logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Нашият татко, този толкова дискретен и затворен човек, който мрази всякакви публични изяви, случи на откровена до ексхибиционизъм мама като мен, която си разправя на всеослушание всичките истории. И не стига това, ами и за него разказва. За капак на всичко, от списание „Моето бебе и аз“ го поканиха да даде интервю по случай Месеца на бащата. Клетият ми Пеев се опита да се измъкне, но аз изкарах всички аргументи, с които разполагам, като мусака и така нататък, и след като отлага няколко дни с надежда да изпусне крайния срок, накрая беше принуден да седне и да си излее душата.
Е, добре му се получи де. Четете. И не пропускайте ноемврийския брой на „Моето бебе и аз“, посветен на християнското семейство. Има още две страхотни татковски интервюта – с адвокат Николай Хаджигенов, баща на трима сина и известен блогър и Стоян Маринов, също татко на три деца, който миналата година ги заведе в Непал, за да видят един различен свят и точно тогава се случиха ужасните земетресения.

Откъс от „Светът на бащите“ в списание „Моето бебе и аз“

Светът на бащите е едно от най-интересните места на планетата. Това впечатление се затвърждава и от анкетата, която направихме с трима ярки негови представители. В техния случай клишето за женската доминация и тихо настъпващия матриархат просто не работи. Те са успешни, всеотдайни (дума, която доскоро вървеше само като определение за майките), мъже с интереси и ясно очертани приоритети, когато става дума за децата и възпитанието им. В месеца на християнското семейство ви предлагаме нашата изключителна селекция от татковци.

Иван Пеев: „Ако родителите се обичат, всичко останало като по чудо се нарежда.“

Този баща ни е почти роднина, защото е съпруг на една от любимите ни авторки – Мария Пеева (Мама Нинджа). Знаем за него повече, отколкото може би за собствените си мъже, защото е съществена част от историите, които Мария споделя в блога си. Обаятелен, със сериозно чувство за хумор, четирима синове, плаващ брой домашни любимци и неугаснала надежда за дъщеря.

Казвам се Иван. Жена ми ме нарича понякога Пеев, по-често Ванката. Коко като малък ми казваше Банката, но надали е влагал заден смисъл. Макар че не е далеч от истината. По професия съм финансист, но работя в частния сектор, занимавам се с търговия. По-лесно ми е да ръководя голяма фирма, отколкото лудото си семейство. Жена ми смята, че съм работохолик, но всъщност на работата си почивам. Иначе се интересувам от футбол, успях да запаля и момчетата, за ужас на майка им. Момчетата са четирима, на възраст между 22 и 3 години – Теодор, Константин, Калоян и Александър. Другото ни семейно занимание освен футбола са кучетата. Обичаме и да пътуваме, но напоследък се налага да е „на смени“, защото се случи така, че се сдобихме с цяла глутница, която изисква доста грижи и постоянно внимание. Когато ми остане малко свободно време, чета книги и гледам филми. Жена ми винаги успява да прочете книгите преди мен, а филмите в повечето случаи ги е превеждала и е адски дразнещо, че не мога с нищо да я изненадам. Отделно пък всички семейни истории ги описва в блога или във фейсбук и когато аз се опитам да разкажа нещо на приятели, те вече го знаят. Та в общи линии съм винаги на края на информационния поток, но какво да се прави. Не е лесно да си мъж на блогър/преводач.

Какъв момент за мъжа е раждането на децата му?
Този момент трябва да се преживее, трудно е да се опише. Жена ми е по описанията. Аз не давам вид на емоционален човек, може би така сме възпитани мъжете от нашето поколение – да прикриваме чувствата си. Но когато чуеш, че детето ти се е родило живо и здраво, че жена ти е добре, сърцето ти направо ще се пръсне от радост. Трябва да ги разберете мъжете защо се напиват в такъв момент. Толкова щастие или трябва да се изкрещи, или да се удави.

Присъствахте ли на раждането на децата си?
Не можах да събера смелост. Притесних се да не взема да припадна и докторите да се чудят дали да свестяват мен, или да се грижат за майката. Тази работа не е за всеки.

Тогава ли се „ражда“ бащата?

Бащата се „ражда“, когато започнеш да се грижиш за детето. Веднъж да го преоблечеш или приспиш, и вече те е спечелило завинаги. Но винаги съм чувствал, че са повече на майка си до две-тригодишна възраст. Дойде ли възрастта, в която почват тичането, игрите, гоненето на топката, вече са на таткото. Поне за момчетата е така, момиченце не сме имали. Но човек никога не знае. (тук Пеев ме ококори – бележка на Мария)
Как се адаптирахте към семейния живот с деца, как намерихте вашето място сред родителските задължения?
У нас няма ясно разпределение на задълженията – всеки се включва, когато и както може. Ако жена ми е сложила масата, момчетата ще я вдигнат, а аз ще подредя миялната. Не оставяме нищо за следващия ден, защото задълженията са много. Моята майка ме е научила, че няма мъжка и женска работа у дома и се надявам и момчетата да са като мен. Поне в това отношение Мерката (б.р. съпругата му Мария) не може да се оплаче. Както и във всички останали, всъщност. Май само готвенето си е нейна територия. В кухнята не смея много да вилнея, но пък на барбекюто съм цар.

Кой е вашият запазен периметър на действие?
Спортът. Там жена ми няма думата. Ако зависеше от нея, щеше да запише момчетата на балет, спортни танци и йога.

На какво бащите трябва да научат децата си?
Не просто да оцеляват, а да побеждават. Ако загубят, да е с достойнство. Ако паднат, да се изправят и да продължат напред. Да са честни във всичките си отношения. И да си хвърлят чорапите в пералнята. Мерката постоянно ме яде затова, та съм решил поне да науча момчетата.

Какво децата споделят само с бащите си?

Аз съм малко по-затворен и момчетата споделят повече с майка си. С нея си коментират отношенията с момичетата и така нататък. Не умея много да говоря по такива теми. Но когато става дума за обичайните детски конфликти, спорове на игрището и подобни момчешки проблеми, винаги се обръщат към мен.

Какви качества трябва да притежава съвременният баща, за да е полезен за децата си?
Трябва да е достатъчно способен и работлив, за да осигури на семейството си някакъв нормален стандарт. Каквото и да си говорим, колкото и да е еманципиран светът, мъжете носят голямата отговорност. Една жена може да си остане вкъщи и да не работи, а да се грижи за домакинството и никой няма да си помисли за нея, че е мързелана. Я си представете един мъж да го направи. Но това не е всичко. Трябва да е съвременен човек, да е в час с интересите на децата, за да не го гледат като някакъв архивен образ. Трябва да им отделя достатъчно внимание, защото ако само работи, ще изпусне много ценни моменти, в които личният пример и подкрепа са по-важни за детето от кариерата и успехите на татко. И някъде между другото трябва да отдели време и за жена си, а накрая и за себе си. Ако успее да съвмести всичко това, значи е добър баща и съпруг.

Кои според вас са „задължителните условия“ за съществуването на семейна хармония?

Мерката е убедена, че не съм романтичен, но всъщност аз съм много по-романтичен от нея. Затова ще ви кажа единственото задължително условие за семейна хармония. Трябва да има любов. Ако родителите се обичат, всичко останало като по чудо се нарежда.

Пеев ми е златен, две мнения няма. Само довечера ще трябва да ми обясни какво има „изпонапредвид“ с ЧОВЕК НИКОГА НЕ ЗНАЕ!!!

Това видео предизвика сензация във виртуалното пространство. Самата аз го видях и коментирах с възмущение. Но монетата има и друга страна. Ани Момчилова, благодаря ти, че ми прати това обръщение към всички журналисти и търсачи на сензации. Много истина има в думите ти. В търсене на сензацията вредим на децата си. Вместо да насочим фокуса към успехите им, към подобряване на условията за спорт в България, към поощряване труда на треньори и млади спортисти, ние плюем и дъвчем. Повече няма да коментирам, давам думата на Ани.

Здравейте! По повод всичките обаждания, които получих вчера за издърпаните уши на детето от Олимпия, реших да изкажа и моето мнение в интернет пространството. Майка съм на дете, което е вече девет години в залата. Дъщеря ми тренира всеки ден и мога с чисто сърце да кажа, че има не малки успехи в този спорт. Тя завършва с отличен успех, вече шеста година в елитно пловдивско училище! Това дете е голямо точно толкова, колкото моята дъщеря. Доста години сме заедно на всички състезания и затова мисля, че имам някакво виждане по въпроса. По този повод мога да си позволя да изкажа мнение по случая Елена Симеонова. Тя е един много добър треньор! Нейните състезателки винаги са били в челните редици, както и въпросното дете! Определено не ми харесва дърпането на уши от комунистическо време. Беше нормална практика, всеки втори учител го правеше. Разликата е, че нямаше телефони, с които да заснемем това. Някъде тук ще приключа темата за ушите! НО! Бях в залата и този път! Повярвайте, не съм виждала толкова журналисти никога! Драги търсачи на сензации , къде бяхте, когато това същото дете прегръщаше с много любов треньорката си Елена Симеонова на предишни състезания? Къде бяхте на всички важни състезания досега? Защо не отразявате успехите на тези деца, които цяла година тренират за едно важно състезание, в което целият им труд се вижда в едни нищожни две минути? Имате ли идея колко труд полагат тези деца и треньори? Защо не отразявате и условията, в които работят – ледени зали зимата и 40′ градуса лятото? Къде сте тогава? Трета година помагам при организирането на международния турнира на „Тракия Елит“ в Пловдив! Точно от този клуб в момента имаме две състезателки в националния ни отбор девойки старша възраст- Галатея Герова и Лидия Василева! Трета година се обаждам на журналисти да дойдат и да отразят събитието, за да можем да напълним залата абсолютно безплатно не само с родители! Къде сте тогава? Спортната журналистика в Пловдив е на кота нула! Защо залите са празни? Защо вчера всички новини започнаха с „ушите“, а не с успехите на това важно държавно първенство? Да, там беше само детето с издърпаните уши! Къде сте, когато Ева се качва на най -високата стълбичка? Това е доста по-голяма сензация от видеото с Елена Симеонова! Някой от вас видял ли е ансамбъла на тази жена? Там някъде щяхте да видите нейния труд и труда на другите треньори и не по-малко и на състезателките! Защото оттам тръгват и успехите на златните ни момичета. Да, извинете! Вас не ви интересува как се стига до това! Вас ви интересуват само грешките! Само сензациите! Всички тези коментиращи майки на деца, които не са стъпвали в залата – къде сте? Дръжте си ги пред телефоните, нищо неправещи да затлъстяват! Извинявам се, ако съм обидила някого! Това е просто моето мнение за сензация, която ще бъде забравена след три дни като всичко друго! Неслучайно е измислена поговорката – „Всяко чудо за три дни!“ Моята дъщеря ще продължава да си тренира в залата, която скоро ще е ледена, и на никого от вас няма да му пука! Честно да ви кажа, предпочитам да ми издърпат ушите в топла зала! Спокойно, на нея не й дърпат ушите, те сами падат от студ! А за ръцете да не говоря ! Знаете ли как пада кожата на малките ръчички от замръзнал обръч? Всъщност какво ли ви дреме! Благодарим Ви, господа управляващи! Създадохте журналисти чудовища! Вече трети път съм в центъра на събитие отразено от журналисти, които изкривяват всичко безобразно! Вярвам им! „Тате ще ми купи колело ама друг път“.

Автор: Ани Момчилова

Още по темата можете да видите тук.

На прекрасната снимка виждате дъщерята на Ани – Яна Момчилова, фотограф Димитра Лефтерова.

Толкова мило ми стана, като разбрах за „Смешната лечебница“. Веднага си спомних за онзи прекрасен филм с Робин Уилямс – „Пач Адамс“ (ако случайно не сте го гледали, моля ви бързо да се коригирате). Може би знаете, че Пач Адамс е действителна личност и основател на проект, в който доброволци обикалят различни страни в клоунски одежди и носят радост и смях на болни дечица, сираци и на всеки, който има нужда от усмивка.

Ето че вече си имаме такива смешни лечители и в България. Представям ви Янита и Ива.

Ето какво ни разказват за идеята си.

Повече от 300 000 деца годишно постъпват за лечение в българските болници. Ние сме Ива и Янита-актриси и медицински клоуни. Чрез нашата „Смешна лечебница“ повишаваме тонуса на децата, създаваме една по-близка за тях среда, премахваме емоционалния стрес и бариерата между лекарския екип и малките пациенти. Страхотно е да виждаш усмихнати и щастливи деца! Но знаете ли, че дори не можем да опишем колко е прекрасно чувството да можеш да създадеш усмивка на лицето на едно болно дете, на което никак не му е до смях. И колко е прекрасно също да използваш магията на театъра, за да направиш именно това! Ние искаме да има повече усмивки в детските отделения в болниците и да помогнем на децата в тежки за тях моменти. Едни от бъдещите цели на проекта ни е да разширим максимално разпространението на медицинските клоуни из повече болници с детски отделения в страната, да създадем пътуваща театрална линейка и да направим училище за клоуни.

Обичам хората, които правят нещата със сърце и любов. А това е един проект с много любов. Моля ви да гласувате за тях в конкурса на фондация „Промяната“, която подкрепя инициативи, целящи да подобрят живота на децата. Аз го направих. Ето я страницата за гласуване, отнема минутка, че и по-малко.

А знаете ли кое ми хареса най-много? Янита ми каза, че те са се посветили на тази кауза и ще я реализират, независимо дали спечелят едногодишното менторство. Е, как да не помогнеш на такива хора. Успех, момичета, и моите искрени уважения!

Чета за сомалиеца Абдул в Охайо, който се радикализира и нападна сума ти народ с касапски нож. Дали е случайно, че се казва Абдул? Едно време всички терористи бяха с три имена, като Лий Харви Осуалд и Андерш Берин Брайвик, което малко затрудняваше разпознаването им. Защото може да ти се представи само Лий или Андерш и няма как да го разбереш, че е терорист, да не си Ванга. Но сега е лесно – само като чуеш Абдул, Мохамед или Осман, вече ти е ясно кой седи срещу теб. Не знам какво се мотат тия тъпи американци, защо просто не затворят всички абдуловци и да се приключва? Харманли ли чакат да стане?

Те американците ще се оправят, ами ние да му мислим. Никой нищо не прави да спре гадните мигранти. Нашите пенсионери гладуват, а Европейският съюз вместо да се погрижи за тях, дава пари за бежанците. Моите родители са с по 200 лв пенсия, къде е Меркел, питам аз? Откъде-накъде аз ще се грижа за тях, нямаме ли си европейски фондове? Чета още, че социалните взели трите дечица на бедна майка. Пак мигрантите са виновни, сигурна съм. Не знам точно защо, но има нещо гнило в тая работа. Не може мигрантите да влачат тук деца чак от Сирия и Афганистан и ЕС да ги храни, пък да очакват нашите българските деца да си ги храним ние сами. Щом ЕС храни техните, да храни и нашите, така ще е най-честно. То вярно, че там има война, ама и тук може да си спретнем, колко му е, ние да не сме по-долу от сърбите?
Изобщо работата е тежка, обсаждат ни отвсякъде. Имам съседи мюсюлмани, имената на всички в семейството започват с буквата М, даже и котката им е с М и на всичкото отгоре е черна. „М“ е тринайсетата буква в азбуката. Кажете сега това случайно ли е? На бас, че са дремеща терористична клетка. Само чакат заповед отгоре и ще се активизират. Вчера жената ми донесе баклава. И това ако не е подмолен саботаж. Как ще ми носи баклава месец преди Коледа, когато се опитвам да отслабна?
На съседната улица пък се нанесе семейство бежанци с три деца. Видях мъжът в сладкарницата онзи ден, пиеше кафе със заплашителен вид и си цъкаше нещо на телефона. Веднага се изнесох, докато не е гръмнала бомбата. И сякаш не е достатъчно, че разхождат по нашата улица омерзителните си мургави физиономии да ми развалят пейзажа, ами и на детската площадка се появиха. Жена, баба и три сополиви хлапета. Може и въшки да имат. То и Алекс имаше въшки миналата година, ама нашите въшки бяха други – бели, християнски въшки, да ти е жал да ги изчистиш. Къде са нашите въшки, къде са сирийските… И друго си мисля – двете им хлапета са момченца. След десетина години ще влязат в пубертета и като вземат да изнасилват… Може би е крайно време да се запиша на два-три бойни спорта. Остави, ами с дъщеря им какво ще правим? Ще порасне, ще почне да върти тия ми ти огромни, тъжни кафяви очи и ще се залюби с някое от моите момчета. После баща й ще иска я убие с камъни и накрая трябва да ставаме на кълбета да си спасим момичето. Не знам вече накъде е тръгнал тоя свят.
Баклавата обаче не беше лоша. Мюсюлмани или не, българското гостоприемство повелява да върна пълна чиния и извадих яйца да забъркам кекс. Едното яйце го изпуснах на пода и сега трябва да мия. Е, казвам ви, писна ми от тия мигранти! Ай сиктир!

На снимката виждате опасен терорист, който напуска Алепо. 

 

Имах удоволствието да гостувам в „Часът на Милен Цветков“ във връзка със сигналите за случаи на насилие в детски градини и ясли, които бяха огласени напоследък. Мислех да не пиша по този въпрос, защото достатъчно се шуми по темата, а и моето мнение не е по-различно от всеобщото. Недопустимо е педагог, сестра, служител в детска градина да посяга на детенце, да го обижда и заплашва. Радвам се, че родителите са намерили начин да дадат гласност на случая, че са осигурили и доказателства. Надявам се, че ако не законът, (не знам дали подобни улики биха важили в съда), то поне негативното обществено мнение веднъж завинаги да сложи край на тази порочна практика.

Нещо друго обаче ме впечатли и ми се иска да насоча вниманието ви към него.

Заедно с всички зрители изслушах разговора на г-н Цветков по телефона с директорката на детската градина, в която има такъв случай. Тонът й беше обвинителен и агресивен. Защо, г-жо Узунова? Ако аз съм директор на детска градина и получа сигнал, че моя служителка удря, заплашва, тормози деца… Все си мисля, че по-скоро бих се притеснила. Това е нормалната реакция, когато в структурата, управлявана от вас, има нередности. Бих се опитала да успокоя родителите, че ще направя всичко, за да разбера какво се случва и да взема мерки. Бих дала ясно да се разбере, че в градината, за която отговарям, това не може да е практика и ако има такъв случай, ще е последен, независимо на каква цена. Бих се погрижила да санкционирам адекватно служителя, който си позволява подобно отношение. Последното, което ще ми хрумне е да водя спорове за политическите или лични мотиви на родителя и да прехвърлям неприязънта си върху детето. Какви политически мотиви може да има, когато става дума за деца? Извинявайте, но това е нелепо.

Добре е да си спомните, че ние, родителите, и вие, учителите, не сме от двете страни на барикадата. Ние не водим война един срещу друг и нашата цел, като родители, не е да ви унизим и изложим. Напротив, ние искаме да ви имаме доверие. Да сме спокойни, че сме поверили най-ценното си в добри ръце. Когато сте избрали да работите с деца, вие сте поели и една огромна отговорност. Ако заплащането ви е мизерно, то не обвинявайте децата. Ако условията са лоши, не обвинявайте родителите. Нашите деца също споделят тези условия и заплатите на някои от нас не са по-високи от вашите. Ако не си харесвате работата, намерете си друга. Учител и лекар не се става, просто защото човек трябва да работи нещо. Това е висше призвание и ако вие го осъзнавате, ако го излъчвате със всяко свое действие и дума, то и общественото отношение към вас ще се промени.

Децата, които сме ви поверили, обикновено още не могат да говорят. Те не могат да се оплачат на мама, че сте ги ударили, че сте ги плашили, че сте ги затворили на тъмно или че сте ги наричали с грозни думи. За тях вие сте фигура на авторитет, вие сте първите официални представители на обществото, с които се срещат. Ако  не помогнете у тях да се изгради сигурност и доверие към това общество, един ден те няма да спазват правилата му, нито етични, нито правни. Ако не ги научите, че възрастният човек вдъхва уважение и спокойствие, а не страх и омраза, един ден те ще предпочетат да са аутсайдери и асоциални. Ако не им покажете, че учителят отваря нови врати към интересни хоризонти, образованието и развитието никога няма да са техен приоритет. И не, изобщо не преувеличавам. Първите години са съдбовни във възпитанието на детето и отношението му към света, а голяма част от тях преминава в общуване с вас. Ролята на учителя далеч не е по-маловажна от тази на родителя. Моля ви да осмислите огромната отговорност, която носите и да я поемете достойно. Един истински учител знае обичта, с която му се отплащат децата, и тя си струва всяко негово усилие. Дайте си шанс да я изпитате.

И накрая, за всички родители, които записват детето си на ясла и градина, мога да споделя от опит няколко важни съвета.

  • Въпреки всичко не подхождайте с недоверие към учителките. Такива случаи не са честа практика. Ако сте настроени негативно към яслата и градината, детето ще долови отношението ви и адаптацията му ще е по-трудна.
  • Не приемайте винаги на сто процента разказите на детето. Децата са склонни да преувеличат и фантазират и по тази причина показанията им не се приемат в съда. За да знаете какво се случва със сигурност, е достатъчно да следите настроенията им. Ако детето ви разкаже с усмивка как Пепи го е пребил от бой, можете да сте спокойни, най-вероятно е било някаква игра. Но дори детето да си мълчи и да не се оплаква (често то още не може да говори), ако е тъжно или изнервено, ако се събужда нощем и плаче, ако изпитва силен страх от детската градина или от непознати, ако започне да проявява агресия, значи нещо не е наред и се изисква да вземете мерки.
  • Наблюдавайте отношението му с учителите, прегръща ли ги, радва ли се, когато ги види, те закачат ли го, посрещат ли го с усмивка. Често един малък жест ще ви каже повече дали детето е щастливо и обгрижено от всички камери на света.
  • Вие сте родители и имате право да изисквате за детето ви да се полагат най-добрите грижи. Не си мълчете и не се примирявайте, само защото нямате друг избор. Варианти винаги се намират.
  • Ако се усъмните в насилие над детето, говорете с учителката, после и с директорката. Ясно покажете, че няма да толерирате лошо отношение към детето си. Ако това не помогне, можете да се обърнете към Агенцията за закрила на дететоомбудсмана, медиите, социалните мрежи, общината.
  • Ако детето ви е жертва на насилие, е важно да го заведете на психолог. Той ще му даде да рисува картинки, да прави ролеви игри, за да изрази емоциите си и да преодолее травмата. Не си представяйте някакъв разпит, който би го травмирал допълнително. Добре е да знаете, че децата жертви на насилие и техните родители, имат право и на безплатна психологична помощ. Ако вашият случай е такъв, можете да получите повече информация например ето тук.

Надявам се да съм била полезна.

Допълвам текста. По информация от адвокат – показанията на децата се приемат в съда. Прави се психологическа експертиза и разпитът се провежда в присъствие на родител.

Автор: Мария Пеева

Няма как да се включите в някоя дискусия и да не ви направи веднага впечатление колко негативизъм се излива от страна на повечето участници. Независимо каква е темата – дали се говори за политика, кърмене или захранване на бебето, в един момент се стига до обиди и лични нападки. Ако проследите коментарите, ще забележите, че напрежението обикновено ескалира все повече и повече, и дори хора, които в началото са писали по-умерено, в един миг си изпускат нервите или просто се оттеглят обидени. В крайна сметка спорът рядко се оказва конструктивен за която и да е от страните.

Днес се зачетох в интересна и актуална тема – ставаше дума за химията в препаратите, които използваме за почистване вкъщи и как могат да се заместят ефективно с по-безвредни продукти. Важно ми е, защото наскоро се наложи да водя Фройд на ветеринар с тежко разстройство и стомашен кръвоизлив. В крайна сметка причината се оказаха силните химикали, с които смених обичайния си препарат за под, за да поддържам хигиената с малките кученца. Препаратите бяха възпалили чак вътрешните му органи, само защото си ближе лапичките. Фройд се оправи за няколко дни и отново минах на старите препарати, но си отбелязах с червена точка някои марки почистващи продукти. Темата е важна не само за родителите на малки деца и собствениците на домашни любимци, а за всички изобщо и можеше да се получи много полезна дискусия, особено когато се включиха мами с подходящото образование и опит. Но вместо всички да научим нещо ново и най-вероятно полезно, целият разговор се превърна в спор кой по-добре си гледа децата. Накрая една мама, чието мнение впрочем напълно съвпада с моето, се изказа с толкова обвинителен тон, че дори на мен ми се прииска да оспоря, вместо да я подкрепя.

Следващия път, когато се окажете в подобна ситуация, първо си помислете каква е целта ви. Ако искате отсрещния наистина да РАЗБЕРЕ какво мислите, се постарайте да му го кажете така, че да не се засегне. Когато човек е в състояние на афект, способността му за логика и анализ намаля пропорционално на гнева му. Ако се съмнявате, пробвайте с детето или партньора си. Едни и същи думи казани мило или враждебно имат коренно различен ефект. Някъде бях чела дори, че ако действително желаете спорът ви с най-близките да е градивен, трябва да си говорите шепнешком. Така че ако искате да бъдете разбран, се изразявайте спокойно и овладяно. Ако въпреки усилията ви отсреща ви заливат с агресия или гняв, си спомнете, че много хора влизат в спор, не защото се опитват да убедят някого в правотата си, а защото имат вътрешна необходимост да излеят някъде недоволството и личните си проблеми. Нищо лично, както се казва, просто вие сте косвена жертва на комплексите им. Може би те дори не го осъзнават, но след като вие го знаете, няма смисъл да си губите времето.

А хората, които обиждат вулгарно и грубо, обикновено имат тежки емоционални проблеми, а нерядко и сериозни личностни разстройства. Изобщо не влизайте в пререкания с тях, просто ги блокирайте, ако по някаква причина се окажете обект на интереса им.

Някой беше казал, че мненията са като дупетата – всеки си има по едно. Не го забравяйте и позволете на другите да мислят различно от вас. Това не ги прави лоши или глупави хора. А и винаги е полезно да изслушате още една гледна точка по въпрос, който ви интересува. Изисквайте и те да ви отговорят със същото, разбира се, иначе няма да е справедливо. А ако не ви се получи, просто се оттеглете. В крайна сметка не е въпрос на живот и смърт.

Шегувайте се. Една добра шега често разведрява напрегнатата атмосфера и хората престават да се вземат чак толкова на сериозно. Един от големите проблеми на съвременното общество според мен е, че всички сме се взели за голямата работа и сме компетентни по всички въпроси, винаги сме прави и вечно искаме последната дума да е нашата. Е, не става така. В момента, в който осъзнаем, че сме уникални колкото всички останали, ни повече, ни по-малко, и успеем да се надсмеем над себе си, животът става доста по-приятен.

Ще ви кажа моята малка тайна за запазване на добрия тон. Когато почувствам, че някой Фейсбук агресор наистина ме вади извън нерви, си представям как децата и приятелите ми четат какво съм написала. И никак не ми се иска да ме видят разпенявена и бълваща змии и гущери срещу клетника, който се чуди откъде му е дошло. Пожелавам му да е жив и здрав и го игнорирам. Нека сам да си бори демоните, неговите проблеми не са моя грижа.

Опитайте по моя начин. Малко учтивост никому не е навредила.

Препоръчваме ви още: 

Мамешката мафия

Случайно попаднах на едно видео с чешката традиция за Свети Николас, (на чешки е Mikuláš), Ангелът, който представя Доброто и Дявола, който символизира злото. Те обикалят домовете или спират деца по улицата, и ако са били послушни им раздават сладки и подаръчета, а ако са били непослушни, Дяволът ги взима в чувала и ги води в Ада.

Можете да погледнете видеото ето тук.

Признавам си, в повече ми дойде. В текста под видеото пише, че срещата с дявола е много ефективна, но нещо не ми допада идеята да възпитаваме децата си със страх. Винаги ми е било ужасно неприятно да си плаша децата с Баба Яга, Торбалан и кой ли още не. Помня, че вдигнах скандал преди време в детската градина на Косьо, защото една от лелките го плашеше с Баба Меца, за да си яде обяда. В същото време няма съмнение, че действа ефективно. И все пак това ли трябва да е начинът? Когато страхът е основният ни възпитателен метод, не ги ли учим всъщност, че правилата трябва да се спазват от страх за последствията, а не защото така е правилно, етично и полезно за самите тях и за всички наоколо.

В тази връзка се сещам за една скорошна ситуация. Коко ми разказа виц за Хитлер. „Хитлер попитал момченце: Ти какъв искаш да станеш като пораснеш? Лекар, адвокат или сапун?“ Много се смя, като ми го разказваше. Аз се усмихнах и го попитах дали разбира вица. „Не, каза ми той, но е смешно някой да стане сапун, като порасне.“ Отделих петнайсетина минути да му обясня точно какво означава вица, след което Коко изпадна в такъв ужас, че не поиска да спи сам. Тоест, самата аз използвах страх, за да науча детето си на някакви правила. Излиза някак лицемерно – против съм възпитанието със страх, а в същото време си плаша детето с Хитлер. Защо тогава нямам вътрешното усещане, че греша?

Може би защото в единия случай плашим децата с несъществуващи образи на злото, за да им внушим да бъдат послушни, само за да си спестим усилията да разговаряме дълго и подробно с тях и да им изясним ползата да са добри. А във втория случай разказваме за реални фигури на злото в човешката история, за да избегнем омаловажаването на жестоки исторически събития.

Да учим децата да са послушни със сигурност е нож с две остриета. Има сериозен риск да ги превърнем в безгласни и неразсъждаващи хора, които изпълняват сляпо предписанията и не смеят да поемат рискове. Да ги оставяме да правят каквото си искат, също не е особено препоръчително. В крайна сметка, един ден те няма да са отшелници, а равноправни членове на обществото и трябва да знаят, че има правила и закони, които важат за всички. Но независимо дали сме от строгите родители или от по-либералните, мисля, че страхът не е подходящ метод за възпитание. Моите деца например празнуват Хелоуин, водила съм ги да видят и кукерите, но никога не съм наблюдавала у тях такава реакция, като на видеото.

А може и да греша.

Ще се радвам, ако споделите и вашето мнение за възпитанието със страх.

Днес плачем за Алепо, вчера плакахме за Хитрино. Всеки ден плачем за някое дете и нечия трагедия ни разтърсва до дъното на душата ни. А малко след това я забравяме. Не защото сме претръпнали, не защото всяко чудо е за три дни, а защото човешката психика е така устроена. Задействат се защитните ни механизми, уморяваме се да съчувстваме и съпреживяваме и просто забравяме. За да имаме сили да продължим напред.

Но има хора, които не могат да изключат трагедията от живота си, дори и да искат. Просто защото са участници в нея. Защото ги е засегнала пряко. Понякога не само душевно, а и физически. Защото всъщност те не познават живота извън нея.

Представям ви Любчо. Историята на неговите родители потресе всички ни на 8 март 2002 г. Тогава всички плакахме за майка му Невена, бременна в осми месец и баща му Ивайло, и двамата убити от пиян шофьор на тротоара. Невена издъхва в болницата, докато я оперират, за да спасят поне бебето. Дано е разбрала, че детенцето е живо. Бащата остава в будна кома 8 месеца и също издъхва. На Деня на християнското семейство. Шансовете на бебе Любчо да оцелее граничат с нула. Недоносен, със скъсана от удара плацента и кислородна недостатъчност. Цяло чудо е, че остава жив, макар и с церебрална парализа, макар и сираче. Да е жива и здрава баба му, която посвещава целия си живот на него. И вече 14 години, с малки стъпки и големи усилия Любчо се бори да поправи злото, което му е причинено още преди да види белия свят. Той е с напълно съхранен интелект и голям потенциал. И се развива. Защото макар че плачем за нова трагедия всеки ден и забравяме тази от предишния, една малка група хора си спомнят за Любчо. Организират кампании за него, правят сайт за дарения и фейсбук страница.

Една от тези, незабравящите, е Красимира Василева. На 15.12.2016г. от 17.30 часа в Централния Военен клуб в гр.София ще бъде открита благотворителна изложба на която ще са изложени наградените в ежегодния конкурс на БГ ПРЕС ФОТО снимки на Любчо, направени от Красимира, с които тя печели български и международни награди. Снимката, която виждате, също е нейна.

Красимира ме покани. И аз ще отида. Макар че на същия ден едно от моите момчета има коледно тържество. Синът ми има късметът да не е сирак, да не е роден с церебрална парализа и да има освен майка, и татко, който ще посети коледното му тържество и ще ръкопляска, докато гледа как здравото му детенце пее на сцената с още куп щастливи дечица, които също си имат мама и татко. Любчо не е от тях, затова тази година, на този 15 декември аз избирам да си спомня за него. Спомнете си и вие. Като посетите изложбата или като дарите някоя паричка за лечението му. Или дори само ако споделите каузата му, за да си спомнят и други за него.

Ето сайтът на Любчо и страничката му във фейсбук.

Сметката за дарения е:

RAIFFEISEN BANK

IBAN: BG25RZBB91551000646190

BIC: RZBBBGSF

Lybomir Ivajlov Elenkov

Любомир Ивайлов Еленков

Помогнете му както можете, добри хора. А после го забравете с чисто сърце и продължете напред. Но Любчо ще ви помни, защото благодарение на вас продължава и той.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам