Суета

Автор: Валентина Вълчева

„Суета!... Любимият ми грях!”

Помните Ал Пачино в ролята на Дявола, нали?

Е, на мен определено не ми е любимият грях, но пък ми е най-големият. Обаче не колкото ми се иска. Какво имам предвид ли? Ами най-големият ми е, защото определено не ми е все едно как изглеждам, особено в очите на другите, но не достатъчно, че да ме принуди да се взема в ръце.

Особено трагикомични стават нещата, когато се зададе сезонът на активното плажуване. Общо-взето нещата стоят така: миналото лято реших, че килограмите са ми в повече и ме е срам да се явя в изрязан бански, та затова си купих доста по-прикриващ цял. Това лято ме досрамя да се покажа и в него.

Споделих терзанията си с мъжа ми, без особена надежда да бъда разбрана. И не бях. Коментарът му беше в неговия почти спартански стил:

Аз така обичам – да има.

Абе то да има, ама хайде да не е чак в такова изобилие, а?

Още си спомням как в началото на връзката ни много ме мъчеше мисълта за едни пет-шест килограма, които бях качила, а той се опитваше да ме успокоява:

Тук, във Влашко, жената трябва да е по-пухкавка. Иначе ще кажат, че мъжът ѝ не я гледа добре, не я храни. Огледай се по село, да видиш – няма нито една кльоща!

И вярно. Всички дами в селото му бяха все добре гледани жени, ако мога така да се изразя. По едно време ми се мярна една стройна млада майка и му я показах, но той само махна:

Тая не е тукашна. Снаха е на едни хора.

Та за него нещата бяха съвсем наред. Дебелеех си и му създавах стабилна репутация на семеен мъж. За сметка на хармонията вътре в мен.

Не ме разбирайте погрешно! Като цяло чуждото мнение не ме вълнува. Не ми пука, ако говорите зад гърба ми, че съм наркоманка, алкохоличка, тъпа, злоба, свадлива вещица и каквото там се сетите. Самочувствието ми остава цяло и непокътнато. Но да каже някой, че съм дебела... Ужас! Пък и да не го каже, аз нали имам пет огледала само в коридора вкъщи? Колкото и да се опитвам да ги избегна, все попадам в обсега на някое и онова, което виждам там, изобщо не ме радва напоследък.

Но, както казах, не достатъчно, че да ме принуди да мина на строга диета. Всъщност изобщо на никаква диета. Истината е, че дори самата мисъл за диета ме изпълва със зверско желание да хапна нещо и то веднага.

Сега виждате ли трагедията в комедията?

Когато цял живот си бил „само брезент и арматура”, трудно свикваш после да виждаш в огледалото пухкава лелка. Пардон, „майка на две деца”, ако трябва да цитирам татко им.

Разбира се, имам желание да вкарам нещата в ред. Тоест в границата „до 60 килограма”. Но, както казваше Тодор Колев, понякога желанието е по-голямо от възможностите. Оказа се, че имам психологически проблем, който се изразява главно в невъзможността да спра да мисля за ядене, ако реша да мина на диета. Помисля ли си за диета, започвам да обикалям хладилника през петнадесет минути. Чувството за вина явно не е достатъчно силно, за да заглуши чувството за глад. С умиление си спомням една позната с подобен проблем, която с неподправен трагизъм въздишаше преди време: „Ще си умра така някой ден – гладна и дебела.”

Иначе поне не се отчайвам. Вярвам, че ако не в този живот, в някой следващ ще успея да изляза на глава със себе си и да вляза в задоволителна форма, колкото и да ме заплашва мъжът ми, че ако окльощавея пак, щял да ме зареже.

Опитах с фитнес в интерес на истината. Видя ми се за предпочитане пред диетите. Но срещнах упорита съпротива от страна на вродената ми ленивост. Добре де, мързел. Не съм по физическите натоварвания. Навремето в училище за една бройка да остана на поправителен по физическо възпитание, заради редовни скатавки от часовете. Точно така! Другите бягаха от математиката, биологията, химията или каквото там ги тревожеше, аз – от физическото.

Издържах точно три сеанса във фитнеса, колкото да установя, че не ми е стихията.

Добре. Все пак оставаха диетите.

След едномесечно мъчение успях да смъкна около пет килограма и... дотам. Колкото и да се опитвах, нито грам надолу. Естествено, отначало сама себе си убеждавах, че е виновен кантарът. Тези, електронните, са много неточни, ще знаете. После все пак се наложи да призная реалните факти. Не отслабвах.

И не стига това, ами мъжът ми с грейнали от щастие очи при всяко връщане вкъщи ме уверяваше:

Мило, имам чувството, че ставаш все по-пухкаво. Иска ми се да те щипна!

- Стига де. Поне ме излъжи!

И като за късмет, точно по това време се случиха няколко рождени и имени дни, солидно отпразнувани. Докато се сетя за диетата, дойде време за плаж. Престолонаследник №1 започна ежедневно да отваря раните.

Мамоооо, виж! Басейнът е отворен!... Мамооо, а пък тати каза да ме водиш на плаж... Мамоооо, миналата година беше много хубаво! Кога пак?...

Накрая, след доста мислене и терзания, реших да направя известен компромис със суетата си. Натоварих домочадието в колата и хайде на плаж на село. Цял Дунав ни е на разположение, няма да давам по 10 лева вход за басейн през ден, я! Пък и там знам едно-две по-закътани местенца, където евентуално няма да има никой друг.

Напразни надежди! Предполагам, няма нужда да споменавам, че точно тогава на закътаното местенце се изсипаха четири джипа народ, помъкнали моторница, джет и куче. Синовете ми бяха на седмото небе.

Аз изгорях. Нищо че на практика почти не излизах от водата, за да не се набивам на очи. И ако до този момент се чувствах в проклетия бански като наденичка, сега вече бях полуопечена наденичка.

Изведнъж обаче получих просветление. Спрях да оглеждам себе си и погледнах околните. И с изумление и облекчение установих, че с присъстващите дами сме си кажи-речи един и същ калибър. Солидни жени. Че и по-солидна от мен имаше една, а в почти незабележим бански.

Прави са хората – самочувствие му е майката! Ако ще, да се търкаляш по улиците, имаш ли самочувствието, че си стройна и крехка като някой от ангелите на „Виктория сикретс”, никой не може да ти стъпи на малкото пръстче. Аз забравих какво е да нося рокля, а по света щъкат цяла армия щастливо дебели жени, барнати в клинчета и бюстиета. Ай сиктир!...

Поех си дъх малко по-свободно и някак по-малко се чувствах в ролята на големия бял (полуопечен) кит. Което обаче далеч не е достатъчно, за да спра да мисля как, по дяволите, да сваля още някой грам, по възможност - без диета.

Ето! Казах „диета” и моментално се сещам за шоколад.

Трябва да разровя архивните чекмеджета за стария бански, че в този като се погледна, все едно виждам майка ми в огледалото!


Препоръчваме ви още:

Как Цола Ц. отслабна за лятото

На вкус и цвет таварищи нет

Последно променена в Четвъртък, 29 Юни 2017 20:07
Прочетена 4457 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на