Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Аз съм мързелива майка

Откъс от книгата на Анна Бикова „Самостоятелното дете или как да станеш „мързелива“ майка“.

Аз съм мързелива майка. Да, мързелива. И егоистична и безотговорна, както може би се струва на някои. Защото искам децата ми да са самостоятелни, инициативни и отговорни. А това означава, че трябва да им дам възможност да проявяват тези качества.

Когато работех в детска градина, наблюдавах немалко примери на родителска хиперопека. Оттогава съм запомнила един случай с тригодишния Славик. Тревожните му родители смятаха, че той винаги трябва да изяжда всичко, което му се сервира в градината. Защото иначе ще отслабне. Не зная как го хранеха вкъщи, но при нас дойде с явни проблеми с апетита. Дъвчеше механично и гълташе всичко, което беше сложено в чинията му. При това, трябваше да бъде хранен, защото не можел да яде сам. И от първия ден аз започнах да го храня, наблюдавайки пълното отсъствие на емоции по лицето му. Поднасям лъжицата – отваря устата, дъвче, преглъща…

Трябва да призная, че на готвача ни невинаги му се получаваше вкусна храната. Много деца в този ден отказаха порциите си (и аз прекрасно ги разбирам). Но Славик изяде всичко. Питам го: „Искаш ли още?“ – „Не.“ – отговаря ми той и пак отваря уста, дъвче и преглъща. – „Ако не ти харесва – не яж!“. Очите на момченцето станаха кръгли от изненада. То не знаеше, че може и така…
Отначало Славик се наслаждаваше на придобитото си право да отказва храна и пиеше само компот. После започна да яде и да иска допълнително, ако ястието му хареса, но спокойно отместваше чинията, ако нещо не му е по вкуса. Така изгради самостоятелност в избора си. След време престанахме да го храним с лъжица и започна да яде сам. Защото яденето е естествена потребност. Гладното дете яде само.

Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня децата си. На година им връчвах лъжицата и сядах да се храня до тях. На година и половина вече боравеха и с вилица. Разбира се, докато тези навици се създадат, често ми се налагаше да чистя масата, столовете им, и тях самите, след всяко хранене. Но това си беше мой избор между „мързи ме да ги уча, по-бързо ще го направя сама“ и „мързи ме да го правя сама, ще направя усилие да ги науча“.


Още една естествена потребност – „ходенето по нужда“. Споменатият вече Славик вършеше всичко в гащите си. Майка му, за наша изненада, отхвърли препоръките ни да води детето до тоалетна на всеки два часа: „Вкъщи го слагам на гърне и докато не си свърши всичко, не става.“ Явно тригодишното дете очакваше и тук да го водят в тоалетна и да го уговарят, и не дочакало това да се случи, мокреше гащите си. И през ум не му минаваше, че това е нередно; че панталоните трябва да бъдат свалени; че трябва да обуе сухи и да предупреди възпитателите.
Ако родителите изпреварват всички желания на детето, то няма да опитва и дори да търси помощ…След седмица проблемът с мокрите гащи беше решен по естествен път. „Искам да пишкам!“ – гордо съобщаваше на всеослушание Славик и се отправяше към тоалетната.

В градината всички деца започват да се хранят самостоятелно; да ходят в тоалетна самостоятелно; да се обличат самостоятелно; да си измислят занимание; да търсят помощ; да решават проблемите си. Аз не съм привърженик на ранното пускане на детска градина. Напротив, мисля, че за детето е по-добре до 3-4-годишна възраст да си остане у дома. Говоря това от позицията на разумния родителски егоизъм, при който хлапето не се задушава от хиперопека и има пространство за развитие.

Преди време на гости ми дойде приятелка с детето си – двегодишно. В 21 часа тя тръгна да го приспива. Детето не искаше да ляга, но майка му настойчиво го задържаше в леглото. Опитвах се да я разубедя: „Според мен на него още не му се спи.“ (Все пак то скоро дойде, тук има деца, нови играчки). Но приятелката ми упорито продължаваше да настоява. Противопоставянето продължи два часа. В крайна сметка, детето все пак заспа. След него заспа и моето. Когато се умори, просто се примъкна в креватчето си се унесе. Аз съм мързелива майка. Мързи ме да приспивам. Знам, че рано или късно, детето ми ще се измори и ще заспи само, защото сънят е естествена потребност.

През почивните дни обичам да си поспивам до късно. Една събота се събудих около 11 часа. Синът ми (на 2,5 години) седеше и гледаше анимация, дъвчейки парче кекс. Включил си телевизора сам, открил си филмчето, заредил го в DVD-то. Беше си намерил и зърнената закуска и млякото. Съдейки по разсипаната храна, разлятото мляко и мръсната блузка, се беше нахранил. А големият му брат (8 години) вече беше излязъл. Предният ден се беше уговорил с приятеля си (и с неговите родители) да отидат на кино. Аз съм мързелива майка. Казах, че няма да стана толкова рано. И ако иска да отиде на кино, да си нагласи алармата за събуждане и сам да се приготви.
Не се успа…( В крайна сметка аз също си бях настроила събуждане, ослушвах се, докато се приготвяше и излезе; получих есемес от майката на другото момченце, че всичко е наред, но всичко това за детето ми остана „зад кадър“).

Освен това ме мързи да проверявам сака с екипа за самбо, да суша вещите им след басейна. Мързи ме и да уча, заедно с тях. Мързи ме да изхвърлям кофата, затова синът ми го прави, излизайки за училище. Имам наглостта да го помоля да ми направи чай и да ми го сервира, докато съм пред компютъра. Подозирам, че с всяка следваща година ще ставам все по-мързелива…

Когато обаче ни гостува баба, с децата настъпва интересна метаморфоза. Тъй като живее далеч, тя идва веднъж седмично. Големият веднага забравя, че може сам да си подготвя уроците, да си стопли обяда, да си направи сандвич, да си приготви раницата и да отиде на училище. И даже се страхува да заспи сам. До него трябва да е баба му! А тя хич не е мързелива…

Децата са несамостоятелни и инфантилни само ако така е удобно на родителите им.

Ava1От автора

Случи се така, че тази статия се появи в чуждите блогове много по-рано, отколкото в моя собствен. Преди две години, в един сайт по приложна психология, публикувах пост „Аз – мързеливата майка“, в отговор на дебати за инфантилизма на подрастващото поколение. След време ми позвъниха от едно списание с молба да го публикуват като статия. През следващите две години непрекъснато ме търсеха хора, които се интересуваха аз ли съм авторът. Оказа се, че моята публикация води свой собствен живот и е много споделяна и коментирана в социалните мрежи. При това, из интернет се подвизаваше някаква съкратена версия, от която не всички можеха да разберат, че не става дума за истински мързел, а за създаване на условия за развитие на детската самостоятелност. За разликата между „мързи ме да ги уча, затова ще го направя сама“ и „мързи ме да го правя вместо тях, затова ще ги научи да се справят сами“. По-подробно за възпитателния подход, при който няма място за хиперопека, за задушаващата и жертвоготовна родителска любов и за поемането на отговорност и формирането на здравословни навици на личността, съм писала в книгата си.

Анна Бикова е психолог, педагог и арт-терапевт.

Интересна гледна точка по въпросите на възпитанието ще намерите и в Дали родителите са свръхтолерантни?

Още за възпитаването в самостоятелност можете да прочетете и в Когато не иска да спи само и Гладен ли съм, или ми е студено?

Последно променена в Понеделник, 19 Юни 2017 18:53
Прочетена 26183 пъти

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook