Качеството на здравеопазването в България е постоянна тема в медиите. И обикновено отношението е критично. Да, проблеми има, и лекарски грешки има. Не е като да не сме се сблъсквали с такива и в моето семейство. Достатъчно е да ви напомня историята с хернията на най-големия ми син, която се оказа възпаление на пъпа и се излекува с йодасепт. Или как обявиха най-малкия за “мъртъв плод”. Но срещу всяка такава грешка има и стотици успехи, които не са толкова интересни и не пишем за тях. Пациентът благодари на лекаря и се прибира щастлив у дома. Кой ще се заинтересува от това освен близките? Сещаме се да им благодарим само на празника на лекарите. Иначе ги споменаваме, само когато искаме да ги наругаем.

Наскоро обсъждахме българското здравеопазване с приятел - лекар с дългогодишен опит, голям капацитет в областта си. Той спомена един тревожен факт.  Всяка година от България се изнасят точно толкова лекари, колкото се дипломират. Приблизително 90 процента от напускащите страната лекари са току-що завършили, а 10 процента са специалисти със стаж. С медицинските сестри положението е още по-тежко. Каза още, че засега проблемът не е явен, но с годините ще се задълбочи, защото останалите лекари постепенно ще се пенсионират и няма кой да ги замени. Вярвам му. Детската ни градина от доста време не може да си намери медицинска сестра.

Причините за това са преди всичко финансови, ясно е. Но и отношението ни към лекарите не помага особено. Постоянно четем за случаи с пребити медици, а коментарите не са много ласкави. Когато над някого има физическо посегателство, правилната реакция на обществото не може да бъде “всичките са за бой”.

Помислете си само - ако “всичките са за бой”, кой ще ни лекува, когато ни се възпали апендицита, връхлети ни пневмония, счупим ръка или направим алергичен шок? Добре е да си го спомним следващия път, когато се нахвърлим върху целокупното лекарско съсловие заради грешката на един от тях. Била тя доказана, или не.

Такива мисли ми се въртят в главата след разговора с нашия приятел с бяла престилка. (Впрочем, неговата е зелена и е спасил стотици животи, да не кажа и хиляди.) И писмото на Силвена Денева дойде точно навреме. Моля ви да го прочетете. Моля ви също да кажете по една добра дума и за някой лекар, който е помогнал на вас. Ако няма финансово удовлетворение, поне да има морално. По-добре е от нищо.

Едва ли съм предполагала, че като многодетна майка, ще се запозная отблизо със спешната помощ и ще прекарам часове, борейки се с всякакви емоции пред различни кабинети, макар че е логично. Един със счупена ръка, девойка със сцепено чело, но все бързо минава и заминава и се забравя. До една слънчева неделя, когато с дребен посещавам частна болница със съмнения за пневмония. Изследвания, ренген, но уви ме отпращат, не могат да се погрижат за детето, защото нещата са зле и е животоспасяващо да бъде опериран, а в частната болница не правят подобни манипулации, въпреки наличието на детска хирургия. И отново попадам в коридорите на "Пирогов", слава богу е неделя и ни приемат бързо, или на мен този момент малко ми се губи. Дни наред, сестри и доктори го обикалят на 10 минути/буквално/, няколко оперативни намеси и през цялото това време, няма някой, който да се е отнесъл зле и да не е бил внимателен към малкия човек, и не само с него, с всички пациенти в отделението, и с придружителите им, които не винаги са много адекватни. Та, изведнъж осъзнавам, че аз живея в отделението, че тези хора са ми „семейството”, че на тях разчитам за всичко в този момент, вдъхват сигурност и спокойствие, че всичко ще е наред и то е наред, към днешна дата! Аз, която роди четири пъти в частни клиники, защото умирах от ужас и мисли, че си купувам спокойствие, попаднах в паралелната реалност и не, не се връщам там със съмнение и притеснения, а сигурна, че правят всичко необходимо за детето ми и че лечението е адекватно! Мисълта ми е, че все още има добри лекари и вместо само да недоволстваме, да споделяме когато сме доволни. Хора са, това ги мотивира да учат, да се развиват и да са тук! Защото ако всичко напуснат България, кой ще ни лекува?

Малкият пациент беше черпен, целуван, гушкан и обгрижван все едно си е вкъщи! Той няма страх от хора в бели престилки! 

Признателна съм на доцент Шивачев, доктор Пъхнев, доктор Опаранова, старшата сестра Росица Райкова, която поставя абокати отраз и без болка, на сестрите Диди, Катето, Нели, Вики и на другите, чиито имена не помня. Благодаря и моля, останете в България и ни лекувайте, моля.

На снимките виждате сина на Силвена. А часовникът е на... лекаря. Позволявам си тук да изразя и моята благодарност към д-р Масларски, нашия педиатър, който ми лекува децата от 10 години насам. Също и на д-р Масларска, която ги пое в ръцете си и се грижеше за тях в първите месеци. На доцент Минчев, който лекуваше бронхитите и пневмониите ни. Както и на сприхавата лекарка, чието име дори не помня, но която видя, че Алекс не е мъртъв плод и спаси живота му. И на още много, много. Благодаря ви!

Прочетете още: 

Препоръките на доктор Масларски

5 детски състояния, които изискват незабавна медицинска помощ

Един най-обикновен общопрактикуващ ден

Автор: Траяна Кайракова

Кой не обича бисери? Едни такива бели или сиви, черни, лъскави, дребни или едри. Всякакви има. Аз нямам бисерна огърлица за малката си черна рокля, щото роклята ми никак не е черна, пък още по-малко малка. Други бисери събирам аз, чак колекция си направих и само я допълвам.

От година на година стават все по-големи, лъскави, излизат като въшка на чело и дрънчат, та се не трае. Неграмотни бисери им викам аз. И веднага ще ви кажа, че не са виновни тия, дето ги ръсят, сиреч децата ни, а ония там отгоре, дето „подобриха“ образУвателната система и ни докараха на тоя хал/ знам как се пише образОвание“/.

Ще карам с тия по български, хеле в седми клас, че най са ми на сърце. И по другите предмети има, ама тях не ги знам много-много.

Ще правим синтактичен разбор на изречението „ Корабът плува“. 

- Айде сега, Мишо, почвай, мойто момче. 

Първо ще давам лесно и просто нещичко, сетне ще карам натам.

- Мииии, кораб е глагол.

- Що бре?!

- Ми, щото плува.

Туш с тенджерата!

- Я, Петя, кажи тъй ли е?

- Не е, госпожо. И двете са съществителни.

- Защо?!

- Защото стоят в изречението на едно място и не мърдат.

Божкееее, аз сложни изречения ще предавам, кеф ти съчинени, кеф ти съставни, хората простите не могат да оправят. Иде ми да се гръмна.

- Я да видим сега подлога в изречението Ако можем да заместим съществителното, за което се чудим какво е / и най-вече открием кое е точно съществително/ с някое от личните местоимения ‚ аз, ти, той, тя, то“, значи това е подлогът в изречението. Членуваме го с пълен член. Ако можем да заместим с „него или нея“, значи е допълнение. Членуваме с кратък член. Разбрахте ли?

- Даааааааааааааааааа!

- Хайде да видим тогава. Пишете изреченията: 

"Яде ми се ябълка. Убиецът е писателят. Игумена го няма."

Лили, давай сега първото.

- Яде ми се нея. Допълнение е.

- Не ти ли звучи някак си тъй по-добре, че ти се яде тя. Тя ми се яде, да разменим словореда, да ти е по-лесно.

- Не, аз не обичам ябълки!

Обяснявам аз, всички кимат, даваме нататък.

- Петьо, давай второто.

- Убиецът е него. Допълнение.

- Абе, рожбо, не е ли „убиецът е той“? Тук има и съставно именно сказуемо, ма де бре чак толкоз сложни работи.

- Ми може и той да е, госпожо, ама до края на филма не се знае обикновено.

- Миме, виж сега ти третото.

- Той го няма, подлог е игуменът.

- Що?

- Ми мама, като я няма, аз викам, че тя я няма.

Вече съм се препотила десет пъти, обяснявам за стотен път с лесни примери, тия дойдоха бая трудни, ама ще кандидатстват я! Звънец! Вече ме мота главата.

При урока за омонимите обяснявам що е туй чудо каламбур. Най-просто казано е игра на думи със звуково сходство, но различно значение, с която се постига комичен ефект. Давам примери:

- Слънчо гледа слънчогледа.

Дотук добре, смях, харесва се.

- Чудим се денем де да се денем.

И тук бива.

- Петко шари в село. Пет кошари в село.

Я да видим сега разбрахте ли последните две изречения? Какво е Петко да шари?

- Ми шари с очите си някоя мацка.

- Че как така?

- Гледа насам-натам. Нали се казва „шарят му очите“.

- А какво е кошара, кошари?

- Е тука е гора от ръце, направо си отдъхвам!

- Оня, дето прави кошници.

- Не бе, прави кошове за боклук.

- Ти пък, клошари, дето седят до кофите за боклук.

Обяснявам двете думи и мозъкът ми вече е заврял. / Мозък е подлог, правилно ли членувах? Оф, побърках се вече!/

Решавам да им разкажа оня стар виц за професора и студентите. На лекция професорът започва да говори:„ Гогол така, Гогол иначе, роден тук, писал там...“ Млада студентка вдига ръка и срамежливо казва: „ Професоре, казва се Гугъл, Гугъл...“

Почвам аз и таман стигам до това къде е роден и какво е писал и в хор се чува:

- Госпожоооооо, казва се Гугъл! Гугъл!

Майкооооо, аз вицове ще разправям, ми то и ний сме във вица с двата крака. Направо ми иде да се развикам и аз като една колежка в селско училище /пак във виц де, не сме толкова изкуфели още/ : „ Думи като „белким“ и „санким“ да не чувам! Чунким знайте вий друго!“

Състезание за най-добър разказвач в навечерието на празника 1-ви ноември. Трима финалисти с три приказки. Да ме питаш що съм в журЕто, като само пръст да видя се смея, ама поне пък аз като почна, всички се смеят.

Първо дете – „Грозното патенце“ Такава версия не бях чувала, ама никогиш! Първо, детето се притеснява, второ, запецва яко, но това са бели кахъри. „Един ден патето решило да се поразходи и да види какъв е правилникът за вътрешен ред на стопанския двор. Майка му не го била запознала с него, защото не знаела още пате или фите е излюпила“ ?! Караме натъй. „ Отчаяло се, че е много грозно, но един ден видяло ловци да стрелят и хвърчала кръв, ама много кръв, езерото било в кръв. Накрая дошли едни бели птици и му казали, че е много красиво. Както си плувало, погледнало се отдолу и видяло колко е красиво!“ Тук вече яко ме избива на смях, но долу-горе удържам положението.

Второ дете – „Зъбът с дългия корен“ от приказките за Хитър Петър. Бях я позабравила, но в общи линии е за един богаташ, който отишъл Петър да му вади зъб. В оригинал е така - „Чорбаджията седнал, а Петър подострил с ножа си едно колче и го забил в земята пред него. После усукал надве-натри здрав кълчищен конец, вързал единия му край за колчето, а с другия край на конеца вързал болния зъб. След това взел дебела игла, минал зад чорбаджията и изведнъж го боцнал силно през дупката на столчето.“

Нашият разказвач – „Седнал чорбаджията на стола и Петър го дупнал по дупката с една дебела игла…“ Тук вече аз излизам навън с бясна скорост и избухвам в смях, само като си представя какво е да те дупнат така. Повече не журирах за деня, че ще обидя децата.

За днес толкова. Утре ще добавям в колекцията. Отивам си, щото и аз взех да се обърквам дали туй, дето зная, е правилно или не съвсем.

********************

Препоръчваме ви още: 

Един гъзин 

Записки по българското образование 

Новото школо

Автор: Мария Пеева

Чудесни са ми децата, не че се оплаквам. И четиримата са разкошни. Обаче са такива малки кръвопийци. Малки ли казах? Двамата са малки, ама двамата са по-големи даже от баща си. Не ме разбирайте грешно, обичаме си ги и малките, и големите, и все в пакет си движим, но… понякога ни идват нанагорно. Ай сиктир, както казват съседите.

Ето днес, неделя - ден за почивка. У нас обаче луд умора няма, измръзнахме цяла сутрин навън - то не бяха разходки с кучета, футбол (мъжете), фотосесия (по женска идея, за ужас на мъжете и кучетата). Хапнахме наобяд салата и сандвичи и момчетата набързо се изнесоха, преди да ги хванем да вдигат масата. Аз уж имах планове да готвя, да домакинствам някакви специалитети, обаче като ми стана едно топло и отпуснато, изведнъж установих, че краката не ме държат. Казах си, какво пък, неделя е, ще подремна на дивана. Пеевчето, моята половинка, дето наистина няма умора, и той паркира до мен. Мъж, мъж, ама и той душа носи. И се одрямахме двамката, завити с плетеното одеялце, където кучетата вече са му пуснали бримки, но снахата има такъв пуловер на бримки и каза, че било модерно. Пък топли пустото му одеялце, не ми се хвърля. И как приспива, почти все едно гледам футбол. Котаракът се настани и той в краката ми, и с Пеев си захъркахме кротко и блажено, без на никого да пречим.

Е, познайте дали някой ни остави да си починем. За час и половина - седем пъти ни събудиха.

Първо през някаква далечна мъгла чувам четиригодишният Алекс да крещи като на пожар:

- Мамоооо, акам! Татееее, акам!

Кой знае колко се е драло клетото, докато го чуем. Добре, хайде, той е малък, не може да се хигиенизира, човещинка е. Какво да правя, станах.

После деветгодишният Коко довтаса. Татко му обещал да ги води на кино. Е, да, ама филмът е в шест часа, защо ще ни напомня в три и половина? Изръмжах му да не буди баща си, че ще гледа филма през крив макарон. Коко е от новия век и такива стари лафове не знае, затова ме поправи, че се казвало “пене” и напусна хола с гордо вдигната глава. Това дете верно ще стане готвач.

После тамън заспахме, влетя пуберът. Кой му бил спрял тъпия интернет, та не можал да си довърши тъпата игра? Като ни видя, че дремем, явно го хвана срам и се изнесе, без да чака отговор. Тъпият интернет изглежда се смили над нас и се оправи сам, защото поне този младеж повече не ни удостои с вниманието си.

После телефонът звънна. Най-големият ни син, мъж като слънце, ремонт прави у тях, майстори влизат, излизат, и пак все за нещо се присеща и на баща си да звъни. Отрязах го да се оправя. И татко е човек. Ще му дойде и на неговата глава съвсем скоро.

След малко Коко отново се появи. Много е забавен значи. Влиза с тиха стъпка, уж да не ни събуди, деликатен го раздава, застава до нас и с висок шепот в ухото пита:

- Мамо, спиш ли?

- Коко, изчезни! Има време за филма.

- Ааааа, не за филма. Да те питам... имаш ли случайно пергел?

Добре че нямах подръка, че не знам.

Коко се изнесе набързичко, но кучетата влязоха с него и си останаха. Първо кротуваха, но след малко им доскуча и дойдоха да ни теглят по един език. Наругахме и тях, а те се навряха под малката холна масичка засрамено и заспаха.

Накрая пристигна тежката артилерия - Алекс. Коко му беше промил мозъчето, че тате спи и няма да ги води на кино, така че Алекс влетя с апломб да каже, че ако не слушаме, няма да ни води на кино, затова веднага да ставаме, веднага! На проклетото хлапе е много трудно да му се сърдиш. То май на всички е трудно да се сърдиш, затова са ни се качили на главата.

Но те не знаят какви планове кроим с баща им. Някой Божи ден ще пораснат, а ние ще грабнем по един куфар багаж и ще хванем пътя двамката. Ама така ще зачезнем, че даже диря няма да оставим. Ще си намерим някое кътче накрая на света, с един диван и плетено одеялце, и друго не ни трябва. Ще си дремем колкото щем, ще ходим където ни хрумне и никой няма да ни дава тон в живота.

Само където хич не ми се иска да изпуснем сеира, като почнат и тях да ги будят... техните кръвопийчета.

Автор Мария Пеева

Неотдавна бяхме на парти у приятелче на сина ми, чиито родители се разведоха. Това семейство имаше щастлив брак и колкото и абсурдно да звучи, сега имат щастлив развод. Реших да споделя с вас какво ме впечатли. Дали това е най-добрата практика, не знам, но при тях работи. Освен това съм убедена, че не им се е получило просто ей така, а са положили много усилия. Защо не са си обърнали гръб като повечето разделени семейства? Може да е заради миналото - защото между тях е имало чувства и са прекарали хубави години заедно. А може и да е заради бъдещето - защото са създали дете, което ще ги свързва до края на дните им и ще има нужда от обичта и подкрепата и на двамата. Понякога нещата може да се объркат и в най-щастливото семейство и никой от нас не е застрахован. Но тази двойка ми показа, че дори разводът може да има хубава страна.

И така какво направиха те, за да се радва детето на празника си, както и преди раздялата им? Привидно са дребни неща, но според мен не са случайни, а са обмислени и вероятно обсъждани от двамата, така че травмата и за тях, и за детето да е минимална. Накрая съм написала и как тълкувам отношенията, които наблюдавах.

1. Партито беше в дома на майката, но бащата се включваше активно в сервирането, посрещането и грижите за гостите - малки и големи. Не изглеждаше сякаш е на гости там и нямаше отчуждение и дистанция между двамата. Взаимна подкрепа и приятелски отношения.

2. Подаръкът беше общ. Когато родителите подаряват отделни подаръци, винаги има риск детето да хареса единия повече. Очевидно бяха решили да му спестят чувството за вина, че предава единия от тях, като се радва повече на подаръка от другия. Единство и липса на себеизтъкване пред детето.

3. Нито единият, нито другият родител беше поканил новия си партньор, макар че детето знае, че имат нова връзка. Може би са преценили, че е рано за нови хора на семейно събитие. Съобразяване с чувствата на бившия партньор и на детето.

4. Майката трябваше да води детето на зъболекар през седмицата, но сподели, че ще отложи заради нещо спешно в офиса. Бащата веднага съобрази и сам предложи да го заведе. Споделеност на грижата за детето и готовност за отмяна.

5. Храната беше приготвена от майката, но бащата се беше погрижил за тортата и напитките. Тоест разходите по партито бяха споделени. Предполагам, че това важи и за другите финансови разходи по детето - бащата не се ограничава с плащането на издръжката и се включва и в други разходи, дори когато майката може да си позволи да ги поеме сама. Споделеност на финансовия ангажимент към детето.

6. Бабите и дядовците бяха поканени, което ми се стори много мил жест. Семейството си остава семейство, дори когато родителите са разделени. Запазване на корените и връзката с роднините на двете страни.

Сигурна съм, че и тези родители са минали през своя път на огорчение и разочарование, през спорове, сълзи, безсънни нощи. Раздялата винаги е свързана с много болка. Но те полагат усилия да наранят колкото може по-малко не само детето, а и този, с когото са споделяли живота си. И най-хубавото е, че не го прави само единия, както се случва понякога. Изглежда разводът е игра за двама, също както и бракът.

Възхитих им се. Може би има начин приказката да свърши добре. Даже ако финалът е раздяла.

ПС. Не ме питайте защо са се разделили. Нямам никаква представа, а и как да попитам? Защо вече не обичаш някого е също толкова труден въпрос, колкото и защо си го обичал. И нерядко отговорът е един и същ.

Прочетете още: 

Осиновете си татко 

Емоционалният интелект на мъжа - разковничето на щастливия брак

5 мита за съвместния живот

Автор: Мария Пеева

Алекс е голямо момче, особено ако питате него. Ами да, вече е на 4 години и половина. Когато беше бебенце, все се гушеше у мен, бяхме като маймунка с малкото й. Каквото и да правя, той виси някъде по мен. Привързано родителство, дълго кърмене, знаете какво е - старата мода от времето на бабите ни все някога се връща, и то не само с разкроените поли и панталоните с висока талия. Честно казано, беше ми по-лесно да го гледам така и даже си бях свикнала. Баща му обаче много ревнуваше. Ами, нормално, той се върне в седем от работа и Алекс даже не го поглежда, все търси мама. “Меро, аман с това привързано родителство”, ми казваше. “Детето така си го омаяла, че само теб търси”.

После Алекс навърши две годинки, след някой месец приключихме с кърменето, тръгна на градинка и сякаш ме забрави. Татко му стана по-интересен. Дойде неговият ред да вкуси от  привързаното родителство. И както ревнуваше, изведнъж взе да му идва в повече. Което също е нормално. Алекс винаги знае какво иска и не се отказва, докато не го получи. Баща му отива да порита с приятели, Алекс виси на мрежата и крещи сърцераздирателно: “Татееее, татеееее”. Ванката сяда да вечеря, Алекс иска да се храни седнал в него, ръси му трохи по панталона, бърше се в ризата му, върти се като пумпал, бърбори и го прекъсва. Ванката отива да си вземе душ, Алекс седи пред вратата и крещи: Тате, акаш ли? (Тук не мога да не вметна една много забавна случка. Тоест, забавна за някои участници, за други - не чак толкова. Телефонът на Иван звъни, Алекс го грабва. Докато скоча да му го взема, вече е приел обаждането. И чувам едно сериозно детско гласче да казва: “Не, "посгодин" Пеев не може да говори сега. Той АКА”.) 

Ще ме попитате дали ревнувам? По-скоро не. Почти три години бях привързан родител. Нямам нищо против малко да се отвържа. Да изляза с приятелки без Алекс да плаче за мен, да си чета книжка, докато баща му го убеждава да затвори най-после тези ококорени сини светулки, да се къпя, без две малки юмручета да ми думкат по вратата.

Признавам си обаче, че напоследък започнах да се чувствам малко пренебрегната. Сготвила съм например някоя вкусна манджичка, че и супа, и десерт отгоре. Баща му минал за цигари след работа и купил едно шоколадово яйце пътем. И кой е най-любим? Тате. Избирала съм месеци наред най-красивият и подходящ конструктор за Коледа, татко му спрял за минутка пред магазина и грабнал едно камионче. И кой е най-якият подарък? На тате. Гушка първо тате, целува първо тате, радва се първо на тате, пита първо тате, за тате рисува първата картинка. Започнах да се питам дали не съм му втръснала на детето и къде бъркам, че все татко си търси.

Но ето че Алекс се разболя. Нищо кой знае колко притеснително - стомашен вирус. Но знаете колко са неприятни. Коремчето боли, повръщане, разстройство. Сложих го на диета, сварих кана с чай, дадох сироп против повръщане. Детето се посъвзе, но все още ми се струваше бледичко. И докато се възстанови съвсем, си прекарахме двамката сами няколко дни вкъщи. Вярно, работата ми позакъса, ама се начетохме на книжки, настроихме си гаражи и къщи, наприказвахме се на всякакви важни теми като:

- защо децата ги боли коремче,

- как така коремчето минава, когато мама те гушка,

- да не би мама да има вълшебни ръце,

- и бебето на Яна ли ще го боли коремче,

- ще може ли мама да гушка и него, за да му мине;

- защо болните деца ядат препечени филийки вместо понички,

- как мама не бива да казва, че Алекс има разстройство, а че е "машина за акане".

Много се смяхме с него, голямо гушкане му ударихме, и много мъдри мисли ми чуха ушите. Какво умно малко момченце ми е той… Накрая ми каза:

- Сигурно Яна ще гушка бебето, за да го излекува, когато го боли коремче. Защото тя е неговата мама. А ти си моята мама, и на мен ще правиш препечени филийки и чайче, и мен ще лекуваш с вълшебните ръце. Ти си моята вълшебница.

Усмихнах му се и го прегърнах. Знам, че щом оздравее и хукне навън, пак ще търси повече баща си, но нека бъде така. Какво е виновно детето, че не ги умея тези пусти мъжки игри? Важното е, че съм вълшебница. А ние, вълшебниците, можем много неща - да излекуваме болно коремче, да направим истинска къща от кашон, да опечем курабийки и да сготвим най-вкусната супа. Но най-вече имаме една особено специална магия - можем да обичаме, и без да искаме всичката обич за себе си.

Снимката на Алекс е от сватбата на батко му Теди с Яна - майката на бебето, което също някой ден ще си има собствена вълшебница да му лекува коремчето.

Дарина Рангелова отново е тук! Предишните й две статии ви разсмяха, но имаше и майки, които се засегнаха. Специално за тях Дара написа тази история.

Начи, нали имаше обидени от статиите Какво научих от майките на София и Из групите на майките? 

Та сега  ще ви разкажа какви глупости аз съм правила (каквото си спомям, че малко ми е в мъгла), че и още ги правя, а сигурно и други ще направя, за да ми се смеете на мен.

Родих първото си дете 2000-та година. Последната на старото хилядолетие или първата на новото, така и не разбрах. Така или иначе, положението си беше зле откъм информация. Източниците бяха педиатърът, книгата на др. Спок (в която също има доста идиотщини) и бабите.

Ми к'во да ви кажа. Бях млада, неопитна и гледах да угодя на всички. Направо ми е жал за всички първородни деца, ако всички майки са като мен.

Начи, синът ми имаше режим. Имаше друг път, аз така съм си мислела. Приспивах го, когато не му се спи и го будех, защото трябва да яде. За бога, хора, никога не будете спящо бебе. И понеже после ревеше непрекъснато, пак го приспивах. Обикновено обикаляйки блока (примерно в 7 сутринта) с количката в лек тръс, избирайки най-разбитите плочки, за да друса и като заспи, много внимателно се прибирам, и тамън да си отключа и някой тресне вратата на асансьора и айде пак. Много пъти съм си мислела да се хвърля отнякъде в този момент.

Обаче аз съм си будила бебето по какви ли не поводи. Например, нали знаете, и вие сте го правили, да проверявате дали диша, докато спи. И понеже това с огледалцето нямах нерви да го правя, направо го разтърсвах да не би да е припаднало (как припада бебе докато спи, а и защо, нямам идея). След като разбрах, че бебето просто спи, реших да разбера дали чува. Естествено, че най-добрият тест е да тряскаш балконската врата, докато детето спи и да видиш дали то ще се стресне. Е, ми, стряска се, ама може и от вибрациите де, а вратата увисна.

Имаше някакво поверие, че 40 дни детето не се извежда навън. И червен конец някой му върза. Не знам до кой ден съм издържала, но следвах препоръките бебето да се оставя за по пет минути на балкона и постепенно увеличаване на времето. Това всичкото е придружено с обличане на бебето за навън, засичам времето на балкона и айде обратно да го събличам. Ще кажа, че и балкона ни беше остъклен. И така не знам колко време.

Иначе си вървяха процедурите по закаляване и вътре. Оставяне да е голо бебето и упражнения. След баня не помня дали го мажех с мас или зехтин, но помня, че беше хранителен продукт. Поне съм сигурна, че не го осолявах.

Никога не разбрах дали има колики или кога му растат зъби. Обаче давах там каквито капки имаше за колики и мажех венците с някакви гелчета. Което никак не му пречеше да се скъсва да реве. Изводът ми е, че докторите просто казват, че е колики или зъби, за да бъдат оставени на мира, когато и те не знаят какво е.

Захранването започна на 40 дни със сок. Ами, това препоръчваше СЗО тогава. К'во да направя. Давала съм и вода от овесени ядки за запек. Значи това със запека е много интересен феномен. Повечето майки сме обсебени от това бебето да се е изакало. Защо бе? Не знам, но аз бях много нещастна, ако не е свършило тази работа. Прилагала съм метода с термометъра. И едни безкрайни масажи на корема. Мисля, че се довлече и едно мушкато от някоя от бабите, паметта ми обаче услужливо ми изневерява и не знам дали съм го използвала. Спомням си, че веднъж се обадих на педиатъра и казах, че детето не е акало 10 дни. А той ме пита: Ама яде ли? Напълно е възможно да не са били 10 дни, но в този период времето тече особено бавно и не знам, може и десет часа да са били. След което бебето свърши работата  във ваничката, докато го къпем, и ние с баща му, изпаднахме в такава радост, все едно са го приели в детска градина. Въобще,= това с акото е особена работа. Винаги го разглеждах какво е, а и до ден-днешен го правя. Имам предвид на бебето, на големите деца, слава Богу - не. А и нали знаете шока, в който изпада майката като види акото, след като е дала за първи път банан.  Трябва да се направи някакво табло с акита по цветове, за да знаят майките какво да очакват след всяка храна.

И понеже нямах интернет, какво мислите правих? Звънях на педиатъра. И добре, че нямах компютър, защото със сигурност щях да съм поставила диагноза за всяко нещо и да скъсам нервите на доктора. Звънях му, ама сутрин, вечер, събота и неделя, както дойде. Опитвах се да се съобразявам де, да не е след полунощ.

За лош късмет, въпреки всички закалителни процедури, детето беше все болно. Аз съм сигурно една от първите, които са давали ехинацея за подсилване на имунитета. Освен витамините. Не знам дали помогнаха.

Та освен за запек съм звъняла на педиатъра за какви ли не простотии. Е, имало и случаи, когато не са били глупост. Помня една случка, когато му се обадих и казах - ами той посиня!След 15 минути с жигулата си докторът беше дошъл вкъщи. Шегувах се, че няма да може да се ожени, ако и другите майки му звънят така. Факт е, че е нямало случай да не ми вдигне или да е раздразнителен, че съм се обадила за глупост. Благодаря, д-р Томов, че ме изтърпяхте.

Така първото дете понесе какво ли не. Правила съм погача за 40 дни, прощъпулник и кръщене. Така или иначе нямах понятие какво и защо се прави, а трябваше да се угоди на бабите. Бабите май са основната причина да се правят тези ритуали. В които няма нищо лошо, ако ви харесват. Е, аз установих, че не ми харесват и с другите деца не съм правила.

Отделно всеки рожден ден беше внимателно планиран. Всяка година на различно клубче, пък торта с не-знам-си-к'ва картинка, пък и торта за градината, лошо ми става като се сетя. Помня, че една година имаше клоун, а синът ми после каза, че мрази клоуните. И така години наред, като с порастването минахме и през пейнтбол и боулинг. Мисля, че вече имам непоносимост към детски рождени дни. За другите две деца всичко е доста по-семпло, да не кажа почти нищо.

После като тръгна на училище, мисля във втори клас решихме, че ще може да ходи и да се прибира сам. Училището беше съвсем близо и имаше да пресече само една улица. Аз вървях след него тайно и се криех по ъглите и гледах да не се отклони и как пресича. Със сигурност, това мое стоене по ъглите не е помогнало с нищо. Ми, майките правим всякакви глупости и някои от тях са си смешни/след време/, но някои са си страшни.

В крайна сметка, майката на първо дете, освен че е супер неуверена, е подложена на огромен натиск от роднините. Особено ако бабите решат да ти обяснят как са отгледали пет деца без лекар, пък виж оживели. Във всичките тези съвети, ритуали и бабини деветини няма нищо лошо, ако все пак не застрашават живота на бебето и психическото здраве на майката.

Предишният текст на Дара беше копиран и публикуван в десетина големи български медии без нейно съгласие. Моля зачитайте авторските права на блогърите. 

Автор: Ина Зарева

Кварталният парк бълбука от звуци – детски смях, настойчиво и протяжно „Мамо“, окуражаващи възгласи на бащи, гладни бебета, нетърпеливи кучета, мелодии от детски играчки – същинска отвара от шумове на ексцентричен вълшебник. Пръснатите по пейките майки разпалено обсъждат всичко от ежедневието си – от съдържанието в хладилниците им, до съдържанието в памперсите на бебетата им.

По-големите деца геройски преодоляват препятствия с колелета, ролери и тротинетки и крещят победоносно от онзи ръб на страха и любопитството, на който само едно дете може да се задържи задълго.    

Бащите с нескрита гордост гледат хлапетата си, подсмихват се, слушайки детайлните разкази на жените си и бавно се оттеглят на по-интересни разговори за коли, фитнес и служебни казуси.

Сградите наоколо, олекнали от хора, жонглират с последните слънчеви лъчи и превръщат парка в голям, пъстър калейдоскоп. Настъпва онази особена въздъхнала част от деня, в която повечето и по-неприятната част от него е отминала, а вечерта – пухкава топка от надежди – се търкулва бавно в далечината. Хората в полуусмивка, забравят мазолите от изминалите часове и омиротворено се потапят в бълбукащата отвара. 

Внезапно мигът се разпуква и сладостта му бавно започва да изтича.

Тя пак е тук.

Красивото, стройно тяло в къс минижуп се носи почти във въздуха, хубавата коса е подредена в свежа прическа, а усмивката непрекъснато танцува по лицето ѝ. Избира свободна пейка и поставя бебешката количка до нея. Изважда внимателно детето, целува го нежно, а то се вкопчва ръката ѝ и започва да оглежда света.

След внезапното си спиране, бълбукането бързо се възстановява. Разговорите по околните пейки стават все по-шептящи и все по-разпалени. 

Обсъждат нея.

До вчера имали съмнения, но днес са напълно сигурни. Дори някой я виждал да кърми! В никакъв случай не може да е бабата. Но на колко ли е реално? 50? 55? Има доста бръчки около очите, но пък това младежко тяло... Не, не може да е под 50. Вижте ръцете ѝ, те никога не могат да излъжат.

Докато залаганията за възрастта ѝ се множат, тя е успяла да нахрани и преобуе бебето, и вече му разказва навярно нещо много увлекателно, защото то я гледа в захлас. После енергично става от пейката и понася себе си и количката, все така въздушно из алеите. Не гледа нищо друго, освен детето си и двамата се усмихват непрекъснато на нещо само тяхно си. 

Нищо тяхно, обаче не може да остане неразплетено от публиката в близост.

- Над 50 е категорично! Аз да имах такова тяло на 50, поне три пъти още щях да родя.

- Вижте я, че не се спира. И предишните дни беше така – обикаля ли, обикаля този парк. Откъде има толкова сили?! 

- Ако наистина тя е майката, това е недопустимо! Колко млади хора мечтаят за деца, а тя на тази възраст!

- Богатите всичко могат да си позволят – и инвитро, и вип раждане, и възстановяващи процедури. Ако имаш възможност – защо не?

- Ами не е естествено! Като стане това дете в пубертета, тя на колко ще е? Едно дете е отговорност, не украшение.

- Изглежда по-млада и жизнена от половината от нас! Какво пречи, ако се чувства добре една жена да има деца, на каквато и възраст да е?!

- Не е морално! Не е нормално! Никакво не е. Доскучало ѝ и хайде бебе.

- Кой знае и ние какво ще искаме на по-зрели години. Сега на по 20-30 едно мислим, но я вижте колко жени раждат по-късно втори, трети деца, и колко добре се справят и чувстват!

- Едно е да родиш трето дете на 40, друго е първо на 50.

- Защо го допускат лекарите?!

Майката вече се е отдалечила от бурните разисквания, но ги усеща върху кожата си, потръпва и се усмихва на 30-годишното си аз, което някога говореше по същия начин. Тогава, преди повече от 20 години, обикаляше един друг парк и със същата настървеност обрамчваше живота в рамки, които после ревниво подреждаше между смелите си мечти.

В края на разходката отново минава покрай побутващите се жени на пейките, кимва им с усмивка и все така въздушно поема към вкъщи.

Бълбукането започва с нова сила.

- Цял живот правят кариера и като се пенсионират се сещат да правят деца.

- Поне има мъж, видяхме го онзи ден, да не е съвсем сама с това дете.

- Не ги разбирам тези жени и това е.

От групичката на бащите, се е отделил един мъж - облегнат на старо, уморено дърво, бавно отпива от бирата си, докато слуша разгорещените обсъждания. Идва му да им извика да замълчат, но знае, че така само ще настърви женските спорове още повече. 

Бяха колеги с мъжа ѝ. 

Помнеше колко мъчително тежко взеха решение за бременност на тези години, особено след преживяното. 

Първо тя се разболя. Беше почти неспасяемо. Бори се нечовешки и оцеля. Не само оцеля, но срита болестта с дългите си крака и повече не се сети за нея.

После бяха щастливи. Много щастливи. Мъжът ѝ разказваше историите от безкрайните им пътувания в офиса и всички тайно завиждаха за отношенията и любовта им.

До деня, в който намериха 20-годишната си дъщеря мъртва.

После угаснаха. 

А цял век мъка разстояние след това, в неговите очи се появи малка искра:

- Жена ми е истински воин! – каза по-скоро на себе си, докато веднъж двамата вървяха към паркинга и той сподели за опитите им -  Истински воин!

Мъжът излиза от прикритието на дървото, изхвърля бутилката в кошчето и прави знак на дългокосото момиченце с розово колело да тръгват.

Нощта поглъща лакомо последните сенки и спуска преялия си търбух все по-ниско.

Тихо е.

**********

Препоръчваме ви и Мамешката мафия.

Прочетохте ли Майка на 64 - медицинско чудо или гавра с природата?

Автор: Моргана

Били ли сте влюбени някога в двама души? Аз никога и вярвах, че това няма как да ми се случи. Моето сърце винаги е било напълно заето от човека, с когото съм в момента.  Но ето и мен ме сполетя класическото клише. От обикновения, предвидим и може би малко скучен любовник, ме откъсна непознатият и загадъчен непознат, предлагащ кавалерство и нови преживявания. А обвитото в неизвестност, нека си го признаем, винаги е привличало човешкия дух. Сега мога да прекъсна историята и да ви кажа, че не става дума за хора, а за държави. Да, сърцето ми е раздвоено и разделено от родината и другата, чуждата държава. Преди няколко години работата на съпруга ми ни отведе в друга страна. Неговият авантюризъм съвпадна с изпълненото ми в блаженство майчинство и си казах какво толкова, нищо не губя, така или иначе ще съм си вкъщи. И поехме тримата – аз, той и най-новият член на нашето семейство. Имаше изненади, кога приятни, кога не. Имаше и битовизми, но имаше и неща, които никога не биха могли да ни се случат в България. Да видиш друга култура винаги ти отваря очите за повече, отколкото може да си представиш. Но носталгията, тази потайна и неочаквана предателка успяваше да се появи, когато не очакваш. Събуждаш се сутрин, птиците чуруликат отвън, а през прозореца нахлува свеж въздух, но изведнъж те прерязва неочаквана болка, осъзнаваш, че си някъде другаде, една прашинка, далеч от всичко познато. И едва намираш сили да станеш. Няма да ви говоря за емигрантските трудности, те са до болка предъвквани и познати. За мое щастие, никога не сме се сблъсквали с нищо от най-лошите неща, които се разказват и за още по-голямо наше щастие, не сме изпадали във финансови затруднения и ни бяха спестени всички неволи и тегоби, които съпътстват едно ново начало. И все пак винаги има една невидима болка, чувството, че си чужд и сам. 

И затова прибрахме се, късмет, случайност. Беше избор, който можехме да си позволим. Аз бях опиянена, но любимият, който пазех в спомените си и ме теглеше обратно, се оказа по-студен, по-груб, потънал в дребнавост и ограничено мислене. Така е устроено човешкото съзнание, забравя лошото и помни само хубавото. И все пак, въпреки всичко, все още сме тук......засега. Сутрините сега ме водят към другия ми любим, към зелените поля, величествените каменни сгради и чувството, че всичко е възможно. Понякога ме обзема носталгия, потъвам в спомените си и копнея да съм там, а не тук. Ако заминем не знам дали няма отново да ме тегли да се върна. Може би да, а може би не. Вече имам опит, този път е вървян и знам какво да очаквам. Но сега сърцето ми е ничия земя, все още територия, която не знае на кого принадлежи. 

Това не е история за емигрантството. Това е история за изборите, които понякога не те оставят щастлив, а вечно копнеещ за нещо друго, повече. Когато си чужд сред своите, но и сред другите. Не съдете защо някой е заминал, нито защо не е. Изконно човешко право е всеки да търси щастието си и да го намери тук или там, а защо не и на Марс...

************

Прочетохте ли

Норвежката Мария и българската Мария 

Роман(с) за емиграцията