Какво всъщност означава да говорим с децата си? Да им задаваме въпроси, за да предизвикаме разговор? Оказва се, че това е подход, който крие подводни камъни. Най-добре обяснява последствията психологът:

Толкова ни се иска да знаем как живее детето ни, какво му се случва в училище, с приятелите! Но как правилно да зададем въпросите си, за да не го подплашим и да не предизвикаме раздразнението му?

Някога възрастните изобщо не са се интересували от битието на децата си. Те са съществували някъде под нивото на очите на големите (точно тогава в психологията се е формирало понятието „детска субкултура“). Вниманието на възрастните е било концентрирано само в определени ситуации - например детето си е счупило крака и има нужда от медицинска помощ или се е сбило с някого в училище и родителите му са били извикани.

От възрастните са излъчвали най-често три типа сигнали:

- указания (прави това, не прави това);

- неодобрение, наказания (сбил си се в училище, няма да излезеш с приятели);

- неутрални информационни съобщения (обядът е на масата; в събота ще ходим на гости на чичо ти).

Постъпвали са и одобрителни или неодобрителни сигнали, но крайно рядко, тъй като се е смятало, че децата не бива да се разглезват излишно.

Някъде в средата на 20 век педагозите и детските психолози били осенени от мисълта, че възрастните трябва да се интересуват от живота на детето. Честно казано, не знам защо са решили, че е трябвало да се прави това. Имам три предположения за мотивите им:

- нямаме достатъчно информация какво се случва с децата, а е полезно да знаем;

- с хората трябва да се разговаря, а децата (в средата на 20 век това вече е било гледна точка) също са хора;

- на децата ще им бъде приятно, ако знаят, че се интересуваме от тях, отношенията помежду ни ще се подобрят;

- ако се интересуваш от детето си, ти си добър родител, ако не се интересуваш – си лош.

7 разлики между обикновения и мъдрия родител

Не може да не се съгласим, че това е конструктивно послание. Децата са важните хора до теб. Да се интересуваш от живота им е напълно естествено. Как точно да го правиш? Ще трябва да питаш тях. Това, разбира се, не значи, че до този момент децата за нищо не са били питани. Но и във въпросите трябва да има разнообразие.

Материалният живот в градовете към този момент вече е бил стабилизиран и интересното послание към тогавашните родители било прието с ентусиазъм от тях. Децата им, по пътя на имитацията, усвоили тази стратегия и когато пораснали и имали вече свои наследници, започнали да я прилагат.

За изминалите 70 години обаче, махалото отдавна е преминало най-ниската си точка и се е отклонило сериозно в противоположната, некоструктивна посока.

Днешните деца, едва ли не от раждането, са разпитвани постоянно и за всичко. Ако не отговарят (по правило не могат, защото въпросите на родителите често са такива, че и възрастен не може да им отговори), им подсказват отговорите, които те след това с години повтарят.

Примерни въпроси към деца от три до шест години:

Защо не искаш да говориш с леличката?

Защо се завираш там?

Защо се разстрои толкова?

Да не би днес да ти е тъжно?

Ето и отговори, съдържащи се във въпросите, които децата след това използват:

Притесняваш ли се?

Скучно ли ти е?

Да не те обиди някое дете в градината?

Искаш ли тате да си поиграе с теб?

Мама-дететктив

Въпросите от предишните поколения също не са изчезнали и заемат съществено по обем място в лавината, която се стоварва върху детето с раждането:

Какво ядохте днес в градината? А за следобедна закуска какво имаше?

С кого си игра днес?

Какво стана днес в училище? Какви оценки имаш днес?

Написа ли си домашните? Как ги написа? Всичко ли си подготви, да не забрави нещо?

Оплакванията на днешните родители обикновено са следните:

„Той никога нищо не ми разказва, не знам какво става в градината. Всеки ден го питам… А той само: да, не, супа, Васко. Понякога, след дни, случайно споменава по нещо. Да не би да изостава в развитието си?“

„Знаете ли, той е много затворен. С ченгел не мога да изкопча нищо. С баба му го разпитваме и така, и иначе, нищо не ни разказва за училището. Нито за часовете, нито за съучениците. Всичко научаваме от учителката му или от електронния дневник.“

„Толкова ми се иска с дъщеря ми да бъдем приятелки, да си споделяме. От самото начало четях книги по психология, стараех се да знам всичко, което се случва в живота ѝ, да я приемам такава, каквато е. Сега за всичко я питам, не само за уроците – и за това как е с момчетата, с другите момичета, от какво се интересува. Откакто навърши 9-10 години, все повече се отдалечава от мен. И телефонът ѝ е с парола, и профилите в социалните мрежи са недостъпни за мен.“

Децата се дразнят от безкрайните родителски въпроси. Бързо се научават да не ги чуват, да отговарят формално или просто да ги игнорират. Тийнейджърите дори избухват и крещят „остави ме на мира“, „писна ми“, „не е твоя работа“.

Преди време едно талантливо „компютърно“ момче от моите клиенти написа елементарна програма, която нарече „мама“. Тази програмка звънеше на детето по телефона и с разтревожено-заинтересован глас питаше:

Имаш ли двойка днес?

Обади ли се на учителката?

Облече ли се по-топло?

Хапна ли? Изяде ли си супата? Сигурен ли си, че не си я дал на кучето?

Най-силната думичка

Това е нищо, всъщност нещата са още по-зле.

Въпреки раздразнението си, децата свикват непрекъснато да бъдат разпитвани и по-късно очакват същото в живота си като възрастни.

- Той не ме разбира!

- А вие ясно ли му казахте, какво очаквате и искате?

- Той защо не ме попита?

Това са вече млади хора, които изграждат междуполовите или дори семейните си отношения. Те са свикнали да ги питат. И нищо не могат да разкажат разбираемо, сами, по своя инициатива (нямат такъв навик). Чакат да ги питат 15 пъти и само да кимнат с глава, когато трябва – Искаш ли в този клуб? А в този? А на кино? А на концерт? Усещаш ли това? А това?

Партньорът им също чака да го питат, да го разберат, да му подскажат. Можете ли да прогнозирате как ще приключат отношенията им?

При мен в последно време често идват млади хора, с нагласата, че не те ще разказват за проблемите си, ако аз ги разпитвам. Понякога това сработва:

- Слушам ви. Какво ви доведе при мен?

- Хайде по-добре вие ме питайте, а аз ще ви отговарям!

Къде сбъркаха поколенията преди нас?

Предполагам, че в самото послание няма грешка. Тя се е появила на следващ етап.

Ако се интересувам от живота на децата си и искам да знам всичко за него, какво трябва да направя, за да ми разкажат? При това не с едно изречение и лаконично, а откровено, интересно, подробно.

Досетихте ли се?

Децата са имитатори.

Ако искате да знаете какъв е животът им – разказвайте им за своя.

Подробно, свободно, интересно. Като, разбира се, се съобразявате с възрастта им. Какво сте яли, кого сте срещнали, от какво се страхувате, какво намирате за красиво, какво за отвратително, как сте се отнасяли към това преди 20 години и как днес, какво сте си мислели когато… какво сте почувствали когато…

Правете го редовно, всеки ден, и не очаквайте отговор от детето си. Ще видите, че ще се получи.

Защо този съвет не можеше да е актуален за родителите преди 70 години? Защото тогава се учехме да питаме.

Сега времената са други и хората са други. Вече можем да си позволим да спрем да разпитваме механично детето си: Какво имахте за обяд в градината? Написа ли си домашните? И да му разкажем нещо наистина интересно от ежедневието (или от миналото) си. А някой ден непременно ще чуем от него нещо важно за собствения му живот.

Препоръчваме ви още:

Да се научим да ги слушаме

Аз съм на твоя страна

Изборите, които правим за децата си