Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Код 1-2-2-1

Автор: Лени Рафаилова

Носът ми тече и кашлям като след два пакета "Мелник" без филтър. Главата ми е точно копие на главата на отвратителното човече от рекламата на "Олинт". Излизам в седем да изпратя детето до спирката. Бързаме, закъснява за училище. Кой, по дяволите, е измислил първа смяна да започва в 7.30? Кучето е с яке с качулка, само ушите му стърчат. Пред малката пекарна се е събрала дежурната тумба строители. Мирише на кафе и евтини цигари. Повдига ми се. Не съм палила цигара от 48 часа, но абстиненция не ме гони, само досадна, изтощителна и грозна хрема. Детето се качва на автобуса, аз махам за довиждане и тръгвам с кучето към градинката, потънала в кал.

След половин час сме си вкъщи и главоболието ми е двойно, а кафето е късо, ароматно и горчиво. Лягам си на дивана. Придремвам със сутрешния блок. Към десет големият става кашляйки. Заразата се разпростира безкомпромисно. Аз въздишам и приготвям чай с твърде голямо количество лимон. Двамата гледаме в екрана и носовете ни текат като спукан водопровод. Дневен хороскоп: "Скорпион - късметът ви е някъде другаде, здраве, щастие, любов - всичко ви е на 6."Аха! Това е нечовешки тъпо! Не вярвам в хороскопи и всякакви там предсказания. Само гледането на кафе ми е вълнуваща загадка, останала ми от детството.

Когато бях малка, в дома на баба и дядо, идваха разни дружки на баба ми, ей така, на раздумка, да си вземат от нея домашен крем за лице или да пийнат по едно турско кафе. Помня как кафето се пенеше в джезвето и малката кухня потъваше в плътен аромат от някакъв друг, вълшебен свят. Баба ми виждаше разни фигури, знаци и числа по полепналата по стените и дъното на чашите утайка. Тълкуваше ги умело и винаги виждаше само хубави неща, които предстоят да се случат. Тогава искрено вярвах, че тя е една мила, стара магьосница, която иска да помага на хората, а кремът, който приготвя за тях, лекува всичко. После разбрах, че тези стари дами просто са се забавлявали в студените зимни следобеди, когато небето тежи от сивота, а снегът хрупа под стъпките на забързани минувачи. Не зная дали баба ми е била истинска магьосница, но със сигурност тя носеше добра магия в себе си, затова кремът ѝ лекуваше рани, а усмивката ѝ - сърца! Тя вярваше в провидението и неговата добра сила.

В дома ни имаше икони, гоблени и няколко малки кандилца. Нощем, когато ме приспиваше, тя сядаше до мен на края на леглото и ми разказваше всякакви невероятни и чудни истории. Говореше тихо и спокойно. Гласът й трепкаше в приглушената светлина. Целуваше ме и ме прекръстваше за лека нощ. После продължаваше да работи в малката кухня. Аз заспивах леко и сънувах вълшебни светове. В този дом имаше много любов и доброта, в приказна магична симбиоза.

Дядо ми беше мек човек, чиста душа, с тънко чувство за хумор и силно чувство за справедливост. Викаше на баба ми “Лено” и никога не го чух да повишава тон. Любовта им беше тиха и твърде дълбока, за да стигнеш до дъното ѝ и да я проумееш. Тя обгръщаше малкия апартамент на партера в кооперацията на улица със зелени чинари. Можех да я чуя само тогава, когато пролетният дъжд почуква по листата, като по меки зелени клавиши, а слънчевите лъчи като игли светлина се пречупват в стъклата на прозорците и се натрошават в искри.Това беше домът на любовта. Код 1.
leni 2

Едно момиче на петнадесет, едно момче на 18 в Борисовата градина. Пролет. Мирише на бор и млада трева. Две длани се докосват с пламъка на априлското слънце. От каменната чешма пада слънчева вода. Те пият и се смеят с лъчи. Разбират любовта си без думи. В кадифените ѝ очи подскачат сребърни звезди, дългите ѝ коси са вдишали аромата на прясна смола и се люлеят от зеления вятър. Звънти кехлибар на трохи от нежността на дъха ѝ. Майка ми. Код 2.

Той има очите на небе през август. Не можеш да не се вгледаш в тях, а погледнеш ли, дъхът ти засяда в гърдите, сърцето ти обърква ритъма си и ти вече си загубен завинаги за всички други очи. Единайсетокласник, с модна прическа и френски финес. Момчето, след което всички момичета в коридора на училището премрежват поглед с надежда и лек трепет. Но той вижда само една от тях. Защото само тя не се изгубва от синьото в очите му. Тя е неговото момиче. На най-синеокото момче. Баща ми. Код 2.

Последната цифра в кода повтаря първата.

Зима. Радиото ме събужда в шест и тридесет. Навън е още пълен мрак. Вкъщи е светло. Майка ми пие чай, татко кафе. Пушат на полуотворен прозорец в кухнята.Той чете някакъв вестник. На масата има чиния с топли палачинки. Тя става и отива пред огледалото в коридора. С бързо движение нанася тънка черна очна линия. Косата ѝ блести на светлината на лампата. Излизат за работа. Тя с тънко палто, той със сивкав каскет и шал. Пием бира. Те винаги от една чаша. Пържени картофки и наденички. Той повече мълчи, тя повече говори. Смига ми. Почти винаги разлива чашата си на покривката. Аз му се смея и ставам да избърша. Късно е. Той слуша саундтрака от "Аризона дрийм" и допива някакво питие. Майка ми го вика да си ляга. Той гаси цигарата, въздъхва, смигва ми и отива при нея. Не говорят за любов, но понякога тайно танцуват блус в кухнята и се смеят. Като деца в парка напролет, когато ранните треви греят в зелено, а слънцето кротко сипе искри в хладните води на езерото. Там някъде в Борисовата градина. Думи не им трябваха, разбираха се и без тях, не зная как. Само любовта им знае. И тя ще ги събере някой ден отново заедно. Само любовта - Тя. Код 1.

Всички хора, знаем, имат свое, така наречено ЕГН. Вярвам, че всички имат и своя код за щастие, дори и да не го знаят, имат го. Децата в нашето семейство си имат единици и двойки в рождените дати. Всичките. Моите и тези на брат ми. 1-2-2-1. Код за щастие - нашият, техният... завинаги или поне докато времето спре.

Есен е. Студен и мокър октомври с намръщено лице и труден характер. Листата гният по изстиналата земя и аз все по-често се хващам, че плача без причина. Изпивам поредния парацетамол и изключвам телевизора. Термометърът ми е развален, значи може би съм по-добре. Допивам си кафето и неволно поглеждам за някой знак - цифра, човек или птица на дъното на чашата. Ама нищо не разбирам. Виждам само планини и реки. Слаба съм в дешифрирането на кодове. Трябва да звънна на брат ми. Той има същия код. За щастие.

 

Препоръчваме ви още:


Децата от квартала 
Баба Чума 
Жега

Последно променена в Вторник, 10 Октомври 2017 21:17
Прочетена 2558 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook