Автор: Мария Пеева

Две черни новини.

12-годишно момченце загина, затиснато от футболна врата.

11-годишно момченце се самоуби с пушката на баща си.

Не искам да се превръщам в черна хроника, не ми е това целта. Сърцето ме боли за тези две семейства, за които животът никога повече няма да е същият.

Но си мисля какви са причините. Тези по-дълбоките, скритите зад драмата.

Страх и невежество.

Момченцето, затиснато от вратата, не е починало на място. Агонизирало е дълго време. Децата, с които си е играло, се уплашили, избягали, после се върнали, пак избягали. Не се знае колко време е минало, преди изобщо едно от тях да се престраши и да каже на баща си, за да повикат линейка. Която на свой ред е дошла чак след 40 минути.

Момченцето, което се е самоубило, е записало две прощални видеа. Това не е злополука, а решение. Което означава, че нещо го е измъчвало, нещо е разкъсвало малката му душица, за да посегне на живота си. Дете на 11 години, пред което е целият свят. Как никой не е забелязал – приятели, съученици, близки, роднини?

Не искам да играя по тънки струни и да разплаквам. За сълзи вече е късно. Искам да помислим.

Децата не бива да се учат да се страхуват и да крият белите си. Те трябва да знаят, че могат да споделят с родителите си всичко. И когато се случи нещо – независимо дали е счупен прозорец или наранено дете – те могат да отидат и да кажат на родител, учител, възрастен, той НЯМА ДА ИМ СЕ СКАРА, а ще вземе мерки. За мен причината първото момченце да умре е, че децата не са реагирали адекватно от чист и съвсем детински страх.

Децата трябва да знаят елементарните правила за първа помощ, да са научени да реагират при екстремни ситуации. Това е дълг и на училището, но и на семейството. Децата трябва да знаят наизуст телефона на полицията и на Спешна помощ. Най-вероятно всички тези хлапета са имали мобилни телефони. Ако те бяха научени, че при злополука се звъни на Спешна помощ, изходът можеше да е друг.

Децата трябва да знаят, че когато техен приятел се измъчва от нещо и страда, ако някой го тормози, ако е тъжен или наранен, ако прави нещо опасно и забранено, някой трябва да сподели с родителите му или поне със собствените си родители или друг доверен възрастен. Имах подобна ситуация с моя най-голям син и винаги ще съм благодарна на приятеля му, който съобрази и ми каза навреме. Но подобно решение изисква децата да са научени да поемат отговорност, а не да са безучастни.

Когато учим децата да не се страхуват, да реагират в ситуация, да съчувстват, да поемат отговорност, ние не просто създаваме добри хора. Правим много повече от това. Създаваме общество.

И кой знае... Може би спасяваме живот.

Препоръчваме ви още:

Детето - жертва 
"Странен" или "уникален" - зависи от нас 
Мълчанието е вик за помощ
Не е моя работа