Как не купих жълт папагал

Автор: Анна Бикова

- Мамо, купи ми папагал! Моля те! Жълт!

Нищо особено, утрото вече започна…

Никога не съм се съмнявала, че нещото след думата „купи“ трябва да е жълто. Защото жълтият цвят заема най-високо място в ценностната система на Саша и се оформя като фаворит, затова през последните три месеца купувах само жълти неща. Той поиска жълта тениска, жълти сандали, жълта количка, бонбони с жълти опаковки и жълто грозде.

(Гроздето, между другото, беше по-скоро леко жълто, защото продавачката можеше да мисли само в две категории – „черно“ и „зелено“.) Тя на висок глас обясняваше, че гроздето е зелено, докато го теглеше на кантара, а Саша ревеше с пълно гърло: „Искам жълто!“. В опит да изляза от положение, започнах да й намигам и да успокоявам Саша, че всеки момент тази мила жена ще избере за него най-жълтото грозде. Но тя категорично заяви, че няма жълто грозде, с което незабавно се лиши от компанията на майката със странни тикове в очите. Купихме грозде от съседния щанд, където едно младо, усмихнато момиче се съгласи, срещу 50 рубли, да обяви всичкото зелено грозде за жълто.

Откъде се появи сега този жълт папагал? Нищо не предвещаваше такава заплаха за спокойствието ми. Нито книгите, нито филмчетата, нито разговорите, нито обстановката в последно време не са били свързани по някакъв начин с папагали. Как му хрумна? Откъде се появи тази идея и какво послужи за импулс, за мен остава загадка.

- Моля те, купи ми папагал!

Умиляват ме домашните любимци, но предимно в чуждите домове. Папагалът не е присъствал и в най-дръзките ми мечти, изобщо не се вписва в плановете ми, а и в стаята няма място за жълта клетка с жълт папагал.

- Купи ми папагал! Моля теее! – атаката продължава цяла сутрин.

Когато момчето ми започне да удължава „моля тее“ и да ме гледа в очите, се плаша. Плаша се, защото знам, че ще се съглася. Прекъсвам зрителния контакт, за да спре хипнотичното действие на вълшебната думичка, и започвам да си говоря сама. Някакви банални въпроси:

- А кой ще го храни?
- Аз!
- А когато отидем при баба и папагалът остане сам? Кой ще го храни?
- Не знам.
- Ами помисли. Когато имаш отговор, ще се върнем на този въпрос.

Целувам го по двете бузки, предавам го на възпитателката, отдъхвам си и с излизането от детската градина забравям за папагала.

Спомням си за него след часове, в същата градина, когато синът ми се втурва към мен с вик: „Измислих го! Ще го вземем със себе си! Хайде да отидем в магазина за папагал.“

И отиваме в зоомагазина.

По пътя все още тая надежда, че в магазина ще има само зелени и сини папагали. Нищо подобно. Там два безотговорно жълти, къдроглави папагала активно пръскат храна около себе си. Подът е посипан със семена в радиус от един метър около клетката. Веднага ми просветва, че ще ни е нужна прахосмукачка робот.

- Моят е този! С бялата опашка! – възторжено крещи Саша.

Извиквам консултанта. Той пита учтиво:

- Какво бихте искали да знаете за птиците?
- Нищо не знам за папагалите, бихте ли ми обяснили накратко как се отглеждат. (Много ми се ще да чуя нещо, което ще бъде сериозна причина да не купим папагал.)

Сред потока информация откроявам фразата: „Плаши се от резки звуци.“ И обръщам внимание на продавача върху факта, че в дома на потенциалния папагалопотребител има две деца. Продавачът видимо много обича птиците и искрено се вълнува за тях. Изказва опасение, че от постоянния стрес папагалчето може да се разболее. После с лек уплах поглежда сина ми, който в този момент се втурва към нас с викове: „Открих жълта клетка за него!“ Очите на продавача се разширяват. Прави малка пауза и внимателно казва:

- Не е препоръчително да се отглеждат папагали, докато детето не навърши 6 години.

Моля го да повтори още веднъж казаното по-силно, с акцент върху думата „шест“. След това клякам до нивото на Саша и с интонация „миличък, направих всичко, което можах“, поглаждайки го по гърба, казвам:

- Чу ли? Можем да купим папагал, едва когато навършиш шест години. Иначе птичката ще се чувства зле и може да се разболее.
- Ами аз съм на 10 – парира ме той.

Аз наистина забравих, че Саша е на 10. Помня, че е на 4. Потвърждава го и актът му за раждане. Но от момента, в който батко му навърши 10 години, той упорито убеждава останалите, че също е на толкова. Понякога дори е на „шешнайсет“.

- Добре, на 10 си – съгласявам се аз – но трябва да си на 6. Разбираш ли?
- Разбирам!
- Тогава кажи на папагалчетата "довиждане" и да отидем да ти купим нещо вкусно.
- Сладолед!

„Десетте“ години на сина ми са прекрасна възраст. Все още лесно можеш да го убедиш и да отвлечеш вниманието му. Важно е да знае, че мама не игнорира потребностите му, че всичко, за което говори и което иска, е много важно.

Още от същия автор:

Един експеримент с грахови зърна 
Защо да сравняваш децата невинаги е лошо 
Аз съм мързелива майка


Последно променена в Понеделник, 16 Октомври 2017 01:49
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Безизходица

Безизходица

07 Окт, 2018 Истории

Ами аз изкарвам парите…

Ами аз изкарвам парите…

05 Окт, 2018 Забавно

Обичам сина си повече

Обичам сина си повече

06 Окт, 2018 Отношения

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

За Валери и Креслите

За Валери и Креслите

22 Окт, 2018 Истории

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Душа не се трансплантира

Душа не се трансплантира

20 Окт, 2018 Истории

Не ме гони!

Не ме гони!

19 Окт, 2018 Истории

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам