Тази тема буквално „изскочи“ от вчерашната – за сексуалното възпитание. В един параграф накрая си позволих да напиша две изречения за хомосексуализма и как аз засягам този въпрос в разговорите с децата. Признавам си, очаквах негативна реакция, но си мислех, че по-скоро ще дойде от семейства с по-консервативни разбирания, а се оказа, че… Не съм достатъчно либерална. Не било редно да пиша, че като хетеросексуален родител ми се иска да имам хетеросексуални деца.

Може би се заблуждавам относно себе си, но се имам за широкоскроен човек. Дотолкова широкоскроен, че за мен да приемеш хомосексуализма не е признак на толерантност, а на нормалност. Последното, което ме интересува, когато се запозная с някого, е дали е хетеро или хомосексуален. Това е и последното, което определя дали този човек ми е интересен и приятен за общуване или не. Имам приятели, които са хомо или хетеросексуални, имам приятели католици и атеисти, мюсюлмани, евреи, тук-таме някой будист. Както и един много симпатичен тангрист, прегръщам те, Евгени! Имам приятели вегани и приятели, които ходят на лов. Имам приятели, които мразят Тръмп, които мразят Путин, които харесват и двамата, или само единият. Общото между всички тях е, че можем да водим разговор, дори разгорещен спор, без да си изгубим взаимното уважение. Разговорите с хора с различни възгледи са изключително обогатяващи. Не е задължително да приемеш техните, нито те – твоите. Но със сигурност е забавно и полезно да погледнеш нещата от друг ъгъл.

За мен това е лесно. Израсла съм в изключително религиозно семейство, с баща адвентист и майка православна. У дома постоянно се водеха спорове на религиозна тема – като започнем от правилния почивен ден и стигнем до иконите и кръста. Баба ми, от адвентистката страна, на свой ред е от стар католически род. Прапрабаба ми и прапрадядо ми Луиджи и Франческа са италианци, дошли по католическа линия в България, за да спомагат за разпространението на правата вяра и да служат на църквата. Баба ми обаче, на 16 години, става ревностна адвентистка и бива прогонена от семейството си и обезнаследена. Интересното е, че петимата й братя и сестри на стари години също се отказаха от католическата вяра и приеха протестантския адвентизъм, който между другото е не по-малко строга и догматична религия от католицизма, така че надали им е било толкова трудно. В резултат на толкова объркания ни и пламенен религиозен дух, от мен се пръкна едно вярващо същество, което, бидейки благословено с критично мислене и изчело стотици книги на всякакви теми от съвсем крехка възраст, реши за себе си, че Бог има, Бог е добър, но не винаги Му личи и на нашите малки главици явно не е дадено да разгадаем неведомите Му пътища тук и сега. Чакам да се запозная с Него някой ден, а засега ми стига да го намирам във всичко светло, красиво и благородно, което виждам около себе си всеки ден.

Но доста се отклоних от темата. Това, което имам предвид е, че всички ние, всички родители, по един или друг начин сме си изковали някакви убеждения за света. Били те религиозни, политически или здравословни, всички си имаме мнение за нещата. И всички вярваме, че нашето мнение е правилното и нашият начин е най-добрият. Как е възможно да се очаква един родител да е напълно безпристрастен и да не се надява детето му да приеме неговите убеждения за света? Как веган ще учи детето си да яде месо? Как католик ще възпита детето си да следва исляма? Как фен на Ливърпул ще отгледа запалянко на Ман Юнайтед? Нима това не е висша форма на лицемерие? Нима това не би ни обезличило?

И ето тук следва да очертая много ясно границата между фанатизма и свободното мислене. Според мен мислещият родител не би крил убежденията си, само и само да не повлияе на детето. Тези убеждения са част от него, от личността му, те го правят такъв какъвто е. Да ги потиска би било върхът на лицемерието. Но мислещият родител ще даде право на избор на детето си. Ще му покаже, че го обича, дори то да не е веган-католик-хетеросексуален-запалянко на Ливърпул. Че няма да е разочарован от него, дори ако то стане хомосексуален атеист, който закусва пържоли, обядва кюфтета и изобщо не се интересува от футбол. На всичкото отгоре, той ще го научи и на най-ценните уроци – уважение към инакомислещите, способността да мисли извън рамките и да изгражда свое мнение, макар и различно от авторитета. И преди всичко ще му вдъхне увереност да търси собствения си път и смисъл, дори и различен от нашия. И всичко това далеч не е толкова трудно постижимо. Достатъчно е винаги, когато разговаряме с детето, да оставяме една отворена вратичка. „Да, мама вярва в Бог, но не всички вярват в същия Бог, а много хора изобщо не мислят, че съществува.“ „Да, ние ядем месо, но много хора предпочитат вегетарианството.“ „Да, обикновено момчетата се влюбват в момичета, но има и различни двойки.“ Една отворена вратичка, през която те ще открият света в неговото многообразие. И ако е писано, ще последват нашия модел, а ако не – ще намерят свой.

Защото в крайна сметка най-важното убеждение, на което можем да научим децата си е, че имат правото да са щастливи.

Днес помолихме всички да опишат най-зловещите си спомени от детската градина. Аз не съм ходила на детска градина, но толкова се смях със спомените на момичетата и момчетата от моето поколение, които са имали това щастие или злощастие, че реших да споделя с вас най-ярките от тях. И така – добре дошли в детската градина от далечните соц-времена.

За закуската:

• Закуска – попара. Ненавиждах я и като цяло яденето в градината. Редовно чаках едно момченце до мен да си изяде неговата порция, за да му дам моята. Веднъж лелката ме видя и реши, че ще ме нахрани с попарата. Натъпка ме с лъжицата, след което върнах всичко обратно. Оттогава видя ли попара, започва да ми се гади. Бях на детска градина точно 3месеца, преди да започна училище.

• Извара! Силен спомен от детството…. Нали беше по-евтина. Всяка сутрин филия с извара! Мразя, ненавиждам, отвращавам се, повръщам от мисълта за нея!

За медицинската сестра:

• Влизат да ни вземат кръв, а аз съм седнала на столчето и съм се вкопчила в облегалката, така и нямаха успех с кръвта. Също и безумното вземане на секрети на всички деца в една стая, адски унизително. Печенето по гащи на онези лампи, пак същото усещане. Изобщо болезнено изживявам посегателството на личността ми още от малка.

В братските страни:

• Когато бях на 4, отидохме с майка ми във Витебск, при баба ми, нейната майка. Дадоха ме на градина, а аз на руски произнасях само „ложка, вилка и тарелка“. Един месец не можех да говоря с никой, аз бъбривката!!! После проговорих гладко руски, но пък не можех да говоря на български. А когато се върнахме в България още говорех само на руски и ядях системен бой от най-добрата си приятелка. Ей така по-бързо си върнах българския, и тогава вече започнах да говоря, правилно и със съответната аудитория, на двата езика.

За любовта:

• Ходехме в тоалетната с другите момичета да гледаме бенката на „мъжеството“ на едното ми гадже, казваше се Ангел и без никакъв свян ни я показа! Аз надникнах и после избягах  :)
•  Другото ми гадже харесваше мен и още едно момиче (пълна моя противоположност –  руса и къдрокоса, със сини очи), та с нея решихме да го питаме коя все пак харесва повече, но той (много кавалерски :) обясни, че ни харесва еднакво. После аз реших, че вече не искам да сме гаджета и останах само с онзи с бенката. Той ми ядеше пилешките кожи от супата все пак.

За спорта:

• Басейнът в детската градина! Така и не оправиха осветлението над по-дълбоката му част. Бях убедена, че там живее крокодил. Тогава беше нашумял „Дънди крокодила“. Всеки път се пазех да не ме ухапе.

За храната:

• Гадната грис-халва, заради която и до днес ми се повдига щом чуя „грис“.

• Изяждах всички десерти на децата от ”моята” маса, а и не само тях….бях/ и още съм/доста ящна за радост на лелките…и бях нещо като дете чудо, защото можех да чета и пиша идеално. Бях голям фантазьор и забавлявах лелите с най-невероятни разкази, за неща които уж са ми се случили. Та спомените ми от градината са, че ми се радваше целия персонал…. виж в училище беше друго:)))

• Караха ме да им ям манджите. Най-гадни бяха някакво месо с грах и една супа със съмнителен аромат. Винаги бях последна на масата, мусейки се над паницата. Научих се да пресипвам храната по чиниите на другите деца и винаги приключвах първа с обяда. И другото което ясно си спомням беше как бях накарала всички деца да се качат върху гардеробчетата и да скачат отгоре.

За рождените дни:

• Няколко деца имаха рождени дни през кратък интервал и аз се тръшнах, че и аз искам да имам рожден ден. Голям рев! Накрая не ми устояха и черпих с Лакта (от която си правехме пръстенчета) за уж рождения ми ден.

За прякорите:

• Викаха ми София-филия! Моята приятелка се казваше Вероника и бях убедена, че един ден ще си кръстя дъщерята Вероника. Което…като се замисля… почти щеше да се изпълни. Бях се зарекла, ако имам момиче, да се казва Вяра!

• Приятно ми е, Христина-фрикасето: децата започнаха да ме наричат така на една НГ, когато тайно пусках накъсани гирлянди в порциите фрикасе на цялата група. Тайно-тайно – колко да е тайно… Другарките и леличките ме хванаха. После бях Хриси-писи, щот опитвах да рисувам котки по балатума на пода, после минахме на Холера и всичко си дойде по местата.

За първия ден:

• Първият ден ухапах така брутално госпожата, която ме държеше, за да не хукна след майка, че ѝ текна кръв. Цял ден после показваше на всички други деца раните си и повтаряше „колко лошо дете“ съм аз.

За лелките:

• Най-яркият ми спомен е леля Динка …. и до ден днешен не ям грах … но от друга страна, ако вареният грах можеше да расте съм сигурна, че около бившата ми ДГ щеше да има плантации от него и много лели Динки със зелени престилки да размахват бичовете над бедните дечица, които събират зрънце по зрънцеее …   Също така съм половин трафикант – пренасяла съм варен грах в джобовете на престилката си, в бузите си, дори в един от пантофите си.

• Лелките любопитни какво работят нашите и взели да ме разпитват в градината…и аз: „Тати шофьор /кара ме с колата до градината/, мама другарка /учителка/, дядо войник/военен/, баба в затвора /учителка в затвора беше/“…оттогава гледаха мама с огромно съжаление винаги.

• Аз съм яла луковици по време на никому неизвестната игра „Майки и деца“. После си повърнах зелено върху пантофките, следваха разпити (в ролята на ДАНС – дебелата леля Пенка с големия черпак – главата ми се побираше вътре). Под смъртната заплаха никога повече да не ям филии с халва, си признах всичко и ходихме да показвам какво съм яла. А напролет, на мястото цъфнаха лалета.

• Лягах на пода пред вратата на групата и започвах да изреждам всички животни и как майките им са добрички и не ги водят на детска. Представям си горката ми майка какво е изживявала. Но доста ярък спомен в мен остава една доста неприятна случка. Бях доста злоядо дете и мразех храната в детската, но една от лелите обожаваше да ме тъпче, докато аз плача и се моля да спре…доста унизително, въпреки, че майка ми работеше в същата градина като педагог и я беше помолила да ме държи по-добре гладна, но не и да ме тъпче. Но тя не спираше, един ден имаше пилешка супа, в която преобладаваше кожата на пилето, казах, че няма да ям това с демонстративна гордост лъвска и оставих лъжицата!!! След като започна да ме тъпче отново, без дори да се опита да изчака да глътна, молейки я да престане, защото ще повърна, тя с още по голяма устременост ми блъскаше лъжицата в устата… докато моето предупреждение не стана факт!!! Всичко върху нея!!! За мен остана само лошия спомен.

Джони е нашият приказен герой. Викам го на помощ винаги когато Алекс има нужда от убеждаване.

Имало едно момченце на име Джони. Веднъж излязъл на разходка с мама и срещнал на пътя малко, пухкаво котенце. Котенцето изглеждало много тъжно и самотно и на Джони му домъчняло за него.

– Мамо, виж колко е тъжно котенцето. Сигурно си няма майка и татко. Хайде да си го вземем, моля, моля, МОЛЯ!

Мама помислила малко и отговорила:

– Добре, Джони, но трябва да ми обещаеш да си мил с него, защото то е много малко и беззащитно. И трябва всеки ден да му даваш вода и храна.

– Обещавам, мамо!, отговорил Джони. И котенцето се сдобило с нов дом и семейство.

На другия ден приятелите на Джони го повикали да си играе с тях. Джони хукнал навън и забравил да даде водичка и храна на котето. То мяукало гладно и жадно и накрая скочило на масата и бутнало вазата с цветята. Джони се прибрал и го замерил с обувката си. Котенцето се уплашило, скрило се в гардероба, без никой да го види, и заспало.

Вечерта мама се върнала от работа, а Джони се хвърлил на врата й разплакан.

– Мамо, аз не бях добър с котето и то избяга. Колко искам да се върне! Никога вече няма да правя така!

Мама гушнала Джони, за да го успокои, а после му сготвила вкусна пилешка супа. Котенцето усетило уханието и изскочило прегладняло от гардероба. Джони подскочил от радост и извикал:

– Мило коте, ти се върна! Никога вече няма да съм лош с теб! Ще съм най-грижовният стопанин!

И удържал на думата си.

Джони е нашият приказен герой. Викам го на помощ винаги когато Алекс има нужда от убеждаване.

Имало едно момченце на име Джони. Той много обичал да си похапва сладолед, пица и кексчета, но винаги се мръщел на зеленчуците и недоволно ги побутвал из чинията си. Един ден обаче Джони се прибрал вкъщи много тъжен и с почти разплакани очички.

– Защо си тъжен, Джони? – попитала го мама.
– Защото се състезавахме и аз бях последен. Всички деца ме изпревариха, дори Тони, който е по-малък от мен. – отвърнал Джони с наведена глава.
– Недей да плачеш, Джони. – обадил се татко. – Може просто да си бил изморен и да не си имал достатъчно сили.
– Но аз искам да съм силен и бърз! Не искам да съм последен!
– Тогава ще трябва да положиш повече усилия. – му казал татко.
– А също така и да наблегнеш на зеленчуците. – добавила мама.
– Какво общо имат зеленчуците с бягането, мамо? – Джони попитал сърдито. Мама много обичала да се меси в мъжките разговори, дори когато става дума за спорт.
– Сега ще ти обясня. – усмихнала се мама и поставила пред Джони огромна чиния с прясно измити свежи зеленчуци, от които се канела да приготви обяд. – Виж колко цветни са зеленчуците. Червените чушки и доматки те правят здрав и силен, зеленият спанак, краставичка и марулка – те правят бърз и издръжлив, а оранжевият морков помага на очичките ти виждат надалеч и те предпазва от болести. Всеки зеленчук ти помага да растеш здрав и да си първи в игрите.
– А татко обича ли зеленчуци?
– Разбира се! Затова е пораснал толкова голям.
– Бързо, мамо! Давай ми най-голямата салата! – извикал Джони, грабнал виличката си и затропал по масата. Нямал търпение да стане все по-голям, силен и бърз.

И никога повече да не е последен в игрите.

Имало едно време момченце на име Джони. Веднъж мама и татко решили да отидат на кино и повикали бабата на Джони да се грижи за него.
– Защо не мога да дойда с вас? – попитал Джони.
– Защото си още малък и ще ти доскучае в киното. – отговорил татко.
– А и баба много ще се радва да си поиграе с теб. – добавила мама.

Джони се намръщил и кръстосал ръце на гърдите си, както понякога прави татко, когато съседът паркира пред гаража им.
– Аз никога не съм ходил на кино, а вече съм толкова голям. Тони е една година по-малък, а вече го водят.
Мама и татко се спогледали и тихичко си прошепнали нещо на ухото.
– Добре тогава. – казал татко. – Но ще те заведем на кино утре, на специален филм, който децата харесват. Този, на който отиваме сега, е с надписи и няма да разбираш какво си говорят. Освен това в него няма никакви дечица и няма да ти е интересен.
– Но утре задължително ще отидем и тримата заедно. Обещаваме ти. – добавила мама.
Джони толкова много се зарадвал, че пуснал мама и татко да излязат, без изобщо да протестира повече. На всичкото отгоре си изкарал чудесно с баба, подреждали заедно пъзели, играли на „Домино“, чели приказки, а за десерт си сложили по цели две парчета плодова торта. „Изобщо, с баба се живее много по-весело.“, си помислил Джони, но решил да не го казва на мама и тате, защото може да се обидят и да не го заведат на кино, както му обещали.
На следващия ден Джони станал рано сутринта, за да не би да пропусне часа за киното. Закусил и бързо си облякъл най-хубавите дрешки. Мама и татко станали след него и били много изненадани, че се е оправил съвсем сам, без дори да ги събуди. Когато времето за киното дошло, тримата се качили на колата и отишли в залата. На Джони много му харесали високите тавани, стените с многобройни плакати от най-различни филми, някои смешни, други – страшни. Мама и тате купили билети, после пуканки и всички заедно влезли в залата. Изобщо всичко изглеждало прекрасно, докато изведнъж угасили осветлението и филмът започнал.
– Мамо, тате, защо е тъмно? – попитал Джони малко уплашено.
– Не се притеснявай, Джони – отговорил тате. – Нарочно е тъмно, за да виждаме по-добре екрана.
– А защо е толкова шумно? Не може ли да се намали звукът?
– Не, Джони, в киното не можем да намалим звукът. – обяснила мама.
Тогава една лелка от предния ред се обърнала назад и изшъткала.
– Защо тази леля ми се кара?, – попитал Джони.
– Защото в киното не трябва да се говори високо. – отговорил тате.
Джони се загледал в екрана, на който се гонели едни забавни животинки. Било смешно и интересно, но по едно време Джони се изморил от толкова шум и гоненици и заспал.
– Хайде, Джони, филмът свърши. – по едно време го събудила мама.
– Хареса ли ти? – попитал татко.
– Да. – отговорил Джони. – Непременно да ме доведете пак. Много хубаво се спи на кино. Само не разбрах какво стана накрая.

Имало едно момченце на име Джони. Джони най-много обичал да играе навън с приятели, но когато времето било лошо, си играел вкъщи с количките и конструкторите си. След като играта приключи, той винаги ги прибирал в специалните им шарени кутии, после мама му разказвала приказка и си лягал да спи.

Една вечер обаче Джони имал гости до късно, много се изморил и заспал без да си прибере играчките.
– Утре сутринта ще си ги подредя. – помислил си той. Но за негово учудване, когато се събудил, всички играчки вече били внимателно подредени, и то в правилните кутии.

– Виж ти. – казал си Джони. – Кой ли ги е прибрал? Сигурно вкъщи живеят някакви малки човечета, които след като заспим, излизат и подреждат цялата къща.

На следващата вечер Джони отново решил, че няма смисъл да подрежда играчките си, защото малките човечета ще го направят вместо него. И наистина, сутринта стаята му отново изглеждала чиста и подредена. На третата вечер Джони отново си легнал, без да прибере количките и конструкторите. Оставил ги разхвърляни по пода така, както е приключил играта. Мама влязла в стаята, видяла ги и вместо да му разкаже приказка, се навела и започнала да ги прибира.

– Мамо, остави играчките и ела да ми разкажеш приказката ми. Много ми се спи! – помолил Джони.
– Тази вечер няма да мога, макар че ми се иска, защото трябва да подредя играчките ти, Джони.
– Защо ще ги подреждаш? Остави ги на малките човечета, които всяка вечер шетат из къщи и прибират всичко на мястото му. – отговорил й Джони.
Мама се засмяла и дълго време се смяла, Джони чак се притеснил да не се разхълца от смях, както му се случвало понякога, когато дядо го гъделичка по коремчето.

– Не ги прибират малките човечета, а големите. – обяснила накрая мама.
Джони се изправил в леглото малко уплашен.
– Кои са тези големи човечета, мамо?
– Аз и татко ти, разбира се. Ние подреждаме всичко, когато си легнеш. Няма никакви малки човечета.
Тогава Джони също се засмял от сърце и скочил от леглото.
– Тогава едно малко човече сега ще прибере играчките ми. – казал той и бързо прибрал всички колички и конструктори, при това в правилните кутии.

А после мама му разказала приказка и го целунала за лека нощ.

Джони е нашият измислен приказен герой. Викам го на помощ, когато Алекс упорито отказва да ме разбере.

Имало едно момченце на име Джони. Той на всичко казвал „НЕ!“.

Сутрин татко го събужда:

– Хайде, Джони, време е за ставане!

 Джони казва:

– НЕ!

 После мама го вика:

– Хайде, Джони, на закуска!

 Джони казва:

– НЕ!

 После татко му напомня:

– Джони, време е за училище.

 Джони казва:

– НЕ!

 Следобед децата го викат навън:

– Джони, хайде да си играем!

 Джони казва:

– НЕ!

 Един ден на всички им омръзнало да чуват само „НЕ!“ и спрели да говорят с Джони.

На Джони му домъчняло. Тогава мама го успокоила:

– Недей да плачеш, Джони. Просто казвай „НЕ“, само когато НАИСТИНА не искаш нещо.

 На другата сутрин татко събудил Джони:

– Хайде, Джони, време е за ставане!

 Джони точно се канел по навик да отговори:

– НЕ!

 Когато се сетил, че всъщност много иска да стане, да закуси и да започне новият ден на игри и приключения.

 Затова казал:

– ДA!

 После мама го повикала:

– Джони, палачинките са готови.

 Джони точно се канел да отвърне:

– НЕ!

 Когато се сетил, че е много гладен и обожава палачинки, затова казал:

– ДА!

 После децата го потърсили да играят:

– Джони, хайде навън!

 А той им отговорил, без да се замисли:

– ДА! Идвам веднага, приятели!

 И бил един много хубав ден.

Светлето, която има диплома за стругарка, но предпочита да работи като адвокат, (да й се неначуди човек), ни разказва тази тотално готина история, която е адски показателна за прямия й характер и готовността й да скача в битки с рогата напред. Обичам я тази жена! И досега си е същата. Ех, Светле, добре че не си остана стругарка, че колко народ щеше да плаче сега зад решетките :))))

 А страхотната й история ме вдъхнови за една чудесна идея. Споделих я с моята любима фотографка Ивелина Чолакова – Дамаянти, която отдавна съм обявила за жрицата на спомените ми и тя веднага я подкрепи. Слушайте какво намислихме заедно. Обявяваме конкурс за най-забавните или трогателни истории от ученическите ни години. Пишете и споделяйте, четете и харесвайте. Тази история, която събере най-много харесвания до края на октомври, ще получи най-прекрасната награда – семейна фотосесия при Ивето и семеен календар за 2017 година!

 Ето и първата ни ученическа история! Автор – Светлето

Днес, точно на първия учебен ден, се замислих каква ученичка съм била. Учех на най-високо ниво това, което ми харесва и колкото да е за шестица това, което не ми харесва особено :))) И преди малко се сетих за учителката от УПК-то, която ми преподаваше електротехника, заради нея имам 5, 94 от дипломата, защото ме остави с 5-ца…

За да съм под неин контрол за изпитите за университета, мама, която преподаваше литература в Механотехникума в Плевен, реши, че там трябва да съм УПК. И понеже преподаваше на стругарите, та и аз – стругарка  А класа пълен с откачалки и тройкаджии /без Катя и Миминя, разбира се :/, супер се забавлявахме. Eлектротехниката в началото ми звучеше на китайски, но за отрицателно време станах по-добра от даскалицата, защото за разлика от нея аз бях изключително добра по математика и физика. Адски много ме дразнеше тази жена – хем млада, хем флегматична като костенурка, не си отделяше погледа от тетрадката и все преписваше от нея решението на задачите на дъската. Но даже и като преписваше, бъркаше и после 15 минути се чуди що е сбъркала. И понеже вечно ме държаха на първия чин, защото много приказвам в час, един път й свих тетрадката, докато беше с гръб. Разбира се, тя не можа да си довърши задачата и извика директора или заместника му, не помня. Строи ни прави всички и едно конско ни дръпна кой свил тетрадката. А аз веднага се обадих, че съм аз: „Тя знае по-малко от мен, една задача не може да напише сама, а ни изпитва после!“…. Малееее, после отнесох конско от мама, че я излагам в училище. И за капак станах гуру по електротехника, щото онази все ме изпитваше на първия чин писмено… ама копче не можеше да ми каже, перфектна бях… Един път обаче ме хвана, че предадох листче с решена задача на Георги, когото изпитваше, и ми писа двойка… И накрая ми остави 5-ца :)))))

Извадила ли съм поука от това си поведение?! Защо свих тетрадката на „костенурката“, която просто си кюташе колкото да не е без хич и по този начин й наруших душевния „мир“?!
Пак да ме върнат там, пак ще й свия тетрадката!!! Заради всичките ми други преподаватели, на които се възхищавах и които направиха от мен това, което съм сега!

Още истории на Светлето можете да прочетете тук и тук.