Образова ли ни образованието?

Автор: Мария Караиванова

Работя с деца доста отдавна, но едва напоследък, след няколкото случаи на възпитателки (или как да ги нарека? – другарки) от детски градини, които така безславно се прочуха в национален и социален ефир, се замислих и за моята квалификация. Завършила съм английска филология и имам педагогическа правоспособност.

Да си призная обаче известно време след завършването на пловдивски универитет “Паисий Хилендарски” през 2001 не се смятах за педагог. А преподавах. За педагогическата страна на квалификацията ми изобщо не ми и минаваше през ум – преподавах английски на възрастни и правех преводи на поразия, докато един ден не кандидатствах в новооткрита частна школа, приеха ме и ми възложиха работа с деца. Започнах да ровя в архива на филологическата ми мисъл, търсейки педагогиката от университета, но с ужас установих, че споменът за нея беше много блед и крайно недостатъчен – спомнях си само абсурдната прическа на професорката и маниерния й изказ. Нищо не помнех, а ходих на лекции по педагогика цяла една година от общия 5-годишен курс на обучение.

Слава Богу, школата предоставяше задължително обучение на всички новоприети учители. Важно е да се отбележи още сега, че винаги съм била добра ученичка – прилежна и старателна, в училище си учех уроците, а в университета не кръшках от лекции. Пишех чинно (тогава нямах още личен лаптоп, никой нямаше), ксерокопирах пропуснатите лекции, така че не мислете, че съм бягала от педагогиката, за да пия кафе с колегите. А и как да посмееш – преподавателите всяваха респект с недостъпността си. Всичките гледаха някак странно – или рееха поглед през прозореца, докато диктуваха лекцията си, или обхождаха аудиторията с рязък поглед, който не търпеше възражения. Диалог с тях много трудно се получаваше.

По времето когато аз бях студентка обаче, лекциите в университета и упражненията след това бяха водени по олд-скуул методата на един-лектор-говори-на-50-човека-в-залата. И той наистина говори, а не преподава. Рецитира лекцията, ти си я записваш, назубряш я, изпяваш наученото и взимаш изпита. Беше толкова лесно! “Практическите” упражнения по педагогика изобщо липсваха. Едва в пети курс дойде педагогическата практика и тя представляваше “титаничните” 4 появявания в училище (прогимназиален курс), където докато учениците зададат всички въпроси, които имат към млада студентка, дошла да замести старата госпожа, часът свършваше. И така 4 пъти. След “преподаването” нямаше среща със старши учител – просто ме тупнаха по рамото и ми казаха, че съм минала – и то с отлична оценка! И това беше.

Разбира се, аз учех филология, а при педагогиките нещата вероятно са различни. Познавах няколко души от съседния курс по педагогика, дори имах гадже педагог. Жоро. Той не беше от Пловдив, а от по-малък град. Не го бяха приели нищо друго и затова се беше хванал за педагогиката – за да се измъкне от родното място и родителите си. Жоро нямаше нищо общо с децата, нито пък желание да работи с тях. По онова време се съмнявах изобщо дали е знаел какво означава думата “дете”. Той живееше за купона, пушеше трева и се радваше на красивите пловдивчанки. Времето ми с него беше кратко, но покрай него се запознах и с други подобни “педагози”.

Моля, всички педагози по сърце да ме извинят, но по мое време в педагогиките приемаха хората с най-нисък бал или резултат от изпитите. Някак си не беше престижно дори да си го признаеш, макар и това да е било първото ти желание.

Но да се върнем към частната школа, която ме нае на работа. Обучението, което те предоставиха, ме научи за 2 седмици на повече практически знания, отколкото годината педагогика в университета. Едва на това обучение научих за теориите и имената на някои важни хора като Лев Виготски, Жан Пиаже или Хауърд Гарднър. Обсъждахме и последните теории в преподаването на чужд език. Разисквахме различни практически случаи и проблеми от класната стая и разрешаването им. Разигравахме ролеви игри (едните бяха учители, а другите трябваше да се държат като ученици и умирахме от смях) и имахме дискусии по теми, които пряко засягаха бъдещото ни ежедневие на учители. Даваха ни идеи за кои дейности са ефективни в час и кои не. 

Обучителят беше младо момиче с опит в преподаването и даваше много примери от реалната практика. Всичко беше невероятно различно от петте години в университета. Може би защото обучението беше създадено в Германия и се провеждаше по начин, по който там преподават. Две години по-късно от същата школа ме изпратиха на допълнително обучение в Германия. А после спечелих и грант по програма Коменски и заминах за 2 седмици в Англия. И на двете места обучението се случваше по сходен начин – с много практика, много реални случаи, много дискусии в група, а после презентация пред клас, след което обучителят даваше обратна връзка.

Непрекъснат диалог. Нямаше грешни отговори.

Всички заедно коментирахме грешките си и се учехме от тях, без да се притесняваме да ги споделяме. И насред всичко това имаше достатъчно добре и премерено поднесена теория, свързана с това, което всички ние ще правим, която обикновено се даваше за домашен прочит преди следващата практическа сесия. Странно как помня всеки момент от тези обучения, а педагогиката в университета ми се губи...

Освен тези обучения, започнах да чета и доста литература по въпроса и все още се чудя дали моите преподаватели по педагогика, пък и сегашните по университетите, са я чели... Дали познават (или дали са познавали тогава) Кен Робинсън например? Дали четат книгите, които и до момента следя и чакам да излязат от тираж, или се опитват просто да продадат своите учебни помагала на студентите?

Дълго време смятах, че имам неуслужлива памет. Допреди няколко години, когато направих свое училище и поканих няколко много приятни млади дами да работят с мен. Не всички са педагожки, да си призная. Само една всъщност към момента е такава. Именно тя ми призна, в един разговор на професионални откровения, че всичко, което е научила за преподаването, е било не от университета (където е завършила начална училищна педагогика), а от обучението и работата си в нашата школа. Сподели всичко, описано по-горе от мен – сухи лекции, празни и остарели теории, неподкрепени с реални случаи от практиката, наблюдения в училища, след които нищо не следва, учене за изпити, а не за работа по професията след това, недостъпни преподаватели, липса на дискусии... Всичко преподадено влиза през едното и излиза през другото ухо.

Сега наблюдавам една от новите ни учителки – студентка по предучилищна педагогика. Да видим какво ще се получи там. Към момента единственото, което ме радва от нейния първи курс е, че ги водят още отсега на наблюдения в държавни и частни детски градини. Тя обаче е обучена при нас вече и знае какво да вижда и какво да не пропуска при наблюденията.

Висшето образование, е последният “стадий” на образованието на учителите в детските градини. Имаме проблем в градините. Имаме проблем в училищата. Имаме проблем в университетите. И после тези с проблема в университетите затварят кръга, като отиват да правят проблеми в детските градини. Затова странно ли е защо сега има лелки, които си изпускат нервите в детската градина, които командорят децата, дърпат ги и ги бутат като парцалени кукли, крещят и използват лош език?

Вехтата учебна система и в университетите води до това. Защото какво означава да излезеш от специалност с педагогическа правоспособност, когато една година си писал диктовки и само 4 пъти си влязъл в час?

Защо не мога да се добера до студенти като частна школа, готова да обучи млади педагогози, за да им предложа поне 9-месечен стаж – с готовност да го платя?!

Дали ако все пак намеря такива студенти, от университета ще им признаят стажа в частна школа? Защо висшето ни образование няма никаква допирна точка с бизнеса в съответната сфера? Защо, за да станеш лекар, трябва да учиш сериозно и усърдно 6 и повече години, а когато учиш за учител, просто знаеш, че ще минеш и със сигурност ще завършиш, макар и с 3? Нима душевността на детето е по-малко важна от телесното здраве на човека?


Препоръчваме ви още:

Децата не са проект на родителя

Така можем да си караме още 100 години

Денят на един учител някъде в България

Призванието да работиш с деца

 

Последно променена в Петък, 23 Февруари 2018 13:27
Прочетена 5115 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на