logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

10-месечно бебе почина от морбили вчера в Пловдив. Детето не е било имунизирано, защото няма 13 месеца. При достатъчно високо ниво на колективен имунитет това нямаше да се случи.

На всички противници на ваксините напомням, че отговорността, която поемат с отказа си, касае не само техните деца, но и всички останали, които не са ваксинирани по медицински причини или защото не са достигнали възрастта за това.

По разбираеми причини няма статистика на децата, които са имунизирани само на документ, за да не им бъде отказан прием в детска градина. Но лекари споделят, че родители им предлагат заплащане, за да вписват в картона ваксини, без да ги поставят. Сами се досещате, че най-вероятно други лекари не споделят, но го правят. Това вече е престъпление, което спокойно може да доведе до убийство по непредпазливост.

След като родителите на починалото дете се оплакаха от недостатъчно лекарско внимание, в антиваксърските групи се появиха теории на конспирацията, че лекарите в Пловдив умишлено са оставили детето да умре, за назидание на противниците на ваксините. Подобно обвинение е толкова грозно и отвратително, че даже няма нужда от коментар. Сигналът за лекарска небрежност със сигурност ще бъде проверен, но преди да сочим с пръст и да обвиняваме, е добре да си спомним, че морбили е вирус, който убива. При предишната епидемия 2009-2010 година имаше 25 смъртни случаи.

Всички аргументи отдавна са сложени на масата. Можете да прочетете статията на д-р Раф „Скъпи родители, лъжат ви“, в която има поне 30 линка към научни изследвания. Да, ваксините имат странични ефекти, като всяко лекарство. Дори като билковия чай, или шоколада, или хомеопатията. Всичко има странични ефекти. Вирусите, срещу които слагаме ваксини обаче, имат не само странични ефекти, но и преки. Те осакатяват и убиват.

И ако вие сте готови да рискувате живота на собственото си дете, то какво право имате да рискувате живота на останалите? Ако отказвате да сложите ваксина, поне не лъжете, че сте го направили. Имайте доблестта да отстоявате себе си открито и честно.

Ето какво си мисля. Вие явно не се доверявате на лекарите, които ви казват да се ваксинирате. В такъв случай, следващия път, като се разболеете, изобщо не отивайте на лекар. Лекувайте се с урина. Заболял ви зъб? Гаргара с ракия. Апендиксът ви бил възпален? Билков чай! Изобщо забравете за медицината, щом не вярвате в нея и без това. Вместо да отказват прием на неваксинираните деца в градинка, може просто да откажат на вас прием в болница. Струва ми се напълно справедливо и логично.

И знаете ли какво? Моите деца са ваксинирани. Дори лекарят да ми беше казал, че има риск от аутизъм, пак щях да ги ваксинирам. Защото аутизмът не убива, аутизмът дори не е болест. Морбили, коклюш, паротит, туберкулоза… тези болести убиват.

А на родителите на деца с аутизъм, които обвиняват ваксините, ще кажа – не се измъчвайте от ужасната вина, че сте сложили на детето си инжекция, която го е превърнала в нещо различно. Вие не сте отговорни, че детето ви е с аутизъм. Ваксините не са отговорни, че детето ви е с аутизъм. Никой не е виновен за това. Детето ви е родено с аутизъм, също както други деца се раждат синеоки, левичари или със синдром на Даун. Помогнете му да бъде най-добрата възможна версия на себе си и да си намери правилното място на този свят. Не си съсипвайте живота в битки за фалшиви каузи. Колкото по-рано го осъзнаете и приемете, толкова повече ще можете да направите за детето си. И за всички наши деца.

Това е нашата мисия като родители. Да отглеждаме деца, не да ги убиваме.

И не се извинявам, че съм по-рязка от обичайно. Има случаи, които го изискват.


 

С малки съкращения публикуваме разказа на Хедър Кърн Ланиър, публикуван във Вела. В момента Хедър работи по книга за родителството, от която е този откъс.

Когато бях бременна, се опитвах да създам супер-бебе. Дори не осъзнавах, че го правя. Уж отдавна се бях отказала от теориите, че тялото може да бъде перфектно. Но като погледна назад, целите ми изглеждат ясни. Изяждах по 100 грама протеини на ден. Тъпчех се с всевъзможни добавки без живак. Спрях да употребявам пшеница поради причини, които не помня. Държах телефона си далеч от корема, за да не увредя моето супер-бебе с електромагнитни вълни. Не ползвах микровълнова. Пазарувах само от био-магазини, купувах само органична храна. Понякога ми излизаше над 300$ на седмица. Не позволявах дори парченце ГМО храна да ме доближи. Говорих на моето супер-бебе, за да съм сигурна, че ще се чувства обичано и подкрепяно. Не исках да знам пола на бебето, за да не го обременявам с полови предразсъдъци. Спях само от лявата си страна, защото бях чела, че това е най-добре за бебето и за кръвообращението. През последните месеци не се отпусках на дивана, защото бях чула, че тази позиция може да се отрази зле на бебето. Вместо това винаги стоях наведена напред с лакти върху разтворените ми колене.

Накрая се приготвях изключително старателно за раждане без упойка. В последните месеци на бременността приключвах всеки изпълнен с болка в бедрата ден като си слагах слушалките, затварях си очите и слушах „Хипнобебетата“ – програма за естествено раждане, която ме напътстваше посредством самохипноза.

Бебето ми ще се рода здраво и в правилното време – казваше гласът на жената, докато аз се отпусках и заспивах. Тялото ми е създадено да може да роди лесно и безпроблемно. Очаквам с голямо щастие момента на раждането. Бебето ми се развива нормално, здраво и силно. Тези думи трябваше да се отпечатат в подсъзнанието ми. Обградена съм с балон на спокойствие през цялото време. Мога да се съсредоточа върху това, всичко да мине добре.

След 36 часа раждане, последните 5 от които можеха да се опишат като апокалипсис, успях да избутам бебето си в топлата вода във ваната на болницата. Акушерката вдигна нещо кърваво и хлъзгаво над мен. Без очилата ми супер-бебето изглеждаше като бобено зърно.

„Какво малко фъстъче“ – изписка акушерката. Това беше най-милото нещо, което който и да е лекар би казал за новороденото ми бебе.

Изведнъж тона й се промени – „Срежете пъпната връв“ – изкряска тя.

„Но ние искаме да изчакаме, докато…“ –каза съпругът ми. Срязването на пъпната връв веднага може да лиши супер-бебето от важни хранителни вещества.

„Срежете я веднага!“ – нареди акушерката.

Съпругът ми сряза пъпната връв и акушерката отнесе бобеното зрънце.

Преместиха ме на легло, за да мога да изкарам плацентата от мен. Една сестра седна до мен. Попитах я – „Добре ли е бебето ми?“

Тя не ми отговори нищо.

Няколко минути по-късно фъстъкът най-после беше при мен. „Добре е“ – каза акушерката. „Просто е дребничка“.

Най-накрая детето, което бях създала стоеше пред мен, продукт на органична храна, хипноза и яйца от свободни кокошки. Главичката й беше не по-голяма от грейпфрут – събираше се на дланта на ръката ми. Черните й оченца се взираха в мен – уплашени и объркани. Съпругът ми се сви до мен и я гледаше в захлас.

Кръстихме я Фиона. Тежеше 2.15 килограма. Това явно бе притеснителен размер за новородено. През следващите 24 часа всеки доктор, които влизаше в стаята ме питаше – „Защо това бебе е толкова малко?“

„Тоновете са добри“ – каза със съмнение педиатърът, докато вдигаше бебето, за да прегледа телцето й и сви рамене.

Твърде изтощена от 36 часа естествено лесно и комфортно раждане без упойка не се притесних твърде много.

Съсредоточих се върху това всичко да мине добре…

Бебето ми се развива нормално, здраво и силно…

Когато дойде новата смяна, една медицинска сестра, която не ме беше видяла как изкарвам човешкото същество от вагината си без упойка, ми зададе въпрос, който почувствах като шамар: „Взимали ли сте наркотици по време на бременността?“

Не, сестра – исках да й отговоря – Ядях само суперхрани и правех рейки, слушах полезна музика и мислех позитивно. Правех всичко, за да се роди супер-бебе.

В този момент осъзнах, че явно не бях създала супер-бебе. Като погледна 5 години назад, това явно е било добър провал. Най-добрият от многото ми провали до сега.

Като дете често ми се случваше да лежа по гръб през нощта и да се притеснявам, че вентилаторът над мен ще падне и ще ме нареже. Споделих страховете си с майка ми и доведеният ми баща. Мислех, че те ще ме уверят, че това няма как да стане, че болтовете са направени от някакъв материал А и че самият вентилатор е захванат с някаква джаджа Б, която може да издържи тегло В. Вместо това те се спогледаха и майка ми ми каза – „Ако вярваш в нещо твърде много, може и да го накараш да се случи“.

Доведеният ми баща просто кимна. Той беше хиропрактик, а майка ми му беше асистентка. Десетилетия преди книгата „Тайната“ на Ронда Бърн да излезе и 19 милиона души да си я купят, родителите ми изповядваха тази философия, че мислите могат да създават. Можеш да получиш всичко, което искаш, като мислиш позитивно. Ако не го получаваш, явно не контролираш достатъчно добре мислите си.

Когато един близък роднина се разболя, се консултирахме с малката синя книжка на Луис Хей – „Излекувай тялото си: Менталните Причини за Болестите и Метафизичните Начини да ги Преодолеем.“   „И добрите неща, и болестите в нашият живот, са резултат на мислите и опита ни.“ – пише Хей. На снимки, Хей има гъста бяла коса, сресана назад. Изглежда като Сибил Шепърд в „Moonlightning”. „Знаем“ – казва тя, „че зад всяко нещо, което ни се случва, стои определен модел на мислене, който го предизвиква и поддържа.“ Голямата част на книгата е списък от болести подредени по азбучен ред. Можете да откриете абсолютно всичко – от хемороиди до СПИН и за всяка болест има потенциална емоция, която я е предизвикала.

Астма – Задушена любов. Невъзможност да дишаш. Чувство на задушаване. Сдържане на плач.

Сраснал нокът – Тревожност и несигурност какъв трябва да е следващият ви ход.

 

Родителите ми вярваха във връзката между ума и тялото и понякога несъзнателно ме виняха, че съм се разболяла. Например, веднъж хванах синузит. Синузит – раздразнение от близък човек. На кога бях ядосана? Друг път хванах бронхит и трябваше да си взема седмица почивка от тренировки. Дробове: Умението да посрещаш живота. Депресия: Тъга. Чувството, че живота няма смисъл. Какво не ми беше наред? В депресия ли бях?

Сега ми е лесно да се шегувам, но тогава асоциациите понякога ми се струваха страшни. В първата ми седмица в университет се влюбих в едно момче. Беше първата ми целувка, мислех си, че той ще е първото ми гадже. След това го видях да целува друго момиче седмица по-късно. Реакцията ми беше да стоя до късно и да спя твърде малко. Няколко седмици по-късно бях с много висока температура, а сливиците ми бяха с размерите на топка за голф.

Мононуклеоза: Гняв породен от липса на любов и оценяване.Да спре да ти пука за самия себе си.

Четях това легнала в същото легло, в което се страхувах от вентилатора, който от негативната енергия на мислите ми ще се стовари върху мен. Разбира се, мононуклеозата се получава от вируса на Епщайн – Бар, малко нещо, около 150 нанометра, съставено от двойно преплетено ДНК с около 85 гена. Но според Хей, ако имаш мононуклеоза, това не е заради съществуването на този вирус в тялото ти. Породено е от различни емоции, които позволяват на вируса да оцелее.

Тоест, вината е твоя. Твърде болна, за да ходя на лекции, стоях 6 седмици в леглото, ужасно засрамена.

Почувствай светлината около тялото ти – все едно си в пашкул или в ореол от светлина. – Хипнобебета

Ако отворим книгата на Хей на буквата „Р“ можем да открием информация за рака – дълбока болка, дълготраен яд. Ще намерим информация и за кистите – завръщане на стара болка. Можем да прочетем и за много други – кашляне, крампи и тн.

Няма да открием нищо обаче за хромозомна делеция.

16 години след като се излекувах от мононуклеозата, имах 3 месечно бебе, което тежеше едва 3.17 килограма. На един преглед, педиатърът забеляза, че Фиона има странен сърдечен ритъм, широко отворени очи и странен начин на хранене. Фиона, както казаха, не се справяше добре. Ако трябва да съм напълно честна, да накарам Фиона да суче, беше истински кошмар. Тя крещеше при вида на зърното с горящи очи, подобни на окото, което ужасява хобитите на Толкин. Три месеца след като родих все още използвах силиконови „накрайници за зърна“ – конусовиден уред за мъчения, предназначен за родилки, които имат проблеми с кърменето. „Това не е нормално“ – каза докторът.

Педиатърът започна да подозира някакъв синдром. Прати ни на кръвни тестове.

Когато резултатите пристигнаха, седнах на компютъра късно през нощта и написах думите Синдром на Волф – Хиршхорн. Ужасяваща картинки излезе на екрана ми.

34% смъртност в първите две години..

Интелектуални проблеми от леки до тежки..

Повечето пациенти не успяват да се научат да говорят …

Причината за смъртта обикновено е сърдечен проблем, пневмония, инфекция или гърч...

Гърчове се наблюдават при 90% до 100% от пациентите…

Някои от пациентите успяват да се научат да ходят…

Около 30% от децата успяват да се научат да се хранят сами…

10% от пациентите успяват да контролират ходенето до тоалетна през деня…

Синдромът влияе на много органи на тялото…

Няма лечение…

 

Когато отделих погледа си от екрана вече не стоях на сиво канапе от „Икеа“ в хола си в Охайо. Горе беше долу, дясно беше ляво. Нямах земя под краката си. Падах. Носих се в тъмнината.

Ако жените не спазват тези правила, рискуват не само да увредят здравето на детето си, но и това на следващите поколения. Списъкът с възможни резултати е голям – от когнитивни деформации до внезапна смърт и душевни болести. – „Планиране за Супер-Бебе“ – Селия Дод, The Independent

 

Тялото може да се поправи. Може да стане перфектно. Ако не е перфектно, вината е изцяло твоя. Промени мисленето си. Работи върху емоциите си. Взимай си витамините и се поправи. Така бях отгледана.

Бях на 32, когато Фиона се роди. Някои от принципите за връзката между ума и тялото се бяха размили, отчасти защото, когато бях на 20, доведеният ми баща се разболя от рак – меланома с размерите на юмрук в ръката му – и методите за лечение посредством позитивно мислене не го излекуваха. Един натуропат му каза, че ако иска да оздравее, трябва да прости на майка ми. Изглеждаше много смутен, когато я погледна и й каза „Но, мила, аз вече съм ти простил.“ Диагностицираха го през май и почина през октомври. Със смъртта му загубих баща си, хиропрактора си и героя си. Също така загубих и религията, в която вече не виждах смисъл. Телата ни не са колички с дистанционно управление, които можем да управляваме с бутони и ръчки с умовете си. Опитите да ги оформим с мислите и диетите си са просто глупав начин да се пазим от болката.

Но 12 години по–късно, животът, който растеше в мен, ме върна към това мислене. Вярата, че бях изцяло отговорно за благосъстоянието си.

Подозирам, че старите ми разбирания се завърнаха заради бременността. Още от момента, в които видим двете чертички върху теста за бременност, ние, жените, биваме съветвани за всеки един избор, който правим. Колко трябва да се упражняваме – „Твърде малко не е ефективно, твърде много може да е опасно“, как трябва да стоим – „Опитайте се да не стоите на едно място дълго време, защото може да е опасно за гърба ви“, какво трябва да избягваме – „кофеин , деликатесно месо, ибупрофен, алкохол, хот-дог, месо от акула, риба меч, тесто за бисквити, бри, прясно изцеден портокалов сок…“ , как трябва да ядем в ресторант – „поръчайте си зелена салата с дресинг“, как трябва да ядем в италиански ресторант - „избягвайте хлебни ястия“, как трябва в японски ресторант – „ ако много ви се яде темпура, вземете малко от чинията на партньора си“, как трябва да пътуваме – „трябва ви позволение от доктор, преди да пътувате“, дали трябва да правим секс – „правенето на любов е добра физически подготовка за раждането“ , дали трябва да учим плода – „някои проучвания показват, че е възможно да стимулирате плода, по време на бременността, с цел да създадете супер-бебе“, как трябва да се чувстваме – „опитайте се да сте спокойна, много от проблемите идват вследствие на стреса“.

Докато бях бременна с Фиона, гледах колко много се стараят майките около мен да имат перфектна бременност. По време на едно пътуване до Калифорния бях отседнала в апартамента на едни приятели – женена двойка – докато бяха извън града. Когато влязох в дома им видях бележка на масата – „Моля, събувай се преди да влезеш вътре. Металите , които са навън, са вредни за развитието на мозъка на бебето“. Друга позната тичаше нагоре надолу по стълбите след всяко хранене, защото беше диагностицирана с диабет и докторите и бяха казали, че може да избегне инсулина, ако се упражнява по 20 минути след всяко храна. Същата тази жена беше загубила баща си няколко месеца по–рано и майка й твърдеше, че диабетът е вследствие на мъката. „Убиваш бебето!“ – казваше майка й.

Изглеждаше ми сякаш в момента в който разбере, че е бременна, една жена трябва да се превърне в храм на абсолютната безопасност. Чувствам вътрешен мир и спокойствие. Тази култура загатва, че трябва да станем носители на живот, който няма да почувства истинското усещане на живота – болката. Ще родя лесно, удобно и без усложнения. Трябва да избягваме всичко, което никога не бихме могли да предотвратим. Аз контролирам чувствата си и те са спокойни, сигурни и необезпокоени. Опитваме се да спрем растящото в нас тяло да има това, което всички тела имат – слаби места, процеп, през който страданието влиза.

Седмица след седмица, със съпруга ми и с малкото ни бебе ходехме до центъра на Синсинати в детската болница. Първо се срещнахме с млад, червенокос генетик. Той ни показа снимка на хромозомите. Увеличени 1000 пъти те изглеждаха като счупени парчета от спагети. Разбрах, че на дъщеря ни й липсва горната част на четвъртата спагета. Разбрах също и че това парченце е липсвало или в сперматозоида или в яйцеклетката, от която е зачената. Нямало го е при зачеването й. Нямало го е и преди зората на нейното създаване. Нямало го е преди ензимите и сметките за органична храна. Изначално го е нямало.

„Не си могла да направиш нищо“, ми каза той. „Синдромът би могъл да се появи независимо от културата.“ Едновременно съм объркана и скептична. Наистина ли? Трудно ми е да му повярвам.

Генетикът препоръча серия от тестове, за да определим дали тялото на детето ми би се справило с ежедневните неща. Ще може ли да чува? Да вижда? Да преглъща?

„Преглъщането е сложен процес“, обясни ми той. Искаше да знае дали дъщеря ми диша. Или умира бавно, защото не може да преглътне собствената си слюнка. Ако не, шансовете й значително се увеличаваха.

Няколко седмици по-късно млад доктор извади тънка черна тръбичка, която приличаше на връзка за обувки. Вкара я в носа на четиримесечното ми бебе, надолу в гърлото й, а тя почервена и започна да пищи. В края на тръбичката имаше камера, а телевизорът в стаята ни показваше дихателните пътища на дъщеря ми – мокра, пулсираща червена планета.

Докторът ми каза да се опитам да я кърмя. Държах малкото й телце до гърдите си, докато се мяташе, и се опитвах да я накарам да суче. Когато най-накрая успях, тялото й се отпусна. Засука. Докторът и сестрите се обърнаха към телевизора. Усещах топлината на детето си до себе си. Не виждах каквото виждаха доктора и сестрите – млякото, което минаваше през хранопровода й, а не през дихателните пътища.

„Изглежда добре!“, доволно каза младият доктор.

Докато карахме през Синсинати този ден, се любувах на хората по тротоарите, запленена от способността им да ходят и да преглъщат едновременно, да живеят пълноценно без да се задушават от собствената си слюнка.

По-дълбоко, много по-дълбоко. – Хипнобебета.

Назначихме ехокардиография, за да определим сериозността на сърдечния й шум (слаб); офтамология, за да проверим за аномалии в очите й (нямаше); 30-минутен EEG преглед, за да разберем дали мозъчните й вълни са в норма (не съвсем); оценка на развитието й, за да видим дали е забавено (да). Направихме ултразвук на бъбреците й, за да видим дали са добре (не бяха) и два прегледа, за да разберем дали функционират добре (да). По време на един от тези прегледи притиснах лицето си към тялото й и запях детски песнички, докато сестрата безуспешно се опитваше да вземе проба от уретрата й. „Просто.. не.. мога..“ Лицето на бебето ми стана ярко червено и аз, жена, която обича да угажда, да се движи по течението, казах на сестрата да спре - „Доведете някой друг.“

През тези месеци на тестове си купих книгата When Things Fall Apart (Когато нещата се разпадат) на Pema Chödrön, защото се чувствах сякаш наистина всичко се разпада. Носех я със себе си в болницата. Думите й бяха обратното на Луиз Хей. Съветваше да не се уверяваме.

Не „Чувствам се в безопасност“. Вместо това: Няма постоянни решения. Нещата се оправят, а после се разпадат.

Не „уверена съм, спокойна съм, в покой съм, имам контрол“. Вместо това: Не знаем нищо и това е хубаво. Нека си позволим да сме невежи.

До 8-месечна възраст Фиона обикна пляскането с ръце. На 9 месеца претърпя първия си сериозен епилептичен пристъп. На 11 месеца успя да се обърне сама. На 1 годинка тежеше 5 килограма и половина. През тази първа година синдромът й се оказа едновременно животопроменящ и по някакъв странен начин – почти добре. Новото нормално. Здравословните й проблеми бяха под контрол. Проблемът се оказа, че съм аз: аз исках да е различна. Ежедневно се молех за невъзможното – да обърна света и да намеря липсващата част от четвъртия й хромозом. Представях си я заровена сред отломки и реликви в древна пясъчна дюна.

Да оставим надеждата е уверение. Началото на началото. – Pema Chödrön

Месец след първия й рожден ден, съпругът ми и аз заведохме Фиона на конференция за хора със същия синдром. Имаше деца с проходилки, имаше и деца, които тичаха около нас. Възрастни хора в инвалидни количка и възрастни хора, които клечаха наоколо. Хора, които се хранеха сами и такива, които приемаха храната през тръбичка. Нямах никаква представа към коя група ще принадлежи дъщеря ми. Тя все още не можеше да седи сама, хранеше се от шише и изглеждаше като повечето тримесечни бебета. На снимките от конференцията съпругът ми я държи като бебе. Черните й очи са станали сини, а тя се протяга към брадата му с отворена длан. Там, в този „Шератон“ в Индиана, сред шепа деца на нейната възраст, които също изглеждаха като бебета, тя беше точно на място.

Тогава осъзнах нещо ужасно: винаги съм привилегировала „нормалните“ хора.

Детето ми ще се роди перфектно.

Фокусирам се върху това, че всичко ще е наред.

С нелепата ми вяра, че съзнанието контролира тялото. Вярвах, че уврежданията могат да се избегнат по някакъв начин. Вярвах, че бих могла да контролирам тялото си, защото не исках да повярвам в истината: тялото е крехко, ефимерно. Не го бях разбрала за себе си. Не го бях разбрала и за родителите си. Не виждах как сляпата ни вяра във витамините и уверенията, и биологичното всъщност е страх, опит да контролираме неконтролируемото. Смятах, че съм морална, добра. Създавах СуперЧовек. Какво лошо има в това?

Но там, на конференцията, сред тези различни хора – 13-килограмовата тийнейджърка с лъскава червена коса, която си играеше с мъниста в инвалидната си количка; жената, която не говореше, а носеше устройство за комуникация на врата си и хващаше непознатите за ръка; мъжът, който гледаше към тавана, но въпреки това някак успяваше да се закача с по-малката си сестра – сред връстниците на дъщеря ми, осъзнах колко точно желанието ми за СуперБебе е било ужасно, наистина ужасно.

Повтаряйте си (на глас, ако има как), “Искам да се освободя от това в съзнанието ми, което създаде моето състояние“ – Луиз Хей.

Проблемът е следният. Ако вярвате в това, че можем да контролираме какво се случва с тялото си, че болестите могат да се избегнат, значи ви остава само едно ужасно заключение: всъщност вярвате, че хората с физически недостатъци сами са виновни за състоянието си.

Това хвърляне на вина се вижда и в Библията. Защо е сляп този човек?, питат учениците на Иисус. Той ли е съгрешил или родителите му? Модерното ми разбиране за връзката тяло/съзнание беше просто поредният начин да прогоня страховете си. Безсилието не е добре дошло тук. Смъртността също. Просто поредният начин да прехвърля собствените си страхове върху някого. Ако си болен, можеш да се излекуваш сам. Ако не можеш, сам си си виновен. Сега осъзнавам, че това е просто псевдо-спиритуална евгеника.

Толкова съм свикнала да обвинявам себе си за всичко, че не можех да спра и тогава. През втората годинка на Фиона продължавах да вярвам, че съм се провалила. Може би трябваше да изчакам още месец преди да убедя мъжа ми да се опитаме за бебе. Може би ако бяхме изчакали, Фиона нямаше да има синдрома. Може би като съм сложила възглавница под кръста си, съм помогнала на грешните сперматозоиди да стигнат до яйцеклетката. Всичко това беше безсмислено, защото водеше до заключението, че тогава бих имала дете, което не само няма този синдром, но и не е Фиона. А аз исках дъщеря си.

На конференцията съпругът ми и аз имахме възможността да разговаряме с Ейми Калхун, един от докторите там. „Как става това?“ , надявах се не просто на обяснение за изчезването на хромозомите. Надявах се да ми помогне да спра да обвинявам себе си.

Хромозомите не се предават изцяло.“, обясни ми тя. Седеше на хотелското легло, докато аз и Джъстин се бяхме разположили на удобните столове. Мъжът ми държеше Фиона до гърдите си.

Д-р Калхун обясни, че за да се отдели хромозомът на човек от хромозомите на предците му, клетките претърпяват танц наречен мейоза. Хромозомните двойки се свързват. Д-р Калхун вдигна двата си показалеца, допря ги един до друг и ги уви като змии. Хромозомите се заплитат. Остават заедно. И после, в биологична лудост, се късат.

Вече разбирате, нали?“, ни попита Д-р Калхун с широко отворени очи.

Кимнах. Всеки път, когато се разделят, има риск нещо да се загуби, или нещо да се добави. Бях шокирана. Всяко човешко същество беше резултат на този безумен процес? Истинско чудо е, че повечето сме симетрични създания.

Д-р Калхун обясни, че процесът е изключително важен, защото гарантира различие. Така всеки човек е 100% уникален. Така някои от нас имат имунитет срещу смъртоносни болести, някои от нас са високи, ниски, бавни, бързи, добри с числа, алергични към пшеница, не говорят, много са социални. Биологията иска да сме различни.

Все още виждам двата показалеца на д-р Калхун да се заплитат и разплитат. Тогава ми хрумна друга идея: може би идеята не е да сме перфектни. Може би болестите са незаменима част от нашия живот. Може би крехкостта е положена в самите основи на съществуването ни. Може би тя също е сила. През призмата на науката, генетичното състояние на дете ми беше продукт на уникалността, как бих могла да съм разстроена от това?

Онази вечер танцувах на жива музика с подобните на дъщеря ми, потна на дансинга, държах ръцете на жена няколко сантиметра по-ниска от мен, жена, която не говореше, но имаше усещане за ритъм.

Нека ви разкажа за дъщеря си. Днес, на пет години, Фиона също обича да танцува. Обича реге, Елмо и сандвичи с шунка. Обожава шапки, има дънкова бейзболна шапка, ски шапка с пингвин, шапка на готвач, камуфлажна шапка, барета с малинови пайети и сламено болеро. От около година е 9 килограма и може да изяде половин бучка сирене наведнъж. Обича да оцветява и може да убеди всекиго да си вкара моливи в носа.

Научи се да ходи сама преди година. Може да произнесе пет думи, които всеки би разбрал (здравей, мама и шунка), още около 20 на езика на глухонемите и има iPad пълен с думи, които се учи да използва. В момента предпочита съществителните. Раница. Баба. Зеле. Храни се с вилица и лъжица. Ходи на детска градина и се учи заедно с връстниците си. Два пъти по-дребна е от тях. Има нужда от постоянна помощ. Досега е имала половин дузина пристъпи, всеки от които е бил лесно укротим, но и всеки от които ми е напомнял колко е крехка, колко лесно бих могла да я загубя. Обича да ме засрамва като поздравява напълно непознати. Не знам дали някога ще се научи да смята. Не знам какво още не знам. Знам само, че ми разби сърцето и го събра отново по-голямо, от колкото някога съм си представяла, че би могло да бъде.

Какво би се случило, ако всички създадем СуперБебета? Ще създадем ли СуперРаса? Тълпи от СуперХора толкова умни, мъдри и силни, толкова здрави, че никога не биха се разболяли от рак? (Но биха могли да намерят лек за него, естествено.) До 15 години биха учили учителите си. Ще разбият всички рекорди. Ще премахнат всички вредни химикали или ще направят всички химикали безвредни. Ще печелят, всички до един, престижни награди в сферите си, разбивайки всякакви статистики. Никога няма да са отритнати. Няма да се депресират. Няма да плачат, а ако плачат, ще е екзистенциален плач на удовлетвореност. През ваканциите ще се събират около огъня, седнали върху гумени топли, и ще си разказват истории за предишните поколения, които не са били СуперХора, а Нормални. В тези отминали времена, Нормалните Хора страдали от автоимунни заболявания и хронични болки. Разбивали са сърцата им, не са постигали мечтите си. Изпитвали са нещо, което СуперХората познават само от историческите книги: страдание.

Искаме СуперРаса, защото искам да се отървем от всичко, което ни ужасява. Искаме СуперХора, за да променим това, което сме: хора. Но на супер хората би им липсвала онази „пукнатина навсякъде“, през която, както е казал Ленърд Коен, „влиза светлината“. Има нещо в страданието ни, от което имаме нужда. Знаем го от векове, показваме го в историите, които разказваме. Буда се отказва от палата си и медитира под дърво една седмица. Исус казва „да“ на кръста. Болката ни е пътят напред. Дайте ми вашите изморени, вашите бедни, вашата смазана тълпа., казва медната дама с факлата. Когато вървим с болката си, понякога излизаме от другата страна свободни от това, от което сме искали да се освободим.

Страданието е част от живота. – Pema Chödrön

Боим се от недъзите и се опитваме да ги скрием. Има доказателства вътре в нас, както и в обществото.

Жените около мен бързат да забременеят до определена възраст, защото иначе рискуват да им се роди дете с хромозомни аномалии. Чувам по радиото как известен автор казва, че омразата и гнева причиняват рак. Деца с ампутирани крайници се превръщат в събирателни образи и събираме пари, за да предотвратим съществуването на тела като техните. „Не се притеснявай“, ми казва педиатърът след като преглежда второто ми дете, „Светкавицата не удря два пъти на едно място.“ Нека поясня, дъщеря ми е светкавицата в случая. „Как ти се случи това?“ питат тези с ампутирани крайници, слепите, всекиго с различно тяло. Биха ви казали: Звучи сякаш ме питат „Какво да направя, за да не се случи и на мен?“. Когато бях в училище, децата в инвалидни колички бяха в отделна част на сградата. Ние, нормалните, никога не ги виждахме. Холивудските истории често свързват самоубийствените мисли с парализираните хора (Me Before You), въпреки факта, че по-голямата част от хората с гръбначни наранявания имат добро качество на живот.

Това поведение спрямо недъзите е толкова ясно изразено, че Питър Сингър от Принстън си запазва работата, въпреки че твърди, че децата родени с някаква инвалидност етично могат да бъдат убити преди определена възраст. Дори бебетата с хемофилия. Защо? Защото, казва той, те страдат и причиняват страдание. Щастието ни би било по-голямо, ако децата с инвалидност се убиват.

На кого му хрумна, че бихме могли да сме щастливи, без да сме били нещастни? – Pema Chödrön

Прекарвам последните часове преди раждането на Фиона на задната седалка на кола. Въпреки че курсовете ми по само-хипноза са ме научили да затворя очите си, да си представя, че съм упоена, че не чувствам болка, през тези последни часове бях разкъсана от болка. Гърчех се. Ревях. Чувствах се предадена от болката. За първи път през живота си не исках да съм в собственото си тяло. Разбирах защо хората казват, че болката ги кара да искат да „се катерят по стените“. Исках да се покатеря по стените на тялото си, стените на Форда, стените на небето и да изчезна в стратосферата.

Но после, в последния час, болката намаля. В болницата влязох в топлата вана и родих бебето, което щеше да ме промени завинаги.

Може би това е добър начин да започне нов живот: знанието, че понякога живота ще те докара до ръба. А ти ще се справиш.

Така че, вдъхващата ти увереност жена би могла честно да прошепне на ухото ти: Няма да е лесно, няма да е приятно, но ще бъде, както и ти.

Тази вечер дребното ми 5-годишно лежи по корем върху мен. Докато дреме, аз я галя по гърба. Започнах от врата, после усетих издатина на гръбнака й. Ръката ми слезе надолу. Там леко се изви, наляво, после надясно. Сколиозата. Причинена е от асиметричните прешлени. Извивката е сериозна. Определено трябва да се оперира, но чакаме, за да може дъщеря ми да порасне, да стане по-силна.

Ръцете на доведения ми баща бяха големи, силни и интуитивни. Когато е бил в училище за хиропрактика, учителят му е сложил един единствен косъм под хартия, а баща ми е трябвало да го намери. Научил се е да използва ръцете си като очи, да вижда гръбначните стълбове на пациентите си през кожата. Само с докосване усещаше къде прешлените имат нужда от наместване. Седеше с отворена уста, ухо към гръбнака, сякаш му говори, а после го наместваше.

Но никога нямаше да успее да намести гръбнака на дъщеря ми.

Дори след като приех липсващата част от четвъртия хромозом, забавянето в развитието й, пристъпите, това колко е дребничка, ми беше трудно да приема гръбнака й. През първите две години не исках да я къпя, защото виждах змийското изкривяване под кожата й. Притеснявах се, че ще стане толкова зле, че ще я прекърши на две. Притеснявах се от това колко е крехка. Притеснявах се по същия неконтролируем начин, по който се притеснявах като дете, че вентилаторът ще се отскубне и ще ме нареже.

Светът е ужасяващо място. Справяме се с него, мислейки си, че можем да го контролираме. А когато не успяваме, когато не се подчинява на желанията ни, търсим какво или кого да обвиним. Или се предаваме.

Днес, няколко години по-късно, мога да къпя дъщеря си. Мога да гледам изкривяването. Виждам как променя стойката й, позицията на бедрата й. Виждам го като криволичеща река на гърба й. И мога, както направих тази вечер, да го докосна. Усещам изкривяванията и разминаванията също толкова внимателно, колкото би го направил баща ми. Но не се опитвам да променя нищо. Напротив, оставям тези неперфектни прешлени да променят мен.

 

Препоръчваме ви и Отговорът на вселената.

Вчера в една любима група с над 20 000 члена майка пусна пост, който за нула време бе харесан от 4000 души, събра стотици развълнувани коментари и просълзи десетки.

Постът, неграмотно, но за сметка на това сърцераздирателно, споделяше лична история, която започва миналия януари. Млада майка изгубва бебето си часове след раждането, а лекарят й казва, че повече няма да може да забременее. Женицата страда дълбоко и с мъжа си започват борба да осиновят (това бяха точните думи). Много им се иска да е момиченце и да е новородено, а най-после след година и три месеца успяват да си вземат момченце. Имат и едно по-голямо дете. Най-интересното е, че когато си осиновяват бебчето, жената отива на гинеколог и разбира, че всъщност е бременна в четвърти месец, цветна бременност, и то с момиченце. Разбира се, имаше и снимка на бебешко краченце в майчина ръка, любителска, не особено качествена, но трогателна.

Няма да ви лъжа, че се зарадвах и аз, заедно с още 4000 майки, пожелах им да са щастливи, живи и здрави, даже разказах на момчетата милата история за чудесата, които се случват. Една моя приятелка от същата група обаче, наблюдателна дама, позна лицето и нещо я усъмни. След бърза и кратка проверка се оказа, че снимката е от конкурс за бебешори, а профилът е фалшив, макар че вече няколко пъти взима участие в дискусии в групата по най-различни теми.

В групата винаги имаме едно наум – призивите за помощ се проверяват, а вече два пъти се разобличават измамници, които искат пари. Този тип измами винаги са ми особено осъдителни, защото когато се случи някой наистина да има нужда от помощ, ще се сблъска с мнителност и подозрение заради ето такива мошеници. Но в конкретния случай нямаше призив за помощ, нито намек за такъв. Може такава да е била идеята впоследствие, а може и просто да става дума за патологичен лъжец.

Едва ли има човек, на когото никога да не се е налагало да излъже за нещо – дори и само да не обиди някого или да се измъкне от конфузна ситуация. Но при патологичния лъжец лъжата обикновено няма конкретна причина. Понякога той лъже, за да се представи в по-интересна светлина, да привлече внимание, а много често лъжите стават толкова голяма част от живота му, че истината се изгубва напълно между тях и може би самият той вече не я помни. С такива хора се комуникира много трудно, казвам ви го от личен опит. Нищо, което ви казват, не е сигурно, а народът има една поговорка за тях: „Когато ти каже добро утро, виж дали луната не е изгряла.“ Да създадеш близки отношения с подобни личности е пагубно. Не можете да сте сигурни в думите им, но това е най-малкият проблем. Не сте сигурни и в чувствата им, в подкрепата им, а лошото е, че тъй като за тях лъжата е нещо съвсем нормално, те самите поставят под съмнение всичко, което вие им казвате и са доста мнителни. Така че буквално е невъзможно да се работи, камо ли да се живее с тях. Обикновено ги разкривате не след дълго, но проблемът е, че тъй като лъжите често изглеждат безобидни, а много от тези хора са чаровни и интересни, сме склонни да им простим и така няколко пъти, докато не дойде момент, в който ни наранят ужасно.

Ще ви дам пример с една позната, с която престанах да се срещам. Веднъж си говорихме няколко майки и тя се похвали, че детето й, вече на 4 годинки, никога не е пило антибиотик. Майките я погледнаха с възхищение, а аз останах много изумена, защото само месец преди това ми се беше оплакала, че малкият пие втори антибиотик за 20 дни. Но си замълчах. В крайна сметка не е моя работа, нали? Общо-взето човек остава толкова изумен и шокиран, когато се сблъска с подобна безсмислена лъжа, че не знае как да реагира и обикновено я пуска покрай ушите си. Впоследствие същата жена заплете в грозна история наш приятел, история, която имаше тежки и дълготрайни последици. Лошото е, че подобен тип хора са напълно способни да създадат ужасна интрига, като ви напълнят главата с опашати лъжи за някого или пък съответно наговорят подобни за вас. Независимо дали говорят за себе си или за другите, те са убедителни, защото или наистина вярват в това, което изричат, или не изпитват никакви угризения, които биха намерили израз във външни прояви, като убягващ поглед, примигване, смущение.

Моят съвет е, когато се сблъскате с такива лъжци, да ги контрирате с въпроси. Обикновено това ги притеснява и те се оплитат в лъжите си или забравят какво са казали по-рано. Няма нужда да ги обиждате, често патологичната лъжа крие психични проблеми, които трябва да се разрешат с помощта на специалист. Но според мен за самите тях е добре някой да им покаже, че ги е уличил в лъжа, че постъпката им не е добра и противоречи на всякакви морални норми. Дори когато не е с цел лична изгода, лъжата си остава грозна и нередна. В крайна сметка отношенията между нас се градят на доверие и всяка една лъжа го подкопава – не само в отношенията между двама личности, а и в глобален смисъл. Всеки, който е бил лъган веднъж, по-трудно се доверява на околните и губи малко по малко вродената си невинност и откритост, които толкова улесняват човешките отношения и близостта помежду ни.

Накрая ще ви напомня една случка, която приятелка сподели с нас преди време. Бях я пуснала в блога, но сега не я откривам, затова ще ви я преразкажа накратко.

Събиране на класа, повечето присъстващи не са се виждали от пет, че и десет години. Знаете колко е дружеска и интимна атмосферата на подобни събирания и колко добре си прекарваме всички, как се връщаме в ученическите години и се отпускаме, изобщо си е едно чудесно преживяване, независимо дали празнувате пет или петдесетгодишнина от дипломирането. Както и да е, до приятелката ми сяда неин съученик и я заговаря. Почти цяла вечер си приказват приятелски, смеят се заедно, а накрая той изведнъж, ни в клин, ни в ръкав се разплаква със сълзи. Най-неочаквано й признава, че е тежко болен от рак и обречен, но го пази в тайна и не иска никой да знае. Тя настръхва, можете да си представите какво е да ти кажат такава ужасна новина, и то човек, когото познаваш от дете и с когото сте подновили някакво приятелство. Той я моли да не разкрива тайната му на никого, решил да не се лекува, защото няма пари, няма жена и деца, и просто не вижда смисъл да се мъчи повече. Умолява я да забрави, все едно не й е казал. Дори съжалява, че се е изпуснал по този начин и е издал тайната си.

Тя се прибира у дома, но мисълта я гложди и през следващите дни. Накрая казва на съпруга си и двамата решават, че все пак трябва да се опитат да помогнат на този млад човек. Тя е популярна личност и решава да организира благотворителна кауза, стига само той да се съгласи и да реши да се подложи на лечение. Тъй като не са си разменили координати, успява да изрови домашния му телефон от ученическите години и звъни на родителите му. Вдига сестрата на съученика й, тя пита за телефона му и точно преди да приключи разговора, решава все пак да сподели със сестрата какво е намислила. Най-малкото – за да чуе мнението на семейството и да им вдъхне надежда. Отсреща й отговарят с гробно мълчание.

- Може ли да ви набера след малко? – пита сестрата.

След малко й връща обаждането и се оказва, че всъщност човекът от нищо не е болен и цялата тази драматична история е чиста измислица. И дори не става дума за измама, защото той не е искал нито помощ, нито пари. Разбира се, всички се радваме, че е здрав и това е добър финал. Но какъв е смисълът да натовариш някого с подобни емоции, да изцедиш съчувствието му и да го наскърбиш?

Не знам. И надали някой може да ви отговори на този въпрос. Просто се пазете от такива хора. И горко ви, ако ги допуснете в живота си.

А ако случайно вие самите сте от този тип хора, моля ви, потърсете помощ. Нещо болно и зло се крие във вас и наранява и вас, и тези, които обичате. Изровете го, извадете го на бял свят и го преодолейте. Преди да унищожи всичко хубаво в живота ви.

Автор: Мария Пеева

 

Небрежна октомврийска вечер, с наметнато лято на рамо и смешно накривена зимна шапка. Градът е в онази кратка затихналост между бързея на деня и карамеленото изкушение на нощта. Фарове си намигат съзаклятнически, а светофарите ги гледат строго и от упор. Вятърът се носи волно като босоного дете и поръсва наоколо капризите си. И никой не се противи на този водовъртеж, в който сезоните си подават щафетата, а хората се движат по-бавно и по-въздушно от обикновено. Вдъхва се от всичко, попиват се светлини, целуват се спомени.

Въздухът рязко сменя вкуса си, когато влизаме в магазина за цветя. Сладостта на хризантемите и тръпчивостта на еустомите веднага започват да танцуват по ноздрите ни. Очите ни изпълват пъстротата на алстромерията, наситеността на гербера и категоричността на калиите. Рози и антуриуми се прегръщат страстно. Гипсофилът закачливо запознава гордите стръкове в пищните букети, а далиите тихичко си шушукат.

Уютно, спокойно и магнетично е като в картина на Моне. Жената – художник на това място, изчаква с търпелива усмивка да се отлепим от сетивата си и да поръчаме това, за което сме дошли. След дългото плуване в нюанси и аромат, пулсиращият ни от цветове букет вече е почти готов.

Внезапно в магазина влетява млад мъж и без дори за миг да спре, да огледа или да вдъхне този малък свят вътре, изстрелва въпроса си:

- Продавате ли диви рози?

Жената застива с ръце върху творението си и го поглежда с неизреченото „А мислих, че вече няма какво да ме изненада”:

- Диви рози?! Едва ли ще намерите в цветарски магазин, още повече по това време на годината.

Любопитството ме залива по-обречено и от аромат на лилиум:

- Защо точно диви рози? – питам, спомняйки си водопадите от трендафили и диворастящи розови храсти пред къщите от детството ми.

- Видях жена ми да търси в нета. Цял ден се любува на снимките. Най-естественото нещо на света беше да изляза и да й купя.

Щях да прихна в смях, ако не виждах решимостта в погледа му. И една много, много, много голяма, неопитомена любов.

- Няма да намерите в центъра на София със сигурност – стопявам бързо надеждите му– Но може да подарите каквото и да е цвете на жена си, а дивата роза сигурно ще си я родите някой ден – започвам да развивам романтичния си сценарий аз, но той ме изпреварва:

- Тя вече се роди! – вади телефона си и показа снимка на 3-годишно къдраво момиченце с диво погледче и усмивка, нежна като розов лист, която веднага засенчва всички цветя в магазина.

Обсипваме го с комплименти и с предложения коя точно роза от наличните да купи, но той благодари със загадъчна усмивка и си тръгва. Сигурна съм, че няма да се откаже, докато не попита поне в още десет магазина за дивите рози, които жена му гледа цял ден в интернет. Когато все пак се прибере, двамата ще гмурнат в необузданите къдрици на дъщеря си и ще сънуват голямата къща на мечтите си, потънала в трендафили.

Цветето винаги е било безмълвното продължение на вените ни. То пренася най-бързо посланията на душата ни, а често изписва и цели романи. Дали ще кажеш „Пази се за мен“ с крехката Азалия, „Единствена си“ със себичния Нарцис или „Обичам те“ с огнената Роза – историята вече се пише.

Оставаме на въображението на романиста, какъв емпиричен опит е родил имена като Бегония, Лайкучка или Мушкато. Колко коприва, татул и тръни е срещнал героят по пътя си, докато стигне до дивите рози. Колко кактуси е целунал и колко беладони са го оставяли в безпощаден делириум.

Над колко много копър са плакали героините, очаквайки поне теменужки, колко магданоз са накълцали, представяйки си някой нарцис и колко хмел са пролели, вместо да бъдат целунати под имела.

Но каквито и цветя да сте скъсали, получили, подарили или на каквото и растение да сте кръстени, не се оставяйте на бурените. Намерете дивото, убодете се на него, вземете го със себе си и го вплетете в опитомения си свят. То ще ви накара да излезете в тръпнещата есенна вечер, заради любимия си човек, да се отскубнете от рутината и да сбъднете мечтите си.

Ще ви накара и да влезете в църква, за да си вземете осветените клонки, които за разлика от библейските победоносни палми, у нас са от плачеща върба. И сигурно наистина сме за оплакване с изкуствените цветя във вазите, с пъстрите емотикони и с любовта в монитора.

Потърсете дивите рози още сега и те ще ви намерят сами, за да ви извадят от оранжерията и да вдъхвате заедно живота, с всичките му шипове, цветове и аромати.

И бъдете цветя. И по-добре да сте диви.

Автор: Ина Зарева 

 

 

Днес срещнах чудесни хора. Хора, които вярват в каузите си, които разказват за тях завладяващо и откровено, които не се притесняват да разкрият мечтите, дори и несбъднатите. Форум "Ключ", благодаря ви. А публиката беше невероятна – пълна зала с хора на всякаква възраст (най-вече млади), активна и заинтересувана, хора, които са убедени, че светът може да стане по-добър и ключът за промяната е в тях.

Всички лекции бяха смислени и интересни, и скоро ще можете да ги видите в интернет, но искам да споделя с вас две от тях. Едната, защото ме предизвика, а другата, защото ме просълзи. Започвам с първата – на Константин Вълков, програмният директор на „Дарик Радио“.

 

presentatioin konstantin 624x441

 

Константин беше избрал за тема на презентацията си късмета. Ето какво сподели с нас.

„Мона Лиза“ несъмнено е най-известната картина в света. Интересен е обаче фактът, че преди 21 август 1911 година, тя далеч не се е радвала на такава популярност. Била е само една от 250 000 творби на изкуството в „Лувъра“, изложена между много други шедьоври в салон с ренесансови картини. В първия пътеводител на Париж от 1878 г. на Бедекер има само две думи за „Мона Лиза“. Какво се случва обаче?

21 август 1911 година е почивен ден за „Лувъра“, най-голямата сграда в света по онова време, в която 150 охранители пазят 250 000 творби. На този ден трима крадци, Винченцо Перуджа и братята Ланчелоти, облечени като ремонтни работници, отмъкват „Мона Лиза“. Избрали са я, не само защото е на Леонардо, а и защото е сравнително малка и може да се навие и скрие под шлифера. Представете си колко незабележителна е била картината, след като липсата й бива открита чак след 26 часа! Новината се превръща в сензация заради наглостта на крадците и на 23 август 1911 г. кражбата е вече във всички френски вестници, а после и по света. Снимка на картината се разпространява навсякъде, разлепват плакати с „Търси се“, в салона идват туристи, специално за да видят празната стена, пише се сатира, стихотворения и кабаретни песни за откраднатата „Мона Лиза“.

Арт-дилърът, с когото Перуджа е договорил да размени откраднатата картина срещу наркотици и оръжие, се стряска от неочакваната популярност и предава бандата на полицията. След връщането на картината 100 000 души се тълпят на опашки пред „Лувъра“ само за да я видят. Така „Мона Лиза“ става известна по цял свят, а според мнозина тази слава се дължи на чист късмет.

Лекторът ни даде още един подобен пример с Ал Пачино, който от неизвестен актьор става световно популярен с ролята си в „Кръстника“. Уорън Бийти бил предвиден за тази роля, но Копола толкова настоявал, че иска млад и неизвестен актьор, че бил готов да си тръгне от снимките. Пачино сам казва, че е жертва на късмета.

Още едно интересно сравнение – дете, родено в Конго на една дата с дете, родено в САЩ. Чист късмет е къде ще се родиш, но детето родено в САЩ има 100 процента вероятност след 35 години да има 93 пъти по-висок доход от детето, родено в Конго.

Имаше и още примери, които можете да видите във видеото от форума. Лекцията на Константин ме накара да се замисля за късмета, без който не можем. Но който сам по себе си е крайно недостатъчен, поне според мен. Защото има и много други актьори освен Пачино, които правят един велик филм и после потъват в неизвестност. Изобщо птичето на късмета каца на много рамене, но не всички са достатъчно силни да го изнесат до успех. Надявам се Константин Вълков да посвети следващата си лекция на другите качества освен късмета, които са нужни за успеха.

Стигнах и до лекцията, която ме просълзи. Изнесе я един симпатичен младеж,  за когото вероятно сте чували. Наско Атанасов, тенисист, актьор и истински пожар от енергия и вдъхновение. Честно ви казвам, щастлива съм, че има такива млади хора. На фона на всеобщата инертност, безразличие, материалност, липса на ценности и идеали – в световен мащаб, не става дума само за България, такива пламъчета са жизненоважни, за да палят фитила на всички ни. Наско ни разказа за несбъднатите мечти. Всички ние имаме такива, особено тези, които сме поживели повечко, а които не са – със сигурност ще имат. Но според Наско, те никак не са страшни, а напротив – без тях не може. Той разказа историята си, млад тенисист, който заминава да учи в САЩ с пълна стипендия и мечтата да стане шампион. Работи за нея упорито и се влага на 100 процента, с малки, но упорити стъпки доближава целта. Минава на специална диета, за да е в отлична форма. Не се връща при семейството си в България, за да може да тренира часове наред. И дни преди финала една болезнена травма му показва, че и най-големите мечти на мишките и хората остават често неосъществени. Всичките му усилия отиват на вятъра. Дали?

Докато се бори за голямата си мечта, Наско учи театрално изкуство. Играе дребни роли, когато изведнъж за дипломната работа неговият професор и ментор му възлага… мечтата на всеки актьор – ролята на Хамлет. Пред разочарования тенисист се очертава тежък път, защото вместо да чете, до този момент е тренирал. Но всичко, което е преживял дотогава, целият опит, който е натрупал, умението да се мобилизира, да се фокусира върху целта се оказват безценни. Не му е проблем да ходи на лекции, да работи и репетира, и да чете Шекспир по 6 часа на ден. Всичко това би било невъзможно, ако не беше несбъдната му мечта. Благодарение на нея, той се е научил да се бори, да издържа на напрежението и да не се предава.

Не е толкова важно дали ще сбъднеш мечтата си. Пътят до там и уроците, които научаваш, са съществените. Защото изграждат характера и осмислят живота.

Благодарение на този опит Наско успява да сбъдне и една прекрасна мечта – проектът му „Отключи сцената“, който възражда театъра в малкото българско селце Татарево. Може да видите този страхотен филм за каузата му в края на статията, а ние специално ще го поканим да ни гостува, защото е изключителен и вдъхновяващ човек.

Повече за форум „Ключ“ можете да видите на сайта им.

На снимките виждате Наско и Косьо, двамата лектори, за които ви разказах. Скоро ще ви представя и Светлана Михайлова, чиято презентация беше фокусирана върху образованието. Ще поканим и нея да ни гостува и да сподели с нас мнението си по един много важен въпрос, как се развива балансирано национално самосъзнание - далеч от крайния патриотизъм, но и от чувството за малоценност.

Автор Мария Пеева

Уважаема госпожо, госпожице, приятелко, любима.. и ти, съпруго!

 

Ако се съмняваш, че може би си дебела, напълно възможно е това да е точно така. Не ме питай, отказвам да отговоря. Иначе току-виж се сетя за онзи епизод от стар анимационен филм, в който свинята с четирите сутиена надуваше зайче-балон.

 

 

Ако искаш нещо, напълно достатъчно е да ми кажеш какво. Разбери най-накрая ние мъжете сме просто устроени. Ние не разбираме тънките завоалирани намеци. Заобиколните въпроси не работят, елементарните съпроводени с въздишки и гримаси – също. Кажи в прав текст какво искаш.

 

Ако зададеш въпрос, на който не очакваш отговор, не се учудвай, ако ти кажа нещо, което не искаш да чуеш.

Ние – мъжете, сме просто устроени. Ако те помоля да ми дадеш хляб, аз нямам предвид нищо друго. Това не е упрек, че няма хляб на масата. Ние не прибягваме към завоалирани поучения и упреци.

 

Ние сме просто устроени. Няма никакъв смисъл да ме питаш за какво мисля. В 95% от времето си мъжете мислят за секс. Не, ние не сме обсебени, факт е, че сексът ни харесва най-много.

 

Ние сме просто устроени. Понякога аз не мисля за теб. В това няма нищо лошо. Свикни. Не ме питай за какво мисля, ако не си готова да говориш за политика, финанси, футбол, коли…или жени.

 

Събота=приятели=футбол по телевизията=бира=лоши маниери. Това е като пълнолунието, като приливите и отливите. Това е неизбежно.

 

Да обикалям по магазините не е удоволствие и никога няма да ми хареса. Не се надявай.

 

Ако ще ходим някъде, запомни – най-добре ти стоят дрехите, с които си облечена. Кълна се!

 

Ти имаш достатъчно дрехи и обувки. Да се оплакваш е изнудване. Моят банкрут няма да бъде доказателство за любовта ми към теб.

 

Повечето мъже имат по 3 чифта обувки. Пак повтарям – ние сме просто устроени. Не знам защо си мислиш, че мога да реша кой от твоите 30 чифта най-добре подхожда на тоалета ти.

 

Кратките отговори от рода на „да“ или „не“ са напълно изчерпателни, независимо от въпроса. Ако имаш проблем, сподели, ще ти помогна. Но не търси съчувствие или състрадание – затова си имаш приятелки.

 

Главоболието, което продължава 8 седмици, не е главоболие. Иди на лекар.

 

Ако ти кажа, че от дадена ситуация има два изхода и единият те тревожи, запомни – имам предвид другия.

 

Всички мъже виждат само 16 цвята. „Праскова“ е плод, не е цвят.

 

Бирата ни харесва, тъй както на вас - дамските чанти. Вие това не го разбирате. Ние вас – също.

 

Ако те попитам какво се е случило и ми отговориш „нищо“, аз ще ти повярвам и ще се държа сякаш наистина всичко е наред.

 

Не ме питай дали те харесвам. Бъди сигурна, че ако това не беше така, отдавна нямаше да съм тук.

 

Основно правило: в случай и на най-малко съмнение, независимо за какво става дума – избирай най-простия вариант. В крайна сметка ние мъжете сме много просто устроени.

Моля, разпространете този манифест сред максимален брой жени, за да разберат най-сетне мъжете. Веднъж и завинаги.

 

Тъй като ние, жените, често се оплакваме, че мъжете не ни разбират, решихме, че е редно да им дадем думата, затова и публикувахме този манифест. Все пак, и те имат право да изохкат от време на време. Стига, разбира се, после да ни се извинят и да ни кажат, че ни харесват с новата рокля в цвят "праскова".

 

Питър Мей за мен е нов автор. Тъй като се впечатлих от първия му роман, който ми попада -„Черната къща“, реших да попрочета нещо за него и открих, че е изключително интересна личност.

Роден е в Глазгоу преди цели 65 години и от дете мечтае да пише романи, и тъй като писането очевидно му се удава, става журналист. В интервю казва, че първия си роман е написал на 4 години, но всъщност първият роман, който се опитва да издаде, пише на 19 години, обаче издателство „Колинс“ го отхвърля. На 21 години печели награда за журналистика и титлата „Млад шотландски журналист на годината“. На 26 години успява да публикува „Репортерът“, след което Би Би Си го канят да напише адаптация за телевизионен сериал и той напуска журналистиката и почва да работи по телевизионни сериали. Мей прави блестяща кариера на телевизионен сценарист, а един от най-забележителните му сериали Machair е заснет на остров Люис, където се развива действието на „Черната къща“. Сериалът е заснет на келтски и върви с английски субтитри и въпреки това влиза в топ 10 на тв рейтингите в Шотландия, което може би не учудва българския зрител, свикнал на субтитри, но повярвайте, за англоговорящите е прецедент. През 1996 г. Мей напуска телевизията и се посвещава само на романите.

Първата му поредица от шест романа е „China Thrillers” – “Китайски трилъри“. За да са достатъчно автентични, Мей пътува всяка година до Китай и създава контакти със съдебни патолози и детективи. Той е единственият западен автор, когото Китайската асоциация на криминални автори кани като почетен член. Тази поредица излиза във Великобритания през 1999 до 2004 година и впоследствие я превеждат и издават в цял свят. В САЩ и Обединеното кралство през 2016 и 2017 година излиза и второ издание. Надявам се да я прочетем и на български, защото изобщо нямам съмнение, че след „Черната къща“ Питър Мей ще се сдобие с много фенове. Впрочем той е автор и на още две поредици. Действието в „Enzo Files“ се развива във Франция и разказва за професор по биология, бивш съдебен патолог, който разкрива убийства с новаторски научни методи. Мей отново прави уникално задълбочени проучвания за поредицата си, което не го затруднява особено, след като живее във Франция от години и през 2016 г. става и френски гражданин. Наистина е автор, който влиза в кожата на героите си. За трилъра си „Virtually dead“ например започва работа като частен детектив и цяла година работи за клиенти по всякакви случаи - от защита до разследване на изневери. Казва, че всичките му клиенти са 100 процента доволни от резултатите.

Стигаме и до трилогията за остров „Луис“. Първата й част - „Черната къща“ - е тази, с която го открих и със сигурност няма да ми е последна. Интересен е фактът, че британските издателства отказват да я публикуват, но през 2009 г. тя излиза на френски и веднага бива обявена за шедьовър. Получава куп престижни награди и излиза в цяла Европа, докато най-после британско издателство решава да я издаде през 2011 година. Втората и третата книга стават бестселъри незабавно, а трилогията достига милионен тираж във Великобритания.may hebrides 1

 

На снимката виждате Питър Мей на остров Луис. Източник WriterPictures/Angus Blackburn

 

А сега и за самата книга, като много ще внимавам да няма спойлери, защото няма нищо по-гадно от това да разбереш, че убиецът е градинарят.

 

Първото, което веднага ме впечатли, е че Мей пише блестящо. Стилът му далеч не е кинематографичен, както бихме предположили предвид дългата му кариера като тв сценарист. Напротив, описанията му на природата са дълги и напоителни, на моменти буквално настръхваш от вятъра, който брули мрачния северно-шотландски остров Луис. Самият остров и неговото келтско население с характерните си ритуали и отношения е основополагащ в романа и ключов за сюжетните линии, които са три и се развиват успоредно. Едната е разследването на инспектор Фин Маклауд, който е роден на ветровития остров, но от години не се е връщал там. Втората са спомените му от детството, които постепенно разкриват зловещо минало и ужасяващи престъпления. А третата, която остава висяща и вероятно ще се доразвие във втория роман, е семейната му драма. Хареса ми похватът на автора да описва настоящото разследване в трето лице, като ни дистанцира от инспектора и ни позволява да сме по-обективни, докато историята от детството му се разказва в първо лице, което автоматично ни показва света през очите на самотното хлапе, подхвърляно от съдбата като лодка в бурните води на Външните Хебриди. Описанията на острова, забулен в мъглите са изключителни и навяват асоциации с мрачното минало, което толкова често предпочитаме да забулим в мъгла, за да го скрием, но всеки полъх на вятъра може да го разкрие най-изненадващо. Много ми допаднаха и образите на местните жители и странните им традиции, ужасяващи с реализма си. Някои от героите ми станаха много симпатични и се надявам непременно да ги открия във втория роман от поредицата.

Между другото „Черната къща“ също е адаптиран за телевизионен мини сериал на Би Би Си. Не ми се вярва да бие книгата обаче. Твърде много психология има и е доста заплетено, за да се предаде с четири 30-минутни серии.

Наистина ми хареса този роман, надявам се „Колибри“ да не се бавят с издаването на втора и трета част. 

Отличен превод на Деян Кючуков.

Автор: Мария Пеева

 

Фондация „За Нашите Деца“ изрази следното становище по проект на Наредба за стандартите за ранно детско развитие:

 

Работна група с участието на експерти от държавния и неправителствения сектор да прецизира проекта на Наредба за стандартите за ранно детско развитие, който беше изготвен от Министерство на здравеопазването и Министерство на образованието и науката и публикуван за обществено обсъждане. Това предлага фондация „За Нашите Деца“ в изпратено до институциите становище, в което изразяваме готовността си активно да участваме в работната група, която да направи преглед на всички постъпили предложения за промени и коментари и да изработи рамка и план за прилагането и внедряването на наредбата. Според нас е важно е това да бъде поставено в рамките на по-широкия процес на разработване на национална стратегия за ранното детско развитие - документ, който да очертава споделена философия и единен подход към ранното детство на национално ниво. Нашата фондация работи в сферата на ранното детско развитие вече дълги години и ние се радваме, че в последно време има растящ обществен интерес към тази тема

Оценяваме положително усилията на държавата за изготвянето на наредбата, чиято цел е да повиши качеството на грижата в яслените групи за деца като спомогне за осигуряването на стимулираща среда за всички деца. Приветстваме определянето в нея на ранното детско развитие като национален приоритет, както и отчитането на факта, че инвестициите в него са с по-висока обществена възвръщаемост от инвестициите в повечето други сфери.

Същевременно в проекта за Наредба има сериозни пропуски.

Един от най-съществените е липсата на каквото и да било внимание за децата с увреждания и забавяне в развитието, които изобщо не фигурират в документа. Не става ясно как ще се проследява прогреса на децата и какво се случва с тези от тях, които не достигат до определените за възрастта си стандарти. Липсват адекватни механизми за проследяване и ранна идентификация на рисковете.

Ако приемем, че една от най-основните функции на стандартите за ранно детско развитие е да подкрепи ранната идентификация на проблемите и образователните затруднения, следва да има регламент за процеса, който се прилага ако такива бъдат установени. От особено значение е навременното насочване към специализирани услуги за ранна детска интервенция и други подкрепящи терапии и социални услуги в общността.

В проекта за Наредба на родителите се определя ролята на пасивни наблюдатели, а не на активни участници в прилагането на стандартите за ранно детско развитие.

От съществено значение за успеха на наредбата и целите, които си поставя, е проследяването на нейното прилагане и конкретните действия и ресурси, които ще бъдат заложени за нейното изпълнение. Най-ключовият елемент от това е осигуряването на обучения за персонала, които да подкрепят развитието на умения за работа с децата.  

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам