Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Ина Маринова

На много хора им е направило впечатление, че майките на деца с увреждания се разделиха. Още през юли се усети напрежение сред тях, познати лица изчезнаха от пространството и може би е време да се чуе и другата гледна точка.

Модерно е всичко да се обяснява с максимата „Разделяй и владей“, сякаш все друг ни е виновен, но всъщност ние сме мислещи хора и всяка от нас има право да има собствена позиция по проблема и начините за справяне с него.

Още през 2009-та година, няколко майки се събрахме, ей такива диви, непримирими и можещи да кажат какво липсва и какво трябва. Не знаехме пътя, но се учехме в движение и много се карахме, постоянно. Тук-там опитвахме да протестираме, но все не се получаваше.

Появи се Фейсбук, създадохме групи и възможностите на социалните мрежи ни дадоха нова и по-добра трибуна, също и възможности да обединяваме повече хора. През 2015-та организирахме първия голям протест на черните балони. Аз бях човекът зад компютъра, който поддържаше събитията, пишеше си нон стоп с хората, търсеше приятели за дребните разходи тогава. Събирали сме пари сред нас си. Наши приятели с печатници (2 са, една в София и една в Бургас) печатаха плакатите и 3-те транспаранта, които от тогава до сега са си все същите. Протестите ни искаха достоен живот за хората с увреждания, но ние бяхме майките, протестираха майките.

"Системата на УБИВА" - фланелката, която скара властта

da ne dava

Винаги сме визирали всички хора с увреждания, но предвид проблемите им, те сами трудно могат да воюват за правата си, а ние все още сме здрави, знаем какво трябва, усещаме го, но чрез децата си, а телата ни са здрави и можещи да представляват тази борба. Гонихме Калфин, тъпкаха ни в студена зала 200 човека, лъгаха ни. Дойде Русинова. Тогава вече беше 3-ят протест и Борисов явно си рече: „Оф, тия взеха да стават нахални, я им дайте на майките по малко пари.“ - Е, даде. Даде 930 лв. на тежките деца, ама само деца, щото ние нали... майките. Децата с под 90% увреждане обаче останаха където са, а за да даде на тежките 930, всъщност взе от децата с под 70% увреждане и днес те взимат по-малко, отколкото преди този трети протест. Реално майките на по-леките деца дадоха на тези с по-тежки проблеми, но никой не разбра в морето от медиен тираж – колко много даде Борисов. Тук обаче, умишлено или не, наистина се появи разделение, защото хората с увреждания над 18 г. си останаха в нищото с една социална пенсия и заедно с чуждата помощ те продължиха да живеят общо с 235 лв. за двама души. А семействата с 930 получиха само пълен хладилник, нищо различно от живота им до момента.

Протестите продължиха. Искахме да докажем на хората, че ние наистина се борим за всички. Винаги сме казвали, че реформата, която искаме, не е за пари, не защото не са пари, а защото парите, които държавата трябва да дава, трябва да са под формата на услуги и възможности. Въпросът обаче винаги е в парите, защото и услугите, и възможностите са с финансова обосновка и планиране. Да, увреждането трябва да има компенсация, защото човекът с увреждане може да има запазен капацитет и възможности, но те винаги ще бъдат наполовина от пълния капацитет на здрав човек, затова и финансовата компенсация, мило наречена „пенсия“, трябва да съществува, но само тя не е достатъчна, че този човек да може да направи нещо с живота си, да се чувства достоен, да се чувства полезен и жив.

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!

protest

Междувременно около човека с увреждане винаги има и един обгрижващ го, но не защото държавата е създала условията той да бъде оценен и осигурен, а това обикновено е майката, за която държавата е забравила, тя е отпаднала от живота, нея я няма никъде, защото пък първият не съществува.

И понеже първите протести с дългия списък искания не успяха, решихме да се съсредоточим в едно искане и да го караме едно по едно, за да можем бавно, но сигурно един ден да създадем реформата по начина, по който трябва. Сигурно сбъркахме, не зная, но така продължихме протестите с искане на Закон за личната помощ. Рекохме си – хората да имат помощ, да имат сигурен асистент, или пък майките да са асистенти, защото в малките населени места кой да е, пак майките ще са, но да имат сигурност, осигуровка, трудов договор, така че един ден и те да се пенсионират, а и данък да плащат като всички нормални хора, защото това ще е работата им. Пък после едно по едно, все ще се случват нещата. Два протеста и нищо.

През април 2018-та решихме отново да излезем на протест, вече се бяха надигнали и национално представителните организации, онези с държавна субсидия, защото явно смятаха, че ние не млъкваме и ще им разбутаме кочинките. Така се роди и закачката – "Я да спретнем едно протестче седмица преди този на майките, да объркаме хората, да позамирише." Протестът им беше уж за новата наредба в ТЕЛК, която тотално съсипва хората и дори и лекарите от ТЕЛК мислят така, но в крайна сметка беше зле режисиран цирк, защото наредбата си беше приета в този й вид 2 месеца по-късно, без ропота на националните НПО-та, които уж протестираха. Нашият протест се състоя на 18-ти април, получи се красив протест. Мислите си – „Тая па, какво му е красивото на един протест?“ - Наистина, бяхме се научили, някак с поглед се разбирахме как да държим транспарантите, как да се подредим мълчаливо. Събрахме пари между нас си, приятели и две наши майки живеещи на Запад ни изпратиха по-големи суми, че да купим 500 фланелки и да платим 200 лв. за колона и микрофон. Звучеше музика, беше докосващо.

Моля те, Боже... или нещо друго...

30712391 10214507862557583 4709281792950009856 o

Протестът постигна целта си, бяхме поканени в различните работни групи по законите. Мая Манолова се беше включила година преди това с предложение за помощ от екипа й юристи, за изготвянето на проекта за Закон за личната помощ и спази обещанието си. Законът беше изготвен около времето на протеста на 18-ти април. За да засилим настояването си именно за него, решихме да опънем палатката пред НС и наистина тя постигна целта си. Проектът беше внесен в НС, работата в работните групи продължаваше, имаше комуникация с властта. Тогава някои от нас, тези първите, тези в каузата от 2009-та, казахме: „Дайте да махнем палатките. На хората им писна от нас. Ние търсим подкрепа, а всъщност ще получим обратното, защото всеки ненавътре в нещата ще си каже – Добре де, ето на, работи се, контактуват, чуват ги, а те продължават да протестират, за какво?“ - И са прави. Независимо че работата по новите закони не беше това, което очакваме, ние бяхме там вътре, докато се решава, там трябва да се вика, не навън, обществото няма вина и не разбира защо спираме трафика на Орлов мост, когато същите тези майки са в контакт с властта и властта работи. Ние, първите, се бяхме оттеглили вече, защото нашето искане да махнем палатките и да контактуваме с общество и власт по нормален начин не се прие от масата. Майките бяха решили, че са на вихъра на вълната и не трябва да слизат. Междувременно, ние като странични наблюдатели вече, се чудехме защо отброяваме приемане на закони, които не ни харесват и са погрешно скроени, но си ги искаме в срок. Значи, протестираме с искане за спешно приемане на закони, които не са променени и няма реформа, но ние искаме реформа. Боже, и аз се обърках... Някой нещо се обърка, дали не бяха и всички майки всъщност. Стремежите на някои майки да не млъкват, да не спират, защото фокусът на телевизии, политически лица и т.н. е адреналин, шанс за нещо, или просто обикновено самозабравяне, ние не знаем, но се изгуби ясният път, загубиха се ясните искания и желание за промяна, което пък доведе само и единствено до политически игри на партиите. Жалко.

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

e45ccd1c0bf45be3d998a64c82246c0e XL

А майките, онези първите, те мълчаха, за да не бъдат разбрани погрешно от хората и всички да гракнат отново със старите заучени фрази: „Е, тия ги разделиха!“ - или - „Тези отцепници искат да скапят каузата!“, което щеше да е обикновена глупост, защото ние сме живи хора и имаме право да мислим различно.

Днес обаче, наблюдавайки прекаляването около проблема „хора с увреждания“, прекаляване и от страна на майките, и от страна на власт и опозиция, се измести фокусът на каузата, затова мълчанието за нас свърши и аз реших да запозная обществото с онова, което беше изгубено, забравено и тотално опорочено.

Ние, майките на деца с увреждания, хората с увреждания, искаме само едно:

РЕФОРМАТА да е пълно Изпълнение на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и всички принципи заложени в нея!

Покрай протестните заигравки и пресоляването на манджата, някои от нас изработиха предложение за пълна промяна на модела и вместо кофти закони, предложиха изцяло нов КОДЕКС за хората с увреждания. Предоставен е на властта, а според мнението на Томислав Дончев, наистина е добър. Затова днес го предоставям и на вас – обществото.

Това е истината, а там някъде стоят майки и чакат промяната, но онази истинската, човешката, не политическата заигравка, не онова, което размива целта и я прави още по-далечна. И не, ние не умираме от глад и мизерия, децата ни са прекрасни, можещи и също чакащи да покажат възможности, чакащи промяна, която да им даде образование, реализация, помощни материали и адекватна асистентска грижа. А техните родители да излязат от затвора на живота си и да дадат труда си като всеки човек в тази мила България. Това искат майките и нищо повече, абсолютно нищо и дори не крещят! Искат кодекса!

Вижте Кодекса в галерията и тук.

 

Прочетохте ли

Отивам на протест. Първият ми от 30 години...

 

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Сипете си едно преди да седнете и да четете! Аз вече не ги броя, но не мога да притъпя нито болката, нито ужасът, който ме е стиснал за гърлото. 

Родиха ни се деца и животът ни заприлича на бясна гонка из немска магистрала. Толкова си концетриран да не допускаш грешки, че всичко около теб е някаква замазана картина, на която нямаш време да обърнеш внимание. Сомнамбулският режим, в който си превключил, те прави апатичен към повечето неща, които не са свързани със семейството. Имаше време, когато любимият ми тенисист отпадаше от някой турнир и аз ходех нацупен часове наред и не исках да се споменава думата "тенис". Сега нямам време и просто сменям канала, докато наказвам някое от децата. Толкова сме погълнати от ежедневната ни борба с децата, че ще разберем, че сме във война, чак когато хвърлят бомба пред терасата ни, но и тогава сигурно просто ще си приберем прането и ще продължим да предотвратяваме бедствията, които наследниците ни непрекъснато се стремят да предизвикат. Не знам кой играе в националния, не знам кой сериал е интересен, не знам кой на какво е министър... до онзи ден. Тогава разбрах, че Валери Симеонов е вицепремиер по икономическата и демографската политика в кабинета. Ай стига, бе! 

Пътувам за София по мои си задачи и след като приключвам с ангажиментите си, се уговарям с Мария да се видим някъде в центъра. Сядаме на едно заведение зад "Александър Невски" на стотина метра от палатката на протеста и след като уточняваме здравния статус на всеки един член от семействата ни, минаваме към това, което ме интересува. Кои са тези майки, какво искат, кой не им го дава и защо стоят цели два месеца на палатка?!

Система, зачената в грях

eb1ee66d37aeca56a859fd3775b43787 XL 1

Оказва се, че всъщност тези жени се борят вече 8,9 години за правото да гледат децата си, а не някакви си два месеца, както може би мнозина знаят. Докато ми нахвърля набързо какво всъщност се случва, започвам да усещам, че ще стана свидетел на нещо немислимо и ще чуя неща, от които всеки родител би сънувал кошмари. Разказвайки ми различни истории, Мария прави паузи, за да ми даде време да осъзная и проумея какво ми говори. Разказа ми за майката, която била на възраст и съвсем сама гледала дъщеря си, която била с увреждания и прикована за инвалидния стол. Майката умира от естествена смърт, а няколко дена след това, останала сама и без възможност да се грижи за себе си, в адски мъки си отива и дъщеря й, премръзнала до смърт. Гледам тъпо и отпивам още по-тъпо от бирата пред мен. Мария се усмихва и ми споделя, че всъщност в заведението, в което стоим са й отказали да пасират супа за едно от децата, които стоят в палатката. 

- Ама ти каза ли, че е за дете от протеста, в смисъл, че е за едно от болните деца? - попитах с облещен поглед. 

- Да - усмихваше се все още Мария. 

Гледки на агонизиращи сервитьори и окървавени готвачи взеха да минават през главата ми. Как ще откажеш да пасираш една шибана супа за дете? 

Помолих я да ме свърже с някоя майка, за да попитам и да се опитам да разбера какво става. Говори с една от майките по телефона и тя се съгласява да се видим на протеста, който е на другия ден. Прибирам се в апартамента, но звъня на Росито, за да ги проверя дали всичко е наред. Получавам обичайния бюлетин: Боримир е изпочупил половината къща, Микаела е със сополи и кашлица, а Габриел отказва да спи и хапе всички наред. Усещам, че жена ми е изтощена, но ще трябва да издържи докато се прибера. 

Да не дава Господ!

51373261f0b33bfb616b924782bd2ed3 XL

На другия ден отивам на протест. Първият ми от 30 години. Намираме се с майката и започвам да питам, а тя да ми отговаря. Има топли, дружелюбни очи, които на моменти се насълзяват, а на моменти стават решителни и неостъпчиви. Слушам внимателно и искам да запомня всичко, което ще ми каже. 

"Когато ти се роди дете, ставаш заложник на съдбата". Не знам кого цитирам, нито дали е казал точно това, но смисълът е ясен. Бидейки родител у всеки нормален човек се появяват нови страхове и здравето и добруването на детето ти става твоя цел в живота. Какво обаче се случва когато изтеглиш късата клечка и ти се роди дете с увреждания? 

Тогава много от майките остават сами. Мъжете на 70-80% просто си събират багажа и ги оставят да се оправят сами. Да, онези, които са от силния пол, са първите, които бягат! Винаги бягат бащите, не майките! 

После идват лекарите, които започват да ви натискат да си оставите детето в дом. Използват всякакви методи, за да ви накарат да подпишете и да ви разделят. Не мога да съм сигурен и не знам защо го правят, но се говори, че на дете в дом се полага издръжка от около 1600 лева на месец, от които може незабелязано да се присвоят поне половината. Не знам, може и да греша, но никой не разбира защо лекарите са толкова настоятелни да си оставете детето. 

После трябва вероятно да отидете някъде и да регистрирате детето си, че е с увреждания. Такъв регистър НЯМА! Да, никой не знае и не води регистър за броя и състоянието на тези деца. Вие сте съвестен данъкоплатец, който очаква държавата да му помогне в този момент, но държавата дори няма как да ви регистрира.

Системата сме самите ние

20b5dc5f887e6fe6c5015df5dbc4373e XL 1

Отивате в ТЕЛК. Вие сте сама жена, която не може да работи и всяка стотинка и помощ ви е нужна. Реален и разказан пред мен преглед в ТЕЛК. 

Майката:

- Добър ден! 

Намусена лекарка със скръстени ръце, изръмжава възмутено:

- Дай документите! 

Гледа в документите, а после пита:

- Т'ва дете говори ли? 

- Не - отговаря майката. 

- Айде, бе! Чакай да видим. 

Надвесва се над детето и започва да вика:

- Как се казваш? А? Как се казваш? 

Детето се стряска. Майката обяснява, че не говори, но докторката настоява. Накрая детето казва:

- Мими. 

- Е, видя ли, че говори. 

Майката промълвя:

- Така се казва сестра й и тя всеки път го казва, когато се стресне от нещо. 

Можете да запишете вашето дете на училище. Държавата отпуска троен бюджет за всяко дете с увреждания и затова всяко училище ще ги приеме... в отделно помещение! Там ги струпват всичките тези деца и учат различни предмети, които ще им помогнат да се реализират, когато пораснат. Например Иванчо, който е в инвалиден стол и не може да се храни или почиства сам, учи за тракторист. Петканчо, който е в същото положение учи за озеленител. Учат също и философия! Не бе, не се ебавам! Така са решили в министерството и макар че не са ги виждали и на снимка, са решили как трябва да ги интегрират. Може да си се родил без крака, но някой чиновник решава, че за да се интегрираш, най-подходящата професия за теб е... футболист! И ти изписва бутонки, кори, гащета и екипи, топки, а ти ги получаваш и се чудиш какво да ги правиш. Нищо де, съседът до теб е без ръце, а те са решили да го правят тенисист и са му купили дори ракета. Сигурно ще я държи със зъби! 

Никой, никъде и никога не е водил регистър, в който индивидуално да е отразено състоянието на всяко отделно дете.

Всяка болест е с различна степен на напредналост и дете с дете не си приличат, дори и да имат еднакви диагнози. За държавата няма значение и тя изписва хаотично каквото си реши и науми. 

Тези жени са силни и борбени личности. Дори и да не са били такива, им се е наложило да бъдат. Унижават ги постоянно и са им натрапили ролята на аутсайдери. Раждайки болно дете, тези жени понасят огромен брой удари, които ги застигат отвсякъде.

Майки, за които няма празници

ff0158c2594917cd6a9c4e297e8a8d7c XL

Самият факт, че си родил дете с увреждания е достатъчен, за да те съсипе психически. Не си злоупотребявала с алкохол и наркотици, не си скачала от оргия в оргия и не си се оженила за брат си. Въпреки щастливата и желана бременност, нещо накрая се обърква и щастието, което си очаквала да се стовари отгоре ти, се превръща в кошмар. Въпреки всичко си обичаш рожбата и решаваш да я гледаш с цялата си любов. Мъжът ти обаче решава, че не иска да е с теб и малодушно те напуска (знам, че е лицемерно да говоря така, без да съм преминал през подобно изпитание). Оставаш сама, без възможност за доходи и рамо, на което да се облегнеш. Слава богу, че си се родила в цивилизована държава, която е част от Европа и гордо вее флаговете на ЕС пред официалните си сгради. В Европа хората си помагат един на друг, грижат се за по-слабите и показват на останалия свят значението на думата "хуманност".

Само че, скъпи майки, вие не сте в Европа! 

В България има хора, които ви гледат с отвращение и са убедени, че децата ви не заслужават да живеят. Не знам как се чувстваш, ако някой се изправи пред теб и ти каже, че е по-добре детето ти да умре! Тези майки са го чували многократно и някакси са продължили да гледат хората в очите. Аз бих удрял и бих наранявал жестоко всеки, който пожелае такава участ за някой от семейството ми! Цъкат с език, когато видят децата им, извръщат погледите си погнусени и ги осъждат за нещо, за което тези жени нямат вина. Помощ не идва от никъде. Политиците не могат или не искат да направят закон, който да помага на тези родители и да ги кара да се чувстват поне малко хора. Те отдавна са забравили какво е да си човек. Те са измъчени не от грижите, които полагат за децата си (от това също), а от отношението на обществото към тях. Те вярват, че обществото иска техните деца да умрат, защото са различни и са в тежест! Затова се борят със зъби и нокти за живота на рожбите си и затова крещят "Системата ни убива". 

Коридорите на властта и майките

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL 1

Не е толкова сложно все пак. Просто трябва свестен закон и всичко ще се оправи. Тези жени ще си отидат по къщите и ще продължат да си гледат децата. Само им дайте един свестен закон, който да работи и да регулира ясно какво да се прави с тези деца! Те не искат "само пари" (всъщност държавата дава точно 138 лв. на дете над 18 години с ТЕЛК под 90 процента, които не стигат дори и за памперси!), не искат да свалят правителството, не искат да се карат с никого и не искат да стоят на палатка до Парламента! Дори една от майките каза, че е готова да подкрепи и Валери Симеонов, ако той направи и внесе закон. Готови са на сделка и с Дявола, за да оцелеят децата им, защото това ги убива всекидневно и мъчително. Какво ще стане с детето ми, когато аз умра? Всички си представят участта на онази дъщеря, която умря от студ в инвалидния си стол и сърцата им се свиват. Една от тях ме поглежда смело в очите и ми казва " ИСКАМ ДЕТЕТО МИ ДА УМРЕ ПРЕДИ МЕН! ". Гледам я в очите и виждам нещо, което не искам да видя. Отклонявам поглед, но се заставям пак да я погледна. Времето спира, буца ми засяда в гърлото и стискам челюсти. Господи, това не може да се случва наистина! 

Отдавна зная, че България е далеч от цивилизована и социална държава. Честно казано ми е все тая и съм изгубил надежда. Знам какво ме очаква в чужбина и защо искам да живея там. Голяма част от това, което ни заобикаля, не е нормално и не е приемливо. Свикнали сме някакси в кочинката и си грухтим възмутено, но тихичко срещу стопаните. Ако на дъщерята на известна спортна фамилия могат да се простят обидите, които изсипа срещу майките на тези деца, то на един вицепремиер не може. Той е пример за хората и е там, за да помага, а не да говори глупости. Трябва да си понесе отговорността и да си тръгне, без значение дали ще е доброволно или насила. Валери Симеонов е свършен за политиката в този момент! 

Впрочем и щерката с известните родители и вицепремиерът настояват, че не са разбрани добре и думите им са преиначени. Майките на деца с увреждание нямат този проблем и умеят да се изразяват ясно. Те се изправят срещу всички и недвусмислено заявяват - "Системата ни убива!".


Прочетохте ли: 

Да не дава Господ!

Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил

 

Автор: Рени Маринова

Надявах се да не ме засегне толкова, че да седна да пиша тук, но ето - засегна ме. (Може би е заради вируса – по-лесно ставам гневлива, когато имам температура.)

За майките ми е думата, онези – в черните тениски. Днес пак ще излязат на протест пред парламента. Някои ще вземат и децата, заради които протестират – може би, за да ги покажат, а може би и защото няма кой друг да ги гледа… знае ли човек защо. Признавам си – случвало ми се е да сменя телевизионния канал, видя ли, че дават за тези майки в черно. И не защото изпитвам жал – познавам такива жени и ви заявявам категорично, че нито една не би сменила орисията си. Нито една. Това, което изпитвам е гняв. Примитивен един гняв, дето ме прави лоша и устата ми почва да бълва клетви, все едно съм хваната от гората. А не искам да съм лоша. После винаги се разболявам.

Аз съм убедена - майките с черните тениски ще успеят да се преборят за правата на децата си, къде ще ходят да не успеят. Да не би да имат друг избор? Истинският проблем е: Ами после? Законът ще се смени - да не би да е първият закон, дето ще се сменя. И вицепремиерът и той не е първият, дето ще си иде. И друг идиот да дойде – и той не е проблем.

Проблемът сме ние.

Публиката. Тия, дето чукаме на дърво като видим дете с увреждане. Дето прошепваме: „Да не дава Господ!” - и мислено си даваме обет да станем по-добри, белким ни подмине съдбата на оная майка ей там, дето бута инвалидната количка.

Коридорите на властта и майките

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL 1

Нека ви разкажа.

Синът ми беше на около три години, когато в руски сайт видях играчки направени така, че да може малкото дете да свикне с мисълта, че не всички деца изглеждат еднакво. Иначе казано, играчките бяха нарочно „инвалидизирани”. Мечето имаше само една лапичка, заекът беше с едно по-късо ухо: спомням си, че най-сладко беше магаренцето – то бе с витилиго. Нямах пари за този сет играчки, но в китайския магазин намерих нужното – мече, заек и една камила. Останалото свърших с една ножица, игла и конец. Не беше най-приятното нещо, което съм правила. Сложих новите играчки в коша и ги разбърках с другите. Исках Момчил сам да стигне до тях. И въпросите не закъсняха: „Къде са му краката на камилчо? Защо Мечо няма ръка? Кой е изял на Зайо ухото?“

Отговарях.

Обяснявах.

И така, докато той започна да си играе с тях, както с останалите. Но разбрах, че усилията ми са дали резултат, когато на една детска площадка се появи тя – русокоса и горделива, една чаровна Алиса, облечена в модерни дънки и с адактилия* на лявата ръка. Момчил харесва руси момичета. Особено, ако са и горделиви. Той се завтече към нея и чух следния диалог:

- Боли ли те? - попита, държейки я за „малката” ръчичка.

- Не - отговори тя и не беше смутена.

- Да си играем, а?

И се заиграха. Разбира се, след малко се и сбиха. Изчаках нещата да загрубеят достатъчно и едва когато видях майката на Алиса да отива към тях, реших да се намеся. И двамата ревяха с пълно гърло. Момчил беше издран по лицето, а девойката бе с оскубана коса. Измрънках някакво извинение към Петя, майката на Алиса, но тя ме сграбчи за ръката и ми благодари дето не съм хукнала да спасявам дъщеря й.

- Разбираш ли – разказваше ми тя по-късно на по бира – на мен ми е омръзнало да чувам за дъщеря си „Горкото дете!” Все предупреждават децата си да бъдат внимателни с нея, да я пазят….

Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил

20b5dc5f887e6fe6c5015df5dbc4373e XL

За адактилията на Алиса, Петя е знаела още като бременна. Ехографът изплюл една зловеща снимка още в шестия месец. Петя се е подготвяла, ходела дори на терапевт, но въпреки всичко не успяла да остане равнодушна при първата среща с рожбата си. Депресията й продължила около година след раждането и... "добре, че беше Пламен, златен ми е мъжът!”

Момчил и Алиса продължиха да играят и да се бият всеки път когато се видеха в крайдунавския парк, а Петя ме научи да не стискам зъби, когато чуехме случайно: „Ох, горкото дете!” Виждахме се няколко пъти и в София и тъкмо когато побоищата между децата ни започнаха да придобиват форма на флирт, Алиса замина с родителите си за Англия. Не успя да се социализира в детската градина.

Сега Али е във втори клас. Онзи ден Петя е публикувала нейна снимка във Фейсбук – малката определено е започнала да кокетничи и, ако не познавах майка й, бих се заклела, че на осем години хлапето вече знае да си слага червило!

Запитах се, ако Алис бе останала тук, в нашата мила татковина, щеше ли още да е горделивка? Щеше ли да е такава кокетка - каквато трябва да е всяко момиченце на осем години, започнало да се досеща инстинктивно за силата на още дремещия си женски чар? И най-вече: Щяхме ли ние да позволим?

С „Да не дава Господ на никого!” не го правим.

Система, зачената в грях

eb1ee66d37aeca56a859fd3775b43787 XL

Господ ще продължава да дава.

Но бихме могли да поработим срещу собственото си невежство. Да променим диспозициите на закърнялото си съзнание – няма дете, което е „горкото дете”. Всяко дете е дар. И понеже знам, че най-трудно е да промениш себе си, да надскочиш предразсъдъците си – затова съм скептична. Няма да го направим. Не ни се полагат усилия. Ще продължим да чукаме на дърво и няма да научим децата си да приемат различията. Чувайки за „горкото дете” ние възпитаваме в тях съжаление, снизходителност – те са ненужни и по-често обидни за „различните” деца (които заради своите различия винаги са и с по-изострена чувствителност).

Не белегът травмира детската психика, а отношението на останалите към него.

Алиса ще си остане в Англия. Филип ще продължи да е доволен, че му дават да гони топката зад футболната врата. Майките с черните тениски ще успеят – къде ще идат да не успеят? Все едно имат избор. С правителството ще успеят, с вицето – и с него. А с невежеството? Там как ще се развият нещата?

Ето затова предпочитам да не гледам майките в черно. Чувствам се безсилна и ме хваща яд, бълвам клетви и съм лоша.

А, както ви казах, не искам да съм лоша, после винаги се разболявам…

*Адактилията е вродена липса на пръсти на ръцете.


Препоръчваме ви още:

Системата сме самите ние

Не ме гони!

За Валери и Креслите

 

Една млада жена сподели във фейсбук случка, която провокира стотици коментари и признания. Истината е, че много от нас са преживели това, което описва Леа Змея.

Случката е от вчера.

Отивам на гости на приятели и съм купила вино. Пресичам улица „Екзарх Йосиф“, часът е около 19.30. Тъмно, но не съвсем, вървя с музика в ушите. Тъкмо да тръгна по една от уличките и се разминавам на ъгъла на „Екзарх Йосиф“ и уличката с някакъв мъж на моя възраст, съвсем нормално изглеждащ, който ме облъхва на алкохол. Усещам как тръгва след мен, застига ме и ми говори нещо, което не чувам. Преценявам ситуацията, че след няколко крачки ще свия по съвсем забутана улица, но в момента се намирам пред някакъв ресторант. Спирам, махам слушалките и казвам: "Какво?!" - Той: "Отдавна не съм виждал такава жена! Така нахакано да ходи и да излъчва самочувствие!" - "И?!" - "Искам да изпия тая бутилка с теб." - "Аз не искам. Имам среща." - Той: "С жена ли?". Усещам, че питането е мотивирано повече от перверзия. "Не, с мъж!". Този дебил прави лека сценка все едно се тръшка, съжалява и следва продължение: "Тогава ще вървиш пред мен. Върви, за да ти гледам задника." - "С дълга блуза съм." - "Ще прониквам през нея" - "Голямо въображение!", казвам. Следва: "Теб изглежда те е страх от мен?". А аз през цялото време си мисля как съм с гръб към вратата на ресторанта и с един замах мога да я отворя, ако ми посегне. Накрая субектът ме остави, но аз се обадих на приятелите ми, за да си говоря с тях по телефона, докато стигна до апартамента, защото не бях сигурна дали няма да тръгне след мен.

Това е втора подобна случка в последните няколко месеца, като тук не споменавам изобщо хилядите сексистки обиди. Първата ми такава беше с приятел, който също употреби репликата: "Теб те е страх от мен!". След тази се чувствах ужасно, защото дойде тъкмо от приятел, при това в собствения ми апартамент. Съвсем типично за полово базирано насилие.

Вече съм напълно убедена, че ще се наложи да отида до оръжеен магазин и да си купя газов спрей за самозащита.

Но нали според нашата държава няма "полово базирано насилие", а и тази държава направи така, че това нещо да се нормализира и шири вече с пълна сила.

Какво да направиш, ако си преживял сексуално насилие

c6379374f735387d16e3e70bd3a95caa XL

Леа отправи следния призив към всички нас:

Драги хора, голяма част от които напълно непознати, благодаря за коментарите и най-вече за вашите лични истории. Знам, че ги споделяте от солидарност, за да демонстрирате, че разбирате какво съм преживяла. Мисля си обаче, че бихме напреднали много повече, ако всяка от вас опише своята случка на стената си с хаштаг #metoobg. Да не забравяме, че в нашата държава се отрича, че съществува полово базирано насилие. Затова е редно да го разобличаваме публично, защото, както прочетох днес, няма жена без такава история под ръка за споделяне.

Благодаря още веднъж и наистина трябва да се подкрепяме!

Затова призовавайте и вашите приятели!

#metoobg #metoo #несисама


Може би си спомняте една моя история, която ви разказах преди време - Защо не обичам вицове за изнасилване. Усещането, че си се разминала на косъм, страхът, гневът... Тези чувства не се забравят. И има огромна разлика между комплимент, мила дума или флирт и натрапване, нарушаване на личното пространство и агресия. 

Препоръчваме ви още: 

Темите табу

Вие също

Кой може да пострада?

 

Автор: Надя Брайт

Част първа – “Money makes the world go round”

Неусетно в нашата реалност се установи един нов национален спорт „Търсене на богат мъж“. За щастие, за разлика от някои наши боксьори и футболисти, практикуващите този спорт имат наистина атлетична визия и хъс.

Наскоро говорих с една моя колежка, че е време наред с теорията за Едиповия комплекс, да разработим теория за Дедовия комплекс. Това е, когато млади момичета имат страстно желание, да се преместят от „у майкини“ при дедо си. И то не за да го гледат на старини, а за да ги гледа той. Дубай, аудита, рокли, екстеншъни и други екстри, дето на драгата читателка на тази статия може да не ѝ хрумват даже....

Защото, драга читателко, ние израснахме във времена, когато мечтаехме за любов. Не че всичките я намерихме, де. Както каза едно от тия момичета с Дедов комплекс: „Ти много говориш за тая любов, ама като те гледам – нито мъж имаш, нито много пари изкарваш. Май не си стигнала много далече с твоите разсъждения. За душата и любовта говорят бедните.“

Истината е някъде там и аз съм решена, да я потърся. Писна ми темата за любовта и парите, да е чувствителна и деликатна. Искам за това да се говори нормално и интелигентно. Макар че не знам вече коя от тия две категории е по-трудна за постигане. Всички плащаме сметки, всички искаме любов и всички знаем, че двете са свързани в съвместното съжителство. Не е срамно да искаме повече и от двете. А хората, които търгуват едното с другото, имат право на собствени решения (макар и на мен да ми се струват тъпи такива решения).

Чувствителни и деликатни са само комплексите на тема пари. Сметките всеки месец са доста категорични и ясни. Затова ще дам моите ясни 5 стотинки по „деликатните въпроси“.

2018-а година е и всичко може да се измери и в пари. Както хората, така и връзките. Например – колко струва една жена в пари? Много просто – това, което изкарва и съответно харчи, за да покрива сама разходите си. Като и разходите на хората, за които се грижи. Знаете колко е дълъг списъкът: жилище, комунални сметки, транспорт, храна, дрехи, козметика, всички сметки на подопечните, книги, спорт, други развлечения, ваканции. Това са ужасно много разходи и отговорности. Трябва да съм луда, за да кажа, че парите нямат значение и е важна само любовта. Нали?

Още повече – всички мъже харесват поддържани и красиви жени. Факт е, че колкото по-малко грижи има на главата си една жена, толкова по-красива е тя. Значи, чисто логически – не може да искаш жена ти хем да е красива, хем да не се интересува от пари(те ти).

Така, че да – освен списъка ми с човешки качества, които търся в един мъж и тайното стискане на палци за любов като от филм – търся и да може да плаща сметки. Защото аз го правя всеки месец. И колкото повече може, толкова по-добре.

Колко пестим от жената зад мивката: Точно 2012 лв!

3ff2a64fd14a6a6d971315fb7b8085ec XL

Част втора – многото „Защо?“

Мъчи ме нещо. Какво направихме, че толкова млади момичета разбраха математиката на връзките толкова примитивно? Защо не им казахме, че заслужават любов? Защо не ги насърчихме да си плащат сами сметките и да търсят партньор, а не собственик? Защото точно такъв е този, който покрива всичките ти разходи, а ти в замяна седиш като красив лампион и правиш секс с него – той ти е собственик.

Кое обезценихме – образованието, любовта, независимостта ли? Толкова ли беше трудно да обясним на момичетата, че са по-ценни от задниците си и че могат да имат интереси и желания? Знам, че далеч не всички са такива. Обаче отгледахме много кухи лейки и тепърва ще берем последствията.

Не ме е срам да кажа, че парите и любовта са свързани. Обаче не са взаимозаменяеми. Напоследък стана много модерно разни „експерти“ по връзките, да ни учат как отношенията ни са едно вземане-даване, размяна на ресурси. Аз имам красота и мило отношение (което много често значи просто липса на индивидуалност), той има пари и си ги разменяме. Затова ли се борихме да учим, да гласуваме и да постигаме собствените си мечти? За да стигнем до бартерни сделки вместо любов?

Повечето от това, което имам да кажа за разменните начала във връзките, са само въпроси. Ето още един дълъг въпрос – защо, когато говорим за секс не говорим затова как на жените да ни е по-хубаво, как да изразяваме себе си и желанията си, а говорим за това как да станем „по-добри“ в секса или как сексът да ни послужи за нещо?

Преди няколко дни случайно попаднах на Instagram профила на една млада наша певица. Тийнейджърка. Разсъблечена, предизвикателна, вулгарна. Според вас, дали тя изпитва удоволствие от секса или просто смята, че така ще бъде харесвана? Чувствам се неудобно, че мисля как и дали това момиче прави секс. Но още по-неудобно се чувствам за тези, които не са я научили, че тялото ѝ не е инструмент и че тя може и струва много повече от голия си задник. Апропо, задник всички имаме. Но удовлетворението да имаме и други качества и да избираме партньорите си, а не да им се продаваме не е за пренебрегване.

За да не видим дъщеря си да търси спонсор

c17033ddd55ecdf5f16c90daa55576ba XL

И, да, знам че е трудно да ходиш с евтини ботуши в кишата и да се буташ в автобус 204. Знам, че по-добре да имаш богат мъж идиот, отколкото беден такъв (но нали казват, че не всички са идиоти). Не отричам, че и аз искам да съм красива и секси, за да ме харесват и че търся определен стандарт в мъжете. Но аз търся този стандарт и у себе си. И търся това, което ще ме направи истински щастлива и свободна. И понякога се оказва, че свободата пътува в 204.

Това за свободата и 204 би бил страхотен патетичен край и завет към младите от леля им, дето нито мъж има, нито е богата, но... Като истинска жена, аз ще спра да говоря, когато аз реша, а не когато е подходящо! Имам още нещо за казване.

Послеслов – За добрите мъже и лошите златотърсачки.

Момчета, от жени, които търсят само пари, се оплакват комплексираните мъже. Другите, ако искат си плащат, ако не искат – не се занимават и карат нататък. Но, докато има търсене, ще има и предлагане ?


Препоръчваме ви още:

Животът на 30+-годишната жена

Рекламации - само на касата

Как да си намерим смислен партньор за секс


За автора:

nadya brait
Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият й сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.

Автор: Росица Ганева

Онази вечер се прибрахме сравнително рано от работа - преди 23 часа. Първият телевизионен канал, който ни задържа вниманието беше Нова и Господарите. Точно започваше репортажът им за Валери Симеонов и изказването му по повод... Е, всички знаем повода, а мен ме е срам да го кажа като него.

Замислих се после - по дяволите, ами Човекът Симеонов е ПРАВ! Абсолютно, наложително и даже задължително прав. Първо - както знаем, в България всеки оплюва свободата на словото. Даже заради тая прословута свобода журналистка някаква изнасилили и убили. Хм, а ето - политикът се изказва. По национална медия. Значи - свобода има. Голяма при това. Нищо, че това изказване ми идва малко като отклоняване на общественото внимание от иначе милата и хубава журналистка. Нищо че ми изглежда като изместване на фокуса. Нищо. То и аз съм майка, може да не ги разбирам тия работи. Малко ли крещя?

Система, зачената в грях

ne me giniВторо - ми да, какво пък толкова? Децата им са уж болни. Аз съм сигурна, че Негово Величество, извинете, Вицепремиерство, е прав и тук. Сега, гледам по снимки, щото ме е гнус да ида на място - ми те децата се усмихват от количките. Човек, който се чувства зле, не се усмихва, нали? Този човек плаче, вайка се, посипва си главата с пепел, а после я заравя в пясъка, за да не го гледат другите. А не на площадите! Щото площадите са за две неща - манифестация за възхваляване и протест за сваляне. Те са си написали предложение за закон, дали са ни го - значи не искат да ни свалят, искат да ни възхваляват! Значи не са толкова пък чак зле, колкото се представляват. Само крякат, ама то на манифестациите си се вдига шум по принцип. Сигурна съм, че ако се превишат децибелите, господин Симеонов ще им направи забележка, че даже и ще им закрие дискотеката, пак извинявайте - манифестацията. И с пълно право - законът е валиден за всички, нали? Няма какво да се сърдим.

Коридорите на властта и майките

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL

Трето и най-важно - ама какви са тия лелки ли, бегемами ли, де да ги зная, дето пишат закони? Абе, ей, чоджум, аланкоолу, шшшш, алоооооу, я се стегнете малко!

Хората единадесет години не могат да напишат закон по въпроса, вие тука си позволявате.

Ми с право ще се изказва Н.В. Симеонов така за вас. И аз да съм - и аз така ще кажа! Тия умни, умни хора, основно мъже, толкова време си блъскат главите от`де да ви ги измъкнат тия пари, спестяват от закуски, почивки и пътувания, само вие да имате някой лев повече, а не да пискате по цял ден, а пък насреща - нищо! Н - И - Щ - О! Имайте малко срам, бе, ей! А вие - не, та не, малко били. Не са малко, никак даже.

Ей тука съм сигурна, даже ще се подпиша отдолу, че ако Н.В. Симеонов реши, ще вземе една инвалидна количка, ще седне в нея и ще живее цял месец с парите, които вие харчите за един ден.

Щото не е правилно така - постоянно да искате. Ми то ни животът е поскъпнал, ни лекарствата, да не говорим, че количките не се амортизират, пътищата, улиците и жилищните сгради навсякъде са удобни за вас, за количките и за всичко. Тия пари трябва не просто да ви стигат, ами и съм сигурна, че трупате спестявания всеки месец. МХМ! Ако ви проверя банковите сметки - мале, какво ще цъфне насреща, ама имате късмет, че го има ЗЗЛД. Дааа!

О, сега се сетих, че всеки месец от сметката ми за телефон изтичат едни 5 лева, дето отиват във вашите джобчета - на номер 17 777 DMS Rabota. Или и това сте забравили? Даренията, които частните лица правим?

Пиша саркастично, но ми е трудно да не плача. Моите две деца нямат увреждания. И племенниците нямат. Но никой от нас не е застрахован. Даже и господин Симеонов. 

*****************

Петиция за оставката на Валери Симеонов може да подпишете ето тук.

Протести ще има в следните градове:

София - 22.10.18, 12:30 часа пред Министерски съвет 

https://www.facebook.com/events/1528901983923025/

Варна - 22.10.18, 18 часа пред Общината 

https://www.facebook.com/events/181610719381150/

Враца - 22.10.18, 11:30 часа градинка на Атлантик

Стара Загора - 22.10.18, 18 ч. пред Областната администрация 

https://www.facebook.com/events/307337003194947/

Силистра - 22.10.18, 12:30 часа, пред Областната администрация

Пловдив - 22.10.18, 18 часа пред Общината
https://www.facebook.com/events/299190467348729/

Плевен - идват в София на 22.10.18, евентуално 23.10.18 от 18:30

Пазарджик - 22.10.2018, 17 часа, пред Общината
https://www.facebook.com/events/2154816804845048/

ЛОНДОН - 23.10.2018, 19 часа, Посолство на България
https://www.facebook.com/events/703321826710835/

 


Препоръчваме ви още:

Системата сме самите ние

Майките, от които нищо не зависи

След осем протеста Системата блокира

Автор: Ростислава Димитрова

Аз ще ви засегна. Ще ви ядосам. Ще ви размахам пръст. Защото мога. Защото не вярвам в разбиранията за примиреност на старото поколение. И не можете да ме изгоните. Родена съм след 90-та година и вярвам в силата на нашето поколение. И още повече - в следващите. Защото ние не се познаваме лично с онзи режим, с който са отгледани нашите баби и родители. Защото ние знаем, че нищо не е даром и не става наготово. Защото ние търсим мигновената резултатност. Защото сме нетърпеливи и това не е непременно недостатък. Защото този (ваш) модел не работи:

Трай си, за да не пострадаш!

Вземи си твоето, другите не ги гледай!

Ще те уредим, а ти си кротувай!

Държавата ти е длъжна!

Система, зачената в грях

ne me gini

А-а-а! Не, не и НЕ! Това мислене се е пропило чак в костите ви. И от това се възползват всички Валерисимеоновци през почти 30-годишната история на демокрацията в момента. Не само се възползват, а и го демонстрират. Толкова нагло и явно, че подобни изказвания, като неговото, са вече ФАКТ и то в ефир. Вие смятате, че е толкова безнадеждно положението, че ми казвате да емигрирам. Да си ходя? От къде? От моята страна? А къде? Ама няма да стане. Защото ако ние емигрираме, значи моделът „ТРАЙ СИ“ е успял. Значи, че Валерисимеоновците са успели. Само че те не подозират, че примирието приключва.

Много от хората на моята възраст (и по-млади) няма да се примирят. Ще питат, ще ровят, ще натискат, ще сочат. Те знаят и вярват, че всичко зависи от нас (навярно не всички, но много от тях). Че ако аз искам, значи мога и няма да мълча, а ще го направя. Че не можете да ми кажете да се махам, защото ТАМ е по-добре. Защото аз искам и знам, че може ТУК да е по-добре. Защото аз не съм бащата, който псува телевизора с ракията в ръка, а после кротува. Защото аз не съм майката над печката, която тихо носи ракията и си трае. Защото аз не съм бабата, която раздава акъли на база възраст, а не опит. Защото НЕ ИСКАМ да ми се казва, че няма смисъл. Защото има. И той не е в послушанието на поколенията. Той е в бунта им. В младостта им. В непримиримостта. И съм сигурна, че в следващите поколения има повече борбеност и хъс от това просто да си избягат. Знам, че тази примиреност си отива. Не ме гонете! Изгонете нея от себе си!


Препоръчваме ви още:

Апатията е новият принцип

На какво ме научи шъткането

Коридорите на властта и майките

Автор: Янка Петкова

Запознах се с Петя покрай дарителската кампания за Марая – бебето, което чака за чернодробна трансплантация. Майка му Ани ме покани в групата "Диагноза: наличие на трансплантиран черен дроб". В нея членуват родители на деца, които са били трансплантирани. Исках да разбера къде са лекувани децата им, с какъв успех. Има ли такива, които са били трансплантирани у нас и какъв е резултатът. Чест прави на тези хора, че въпреки грижите си, откликнаха веднага. Една от майките отдели време да ми изпрати епикризи, докато се готвеше да пътува за контролен преглед на детето си в Германия. Друга ми писа от клиниката в Бирмингам, където момиченцето й трябва да бъде трансплантирано за трети път. Свързах се и с Радка Йорданова, която е председател на Асоциацията на чернодробно трансплантираните в България, майка на трансплантирано дете. Всички те са водили битки с фонда, с министерството на здравеопазването, с българския трансплантационен център, за да извоюват правото на децата си да живеят.

Поканиха ме на една среща, да се видим на живо. На тази среща се запознах и с д-р Троева, бивш директор на Център фонд за лечение на деца (ЦФЛД), която беше дошла да се види с близките на Петьо – момченцето, което успя да изпрати за лечение и трансплантиране в Германия миналата година и това й струваше поста. Оказа се, че тя продължава да се интересува от детето, често се чува с родителите му, макар отдавна да не й е в „длъжностната характеристика“.

Убедих се, че тези хора са сами в усилията да помогнат на децата си. Подкрепят се едни-други, помагат си с информация за клиниките, в които се трансплантира черен дроб; с организирането на дарителски кампании и всичко, което съпътства ежедневието им на родители, чиито деца се нуждаят от животоспасяваща операция. Някои от тях са и „живите донори“, които се споменават в статистиките на различни здравни институции.

Там се видях с Петя. Впоследствие започнахме да си пишем ежедневно. Нейната четиригодишна Таня е с рядко генетично увреждане. Толкова рядко, че години наред никой от българските специалисти не успява да постави точната диагноза на детето. Едва тази година в СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“ установяват, че момиченцето е с прогресивна фамилна интерхепатална холестаза тип 3 – изключително рядко генетично увреждане. Вследствие на това заболяване и годините неадекватно лечение, детето е с чернодробна цироза и краен стадий на чернодробно увреждане. Лекарите от „Проф. Иван Митев“ издават становище, според което то подлежи на трансплантация, но „поради малката му възраст и наличието на рядко заболяване се препоръчва тя да бъде извършена в център в чужбина, който има достатъчно опит с подобна патология“. Мнението на трима от най-добрите детски гастроентеролози в страната обаче, явно не е убедителен аргумент за Обществения съвет на фонда, който излиза със становище, че детето може да бъде трансплантирано у нас. Все пак следва лекарски консилиум, който трябва да потвърди или отхвърли това становище. У нас обаче опит с деца с точно такава диагноза няма. Въпреки това в УБ „Лозенец“ са убедени, че могат успешно да трансплантират детето. Убеден е и националният консултант по трансплантология проф. Любомир Спасов, който е и шеф на споменатата болница и има пряк финансов интерес да извършат трансплантацията в нея. Някой съзира ли в това „съвпадение“ конфликт на интереси?

Безизходица

0ea0e8797ce553e1f2fef81bff857868 L

Видях как Петя преминава през различни фази - отчаяние, страх, надежда, ярост… Всяка нова информация от фонда или от хората, с които разговаряше, засилваше притесненията й. Една вечер ми писа разстроена. Оказа се, че докато е подготвяла документите на детето си за кандидатстване във фонда, е починало двегодишно момиченце, с което се засекли при едно от посещенията си в болницата. Каза ми коя е майка му. С някакъв мръсен журналистически рефлекс писах на тази жена веднага. Отговори ми: „Малко по-късно ще ви помогна с каквото мога. Но точно днес не мога. Днес беше погребението й.“ Засрамих се и повече не я потърсих. Но тя ми писа след време с желание да бъде полезна на родителите, чиито деца все още са живи. Разказа ми какво се е случило с нейната дъщеря. Още една от историите, след които ти се иска да виеш и да убиваш.

Алекс е на 2 години и 4 месеца, когато внезапно вдига температура и започва да повръща. За няколко часа състоянието на детето става критично и го изпращат в Пирогов. Установяват, че е с чернодробна и бъбречна недостатъчност. Стабилизират го и го прехвърлят в болница „Проф. Иван Митев“, за да установят коя е причината за състоянието му.  Подобрение има, но за кратко. Лекарите в Педиатрията (както е известна още болницата) признават, че не могат да разрешат случая и препоръчват детето да бъде изпратено в Германия за диагностика и лечение. Майката подготвя документите му за кандидатстване в ЦФЛД. Необходимо й е становище от националния консултант по трансплантология в случая – проф. Любомир Спасов.

Въпреки усилията на лекарите от „проф. Иван Митев“ да се свържат с консултанта, тъй като състоянието на детето е спешно, становището се бави. Родителите чакат мнението му един месец, за да могат да заминат, но детето не го дочаква.

***

Две майки, които един самозабравил се вицепремиер би нарекъл „кресливи“.

Едната се бори за живота на детето си, а другата потиска мъката и споделя историята на починалото си момиченце с надеждата да й помогне.

Един лекар търси съдействието на министъра на здравеопазването, за да спаси дете, друг бави становището, от което зависи живота на същото това дете.

Един директор на фонд спасява живота на бебе, използвайки всяка възможност, която позицията му дава, за да е полезен. И го уволняват. Друг директор на фонд обяснява, че от него нищо не зависи, че той само придвижва документи, нищо че едва ли не всеки ден се вижда с ресорния си министър.

В една болница лекарите превъзмогват професионалното си его, признават, че колегите им в чужбина имат по-голям опит и дават шанс на болно дете да бъде адекватно лекувано навън. В друга болница твърдят, че биха се справили със случай, какъвто не са имали в практиката си, за да упражняват иновативни медицински практики.

Развръзката по случая на Петя предстои. Че институциите са бездушни знаем, тепърва ще разберем имат ли душа чиновниците, които работят в тях. Защото, ако липсва, надеждите на родителите и болните им деца са напразни. Душа не се трансплантира.


Препоръчваме ви още:

Три чернодробни истории

Умора на съчувствието

Система, зачената в грях

Моля те, Боже... или нещо друго...

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Безизходица

Безизходица

07 Окт, 2018 Истории

Ами аз изкарвам парите…

Ами аз изкарвам парите…

05 Окт, 2018 Забавно

Обичам сина си повече

Обичам сина си повече

06 Окт, 2018 Отношения

Онези другите майки!

Онези другите майки!

23 Окт, 2018 Истории

Да не дава Господ!

Да не дава Господ!

23 Окт, 2018 Истории

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

За Валери и Креслите

За Валери и Креслите

22 Окт, 2018 Истории

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам