Автор: Мария Каракушева

Ще запомня първата си публична изява с няколко неща. Още нямах навършени шест години и не знаех кое е по-значително - емоцията от появата пред публика, това, че бях със счупен крак (професорката ми по това време каза на майка ми: „Е, щом е левият крак, няма проблем, тя натиска педала само с десния!“) или фактът, че почти през цялото време свирих собствени измислици, защото забравих произведението… Още тогава съм дала заявка, че ще имам собствено творчество един ден. 

Знам със сигурност, че беше ударно начало и че не съм се поколебала нито за миг отново да изляза на сцена. Какво по-лошо може да стане? 

За музиката може да се говори безспирно. Но защо ви разказвам тази история? Защото едно от най-ценните неща, които научих от пианото, е, че то е метафора на живота. Научиш ли се да свириш на пиано, ще се научиш да правиш още безброй неща много по-лесно и бързо.

Това стои и в основата на разбирането ми днес за преподаване на музика. Ситуацията с пандемията беше катализатор да започна отдавна мечтано занимание - онлайн уроци по пиано и музика. След това започнах и индивидуални уроци, които ме срещат с невероятни хора. Заедно откриваме света на музиката - аз им давам знание и опит от близо 30 години на сцена. Те ми дават свеж поглед към изкуството - безценен ресурс за един творец.

След два пиано уикенда в старопланинския град Априлци, където съчетавахме уроците по пиано с релаксацията сред природата, дойде време за нов проект - безплатен уъркшоп #АзСвиря. На него ще се радвам да видя пиано ентусиасти на всякаква възраст и с различен опит (дори да е нулев) пред любимия инструмент. Момиченцето, което излезе на сцената на няма и 6 години със счупен крак, и покори публиката, днес има какво да ви разкаже!

Всеки любопитен е добре дошъл на 4 октомври от 11.00 ч. в Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“. Входът е безплатен, но със задължителна регистрация тук.

Двучасовото събитие ще съдържа не само любопитни факти от света на музиката и историята на пианото, но и изпълнение на живо от самата Мария Каракушева. То е подходящо за хора от всякакви възрасти и ниво на напредналост, включително за напълно начинаещи. 

„По време на пиано уикендите се срещам с хора с разнообразни професионални и лични истории, но интересът им към пианото ги обединява по един определено любопитен начин. Впечатляващо е да гледаш как хора, които никога не са свирили, но обожават да слушат класическа музика, сядат за пръв път зад клавишите и напредват изключително бързо“, казва Каракушева. „Уъркшопът #АзСвиря е точно за такива хора - които поради една или друга причина не са докосвали пианото, въпреки че то е тяхна страст“, допълва авторката на албума Hearteclipse.

#АзСвиря е част от иновативните методи на преподаване, които Мария Каракушева прилага в индивидуални уроци и в превърналите се в традиция Пиано уикенди. Според нея новите реалности, в които живеем, изискват съвсем различен подход към музикалното образование. „Обучението по пиано, а и по музика изобщо, трябва да бъде базирано много повече на придобиването на умения и познания, отколкото на заучаването на конкретни композиции. Разбирането на музиката и нейното развитие продължава да се подценява в повечето образователни системи, а това е ключово за развитието на потенциала на всеки един начинаещ пианист, без значение дали е любител или иска да превърне пианото в свой жизнен път“, убедена е композиторката.

Мария Каракушева е български композитор и пианист с почти 30-годишен сценичен опит. Започва да свири, когато е на пет години, а пианото се превръща в нейната голяма любов. Носител е на множество отличия от международни конкурси в България, Франция и Италия, а творческите ѝ проекти се отличават с необичайни комбинации на класическа и съвременна музика. Нейният дебютен авторски албум Hearteclipse излиза през 2019 година и е представен с грандиозен мултимедиен спектакъл с участието на Иван Шопов, Петко Танчев и Quarto Quartet.

Може да харесате също:

Талантливата Дари започва да пее, преди да проговори

Автор: Нели Славова

Скорошен епизод на Мастършеф започна с това, че 45% от българските деца страдат от затлъстяване. И понеже безспорно вникваш повече в даден проблем едва когато ти дойде до главата, се замислих за храненето на нашите подрастващи деца. Миналата седмица писах подобен коментар, но като че ли коментарът ми остана незабелязан, а темата е важна, независимо дали е близо или далеч от главата ви.

Храната в стола струва 4.30 лв. и за тази сума никой не може да очаква качество. Да, ще му развеят пред лицето думички като стандарт, рецептурник, грамажи, но те няма да подобрят лошото качество на храната. Както и да наричаш едно лайно, то си остава лайно и няма да се превърне в еделвайс.

Синът ми сподели, че можеш да си купиш храна от лавката в училище.

Не мога да вляза вътре в училище и разчитам на неговите разкази, които са доста подробни, той всичко си споделя за сега.

Еди-кой си си купил Зайо Байо. Не попитах с играчка или без, просто чух Зайо Байо и се учудих, та забравих за останалото. Каква работа има според вас Зайо Байо снакс в училищен стол, бихте ли ми обяснили? В Лидл, да. В Била, ок. В Метро, със сигурност. Но в училищен стол каква работа има?
Също ми сподели, че някои деца наричат неговите кутии с храна гнусни и гадни, поради храната, която има вътре. Най-често зеленчуци, плодове, месо и според деня - домашна баница, кекс, палачинки.

Моят син не е голям фен на сухоежбите и сандвичи колкото може по-малко ще слагам, че после и на кучето не мога да ги дам, когато ги върне обратно у дома.
Та, децата около масата наричат това гадна и гнусна храна. При което той казва, че ще се срамува пак да яде такава кутия или ще я извади на масата, но ще му е кофти. Странно му е и друго - за какъв чеп гледаш какво има в нечия кутия, а не гледаш в своята собствена. Всеки носи това, което обича, което му е любимо или без да е питано много - това, което майка му му приготвя от предната вечер или същата сутрин.

Попитах го дали е обърнал внимание какво има в кутиите на другите, става дума за децата около масата, а не децата в целия стол. И той каза - шоколадово яйце, жилибон, гумени червейчета, шоколад, кренвирши, бирени пръчици и бонбони М&М.

Честно, ядосах се. И тук ще попитам - каква работа според вас имат шоколадите, шоколадовите яйца и желираните изделия в училище?

Аз не съм краен техен забранител и заклеймител, нали разбирате. Не ги отричам и не ги отказвам. Те съществуват и са по стелажите на всеки един магазин, а вероятно и всеки един кухненски шкаф. Но редно ли е да бъдат и в кутиите с храна за училище?

Това го слагате вие, родителите, и децата ви наричат нормалната храна гнусна и гадна. Тук дори не става реч, че едно дете ще види шоколадово яйце с играчка и ще поиска и то. Става дума, че детето с кофти храната и дори бих казала никаквата храна, щото това не е за наяждане, засищане и сили, кара друго дете да се чувства зле за това, че се храни нормално.

Другото, което ми направи впечатление по негови думи е, че тези "храни" не са един път седмично, а всеки ден.

И друго ще ви питам - относно тези "храни" родителите ли да държим отговорни, или училището? Чия е вината, защото е ясно, че не е на децата?
Може ли училището и учителите нещо да ви забранят на вас? Докъде стигат вашите граници и самосъзнание?
Защото при нас е забранено да имаш телефон и майки часовник, но синът ми ми сподели, че много деца не само от неговия клас, имат и от двете.
Така че може ли изобщо на нас някой нещо да ни забрани, след като ще минем отгоре му като танк?

На последно място ще говоря специално за своя си град, тъй като не мога да знам във всеки град какво е положението. Около повечето училища поне в близкия периметър какво имаме за ядене - парче пошла пица, което лично аз няма да ям, детето ми абсурд, доказано, проверено;
- джоб, в който ще ти изстискат течност с червеникав цвят и бял цвят;
- хамбургери;
- хотдог тук-таме има;
- дюнер;
- странджанки.
В повечето случаи това ти е изборът на храна около едно училище без повече фантазия. Допускам, че и в лавката в стола също липсва въображение.
Това е от мен. Очаквам да ми отговорите на въпросите. Няма да сме тези, които ще променят България, но поне може да споделим различни мнения.

Помолихме майките от групата ни да покажат каква храна приготвят за децата си в училище. Вижте в галерията изключително красивите им и изкушаващи предложения. Основната снимка е на Мина Ми.

Още по темата:

Детето яде твърде много сладко

Автор: Мария Пеева

Посланик на Lidl и Lupilu в месеца на бебешорите е една майка, която обожавам да следя в социалните мрежи, защото винаги ме развеселява. Няма начин да не сте чували за нея - Неда Малчева. Неда е майка на три деца, илюстратор и графичен дизайнер. Заедно със семейството си живее в малко градче край Русе. Да си многодетен родител в днешните забързани временна е предизвикателство, с което най-добре се справяме като се смеем. Затова поканих Неда за едно по-специално интервю - в което да ни разкаже за живота на многодетната майка по начина, който владее най-добре - с чувство за хумор и смях от сърце.

Новата учебна година вече започна. Какво пожелахте на вашите малки ученици? 

Да са здрави, да са добри! И не на последно място - да са концентрирани! Твърде много якета и шапки изчезнаха безследно последните години. 

А сега смешният отговор:

Сигурно децата са тръгнали с голямо желание на училище? 

Не мога да кажа категорично, имам леки съмнения. Не се оплакват, но и не изглеждат ентусиазирани. 

А как нарисувахте това?

Къде най-много обичате да ходите с децата? 

На кино, на море, някъде на широко и обезопасено, без много ръбове. 

Ще ни го покажете ли от смешната страна?

Имате ли време за себе си? Как релаксирате? 

В момента никакво! Открадвам по някоя минутка, когато бебето спи. Най-голямата релаксация за мен сега е да успея да поработя малко. 

А как ще го нарисувате?

За какво мечтаете?

Да имам един ден за себе си. Сама. 

С бебе аз мечтаех най-вече да се наспя, което ми напомни за тази ваша карикатура.

Обичате ли да пазарувате с децата? 

Не. Категорично! Смятам всеки родител ще ме разбере. Може би само с най-големия.  

Идеално ви разбираме!

Как се грижите за външността си? 

На този етап гледам да не пропусна ежедневния душ, това си е чист лукс! 

Ще ни покажете ли и смешната страна?

Какъв съвет за домакинството ще дадете на младите майки? 

Намерете си помощница/помощник! 

А ако не можем?

Какво по-специално правите за здравето на децата? 

Не ги навличам и тъпча с изкуствени витамини излишно. 

Има ли ефект?

Кой е най-щастливият момент в живота ви?  

Само един ли да беше? Появата на всяко едно дете засега се нареждат на върха на класацията. 

Как го нарисувахте?

Благодарим на Неда, че отново ни развесели. Утешително е, че и най-тежките моменти в отглеждането на децата един ден се превръщат в забавни спомени, към които се връщаме с обич. 

В рубриката ни с посланиците на Lidl всеки месец ви разказвам за някое семейство - от различни краища на България, с различни интереси и професии. Общото за всички тях е усмихнатият поглед към живота и умението да му се радват и да ценят всеки ден и миг. А междувременно, в Lidl можете да откриете разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за семейството на сръчната Христина от Пловдив, минишеф Ивет от Варна, веселата женска тайфа на Вики, Мира, Яна и Милена, за семейство Явашеви от Бургас, Лора, Никола и Емил Райчеви от София, както и за Елеонора и Калоян от Видин - и  Вася и Пламен от Дупница - посланиците от предишните месеци.

Автор: Иво Иванов

Обичате ли красиви любовни истории?

В днешното слънчево утро ще ви разкажа история за истинска любов и вярност, непреходна във времето и за дълбока човечност, за която вярвам, че именно тя ще спаси света.

Историята е от хърватското село Бродски Варош и вече е толкова популярна, че се чудя как Дисни още не са заснели филм. Но предполагам, че четат моите постове и ще се „поправят“.

Главните герои в тази красива любовна история са Клепетан и Малена. Те са щъркели.

Но историята им нямаше да е възможна без един човек с главно Ч – това е портиерът в селското училище Степан Вокич.

През 1993 година Степан отишъл за риба и намерил Малена, която била простреляна в крилото от ловци. Прибрал я вкъщи и се грижил за нея, докато оздравее, но тя повече не можела да лети. Затова Степан й построил гнездо на покрива на училището и измайсторил специална дървена конструкция, за да може тя да се качва и слиза от гнездото.

След 8 години, през пролетта на 2001-ва долетял Клепетан и се залюбил с Малена. Но дошла есента и трябвало да отлети към топлите страни, както правят всички щъркели. Местните хора си мислели, че повече няма да го видят. Но на следващата пролет, в края на март Клепетан се върнал при своята Малена. И на следващата година пак, и пак и така вече 19 години Клепетан прелита цели 13500 км в една посока и още толкова километри обратно, през бури и пустини, за да се върне при половинката си. От тази дълголетна връзка досега са родени и отгледани 66 щъркелчета! Пораснали са и са напуснали гнездото.

Степан вече е пенсионер и продължава да се грижи за своите любимци. Освен всичко друго, учи и малките щъркелчета да летят. Обича щъркелите като свои деца и ги нарича „моето семейство“. Най-много обича лятото, защото тогава всички са заедно. Към днешна дата това прави 27 години, откакто този човек се грижи за щъркелката!

И представяте ли си на какво са свидетели децата в това необикновено селско училище!

Тази есен Клепо, както галено го нарича Степан, ще отлети отново за Африка, но неговата Малена ще го чака. И така, докато една пролет той не се завърне.
Но, както е написал Пенчо Славейков в „Неразделни“ - За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.

Може да харесате също: 

Любовната история на едно дърво

Автор: Виолета Йорданова

Студено и дъждовно е навън. Четиригодишната ми дъщеря щурмува всекидневната, а аз бленувам дъждът да спре, за да я изведа, защото нервите ми са ,,лекичко" опънати от нестихващия шум, който тази малка хала произвежда.

Решавам да я помоля да понаучим някое стихотворение, тъй като за две години и половина в детски заведения никога не ми каза и едно-едничко стихотворение или поне песничка. Отчаяно подавам книжката с пъстри и според мен интригуващи страници, тя с усмивка я поема в ръцете си и душата ми ликува. В този миг цялото ми същество почувства блаженство, защото убедих тази малка калпазанка да поседи с мен и да ангажира вниманието си с книжка. Малките й ръчички започнаха ревностно да разгръщат страничките, а аз с нетърпение очаквах да избере стихотворение, което да научим. Идея си нямате каква гордост изпитах, че съм я убедила, защото по принцип е изключително палава и енергична червенокоска, чието внимание не може да бъде привлечено повече от десет минутки върху нещо. Но ,,Еврика!" вече минава десетата минута и ние спокойно разлистваме страниците.

Изведнъж тя спря и аз в очакване я попитах дали е избрала стихотворение. Малката госпожица се усмихна, погледна ме и каза:

- Евалата, мамче, но ми се танцува и не искам тази книжка! 

Сякаш вулкан започна да хвърля върху мен горящи камъни покрити с лава, пот изби върху челото ми, очите ми изскочиха, подобно на онези гумени кукли, които като ги стиснеш се получава този ефект. Хвърли книжката и пусна силно музиката. Оставих я да потанцува, а в главата ми ,,танцуваха в ръченица " думите ЕВАЛА и МАМЧЕ.

Бях отчаяна - казвам ви, помислих си, че от устата на моето дете, освен разговорни изрази нищо градивно няма да чуя. Седнах мълчаливо и я наблюдавах, казах си, че може би танците ще й вървят, не учението. Не може всички деца да са ученолюбиви, успокоявах се аз. Легнах на дивана и вперих поглед в тавана. Изведнъж музиката спря и малката пусна телевизията на някакъв детски канал.
След малко тя се обърна към мен и ми каза: 

- Ето това е животът!

Както бях потънала в размисли я погледнах и попитах знае ли какво означава думата ,,живот ", а тя знаете ли какво ми отговори?

- Да, означава да обичаш някой добър като теб.

Мили хора, такива моменти на просветление сигурно получава всеки родител, но аз искрено съжалих, че минути преди това съм си представяла дъщеря си като най-неученолюбивото дете на света. Светлина в тунела имало...

Другата страна на самостоятелността

Започнахме следната игра - питах я какво според нея означават следните думи и вижте какви отговори получих:

Съдба - кофа за боклук, от която можем да извадим всякакви неща - мръсни и чисти.

Щастие - това съм аз за вас с тати.

Тъга - когато искаш да се покатериш по една дъга, но не можеш.

Семейство - когато ти и тати ме обичате.

Красота - да оцветяваш дъга и да миришеш на бебе.

Може би моята палавница ще наблегне на философията един ден, а не на вече написаното от друг, не знам...

Но едно знам със сигурност - никога повече няма да я подценявам, защото всяко дете крие в себе си вселена от морални ценности. Много по-значими за изграждането на една стабилна личност в бъдеще.

Може да харесате също:

Денят, в който престанах да бързам

Една новина обикаля от вчера медиите. Кучета тестват пасажерите за коронавирус на летището в Хелзинки. Стана ни любопитно и се заровихме да проучим как изобщо е възможно това. Ето какво открихме: 

Международните летища въведоха различни методи за откриване на вируса при пътуващите, включващи скрининг на секрети, проверка на температурата и пр.,  но финландски изследователи смятат, че използването на кучета може да се окаже по-евтино, бързо и ефективно.

Няколко кучета бяха наети на работа на финландското летище в Хелзинки в пилотна програма за откриване на коронавирус в потта, събрана върху кърпички от пристигащите пътници.  Тестването е доброволно и отнема 10 секунди.

Пристигащите пътници попиват вратовете и ръцете си с кърпичка, за да съберат проби от пот, след което оставят кърпичките в кутия. В отделно помещение, дресьор на кучета поставя кутията до съдове, съдържащи различни аромати, и кучето се захваща за работа. Ако кучето сигнализира за положителен резултат, пътникът се насочва към здравния център на летището за безплатен тест.

Защо кучета?

Благодарение на изостреното си обоняние кучетата отдавна се използват на летищата за откриване на бомби, наркотици и друга контрабанда. Те  успяват да открият заболявания като рак и малария. Така че по време на пандемия обучението на кучета за откриване на Covid-19 се превръща в очевиден избор.

В първия етап от проучването кучетата са успели да подушат вируса при човек, който е асимптоматичен или преди появата на симптомите. Те са го открили на по-ранен етап от PCR теста, най-широко използваното диагностично средство за новия коронавирус!

През юли изследователи  по ветеринарна медицина от Хановер, установяват, че с едноседмично обучение кучетата са успели да различат проби от слюнка на хора, заразени с коронавирус, от неинфектирани проби с 94% успеваемост.

За разлика от други животни, кучетата не се заразяват лесно с коронавирус, въпреки че има няколко такива случая.

„Всички кучета могат да бъдат обучени да подушват коронавирус, но не всички могат да работят на летище“, каза Вирпи Перала, представител на финансиращата проучването организация.

Има ли коронавирусът аромат?

В това вярват изследователите. Но какво точно откриват кучетата, когато подушат вируса, е въпрос за един милион, казва Ана Хиелм-Бьоркман, изследовател от университета в Хелзинки. „Знаем как кучетата го откриват - по миризма, но все още нямаме представа какво точно засичат“, казва тя. „Ако разберем, можем да обучим хиляди кучета по целия свят.“

Учените в САЩ разследват дали инфектираният човек отделя химикал, който кучетата могат да помиришат. А френско проучване, публикувано през юни, откри убедителни доказателства, че миризмата на потта на заразения човек е различна и кучетата могат да усетят това.

През последните месеци изпитания, проведени във Великобритания, Франция, Германия и САЩ, оценяват как кучетата могат да открият коронавируса.

Изследователите смятат, че при успех на програмата, кучетата могат да бъдат използвани в домове за възрастни за скрининг на обитателите или в болници, за да се избегнат ненужни карантини за здравните специалисти.

Източник: The New York Times 

Основната снимка е от туитър акаунта на летището в Хелзинки.

Още по темата: 

Две добри новини за есента

Автор: Ния Йотова

Всичко започна заради домашната ми помощница. Тя се казва Оксана, на 75 години е и е рускиня. Много симпатична и работлива жена, изключително поддържана, изглежда на не повече от 55. Щом дойде вкъщи и започне да чисти, тя си вади слушалките и започва да си слуша нещо на телефона. Веднъж я попитах какво толкова интересно слуша.

- Ниечка, слушам си онлайн льекции на двама велики проффесорах – Доктор Мермерски и Доктор Ко.

За Мермерски бях чувала, че лекува с билки, за Ко не знаех нищо.

- Ниечка, Доктор Ко е специалист по междуличностни взаимоотношения, и по-специално – по сексуалний. Женьи на наша възраст трябва да слушат сексуални лекции на Доктор Ко, за да не вземе някоя млада лисьица да открадне наши муже…. Защо с Емо (б.а.- Емо е мъжът ми) не отидете на примерно един басейн - да не ми се пречкате докато чистя?

Преглътнах термина „наша възраст“, който намерих  за неточен -  все пак съм 35 години по-млада от нея.

Иначе с Емо я послушахме и отидохме на басейн. Според мен си изкарахме добре. На другия ден разбрах, че не сме си изкарали чак толкова добре, тъй като вероятно от мръсната вода в басейна бях получила гъбична инфекция „там долу“.

Идната неделя, ден за чистене в нашия дом, Оксана пристъпва вежливо през входната ни врата, с желание, освен да чисти, да си похортуваме и на най-любимата ѝ тема на света – темата за жената, нейната женственост и пагубното въздействие на годините върху тях.

- Ниечка, възрасть не прощава, знаеш ли как завиждам на някоя като ми каже, чье е на 70! На мьен чак на 74 ми увьиснаха миса ( б.пр. – меса) на ръце.

За да онагледи нещастието си, Оксана поклаща трицепсите си, за да ми покаже „увьисване“. Прекъснах я малко грубичко, но точно в този момент не ми беше до проблемите на „нашата възраст“.

- Ти знаеш ли, че заради твоите съвети с Емо да ходим на басейн, сега имам гъбична инфекция и трябва да пия антибиотик.

Оксана изпуска с трясък прахосмукачката и ме поглежда с укор, а тя рядко си позволява да укорява някого:

- ВАУ! – възкликва Оксана. С нея се познаваме достатъчно дълго, за да знам, че на руски „Вау“ означава „Уау“! – Ниечка! СТУОП!... СТУОП!  Нье можеш да си позволиш да имаш гъбички там, където Доктор Ко казва, че е „извор на свещена женска сьила“! Професор Мьермьерски – продължава Оксана - има рицепта точно за такива като теб,  в своя книга „Требник на билките“. Това, което трябва да направиш ье: взьимаш скилидка чьесън. Тапиш чьесън двадесет и четьри час в зехтин и вечер, преди да спиш, пъхаш чьесън в онова, което Доктор Ко нарича – гласът на Оксана тук се извисява тържествено -  „извор на твоя свещена женска сьила“. На сутринта, като си правиш сутрешен тоалет, вадиш скилидка чьесън оттам, и вече няма да имаш гъбички.

Речено – сторено. Направих цялата процедура и заспах. На сутринта, по време на сутрешния ми тоалет, установих, че Мермерски хич не беше изпипал детайлите по лечението. Как разбрах това ли – ами след като претърсих с треперещи пръсти надлъж и нашир няколко пъти „извора на свещената ми женска сила“, и в моя извор аз чесън така и не намерих.

Какво да правя сега?  Бях седнала на тоалетната чиния и краката ми трепереха. Единственото, което ми дойде наум, беше да отида до най-близката болница.

Как Нора очарова докторите

В болницата беше пълно с чакащи. Процедурата беше следната – новодошлият пациент отива на регистратура, обяснява какво му има, после сяда и чака указания на висок глас от регистратурата, към кой кабинет да се придвижи.

Отивайки към регистратурата се чудех как да поднеса по-смилаемо проблема си. Винаги съм се притеснявала какво си мислят „хората“ за мен. Исках да изглеждам като нормален и достоен данъкоплатец на тази държава, какъвто в края на краищата, наистина си бях.

- Здравейте! – постарах се да звуча като човек без отклонения.

Жената на регистратурата пишеше нещо в една тетрадка и моят поздрав не се отрази на дейността ѝ. Повъртях се малко, хъм-кайки.

- Казвайте какво има, сливи ли имате в устата? – обади се изведнъж тя, без да вдига поглед към мен, продължавайки да пише. Започнах историята си:

- Бях на басейн преди няколко дни, а знаете какви са мръсни басейните.

Исках да ѝ дам предистория на „заболяването“ ми, за да знае, че не съм някаква несериозница, а просто загрижен за здравето си човек. Скоростта на писане отсреща не се забави, явно чистотата на обществените басейни не беше сред приоритетите ѝ.

- И аз като съм плувала в мръсния басейн и съм хванала гъбички там долу, нали се сещате……

Продължаваше да дращи. Май не се сещаше.

-……И понеже не обичам антибиотици, реших да се опитам да излекувам гъбичната си инфекция по алтернативен начин…. Помълчах преди коронната реплика - Чрез употреба на зеленчук!

Бях дълго обмисляла формулировката на „лечението“ и накрая се спрях на по-общото и неутрално  „зеленчук“ . Сметнах, че е по-подходящо от „чесън“, тъй като все пак „чесън“ се асоциира с неприятна миризма.

- И за беда, зеленчукът се заклещи в мен по време на лечението – заключих. Стараех се да звуча ведро.

Реакция накрая се появи, и за мое щастие, беше доста по-хуманна от това, което очаквах.

- Не се притеснявайте, не е страшно. Изчакайте да Ви извикаме за кабинета на доктор Маринов.

Бях толкова потресена от тази неочаквана проява на човещина и професионализъм, че облята от топла вълна на благодарност, се отпуснах да споделя опасенията си. Така – чисто по женски.

- Сигурно за пръв път Ви се случва да се сблъскате със случай като моя.

- О не,  случвало ни се е и преди да помагаме на дами във Вашата ситуация. Ако можете да сядате, седнете си на пейката  и изчакайте да Ви извикаме.

Можех да сядам (какъв беше пък този коментар) и се треснах с облекчение на пейката. Слава Богу, не съм някакъв прецедент в национален мащаб – имало и други дами като мен!

Чакалнята беше пълна с народ. Същият този народ стана неволен  свидетел на най-срамния момент в съзнателния ми живот, когато след около 20-тина минути бях извикана по микрофона по следния начин:

- Жената със заклещеното външно тяло, да се яви в 8-ми кабинет, гинекология.

Оттогава, при гъбични инфекции, предпочитам да пия антибиотик.

 *правописът на репликите на Оксана е съобразен с акцента ѝ

Още от Ния:

Определението за секс

Автор: Богомил Димитров

Едно лято се бях записал в група за поход в Рила. Водачът бе от онези самодоволни всезнайковци, за които да са пастири на стадо е висша цел. Командареше ни за всичко, дори кога, къде и как да извикаме: „Ой-ла-ри-пи“. Караше ни да го повтаряме, докато не го направим точно по неговия вкус. Не говореше толкова за планината, пътеките и маркировките, колкото за дисциплината в колектива. След пристигането ни на х. “Седемте езера“ го помолих да изкача сам магическия връх „Харамията“, който не бе включен в програмата. Разреши ми, стига да имам поне двама спътници. Млада двойка  пожела да се присъедини, но скоро ме изоставиха, за да се попечат на слънцето. След като достигнах върха, отидох на поляната над „Езерото на съзерцанието“, което не спада към седемте, но не отстъпва по красота. На тази поляна Дъновистите танцуват вълшебната си Паневритмия през август. С камъни по тревата бе изписано: „Бог е любов“. И аз се почувствах Бог и Индивид. Тримата се прибрахме по тъмно. Водачът ни чакаше, за да съобщи тържествено, че за наказание ни лишава от вечеря. Не заплакахме и не му се помолихме. На следващия ден се прибрахме в София. По пътя си обещах: на планина никога повече в група! Определих ден за начало на самотна едноседмична екскурзия в Стара планина, без пастир и стадо.

Рано сутринта слязох на гара в Искърското дефиле. След около час бях на  нещо като връх. Дълбоко надолу се виеше реката, а успоредно на нея - ЖП линията, според мен точно тази, която “бе гледал“ слепият дядо Йоцо от разказа на Вазов. Отсреща бяха накацали къщите на село Владо Тричков. В една от тях като  малък бях летувал при баба и дядо. Отвисоко проломът бе още по-красив. Като по поръчка по линията премина сякаш детско влакче с вагончета. Въпреки че не бях дете или дядо Йоцо, замахах възторжено. Жалко, че от доста време реката бе отровена поради безумната индустриализация. За моя приятна изненада след 40 години доживях да я видя възстановена. Бог бави, но не забравя.

Според автомобилната ми карта трябваше да вървя в посока гр. Етрополе по компас - само на Изток. И да видех пътечка, ако не бе точно на изток, цепех  през драки и шубраци, от които с мъка изтеглях раницата си. Слизах в дерета и  се изкачвах. По онова време се считаше за позитивно „да преодоляваш несгоди“. Бях твърдо решен да избягвам всякаква сгода и да се видя що за стока съм. Към три следобед спрях задъхан и изподран на полянка, в чийто край имаше табела с надпис: „Пътят на Чавдарци“. Със сегашния си акъл бих поел по него, но бунтовната ми душа просъска през зъби: Пътят си определяш лично ти!  

Вазов бе казал в един пътепис, че в Софийска Стара планина взорът му не се бил възрадвал особено. Аз, борилият се с драките повече от 7 часа, бих по-спорил - какво ѝ е толкова постното на природната картина? На него може би са трябвали чутовни гледки, за да натопи перо в поетичната си мастилница, а аз имах простички нужди - да отдъхна и да хапна. Мама ми бе дала кюфтета и ги изядох с цял хляб. Излегнах се върху спалния си чувал и приканих фантазиите си да ме пренесат в абсолютното блаженство в утробата на природата.

Мечтите са едно, а реалността - друго. Слънцето спряно сърдито пече. Отнийде отчаяний ми взор облак не види. Тревата е ниска, но пълна с трънчета, бабуни и камъчета. Полянката е наклонена и често се смъквам надолу. Премествам се на по-равно. Полазват ме тръпки, май най-сетне изпадам в екстаз. Седял съм върху мравуняк, чиито обитатели са бранели сбраното за зимъска житце. Скачам и се запердашвам. Грехота е, казвам си гузно, ама и те в баснята на Лафонтен бяха малко злобнички към колегата-щурец. Отивам настрани, където е пълно е с пеперуди. Ако ги усещаш в стомаха е сигурен признак, че си влюбен. В поезията те са нещо като секс-символ, а тук вършат и мерзки неща - кацат и върху акита. Скоро ми замирисва - и аз съм бил кацнал като тях. А във филмите героят лежи в трева, обикновено дъвче сламка и след малко погалва с нея лицето на гаджето си, което е в очакване. И двамата не обръщат внимание на оси и тръни. Може би поради липса на гадже усещах, че природата, с извинение, започва леко да ме дразни. Е, казах си, и със секса е така - хубаво, ама като го разкажеш подобаващо, става още по-яко. А на мен кой ще ми пречи в София да се похваля какво неземно усещане съм имал високо в планината?   

Погледнах небето - бяха се понесли тъмни облаци и загърмя. Усетих чисто физически колко силно изразно средство в литературата е сравнението на буря с душата на героя. Не слязох в ниското - видя ми се дезертьорско и тръгнах нагоре като камикадзе. Скоро наоколо стана потоп и се уплаших, че ще се удавя. Срещу дъжд нямах нищо и вървях с вдървени от водата дънки и изкълчен мозък. Светкавиците и гръмотевиците бяха като на кастинг за хорър филм. Усещах се като антена за мълниите и взех да ходя на зиг-заг. Бях мечтал за изпитания, за да каля характера си. Вместо да се радвам, че закалката е в пълен ход, си повтарях: Веднъж да стигна жив и здрав! И други подобни слабоволия. 

Курбан чорба и двойна дъга

По едно време си треснах главата в нещо и спрях. Бях стигнал някогашна овчарска колиба, запусната отпреди поне 100 години. По пода ѝ се въргаляха камъни и керемиди. Намерих място, върху което, от покрива ѝ течеше най-малко и седнах върху купчина кирпичени тухли. Оказа се, че къщата бе спасила не само тялото, но и духа ми. След минута запалих цигара и запях песента, която бях научил от дядо си за Балканската война: „Броненосци гърмят, трескат. Рилците без страх вървят. Тях гранатите не стрескат, безжалостно враг требят“.

Както Захарий Стоянов бе написал някъде, „патриотизмът ми шупна“. Гръмотевиците ме разсмиваха, керемидите сякаш имаха и гръмоотводни свойства. Бях устоял. Бях мъж и дори пич.- Майчице!- извиках - Дори не знаеш какъв син си родила!

Слънцето показа колко е красиво при залез, дъждът си глътна езика при тази гледка и се върна в облаците, а аз - спасеният, след духовния си подем пак се закахърих. Бе към 21 часа. Огледах къщурката - отвсякъде се спускаха паяжини като в подмишниците на баба Яга. Спалният чувал бе прогизнал и тежък поне 7 кила. Да запаля огън насред кишата бе абсурд. По план трябваше да съм вече в сухия чувал. И когато Месечко изгрее, да си понамигам със звездите, докато не склоня самодивите да затанцуват пред мен както ги е майка родила. Повечето ми планове са все такива - казах си горчиво - филми, които или още не са заснети, или няма билети, или съм закъснял.

Отново отнийде отчаяний взор помощ не видеше и ме обзеха пораженчески мисли: Да би сторил така и така, не би станало това и онова. Йощ миг да реша, че цяла нощ ще си пуша тъжно в къщурката, когато дочух звън на чанове. Не идеше от Изток, но скочих, събрах си партакешите и отпраших натам. По тъмно пристигнах на тръс на полянка с вакло пасящи крави и овце, които ми хлопатареха за добре дошъл. Залая ме овчарско куче. Бях готов да го разцелувам. Чу се силен вик и то млъкна. От една колиба излезе старец -  май лично дядо Йоцо - и ми показа къщичката в долния край:

- Там живееха нашите ортаци, но стадото намаля и се отказаха. Почистили сме вътре. Печката е заредена - можеш и да се изсушиш. Добре си ни дошъл!

Едва устоях да не се затичам. Изсуших се и легнах на кревата. Цяла нощ чановете и щурците ми пееха, а аз си завиждах по неповторим планински начин. Рано сутринта се подадох навън. Пасторалната картина бе достойна за велик художник: „Старци доят добитък“. Прииска ми се да помогна и ми дадоха кофа. Скоро след като започнах, овцата се обърна и ме изгледа в смисъл: -П...ст! И с кравата бе същото. Обърнах кофата, седнах върху нея и запуших. Установих, че през нощта съм бил облазен от бълхи, скорпиони, комари, мравки, а може би и змии и се зачесах. Овчарите ми донесоха току-що издоено мляко- „За госта“. Раздумахме се. Гледаха ме с невярващи очи, когато им казах, че нищо не правя в планината, а просто съм турист. В погледите им се четеше: А-аа, ясно-градски айляк. Попитах ги за път в посока Етрополе. Не бяха чували за такова поле. Очаквах да познават планината, но за тях тя бе само пасище и път надолу към с. Кремиковци. Разделихме се взаимно разочаровани. Противно на логиката те и стадото се заизкачваха, аз, туристът, заслизах. Ако някой художник нарисуваше това, сигурно биха го взели за трудноразбираем модернист.

След два часа бях в селото. Имаше рейс за София, но не се изкуших. Взех стоп до град Златица, на около 60 км. Там местните хора ми казаха как да се изкача до х. “Свищи плаз“. В хижата бе уютно и пих чай от старопланинска мащерка. Нещо като да пиеш 200-годишно уиски с кралицата. Излязох навън и видях табелка в посока Изток, която водела до х. “Вежен“- около 8 часа. Хижа-рят дойде да каже, че може да ме настани само в столовата, понеже организираната група от Варна е запълнила всички легла. Попита ме накъде смятам да поема на следващия ден. Отговорих, че ще тръгна към х.“Вежен“.

- Пътят е дълъг, момче, а не ми изглеждаш опитен планинар. Послушай съвета ми - утре тръгни с варненската група, и те са натам! Очакват се и мъгли.

На сутринта тръгнах с групата, въпреки душевния си протест. От хижата заизкачвахме  билото. Този водач бе планинар, а не масовик и обясни що е зимна и лятна маркировка. Горе падна гъста мъгла. Наредихме се в редица, завързахме с въжета и си подвиквахме  ако някой видеше железен кол от зимната маркировка. След два часа мъглата се вдигна. Групата се разкекави, а аз продължих сам - вече знаех точно какво е маркировка. Благодарих на водача. В хижата изядох последните си провизии. Купих туристическа карта и планирах маршрутите като изпечен турист. Всеки ден взимах по два. Поне през половината път тичах. В хижите имаше храна само за групите, но не се примолих - що за пич ще съм ако не мога да изкарам само на вода. След 4 дни само по билото слязох в Калофер. Наплюсках се и спах в хотела 12 часа. На сутринта се обадих на гаджето си, за да ѝ кажа, че се прибирам и  че се чувствам толкова здрав и силен, че ще е грехота да не ѝ направя съвсем скоро бебе за чудо и приказ.  

В планината бях научил, че утъпканите пътища водят право в целта. В  живота обаче продължих да предпочитам неизвестните. Понякога е било добре, но като цяло - не. Никоя „несгода“ не можеше да ме уплаши, но така и не закалих характера си в поне една „сгода“. Би могло да бъда наречен „Несгодяй“. За някои неща сега съжалявам, но за „дивотиите“ си - не!   

*„Несгодяй“ - неологизъм от автора: човек, който не си пада по сгодите. 

Още от Богомил:

Тежкар