Цяла, цяла от любов

Автор: Лени Рафаилова

 

Дали от любов живеем с теб? 6 и 25 сутринта е. Щорите се блъскат в стъклото на прозореца. Ставам едва, за да пия вода. Не се чувствам добре след снощната разправия и изпитото вино. В хола още мирише на цигари. Отварям, за да стане течение и почвам да приготвям закуската. Каната за вода зашумява, а аз слагам да сваря няколко яйца, които знам, че пак никой няма да погледне. За какво ли изобщо ги варя? Повдига ми се от миризмата на шунка и настърган кашкавал. Тропам с чаши и лъжици. Време е да събудя децата. Светвам. Обичайното мръщене и ръмжене. Следва завиване през глава. Навън е -15, на кого ли му се става изобщо?!

Но аз съм отговорна майка и гледам терористично на обучението на децата си. Естествено, те не са отличници, нито дори добри ученици, особено големият и особено тази година. Едва преборваме тройката и четворката и то не защото е глупав, а защото осми клас било време за почивка след седмокласната истерия по матурите и кандидатстванията. Това е масовата теза на осмокласниците. Шляят се, тъпеят и пушат цигари по градинките и в студа. За момента не мога да се похваля, че успявам да се противопоставя на това безцелно съществуване и загуба на време и възможности. Поне ние, възрастните, така тълкуваме подобно поведение. Вероятно много от вас биха ме упрекнали, че не съм добър родител, но аз се упреквам постоянно и въпреки изтощителните на моменти усилия, финално всичко се получава наопаки на очакванията ми. Възпитавам по начин, който съм научила и възприела от родителите си и който смятам за правилен, доколкото съществува някаква правилност в отношенията между родители и деца. По мой си начин го прилагам към децата си и резултатът е плачевен. Дала съм им свобода, същата, която имах и аз. Те я превърнаха обаче в свободия. Уча ги да са отговорни, те постъпват безотговорно и то най-вече към самите себе си. Това ме плаши и натъжава. Новогодишната ми изненада, беше новината, че големият е пропушил. Само си каза детето, да му се ненарадваш! А още няма 15 години. Тревожа се и се тормозя, и в резултат малката първа забеляза как е побеляла косата ми… малко преди 40.

Боже, 40 години! Много зле ми изглежда тази четворка. Много заплашително се е изпъчила и ми натрапва мисълта си за преобразяване. Жена на тази благородна възраст не би трябвало да се носи по дънки, с разпуснати коси и слушалки в ушите. Някак непочтително е и смешно. Така назидателно и авторитетно говори Четворката под гърбавия си нос. Проклетница! Онази, Тройката, беше по-разбрана, ама сега се е смирила и не шуква много-много, понеже виси на опашката на деветката. Малко й остава да се прекатури и да си смачка фасона.

Двойката, на свой ред, отдавна заслужено се протяга в албума на съкровената памет на сърцето. Ще се окаже, че в моя живот най-ниската оценка в училище е всъщност с най-висока стойност. Тя ми донесе тия двамата разбойници, без които не ща и да дишам, а преди тях ме сблъска челно с онзи, който и до днес ме тормози, ядосва, когото ненавиждам до безумие и също толкова много обичам. Изобщо времето на Двойката, беше време на сблъсъци, скоростно и буреносно. Много гърмях и много трещях по нейно време. Много слънце открих и много дъжд изплаках. Умирах, но и се раждах, падах, ставах, крещях, смях се и ревах като луда, къде от незнание, къде от безсилие, къде от нечовешка болка. Но свърши.

Понакипрена, с лек грим и завидно повечко финес, Тройката си дойде на мястото. Елегантно избута стройната Двойка със закръгленото си дупе. Прилича ми на Дженифър Лопес, същите извивки, маниер и сексапил. Тъмни очила за лошите дни и секси чорапи за добрите. Стилна и премерено екстравагантна. Знае, че мъжете я зяпат, и се подсмихва наум. Високи токове от понеделник до петък на работа, маратонки за почивните дни. Пълен график, уморени очи, крака и ръце. 4 часа сън. Грижи. Усмивки и кафе за закуска стигат, любов и вино за вечерта са добре дошли. Дните се движат със скоростта на влака-стрела. Идват, отминават, без да ги е разбрала. Усеща се, едва когато дребосъкът, дето е люлялa на ръцете си преди изгрев, и поиска "20 кинта" за букет на гаджето. Тогава е удивена и изненадана и не иска да си дава момчето. Още е рано, рано е. Ама не е. Почнало е тяхното време и трябва да го приеме, да застане до тях и да ги обича, както само тя може. А Тройката може. Да обича. Да страда. Без сълзи, тихичко, по тъмно, по светло. Сама. На Тройката й се случва да губи, да бъде побеждавана, обезверявана и унижавана. Нейното време е тежко, неспокойно и трудно. Тя често е самотна, често е тъжна и винаги е уморена. Преживява загуби, лишения и смърт. Преживява любовта си отново и иска отчаяно да си върне страстта, която изглежда на моменти безвъзвратно загубена. Понякога й се струва, че я вижда в очите на друг, защото очите на любимия й са престанали да виждат нея. Тройката вижда много пътища, но не избира лековерно най- прекия. Тя се съмнява. Най-много в себе си, но не се отказва да продължи. Търси, намира и продължава. Напред. Смело и елегантно. Тя притежава интелект и финес, визия и ум. Вижда всяка пречка по пътя си, но не се страхува да мине през нея. Времето на Тройката е времето на големите амплитуди, на големите изживявания, страхове и радости. Това е времето, което чертае пътя на една жена. За да стигне тя до уверената Четворка.


Сега аз съм Тройката, дето виси на опашката на деветката, дано не се прекатуря и да си смачкам фасона. Дано.

Полунощ. Всички спят. Телевизорът само изнервя обстановката. Навън е зима, мръсна софийска зима, като гладно бездомно псе. Но ти си тук… и те. Значи аз съм цяла, цяла от любов.

Препоръчваме ви още:

Лудото Ленче
Около 40

Кошути-стръвници

Последно променена в Вторник, 14 Ноември 2017 21:10
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on