Моята чанта

Автор: Анелия Икономова

Отскоро се боря с упорит косопад, който ме превърна в още по-неприятна жена, ръсеща кълбета косми и последни надежди, че някога ще изглеждам що-годе прилично. В началото се правех, че не забелязвам нарастващите косми по четката, после кичурите в ръката, обаче един ден ми писна и реших – ще го отворя тоя ужасен, огромен гардероб и под тоновете шезлонги, помагала по математика и парцалки, със сигурност ще изкочи лосионът, дето си купих преди… време. Ще се намажа два пъти и вече няма да изглеждам като овца със зимно руно през април!

Докато местех един кашон и съсредоточено си задавах логичния въпрос - „Защо не ги изхвърлиш тия неща, жено проста?“, нещо се строполи в краката ми. Погледнах – чанта! Черна чанта. Моята черна чанта – хубава, кожена, непокътната, напомняща за друга жена, за други времена, за друг свят. Помня, когато си я купих – беше скъпа, стоеше в един лъскав магазин и ме чакаше. Аз бях студентка, напълно лишена от идеята, че е лудост да си купиш чанта на цената на скромна сватбена рокля и инвестирах спестяванията си в нея! Защото ме викаше, как защо? Мен чантите не ме викат по принцип. Мълчат си. Обувките дерат гърла, но чантите - тц! Взех я. Отнесох си я вкъщи, разглеждах я, въртях я, мирисах я, подреждах разни работи вътре, после ги вадех и слагах други, оказа се обаче, че в скромния ми студентски гардероб, няма абсолютно нищо, което може да се съчетае, поне прилично, с прекрасната ми нова чанта… а пари за дрехи скоро няма и да има. Та… имам копче, трябва ми балтон! Сложих я в една кутия, да чакаме по-добри времена, за да се представим като двойка в обществото. По-добри времена дойдоха, но не и за модните ансамбълчета, за които копнеех. Роди се първото дете, не спах две-три години, изкарах няколко нервни кризи и реших, че с две деца няма как да не е по-лесно. Роди се и второто. Вече приличах на китоловен кораб, а одеждите ми наподобяваха зле скроена, лекьосана мушама и съвсем забравих за старата ми любов, а тя все така ме чакаше търпеливо в кутията.

Кошмарите на многодетните майки

chanta3

Един ден мъжът ми се прибра и обяви, че след месец ще ходим на някакво парти, с негови приятели в София. Дойде и нашият момент – аз и тя... за пръв път заедно пред публика. Уших си едно черно покривало, да е в тон с ненагледната ми красавица и зачаках! Десетина дни преди събитието обявиха родителска среща, първо на едното, веднага след това и на другото дете. Рекох си, що пък да не направя една предпремиера. Покрих се с грозния черен плат, сложих червило, взех ЧАНТАТА и с бодра крачка - към детската градина. Оказа се, че ще боядисват шкафчетата и трябва да вземем дрешките на децата, хубаво де, ама аз не нося нищо освен червило и най-яката чанта на света? Яка не яка, набухах в нея малко парцалки и тръгнах към другата родителска среща. Там пък стана ясно, че милият ми син си складира части от играчки, които носи в детската, чупи и прибира в шкафа. Изпъшках дълбоко и я отворих, а тя ме гледаше обидено: „Какво, по дяволите, правиш? Разкарай тия боклуци и карай към Виена!“. Прибрах се вкъщи депресирана и с чувството, че някой умира от смях, докато ме гледа – оклюмал кит с разбита мечта.

Вечерта на партито повторих ритуала – черното платнище, червилото и ТЯ! Не можем да не блеснем днес! Това е нашата вечер! Всичко вървеше чудесно, мисля даже, че цялата компания ме гледаше завистливо и тайно ходеха да пушат навън, за да ни обсъждат - „Откъде ли я е взела?“ , Много е хубава бе, как пък аз не мога да си намеря такава ?“, „Виж как изящният аксесоар прави всичко, изобщо не се забелязва, че е станала сто кила“, „Христо, ако погледнеш още веднъж тая шибана чанта, ще те напусна – обещавам ти!“ После някой даде идея да отидем на дискотека и това е позорният край на нашата първа и последна вечер.

Някога си бях съвсем наред 

chanta2

Дискотеката няма да я коментирам, само ще спомена, че беше в Студентски град. На вратата охрана – пет броя. Усмихват се кисело и ме спират с:

- Госпожо, дайте да погледнем! - и посочи с поглед към ръцете ми.

- Как ще ви дам чантата, бе? Няма да стане!

Мъжът ми ме изгледа грозно и заплашително и изскърца:

 - Дай да ти видят проклетата чанта, няма да я изядат!

- Я не я обиждай! Нямаш представа през какво сме минали, за да стигнем до тук!

Охраната взе да гледа свирепо и бях принудена да им я дам. Зад нас се струпаха хора, защото ден-пик, час-пик, аз неразбрана зла жена, която се опъва вече 5 минути на вратата. Едно от момчетата я взе, докато аз си веех с флаер, почервеняла от възмущение, и както си гледаше вътре, се опули като лемур, после се засмя и започна да вади - крак от спайдърмен, детски чорап – 1 брой, колело от количка - 1 брой, лигавник с част от порция супа по него - 1 брой, две рисунки на есенни листа и една апликация – по мое мнение на нещо, което няма земен произход.

Погалих старата другарка и я прибрах в кутията. „Ще си ушия друго платнище и този път ще бъде различно - обещавам!“ – казах ѝ тихо.

Носете си новите чанти, момичета! Купувайте си рокли за тях, правете си поводи за тях и не оставяйте нищо за после! Няма после, после не е същото!

Освен че пие вино, пише интересни истории и гледа трите си хлапета, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й можете да разгледате ето тук.


Препоръчваме ви още:

In vino veritas

Някой ден...

За мамнезията и други отклонения 

Последно променена в Четвъртък, 11 Октомври 2018 14:51
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам