От петък учениците от 6 и 7 клас в София преминават към дистанционна форма на обучение. Онлайн продължават да учат и гимназистите до 27 ноември. В София карантинирани деца и ученици са 6265, а учители и възпитатели са 780. Софийският оперативен щаб препоръчва при повишаване на броя на заболелите учебният процес да преминава в електронна среда и за други класове. В София са забранени и посещенията в молове на непълнолетни деца без пълнолетен придружител.

В Пловдив учениците от 6-ти до 12-ти клас ще се обучават онлайн до 22 ноември.

Във Велико Търново дистанционното обучение продължава до 30 ноември.

В Благоевград дистанционно обучение за учениците от 6 до 12 клас е въведено до 22 ноември.

Останалите училища в страната преминават към онлайн обучение, при  20% заболели. Към момента 64 училища в страната са в дистанционен режим на обучение.

За детските градини е дадена възможност за посещение на децата в задължителна предучилищна възраст по избор на родителя при направено предложение на кмета на общината и заповед на министъра на образованието. 

Припомняме препоръките на МОН към родителите по време на онлайн обучението:

• Следете постоянно информацията, която изпращат учителите на Вашето дете.
• Осигурете тиха и спокойна среда, където детето да се настани удобно и да може да се съсредоточи върху комуникацията с учителя и усвояването на учебния материал.
• Подгответе налично електронно устройство и при възможност – свързване с интернет.
• Съдействайте на педагогическите специалисти за изпълнение на инструкциите и задачите, които поставят.
• Обсъждайте с детето си какви са неговите задачи за деня и следете за изпълнението им.
• Насърчавайте детето да бъде активно.
• Препоръчително е да осигурите присъствието на възрастен по време на учебния процес от разстояние.
• Съдействайте на по-малките деца с наличната техника
• Споделяйте информация за проблема и насърчавайте Вашите по-големи деца да вземат отговорни решения и да ги прилагат по отношение ограничаване на физическите контакти с приятели и връстници.
• Поддържайте интензивна комуникация с учителите. Споделяйте затрудненията, които срещате, за да намерите заедно най-доброто решение.

Още по темата:

На училище - да или не

Автор: Александра Попова

В повечето случаи няма да разбираш какво точно говори. Когато сте с приятелите му от детинство - никога.

По-добре ти да честитиш рождените дни на общите ви приятели. Иначе рискуваш да станеш свидетел на гръмкия поздрав “Eeee, айде честито бе, да ýмреш бе”

Задължително има поне един приятел, който си кине дреИте на Радо Шишарката. Всеки път.

Също и един, който си показва задника в петък вечер. Всеки път.

Рано или късно и всяко твое изречение ще започне да стартира с “Eпа”. Неизбежно е.

Подготви се ежедневно да обогатяваш речника си със звънки художествени определeния от рода на “мушкурив”.

Не, не го проверявай в Гугъл, няма го – Северозапада е тайна дори за Лари и Сергей.

Но не и за мен - означава омазан по муцуната. Например с лютеница.

Когато му поръчаш да купи диня, вероятността да се върне с пъпеш е огромна.

Може черният ти дроб да е трениран с всички цветове на водка Селект, Флирт и съмнителни течности в бутилки от Фанта от мазето на дядо ти, но на събор в родния край на мъжа ти със сигурност ще бъде шокиран.

Когато ти каже, че някъде е “смърдело”, не се ходи. Не, не че вони на нещо или е воняло някога в миналото, просто е гадно.

Предлозите според него са напълно взаимозаменяеми. Така винаги може да ти каже “избърши се ОТ кърпата” и това да не означава, че кърпата те е омазала с нещо.

Да отиде по анцуг до магазина е въпрос на уважение към корените му. Дори магазинът да е бутик на Долче и Габана. Макар че не знам какво ще прави един мъж от Северозапада в бутик на Долче и Габана.

Може да изкара на палатка минимум 8 години. С един бански.

Нова година за него е най-добрата възможност да покаже на ония аматьори от Дубай и Австралия как аджеба се прави заря. С пиратки.

Когато иска да разбере какво ти е, ще го направи с цялата си възможна нежност, а именно “Защо си такава объсана?”.

Колата за него е като Светия Граал. Напълно нормално е да не ти говори една седмица, понеже си затворила вратата по-силничко.

Или пък, не дай си Боже, си я одрала, така че орел с лупа и натрапчиви мисли може да го забележи.

Пред суши и патица по пекински винаги би избрал кюфтета с боб.

Бутилката уиски е част от багажа му при всяко пътуване.

Задължително има една история от тийнейджърските си години, която включва патрулка, бухалка, 5 вида алкохол и израза “на дръво”.

Съвсем в реда на нещата е на маса вместо обичайното “Наздраве” да изревава мощно “Айдеееее, кой не пие, да ýмре”.

И въпреки всичко дотук не бихте го сменили за нито един оксфордски възпитаник с якичка и добри маниери. 

Може да харесате също: 

Тежкар

По повод скандалните разкрития, свързани с дарителската платформа HelpKarma, неправителствени организации публикуваха отворено писмо. В него те апелират за бързи проверки и наказания при злоупотреба с дарения, както и да не се допуска почтени организации несправедливо да понесат последствията от разрушеното доверие към една платформа. 

Ето и пълния текст на писмото:

Изнесените в медиите факти за управлението на една дарителска платформа справедливо предизвикаха скандал и напрежение, защото при дарителството най-важно и най-крехко е доверието. Работата в тази сфера изисква морал, професионализъм, отдаденост и енергия, а дарителската култура се изгражда и възпитава с години.

Като организации, които работят за развитие на дарителството и гражданското общество в България, смятаме, че причините за подобни скандали трябва да се коментират открито и честно.

Как се стигна дотук, че вместо да вдъхновява, дарителска платформа е повод за възмущение?

Безспорен факт е, че здравната система у нас не работи ефективно и не гарантира адекватна и навременна помощ на всички нуждаещи се. През последните години бяха разрушени добре работещи механизми, какъвто беше фондът за лечение на деца. Още през 2016 година, когато започнаха скандалите около фонда, довели до закриването му и прехвърлянето на дейността му в НЗОК, предупреждавахме публично, че това неминуемо ще доведе до лавина от дарителски кампании за лечение, за които няма ясен регламент, а съдбите на стотици деца ще зависят от дарители.

Реално работеща система за лечение на хора в чужбина никога не бе изградена. В момента НЗОК поема лечение в чужбина, но за първите 9 месеца на тази година за лечение на деца в чужбина например са отпуснати 547 013 лв., докато от дарители в кампании са събрани милиони. Социалната подкрепа за хората с увреждания също е минимална, особено за децата с увреждания, които често не получават най-доброто в областта на терапията и грижата, поради недофинансираната система и липсата на средства у техните семейства.

Институциите очевидно не се справят и България продължава да бъде единствената страна в ЕС, в която гражданите непрекъснато събират средства, за да спасяват животи.

В същото време огромна част от гражданските организации (сдружения, фондации, читалища, училищни настоятелства, клубове), които допринасят за решаване на значими социални проблеми, променят човешки съдби и помагат там, където държавата не достига, работят основно благодарение на дарители. И не бива да допускаме почтени организации и инициативи несправедливо да понесат последствията от разрушеното доверие към една платформа.

Ето защо очакваме компетентните органи бързо да извършат проверка и да информират обществото за резултатите от нея. Ако има злоупотребили с доверие или финанси, те да бъдат бързо и ефективно наказани. За да се върнем колкото може по-скоро към почтената и устойчива дарителска среда, която и дарителите, и надарените заслужават.

Жизненоважно е обаче и още нещо – ние, като общество, да се обединим и да изискаме от държавата създаването на адекватни и работещи финансови механизми, които да осигуряват навременно и качествено лечение за болните. А не отговорността за здравето и живота на хиляди хора да бъде прехвърляна изцяло върху дарителите.

През годините не една и две кризисни ситуации доказаха, че вие дарителите винаги сте там, където има нужда от подкрепа и надежда. Благодарим ви!

С уважение,

1. Български дарителски форум
2. Фондация „Работилница за граждански инициативи”
3. Фондация „Бикоуз в помощ на благотворителността”
4. Фондация „Обществен дарителски фонд за Варна“
5. Фондация „Карин дом“
6. Американска фондация за България
7. Сдружение „Благотворителен фонд проф. д-р Желязко Христов, д.м.”
8. Национална мрежа за децата
9. Фондация „Обществен дарителски фонд – Стара Загора“
10. Българска фондация „Биоразнообразие“
11. Фондация „За нашите деца“
12. Асоциация на парковете в България
13. Български център за нестопанско право
14. Фондация за децата в риск по света
15. Търговско-промишлена палата Стара Загора
16. Граждански клуб „ЛИПА“ (Либерална икономика, прогрес и активност), Стара Загора
17. Международна фондация „Св. св. Кирил и Методий“
18. Фондация „Еврика“
19. Фондация „Дечица“
20. Български фонд за жените
21. Инициативата #ЗаДоброто
22. Българско сдружение „Лимфом“
23. Фондация „Мисия Криле”
24. Фондация „Заслушай се”
25. Фондация “ПАЦЕП”
26. Сдружение “Общност Мостове”
27. Движение на българските майки
28. Фондация „Каузи“
29. Фондация „Генерация“
30. Фондация “Право на детство”
31. Българска организация на хижите с обсервация – БОХО
32. Сдружение „Операция: Плюшено Мече“
33. Фондация “Искам бебе”
34. Фондация „Благотворител“
35. Фондация „Проект Северозапад“
36. WWF България

Прочетете още:

Умора на съчувствието

Здравейте, Мария,
Следя сайта ви от години, чета винаги с удоволствие публикациите в него, но за пръв път си позволявам да пиша. Искам да споделя с възможно най-много хора нещо, за което пък чета от седмици и сърцето ми започва да се къса. Избрах да започна с вас като се моля да дадете гласност на това, което ще ви напиша.
За предисловие, ще ви кажа само, че съм една от хилядите жени с тромбофилия, родили след 9 месеца прекарани на ежедневни инжекции и други лекарства. Не това е важното, резултатът си струва абсолютно всичко преживано. Въпросът е, че все още съм член на група за тромбофилия по време на бременност. И всеки ден чета постовете на момичета, бременни в момента. Бременни по време на коронавирус. Така се оказа, че въпросният вирус нанася такива поражения върху човешкия организъм, че част от терапията включва антикоагулантни средства.

Същите, необходими на хиляди жени, за да износят рожбите си докрай. Същите, без които бременността е предварително обречена на провал.

Та какво се случва? Паниката и създадената масова психоза предизвикаха едно презапасяване. С лекарства. От напълно обоснован страх, че ако се разболееш, може и да няма кой да ти помогне. Здравната ни система изпуска отвсякъде. Всеки ден четем, слушаме и ни набиват в главите как ще умрем и как България не е способна да се справи със сполетяващото я. Та народът граби, докато може, в случай че.

И какво се оказва? Че момичетата, някои в начална, други в напреднала бременност, трети по средата на този красив и труден период, не могат да намерят така необходимите им лекарства в аптеките. Защото тези лекарства били насочвани към болниците, за сегашните и за бъдещите болни. Защото хората изпитват страх, че няма да намерат въпросното лекарство, когато доъде и техния ред.
Въпросът ми е в какво се превърна животът ни? Спряхме да живеем от страх да не умрем. Затворихме децата вкъщи, защото са преносители на вируса. Сложихме маските и загубихме идентичността си. А сега заплашваме да погубим неродените, бъдещето ни, за да се погрижим за друго едно бъдеще, неякно и неопределено. Бих искала да кажа на всички, моля ви, хора, спрете да грабите. Има хора, жени, неродени бебета, на коите тези лекарства са нужни СЕГА, не утре, не някъде неизвестно кога в бъдещето, а ТУК и СЕГА. Кажете НЕ на страха и спасете ЖИВОТ. Не мислете, че не вярвам във вируса и не спазвам мерки. Не е така, и аз треперя всеки ден за родителите си, за съпруга си, за децата си. Но се старая да запазя здрав разум. За да продължа да живея.
Стана дълго, не исках да звуча мелодраматично. Позволявам си да споделя линка към поста, който ме трогна до дъното на душата ми, защото знам какво е да обикаляш аптеки в търсене на лекарството, без което бременността няма да има щастлив край. Знам какво е да трепериш всеки ден. Моля ви, аз не мога да достигна да толкова хора, направете го вие.

*******

Споделих молбата на Десимира Асенова  без редакторска намеса. Отдолу копирам и цитирания пост: 

COVID-19 атакува белите дробове и дихателната система, като често причинява пневмония и дори остър респираторен дистрес синдром. Възстановяването на белодробната функция е възможно, но може да изисква терапия и упражнения в продължение на месеци след лечението на инфекцията.

Физиотерапевтът от „Джон Хопкинс“ Пейтинг Лиен предлага серия от дихателни упражнения за подпомагане на възстановяването на тези, които са имали COVID-19 или друго тежко заболяване.

Според нея, дълбокото дишане може да помогне за възстановяване на функцията на диафрагмата и увеличаването на белодробния капацитет. Дълбоките дихателни упражнения също могат да намалят чувството на тревожност и стрес, както и да подобрят качеството на съня. Особено важни са дихателните упражнения в процеса на възстановяване на COVID-19. 

Не започвайте упражнения и се свържете с вашия лекар, ако:

• Имате треска;
• Имате задух или затруднено дишане по време на покой;
• Имате болка в гърдите или сърцебиене („трептене“ на сърцето в гърдите);
• Имате подуване на краката.

Спрете незабавно упражненията, ако развиете някой от следните симптоми:

• Замайване;
• Задух повече от нормалното;
• Болка в гърдите;
• Студена, лепкава кожа;
• Прекомерна умора;
• Неравномерен сърдечен ритъм;
• Всички симптоми, които считате за спешни.

Диафрагмално (коремно) дишане

Дълбокото дишане възстановява белодробната функция с помощта на диафрагмата. Дишането през носа укрепва диафрагмата и насърчава нервната система да се отпусне и да се възстанови. Когато се възстановявате от респираторно заболяване като COVID-19, е важно да не бързате. Това упражнение за дълбоко дишане е разделено на фази, за да се вземат предвид индивидуалните способности. Започнете с Фаза 1 и увеличете повторенията или преминете към следващата фаза, когато можете да завършите упражнението, без да се чувствате прекалено задъхани.

Фаза 1: Дълбоко дишане, докато сте по гръб

• Легнете по гръб и сгънете краката в коленете си.
• Поставете ръцете си върху корема или върху корема и диафрагмата.
• Затворете устата си.
• Вдишайте бавно и дълбоко, така че да усещате вдишването от корема, където са ръцете ви.
• Бавно издишайте през носа.
• Повторете дълбоките вдишвания в продължение на една минута

Фаза 2: Дълбоко дишане, докато сте по корем

• Легнете по корем и подпрете главата си на ръцете си, за да осигурите място за дишане.
• Затворете устата си.
• Вдишайте през носа и издърпайте въздуха от стомаха. Опитайте се да се съсредоточите върху натискането на корема върху повърхността, докато дишате.
• Бавно издишайте през носа.
• Повторете дълбоките вдишвания в продължение на една минута.

Фаза 3: Дълбоко дишане, докато седите

• Седнете изправени на ръба на леглото или на здрав стол.
• Поставете едната ръка на корема, другата – на гърдите.
• Затворете устата си.
• Вдишайте през носа, така че да усещате вдишването от корема, където са ръцете ви.
• Бавно издишайте през носа.
• Повторете дълбоките вдишвания в продължение на една минута.

Фаза 4: Дълбоко дишане, докато стоите прави

• Застанете изправени и поставете едната ръка на корема, другата – на диафрагмата си.
• Затворете устата си.
• Вдишайте през носа, така че да усещате вдишването от корема, където са ръцете ви.
• Бавно издишайте през носа.
• Повторете дълбоките вдишвания в продължение на една минута.

Прозяване до усмивка

• Седнете изправени на ръба на леглото си или на здрав стол.
• Разтворете ръцете си високо нагоре, като едновременно с това се прозявате.
• Върнете ги пред вас и се усмихнете за три секунди.
• Повторете това в продължение на една минута.

Бръмчене

• Седнете изправени на ръба на леглото си или на здрав стол.
• Поставете едната си ръка върху корема, а другата – на диафрагмата
• Със затворени уста, дишайте през носа, така че да усещате вдишването от корема, където са ръцете ви.
• След като дробовете ви се напълнят, дръжте устните си затворени и издишайте, издавайки звука „хмммммм“. 
• Повторете за една минута.

Препоръките са от сайта на John Hopkins Medicine.

 Още по темата:

Какво да правим при COVID-19

Автор: Станислава Славова-Петкова

Госпожата по философия беше от старите дракони. Не, тя съвсем не беше стара, беше си съвсем добре. Намираше се в онази златна възраст, когато вече е изиграла главната роля в сънищата на учениците си от мъжки пол, но все още е далеч от другата, в която би могла да стане обект на подигравки заради фъфлене и забравяне. Всъщност никой не смееше да се подиграва с нея (всички предполагаха, че дори и директорът малко го е страх от леко пискливия ѝ глас). Тя беше ерудиран, начетен, интелигентен, космополитен човек, въобще от онзи тип хора, с които като се заприказваш и те хваща срам, че си чел и пътувал толкова малко.

Този срам в началото стъписваше учениците, особено след като единственият им пример до сега са били родителите или интернет. Постепенно обаче любопитството надделяваше и крадешком започваха да бодат мрежата с имена на места, личности, събития, книги, за които госпожата ей така, между другото, беше споменала. Така, в резултат на разказ за необуздания личен живот и свързаните с него пикантни подробности на един автор (английски класик), бяха прочетени десетина негови книги, които се предаваха от ръка на ръка в междучасията, а по-късно да се изгледат и няколко филма, правени по негови произведения.

Всичко това беше далеч от официалната учебна програма. Иначе в часовете си госпожата преподаваше философия, а за домашна работа даваше завъртени тези за съчинения, които изискваха сериозен размисъл и липса на източници, откъдето може да се препише.

Първата тема, която даде на учениците си за самостоятелно съчинение, беше какъв приказен герой искат да бъдат – да бъде написано като разказ. Повечето тийнейджъри нямаха никаква фантазия. Но за сметка на това бяха гледали всички филми на Марвел. Да, госпожата също ги беше гледала, най-малкото от обща култура, защото това бяха филмите с най-голяма гледаемост и тя искаше да се ориентира в нагласата на публиката. Децата може и да не бяха чели Серафим на Йовков, но Хълк си беше друго нещо. Отделни единици проявиха капката творчество, която се търсеше, с идеите си за всемогъщи лечители, избавители от глада и болестите, и щедри благодетели с вълшебни портфейли, в които винаги има пари.

Едно от съчиненията ѝ направи впечатление, тъй като на пръв поглед нямаше нищо супергеройско в него. Момчето искаше да бъде оракул. Като всеки друг предсказател, и този можеше да предрича бъдещето. Интересното беше обаче, че веднъж съобщил го на хората, те не можеха да го променят по никакъв начин. Това беше доста странна способност. Имаше хора, които идваха при оракула и го молеха да им каже бъдещето, но той не го съобщаваше на всеки. Първо разговаряше с посетителите си, отношенията в семейството им, дали имат болни роднини. И после сам решаваше дали да им каже какво ги очаква. Случваше се да върви по улиците и внезапно да почва да говори на някого. Отчасти решаваше съдбата им и ги лишаваше от избор. Разбира се, живееше сам, нямаше деца. Да притежаваш подобна дарба и да имаш любим човек до себе си беше голямо предизвикателство. Веднъж дори се беше влюбил, но видял смъртта на едно от бъдещите си деца, категорично реши, че тази страница от живота му е затворена.

Как учат съвременните деца

Госпожата беше запленена. Въобще не беше очаквала толкова задълбочено философско съчинение от тийнейджър, прикрито под бледото заглавие – „Героят на бъдещето“. Отбеляза си името на ученикът, който го беше написал, на ум и продължи да преподава по програма.

Първият срок беше преполовен, когато госпожата реши отново да даде домашна работа с темата „Парите“. Учениците имаха пълната свобода да пишат каквото решат, стига текстът да е поне една стандартна страница, да е свързан по смисъл и да се разказва за парите. Някои бяха преписвали дословно от Уикипедия кога, къде и защо са възникнали парите. Други бяха изброили какво ще си купят или къде ще отидат, ако имат достатъчно пари. Трети, усетили, че може би ще изкарат по-висока оценка, ако свирят на тези ноти, бяха писали как ще построят болници и разни центрове за подпомагане, хранене и осигуряване на работа на безработните. Точно този ученик беше писал как човек става беден. В пряк и преносен смисъл. На три страници той беше развил няколко житейски варианта как човек обеднява, дали се ражда беден или сам определя съдбата си да стане такъв. Доколко родителите или липсата на такива имат вина за това. Къде живеят бедните, с какво се хранят, как оцеляват. Беше пресметнал колко килограма пластмасови бутилки трябва да се върнат на вторични суровини, за да се купи един хляб и едно кисело мляко. Втората половина на съчинението развиваше теорията за духовната беднота – дали тя е вродена или придобита и как се лекува. Кой е истински богатия духовно човек? И т.н.

Работата на ученика в час успешно прикриваше този философски и мечтателски талант и госпожата разбра със сигурност, че домашните работи, писани вкъщи, са щедро подпомогнати от вещата ръка на родител или роднина. Самата тя гореше от желание да постави нова тема, но ограничението на годишното разпределение на материала и невъзможността физически да си причини четенето и оценяването на толкова много плява, за да се наслади наистина на едно-единствено съчинения, я възпираше.

Реши да постави капан, който щеше да щракне на родителската среща за отчитане на резултатите от първия учебен срок. Зачака датата на срещата с нетърпение, за да се запознае лично с истинския писател, който стоеше зад името в графата „Родител“.

Но остана разочарована. На родителската среща беше дошъл бащата. Пред нея стоеше уморен от работа, около четиридесет годишен мъж. Гъстата му тъмна (нуждаеща се от подстригване) коса загатваше за вече попреминала красота. Очите му бяха потъмнели и подути от недоспиване. Дрехите бяха чисти, но поизмачкани. Госпожата по философия реши да му даде шанс, въпреки запуснатия му, с нищо не издаващ интелигентност вид. След няколко провокативни въпроса, тя успя да разбере, че с детето се занимава майката, но той ще ѝ предаде всичко, което се каже и случи на родителската среща. Учителката остана изненадана как майката успява да отдели толкова внимание на сина си и очевидно никакво поне на външността на мъжа си. Остана ѝ надеждата, че съчиненията от втория срок ще се отличават със същия стил и задълбоченото мислене.

Темата беше – „Кой е най-добрият подарък“. Все още, чисто по детски, повечето ученици се бяха хлъзнали по повърхността на плейстейшъните (защото ВСИЧКИ имат), домашните любимци (може би на някой не му даваха да държи животно вкъщи), ховърборд, бижута, телефони, въобще – ЯКИ неща. Пак същите бели врани продължиха традицията и ОТНОВО писаха за здравето, помощта за бедните и лечение на болните.

Ученикът беше писал за свободното време. Теорията, която беше развил обясняваше, че ако искаш да подариш нещо наистина ценно на любимия човек, трябва да направиш така, че да му осигуриш свобода и свободно време. За да може той да твори или просто да се занимава с нещото, което наистина му харесва и обича. Разбира се тук не ставаше въпрос за извратени или незаконни неща, а бяха дадени примери за бродиране на гоблени, четене на книги, гледане на филми, рисуване, излъскване с вакса на колата, сглобяване на кошери за пчели, разходка в природата или просто каране на колело. Госпожата по философия прочете съчинението и се отпусна на дивана вкъщи. Никога не ѝ беше хрумвала точно тази идея. Да, искаше домашните ѝ хора да помагат в домакинството, дразнеше се, когато блееха по телефоните, докато тя готвеше или миеше чиниите. Но не ѝ беше хрумвало, че свободното време може да се поднесе като подарък, при това доста ценен.

Последното съчинение на ученика беше брилянтно. Темата „Роботите и изкуствения интелект“ го беше накарала да направи паралел с „Франкенщайн“ на Мери Шели. Развиваха се две теории. Първата беше, че самоосъзнаването на роботите като интелекти би ги довела до суицидно поведение. За това би могло да „помогне“ и вечното превъзходство, демонстрирано от хората. Както и вероятната липса на сродна душа. Втората теория развиваше точно обратната логика. Осъзнаващи колко близо до самото съвършенство са, разполагащи с практически неограничени възможности за самоусъвършенстване, роботите биха могли да решат, че нямат нужда от хората, дори в ролята им на обслужващ персонал. Тук разбира се идваха съвсем на място трите закона на роботиката на Азимов. Плюс няколко препратки към филма „Матрицата“ на Уашовски съчинението показваше интелект и завършеност на мисълта.

На всички родителски срещи до края на годината отново и отново идваше само бащата, все така усърдно записващ, макар и крайно уморен и с позападнал външен вид. Обеща, че да, ще предаде поздравите ѝ на майката на момчето и че тя всекидневно помага на сина им с домашните. Явно, че жената работеше от вкъщи или беше безработна, с толкова свободно време.

Лятото госпожата по философия ги видя в един от градските паркове. Бащата на момчето – висок и слаб, с тридневна брада, косата му беше станала още по-дълга. Вървеше леко приведен към жена си – дребна, слаба, с дълга, руса коса. Хванати под ръка, като влюбени. Разминаха се съвсем наблизо, но никой от двамата не ѝ обърна внимание, не я поздрави. Мъжът обясняваше нещо, а тя с тих глас му задаваше въпроси. В дясната си ръка жената държеше бял бастун и деликатно го люлееше пред себе си, като от време на време почукваше по настилката. 

Разказът на Станислава е спечелил второ място в Националния литературен конкурс в памет на Рада Казалийска, организиран от НЧ „Добри Чинтулов-1935“ за 2020 година. Препоръчвам ви и разказа Неочаквана ваканция.

Автор: Радина Бисерова

В семейството ни, както във всяко средностатистическо българско семейство, живеем с идеята за коронавирус от март месец насам. В домакинството ни не се гледа телевизия (освен детски канали), но при първоначалната паника в края на зимата, дори у дома се изгледаха няколко емисии новини и брифинги. Стриктно изпълнявахме мерките за изолация, преселихме се в къщата ни в провинцията, продължавайки да спазваме препоръките за дистанция. Петгодишният ни син още април месец ме разпита дали вирусът е опасен за децата или повече за възрастните. Не бих определила, че сме натрапвали идеята за световната пандемия вкъщи или поне така смятах до преди няколко седмици, когато се озовахме в един рибарник на едно приказно кътче от невероятната българска природа. Малкото ми момченце се любуваше на плуващите пъстърви и изведнъж радостно завика: „Вижте, вижте, златна рибка“. Наистина съзряхме риба „албинос“. Попитахме го кои ще са му трите желания към златната рибка и той започна да изрежда: „Да изчезне коронавирусът.“... Сякаш някой ми изля кофа с вода от рибарника. Предстоеше именният му ден и предположих, че ще поиска някой подарък или така обичаните от него лакомства. Дори не успях да чуя следващите му желания. Седях до него като попарена... как съзнанието на това крехко същество се е обременило, как се е случило, а ние дори не сме разбрали....

Смятахме, че макар отмененото лятно пътуване до Испания, с „шестицата от тотото“, която успяхме да изтеглим, отивайки до един гръцки остров, преди да въведат задължителните PCR тестове; както и септемврийската почивка сред дивите плажове на Северното ни Черноморие; дори юнското парти на открито по случай рождения ден на малкия; няколкото летни уикенд бягства на невероятни кътчета сред българската природа, са доказателства, че на нашата единица като домакинство - пандемията не ни се е отразила, поне привидно.

С идването на есента и повишаването на броя заразени в страната ковид започна да застига и нашето семейство. Първо в моя офис няколко колежки се оказаха заразени. Нямах пряк контакт с тях, но по препоръка на кризисния щаб на фирмата всички минахме на хоум офис режим за две седмици. В края на втората седмица се наложи целият клас на дъщеря ми да бъде сложен под карантина заради съученик с положителен PCR. Децата бяха на училище и в сряда, когато директорката беше минала да ги уведоми, а на родителите ни пусна съобщение в електронния дневник. Устното разпореждане от РЗИ било, че са в карантина от понеделник за две седмици. Интересно – децата са били в карантина от понеделник, но включително до сряда бяха на училище, дори и заразеното дете. Оттук е единият парадокс – явно трябват ясни разпореждания, че като си пуснеш PCR се предполага, че трябва да се самоизолираш до получаването на резултата, тъй като се оказа, че детенцето си е било на училище.

Седмица след обявената карантина на дъщеря ми сама потърсих личната лекарка, която каза, че фигурира в списъка за карантинирани лица. И тогава – седмица по-късно се появи кварталния да провери девойката ни, но информацията, която имаше беше, че самата тя е положителна и въпреки моите обяснения, че тя е под карантина, а не заразена, последва въпроса: „Кой ви носи храна?“. Още веднъж обясних, че само щерката е под карантина, а останалите можем да излизаме, при което получих коментар: „Добре, отбелязвам, че роднини ви носят храна“. Проверяваше я и следващите две вечери.

Точно седмица след започналата карантина на дъщеря ми вдигнах лека температура и дори обаждайки се на джипито заради дъщеря ми реших да се консултирам дали да не си пусна PCR, но тя ми препоръча да изчакам още няколко дни. Така и направих и денят, в който се почувствах добре, завърши вечерта със загуба на обоняние и вкус. Още на другата сутрин отидох да си направя тест. Почти 36 часа по-късно излезе положителният ми резултат. Тресеше ме, силите ми бяха изпити от някакво си там вирусче. Не можех да се позная. Едвам успявах да се надигна от леглото. Тъй като резултатът ми излезе през уикенда, единствено си позволих да пусна съобщение да уведомя личната ни семейна лекарка.

Какво да правим при COVID-19

Към педиатъра ни не подходих така снизходително и му звъннах два пъти, през които даваше заето. Докторът ми върна бързо обаждане. Исках да се консултирам дали да давам нещо превантивно на децата – даде ми насоки за витамини и предположи, че аз вече имам назначено лечение. Въпреки че получих смс, че от РЗИ ще се свържат с мен за насоки, веднага щом ми излезе резултата, до този момент никой не се беше свързал с мен, но нали беше уикенд. Прекрасният като човек, невероятен професионалист и един истински добър джентълмен – нашият педиатър ми даде насоки за моето лечение. Уикенд има за личните лекари, за РЗИ, но не и за хората с призвания, като лекаря на децата ми. Благодаря Ви, докторе!

В първия делничен ден звъннах на джипито, но не бях удостоена с честта да разговарям лично с нея, а със сестрата. Тъкмо им бях излязла в списъка със заразени. Интересуваше ги само дали искам болничен, нищо друго – дали съм добре, а останалите вкъщи, каква ми е симптоматиката, приемам ли медикаменти.

Същия ден трябваше да помогна на дъщеря ми с уроците за училище – темата беше – правата ни и задълженията като граждани. Четях на глас материала от учебника „Децата имат право на висококачествена здравна грижа, на чиста вода, здравословна храна и чиста среда, за да бъдат здрави“. И се замислих...от колко време се дъвче темата за строеж на детска многопрофилна болница. Моето дете вижда кварталния, който от вчера минава мен да проверява и знае, че имаме задължение да опазим околните и затова стоим вкъщи и полицията контролира дали спазваме правилата, но какво да й отговоря, като ме попита, а какви са ни правата като болни. Не знам имам ли права... Знам, че от домакинството ни се плащат ежемесечно данъци и осигуровки в размер, с който би могло да живее още едно семейство. Знам, че в този момент всички изнемогват и РЗИ, и лекари, но при положение че един лекар успява да върне обаждане и да ме попита как съм, защо личната не съумява да го стори. Въпрос на човечност или...

Безкрайно благодарна съм на подкрепата на съпруга ми, всички приятели, роднини и колеги, които безрезервно си предложиха услугите да ни пазаруват и ежедневно проверяваха как се чувствам. Благодаря на Господ, че засега не ми се наложи да звъня на спешна помощ и се моля да се опазят останалите у дома. Обещала съм си още на 41 ден от теста да ида и даря плазма, защото ако сами не си помогнем, не знам кой би могъл. Очевидно системата изнемогва, но и осем месеца бяха пропилени на вятъра. От първия официално обявен заразен с коронавирус в страната ни до ден-днешен никой от органите не намери времето да разпише ясни правила за следване при заразяване с вируса, който не се оказва като всеки друг. Определено не се имам за лигла, имам две естествени раждания без упойки и пределът ми за болка е доста висок, но тази корона успя така да натежи на главата ми, че на моменти не можех да се разпозная и както се казва „не бих го пожелала и на най-големият си враг“.

Остана да ми тежи и един въпрос. Имаме ли права като заразени с коронавирус в нашата мила държава или трябва да стискаме зъби и агонизираме вкъщи, или да се молим за връзки и невероятен късмет да бъдем прегледани адекватно?! 

Още от Радина:

Малка, черна рокля