logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Помните ли случая в САЩ, през януари тази година, когато 13-годишно момче избяга от къщи, след като родителите му взеха мобилния телефон? Детето беше открито мъртво, загинало в студа, 4 дни по-късно. Разбира се, не всяко дете се пристрастява до такава степен, но границата между нормална употреба на електронни устройства и истинска обсесия е много тънка. Мисля, че съветите на тази психоложка ще са полезни за много родители през ваканцията и не само.

През ваканциите децата често са оставени сами с компютъра. Виждате, че след игра на таблета си, наследникът става агресивен? Понякога дори ви заплашва? Молбата да спре с игрите предизвиква истерия? Детето ви се опитва да заобиколи ограниченията, които са му наложени и ползва лаптопа тайно? Вероятно е време да повторите правилата и да се заставите да ги спазвате и вие самите.

Настоявайте на своето. Това е първо правило за всички родители, когато става дума за използването на каквито и да било технологични средства. Какъвто и начин да сте избрали да осъществявате този контрол, бъдете последователни в отстояването му.

Епизодичните слабости – понякога да се казва „не“, понякога „да“ са честа грешка на родителите. Ако постоянно отговаряте с „не“ на молбите на децата да удължат времето за игра на таблета с 5 или 10 минути, те ще престанат да питат. Ще разберат, че винаги ще получават отказ. Ако казвате ту „да“, ту „не“ ще ви молят постоянно с нагласата, че в някакъв момент ще ви пречупят, защото по-рано са успявали.

Ако детето не слуша, това най-вероятно е следствие от родителската непоследователност. Децата се държат така, както им е позволено. Точно затова последователността е толкова важна.

Какво е Синдром на електронния екран

igri online2

А ако си причини нещо лошо?

Поканиха ме да се запозная с осемгодишния Луис, защото поведението му в училище силно се е променило през последните няколко месеца. Спори с учителите, нарушава правилата, пречи на останалите. Срещнах се и с майка му и разбрах, че тя също има много проблеми с него. Жената разказа, че Луис редовно вдига скандали и изпада в истерия, ако го помолят да остави таблета си. Искал да има пълен достъп до него и на родителите им било все по-трудно да отказват, защото поведението му рязко ставало агресивно – запрашвал ги, че ще се нарани, че ще нарани по-малката си сестричка или ще счупи нещо.

Бащата често пътувал в командировки и за възпитанието на сина отговаряла преди всичко майката. Тя започнала да се притеснява, че детето може да се самонарани. Първоначално родителите се опитали да наложат някакви ограничения за ползването на таблета, но понякога, когато момчето било уморено и не можело да заспи, майката му разрешавала да поиграе с него в леглото, защото това го изморявало и заспивало по-бързо. Макар да знаела, че това е лоша идея, му позволявала да го прави, за да може тя самата да си почине или да свърши нещо вкъщи.

Постепенно той започнал да изисква все повече и повече време за игри преди и след училище. Майката разбрала, че ситуацията излиза от контрол и започнала често да му отказва. Това само влошило поведението на Луис. Той нападал сестричката си, заплашвал да разбие телевизора и маминия телефон, да изхвърли собствения си таблет през прозореца.

Жената се почувствала съвсем объркана, мислела, че лошо е възпитала детето си, щом се държи толкова агресивно. В крайна сметка започнала да му разрешава да играе на таблета, защото само това го успокоявало. Понякога опитвала да бъде строга, друг път отстъпвала. Държала се непоследователно и не успяла да запази авторитета си. След време Луис започнал да се държи зле и в училище.

Смартфон за детето

37b053d298ad6b8a5ead98aec083d327 XL

Налагането на лимити и отстояването им

Моята намеса се ограничи преди всичко до майката. Върнахме се към основите на възпитанието, за да ѝ помогна да наложи граници и да стане последователна. Помогнах ѝ да осъзнае, че може да извоюва победа, независимо от това колко агресивно е поведението на момчето. Успокоих я, като ѝ казах, че когато мъжът ѝ отсъства, може да разчита на подкрепата ми и на подкрепата на близките си (с които не беше споделила проблема си от срам).

Жената първо наложи забрани за ползване на таблета през почивните дни. Покани вкъщи баща си и каза: „Днес ще дойде дядо ти и докато той е тук, ти забранявам да ползваш таблета си.“ Дядото пристигна и се опита да разсее Луис, поддържайки правилото наложено от мама. Възрастните казаха на детето, че ако не слуша, ще изключат интернета и дори електричеството. Дядото оказа много сериозна подкрепа на майката и ѝ помогна да почувства, че властта отново е в нейни ръце.

Много скоро Луис разбра, че това е планиран подход и че майка му ще се придържа към него. Казаха му, че ако счупи таблета си, просто вече няма да има, същото се отнася и за телевизора. А ако обиди сестра си го очаква много сериозно наказание – ще му приберат всички любими вещи.

В друг случай използвахме отнемането на таблета като наказание, защото това беше основното му забавление. Ако се държеше лошо, майката му намаляваше позволеното време онлайн.

Създадохме график за ползването на всякакви технологични средства, към който жената строго се придържаше: ако всичко е наред, тя спазваше този график. Ако нещо не беше наред, отново се придържаше към него. Най-важното в случая беше да е последователна.

Луис постепенно си научи урока и разбра, че майка му ще следва ограниченията в ползването на таблета и че агресията няма да му е от полза. Когато осъзна този факт, той се успокои и прие правилата, защото беше по-добре да ги спазва, отколкото съвсем да няма достъп до устройствата.

Майка му от своя страна започна да му отделя повече време. Заедно караха велосипеди в парка. Четеше му приказки за лека нощ, за да заспива по-лесно.

Придържайки се към установения график, тя успя да намали времето за онлайн игри двойно, до много по-приемливи нива. Тази последователност се отрази благоприятно и на поведението на момчето в училище.

Договор за електронни игри с тийнейджър

a2a520e3be86eae9697108af8c2431bc XL

Как да отстоявате позициите си

1. Очертайте ясни и точни граници, дори ако детето ви бурно се противопоставя на ограниченията във времето за ползване на технологии.

2. Строго се придържайте към изискванията си – то трябва да знае точно кога трябва да спре. Ако работите онлайн, стоите във фейсбук или туитър, по-скоро ще сте склонни да дадете още 5 минути на детето. Тези 5 минути ще прераснат в 10 и т.н. Придържайте се към ограниченията и бъдете твърди, когато времето изтече.

3. Преди да позволите ползването на таблет, лаптоп, смартфон и т.н., уточнете с какво ще се занимава детето след това, за да знае какъв е планът.

4. Ако ползвате таймер, предупредете детето 5 минути преди да изтече времето.

5. Спрете да ползвате своите устройства – ако детето изключи смартфона си, вие също трябва да го направите.

6. Бъдете последователни, отговорни и контролирайте ситуацията, така децата ви скоро ще разберат, че няма да промените решението си.

Авторката Д-р Елизабет Килби е клиничен психолог. Специализира в работата с малки деца и семейства с емоционални и поведенчески проблеми.

 


Препоръчваме ви още:

Интернет хигиена

Мобилните игри за деца - гледната точка на един баща-разработчик

Новите технологии

Гледката на давещо се дете не е като в холивудските филми

По данни на СЗО удавянията заемат трето място сред причините за смърт по небрежност. На първо място в зоната на риска са децата на възраст 1-4 години, следват ги 5-14-годишните. Най-често подобни трагедии се случват през лятото.

Къде може да потъне детето?

Къде ли не. Не е задължително да е в дълбок водоем. Ако водата е достатъчно дълбока, за да може да потопи лицето си в нея, вече е опасна. Преди всичко това се отнася за възрастта 1-4 години. Децата потъват във вани, легени, басейни, локви, дори в поилки за домашни животни. Ако в басейна водата стига до кръста или гърдите на детето – те могат да потъне. Известни са случаи, когато във вана са потъвали дори деца в училищна възраст, които са били оставени без надзор.

Как да разберем, че детето потъва?

Нека забравим какво сме гледали по филмите. Детето не ръкомаха и не крещи, а тихо и бързо потъва, обикновено за 30 секунди. Всички усилия на дихателната система са съсредоточени в получаването на глътка кислород, затова викове и крясъци няма. Вместо да ни помаха ръце, то се опитва да се оттласне с тях, а това понякога изглежда отстрани като игра. Често когато детето потъва, родителите са наблизо и не разбират, че му е нужна помощ. Наистина е трудно да се установи, ако не знаеш как изглежда давенето.

Кои са основните признаци

Устата е на нивото на водата или по-ниско, широко отворена, а главата е изпъната назад.

Погледът е „стъклен“, „празен“.

Краката обикновено не се виждат, защото потъващото тяло е във вертикално положение.

Косата на детето пада върху лицето му и то не се опитва да я махне.

Детето се опитва да плува в определена посока, но остава на място.

Детето се опитва да се обърне по гръб, но не успява.

Ако не можете да прецените дали потъва или просто си играе, попитайте го дали всичко е наред. Не отговаря? Нямате време за мислене – извадете го по най-бързия начин.

Как да научим детето да плува

d24f41dbfda2b68df8b2911f7ac444c1 XL

Първа помощ

Когато извадите детето от водата, първо проверете дали е в съзнание. Ако е в съзнание, просто го прегърнете и успокойте. Ако не отговаря на въпросите ви и не реагира, проверете диша ли, бие ли сърцето му. Поставете ухо на гърдите, проверете пулса на шията, поднесете огледалце към нослето и проверете дали се е запотило. С всичко това трябва да се справите за около 5 секунди.

Ако няма дишане и пулс, незабавно повикайте Спешна помощ и пристъпете към изкуствено дишане и непряк сърдечен масаж. Разполагате с ограничени минути.

Ако детето не е навършило 1 година, поставете го по гръб, издърпайте главата му назад и отворете широко устата му с натиск върху брадичката. С устата си обхванете устата и нослето му и издишайте въздух – направете го два пъти. След това поставете показалците и средните си пръсти в центъра на гръдния кош, малко по-долу от гърдите и масажирайте с притискане на пръстите 30 пъти, в продължение на около 15 секунди. Повтаряйте изкуственото дишане и сърдечния масаж по тази схема, докато детето започне да диша или до пристигането на Спешна помощ.

Ако е навършило една година, действията са аналогични, но изкуственото дишане се прави „уста в уста“, а носът се запушва. Непрекият сърдечен масаж вече се прилага не с пръсти, а с основата на дланта. Дланите се поставят на нивото на гърдите, по средата. При по-малките деца масажът може да се прави с една ръка, при по-големите с две – поставени една върху друга.

Основната предпазна мярка е постоянното наблюдение

Най-често се давят деца, които са оставени без надзор. Дори възрастните да са до водоема, това все още не гарантира безопасността им. Първо, не всички познават признаците на потъване и могат да стоят наблизо и спокойно да наблюдават как детето си „играе“.

Второ, когато възрастните са много, децата са наблюдавани от всички и от никой. Всеки разчита на останалите. Затова първото правило е винаги да има един възрастен наблизо и той да се занимава само с наблюдението на детето. Нищо не трябва да отвлича вниманието му. Пет секунди ровене в телефона и трагедията може да се случи.

Дори детето да може да плува, възрастният трябва да е наоколо. Ако във водата има няколко деца, те трябва да се запознаят едно с друго и да им се обясни, че всяко от тях трябва да се оглежда дали приятелчето му е до него. Детето трябва да знае точно и ясно правилата на поведение във водоеми.

Научете детето да плува

Кога да започнете преценявате вие. Най-добре е да го направите веднага, след като усетите, че е готово психически и физически. Можете сами да се заемете с обучението му, но по-добра идея е да го запишете на плуване, където с него ще се занимава професионален инструктор.

Използвайте спасителни жилетки и „мускули“

Специалните жилетки и т. нар. „мускули“ могат да спасят живота на детето ви. Ползването им е задължително, но не бива да разчитате изцяло на тях. Първостепенната мярка за безопасност е постоянното наблюдение.

Опасните атракции

d5dc03450c202e8af1746d3a2e224907 XL

Говори спасителят

Първото, което трябва да имате предвид е, че моментът, в който пред вас лежи дете в безсъзнание, не е най-подходящият да се учите да оказвате първа помощ. Почти невъзможно е да се окаже ефективна първа помощ по интуиция. Бедите не се случват по разписание, но курсовете за първа помощ се организират регулярно. Друга възможност е да се ограмотите с видеа за оказване на първа помощ, в които професионалисти реанимират удавници. Винаги има надежда, че в рисков момент ще си спомните наученото и ще реагирате адекватно. Понякога дори останал в паметта кадър от филм може да бъде полезен – такъв е случаят с 10-годишния Джейкъб О' Конър от Роузвил, щата Мичиган, който спасява 2-годишния си брат, потънал в басейна, като повтаря действията на герой от любим филм. Подобно самообладание обаче е изключение и не бива да се разчита на него. Затова е най-добре да сте подготвени предварително.

Второ

Не забравяйте меко, но настойчиво да напомняте на децата да внимават, когато са край открит водоем. По данни на организации, които издирват изчезнали, основната причина за смъртността сред загубилите се деца е удавянето. 8 от 10 загинали се удавят, затова вниманието в подхода към водата може да спаси детски живот. Рано или късно детето се оказва на брега на водоем без вас. Добре е да е подготвено за това.

Трето

Задължително използвайте спасителни жилетки при всякаква активност във водата. Слагайте ги, дори да се возите с лодка или друг плавателен съд. Винаги може да възникне причина някой да се окаже зад борда. Особено опасно е, когато това се случва с всички обитатели на лодката наведнъж (при преобръщане).

И не забравяйте, в случаи на опасност за живота, викайте Спешна помощ.

Важно е да се внимава и за вторично или сухо удавяне.

Какво е сухото удавяне?

Термините "сухо удавяне" и "вторично удавяне" често се използват взаимозаменяемо.

При сухото удавяне, пациентът поема малко количество вода през носа и/или устата и това причинява спазъм на дихателните пътища, което води до затварянето им. При вторичното удавяне малкото количество вода попада в белите дробове и причинява възпаление или подуване, което прави така, че на тялото му трудно или невъзможно да преработва кислорода във въглероден диоксид и обратно. Сухото удавяне обикновено се случва скоро след излизане от водата, но при вторично удавяне може да има забавяне до 24 часа преди детето да прояви признаци. И двете могат да причинят затруднено дишане и, в най-лошия случай, смърт.

Колко често са сухите удавяния?

"Бъдете сигурни: травмите след потапяне във вода, макар и невероятно страшни, са рядкост", твърдят експертите.

Симптоми на сухо удавяне и какво да правите

Независимо от възрастта на детето ви, внимавайте за тези признаци и симптоми при бебета, малки и големи деца:

  • След водно спасяване: "Всяко дете, което е попаднало в опасна ситуация във водата и се е наложило да бъде спасявано, се нуждае от медицинска помощ и преглед от лекар в болница“, Най-малкото, веднага се обадете на педиатъра.
  • Непрестанна силна кашлица: Трябва да се оцени постоянната кашлица или кашлица, свързана с ускорено дишане.
  • Ускорено дишане: Бързото дишане, разширяването на ноздрите, или когато можете да видите необичайно повдигане между ребрата на детето или пролуката над ключицата, когато те дишат, означава, че дробовете работят по-усилено, за да дишат, отколкото е нормално Това е знак, че трябва незабавно да потърсите медицинска помощ.
  • Необичайна сънливост: Вашето хлапе е било много въодушевено да играе в басейна, а сега изведнъж е много изтощено? Това може да означава, че в кръвта му не попада достатъчно кислород. Не го слагайте в леглото, докато лекарят не ви даде зелена светлина. 
  • Забравяне или рязка промяна в поведението: По същия начин, недостиг в поемането на кислород може да накара детето ви да се почувства зле или замаяно.
  • Повръщане: "Повръщането може да е признак на стрес в организма в резултат на възпалението, а понякога и липсата на кислород, също от постоянната кашлица.

Всеки път, когато се притесните за детето си и смятате, че то може да има симптоми на травма, независимо дали сте в задния двор или на почивка на плажа, веднага се обадете на педиатъра за съвет. Лекарят на детето ви трябва да може да ви насочи какво да гледате или да правите.

Но ако детето ви наистина се бори да диша, обадете се на 112 и/или тръгвайте веднага към спешното отделение. "Необходимото лечение може да не е налично на друго място, освен в спешния център”.

Как да се предотврати сухото удавяне

Предотвратяването на нараняванията след потапяне във вода е едно и също при сухото и вторичното удавяне, както и за всеки друг вид удавяне или наранявания с вода:

  • Уроци по плуване: Децата, които се чувстват добре във вода и са достатъчно опитни да плуват добре, е по-малко вероятно да потънат под вода и да се нагълтат с вода. Децата могат да започнат да взимат уроци по плуване още на едногодишна възраст, според Американската асоциация по педиатрия, но при всяко дете това зависи от степента му на физическо и психическо развитие и готовност. 
  • Надзор: Наблюдавайте децата отблизо, когато са във и около водата и прилагайте правилата за безопасност на басейни и водоеми.
  • Мерки за безопасност във водата: Децата трябва да носят специални обезопасяващи средства, когато са на плавателни съдове; басейните трябва да имат ограда около тях; и никога не трябва да оставяте постоянно съдове с вода, в които детето може да влезе без надзор. 

Дори да сте осигурили безопасността в и около водата, обръщайте специално внимание на децата си след плуване и ги проверявайте, ако забележите някакви признаци на затруднено дишане, но не трябва непрекъснато да се натоварвате и стресирате от следене на симптоми на със сухо удавяне или вторично удавяне.

Хубаво и безопасно лято на всички деца!

Препоръчваме ви още:

С крокодил на плажа

Слънце, въздух и вода - правилата за безопасна лятна почивка

Да действаме веднага! 6 екстремни ситуации с малчуганите

Източници: deti, parentskids

 

 

Два смъртни случая на потребители от ЦНСТ ДМУ (Център за настаняване от семеен тип за деца и младежи с увреждания) Червен бряг, един от който буди съмнения - това става известно след журналистическо разследване на сайта napricel. Публикуваме текста с тяхно позволение и ще проследим случая.

В ЦНСТ ДМУ Червен бряг явно има проблем. Зад него стоят ръководителката на центъра – Валентина Марченко и шефката на Агенция социално подпомагане Червен бряг -  Наталия Лукова.

В записа ясно се чува как Марченко налага безцеремонно потребител с пръчка, а виковете оглушават и съседните къщи и блокове.

 

Причината за “руския” метод за дисциплина, налагане с пръчка, явно е покровителстван от директорката на социалните грижи Наталия Лукова, която отговаря и за отдела “Закрила на детето” в Червен бряг.

Image 399926 128

В записа ясно се чува как Марченко, след като е наказала потребителя с умствена изостаналост, използвайки добрите си контакти с Лукова, безцеремонно заплашва нейна служителка заради близките ѝ контакти с Христо Гешов.

Цели два смъртни случая са регистрирани в същия център в Червен бряг. И забележете в рамките на месец. На един от потребителите, който вече не е сред живите, Марченко и Лукова, отказват да бъде извършена аутопсия. Христо Ренев Латинов, видно от снимковия материал, е малтретиран системно.

61843726 2897378873819880 2962642284429967360 n

Интересно какво ли би констатирала евентуална аутопсия на трупа? За съжаление обаче никой не знае и няма да разбере! А че потребителите се бият системно свидетелстват и граждани на Червен бряг, които живеят в близост до центъра от семеен тип.

Какви мерки ще бъдат предприети срещу Марченко и Лукова, очакваме да разберем. Нашият екип успя да се свърже с всички отговорни институции. Подадохме сигнал и до Окръжна прокуратура, органите на МВР, Социалното министерство, отдел “Закрила на детето”.

Кое е смущаващото в изнесения запис?

На първо място, разбира се, е малтретирането на потребители с умствена изостаналост. И на второ, но не по-маловажно е, ровенето в личния живот и забраната на служители да живеят свободно. И ако, разбира се, не изпълнят заръката на ръководството: "ще ти се стори града тесен!”, “нито една партия няма да може да ти помогне!”, “знаеш ли какво ще ти се случи?!” и ред други закани.

Подобни действия и думи доказват, че в Червен бряг царува не демокрация, а феодализъм! Защото в една демократична страна, в 21 век, член на ЕС, подобни действия са не само неморални, но и незаконни. А след подобни записи, станали достояние на обществеността, замесените, които заплашват, изнудват и репресират, биват уволнявани дисциплинарно и съдени. Както става ясно от записа, г-жа Марченко не се притеснява! Тя просто чака да дойде края на юли, да се пенсионира и “да си хвана чантичката”!

Какви действия ще предприеме фирмата, която стопанисва ЦНСТ ДМУ Червен бряг, също предстои да разберем. По неофициална информация още вчера ръководството е пристигнало в Червен бряг и са започнали проверка. Справка показва, че фирмата не е коя да е! Стопанисва доста подобни центрове и не би следвало да толерира подобно отношение!

Снимка: sever.bg


Пепоръчваме ви още:

Система, зачената в грях

"По-добре да не се раждат изобщо... "

Никой не е застрахован

„Щастливи сме без брак!“ vs ” То пък какво семейство сте без брак?!“

Автор: Валентина Димитрова

21 век. 2019 година. Все по-малко хора встъпват в брак и това вече започна да се възприема за нормално. Въпреки това мнението на повечето хора по този въпрос е в двете крайности. Едните са по-скоро традиционалистите – те са твърдо за брака, защото „дава сигурност”, а другите смятат, че „един подпис не би променил нищо“. От които и да сте вие, сте прави, защото това е вашето желание и убеждение.

Или пък не съвсем? Нека разберем.

Наскоро моя близка, да я наречем Еми, ми сподели: ”Не искам да се омъжвам. Не смятам, че един подпис би ме направил по-отговорна във взаимоотношенията ми с другия“. Много често обаче среща хора, които имат различно мнение, не могат да я разберат и ѝ казват: “Моля те, помисли си. Бракът дава сигурност! Ти си интелигентен човек, трябва да преосмислиш своето решение.“

Оттогава тя мисли ли, мисли… и се пита дали не греши? Дали другите не са прави? Наистина ли е толкова важно да си сложиш подписа на онзи бял лист?! Но по-важното - тя започва да се съмнява в собствения си избор, защото той не се вписва в очакванията на другите. Дали ще бъде приета и подкрепена, ако го отстои? Работата ми като семеен терапевт ме среща с много хора, които имат различни вярвания, изградени във времето. Влияние за формирането на нашите убеждения оказват много фактори като средата, в която сме отгледани, традициите, религията, посланията, които получаваме от родителите и други – придобити от личния опит. Еми беше объркана и се питаше какво решение да вземе и дали ще е съобразено все пак с общоприетите норми. Тогава аз проявих интерес към семейната ѝ динамика и се оказа, че Еми има по-голяма сестра, която живее на семейни начала с партньора си повече от 20 години.

„Разбират се прекрасно и не им е нужен брак“, ми казва. Така от една страна тя има един пример в семейството си, който смята за успешен, а от друга – все още стои натискът на обществото: „Какво семейство сте вие, дори нямате брак?!“. В случая на Еми изборът, който са направили сестра ѝ и нейният партньор, среща изцяло подкрепата на семейството. Тя може да иска да повтори примера на сестра си, за да „покаже“ лоялността си към нея. Mоже да иска да получи същата подкрепа от родителите си – такава, каквато са дали на сестра ѝ (разбира се, тези процеси невинаги са напълно осъзнати).

Сериозно, какъв е смисълът от брака?

b605cad05d1e5dc007666005ee343da7 XL

За нея този избор носи някакъв смисъл и вярването ѝ се е формирало на базата на примера, който вижда, разговорите, които водят, или убежденията, които имат в семейството. Отделно, в нейното семейство се гледа на брака като на нещо „завинаги“. Да си женен в „добро и зло“, за развод и дума да не става. Но Еми не е съгласна с това наложено ограничение. Тя смята, че ако не се чувства щастлива, би се развела, без да се замисли.

„Не е толкова лесно“ ѝ казва майка ѝ „Ще видиш с колко неща ще се наложи да правиш компромис в името на това да съхраниш семейството си“. С такъв тип изказване се очертават вярванията на родителите. В случая – че за съхраняването на семейството е отговорна единствено и само жената. Това е нещо, което майка ѝ е възприела от своята майка и въпреки че е била нещастна в брака си, тя не си е помисляла за развод, защото според семейното вярване, това ще означава, че се е провалила.

Това започва да създава противоречия в Еми – ако все пак ѝ се наложи да се разведе, ще бъде ли подкрепена от най-близките си? Тази несигурност е изиграла важна роля в това да вземе решението по-добре да не се омъжва, за да не сгреши. Освен това Еми е тази, която сякаш с отказа си от брака казва: „Това е прекалено голяма отговорност, която не мога да поема. Очакванията към мен са прекалено големи“.

Много често бабите и дядовците казват: „Само един път да те видя женен/омъжена, и мога да си отида спокойно от този свят“. Това е много силно послание, което обаче пак залага не на това да бъдеш щастлив, а да бъдеш женен, защото според вярването, ще си по-добре позициониран в обществото. Ако родителите са разведени и за детето това е бил труден и болезнен период, когато порасне, може да не иска да встъпва в брак, за да си подсигури липсата на развод. Често родителите при развод очакват от детето да им бъде емоционална опора, което го натоварва с непосилната задача да се грижи за щастието им и още тогава то се чувства провалено. Неслучайно така пораснали деца рядко избират брака.

Разбира се, има и точно обратният пример. Хора, за които бракът е това, което дава сигурност, спокойствие, по-голяма ангажираност, и липсата му лишава взаимоотношенията от цялост, а донякъде – и от смисъл. И те са прави за себе си. Ако в тяхното семейство бракът е такава ценност, е нормално да искат да продължат традицията, както и да получат подкрепата и „благословията“ на рода си.

Психологически, бракът е голяма промяна за партньорите. Те преминават на друг жизнен етап от връзката и живота си. Различните традиции и ритуали на сватбата, бележат отделянето от биологичното семейство и символичното (и донякъде юридическо) преминаване в това на съпруга. Aко жената приеме фамилията на съпруга си, тя се разделя с бащиното си име, което е било част от нейната идентичност цял живот преди това. Може този процес да е съпроводен с тъга, но от друга страна я автономизира и дава възможност да се обособят с мъжа си като отделна двойка. Това за Соня е нещо, за което си е мечтала от дете. Да се види в бяла рокля, да има най-красивата сватба и да приеме фамилията на мъжа си. В семейството на Соня всички сериозни отношения се узаконяват – особено когато има деца. Мъжът ѝ няма да ходи да припознае детето в болницата, а ще бъде вписан автоматично, защото е законен съпруг. Тя смята, че без брак бащата на детето е просто гаджето на майката – „Несериозно е и за мен не е нормално“, казва тя. В нейното семейство винаги се е смятало, че встъпването в брак показва голямата отговорност от страна на мъжа.

Семейството и други подобни

b9f14131862364039ed16c397402a5b5 XL

За разлика от Еми, вярването на Соня е, че мъжът е този, който се грижи за семейството. Тя е израснала в семейство на родители, които имат щастлив брак и въпреки честите избухвания на майка ѝ и караниците помежду им, баща ѝ „никога не си е тръгнал и не би си го помислил“. Това е силното послание, което тя получава – че мъжете не си тръгват.

Това послание обаче може да говори и за силен страх от изоставяне. Колкото повече хората вярват, че другият е сигурен, толкова по-дълбоко се крие тяхната несигурност. Соня има сестра, по-голяма от нея, която е разведена. Родителите им са ѝ казали, че още в началото са знаели, че няма да потръгнат там нещата, защото той не бил подходящ за нея. Още от малка Соня е била фаворитизирана и сега родителите ѝ вярват, че тя няма да допусне грешката на сестра си, защото е много по-разумна и са сигурни, че ще направи правилния избор. Тя иска да оправдае техните очаквания и да не ги разочарова и непременно иска да се омъжи.

Има и други родители, които са се провалили в брака по една или друга причина и натоварват децата си с отговорността да поправят грешките им. Например изказвания като „Ох, дано поне ти случиш на съпруг/а“ или „ Ти си ми последната надежда, че някой в това семейство може да бъде щастлив.“ може да лишат детето от правото въобще да си помисли, че има избор да направи нещо различно от това да се омъжи. А, не дай Боже, ако и „тя/той не случи“ на партньор – заражда се вътрешна дилема: „Какво да правя сега? Да разочаровам родителите си, които възлагаха такива надежди на мен, или да си стоя в нещастния брак?“.

Тази дилема не е осъзната и хората не си задават въпросите по този начин, а по-скоро я изразяват с поведението си – чести конфликти, изневери или отчуждаване на партньорите. По-лошото е, че какъвто и избор да направят, ще имат усещане за провал. Има хора, които са готови да се женят и развеждат повече от един път, което показва силната им вяра в брака като институция и преосмислянето на отношенията.

Всички родители искат и правят най-доброто за своите деца. Искат да ги предпазят от грешките, които са допуснали, и да им покажат друг път или да ги поведат по вече утъпканите пътеки на „правилния“ избор. Въпреки всичко е много важно, доколкото е възможно, да не натоварват децата си да живеят техния неслучил се живот или пък обратното - да се страхуват, че могат да имат много различен и несигурен път. Понякога една дума или послания изричани във времето могат да окажат много голямо влияние върху изборите, които правят децата. Ако ги приемат като отделни личности с различно мнение и виждане, най-малкото защото ги дели цяло поколение, тогава биха приели по-лесно и изборите, които правят. Тогава няма да има значение дали човек е женен, разведен, живее на семейни начала с мъж, с жена или сам, тогава ще е важно дали е щастлив! И най-вероятно наистина ще успее да бъде!

*Еми и Соня са събирателни образи.

За автора:

valentina
Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършила е обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия. Терапевт и съосновател на център "Нюанси".


Препоръчваме ви още:

Нещичко за любовта

Семейството е единение

Умира ли бракът?

 

Автор: Христина Чопарова

Първият учебен ден за много деца е свързан с немалко стрес. Приготовленията, цветята за учителката, дрехите и чантата, последните напътствия. Бързането да не закъснее. Церемонията и речите. Вълненията от срещата с други деца. Още преди да прекрачи прага на училището с първия звънец, детето вече е във водовъртежа на събитията. За едно дете със слухова загуба в първия му учебен ден напрежението е много по-голямо. Особено когато е в масово училище. За много деца и родители първият учебен ден предстои, а подготовката за него започва много преди края на летните месеци. Как да подпомогнем детето със слухозагуба да се справи с новите предизвикателства? Какво е правилното отношение към дете със слухов дефицит от страна на родители, учители, ученици? Публикацията ни не претендира за изчерпателност, само за основни насоки, базирани на личен опит.

Първи клас е и първата крачка на детето в света на основното образование, първите му срещи със знанието. И с много повече хора, разбира се. Вълнението е огромно, но за родителите на деца със слухова загуба то е примесено и с редица притеснения. Преди всичко, много родители си задават два ключови въпроса: „Как ще се справи детето?” и „Как ще се държат останалите с детето ми?”

Първата учебна година е и своеобразно „предаване на щафетата” от родител към учител. Делегирано доверие, че в новата среда детето ще бъде добре прието, посрещнато и съответно, ще се чувства добре. Това не всякога се случва и за много деца впоследствие първият учебен ден не е минал добре – не само заради натрупания стрес преди да пристъпи прага на училището, но и заради начините, по които се адаптира към новата атмосфера, различна от дома и детската градина. За едно дете със слухова загуба тази адаптация е малко по-трудна и поради това е хубаво, ако с общи усилия този преход може да бъде направен за него по-плавен.

Още при избора на учебно заведение повечето родители проучват всички предимства и недостатъци на училището, близостта до дома, също и атмосферата, в която детето им ще се обучава в следващите няколко години. С цел да се намери най-добрата среда и да се установи какви са приемащите нагласи и съществуват ли пречки за адаптацията на детето в точно тези условия, можем да отправим няколко препоръки:

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

039e7b98e91cc2bfcd8bfd8d2f7b3b04 XL

За родители:

Поговорете с детето предварително и го подгответе за онова, което му предстои да види и преживее. Обяснете му какво представлява първият учебен ден, разкажете му забавни случки от вашия собствен, когато сте били деца. Успокойте го, че за да го приемат добре, е важно то самото да не се притеснява да обяснява на другите деца как точно чува и как общува. Ако носи слухов апарат или кохлеарен имплант, то знае как да ги използва – просто го уверете, че няма нищо лошо в това и другите деца да знаят за какво служат тези устройства, и ще е най-добре ако им показва и обяснява. Децата са много любопитни, контактни и приемащи.

Разговаряйте откровено с учителите за слуховия статус на детето, неговите специфични комуникационни потребности. Колкото повече са запознати и информирани за това директорът и класната, толкова по-малък е шансът да се получат недоразумения. Когато в масово училище (и в съответния клас) има дете със слухов дефицит, то обикновено е изключение от правилото и точно това обстоятелство налага доброто, максимално информиране. Ответните реакции ще ви подскажат какви са нагласите детето ви да постъпи точно в това училище, имало ли е преди там деца със слухови дефицити и за всичко, което ви е необходимо да знаете – информирайте се обстойно на място.

Потърсете училищния психолог и провеждайте с него консултации. Детето ви по всяка вероятност ще скрива от вас, ако има трудности или възникнал проблем, но когато е под дискретното наблюдение на психолог, ще бъде по-лесно да се намерят адекватни решения.

Поговорете с родителите на други деца, с които ще учи вашето дете. Обикновено на първата родителска среща или още в първия учебен ден много родители завързват контакти покрай разговорите за децата си. Задължение на класния учител е да информира всички родители, ако в класа има дете без слух, за да могат те от своя страна да поговорят с децата си у дома за правилното общуване с дете със слухова загуба.

Как да общуваме с различните деца

6b9280c40102728fdda72814fe9e4098 L

Ето няколко препоръки и за учители:

Ориентирайте се първо къде седи детето. Необходимо е да се уверите, че е достатъчно близо до вас, за да ви разчита по устните (ако е с тотална слухова загуба), да вижда дъската, и да може да ви чува (когато носи слухов апарат или кохлеарен имплант). Ако то не желае да е на първия ред (чин), не го насилвайте – важно за неговата самостоятелност е само да избере мястото си, не вие да го определяте. Попитайте го добре ли се чувства там и има ли нужда да се размени с някого.

Представете себе си, като напишете името си на дъската, а след това представете детето със слухова загуба на съучениците му. В различните училища практиката на представяне и запознаване в първия учебен ден може да бъде различна. В едни от тях детето се представя само, а другаде учителят се ориентира след поименно повикване. Когато детето не чува, то най-вероятно няма да реагира, ако изречете името му. Затова е желателно при опознаването с другите деца, преди всичко вие да представите детето със слухов дефицит. Не започвайте с него, освен ако по азбучен ред името му не налага да е първо. Не го викайте пред всички, отидете вие при детето. По този начин давате пример за първата крачка в общуването с него. Представяте го вие, тъй като то може да се притеснява или срамува да се представи само пред толкова много деца. Обяснете на останалите ученици, че за пръв път (ако е за пръв път) при вас идва ученик, който носи апаратче (кохлеарен имплант), и че с радост и удоволствие ще го подкрепяте, за да може да се учи наравно с всички. Не бъдете прекалено снизходителни, но и не демонстрирайте специално отношение – нека детето да се чувства уважавано, без да е приоритизирано заради слуховия си статус.

Следете колко и как детето разбира вас и останалите деца. Не забравяйте, че за едно дете без слух вие сте непознат човек. У дома си и в детската градина детето вече е изградило познавателни способности да разчита микромимиката на близките си и артикулацията на тези, които са около него. Но в първия учебен ден то се среща с много повече лица, и необходимостта да се концентрира и насочва слуховото си и зрително внимание към повече от един човек за него е по-сложна и изморяваща. Обстоятелството, че носи слухов апарат или кохлеарен имплант не означава, че то чува както всички останали деца – тези средства подпомагат улавянето или усилването на гласове и звуци, но не са гаранция, че ви е чуло или разбрало, ако няма зрителен контакт с лицето ви.

Проведете възможно най-рано първата родитело-учителска среща. След запознаването с децата, следва среща и с родителите им. Целта е да се получи хармоничен обмен и комуникация, тъй като първия учебен ден – както по-горе споменахме - е предаване на щафетата в детското възпитание и за всички е добре тя да се случи по взаимно приятен начин. Информирайте родителите, че в класа има дете със слухов дефицит и каква е неговата специфична комуникация. Отношението на децата много често копира това на родителите им и когато то е правилно зададено, ученето ще бъде взаимно удоволствие.

Убеждавайте се по ненатрапчив начин, че детето без слух има достъп до това, което обяснявате и ползвайте дъската максимално. За децата със слухов дефицит зрителният контакт набавя цялата информация и когато нещо не са разбрали, ако не го разберат и когато повторите, нужно е да се напише. Възможно е неразбирането да се дължи на това, че детето не е разчело артикулацията ви или на това, че е преуморено от твърде много концентриране. Желателно е да се убедите, че детето със слухов дефицит е разбрало задачите, които сте възложили за домашно. Можете вие да се информирате, ако след часовете попитате детето лично, или можете дискретно да делегирате тази отговорност на близък негов съученик/ци.

Повечето деца със слухови дефицити се притесняват да говорят. В много от техните семейства може би се общува с жестов език, а е възможно също така и самото дете да има недостатъчно рехабилитиран говор, както и неправилност на изказа (аграматичност, типична за много деца с пренатална слухова загуба). Необходимо е подробно запознаване, много търпение, разбиране и правилно отношение към малките ученици със слухови затруднения, за да бъде ученето за тях и престоя им в класната стая приемащо и приобщаващо. В крайна сметка, силата всякога си проличава в отношението.

Бел.авт.: Текстът е подготвен във връзка със стартиращ проект на „Ние ви чуваме”, ориентиран за родители на деца със слухови дефицити. Ако имате въпроси, ще се радваме да се свържете с нас на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Източник: repporter


Препоръчваме ви още:

Безизходица

Никой не е застрахован

Надушвам криза

 

 

Първа глава

Одри Вилньов знаеше, че онова, което си въобразява, няма как да се случи. Беше голяма жена и можеше да направи разлика между реалността и въображението си. Но всяка сутрин, докато шофираше през тунела „Вил Мари“ от дома си в Източен Монреал към работното си място, тя виждаше. Чуваше. Усещаше неизбежността.

Първият знак щеше да бъде експлозия от червени светлини, когато шофьорите натиснат рязко спирачките си. Камионът отпред щеше да завие внезапно, гумите му щяха да поднесат и тежката машина щеше да се блъсне странично. Адски писък щеше да отекне в коравите стени, да се стрелне към нея и да я погълне. Клаксони, аларми, спирачки, крещене.

Тогава Одри щеше да види как от тавана се откъсват огромни парчета бетон и повличат след себе си плетеница от метални вени и сухожилия. Щеше да рухне скелетът на тунела, който поддържаше цялата структура. И целия град Монреал.

До днес.

Тогава, тогава… кръгът от дневна светлина в дъното на тунела щеше да се затвори. Като око.

След него – мрак.

И дълго, дълго очакване. Да бъде смазана.

Всяка сутрин и всяка вечер, докато Одри Вилньов минаваше с автомобила си през инженерното чудо, което свързваше двата края на града, структурата се сгромолясваше.

– Всичко ще бъде наред. – Жената се изсмя тихичко на себе си. – Всичко ще бъде наред.

Увеличи звука на радиото и запя в един глас с музиката.

Но по ръцете ѝ, хванали волана, все така лазеха тръпки, дланите ѝ започнаха да изстиват и да се сковават, а сърцето ѝ затуптя бясно. Върху предното стъкло на колата се плисна вълна от киша. Чистачките я отмиха и оставиха след себе си полумесец от мътни ивици.

Колоната от автомобили отпред намали скоростта. После спря.

Очите на Одри се разшириха. Такова нещо не ѝ се бе случвало никога преди. И без това пътуването през тунела бе ужасно преживяване. Но да стои неподвижно в него беше невъобразимо. Мозъкът ѝ се вцепени.

– Всичко ще бъде наред.

Но не можеше да чуе собствения си глас – толкова бе тъничък, че не успяваше да надвие оглушителното бучене в главата ѝ.

Жената заключи вратата отвътре с лакът. Не за да попречи на някого да влезе, а за да не позволи на себе си да излезе. Плах опит да спре непреодолимото си желание да се втурне навън и да бяга, да бяга с писъци, докато не се измъкне от тунела. Стисна волана. Здраво. По-здраво. Още по-здраво.

Стрелна с поглед опръсканата с кал близка стена, тавана, отсрещната стена.

Пукнатините.

Мили боже, пукнатините.

И немарливите опити да бъдат замазани.

Не ремонтирани, а прикрити.

„Това не означава, че тунелът ще рухне“ – уверяваше сама себе си.

Но пукнатините се разширяваха и поглъщаха разума ѝ. Всички чудовища от кошмарите ѝ се материализираха и започнаха да изпълзяват и да се протягат към нея през ужасните процепи.

Одри спря музиката, за да се концентрира, изострила вниманието си до краен предел. Колата пред нея се придвижи едва забележимо. И отново спря.

– Давай, давай, давай! – повтаряше умолително.

Но Одри Вилньов беше в капана на ужаса. Нямаше къде да избяга. И ако тунелът беше страшен, онова, което я очакваше в сивия декемврийски ден отвън, беше още по-лошо.

От много дни, седмици, месеци, дори години – ако трябваше да е напълно честна – тя знаеше, че чудовищата съществуват. Живееха в пукнатините на тунелите, в тъмните улички и в спретнати, подредени къщички. Носеха имена като Франкенщайн, Дракула, Марта, Дейвид и Пиер. И почти винаги човек се натъкваше на тях, където най-малко очакваше.

Надзърна в огледалото за обратно виждане и оттам я изгледаха две уплашени кафяви очи. Но в отражението забеляза и своето спасение. Сребърния куршум. Дървения кол.

Красива празнична рокля.

Посветила бе часове наред, за да я ушие. Можеше – трябваше – да прекара това време в опаковане на коледни подаръци за съпруга и дъщерите си. Да пече курабийки във формата на звездички, ангели и весели снежни човеци с копчета от бонбони и желирани очички.

Вместо това всяка вечер, щом се прибереше у дома, Одри Вилньов слизаше направо в мазето при шевната си машина. Надвесена над изумруденозеления плат, бе извезала всичките си надежди в шевовете на тази празнична рокля.

В съдбоносната вечер щеше да я облече, да се появи на коледното тържество, да се озърне и да почувства изненаданите погледи върху себе си. В прилепналата зелена дреха невзрачната до този момент Одри Вилньов щеше да бъде в центъра на вниманието. Но целта ѝ не беше да привлича вниманието на всички присъстващи. Само на един мъж. А когато той я забележеше, можеше да си отдъхне.

Щеше да му прехвърли бремето си и животът ѝ щеше да си продължи постарому. Пукнатините щяха да бъдат поправени. Проблемите – изгладени. Чудовищата – изпратени обратно там, където им е мястото.

Пред нея се виждаше изходът към моста „Шамплен“. Обикновено не излизаше оттам, но днес не беше обикновен ден.

Одри пусна мигач и забеляза как шофьорът от съседната кола я изгледа кисело. Накъде пък е тръгнала тази? Всички бяха в капана на задръстването. Но Одри Вилньов бе в още по-ужасен капан. Мъжът ѝ показа среден пръст, което обаче не я обиди. В Квебек този жест бе толкова често срещан, колкото и дружелюбното махане. Ако квебекчани произвеждаха автомобили, емблемата в центъра на предния капак щеше да е във формата на среден пръст. При нормални обстоятелства Одри щеше да отвърне също толкова „дружелюбно“, но в момента бе твърде заета с други мисли.

Престрои се в най-дясната лента, към изхода към моста. Стената на тунела бе на метри от нея. Ако се протегнеше, можеше да вкара юмрук в някоя от дупките.

– Всичко ще бъде наред.

Одри Вилньов знаеше, че може да я очаква какво ли не, но нещата едва ли щяха да бъдат „наред“.

Svetlina v puknatinite cove

За книгата: 

„Светлина в пукнатините“ връща инспектор Гамаш в Трите бора за нова, неочаквана мистерия

Пукнатините са неизбежни в живота ни – издълбани физически или оставили следа в душата ни. Те обаче са единственият ни шанс да се възродим след тежък удар, да позволим на светлината да проникне в тъмните кътчета в нас, които неусетно трупаме с времето. Деветата част от поредицата за инспектор Гамаш – „Светлина в пукнатините“ – носи това послание, а знаменитата канадска авторка ни отвежда отново в идиличното селце Трите бора, за да ни представи още по-мистериозен криминален случай.

Инспектор Арман Гамаш е извикан, за да се справи с една необичайна загадка. Изчезнала е възрастна жена, чиято самоличност приятелите му от Трите бора първоначално прикриват. Скоро обаче е ясно, че става въпрос за световноизвестна персона, чиято слава се простира не само в САЩ, а и в целия свят. Ще разколебае ли тази немаловажна подробност скромния и уравновесен главен инспектор?

Особено сега, когато отношенията му с доверения му подчинен и близък като син инспектор Жан Ги Бовоар са критично обтегнати…

Детективът малко по малко разплита мистерията, но едновременно с това е принуден да разкрие и престъпление, планирано десетилетия наред точно под носа му. Натрупва се напрежение, което кара читателя да прелиства неуморно, докато не разкрие истината, заложена в самия финал на книгата. Типично за стила на Луиз Пени, в романа са вплетени емоционални човешки истории, които обогатяват криминалния сюжет и му придават особена топлота.

Louise Penny1
Интересен факт около книгата е, че оригиналното ѝ заглавие, How the Light Gets In, е заимствано от песента „Химн“ на Ленард Коен, чиито права Коен преди време безвъзмездно отстъпва на авторката. Тогава Пени все още работи по втората книга от поредицата, „Убийствено студена“, но жестът на Коен, който на този етап е изправен пред сериозни финансови затруднения, силно я трогва.

Така „Светлина в пукнатините“ се нарежда сред изкусните творби на авторката, в които винаги откриваме много повече, отколкото сме предполагали.

Неслучайно USA Today нарича книгата „изискана и сложна“, The Washington Post – „необикновена; великолепен мистериозен роман, който общува не само с разума, а и със сърцето и душата“; Publishers Weekly пък го определя така: „изкусен сюжет… величествен… разгръща се умело и интелигентно.

Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите ѝ са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.

 

Препоръчваме ви още:

Какво ще четем през лятото

Игри на злото

Убийството е всичко

 

Автор: Мая Цанева

Чувала съм, чела съм, изпитвала съм със собствения си стомах всякакви истории за това какво е да си жена на диета, да живееш с жена на диета и т.н. И май рядко, или никога, ми се е случвало някой да споделя какво е да живееш с мъж на диета.

Моят съпруг не е фитнес маниак. Виждал е фитнес само от прозореца на колата или от тротоара, който минава покрай залата с уреди. Той е здравомислещ мъж, който се грижи да бъде във форма поради здравословни причини и поради факта, че имаме син-торпедо, който не търпи някой да стои седнал, легнал или в тишина около него.

За капак мъжът ми си взе жена, която споделя с него и чистенето, и миенето на прозорци, и пазаруването. Накратко – няма шанс да оцелее, ако не е във форма.

Всичко започна няколко години след като се събрахме като двойка в общ дом. Постепенно си наместихме характерите, килограмите и се сдобихме с онези издайнически няколко килограма в повече, които демонстрират семейно щастие.

Веднъж отидохме на гости при моите родители. Майка ми беше на диета. Тя ни погледна леко критично и ми прошепна дискретно: „Нещо ми се виждате поналяли.“ И така, по време на вечеря, някак неусетно, небеизвестният г-н Дюкан седна с нас на масата и там си остана. Ние започнахме известната диета и постигнахме добри резултати. Мъжът ми свали 10 кг, аз – около пет и това беше само началото.

Купихме кантар. Сложихме го в спалнята. Всяка сутрин и вечер моят мъж се мери. Аз - не. Ако се чувствам във форма, държа дрехите да ми стават, а не стрелката да се върти нервно под и над моите идеални килограми.

Мъжът ми се стреми към Олимп-а на неговото идеално тегло – 80 кг. „Катери“ го с диета без глутен (не ме питайте как ми се наложи да преровя целия интернет за рецепти за ядлива, но традиционна храна за сериозен мъж, за когото „чия“, „киноа“, „лимец“ бяха думи от кръстословици), после ми отказа бобовите растения, а напоследък се муси и на част от плодовете.

Нека поясня – аз съм по-скоро злояда, но имам голеееми очи. Може да изям едно парче баница или една хапка шоколадова торта, но обичам храна! Затова и гледам кулинарни канали – храня се с един поглед!

Също така имам и син, който колкото и да не обича моята супа от спанак, трябва да се храни разнообразно, а и е пощенлив също като мен. Имам и пощенлив мъж, който трудно понася изкушението на вкусна баница, да не говорим за мусака или домашен чипс.

Той не е дебел!

e303e2027514497aaa0603a129a3eb42 XL

И така стигаме до моята драма.

Аз казвам: „Искам да направя баница!“

Той: „Направи половин порция – за теб и за него!“

Аз: „Не става – няма да се изяде и ще съхне!“

Той: „Тогава – салата? Направи за вас нещо друго“

Аз сумтя и едва блещукащото желание да готвя изгасва, защото никой няма да оцени истински моето кулинарно постижение. От друга страна, било лято, та на кой му се готви, щом ще ходи на море, редом с фитнес сирени и аквамени, нали... Семейна диета ще е!

Миналата седмица всеки ден вечеряхме салата за нас и някакъв аламинут за малкия, за да не оставим дънките съвсем да изпаднат от дупето му. Мамо, не се притеснявай, внукът ти е жив, здрав и яде много плодове. Да, гащите му падат, но това не е новина, нали...

Всеки ден аз повтарях мантрата, в която вярвам, че понякога тялото си изисква определено здравословно тегло, под което няма да падне, освен с насилнически мерки като глад например. Мъжът на диета ми отвръщаше, че всъщност аз не го разбирам, не знам колко му е важно да стане 80 кг. И така изяде всичкото кисело мляко в магазина. И доматите, и яйцата също.

В петък този, който проверяваше теглото си на кантара сутрин и вечер, ме прегърна възторжено и с блясък в очите ми каза, че е на 2 кг от Олимп. Урааа, ама не...

Щял да продължи диетата, но явно беше изгладнял и предложи: „ Цяла седмица храним това дете само с протеини и зеленчуци. Да изпържа едни кюфтета?“. Съгласих се на минутата, заради доброто на сина ни, естествено.

Тази седмица се надявам бащата на диета да се довразуми и да разреши да сготвя я леща с наденица за тях, я баница с лук или може би сладкиш с кафява захар, тъмен шоколад, някоя череша за разкош... Ох, гладна съм...

Оставям ви, защото с мъжа на диета планираме по месинджъра какво да пазарува.

„Плодове и зеленчуци?“

„Да, вземи и хляб, защото разбих хайвер“

Йессс, ще ядем!

 

Препоръчваме ви още:

Как свалих 15 килограма

Мотивационни съвети за отслабване

Ям малко, а дебелея

Автор: Лени Рафаилова

Добра съм точно преди да се събудя. Мразя аларми преди седем сутринта. Разкъсват ми сънищата и от цветни платна ги превръщат в раздрани парцалени късове. Отварям очи. Първо едното, после другото. Само сутрин го мога това. Кучето се е сгушило до гърдите ми и похърква спокойно и леко. Не е за ставане, не е. Май вали, май не. Някакво мътно слънце се опитва да надхитри тъмното. Не му се получава особено. Мозъкът ми загубва спомен за съня и ставам все по-лоша и все по-мрачна, и все повече не се харесвам.

Не си намирам пантофите. Сигурно кучето ги е изяло през нощта. Щъкам боса и ми е хладно на петите и на пръстите. Някак приятно хладно. Съседите са сварили кафе, време е и аз да сторя същото. Обичам този аромат, напомня ми, че някога съм била малка и майка ми ме е будила сутрин. Без аларми. С нейния глас. Тихо и лекичко. А баща ми пие кафе и пуши цигара на терасата. Кафе. И колко е хубаво да си малък.

Магазинът долу точно отваря, виждам през балкона и набързо обувам още мокрите си от снощи маратонки. Ще изтичам за хляб. За децата, за някой и друг сандвич за училище. Кафето е кипнало и малката ми панелна каторга мирише разкошно. Кучето се е събудило и се разтяга на килима. Тегли ми една прекрасно широка прозявка и отива да разбуди другите. Помага ми на добра воля. Куче е, все пак, най-добър приятел.

Облачно с думички

d1092dcb6158c3fcc8ced99bb0c7f775 XL

Нося хляб и някакви кифли. Ръми, ама едвам го усещам. Спи слънцето, още спи някъде. А аз не обичам да го чакам чак толкова. Ще взема да се покатеря нависоко и да му издърпам завивките. Пред входа ни има цветно петно. Някое дете е изпуснало тебеширите си и дъждът снощи ги е превърнал в картина. Синьо, червено, жълто, зелено. Да грее върху старите плочки и да им вземе сивото. Всички излизат. Всички излизат без капка желание за излизане. Защото имат задачи. Учат, работят. Аз нямам вече такива. Ще изляза и аз, с кучето и с кафето. Имам две цигари и шест хиляди добри намерения.

Мисля най-добре на зелено. В градинката розите са цъфнали и нахално ме гледат през своята недокосната красота. Изкъпали са листенца и вече са готови за слънцето. Аз също. Измивам четири меки лапи и моят съдружник в скиторенето, отива доволно да си подремне, додремне, по-точно. Той обича да спи. Аз също. В съня си съм хубава, много млада съм там и съм цветна. Като петното пред входа. Измивам си грозните мисли с топла вода и сапун, режа лимон и го дишам, ям го, с корите, и правя забавни гримаси на кучето. То нещо ми клати глава.

Зарязвам отворен прозореца и излитам навън. Имам твърде шарен чадър, твърде. И всички ме гледат. Колите висят в задръстване. Аз вървя покрай тях, даже леко подтичвам, с маратонки в цвят портокал. И ми е смешно, ах колко много е смешно, щом гледам света през очилата си розови. В ден като този.


Препоръчваме ви още:

Шизофренично

Време назад

Смелостта да бъдеш свободен

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам