Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Ninja Editor

Ninja Editor

За първи път с вълнуващи забавления

 

След големия успех на Деня на бащата, музеят обръща специално внимание и на майката, в дните преди настъпващите празници, когато тя е сплотяващата сила в семейството.


Разнообразни атракции, арт-ателиета, танци и игри ще забавляват всички родители и малчугани, дошли в музея специално в този ден. Те ще се докоснат до магията на рисуването върху вода с техниката „ебро“, с жизнерадостни цветове ще могат да оживят малки камъчета, а най-сръчните ще събудят твореца в себе си и ще могат да си тръгнат с ръчно направени воини, балеринки и оригами. В работилницата за бижута всеки ще се превърне в автор на изящни украшения от мъниста, а обединяващата сила на хляба ще завладее малки и големи, които заедно ще замесят хляб.

Уроци по народни танци ще представят красотата на българския фолклор, а ефективните таекуондо техники за самозащита ще вдъхнат на посетителите самочувствие, че са защитени в критична ситуация. Друга наша естествена реакция – смехът, ще бъде представена със своята лечебна сила и как се повлияват децата и възрастните от методите на смехотерапията.


Забавления ще има и за по-любознателните сред гостите на музея. Те ще могат да премерят сили в семейна игра с въпроси от областта на историята, докато почитателите на модерните технологии ще управляват роботи по специално подготвено трасе с препятствия.


Артистичните умения както на майките, така и на децата ще бъдат провокирани от театър на движенията – завладяваща комбинация от песни, танци и актьорски игри. Музикалното пътешествие ще продължи с фрагменти от бродуейския мюзикъл „Ани“, в който публиката ще бъде предизвикана да се включи и да стане част от героите на сцената.


Професионален психолог
ще представи лекция за типовете доминиращи майки, в която анализира и ролята на свръхпротективните родители във формирането на рисково поведение у децата. Атмосферата в празничния ден ще допълнят и лекциите за здравословното хранене и за грижата за детската кожа. За финал всички ще могат да се насладят на куклената постановкаКой ще бъде цар?“.

Празникът ще се състои на 25 ноември (събота) 2017 г. от 10.00 до 18.00 ч. Входът за постоянната хронологична и външната експозиция на музея ще бъде свободен.

 

Препоръчваме ви още:

La La Land - концертът
Едно семейство в цирка
Нова строителна зона отваря врати в Музейко

Автор: Валентина Вълчева


Предполагам, че всеки, който се е сдобил с деца в детската градина, рано или късно, се е озовавал в класическата ситуация цял ден да се бъхти в кухнята, да сготви най-здравословната и по възможност достатъчно вкусна манджа – поне като за английската кралица... и ТО да се нацупи над чинията вечерта и да измрънка: „Гадост! (Любимата думичка на големия ми син в такива случаи!) Не е като мусаката на леля Ванче в детската градина. Не го искам.” И сте дотук. От този момент насетне просто не съществува природна или божествена сила, която да го накара да вкуси дори една-единствена лъжичка.

Общо взето, нямате много опции в този случай. Казвам го от опит.

И не, леля Ванче няма да ви свърши работа, дори и да ви е съседка и първа приятелка и лично да дойде вкъщи да ви извърти въпросната мусака. Защото тук не става дума за мусаката на леля Ванче, а за мусаката на леля Ванче В ДЕТСКАТА ГРАДИНА.

Вие може три години преди това да сте го хранили само със специално селектиран сорт ориз, с най-крехкото месце от хималайски муфлон и с най-чистата безглутенова не-знам-си-каква азиатска пшеница, но-о-о... в мига, в който детето ви опита храната В ДЕТСКАТА ГРАДИНА, нещата тотално се прецакват.

Всъщност храненето на малко дете си иска сериозна подготовка, в това число солидни познания в областта на психологията и цирковото изокуство. Ако ви се е случвало да водите преговори по време на заложническа криза с полудял въоръжен маниак... ами горе-долу същото е. Но на вас, както и на мен, едва ли ви се е случвало.


Психолозите казват, че за да свикне с една храна детето, трябва да я опита поне 40 пъти. 40!!! Ама как да проведете въпросните 40 битки, докато го накарате да я опита, никой не казва. М-не, натискането с коляно в гърдите, докато му тъпчете нещо си там в устата, а то пищи на умряло, не е вариант.

Все още си спомням, не без доза съчувствие, един особено горещ летен ден по обед, всичко живо е притихнало от горещината, сякаш целият квартал дреме блажено... и един женски крясък, някъде отвъд последните изпокъсани нерви от горните етажи на един блок: „Зини, ма!”, последван от детски рев.

О, колко ги разбирам и двете!

Ще споделя малко личен опит на майка ми. Във въпросната възраст, съм била много, ама много злояда. От днешна гледна точка мога да ви кажа, че и досега не хапвам мед, чушки, моркови и каквито и да било тестени глезотийки от рода на кифли, бухти, кексове и прочие. Да де, ама според мама точно гореизброените храни са видиш ли много, ама наистина много полезни и необходими и въобще без тях не е възможно съществуването на живот на Земята. Особено медът. Грях ми на душата, но ми се повдига от мед. Това е положението! Но когато си на две-три години, никой не те пита дали ти харесва или не – просто трябва да го изядеш. Няма да изброявам случаите, в които се е налагало да си пълня джобовете и пазвата с мекици, парчета кекс, баклава и щрудел (Гадост наистина!) и какво ли още не, за да се отърва от поредното силово тъпчене. Ще спомена обаче една практика, която доста често даваше добри резултати – яденето у комшиите винаги е по-сладко от вкъщи.

Та значи мама се изхитри и започна да си забърква каквото там се сети вкъщи, след което храната се носи у леля Мичка и това се оказваше вълшебната добавка, която превръщаше дори най-гадната филия с масло и мед в най-изтънчена вкусотия. Така че за известен период от време, леля Мичка беше моята вълшебна „леля Ванче”.

Разбира се, и това е довреме, но може да свърши работа при някоя изчерпана откъм идеи мама.


При големия ми син например начинът се оказа различен. Няма значение какво има в чинията си, готов е да омете дори сухия хляб с малко вода, стига да го убедиш, че това е „храна за юнаци”. Защото той иска да е „юнак като Спайдърмен и оня, дето лежи с пушката и пъшка”. Засега все още не се е сетил да пита защо винаги манджата за юнаци включва точно нещата, които не обича особено много. Ама иска цял ден да кара на две мекици? Негова воля! До вечерта задължително ще е изгладнял като вълк и няма да се сеща вече да пита: „Спайдърмен боб яде ли?“.


Но да се върнем в детската градина!

Когото и от познатите си да питате днес, едва ли ще намерите дори един, който да не се сети за нещо, което не е ял, откакто е завършил детска градина. За мен това въпросно нещо е щруделът. На 40 години станах (почти и една), а и досега миризмата на това кулинарно чудо ми действа като активен въглен. Не съм психолог, но съм убедена, че има нещо общо със силовото тъпчене. (Горе-долу по същия начин си обяснявам и неприязънта ми към жени с дълга права черна коса, но това е друга история.)

Когато си поставен пред ситуацията да ядеш нещо, което по една или друга причина не харесваш, си е изпитание за волята дори на възрастен човек. Колко пъти ви се е налагало да ядете насила нещо, което иначе не бихте опитали, дори само за да не обидите домакинята например? А представете си децата, които чисто и просто са принуждавани да омитат всичко, което им се поднася, без никой да ги пита дали точно сега им се яде, дали точно това им се яде и дали изобщо харесват това ядене или не!

Затова и не се впечатлявам особено, когато госпожите и леличките в детската градина ми съобщават, че за пореден път моето чудо не си е изяло следобедната закуска. Ами не е болка за умиране, бе, хора. Майка ми все така изпада в паника, ако детето откаже третото парче баница или изяде само една супа с три филии хляб за обяд. Че то това ядене ли е? Ми то ще се разболее от това НЕядене! Зърнени закуски евентуално сутрин? Глезотии! Кой ви даде на вас деца да гледате, моля ви се!

Но ако трябва да съм малко по-сериозна, бих ви посъветвала (пак от опит) да не разчитате, че в детската градина някой ще се съобразява с изискванията ви пилешкото месо непременно да е от щастливи кокошки, а млякото – от истински швейцарски крави с доказано родословие. Защото в групата има още двадесет деца с двадесет майки, с двадесет различни разбирания за здравословно хранене. Непосилно е, пък си има и правила, които жените в кухнята са длъжни да спазват, независимо дали това ни харесва или не.


Всъщност, признавам си, аз съм непретенциозна по отношение на храната. Важното е да е вкусно. И се чувствам като пълен идиот, когато някоя майка зададе въпроса: „А вие кога точно включихте глутена в храненето?” Мо-о-оля-а-а-?!

Когато преди пет години зададох подобен въпрос на моя доста по-възрастна позната, тя просто ме изгледа с някаква смесица от насмешка, съжаление и разбиране, след което каза: „Виж сега! Преди всичко не забравяй, че отглеждаш жив човек, а не лабораторна мишка.” Колкото и да се опитвате да държите под контрол всичко, което влиза в устата на детето, рано или късно то все пак ще попадне в детската градина и ще опита от мусаката на леля Ванче. И тя ще му хареса! Повече от всичките екзотики, които вие се опитвате да му осигурите, извършвайки чудеса от героизъм в кухнята. И, повярвайте ми, мусаката на леля Ванче, колкото и подозрителна откъм хранителна стойност да ви се струва, е нищо в сравнение с момента, в който ще се окажете изправени пред необходимостта да обяснявате защо чипсът и пуканките не са полезни, след като са то-о-олкова вкусни!

За шоколада да отварям ли дума?

Ами... това е положението!



Препоръчваме ви още:

30 съвета за злоядото дете
Детето не яде? 7 полезни съвета за родителите на злояди деца
Как се хранят малките европейци

Автор: Траяна Кайракова


Тази история ще ви разкажа точно така, както я записах. Няма да споменавам името на дамата по разбираеми причини. Изводите оставям на вас.


„Никой не вярва, че съществува такава болест, само тези, които са минали по този път или продължават да вървят и да се борят с нея. Ето затова я наричат невярна. Ако не бях се разболяла, аз бих казала същото. Често чувам отстрани – „лиготии, простотии, то в днешно време и в тоя стрес кой няма депресия, айде моля ви се“ - по адрес на някой, който се е осмелил да каже, че страда от депресия или поне така предполага. Аз не съм казала на никого. Не искам и не смея. Няма да ми повярват. Споделих само с една приятелка психолог, която всъщност ме прати на правилното място и разбра какво ми се случва.

По нищо не ти личи, ти си все същият човек, няма как другите да разберат какво се случва. Първо започва мълчанието. Не ти се говори, на събирания просто слушаш, почти не запомняш нищо от разговора, установяваш, че дори не те интересува това, за което се говори. Хората са така погълнати от себе си и искат да имат слушатели, че не забелязват, че от бърборко си се превърнал в ням слушател.

После идва занемаряването на външния вид и може би не точно това е думата. Хващах първата дреха, която мернех, навличах я и въобще не ме интересуваше коя е и как изглеждам. Бижутата и аксесоарите ми трайно прашасваха, гримовете се развалиха, ходех само с един чифт обувки. Не се вълнувах от нещата, които съм правила преди. Всяка жена се старае да изглежда добре, ако не за друго, поне за собствено самочувствие. Моето беше тотално изчезнало някъде в дълбините на болестта.


Забравях всичко на момента. Няколко пъти печката, ютията, какво ме питат, закъде съм тръгнала и безброй други неща. Най-страшен беше моментът, в който излязох от къщи, спрях пред входа и се разплаках, защото не знаех къде точно съм искала да отида. Върнах се, видях списъка с покупки на масата и тръгнах към магазина. Оттогава си правя списъци и нося два тефтера, в които си записвам всичко. Разплаквах се от всичко – радостно събитие, тъжно събитие, от нищо – просто ей така. В началото у дома се шегуваха с мен, после започнаха да се дразнят. Смятаха, че го правя нарочно, за да ги ядосвам. Колко грешаха само!


После идва сънят. Ставаш сутрин и не можеш да се надигнеш от леглото. Главата знае, че е време, но тялото се бунтува и отказва. Всичко в теб е „на желе“ и не можеш да помръднеш. Ставаш някак си, вземаш душ, лягаш за 5 минути, обличаш се, пак полягваш и така, докато не се сепнеш, че ще закъснееш. Само дето не ти пука. Какво от това, че си закъснял? Може пък да те изгонят от работа и по цял ден да спиш. Имаше дни, в които спях по 5-6 пъти. Нямаше значение в колко съм станала – дали в 10 или в 11 сутринта, след час лягах пак. Исках да спя безкрайно. В офиса тайно се заключвах в една от стаите, за да мога да дремна, иначе нямаше да издържа. Чувствах се уморена, толкова уморена от всичко, което всъщност не правех. С огромни усилия вършех елементарните домакински задължения, отлагах до последно всичко. Кошът да прелее от мръсни дрехи за пране, да няма нищо за ядене, да не можеш да стъпиш от разхвърляни дрехи навсякъде. И пак никой у дома не разбра, че нещо се е променило. То просто е невидимо, а за мен необяснимо – тогава.


Не само не ми се готвеше, а не ядях почти нищо. Пиех кафета, пушех и в крайна сметка за около месец свалих 10 килограма. Винаги съм искала да отслабна, но не на тази цена! Забравих да се усмихвам, да се шегувам, да бъда онази, която аз самата познавам. Обичам да пея, да танцувам, да се веселя. Всеки мой ден започваше с любим диск в колата до дупка, а аз пея до дупка. Повече от година не пуснах нищо нито в колата, нито вкъщи. Изпадах в ужас само ако нещо тропне, хлопне или някой повиши глас. Сърцето ми се разхлопваше, а краката и ръцете ми трепереха. Изпусках и чупех всичко. Най-лошото е, че главата и ръцете ми се тресяха така, сякаш имам тремор. Имах чувството, че всички ме гледат.

Няма да забравя как през един уикенд отидохме семейно на кино. Било някаква комедия. Децата, мъжът, аз, пуканките, филмът. Голямата част проспах, другата не разбрах и въобще не се смях. Накрая тръгнахме и аз се изцепих, че това е най-тъпият филм, който съм гледала. Обидиха се. Два дни не ми говориха. И знаете ли какво? Не ми пукаше.


Накрая дойдоха мислите за самоубийство. Стоиш си на прозореца или на терасата, гледаш и се чудиш как да стане. Как ще е по-безболезнено, но и сигурно. Доста време го мислих. Не намерих кураж, мисля, че тогава ме спаси мисълта за децата. И онази приятелка, за която ви казах. Само тя ме попита как съм и тогава не издържах. Плаках с часове и не можех да обясня какво се случва, защото аз самата не знаех. Тя ми каза, че не трябва да ходя на психолог, а на психиатър. Знаех разликата, знаех, че не съм луда, бях съгласна на всичко, за да върна живота си. Запазих си час при най-добрия лекар, описах всички симптоми и чух диагнозата – остра форма на депресия. Не беше ми минавало и през ум такова нещо. Бях готова на всичко. Взех рецептата и зачаках. Трябват поне 2 седмици лекарствата да подействат, защото са с натрупване. И наистина започнаха да действат – бавно, но все пак. След 3 месеца контролен преглед. Падна се през есента и всичко се срина. Нови лекарства, после пак, после пак. Пролет и есен тези заболявания се обострят. Накрая уцелихме лекарството и дозировката. Не си мислете, че обвинявам лекарката. Направи ми всички изследвания, винаги вдигаше телефона, превърна се в мой изповедник. Новото лекарство беше чудно. Ама в буквалния и преносния смисъл. Така се натрупа в организма, че излизах навън все едно с няколко чифта розови очила един върху друг. Не си спомням какво се случи, но беше нещо лошо, а аз го приех като незначителна смешка. Тогава разбрах, че нещо не е наред. Бях в постоянна еуфория, енергична, усмихната или както казва една приятелка „ постоянно включена в тока“. Не беше нормално. Отново сменихме лекарството, защото от прекалената еуфория можеш изведнъж да се сринеш в дълбокото.

Сега мога смело да заявя, че съм добре, че всичко е наред. Докога ли? Не знам. Не искам да мисля. Казват, че човек се пристрастява към този вид лекарства, че може да ги пие, докато е жив. Нека да е така, нека се пристрастя или да се излекувам. Искам да си остана вечната и непоправима оптимистка, усмихнатата и слънчева жена, грижовната майка, добрата съпруга, вярната приятелка… Ако цената са лекарства доживот, ще я платя.“

Препоръчваме ви още:

Когато шоколадът загорчи

Трите килограма, които убиват 

Депресия или емоционално "прегаряне"

Автор: Мария Пеева

Когато ме попитат за пакостите на моите момчета, не знам откъде да започна. Те не са една и две. Може направо роман да се напише, само че няма да е „Емил от Льонеберя“, а „Пееви от Пловдив“. Не ме разбирайте погрешно, добри са ми децата. Но пакостите, пакостите им и те са много добри… Ама от друга страна, може ли без тях? Какви деца ще са, ако не правят бели в крайна сметка? Няма да са деца, а просто скучни възрастни хора - съвсем като нас, само че дребнички на ръст.

Нали си имам четири броя малчугани, ще ви разкажа любимата ми пакост на всеки от тях, а вие преценете сами кой е най-големият “хулиган”.

Теди - 6-годишен. (Вече е сериозен мъжага на 23 и след два месеца ще бъде татко). Любим спорт - кеч. Леле, колко бяха запалени по кеч всички хлапета по онова време. Не стига, че разиграваха опасни кечистки схватки по детските площадки, ами и знаеха наизуст всички звезди на кеча и колекционираха списания с тях. През онова лято с нашия татко правихме ремонт в тогавашната ни квартира. Сменяхме тапети, мокети, каквото можем да си позволим. Цялата ни почивка отиде за това. Теди междувременно пратихме при баба му в Пловдив, за да приключим на спокойствие. А когато си го взехме на чистичко и подреденко, той беше много доволен. Толкова доволен, че на следващия ден като се върнахме от работа, ни беше подготвил мила изненада. По всичките стени на малкия апартамент, върху красивите новички тапети беше налепил със секундно лепило снимки на кечисти, изрязани от списанията. Казвам ви, плаках с глас. На всичкото отгоре нямаше как да ги свалим, тапетите се късаха с тях. И до края на престоя ни в онази квартира от стените ни гледаха смръщените физиономии на Скалата и разни други напомпани екземпляри с татуировки и лъскави впити гащета. Нищо, много скоро един новодошъл на белия свят малчуган ще почне да "изненадва" него :) Тогава ще му напомня тази история.

23113291 10208987952129837 1335227880 o

Косьо - моят настоящ тийнейджър. Изключително отговорен младеж и до ден-днешен. Най-забавната му беля се дължи точно на това чувство за отговорност. Като малък той много обичаше да рисува и имаше най-различни боички - акварелни, темперни, текстилни и какви ли не. Редно е да изтъкна факта, че за разлика от тримата си братя, никога не ми е рисувал по стените и винаги се е старал да е чисто след него. Веднъж споделих с баща му, че не мога да изпера една точица от флумастера му на новата ми бяла блузка и ще трябва да търся някакъв по-силен препарат. И моят отговорен младеж бързо измислил как да реши проблема и да ме зарадва. За целта нарисува едно огромно цвете върху бялата блузка, за да не се вижда малката точица. В интерес на истината беше сполучливо цветенце. Само където се размаза, след като я изпрах. Да бях си я носила непрана. :) 

60374 1516048734912 1470632 n

Коко - моят деветгодишен лайфхакер. Неговите пакости продължават. Веднъж ми каза: „Мамо, имам изненада за теб - направих “екскременти с лед”. Леле, изтръпнах. Слава богу, оказа се, че са “експерименти с лед”. Не че те бяха много по-лесни за почистване, но да речем, че не миришеха толкова лошо, колкото си представих, като чух за екскрементите. Даже ставаха и за ядене, ако някой обича заледен компот, заледен лимон, заледен домат, заледен чипс, заледено кисело мляко (опитай, мамо, също като сладолед е). И заледена спукана бутилка с газирано. Е, поне научихме някои неща за различните агрегатни състояния на храните. koko2

Стигнахме и до моя номер 4 - Алекс. Определено той е най-палавият ми малчуган. Всеки ден ни изненадва с нова пакост. Доскоро му беше любимо да ни залага “сладки бомби”. Намирах си топчета зърнена закуска в чантата (добре че и млякото не ми изливаше). Или отворя чекмеджето да си извадя блузка и открия на видно място… бисквитка, увита в салфетка. (Малко е нахапана, мамо, ама аз само да я опитам.) Най-любимата ми пакост е, когато задигна градинските лампи на съседа. Е, разбира се, върнахме ги и се извинихме, а на Алекс обяснихме, че не може да влиза в чуждите къщи, колкото и да иска да ни зарадва с някоя нова придобивка. Някой ден ще му разкажа тази история и се надявам да се изчерви поне наполовина колкото аз се червих, като връщах лампите на сърдитите съседи.
DAM 8753Ние с моя съпруг си имаме една мантра, която си напомняме всеки път, когато нещо се обърка. Казваме си, че ако някоя история след време може да се разкаже на маса и хората да се смеят, значи няма нищо страшно и ще се справим. И слава Богу, пакостите на децата ни са все такива - на момента може да ти се реве, но след някой месец всичките ти приятели ще се търкалят от смях, като им разказваш. А ти самият ще си кажеш: Е, какво толкова е станало? Нали сме живи и здрави. 13139014 10208358976465756 2436253510612205030 n

Затова, правете си пакостите, хлапета. Иначе ние големите ще си говорим само за досадни теми като работата, глобалното затопляне, политиката, или къде е най-добре да се пазарува зеле за туршия. Изобщо що за живот ще е това, ако ви няма вас, нашите малчугани-хулигани?

********************* 

Статията е по идея на Nestle Baby и е част от кампанията им #малчуганхулиган. Очаквайте съвсем скоро онлайн игра, следете страницата им и участвайте. Още за допълнителната грижа, от която се нуждае вашият малчуган, вижте тук.


Препоръчваме ви още:


Кое ти е любимото дете
Някой Божи ден...
Живот като на кино

Автор: Теодор Пеев

В Щатите като Black Friday е познат денят след Денят на Благодарността - началото на голямото пазаруване преди Коледните празници. В България Черен Петък може да е всеки един петък (понякога четвъртък, понякога цял уикенд), в който магазините са решили да направят масово намаление и разпродажба. И въпреки че при нас все още не е чак толкова разпространено да се пазарува онлайн, е хубаво да сме запознати с някои елементарни начини да се уверим, че сайтът, от който сме решили да пазаруваме, е надежден.

1. SSL сертификат

Наличието на SSL сертификат ни доказва, че връзката е криптирана (кодирана) и данните ни са в безопасност - не могат да бъдат засечени, откраднати и използвани от други хора. Хубаво е да избягваме да споделяме каквато и да е лична информация в сайтове без такъв сертификат, но най-вече информацията от кредитните и дебитни карти!

Можем лесно да разберем дали сайтът, който посещаваме има SSL сертификат, като погледнем URL-адреса му и какво пише преди него.

23805567 10208664542011078 953432803 n


В Google Chrome се вижда secure етикетът пред адреса, в Safari и в Mozilla Firefox за това сигнализира катинарчето пред него.
 

23798708 10208664542251084 1352598593 o

2. Език

Когато посещавате чуждестранни сайтове, обръщайте внимание на нивото на английския (или друг) език в тях. Следете за правописни, граматически и стилистични грешки. В голяма част от сайтовете-измамници нивото на езика, на който е написано съдържанието, е доста ниско.

3. Методи на плащане

Ако единственият начин на плащане е с кредитна карта, може би нещо не е наред. Причината за това е проста - повечето онлайн магазини се правят с CMS системи, а интегрирането на POS-терминал в такава система никак не е лесно. Много по-лесно е да се използва paypal, за който има готови модули. Това, че има повече методи на плащане, невинаги е гаранция, че сайтът е безопасен, но в повечето случаи е добра отправна точка.

4. История на сайта - www.scamadviser.com

В този сайт може да се провери наличната информация за сайта, както и какви потенциални рискове носи пазаруването в него.

5. Дублиране на сайтове

Няма как да не сте забелязали, че Фейсбук ви предлага реклами точно на нещата, които търсите или от които се интересувате. Ако се загледате в тях, ще забележите, че са много подобни. В зависимост от интересите ще виждате лаптопи, миксери или кафе машини. Възможно е те да са с различни имена, а всъщност да изглеждат по сходен или напълно идентичен начин. Това е сигурен знак, че нещо не е наред! 23804698 10214655706569332 609860146 n

 

Безспорно пазаруването в Интернет е удобство и удоволствие. Хубаво е обаче да сме внимателни и да помним, че това, че нещо изглежда страхотно, не винаги го прави страхотно, а някои топ оферти в Интернет са толкова невероятни, че просто няма как да са истина... колкото и да ни се иска да си купим миксер за 100 евро, вместо за 800.

Препоръчваме ви още:


Кибер сигурност за деца
Внимание! Интернет!
Как светът купува, взема назаем или инвестира

Автор: Калоян Явашев


Отглеждането на деца е самотно занимание. Социализирането с други индивиди, които нямат подобни проблеми, е трудоемко, а често и непосилно за нас. Когато сте решили все пак да се видите със старите дружки, но сте помъкнали и домочадието, резултатът е, че вие цяла вечер ще гоните домашните си покемони и жално ще гледате масата. Ако случайно се доберете до някоя чиния и успеете да набучите нещо на вилицата, винаги има някой, който ще се опита да ви въвлече в разговор. "Гледа ли Сити и Монако, а? Голям мач, бе! Кво ши каиш?". Ти нищо нямаш за казване, щото така си си натъпкал устата, че само прибелваш очи и мучиш ентусиазирано. "Ще се задавиш, бе. Ууу жена ти не ти ли готви у вас?" е следващият въпрос. Тук започва жена ми да му мучи и да ръкомаха, щото се е добрала до една вратна пържола, ама я е лапнала цялата. Разговорът с нас не върви и всички се чувстват гузни и ни успокояват, че ще ни мине, все едно сме болни. Ама ние знаем, че няма да ни мине, че сме повредени завинаги.

Затова се събираме с други родители и там плуваме в свои води. За наш късмет, във входа има още едни близнаци и заедно със съседския син наброяваме 5 броя бебета. Това осигурява денонощен трафик на памперси, манджи, дрехи, играчки и пияни съпрузи между етажите. Входът е завзет от нашата бебешка групировка и съседите за първи път се сдружават и събират пари да ни купят къща извън града.

Отиването на заведение с 5-те деца е сравнимо с отиването с гладни шимпанзета в плод-зеленчук. Предвид вида и състава ни, всеки собственик започва да се кръсти, ако изберем неговия имот. Когато катунът ни спре пред входа на някое заведение, персоналът дружно хвърля оставки, а шефът минава отзад и със сълзи на очи се готви да драсне клечката на обекта. Ние бодро поздравяваме и убеждаваме всички, че сме за малко и после си тръгваме. Те ни вярват, но почват да се съмняват, когато веднъж добрали се до масата, вадим и разпръскваме играчки, колелета, тротинетки. Другите клиенти усещат, че нещо лошо ще се случи и на мига плащат, никой не чака рестото. В по-далечните краища някои остават, но ни следят постоянно с очи. Най-смелата сервитьорка ни носи меню и разказва на останалите как изглеждаме отблизо. Ето че идва моментът да освободим децата и Апокалипсисът да започне.

След 15-та секунда едното е в кухнята, другото е набарало оливерник и пои сестра си с оцет и олио, четвъртото е в тоалетната, а петото пресича улицата пред заведението. Атаката е бърза и безмилостна, като за момент ни сварва неподготвени. Следва преорганизиране, почистване и сега е време за тактическо надиграване. Обикновено сме 3-ма родители срещу 5-те деца. Другите 3-ма са на масата и почиват. Родителите играем зоново, всеки си следи периметъра и при нужда помага на другите. Ако в заведението има рекламен рафт с 20 бутилки вино, всички го пазим. Естествено, разсейваме се, когато половинките ни, крещейки, ни питат какво ще поръчаме и децата повеждат в резултата. Една жена ни приближава плахо и ни казва, че едно ангелче й е отмъкнало телефона. Предвид фетиша на нашия син към скъпата техника, останалите съседи въздишат облекчено и ме поглеждат със съжаление. Росито плаче без сълзи, защото вече вижда как купуваме нов телефон на собственичката, но аз запазвам присъствие на духа и обещавам, че ще върна ценната вещ. Когато нашият син улови такава скъпоструваща плячка, се оттегля в някое тъмно място, където на спокойствие да я унищожи. Откакто е започнал да вади зъби, постоянно от устата му текат водопади от лиги. Представете си Пришълецът да яде лимон. Зимата ни караха да опесъчаваме след него. Та по тази ясна и хлъзгава следа, го откривам под една маса да дъвче протектора на телефона, а сестра му откраднала една фанта от бара и му я носи да го прокара по-лесно. Подсушаваме и възстановяваме откраднатото, а жена ми пълна с ентусиазъм и оптимизъм обявява смяна.

Наблюдавайки ни как се храним, с основание ще решите, че сме нов биологичен вид, плод на нечий експеримент. Държим се все едно гларус е обладал сурикат и сме се появили ние. Ядем на големи залъци и не дъвчем, а само гълтаме бързо. В същото време си въртим главите във всички посоки с издължени шии, за да следим с поглед случващото се. Приличаме на щрауси в пристъп на паника. На масата отсъстват разговори, само от време на време някой изцвилва кратко и високо, за да обърне внимание на потенциално нещастие. Сервитьорките са убедени, че сме чуждоезична секта и ни оставят поръчките през три маси, щото ги е страх. Ние пък, вече подпийнали, с перверзно удоволствие наблюдаваме как щерката ни и съседската дъщеря се покатерват на една маса, където обядва възрастна двойка. Нашата грабва една наденица от чинията на дядото и след като отгризва едно парче започва да го налага по главата. Той е толкова изненадан, че не усеща как другата му тъпче грах и броколи в ухото. В тоя момент настава суматоха в другия край и отивайки виждам как синът ни си е заклещил главата в декоративната ограда. Барманът се кръсти и се кълне, че според физиката това е невъзможно, но аз знам, че синът ми изобщо не зачита физичните закони. Сега вече всички поемаме охраната на децата и се установява прилично шумна анархия, с елементи на пого. Всеки крещи името на някое дете, гонейки го, но смяната на децата и имената е толкова бърза и честа, че почваме да се бъркаме. Сега вече не се знае кое дете на кого е и, слушайки ни, всички решават, че сме комуна. Изнасяме се с пяна на устите, но доволни. Обещаваме пак да се върнем и погледите на всички замръзват.

Ако сте ни срещали или ни срещнете в бъдеще, не ни се сърдете. Преди и ние бяхме като вас!

 

Препоръчваме ви още:


Денят с главно "Д" 

Квартален ресторант

14 признака, че имате двегодишно дете

Недоспиването

 Как да се примирим с мисълта, че наследникът ни не е гений

 

На всеки родители му се иска детето да притежава някакъв талант, да успява там, където другите не могат, да побеждава във всяко противоборство. Не, не го казваме на глас и даже пропъждаме подобни мисли, но подсъзнателно таим надеждата, че в един прекрасен ден то ще смае околните с постиженията си. И все пак, ако това не се случи? Какво да правим, в случай че детето ни се окаже „най-обикновено“? И изобщо толкова ли е страшно това?



1. Да се примирим

Всъщност да си „обикновен“ е нормално. Според статистиката само 5 % от децата са истински таланти и това е толкова очевидно, че не може да бъде пропуснато.

2. Да се зарадваме

Животът на семействата, в които расте талант, е подчинен на строг график, всичко е съобразено с нуждите на младия гений, който трябва да се развива. Търсят се най-добрите преподаватели, пътува се за занимания, инвестират се сили и време за сметка на останалите членове на семейството. Освен това малките гении не са задължително щастливи деца. Те често нямат много време за игри, общуване с връстници и социализиране. Вие колко истински щастливи гении познавате?

3. Да оценим пропуските

Увлечени в ранното развитие на детето и търсенето на неговите изключителни способности, рискуваме да пропуснем нещо важно в останалите области. Умее ли то да разбира чувствата и емоциите на другите? Знае ли какво е приятелство? Способно ли е да съчувства на разстроената си майка или на обидената си сестричка? Знае ли с какво наистина му се иска да се занимава? Какви навици има – може ли само да прибира играчките си, да сложи приборите си на масата, да избегне локва в дъждовно време? Не е ли по-добре да се захванем с развиването на социалния му интелект и емоционалната сфера?
cute boy drawing with color pencils kid learning concept 1384 256

4. Да се водим от правилните примери

Всъщност как стои въпросът с талантите в нашето семейство? Имат ли мама и татко някакви изразени способности? Имат? Много добре! Но още по-добре е да не ги даваме за пример на децата си. Може и да се изненадаме, но те изобщо не са длъжни да последват нашия път, нищо че е проверен и утъпкан. Комбинациите от гени могат да бъдат най-причудливи и у двойка с изразен афинитет към хуманитарните науки да се появи наследник, който е сръчен с отвертката, а дъщерята на отявлени техничари да се окаже привърженичка на модата. Нямаме подходящ семеен пример? Нищо драматично! Ще си обичаме децата такива, каквито са.

5. Да помним, че всичко се променя

Децата порастват невероятно бързо и също толкова бързо се променят интересите и възможностите им. Може днес малчуганът ни да е източник на разочарования, но не можем да знаем какво ще се случи след година, пет или десет. Нашата задача е да го подкрепяме и да му създаваме условия за развитие, ако поиска. Ако желае да се занимава със скално катерене - да му намерим подходящ клуб; ако го влекат чуждите езици - да открием нужните курсове. А най-важното е да не изискваме бързи резултати.

6. Да забравим за оценките в училище

В крайна сметка те не са от толкова голямо значение. Двойкаджията може да се превърне в ярка индивидуалност, а многото шестици може да са само доказателство за отлична кратковременна памет и добри отношения с учителите.

7. Да не идеализираме

Нека не преувеличаваме способностите и талантите на детето. Не е нужно на всяка рисунка да възкликваме: „Бъдещият Рембранд!“ (така заблуждаваме и него), а ако наведени над прахосмукачката мечтаем за Нобелова награда, добре ще е да се поотпуснем малко. Струва ни се, че детето ни има талант? Да се допитаме до професионалистите и ако се окаже, че сме се лъгали, да не го преживяваме особено.

8. Чии са амбициите?

Дали мислейки за бъдещето на детето, не проектираме в него собствените си мечти? Ако сме максимално честни пред себе си, може да си спомним, че ние самите като деца сме искали да станем прима балерини, шампиони по художествена гимнастика или да разплитаме криминални загадки. Нека не забравяме, че нашите деца имат право на собствен път, собствени планове и собствено бъдеще.

9. Обратен ефект

Ако сме мислили, че детето ни е гений, а то се окаже „най-обикновено“, съществува рискът да се разочароваме. Но ако приемем, че е обикновено дете, постиженията му ще ни радват и ще носят удовлетворение и на него. И все пак, трябва да сме внимателни с радостта, защото има вероятност да си помисли, че го обичаме заради успехите му. И в известен смисъл ще има право, ако маминото настроение зависи от броя на шестиците му или от това дали е преминало в следващия кръг на олимпиадата по математика. Да не забравяме, че безусловната любов е отлична основа за живота на детето като възрастен.

kid blond child looking adorable 1098 5398

В рисковата група ли сме?

Очакваме от детето си повече, отколкото може, ако:

- в доучилищна възраст амбицирано сме се занимавали с ранното му развитие: то се е учило да чете и смята по специална методика; вкъщи има множество развиващи пособия; дори играчките му са максимално полезни;

- освен с учене, малчуганът се занимава със спорт, музика, рисуване, роботика и китайски език и всички тези форми сме му избрали ние;

- ставаме нервни, виждайки детето ни да лежи на пода с поглед вперен в тавана. Губи си времето и не се занимава с нищо полезно и развиващо!

- настояваме да е отличник, поне по предметите, които му се удават без усилие или ни е любим въпросът: „Защо 5, а не 6?“;

- убедени сме, че детето може да научи и „попие“ всичко, стига да положи достатъчно усилия. Усилията са главно от негова страна, разбира се.

- докато се радваме на някакъв негов успех, не пропускаме да констатираме, че може и повече, че има какво още да усъвършенства.

 

Прочетохте ли моята история

с Малките гении?

 

Препоръчваме ви още:

Помагаме или пречим?

Кога ранното развитие забавя развитието

Защо да сравняваш деца невинаги е лошо 

 

Статията е по идея от goodhouse.

Реми - Ремзие Гарибова е майка на две уникални деца, които й "спират тока" понякога, но и придават смисъл на всичко, което прави. Професията й е счетоводител, но очевидно не й е било писано дълго време да я упражнява.

 

По време на една бременност…

По време на втората ми бременност, която изкарах буквално 7 месеца на легло и в болница, бидейки постоянно в интернет ми попадна снимка на дървен клипс за биберон. Тогава реших, че това е моето нещо! И така се появи Щипалка - мястото, където светът е шарен, детски и невинен. С течение на времето, след като наредих безбройно много щипалки, освен че пропълзяхме, взехме че проходихме и решихме да обогатим асортимента.

Осъзнах, че е непосилно да осъществя сама всички идеи и проекти, които обсъждаме със съпруга ми. Така “Щипалка” стана нашето място, в което двамата правим всичко с много любов и щипка магия.
23721794 10213615116192969 339224799 n

23667152 10213615116232970 453981273 n
Персонализираните подаръци


Не само че ми харесва персонализацията, аз я обожавам. Това показва на отсрещната страна, че подаръкът е много личен и различен. Персонализираме биберони, купички, шишета, детски прибори... в момента и стъклени коледни топки.
23635298 10213615116032965 17308182 n

23755883 10213615125273196 317468045 n
Всяка идея ми хрумва според нуждите на моите деца или на близки приятели. Идеята за дървените рамки с рождените данни възникна, след като реших да си направя хороскоп и попитах майка ми в колко часа съм родена, а тя не можа да ми отговори. Тогава реших, че трябва да направим нещо, което да се закача на стена като картина, което да е красиво, стилно и в него да съберем тъй важните цифрички. В интернет пространството има доста идеи, които ни помогнаха да избистрим идеята. Направата на една такава рамка си е доста сложен и трудоемък процес. Всеки елемент го отливаме, после обработваме, оцветяваме по зададената тематика и лепим върху рамката. Работим с бои на водна основа, които са напълно безопасни за деца.

23667124 10213615116112967 1016231911 n

23666631 10213615116072966 463265406 n
Нощна лампа за малчугани

Всяко изделие само по себе си е уникално за мен. Мога да се похваля с персонализираната ни дървена нощна лампа, с която ужасно много се гордеем. Историята на нейната поява е доста позната на всички семейства с малки деца. Всяка вечер преди сън двамата ми сладури почваха с мрънкането: “Няма да спим там?” - и посочваха детската стая. Винаги изтъкваха като причина, че им е тъмно и ги е страх. За по-спокоен сън, техен и наш (повярвайте ми, много е трудно 4-ма души да спят на една спалня), се появи първата ни лампа с техните имена.

23715039 10213615116152968 1924837661 o
Какво предстои
В процес на търсене сме на по-голямо местенце за нашата работилничка. Местенце, където клиентите могат да видят процеса ни на работа и да получават своите поръчки.

 

Препоръчваме ви още:
Джуфки за щастливи хора
Чудеса от бреза
Играчки с душа

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

Facebook