Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

До Аполония и отвъд

Автор: Ина Зарева

Нали знаете какво e, когато се появи едно натрапчиво, гъделичкащо желание, хванало под ръка настойчивото усещане за задължителност и двете заедно започват да танцуват из главата ви, докато не им кажете: „Ох, добре! Хайде!“

А когато в същия момент чуете човека до себе си да казва това и на неговите жужащи танцьори, които са досущ като вашите, тогава светът, макар и за секунда, спира да се върти, за да осъзнаете, че напук на годините, битовизмите, сметките и паркирането, все още мечтаете заедно и наум, и то толкова силно, че дори ви се получава.

Та това упорито жужене ни накара да изстържем последни отпуски и да хукнем с главата напред към последното морско сгушване и то в Созопол, и то по време на Аполония.

- Взимаме много малко неща! – наредих изрично на децата и се заех с всички сили да спазя собствената си заръка. Малкото багаж и малката открадната ваканция, носят усещане за младост, свобода и още нещо. Това още нещо, беше кучето ни, което оказа се има собствен багаж за цял отделен сак, но това е друга една история.

Пътуването е истински кошмар. Все повече безумни шофьори, убедени, че са по-умни от всички балъци, спазващи правилата, и че ще надхитрят тях, системата и самия Господ. Никога няма да успея да разбера това мъжко мерене на скорости, сили, възможности. Излишни, а често пъти и трагични героизми да стигнеш с някакви си минути по-рано. По средата на пътя попадаме на зверска катастрофа. Трупът на шофьора лежи покрит встрани от платното, а машината му е размазана. Децата са потресени и дълго време мълчим, а после говорим за смисъла на изборите, които правим и за правилата, които са създадени, за да се спазват.

Избрали сме по-дълъг, но живописен маршрут, по който имаме възможност да спираме често, защото лаещото бебе на задната седалка има своите потребности. Разхождаме го във всеки град с по-голям парк, макар че то е животно с достойнство и е свикнало да извършва нуждите си вкъщи на сигурно, спокойно и интимно, след като се прибере от дългата разходка навън. Този път някак разбира, че в колата сме пропуснали да му вземем банята и с много голямо смущение и обвинение в погледа маркира няколко градинки. Извън това, понася изключително спокойно своето първо дълго пътуване. Ясно показа, че харесва джаз, спи на рок, а регето леко го изнервя.

Последните километри се точат бавно и горещо като разтопен карамел, докато внезапно сивотата на пътя се гмурва в морската синева. И през ден да пътувам към него няма да спра да крещя: „Морето! Морето!“, при първата гледка на хипнотизиращата шир. Много сме интересни ние – посетителите на крайбрежните градчета. Мислим си, че морето е само наше, че си няма друга работа, освен да стои и да ни чака, и ето – ние най-после идваме, след дълги офисни и магистрални борби, за да се отдадем един на друг с него и завинаги. А мъдрите местни хора наблюдават нашите напъни и истерични обяснения в любов, махват с ръка на детския ни ентусиазъм да им обясняваме какво всъщност имат те и как трябва да му се радват, и с въздишка се отправят да подготвят онова, което морето им взима, докато ние се топлим в сухите си, градски домове.

Настаняваме се в прекрасно уютно място, което не само има изглед към целия бургаски залив, към красивите скали и волните делфини, но и няма нищо против малкия-голям лаещ член на семейството ни.

Много са любимите ми места, пръснати като бели камъчета по Черноморието, но Созопол има специално място в сърцето ми. Той е сладък и дъхав като сочна смокиня. Той е тайнствен и загадъчен като пещера. Той е съкровен и дълбок като олтар. Той принадлежи първо на себе си, а после на останалите – живеещи или прииждащи. За тях той е вечна муза. Още по-силно се усеща това по време на Аполония – по набръчканите калдъръмени вени преминават стотици вдъхновени от мястото хора - усмихват се, говорят, разглеждат, забелязват, оценяват. Дори тийновете са извадили носове от телефоните си и предимно снимат с тях наоколо. А наоколо е красиво. Много красиво. Морето целува нозете на града и се оттегля в покой. Залезът прегръща старите къщи, намига в прозорците им, изтяга се по покривите. И безбройните улички са изпълнени с красота. Най-много са книгите. Навсякъде има книги – на щандовете около летния театър, във витрините, в малките спретнати магазинчета, между изящните ръчно направени бижута, отново са наредени книги. Калейдоскопът се пълни с багри от картини, керамики, сувенири. Кичът е пренебрежително малко, за да му се обърне внимание. Колоритът се допълва от улични музиканти, мимове, неизменните снимки със змии, игуани, ретро облекла, съвременни врачки, които вместо да гледат на ръка, измерват цветовете на човешката аура. Тази наситена пъстрота не е дразнеща или прекалена. Тя се пропива във въздуха, забърква се с морския бриз и аромата на смокини и създава една по созополски различна атмосфера. И само в нея за толкова кратко време е възможно да се събере толкова много и толкова разнороден талант на едно място. Издателства и автори, музиканти и певци, актьори и художници – същински Аполоновци в този крайбрежен олтар, повеждат хората след себе си, за да изпълнят залите и сцените. Постановките се играят пред десетки правостоящи, а доайените на българската музика, заедно с по-младите си колеги, заглушават дори грохота на Нептун и песните на нимфите.

Щурците отбелязват грандиозно своята 50-годишнина. В публиката, наравно с преданите им фенове, хитовете припяват и много тийнове, за които явно хубавата музика няма възраст и поколение. Истински успокояващо действа фактът, че докато световните ти „идоли“ си отиват един след друг, родните са непоклатими като Зевсове.

Вечер се чувстваме богоизбрани да присъстваме на нечовешки талантливите представления, а денем обикаляме не по-малко възхитителните близки плажове. Доскоро като видех куче на пясъка, възмутено си мислех: „Само дано не се изпикае тук, където си играят децата ми!“ Този път възмущението ми беше още по-голямо: „Ама как няма да ми пуснат кучето да види и то море!“. Не само го видя, но изяде почти целия пясък от плажа. А плажът е чист и хората са ведри. Няма ги демонстрациите от началото на лятото – на мускули, силикон и техните притежатели. Няма я силната музика от близките заведения, няма го дори неизменния сърцераздирателен детски плач. Всички са затаили дъх за последна прегръдка с морето и хипнотично са се потопили в нея. Без излишна суета, показност и надменност. Хора и природа са в мълчалив обмен на сили, с които да успеят да издържат надничащата зад планините зима.

Връщаме се без обичайната тъга. Сетивата ни са толкова препълнени с преживяното, че бавно и протяжно го асимилират и подреждат в лавиците от спомени. На мястото на трагичната катастрофа движението отново е отбито. Млади момчета поставят паметна плоча на загиналия шофьор. Отново потъваме в мълчание.

„Да живееш на морето е особена привилегия.“, казва една българска писателка. Да живееш вече е привилегия, мисля си аз. Животът бълбука в шепите ти, готов да приеме формите, които му зададеш, а Созопол лепне като смокинов сок по пръстите и ги споява в едно Аполоново начало. 

Препоръчваме ви още:

Къща на морето 
Малко слънце и някой, когото обичаш 
Диана, ти си страхотна жена!

Последно променена в Понеделник, 11 Септември 2017 19:27
Прочетена 871 пъти

Forum Puls

LIVING DINOSAURS SOFIA 300x250

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook