Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Учителко любима

Автор: Лени Рафаилова

Той върви към мен, стиснал в дясната си ръка голямата ножица от кабинета по трудово обучение. Аз съм в паника и стискам с длани косата си, вързана на дебела плитка. Очите ми ще изскочат от напрежение. Той стига до чина, дръпва силно ръката ми, ножицата щраква. Плитката е на пода. Искам да рева, да избягам, да се обадя на мама. Стиснала съм зъби и скърцам. От гняв, от обида, от срам. Няма да рева, няма да избягам, няма да се обадя на мама. В класната стая се чува само моето скърцане. Всички са прилепили длани към главите си. От страх.

Седем без нещо. Забравила съм отворен прозореца и декемврийският студ вие като гладно, бездомно куче. Утрото още спи, твърди стиропорени снежинки почукват сприхаво по стъклото. Отнякъде се носи аромат на евтино еспресо. Преглъщам сълзи. От съня. Първите ми години в училище бяха през осемдесетте. По времето на така наречения социализъм, когато имаше "моля, другарко", отряден съвет, чавдарчета със сини връзки, калпачета със зелено дъно и медни лъвчета. Падна ми се прекрасна учителка. Мила, спокойна, умна и справедлива. Класната на 1-ви "б". Не такава беше другарката на 1-ви "а". И двете имаха показалки, ама на тази на "а" клас изглеждаше хем по-дълга, хем по-дебела. Вероятно заради разказите на децата или заради синините по ръцете им. Големи са очите на страха, особено на детския. Спомням си как в едно голямо междучасие, Весела излезе в коридора, подсмърчайки, държеше се за главата. После дойде майка й, а още по-после друга другарка стана класна на "а". Тя нямаше показалка. Но крилете вече бяха скършени. Новата учителка трябваше да ги лекува, за да могат някога отново да придобият смелостта за полет.

Другарят Петров. Зимата. Час първи. Йордан е хубаво момче, всички момичета го знаем. Още по-хубав е сега, когато косата му е малко по-дълга и пада загадъчно над клепачите. Кикотим се. "Клас, стани, клас, мирно!". Другарят Петров и ножицата. Меката коса на Данчо пада по паркета, а сълзите му по чина. Бузите му са червени от гняв. Него вече не го е страх, срам го е. Най-хубавото момче. Без криле. В гимназията. В една по-друга епоха.

Епохално промяна няма. Е, не ни бият през пръстите и не ни режат косите за назидание. По-добре е, ама още във въздуха мирише на завист и злоба. Зелена и квакаща като крастава жаба. Наумила съм си, че съм литературно чудо. Шегувам се, разбира се. По това време четях много и много обичах да пиша. Пишех за себе си, за приятели, за цветята, за любовта, за сините очи на някого си. Пишех и се вълнувах. Отговор на литературен въпрос пишех както аз си знам и понеже госпожата и тя си знаеше, аз получавах "срамната" оценка две. Ама не ме беше срам. А брат ми се ожени за момичето, което обичаше, а не за пъпчивата дъщеря на госпожата по български. Съответно аз отнесох всички следващи от това своеволно действие негативи. Някаква отлична работа на някаква олимпиада изненадващо изчезна в дълбоките архиви на училището. Пропуснах националния кръг, защото не знаех, че трябва да отида. Тайната за това прегрешение госпожата пазеше дълбоко в просветлената си от литературата душа. Но един човек знаеше. Защото лошото, знаейки че е лошо, понякога в бързането си стъпва накриво, преобръща плочката и си намокря крачолите.

В този кратък "обзор", имената на действащите лица са сменени. Не защото ме е страх да ги назова, а защото част от тях вече изобщо не си спомням, а други просто ми се ще да забравя. На някои съм простила, на други още не. Особено на другаря Петров, задето отряза крилете на Данчо.

Едно име обаче няма да променя. Така, както не можем да променим факта, че корен трети от двадесет и седем е три, така и за мен не се променя фактът, че един човек застана зад мен, за да ме защити срещу една несправедливост. За мен не беше голяма работа, че са ме ощетили, че са ме излъгали, скривайки истината за някаква си награда от някаква си олимпиада. За него обаче е била. Моят учител по математика, Георги Коларов, който прекрасно разбираше, че от мен математик никога няма да стане, но ще стане нещо и той е донякъде отговорен това нещо да се случи. Отговорен за моите криле. Те пораснаха заради човеци като него, не заради даскали като следващата ми учителка по литература, която се хилеше като зелка, когато разбра, че ще кандидатствам филология, която така и не осъзна, че в поемата "Септември" на Гео фрагментите изграждат емоция в картини. Експресионизъм… Явно тази лъжица не беше за нейната уста, а моята тя ловко се опитваше да затвори с поредната двойка. Завърших. В дипломата ми, оценката по математика бе по-висока от тази по литература и да, приеха ме филология и ми беше кеф, и си летях. Днес попаднах на един от тия постове във фейса, в които трябва да тагнеш някого по някаква причина. В този се тагваха учители. Готините учители. И моята сладурана и тя тагнала учителката си по литература. Не защото не я бие с показалка през пръстите, а защото й пази крилете. За да полети тя сама някой ден.

 

Препоръчваме ви още: 

Да не изгубиш лицето си

Отговорът на една учителка

Целуни ръка

Откритото писмо на една майка

Последно променена в Сряда, 06 Декември 2017 19:33
Прочетена 3113 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook