По пътя

22 Юни, 2019
0 коментар

Да следваш жълтата стрелка, или как вървиш напред, а всъщност - навътре!

Когато реших да извървя Камино де Сантяго, не знам дали съм имала реална представа, какво всъщност ме очаква по Пътя. По принцип, при мен водеща роля играе винаги емоцията. Поради тази причина, нещата или са по-лесни отколкото съм ги мислила, или неимоверно по-трудни. Зависи от полета на въображението ми в момента. Свикнала съм с това и приех преекспонирането като реална част от живота си.

Дали другите около мен са свикнали? Това - не знам.

Вчера се замислих над факта, че тръгвайки, си сложих бижуто, на което е изписано името ми и което имам от 50 години. Случайност? Съмнявам се. Явно подсъзнателно съм искала да имам нещо, по което биха ме разпознали, ако нещо... нали. Подсъзнанието е велика и неизследвана сила.

Питали са ме, питах се и аз: Защо?

Стигнах до извода, че човек тръгва по Пътя по три причини:

1. Страх от нещо

2. Неудовлетвореност от нещо

3. Липса на нещо

Аз мисля, че покривам две от три, но не това е важното. Сещам се как вечер на общата пилигримска маса, се смеехме всички, когато стигахме до това, как близките ни са задавали въпроса: Защо го правиш? Никой нямаше еднозначен отговор на този въпрос. Или може би, докато не знаеш отговора, не можеш да зададеш въпрос. Най-вече за важните неща. Сега си мисля, че причина не е необходима. Просто вътре в теб, нещо отдавна е тръгнало по този път и трябва само малко време, за да го последва и тялото ти. Да разбереш, че нямаш алтернатива и трябва да го направиш. И дори не те интересува защо.Тогава захвърляш страховете си, навиците си, загърбваш всички разумни доводи "за и против", разкъсваш зоната на комфорта си и стъпваш смело напред.

Моето Камино започна преди 4 години! През цялото време от тогава до момента на тръгването, минах през различни тестове, които животът ми постави. Психически, физически, финансови, социални, емоционални. Е, минах ги!

Ако ме питате, дали съм се променила - не съм! Ако ме питате дали съм същата - не съм! Беше интересно да остана със себе си, насаме. Не бях го правила от 35 години. Оказа се, че съм интересен спътник. Научих доста за другите в мен. И ги приех!

Ако приемем, че Камино е една проекция на живота, а аз мисля точно така, то нещата тук се случват много по-бързо и се приемат много по-лесно отколкото в живота.

Друго си е да туриш капелата

Три неща бяха важни за мен през цялото време:

1. Как аз се чувствам на пътя

2. Как пътят, в смисъл - пейзажът се променя.

3. Хората, които срещам на пътя.

Няма да ви занимавам с първа точка, защото е доста субективно. Пейзаж и природата също няма да обсъждам - има снимки. Виж хората... това е друго. Имаше дни, в които те бяха най-важното условие, за да издържа. Ако отидеш в определена държава, ще си мислиш (само ще си мислиш), че горе-долу си поопознал нацията, нали? Е, на Камино виждаш хора от цял свят, наведнъж. Застават пред теб с всичките си странности, лежат в леглото до твоето, перат си дрехите с твоите, хапвате заедно, вървите и преодолявате трудности заедно, случват ви се неща за първи път в живота - заедно! Казахме вече, че по Пътя, нещата стават по-бързо, нали? Е, така се случва, че опознаваш тези хора в най-искрения им вид, в ситуации, в които нямат време да играят обичайните си роли в живота. Вървейки и наблюдавайки всеки, избирах по една черта от него и си правех събирателен образ на новата Нора - ето така искам да изглеждам, така искам да мисля, така искам да постъпвам, така искам да прощавам, така искам да преодолявам мъката... Докато правиш този дълъг и посвоему невъзможен списък, някой от колоната спира, обръща се и виква:

- Норнаааааааа, (така бяха решили, че се казвам, а аз не ги поправях) ела да видиш това цвете, ще ти хареса, ще го оцениш. Я дръпни тези колани на раницата, ще ти е по-леко. Ти си герой, ти си нашето слънце!

И тогава разбираш, че за другите ти си този, когото харесват и приемат. Че в техните очи си завършен по най-точния начин. Става ти леко на душата. Стъпваш по-сигурно и усмивката остава на измореното ти лице през целия ден.

Болката в мускулите на краката и гърба се оказаха полезни в много отношения. Изпразват мозъка от излишни дребнотемия. Съсредоточават те върху следващата крачка, а после - върху следващата. И тогава - изведнъж, сякаш от нищото, те връхлитат отдавна забравени спомени и незадавани въпроси. А накрая идват и отговорите.

Оказа се, че мога да преодолявам физиката си, че мога да се ориентирам прекрасно в нищото, че мога да оставам сама със себе си и да ми хареса, че мога да мълча и да слушам някого с часове, че довчера напълно непознати хора се интересуват от мнението ми след като са ми разказали най-тъжните моменти от живота си, че мога да живея без грим и голям гардероб, да спя в стая с 18 непознати, че мога да се разбера с всеки на този свят, стига и той да го иска (и да не ми вързват ръцете, нали), да ям малко без да го правя заради фигурата, а просто, защото всичко наоколо е толкова интересно, че яденето автоматично минава назад в списъка на важните неща, да ставам в 5, за да видя изгрева и да заспивам всяка вечер в 9 най-късно, нещо, което никога не се е случвало в реалното ми ежедневие...

Холандия - ниската земя с висок дух