Захарен памук

Автор: Ина Зарева

Аромат на море, слънце върху косата, лято в шепите. Ние двамата - с провесени крака от скалите и със захарен памук, лепнещ по лицата ни. Ядем бавно и напоително. Закачаме се с децата наоколо. Ето го Карлсон. И Пипи. Сърдита, нежна принцеса. Току-що проходил футболист. Бъдеща певица, крещяща с пълно гърло. Крием се зад клечките ароматни, розови облаци и гадаем какви ще са децата ни. На кого ще приличат повече? Какви ще са косите и очите им? Как ще се смеят? Защото да плачат, ние никога няма да допуснем.

Все още усещахме вкуса на последната захарна паяжина, когато около нас вече бяха най-прекрасните деца на света. Нашите захарни памуци се озоваха в ръцете им, а ние бяхме онези малки, черни точки зад грамадите от детски колички, надуваеми басейни, пояси, купища играчки, милион памперси, десетки дрехи за преобличане, които изпълваха всяка наша ваканция. Лято след лято. Година след година.

До днес. На плажа сме. Виждаме морето и то вижда нас. Няма никакви купища багаж около чадъра ни. Никой не плаче, не се сърди и не иска да изяде целия пясък на света. Очите ми не шарят в сто различни посоки. Ръцете ми не носят никого до водата и обратно. Не си спомням откога не съм се взирала толкова дълго в синевата отсреща.

- Хайде във водата! – не мога да повярвам, че аз първа го изричам.

- Само секунда, мамо, да си довърша страницата! – синът ми чете на съседния шезлонг.

Дъщеря ми също е потънала в книгата си и музиката, която кънти в ушите ѝ.

Захарният памук се превръща във вихрушка от милион розови прашинки – децата ми са пораснали! Децата ми вече са големи! Кога? Как стана това?

Солени целувки и пясък в косите

pamuk

Розови бански, сини бански, пояси на принцеси и на супергерои. Неизброими кофички, лопатки, водни пистолети и топки.

"- Мамо, страх ме е от водораслите!

- Всъщност, с тях русалките си мият косите и затова те са толкова дълги и прекрасни. Ако се осмелиш и твоята ще стане такава.

- Мамооо, смела съм! Дълга ли ми е косата вече?“

„ - Аз сега ще се гмурна много дълбоко, за да бъда смело момче като Немо. Ти ме чакай тук, не мърдай и само ме дръж за пояса.“

До вчера. Точно там зад ъгъла. Зад онази пръчка захарен памук, от която винаги правихме мачта на кораб. Замъци, лодки, водни колелета, дупки до другия край на земното кълбо. Медузи, риби, миди, уроци по плуване и гмуркане, приказки за всички морски същества и семействата им.

До вчера.

Днес всичко е изтекло като пясък през пръстите. Те четат на плажа, вместо да плачат. Знаят страховете ми и не искат да се правя на смела. Излизат първи от водата, за да поплуваме сами с баща им. Носят ни студени напитки, целуват ни и ни казват, че ни обичат.

От захарния памук не е останала и прашинка. Той ми липсва. Ужасно силно, ужасно нелепо ми липсва.

Наоколо притеснени майки се опитват да опазят бебешки пюрета от пясъка, а бащите - да скрият морето от детския поглед, поне за 5 минути. Иска ми се да кажа на всички колко скоро ще свърши това. Колко напразно и излишно бързаме. Колко кратко ще се носят грамадите с играчки и колко светкавично ще пораснат децата им. Искам да им кажа да оставят грижите си и да се потопят в морето. В него всички сме еднакви. Без значение какви сме, какво работим, родители ли сме или не, как живеем, от какво се страхуваме и от какво се разсмиваме. Телата ни по един и същи начин се разтварят във водата, все едно се връщат у дома. Все едно никога не е имало преди и няма да има след. Пълно сливане със себе си. Само ти и дишането ти. Само тялото ти и водата. В едно. И картините от миналите години. Плачещи деца, повръщащи деца, изплашени деца, вкопчили малки, почернели ръчички в теб. Обръщаш се бавно назад и откриваш колко грамадно щастлив си бил тогава. Точно там – малката, черна точица под грамадата багаж. И после плуваш бързо до следващата година, в която ще откриеш колкото необятно щастлив си бил и днес с безкрайното време, което имаш за себе си.

Малко слънце и някой, когото обичаш

760af276ee6f9b46d3f3a54c804b7c7d L

Щастието е огромен захарен памук, за който копнееш от раждането си. Веднъж опознал аромата му, цял живот тичаш напосоки през алеите, за да го откриеш. Поемаш го с треперещи пръсти и пълниш устата си с пуха му. Задължително запазваш клечката. Всеки следващ път ядеш все по-бавно, защото вече си усетил времето. Той лепи по лицето, засяда в косата и ти ставаш все по-предпазлив, все повече се спираш само до аромата му и избягваш вкуса му. Вече си голям човек, прекалено сладко е за теб. Купуваш на децата си, ядосваш се за изцапаните им дрехи и не посягаш към нито една розова стружка.

Докато един ден и децата ти спират да го искат. Копнееш до болка за познатия вкус на свобода, лято и любов. Прекалено възрастен си, за да си купиш сам. Празнотата е точно толкова голяма, колкото тази от липсващата грамада багаж на плажа.

- Хайде, мамо, излизай вече! Ще посинееш от тази вода.

- Само ако си вземем захарен памук!

- Глупости! Та това е захарта за цяла година в диетата ми. А и сама си казвала колко е нехигиеничен.

Щастието не може да е стерилно, безвкусно, диетично и прекалено сериозно. Не можеш да го видиш сега, така както не можеш да видиш бъдещото си дете, преди да го имаш. Но то се ражда всеки ден и след време ти показва как те е носило в прегръдките си, как е гъделичкало клепачите ти или е редило миди на гърба ти. Да, точно тогава, когато не успяваше да седнеш и за минута на шезлонга, когато гърбът ти изгаряше от строене на замъци, когато нямаше търпение да се прибереш от морето, за да поспиш.

Щастието ще дойде след време и ще ми каже, че е било тук, докато съм прочела цели три книги на плажа, слушали сме музика слушалка до слушалка с дъщеря ми, а синът ми е ловил рапани и ги е пускал обратно. Ще ми каже, че ръцете ми вече не са заети с кофички, дюшеци и сладолед, за да могат отново да държат тези на съпруга ми. Че колкото и пораснали да са рожбите ми, косите им все още миришат на слънце, луничките им са все още бебешки, а в очите им е цялото лято на света.

Ще ми покаже, че изтича като пясък между пръстите само, за да мога да загреба отново.

Аромат на море, слънце върху косата, лято в шепите.

Ние двамата, с провесени крака от скалите и със захарен памук, лепнещ по лицата ни. Ядем бавно и напоително. Обещаваме си да го правим всяка година. Докато чакаме внуците.


Препоръчваме ви още:

До Аполония и отвъд

Последно променена в Неделя, 22 Юли 2018 11:06
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам