Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Автор: Цветелина Камова

Днес трябваше да съм на конференцията за образование “Educate to Create” в София, която е ключово събитие в календара на българското председателство на Съвета на ЕС. Разбира се, темата за това как отглеждаме и образоваме създатели безспорно е важна за мен  -  занимавам се с нея всеки ден от вече три години. Регистрирах се за участие, въпреки че прегледах присъстващите и видях, че ги няма хората, които ще трябва да превръщат големите думи в реалност. Очертаваше се да видя и чуя много хора от горе, но не и тези от долу, които работят всеки ден децата ни да бъдат “по” (тук сложете дума от произволна образователна стратегия  -  можещи, креативни, предприемачески, успели, уверени и т.н.).

В крайна сметка, днес не отидох на конференцията.
И ще ви разкажа защо.

Скоро бях на среща с всички начални учители от обикновено държавно софийско училище. Отидох с невъобразима радост и ентусиазъм, а два часа по-късно с искрена тъга крачих бързо към колата.

Прекрачих в двора на училището и първо попаднах на деца, които крещяха в лицето на друго дете, подпряно на дърво. Огледах се и в двора имаше още няколко подобни сцени. Подминах бързо, за да не оставам в тази ситуация, защото щях да се намеся.

Завих към входа и попаднах на детенце, което се беше усамотило зад стълбите, и говореше с потиснат тон по не-умния си телефон: “Мамо, здравей, на обучение ли си? Само да ти кажа, че приключихме. Мамо, следобеда ще имаш ли обучение? Просто искам да ти звънна по някое време, ей така да си поговорим. Добре, дотогава!” Тук спрях, защото ми стана тъжно. Имам дете горе-долу на същата възраст и проявих много силна емпатия.

10325348 l

Останах така около минута и след това влязох в училището. Упътиха ме с думите, че “тук е изток, а аз трябва да намеря запад и там е кабинетът на директора”. Е, явно не отидох на запад (буквално и преносно), защото след завоя попаднах на сцена в дъното на коридора, където видимо не беше търсеният от мен кабинет. Учителка с деца около нея точно излизаха от стаята и явно едното от децата не искаше да си вземе суичъра (навън действително беше ужасно топло). Госпожата му крещеше силно в лицето с много заплахи, надвесена заплашително над него и даже не се притесни като ме видя на двайсетина метра от нея. Аз стоях и не можех да повярвам, гледах я, а тя не спря да крещи. Две жени спокойно почистваха стаите в този момент, все едно нищо необичайно не се случваше.

В един момент се обърнах и тръгнах по коридора, като обмислях дали изобщо да остана за срещата. За съжаление останах.

Беше грешка.

Стигнах до директорския кабинет и около мен единственото, което се чуваше, бяха викове на учители по коридорите и от стаите. Даже не чувах деца. Аз ходя в учебни заведения често и по принцип чувам основно децата  -  смях, игра, глъчка, гонене.

Срещата започна и през следващите 40 минути учителите ми се смееха, докато им говорех за проектно-базирано обучение, умения и компетенции. Темите за развитие на образованието, последните проучвания, препоръките на световни организации, категоризации на видове умения и грамотности… нищо. Видимо им беше ново, следователно ги беше страх, не искаха да знаят повече и избраха много добра защитна стратегия — да си проверяват контролни по време на нашата среща. Брилянтно!

В един момент влезе дете, което търсеще учител. И го изгониха. (А ти не виждаш ли, че има среща на учителите!). В този момент се разконцентрирах, защото ми се върнаха няколко такива неприятни ситуации, докато самата аз бях ученичка.

24489662 m 1

Всичко свърши някакси и аз побързах да си тръгна, подминавайки няколко унили фикуса (още един спомен от годините в училище). По стълбите хванах три малки момичета, които слизаха бавно, защото раниците им бяха огромни и видимо им тежаха. Аз ги изчаках и на партера забавих до тях и ги попитах: “Леле, тази раница сигурно тежи поне 5 кила?” Едното дете се усмихна, другите продължаваха да гледат в земята. Аз продължих: “Мога ли да видя колко тежи?” И трите деца се усмихнаха, свалиха раниците и започнахме да ги “мерим.” Действително тежаха доста и със смях излязохме от училището.

Развеселена от малчуганите си тръгнах, завих около олющената стена на сградата в очакване да намеря къде беше изходът и… спрях. През затворените прозорци на горния етаж се чуваха виковете на учителка. Аз бях отвън, до сградата, на затворени прозорци, но гласът й кънтеше с пълна сила.

Тогава осъзнах нещо важно. Учудих се защо беше трудно учителите да ме разберат по темата за уменията, като всъщност постоянно учат децата на ключови умения за живота. Всеки час, ден, седмица и година, децата усвояват най-ценния урок -  как бързо се решават най-разнообразни проблеми с викове, агресия, гняв и незачитане на останалите. Просто тези умения ги нямаше в схемата на Световния икономически форум за учене през целия живот и затова сигурно е станало разминаване. Но аз, още с пристигането си, видях колко добре децата са ги усвоили и как добре ги прилагат при първия удобен случай.

4871edc72c8925d024a55a86241dbd48 XL

Министър Вълчев,
Уважаеми участници в конференцията “Educate to Create”,

Чудесно е, че българското председателство е решило да проведе водеща конференция точно в сферата на образованието и точно за уменията да създаваме във все по-дигиталния свят. Но как тази конференция стои на фона на действителността не само тук, но и на много други места в Европейския съюз? Ясно е, че темата е модерна, по нея се говори и пише доста  -  особено в “западния коридор”, който аз така и не намерих в това българско училище.

От една конференция няма как да зависи създаването на бъдещето на децата ни. Защото всеки ден това бъдеще се създава в училището, в което бях и в много други като него.

Но някой трябва да слезе от сцената долу в тези училища. Да поговори с публиката. Да я чуе и да опита да я опознае. Да усети как дигиталните умения не са панацея и няма да решат с магическа пръчка незаинтересоваността на учителите, агресията на учениците и апатията към учебния материал. Да осъзнае, че в тази страдаща учебна екосистема няма как да “инсталираме” нова и лъскава дигитална екосистема и тя да работи добре.

За да бъдат здрави едни структури, всичко трябва да им е здраво  - като започнем най-напред от основите. Давам една начална препоръка от мен, понеже често съм на терена при публиката  - трябва ви каска, защото отвсякъде се руши.

Цветелина Камова е основател на Red Paper Plane, с който създава иновативни образователни програми с дизайн мислене за 4–10 г. деца  -  “Дизайн откриватели” за дома и Дизайн шампиони за учебна среда.

Източник: medium.com

 

Препоръчваме ви още:

Така можем да си караме още 100 години

Образова ли ни образованието?

Призванието да работиш с деца


Последно променена в Вторник, 24 Април 2018 08:40
Прочетена 3413 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Има ли място за бебе?

Има ли място за бебе?

15 Май, 2018 Отношения

Когато не става, не става

Когато не става, не става

28 Апр, 2018 Отношения

Децата ни пречат!

Децата ни пречат!

19 Май, 2018 Истории

Село за млади хора

Село за млади хора

05 Май, 2018 Истории

Комодо: Игри на страха

Комодо: Игри на страха

22 Май, 2018 Развлечения

Константин и Елена

Константин и Елена

21 Май, 2018 Блог

Учи, за да работиш

Учи, за да работиш

21 Май, 2018 Кариера

Любов Даскалова е квестор

Любов Даскалова е квестор

20 Май, 2018 Образование

Караме ли се пред децата?

Караме ли се пред децата?

20 Май, 2018 Отношения

Децата ни пречат!

Децата ни пречат!

19 Май, 2018 Истории

Facebook

Hi, Granny :) #mamaninja #grandson #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Съгласен съм