Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Лени Рафаилова

Този въпрос ме стресира поне 5-6 пъти в годината, вече някъде десет години време. Ходенето на родителски срещи е вълнуващо преживяване, разнообразие и отдих, ама само за някои хора. Едни използват тия два-три часа за раздумка с класната, по отношение на новата й фигура и стайлинг, други страшно се кефят да нарочат някое по-така непослушно и палаво дете за най-черната от всички черни овце на тоя свят и да кроят разпалено пъклени планове за наказания, като съвсем не изключват инквизиция, гилотиниране, публичен линч или бой с камъни, а в най-лекия случай - ИЗКЛЮЧВАНЕ! НЕЗАБАВНО! Щото, какво е това безобразие да се слагат дъвки по столовете на отличниците, дето целият свят е вперил в тях поглед с надежда за избавление и нАучен просперитет? Още по-недопустимо е да вземе пък да пропее, това непослушното, в час, та да смути някоя гениална мисъл, дето прескача по първите чинове.

Аз много се напрягам от такива амбициозни родители и искам да си намеря сто и две извинителни причини, за да не присъствам на тези срещи. Ама винаги ходя, даже двама ходим, че да си пазим взаимно страх. Еми така де, някои се хвалят с ученолюбиви, безобразно талантливи, мирни и кротки деца-медалисти, аз пък се хваля с две инатливи бунтарчета, дето твърде рядко ще се хванат да четат, даже понякога си мисля, че са забравили от коя страна се отваря книгата, а пък още по-рядко, и с още по-неприкрито отвращение, се докосват до учебника по математика. Та и отгоре на това неведнъж са лепили дъвки и са пели песни в час.

Училището не е най-важното в живота

rod sreshta2

Такива са те, луди глави, дето както баба ми викаше, имат шило в задника. Не ги свърта на едно място, особено ако е и СКУЧНО, а СКУЧНОТО така неуморно ги преследва, че те полагат ежедневно нечовешки усилия да му избягат, па ако ще да им набиват после канчетата в кабинета на директора за нарушаване на вътрешния ред. Защото има ПРАВИЛНИК, а те само гледат да кривнат от него и да му врътнат ъглите с някой и друг градус отклонение, та вече да не е толкова ПРАВИЛЕН и съответно не толкова СКУЧЕН! Съответно, аз получавам обаждане от класната, а пък един път и от педагогическия съветник, щото една второкласничка си свалила гащите в двора на училището, ама казват, само мойто дете било там и логиката за неговата виновност се доказва с твърдението, че той бил седми клас, а пък и момче бил, че и хубав много, с тия сини очи дето всички ги обичали. А пък той, горкият, и хабер си нямаше за тая работа. Ни чул, ни видял, ни разбрал за какво иде реч. Ни момичето видял, още повече пък и гащите й. Така и не се разбра каква е тая работа. Само вдигнаха шум и ме навряха на… знаете къде.

Много случки съм имала по родителските срещи и много тежко ми е било понякога, но продължавам мазохистично да се явявам. Сядам си на последния чин, барикадирам се и не дишам. Особено тежко е до седми клас в основното. То е едно състезание между родителите, то е едно надцакване, едно показване, премятане и въртене на опашки, коя от коя по-хубава, скъпа и луксозно напудрена. А ние, с мъжа ми, си седим на последния чин с подвити опашки и чакаме да мине госпожата по литература, че само тя хубави работи ни говори. Много тъжно ми става, когато някои родители с по-големи възможности се присмеят на малкото букетче с рози на дъщеря ми. Гледат ме с надмощие през гората от лилиум и хризантеми, дето специално са поръчали за госпожата от най-лъскавия магазин за цветя в квартала. А па ние с някакви градински розички сме тръгнали… Смешници. Неудачници. Нещастници. Бедняци. Така говорят очите им, ама не ми пука. Мъчно ми е само, когато детето се опитва да подари цветята, а бива изблъскано встрани от едра блондинка с ягодово червило и обувки на Rossi… примерно. А пък на класната хич не й дреме, за детето, де… Размерът явно е от значение, все пак. Тогава ми е тъжно и ми иде да подложа крак на русокоската или да й извия врата, на нея и на класната също. Не, определено не обичам да ходя на родителски срещи и да слушам правилника за вътрешния ред от 18 страници, да търпя злобата на някои и пренебрежението на други. Така е до 7 клас… После е друго. Поне при нас.

Защо децата ни скучаят в училище и нямат търпение

rod sreshta3

 

Големият, този със сините очи, е вече в гимназия и не, не заобича математиката, едва връзва свещената тройка! ОБИЧАМ ВИ, ГОСПОЖО ПО МАТЕМАТИКА! Обаче пък прави това, което умее, това, за което има дарба, талант или както искате там го наречете. Един от най-щастливите ми дни, беше този, в който след някакво неистово чакане, разхождане, взиране в списъци с класирания - първо... второ… най-накрая телефонът ми звънна от Фотографското. Приет! Разревах се и още как! Той това си искаше. Еми, направи си го, нищо че е зле по математика. Сега е десетокласник и снима едни неща, дето заради тях, пак искам много да рева, защото си умирам от кеф и щастие. Онзи ден ме изненада, че имали родителска среща на следващия ден. Аз по навик изтръпвам и почвам 24-часова психическа подготовка. После се сещам, че тия родителски срещи са едни такива по-различни. Родителите са различни, учителите също. В това училище всички са някак малко луди, щастливо луди, художествено откачени и ми е добре сред тях.

На последния чин съм. Приближава госпожата по художествена фотография. Сърцето ми рязко си сменя ритъма и почва да хълца. Ето сега.

- Здравейте! Вие за кого?

- Ами.., аз... за Теди - мигам кротко като новородена пеперудка.

- Теди! Много съм доволна, много! Едни снимки предаде, които сега участват в конкурса, за който говорихме преди малко. Чакаме резултатите! Много е чаровен! С тези сини очи!

Аз изобщо не мога да си скрия сълзите, така долно ми се изплъзнаха от очите предателките. Теди, ако разбере, ще има да ми се подиграва поне една година. Ама то, как да не реве човек бе, като сърцето му трепти... трепти, ще хвръкне… Ша си рева пък… Кеф ми е, жесток!


Препоръчваме ви още:

За какво бих "убила" другите родители

Всеки сам си преценява

Нищо не го интересува

Автор: Калоян Явашев

Има мъже, които са толкова сръчни, че eдновременно могат да сменят горивна помпа на "Зил" и да настройват сателитна чиния. Посочваш им произволна гора и след половин ден са отсекли дървета, построили са къща от трупи и дори са направили секция и легло. 

Има друг вид мъже, които също се справят добре, но им отнема повечко време. Биха свършили всичко за една седмица, като през това време ще говорят редовно по телефона, ще си отварят биричка на всеки половин час и ще спират постоянно, за да си преглеждат и коригират плановете. 

Третият вид мъже са истинска напаст и освен че нищо не умеят да правят, също така представляват и сериозна опасност за себе си и околните. Искат собственоръчно да извършат работата и липсата на елементарни умения изобщо не ги притеснява. Напротив, колкото по-некадърни са, толкова по-настървено искат да майсторят.

Предстои ви ръчен труд, с който всеки себеуважаващ се мъж би трябвало да може да се справи, и вие сте на път да запретнете ръкави и да режете, ковете, заварявате, за да покажете на света какъв сръчен гений сте. 

30825317 10214397600507583 1612022430 o

Ще си позволя кратки инструкции, целящи да предпазят себеподобните ми братя от третия вид, към който несъмнено се числя:

1. Няма смисъл от списък, с който да отидете до железарията и да напазарувате всичко. Винаги нещо забравяте или нещо се разваля неочаквано и трябва пак да запалите колата, за да отидете и да го купите. Затова най-добре почнете да майсторите направо пред магазина. С предимство са големите търговски вериги, които разполагат с обширни паркинги и можете на спокойствие да си работите, ако си намерите ток отнякъде. 

2. Задължително си вземете аптечка. Със сигурност рано или късно ще се нараните и е хубаво да разполагате с медицински пособия за първа помощ. Разучете близките болници и най-краткия маршрут до тях. Постоянно се запасявайте с лед, който е нужен за транспортирането на случайно отрязани части от тялото ви. 

3. Изборът на музика е от изключителна важност и може да бъде фатален. В никакъв случай не пускайте салса, бачата или друга романтична музика. Рискувате да се разтанцувате с работеща дрелка или ъглошлайф, а тези танци изискват много плътен физически контакт. С две думи - като нищо ще прегърнете дрелката и после обяснявайте откъде са ви тези белези. Пуснете си "Металика" или "AC\DC" и не пропускайте всяко яко китарно соло с работещ флекс в ръка. Така ще се чувствате (и изглеждате) много мъжествен, а ако случайно отрежете кабел, стена или полилей не им обръщайте внимание, по-късно ще ходите до магазина и ще купите нови. Отрязаните крайници задължително сложете в лед. 

4. В никакъв случай, докато режете метал, не ползвайте предпазни очила. Най-много си сложете новия "Rayban", който са ви казали, че е с кварцови стъкла и не се драска. Или май не са ви го казвали!? Майната му, вече е късно. Ако нямате слънчеви очила под ръка, просто мижайте предпазливо с очи, докато искрите и стружките летят около вас. Ако нещо ви уцели в окото, в никакъв случай не преустановявайте работа, а затворете и двете си очи и продължавайте да режете по памет. Ориентирайте се по звука на отрязаните неща. Какво толкова може да се обърка?! 

30850423 10214397601387605 173883676 o

5. Когато някой заварява, не отделяйте поглед от дъгата, която се образува. Цял живот са ви казвали да не гледате, докато някой заварява, но сега сте голям мъж и никой не може да ви забрани. Ще си гледате колкото искате, напук на всички забрани. Когато приключи заваряването, е хубаво да изчакате около половин час без да мърдате. Зрението ви най-вероятно ще успее да се възстанови напълно. 

6. Запасете се с много и разнообразни псувни. Истинският майстор псува много и колкото е сръчен, толкова и псувните му са интересни и благозвучни. Не задържайте нищо в себе си и изкарвайте всичко навън с помощта на всеки цветущ израз, който сте чували. Не се притеснявайте да импровизирате, но бъдете и подготвен, за да не блокирате насред работата. Например разберете кой е измислил електричеството и ако (когато) ви шибне тока да знаете имената му, за да можете да конкретизирате безпогрешно родата му, с която ще искате пламенно да се сношавате и да обърнете най-вече внимание на майка му. 

7. Задължително режете дървото с диск за метал. Нали е по-меко? Какво ще му се случи? 

8. Не започвайте да си махате труднодостъпните косми по гърба с клещите. Пристрастяващо е и рискувате да изкарате целия ден в пощене.

9. Задължително, при рязане на метал, си сложете нови дрехи от леснозапалими тъкани. Искрите ще ги съсипят, но пък ще си личи колко здраво сте работили. 

10. Ако е възможно, записвайте всичко с камера. Много е вероятно да се получи забавен клип, с който да се прочуете. Може да го кръстите "Човек сяда върху включен винтоверт, докато отпива от бирата си и повръща върху разклонителя". 

11. След като свършите, в никакъв случай не почиствайте. Хаосът, който сте сътворили, е неоспоримо доказателство за подвига, който сте извършили. Кръвта ви по килима може да докара жена ви до бяс, затова пробвайте да го обърнете наопаки. Може и да не забележи?! 

Вече сте свършили работата и е време да се отпуснете. Отворете си една студена бира пред творението ви. Погледнете го и гордо въздъхнете. Да, беше трудно, но вие се справихте. Вие сте истински мъж. Исполин, който може да промени света с двете си невероятни ръце. Можете да създадете каквото поискате, защото вие сте творец. Като да Винчи, Едисон, Тесла и Меси. Този простир, който днес сглобихте съвсем сам, е плодът на вашата мъжка мощ. Игнорирайте досадните въпроси на възмутената ви жена: "Ти цял ден тоя глупав простир ли сглобява, бе? " Никой не може да ви смути. Иска ви се да й отвърнете: "Ми и ти ражда пет часа, ама аз нещо казах ли ти?" Недейте! Огледайте се. Имате простир, апартаментът е непокътнат (относително, но за повечето щети може да обвините децата), вие сте цял (кървите от шест места, но сте прекалено самодоволен от свършената работа, за да забележите) и сте останали жив, след като сте боравили с металорежещи машини. Животът е прекрасен, нали?


Препоръчваме ви още:

Алфа мъжкар

Татко е машина

Как да стана интелигентен колкото жената

Голям женски сайт направи анкета кои са десетте причини, заради които на родителите им се приисква да „убият“ другите родители. Споделяме го и тук, защото е добре да се замислим дали понякога не го правим и ние.

10 място

Родителите, които изпращат децата си със скъпи играчки в детската градина.

Да, възможно е любимото чедо да не иска да отиде в градината точно без тази играчка, но какво да правят другите, които нямат такива скъпи удоволствия, и са отишли там заради възможността да се социализират и сприятелят с връстници? Сложно е да общуваш с човек, който знае, че това не е обществената, а личната му играчка и затова не желае да ти я отстъпи. А ако, не дай Боже, нещо се случи с нея? Ще се създаде чудесна възможност за конфликт и между възрастните.

9 място

На тази позиция са родителите, които обичат да превръщат децата си в малки възрастни и да им осигуряват придобивки, които не са адекватни на възрастта им.

Да, обувките с „токчета“ са добър избор за всяка млада жена, но на крачето на петгодишно дете изглеждат странно. Разбира се, всеки решава сам как да уврежда ходилото на детето си, лошото е само че цялата дамска половина на групата ще ревне за такива обувки на майките си. Или пък мобилен телефон. Ами нека първо се научат да говорят, а после да ги снабдяваме с мобилни технологии.

За майките-орлици и конфликтите на детските плащадки

10 pr8

8 място

Родителите, които не учат децата си да искат разрешение, когато вземат чужда играчка

Все пак това са елементарни изисквания на доброто възпитание. Момченце взема ролера на друго дете, докато майка му увлечено говори по телефона. Възможно е дори да повлече детето с чуждата играчка към къщи, без да обърне внимание на ставащото. Как да реагира другият родител в подобна ситуация и да не бъде обвинен, че е краен? Да възможно е детето да откаже, но при добър подход вариант винаги ще се намери. Неприятно е, когато вземат, без да се попита може ли. А най-дразнещи са тези, които не носят играчки със себе си, за да не си създават неудобство, но пък с удоволствие оставят детето си в някой пясъчник, за да поиграе с чуждите.

7 място

Родителите, които смятат, че детската площадка може да бъде ползвана и като обществена тоалетна.

Естествено, докато децата са малки, и не могат да търпят, изключения са допустими. Но все пак толкова ли е трудно да се отдалечиш от мястото, където играят деца, да почистиш след себе си, да изхвърлиш мокрите кърпички, които си използвал. Вярно е, че има и бездомни кучета, но ние все пак сме от друг вид и тук играят нашите деца.

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

10 prichini

6 място

Жалостивите родители в обществения транспорт.

Просто умилява гледката, когато някой здрав тийнейджър се разположи на седалката, а майка му грижовно застава права на пост край него. Детето е уморено и има пълното право да седи, когато до него едва пази равновесие възрастна жена или майка с бебе.

5 място

Родителите, които обичат да си пият бирата и да пушат на детските площадки.

Първо, това е не добрият пример, който децата ни трябва да виждат. Второ, всяка майка знае колко обичат например двегодишните да търсят съкровища по земята и да ги пъхат в устата си. Трето, колко адекватен може да е един родител, на няколко бири или уединил се за по цигара с познати, докато детето му е на площадката, катерушките или люлката.

Ама къде ви е възпитанието?

10 pr6

4 място

Родителите, които не контролират децата си.

Всички малки деца се нуждаят от наблюдение. Тригодишните хлапета, които се бутат едно друго, не са рядкост. Рядкост са родителите, които стоят неотлъчно до тях и им обясняват, че не бива да правят това.

3 място

Родителите, които крещят на децата си.

Те обикновено са много скандализирани, ако видят някой друг да се държи с детето си по този начин. Но към собствените си отрочета далеч не са толкова деликатни. Какво толкова е направило едно дете, на което му крещят без да спират в продължение на 15 минути? Убило е човек?

Чуждите деца ме вбесяват!

10 pr3

2 място

Родителите, които пускат децата си болни на детска градина

Ами помислете и за другите! Трябва да ходите на работа? А ние какво, да не би да не работим?

1 място

Родителите, които крещят и посягат на чужди деца.

Родителите на чуждите деца, по правило, също са на тази площадка. Те носят отговорност за всичко, което наследниците им вършат. Да се нахвърляш на слабия е много по-лесно, разбира се. Но по-добре е да се разбереш с родителя му. А дали ще можеш да го направиш, е друг въпрос.


Препоръчваме ви още:

Всеки сам си преценява

Драми в пясъка

Типовете семейства според татко Калоян

Откъс от Гръцки народни приказки *Златни детски книги*, Мирослава Скарлату, ИК Труд

Живели някога двама братя. Единият бил умен, а другият глупав. Те имали една нива. Веднъж умният предложил на глупавия да си разделят нивата и глупавият се съгласил. Отишъл умният брат на нивата, заградил по-хубавата част от нея, а после се прибрал и казал на брат си коя част е негова. Като не можел да направи нищо, горкият глупав брат решил да отиде и да се оплаче на царя. Царят го изслушал и заповядал двамата братя да се явят в двореца.

Когато братята отишли при царя, той ги посъветвал да разделят нивата така, че и за двамата да има и от по-добрата, и от по-лошата част. Но всеки от братята искал само по-хубавата част. Тогава царят им казал, че ще им зададе няколко въпроса и който отговори правилно, ще вземе по-хубавата част на нивата. Братята се съгласили и царят ги попитал:

– Искам да ми кажете кое е най-бързото нещо на света. Помислете добре и елате след осем дни да ми отговорите.

Отишли си братята. Умният брат бил сигурен, че все ще измисли нещо. Глупавият брат знаел, че нищо няма да може да измисли и се отчаял. За щастие той имал дъщеря, която била много хубава и много умна. Тя видяла, че баща є е угрижен и умислен, и го попитала какво му е. Разказал й той за делбата с чичо й. Казал є какъв бил съветът на царя и какъв въпрос им е задал. Дъщеря му го прегърнала и го успокоила, че знае отговора. В деня, в който баща є трябвало да отиде в двореца, дъщеря му го извикала и му казала:

– Тате, ще кажеш на царя, че най-бързото нещо на света е умът.

Когато двамата братя отишли при царя, умният брат казал, че най-бързото нещо на света е птицата. Но царят казал, че това не е правилният отговор. А умният брат продължил:

– Тогава е конят.

Царят отвърнал, че не е конят, кимнал към другия брат и му заповядал той да отговори.

– Ваше Величество, най-бързото нещо на света е умът, защото ние може да сме тук, а умът ни да е в Америка – казал той.

– Браво! – похвалил го царят. – Правилно отговори. Сега обаче ще ви попитам друго. Искам да ми кажете кое е най-тежкото нещо на света.

По-умният брат си помислил: “Този път ще намеря верния отговор”. Прибрал се вкъщи и почнал да мисли. Глупавият брат пак не могъл нищо да измисли и когато се прибрал вкъщи, попитал дъщеря си. А тя му отвърнала, че когато дойде време пак да отиде в двореца, ще му каже отговора. Момичето се страхувало да не би случайно баща й да се похвали някъде, а чичо й да чуе отговора и да спечели. И така, когато станало време да отиде в двореца, му казала:

– Тате, кажи на царя, че най-тежкото нещо на света е огънят и ако те попита защо, да му кажеш, че никой не може да носи много от него.

Когато се изправили пред царя, пръв взел думата по-умният брат и казал:

– Царю, най-тежкото нещо на света е желязото.

Царят отвърнал, че не е желязото, кимнал към другия брат и му заповядал той да отговори.

– Царю, най-тежкото нещо на света е огънят.

И когато царят го попитал защо, той отвърнал, че никой не може да носи по-много от него.

– Правилно – казал царят. – Сега ще ви попитам още нещо и вашето изпитание ще свърши след осем дни, когато дойдете да ми отговорите. Искам да ми кажете кое е най-необходимото нещо на света.

Тръгнали си братята. Умният брат мислил, мислил и решил, че това са парите. Глупавият брат попитал дъщеря си и тя пак му казала:

– Не се притеснявай, тате, ще ти кажа, когато стане време да отидеш в двореца.

След осем дни тя го повикала и му казала:

– На царя, тате, ще кажеш, че най-необходимото нещо на света е земята. Ако те попита защо, кажи му, че ако я няма земята, нас също няма да ни има.

Когато отишли в двореца, пръв отговорил пак умният брат:

– Най-необходимото нещо на този свят, царю наш, са парите.

Царят казал, че не са парите.

– Значи е хлябът – продължил умният брат.

Царят отвърнал, че и хлябът не е, кимнал към другия брат и му заповядал да отговори. Тогава глупавият брат казал:

– Царю честити, най-необходимото нещо на този свят е земята, защото, ако я няма нея, и нас няма да ни има.

– Правилно – казал царят. – Отсега нататък по-хубавата част на нивата ще бъде твоя.

Преди да си тръгнат, царят повикал глупавия брат и го попитал кой му е казал отговорите. Човекът му признал, че има дъщеря, която му е помогнала. Щом чул това, царят поискал още на другия ден да я доведе в двореца, за да я види.

На сутринта, когато бащата и дъщерята пристигнали, царят се възхитил от хубостта на девойката и й казал:

– Искам да станеш моя жена. Едно нещо само ще те помоля – никога да не се бъркаш в моите дела. Ако го направиш, ще си избереш каквото искаш от двореца и ще си отидеш.

Съгласила се девойката и се оженили. Живеели добре и царят бил доволен, че жена му не се бърка в царските работи. Така минали няколко години.

Един ден царицата седяла на прозореца на двореца и видяла, че по пътя върви търговец с магаре. То било много натоварено и както си вървяло, паднало и умряло. Човекът се затичал към двореца да търси помощ. В това време по пътя се задал още един търговец с магаре. Той видял умрялото животно и неговия нов хубав самар. Свалил стария самар от своето магаре и взел новия от умрялото. През това време стопанинът на умрялото магаре се върнал и като видял разменените самари, много се ядосал. Двамата започнали да се карат и всеки твърдял, че новият самар е негов. Царицата се провикнала, че новият самар е на човека, чието магаре умряло и той трябва да си го вземе. Така и направили.

7kKU3jB

Царят разбрал, че царицата се е намесила в кавгата. Отишъл при нея и сърдито й казал да се маха от палата, защото е нарушила брачния им договор. Царицата, която била много умна, казала, че има едно последно желание и то е да вечерят заедно. Царят се съгласил.

Вечерта царицата сипала вино в две чаши и в чашата на царя сложила приспивателно. Щом го изпил, царят веднага заспал дълбоко. Тогава царицата заповядала на слугите да приготвят карета. Пренесли в нея заспалия цар и потеглили за бащината є къща.

На сутринта, когато царят се събудил и плеснал с ръце, пред учудения му поглед се появила царицата. Той смаяно я попитал къде се намира и тя му отвърнала, че са в бащиния й дом, а после добавила:

– Царю, аз се намесих в твоите царски дела и трябваше да напусна палата, но можех да взема каквото пожелая от него. Аз не искам нито богатства, нито пари, само теб искам и само теб взех.

Тогава царят се засмял и казал:

– Браво! Ти си по-умна от мен. Отсега нататък имаш право да участваш в царските дела. Царят и царицата се върнали в двореца и от този ден нататък царицата му помагала в царските дела.

pV16Vsh

30714273 10215116062156768 8770788114282053632 n
Мирослава Скарлату живее в Солун, Гърция, от дълги години. Пише за деца и възрастни. Това е първата й преведена на български книга. "Гръцките приказки са много интересни, забавни, магични, мъдри, приключенски, тъжни, но и смешни. Чрез тях българските малки читатели ще могат да се запознаят по много забавен начин с бита и живота на гърците. Приказките са много увлекателни и аз самата не бих могла да определя коя ми е пюбима. Всяка от тях има свой чар и звучене, за това с голямо удоволствие направих и рисунките към всяка от тях. При подбора на приказките съм се допитвала до моя най-малък син, който беше главният им критик, така че се надявам да се харесат много и на българските малки читатели и на техните родители."


Препоръчваме ви още:

"Лети, лети... слон"

Книжки, които оживяват

Две вълшебни детски книжки

В града Зелен Листец Буково Дръвце растеше висок бук.

На бука между клоните и между листата висеше часовник – дървен часовник, като къща за птици.

Веднъж, кой знае откъде, в часовника попадна яйце.

Когато времето стана топло, яйцето се излюпи и оттам излезе един щъркел с червени крака и червен клюн.

slon2

Ех, че се зарадваха всички в град Зелен Листец Буково Дръвце. Зарадваха се, запляскаха с ръце и решиха от сега нататък щъркелът да стои в часовника и когато стане точен час, да удря с клюна толкова пъти, колкото показва голямата бърза стрелка и още толкова пъти, колкото показва малката бавна стрелка. Така всички щяха да знаят колко е часът, без да поглеждат стрелките.

А под високия бук живееше едно бяло дребно слонче.

Слончето обичаше да си подремва юнашки. Часовникът тракаше и тиктакаше в зелените листа, а то се изтягаше отдолу и докато заспи, броеше всички тиктакания и всички трактакания. И ако някой път щъркът сбъркваше в броенето (а той сбъркваше често, защото беше мъничък щърк), слончето излизаше от сянката, повдигаше хобот и му се скарваше.

И понеже щъркът много често бъркаше часовете с минутите, веднъж слончето реши да стане щъркел и да го замести. А това значеше да се покачи с червени крака на часовника и съвсем точно да отброява с червен клюн тиктаканията и трактаканията…

slon

Спрели лъвове на моста

/откъс от книгата „Лети, лети… слон“/

Живееше на един мост лъскав лъв с тежка бронзова грива. И с бронзова дълга опашка и силни бронзови лапи.

Лъвът не потрепваше с ноздри, не мигаше с клепки, не въртеше глава. Даже не помръдваше, когато вали дъжд, когато пече слънце. Стоеше си там, и гледаше внимателно пред себе си.

-- Право пред себе си е гарата - казваше си тихичко лъвът, - а гарата е светът. Светът е мигащият светофар и червената шапка на началника на гарата.

А само на десет крачки зад гърба му, стъпил здраво върху бронзови лапи, стоеше друг лъскав лъв. И гледаше с бронзовите си очи, без да мигне, сините хълмове на Витоша. И си мислеха, че са един-единствен лъв, който вижда гарата. Изобщо си мислеха, че изобщо са само Един-Единствен лъв, и им беше много добре.

Веднъж през лятото заваля дъжд. Топъл и едър.

slon6

***

Откъсът е от книгата „Лети, лети… слон“ на Севдалин Генов и Кръстю Пастухов, изд. Жанет 45 

На 21-и април, в рамките на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи, Севдалин Генов ще се срещне със своите читатели. Мястото е Младежки театър "Николай Бинев", Камерна сцена. Началото на събитието е от 17,30 ч.

slon5

Севдалин Генов е роден  през април 1943 г. в  родното село на баща му – писателят Паун Хр. Генов - Средногорово, Казанлъшко. Завършва славянска филология в СУ „Кл. Охридски” със специализация в Ягелонския университет в Краков (Полша) и втора специалност философия. Много години е редактор в Детска редакция и в Телевизионен театър на Българска национална телевизия. Има реализирани десетки сценарии за телевизионни, документални, игрални, анимационни филми. Публикувал е изследвания, свързани с теория на литературата, изобразителните изкуства  и медиазнанието. Преподавал в Нов български университет.

Има издадени три книги с  оригинални авторски приказки (в съавторство с Кръстю Пастухов) - „Рачето, сънят и раковината”, „Шапка на луната” и „Лети, лети… слон“ 2018 г., изд. „Жанет 45“. Също така има публикувани книги с поезия: „Райски ябълки край Варвара”(1989), „И два едрозърнести нара”(1995), „Смокинята узрява нощем” (2001), „Венециании” (2005 ), „Пожелания”(2008), „Жаждата на сетивата” (2014) .Публикувал е стихове във вестници, списания и  сборници .

Получава редица награди, сред които:

- Награда на Министерството на културата и Министерството на просветата за най-добри телевизионни сериали за деца – за „Магазинчето на приказките”- 1972 г. и за  „Спилитим и Рашо” - 1981 г.

- Специална награда „При Данюб”, Братислава, (Словакия) за пълнометражен филмов мюзикъл  „Зелена слънчева пътека” - 1973 г.

- „Сребърен лъв”, Венеция за анимационния филм „Песен от глухарчета” 1972 г.

- Яворова награда за поезия, Поморие, 1991 г.

- Специална награда „Слънцето на Ерос”  за най-добра еротична поезия, 2001 г.

- ІІ награда на Европейска академия за поезия, Лече, Италия  2004 г.

От 1995 г. е художествен експерт в Галерия за изящни изкуства „Натали” в София.


Препоръчваме ви още:

Програма на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи

Мая Дългъчева: "Приказката е "моята стая""

Четенето от раждането е най-добрата инвестиция

 

Автор: Ина Маринова

Всъщност не разбирам защо се вторачихме в надписа като надпис, но значението му някак увисна във въздуха. Затова…

Системата в България - ражда се дете с проблем, лекарите спасяват живота му - то диша! Заяква в дишането, храненето, отваря се вратата на отделението, подават ми вързопчето в ръцете, затварят вратата и... толкоз. Не зная накъде да тръгна, не зная какво да правя. Единственото, което зная е, че тя ще е дете с увреждане. Психологическото ми състояние на майка никой не го вълнува, аз съм онази, която наричат просто “майче”. Това нарицателно не го чувствам мило обаче, напротив, сякаш подигравателно звучи, принизява ме до степен - нисша форма на иначе великата дума МАЙКА. Къде сбърках, моя ли е вината, как да продължа?

Времето минава, чета, питам други майки къде, какво, как да лекувам, как да храня, как да помогна на детето си? Обаждам се, на който чуя, лекар, рехабилитатор, логопед. Сама търся, пробвам, ако пък не се окаже точният, продължавам търсенето - САМА!

Минава още време и ако децата тръгват на детска градина и мама може да продължи живота си на работещ човек, на човек, който следва професионалните си стремежи, на мен вече ми ясно, че аз оставам у дома - ЗАВИНАГИ!

Чувам за ТЕЛК. Къде ли? В парка! Една от майките се оказва социален работник в майчинство. Пита ме – „Добре де, никой ли не ти е казал, че можеш да взимаш помощ?“ Казвам – „Не, никой, никога не се е интересувал от мен, от детето, от нас!“

Отново чета, този път с какво ми помага социалната система. Тръгвам, отново сама, минавам ТЕЛК, те пък искат нови изследвания, щото детето станало почти на 4 и ... стари били. Отново болници, прегледи, изследвания. Идва датата, отиваме на ТЕЛК, попоглеждат отгоре-отгоре листовете, детето е просто фон и казват – „Елате след 2 дни.“ Отивам отново, взимам заветния документ, нося за заверка, а там – „Аааа, рано е, елате след месец!“ Чакам месец, отново отивам, трескат ми печата. Готово!

Отивам в социалната служба, казвам защо съм там. С досада, сърдита служителка ми подава бланките, които да попълня. Не разбирам защо винаги намират защо да ме скастрят за нещо, но подминавам, свикнах вече да ме хокат, че нещо не зная. Майката в парка, онази в майчинството, тя спря да идва, тръгна на работа. Случайният ми източник на информация продължи по пътя си.

И всичко се повтаря през 3 години, и през 3 години, и през 3 години.

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

30725508 10214507813956368 3234465511848804352 o

Междувременно обикновената бебешка количка вече не става, трябва специализирана. Отново тръгвам по канцеларии, попълвам бланки, няколко броя. Чакам разглеждане, обаждат ми се да отида да си взема заповедта, взимам я, нося я в магазина, избирам количката, тя се оказва 2000 лв., а са ми дали 486 лв., доплащам си 1500 (направо не помня откъде съм ги изпросила), тръгвам си, нося в социалните... ония листове дето ми дадоха в магазина, отчитам се. Каквото и да ми потрябва от позволените обаче неща, процедурата е същата. Бланките пък - за детски, интеграционни… и нам кви други, ги подавах на всеки 3 години, с новия ТЕЛК, разбира се.


Лечение на детето… Ма Боже… Оправяй се. Имаше един доктор, няма да го забравя никога – „Майче, дай ся 20 лв., че кой знае, може да “МУ”(онова човекоподобното... нещо) спре сърцето на масата.“

Смазана съм до безобразие. Обиколките по канцеларии си продължават за всякакви неща, абсолютно всякакви. Идва момент, пак някъде из парка разбирам, че имало програми за личен асистент, малко били парите, ама поне е нещо. Покрай терапиите, които ми трябват всеки ден, но държавата е казала, че може и по на рядко, аз си плащам като поп навсякъде. Просията се е превърнала в спорт за мен, щото лечение, рехабилитация, логопеди, доплащане на уреди, то пък пустото дете расте и умаляват, кво ли да се храним, обличаме... тоци, води… живота бил имал един куп разходи, ама кой го интересува. Оправям се някак де, даже открих интернет, купих си един стар, раздрънкан компютър и рекох да се превърна в майката от парка, поне да върна жеста ѝ, аз да дам липсващата информация на друга, тръгваща по пътя ми.

С асистентството нещата се същите, като вечното ми висене в социалните. Пак си вися в някоя канцелария, пиша едни безкрайни листове, проучват мен, детето, кво може, кво не може. Самостоятелно хранене било, че може да гълта, ама нищо че тя вече е на 16 г. и нито вижда, нито ходи, нито дори седи самостоятелно, какво ли да държи лъжица, за приготвяне на храна и да си вземе нещо от хладилника... абсурд, да, ама щом гълта - самостоятелно е. Е, поне съм вътре. Сключвам сама със себе си договор, щото аз съм и изпълнител и поръчител, щото пък съм настойник на детето, нали малолетно все още. И така, всеки БОЖИ месец аз се отчитам, ходя, давам си отчета, подписвам се 60 пъти, тръгвам си.

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!

protest

И така безкрайно ходене, писане, попълване на бланки, подаване, чакане… на моменти се чудя кога ям и кога спя, ама няма значение, свиква се. Детето, естествено, е нон стоп с мен, ние сме като сиамски близнаци и няма как иначе, нали съм асистент, нищо че скоро ми изтича “мандата” и пак ще попълвам бланки, пак ще ме оценяват, пак ще оценяват и кво може детето и кво не може. Пък тя вече е на 16 и каквото може сега, това ще си остане завинаги. Е, поне доживях ТЕЛК да ми дадат пожизнен срок.

От две години Бойко даде 930 лв., пак е със срока на ТЕЛК, ама поне не търкаш пода на социалните всяка година, а през три примерно. Е, врътката за помощни средства, обувки и т. н. си е същата. Има разни фондове, на които може да им се примолиш за вертикализатор примерно, но там пък даже ме викаха да им опиша какво значи това. Мисля си – „Добре де, моля се за нещо на хора, които не знаят какво е това, ама иначе те трябва да ми направят социален доклад, че да вземат решение дали да ми одобрят средства за това, дето не го знаят кво е.“ В крайна сметка винаги дават половината. Пак си доплащам някакви хилядарки, отде съм ги намерила… няма проблем, вече имам вертикализатор.

Та за 930 лв.: Само децата с над 90% ТЕЛК ги взимат. Да де, ама само около 3000 деца в БГ са с тази сума и ако сте ме прочели, вече сте разбрали, че тези пари са похарчени и не са стигнали. Всъщност родител като мен КРЕЩИ – „Дайте ми количката, бе хора, дайте ми вертикализатора, дайте ми рехабилитацията, дайте ми център, за да РАБОТЯЯЯЯЯ. Аз сама искам да си изкарам 930 лв., не ги искам даром, но искам СИСТЕМАТА ДА МИ ПОМОГНЕ!“

И така - всички други 26 000 деца с увреждания, само че с процент увреждане под 90% , които са маса деца, включително децата с Даун, те НЕ ВЗИМАТ 930!!!, а 350 лв. месечна помощ, пък нищо че майките им се скапват от плащане, тичане по логопеди, психолози, терапии, че някак да дадат добър старт на детето, докато е време. Порасне ли, това е, дотук.

Честно казано, убива ме само докато се сещам за подробностите и описвам живота си. Много се надявам да ме прочетат много хора, защото за мен е истински важно, онези които казват – „Е, тия пак ли протестират бе, нали им дадоха 930 ?“, да разберат. Хора, не искам пари, искам да изляза от затвора, в който живея 16 години. Искам детето ми да живее достойно. Искам инструментите, които компенсират нейните дефицити. Искам ЛИЧНА ПОМОЩ гарантирана със закон, а не да се моля пак и пак и пак… до безкрай.

Искам да съм МАЙКА, не майче !!!

Специалната майка на Ния

30712391 10214507862557583 4709281792950009856 o

Системата, която НЕ УБИВА се намира малко по на запад от България, хората отдавна са открили топлата вода и социалната система работи ЗА хората, не ХОРАТА за социалната система, както е тук. Ако моето дете се беше родило там, няколко часа след раждането ми, до мен щеше да има психолог, да ми помогне да съхраня себе си, по-късно социален работник, който да ми помогне да получа нужното за детето ми, по-късно всичко, което ми трябва, системата го знае и ми го дава ,без да ѝ се моля, защото пък първите продължават да ни наблюдават и без да ме питат ,знаят...

Благодаря ви, че изчетохте този безкраен текст, но с по-малко думи е просто невъзможно. А аз продължавам да умирам всеки ден по малко, бавно, но сигурно… защото пък след 2 години ТЯ става на 18 и Системата ще УБИЕ и нея, всъщност тогава я закопава тотално. И аз, и тя оставаме на нейната пенсия - ОБЩО 235 лв. с чуждата помощ. Е, те са си нейни, тая колосална сума, а аз, майка ѝ, мен ме няма никъде, системата ВЕЧЕ МЕ Е УБИЛА!


Препоръчваме ви още:

Моля те, Боже... или нещо друго...

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

Майки, за които няма празници

Автор: Нина Василева

Човек и добре да живее, тръгва на йога. Много е готино. Два пъти ходих, чудесно беше. Ако се чудите как изглеждах отстрани - ами драгалевският Мистър Бийн на йога. Е така.

Първия път отидох леко притеснена, щото на йогата можело да се... пръцне, така да се каже. И цялото ми същество беше подчинено на самоконтрол!

"Отпуснете се", казва мастърката. Викам си, почна се с провокациите, аз хубаво ше се отпусна, ама ако се отпусна, ще взема да пръдна. Никакво отпускане!

После вика: "Спрете вътрешните разговори!"

Невъзможно! Просто искам да видя некой, който може да ми спре външните, та какво остава за вътрешните! 

Разговори, диалози и борба със самата себе си.

Едното ми Аз вика - "Отпусни се, бе, нема да пръднеш, па и да го направиш, ни ше си първата, ни последната." 

Другото ми Аз, просто и то като фасул и крещи - "Никакво отпускане!"

И така мина първата тренировка, на финала ме болеше главата от концентрация да не би да се изпусна.

yoga

Отивам на втората тренировка и си викам, е сега вече ше се отпусна и ше прекратя всички вътрешни разговорииииии. Даже и да пръцна, вече ги чувствам хората като семейство, а там си е нормално.

Добре, ама стигнахме дотам, дето Прамаяната ни е бременна с ОМммммммм и вдишваме през едната ноздра и издишваме през другатааааа.

Аз не знам, и не съм взела предварително осторожни мерки по тотално прочистване, и един сопол ми заседнал в едната ноздра. И като вдишвам и издишвам през нея свири-и-и-и-и. И айде наново вътрешните диалози. Първо си викам, сега ще изсвиря всички ноти от музикалната стълбица, а като загрея, може да изкарам и „Танц със саби” на Хачатурян. Другото ми Аз по това време се опитва да налее малко акъл и го чувам да казва - "Не можеш ли поне веднъж да се съсредоточиш и да престанеш с простотията?".Леко се засрамвам и спирам да слушам сопола.

yoga3

 

Изобщо, аз съм кошмарна.

Други проблеми, които възникнаха, бяха от вече механичен характер, като например проблем с ляво и дясно и съответно коя ръка е лява, коя дясна и респективно крак. И през цялото време, вместо да съм със затворени очи, аз бех с едно отворено, друго затворено, за да гледам хората кой крак и ръка вдигат, но вместо да ги редувам очите, аз стисках затворено само едното и на финала бях с лицево схващане и временна слепота на едното око, не знам лявото или дясното.

Иначе ми харесва и няма да се откажа, докато не се усъвършенствам.

Вечерта баба вика: "Така се съпех и паднах у коридоро, че се уплаших да не съм си спукала черепо, ама не, само имам цицина. Обаче хернията ми се прибра откак паднах, и почнах да чувам по-добре! Освен, вика, да се утепам пак, ега сичко ми се оправи." 

Викам си, глей жената как радикално се оправя, а аз - на йога. Дали да не взема и аз да се утепам и да ми мине сичко, а и другите да не страдат покрай мен!

Или пък да взема баба на йога?


Препоръчваме ви още:

Сатурнова дупка на 36

Карма

Най обичам

Автор: Яна Пеева

Борис след 5 дни става на 3 месеца и се замислям за някои неща. Замислям се колко много неща съм си казвала, че няма да правя, когато се роди. Спомням си паническия ужас, който изпитах, когато видях бледата втора чертичка. Помня, че Теди още тогава беше на седмото небе, а аз не успях да го стигна до края на бременността.

Спомням си, че не исках да съм бременна. Борис не беше плануван, но никога не е имало и за секунда съмнение дали ще го задържим. В онази топла майска вечер, когато разбрахме за него и започнахме да се чудим какво ще правим, имаше много неща, в които не сме били сигурни, но това, че него ще го има беше напълно сигурно. Помня, че не исках да казвам на никого, защото не се радвах. Помня колко ме беше срам, че не се радвам. Стояла съм с часове в спалнята, докато Теди е на работа, сгушена в кучетата и съм се чудила какво ще правя. Какво мога да му дам аз, смотлата, още незавършила университет, без работа, на това дете? Бях сигурна, че никой няма да се зарадва. Че ще ни питат как ще го гледаме, как ще го храним, как може да сме толкова безотговорни. Не че някой от семейството ни въобще би си и помислил тези неща, но аз си ги мислех. Мислех си, че приятелите ни ще ни обяснят, че сме луди. Като цяло, за първи път в живота ми, се притеснявах от мнението на другите хора.

Спомням си, че много ме беше страх. Страх ме беше, че няма да го обичам. Това същество, което сякаш всички останали вече обичаха. Изпитвах ужас от това, че аз, която го носи и отглежда, докато още е миниатюрно ембрионче, докато се превръща в човек, не го обичам. Нищичко не изпитвах. Слагах ръка на корема си, усещах как рита, беше ми странно, любопитно, но не изпитвах никаква привързаност. Сигурно съм питала Теди над двеста пъти дали ще го обичам. Изпитвах панически ужас, че ще се роди, ще ми го дадат и аз все така няма да го обичам. Какво щях да правя тогава? Теди ме поглеждаше и всеки път ми казваше едно и също нещо: “Ще го обичаш. А ако не го, ще се научиш.”

Спомням си, че както се шегувах, че страдам от предродилна депресия, в един момент осъзнах, че наистина е така. Знаех, че трябва да отида на психолог. Теди знаеше, че трябва да отида на психолог. Майка ми няколко пъти го спомена. Брат ми периодично ми се обаждаше, за да ме провери как съм и да ми напомни да се грижа за себе си и да отида да поговоря с някого. Но не го направих. Не знам дали защото страшно ме беше срам, или защото не ми се занимаваше и ми беше по-лесно да се тровя сама. Знам, че депресията не е шега работа, знам, че трябва да се контролира, знам ги всичките тези неща. Но ми беше абсолютно все едно.

Не си спомням обаче кога се промени всичко, не помня точния момент. Не помня кога спрях да се чудя дали ще го обичам. В един момент толкова ми омръзна да съм бременна, че нямах търпение да се появи. Дали за да се запозная с него или за да спре да ми тежи и да ми подскача върху пикочния мехур, не знам. Януари го помня с многото изядена торта, многото време прекарано с Теди и ужасното нетърпение, което изпитвах. И после всичко се промени.

27535073 10213756040908994 353525233 o

Онези първи две седмици вкъщи, докато Теди беше в отпуска и бяхме петимата - аз, той, Борис, Клара и Алекса постоянно заедно, непрекъснато обяснявах колко съм щастлива. И колко много го обичам. Нещо от сорта:

- Слънце?

- Да?

- Ужасно щастлива съм.

- Радвам се.

- И много го обичам.

- Радвам се.

- Много ми е хубаво.

Това се повтаряше денонощно и всекидневно. Накрая се превърна в:

- Слънце?

- Ужасно щастлива си, много го обичаш и ти е много хубаво?

- Да.

Сглобявахме етажерки, лежахме на дивана и от време на време се споглеждахме, все още ненапълно осъзнали, че сме създали отделен човек, който диша, мърда и плаче. Готвехме, танцувахме и се радвахме на малкото същество, което познаваше единствено нас в света. Ако трябва да кажа какво е пълно щастие - това е. Никога в живота си не съм била толкова безумно постоянно щастлива, колкото в онези две седмици.

Ако можех, бих се върнала назад във времето до бременната в седмия месец Яна и бих й казала, докато лежи на спалнята и се самосъжалява, че след 6 месеца ще осъзнае, че най-голямото й постижение в живота досега е, че е научила друго човешко същество да се усмихва, а Теди го е научил да се плези. Останалото, както се казва, е плевел и плява…


Препоръчваме ви още:

Бебешкото парти на Яна

Не било чак толкова страшно

С Бобче в общината

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Hi, Granny :) #mamaninja #grandson #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on