баща ми. Болен е много. Ужасно студена зима, от тия вкочанясващите, дето като излезеш за шест минути навън и дънките ти се впиват в краката и се втвърдяват, като прегорели пържоли. Ей, такава зима беше. Гадна. Отивам да видя баща ми. Говоря му... и той на мен… колкото може. Няма сили и глас. Опериран е и вече не мога да чувам гласа му. Не е добре. Карам майка ми да включи парното, не да прави икономии. Стига! Тя ми подава нещо в ръката. Часовник. От баба ми. Мъничък, златен, уникално красив. Не, не, майко, не го искам! Обаче баба ми казала, че е за мен. Въздъхвам. Баща ми стои на фотьойла и гледа толкова тъжно. През прозореца виждам Витоша. Облаците са се покатерили на Камен Дел и залезът ги прави живи. После мръква. Целувам баща ми, майка, слагам часовника на ръката и тръгвам. Вероятно пак ще трябва да готвя. Вечерта изпивам бутилка вино, не защото ми е кеф, а защото наистина ми се иска да се удавя. Все едно в какво. Стоя в тъмното сама, всички спят. Часовникът цъка леко като балерина на първата си премиера. Още малко, още малко време, по дяволите! Хвърлям цигарата и запалвам друга. Часовникът не спира. Не е спрял и до днес, но верижката му се къса непрестанно. Поправям я, после пак. Къса се. Не знам защо.

Седем часа сутринта. Събота. Звъни телефон. Не моят, на мъжа ми. Той вдига. Знам, че е майка ми, просто знам. Чаршафът е мокър. Студена пот. Не, не може да е вярно. Но е вярно. Не знам как съм станала, какво съм излъгала децата, помня само, че асансьорът спря, а аз стоях като посечена и не мърдах, не можех да прекрача линията. За да видя смъртта. Прекрачих я и я видях. Страшна беше, но по-страшното беше да видя майка си... жива. Изгладих панталон и сако на татко. Излъсках обувките. За да не го прави тя. Идват хора… разни. Влизат, излизат, плачат, говорят, досаждат, измъчват и отново реват. Аз не плача. Повръща ми се. От болката. Майка има часовник, последен подарък  от баща ми. Вероятно евтин, но нежен… като любовта им. Часовникът е спрял на шест часа и няколко минути. Вероятно тогава той е тръгнал към едно по-хубаво място. Изминали са почти пет години. Тя не излиза без да сложи часовника си. В него е той и тяхното време. На този часовник батерията така и не се изхаби. Не зная защо.

Лято е. На вилата всичко е потънало в бурени и бодли. Баща ми го няма вече, аз нямам време или просто съм твърде мързелива. Паля свещ там, където той ми беше казал. Оправям двора. Всичко. Едно куче идва да ни види. Давам му салам и парче домат. Май и той така правеше. Варя кафе за двама в кухнята. Никой, освен мен, тук не пие кафе. Преди пиехме заедно с него. Чашата някак се изплъзва от ръце ми. Поглеждам часовника. Спрял е на шест и няколко минути. Искаш ли една лъжичка захар, татко? Говоря си с него наум. Знам, че ме чува. Вдигам чашата и наливам горещо кафе. Чакам часовника да проговори. Навън падат зрели, големи череши. Тик-так, тик-так, тик-так.


Препоръчваме ви още: 

Ние бяхме и вече не сме

Мъдростта боли 

За хората, които се счупват

Код 1-2-2-1 

Последно променена в Вторник, 27 Февруари 2018 15:08
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on