Зависимост

Автор: Ина Зарева

Здравейте! Аз съм Ина и съм в родителска абстиненция от 1 ден, 2 часа, 17 минути и 25 секунди.

Децата ми хукнаха като отвързани през тази пуста грипна ваканция и дори не се обърнаха. Дъщеря ми се изнесе при приятелка, прати ми няколко снимки и идиотски клипчета в месинджър и дотам.

Синът ми е на лагер за първи път. Цяла седмица преди заветната дата подскача и рапира: „Заминавааам! Без ваааас! Пълен цар ще бъда аз“

Това да го каже тийнестата му кака, разбирам. Но той?!? Потресена съм!

„Аз съм готина майка.“; „Ние сме яки родители.“; „Това на нас няма да ни се случи.“; „Децата ни обичат и имат нужда от нас.“; „Само пренебрегваните деца се махат от вкъщи.“; „Има време за нашите, чак след няколко години ще се разщъкат из света.“ Какви наивници сме били! Родителският ми авторитет ридае тихо в ъгъла. А около мен е смазващо тихо.

Каква ирония! Жадувах за този момент от раждането им досега. И какво? Какво да го правя сега този момент?

Започвам да им подреждам стаята. Същата тази стая, за която се кълнях, че повече няма да докосна и прашинка от нея. И ако ги арестуват за култивиране на опасен вид бактерия, която ще унищожи човечеството, няма да ги спасявам изобщо.

Плача над всички бактерии на света, полепнали по пода, по чорапите, по разпилените тетрадки, по ето-къде-изчезвали-шоколадите, по обелките от всевъзможни лакомства, които аз строго съм забранила!

Плача над всички остатъци от дрехи по пода, които някога имаха цвят, форма и дори се перяха.

Над някакви контролни с двойка по география. Как ще ми се оправят, милите те, без никаква способност за ориентация? Така пише отдолу под двойката: „Нямаш никаква ориентация!“ - Ами няма детето, как да има – нали на майка си прилича.

Плача над купчини Лего, части от пъзел, пластилин и някакви гадни лепящи слузести неща. На мама момчето! Колко са му разностранни интересите! Сега, ако беше вкъщи, щяхме да седнем и да направим един истински Франкенщайн и мен дори нямаше да ме е гнус.

Сега, ако си бяха вкъщи, нямаше да се карам за домашни, за стаята, за масата, за нищо няма да се карам повече. Много тъничка и самотна мозъчна гънка, обаче убедително ми нашепва, че вече е късно.

На пръстите на едната ми ръка се броят случаите, в които съм се отделяла от децата си през последните години.

Да бъда с тях, и до тях, винаги е било моята дрога – зависим си, знаеш, че трябва да спреш, но не можеш. Дали защото нямаш избор, или защото да нямаш избор е твоят избор.

Все някак съм се борила с абстиненцията през годините. Все пак тези деца са ходили на детски градини, на училище, дори при баби и дядовци.

Но днес е различно. Днес са големи и вече нямат никаква нужда от мен.

Телефонът звъни с мелодията на сина ми. В секундите, докато отговоря, си представям най-страшните болести, бедствия, произшествия и ужасии, които са му се случили и са повод да ми се обади. Близо съм. Гласът му е смесица между гняв, отчаяние, преглътнато самочувствие и категоричност:

- Мамоооооооо! Няма ми шапкатаааааа!

- Здравей, миличък! И аз много те обичам! Радвам се, че се обаждаш!

- Няма яяяяяяяяяяя – лявото ми ухо вече е необратимо увредено.

- Сложихме я в малкия джоб на черния сак, когато тръгна, спомняш ли си?

- Няма яяяяяяяяя! Аз я оставих на леглото.

- Как така на леглото? Кога? – започвам трескаво да ровя из купчината завивки на леглото му. Миришат все още на бебе.

- На леглото в хотела. И сега я няма. Кажи ми къде е! – големият ми самостоятелен мъж все още ме мисли за фея, която е навсякъде и знае всичко.

- Ще я откриеш, сигурна съм. Ще се справиш! – прекъсвам бързо, за да не усети и нотка колебание в гласа ми.

Затварям и избухвам в плач, защото малкото ми момче е безпомощно, беззащитно, без шапка в този студ, главата му ще измръзне, ще се разболее от всички най-страшни неща на света.

Докато обмислям методи за телепортация, телефонът звъни с мелодията на дъщеря ми. Няколкото секунди и този път са уплътнени с отвличания, отравяния, от страшни по-страшни болести и инциденти:

- Майка ми, мога ли да остана и тази вечер?

- Сигурна ли си, че не досаждаш на хората? – опитвам се да я възпитавам все пак, не че нещо.

- На никого не пречим, споко. Но, ако искаш ще се прибера веднага.

- Глупости! Тъкмо си почивам от вас – смея се прекалено изкуствено.

- Хайде, почивай си. Обичам те.

- И аз те обичам.

Тъкмо да избухна в нова серия плач и синът ми звъни отново:

- Мамоооо, няма ми ръкавицитееее!

- Те бяха с шапката, миличък.

- Шапката я намерих, но ръкавиците ги нямааааа. Всички тръгват и ще ме оставят сам.

- Спокойно. Ще ги намериш.

Давя се в сълзи. Сега и пръстите му ще посинеят от студ, ще се разболее от някаква страшна болест на костите и с музикалната му кариера е свършено.

Дъщеря ми звъни отново:

- Ще се разходим до мола. Просто да знаеш къде сме.

- Супер. Благодаря, че се обади.

- Айде, по-късно пак ще ти звънна.

Ново повикване от сина ми:

- Мамооо, няма ми портмонето. То беше на кака, тя ще ме убиееее. Мамоооо, къде е ?

- Ти къде го остави последно?

- Купих си сок и после край.

- Не се притеснявай, ще го откриеш. Какво стана с ръкавиците?

- Намерих ги, като се прибрахме. Обаче портмонето го нямааааа.

Цели три дни минават в подобни разговори. Най-накрая се прибират. Аз съм умерено разглобена на съставните си части, те са видимо пораснали и щастливи. Поглеждам ги и се заричам, че повече никога никъде няма да ги пускам.

- Следващият лагер е през юли. Задължително трябва да отида – съобщава синът ми, докато вади шапка, ръкавици и портмоне от джоба на якето си.

- Разбира се – чувам се да казвам.

- Тогава и аз отивам на концерт в Пловдив! – тийнейджърското йезуитство не знае граници.

- Хубаво – идва ми да я хвана тази, дето отговаря вместо мен и да й дам да се разбере.

- Обичаме те, мамо! И другият път да не плачеш толкова! – казват ми в един глас двамата.

Да, всеки човек трябва да се бори със зависимостите и с последиците от тях. Защото колкото и да се крие, преструва и да си въобразява, че не му личи, всички около него знаят и страдат също.

Ако някой психолог реши да се заеме с тежкия ми случай, ще се радвам на оферта за доживотна терапия. За децата ми. Не за мен.

Аз ще чакам внуците.

 

Препоръчваме ви още:

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Супермамите не плачат

Мамо, живей си живота!

Последно променена в Събота, 10 Февруари 2018 18:06
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Къде живееш?

Къде живееш?

16 Окт, 2018 Истории

Малкият човек и светът наоколо

Малкият човек и светът наоколо

15 Окт, 2018 Възпитание

У дома

У дома

15 Окт, 2018 Истории

Време назад

Време назад

14 Окт, 2018 Истории

Шерше ла суп

Шерше ла суп

14 Окт, 2018 Забавно

Добра свекърва

Добра свекърва

13 Окт, 2018 Отношения

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам