Ninja Editor

Ninja Editor

Проблемите ни като възрастни са ехо от детството, в което нещо не е било както трябва. Родителите не са ни отделяли достатъчно внимание, някой някога ни е обидил или сме чули странен упрек. Да не говорим за купищата забрани, които са ни били налагани…

Всеки има в главата си някаква картина на идеалния свят, в който децата не плачат, не си плюят храната, движат се под строй, цитират Шекспир в оригинал. Никога не тичат без цел и посока, а стриктно следват стъпките на родителите си.

Идеалното дете не вдига шум на обществено място. Това се отнася и за двегодишните, които са длъжни да почувстват важността на момента и да стоят мирно и тихо на опашката. Всеки опит да се забавляват, трябва незабавно да бъде потушен. И какво се случва? Ние ограничаваме детето, дори ако на никого не пречи. Ако не го направим, значи сме некадърни родители, които не могат да намерят подход към малкия сополанко. Такива родители трябва да се линчуват!

Как да си отгледаме жертва

b208182456855b5680dad1bcd630c63f XL

Монтесори и другите западни течения все още не са успели трайно да влязат в живота ни. Особено, ако става дума за поколението израсло с дървени играчки или изобщо без играчки. Детето иска да отвори хладилника и да види какво има вътре? Да подрънка с тенджерите в кухнята, да бръкне в сака на баща си или да надникне в шкафа на банята? Такива опити често се пресичат категорично и убиват жаждата да изследваш света наоколо.

Децата в ранна възраст могат да бъдат поразително упорити, но упорството на възрастния, уверен в правотата си, е двойно по-голямо. Така рано или късно детето разбира, че опитите му няма да се увенчаят с успех и престава да се интересува от околния свят.

Освен това то е длъжно да поздравява и да се усмихва на всички, с които неговите близки разговарят. Дори да няма годинка, някак е препоръчително да се усмихне на лелката, с която мама случайно се е срещнала. Невъзпитаното, намусено дете е позор за всяка майка!

Изобщо децата трябва да се движат само в строго определените за тях места. Крещящото дете в ресторанта е катастрофа; плачещото дете в самолета е неуместна гледка; детето, което размества обувките по щандовете на обувния магазин, докато майка му си избира нов чифт, е паралелна вселена. Неспособната да се справи с детето си майка я чака специално място в ада.

Детето-трофей

9063df0b1b4d9d96fd7fea653ac618e5 XL

Децата трябва да живеят в собствения си свят и ако може да не дишат. Ако френските деца не си плюят храната, то нашите е най-добре изобщо да не се чуват и вижда извън пределите на детската площадка, ясла, градина. Дори вкъщи е препоръчително да не шумят, в никакъв случай да не скачат от дивана във фотьойла, защото лошата лелка от долния етаж веднага ще започне да чука по тръбите на парното. При повече желание може дори да изкачи няколко стълби, за да изгледа унищожително некадърните му родители и да ги довърши с някоя саркастична реплика, по повод уменията им да възпитават.

Вечно заплашваното и ограничавано дете се превръща в удобно и правилно. Само че в зряла възраст го чакат неврози и неврастения, проблеми в семейството и неизбежни конфликти със собствените му деца.

Какво би станало, ако детето ми започне тук и сега да прави това, което иска? Ще се почувства ли по-зле от това, ще се отрази ли фатално на околните?

Нито един хладилник не се е срутил, защото е бил отворен и затворен 10 пъти за ден. Едва ли някоя тенджера е понесла непоправими щети само защото капакът й е бил хлопнат няколко пъти. А съседката от долния етаж може да си мрънка колкото иска, все пак не извършваме престъпление. Детето ни, това малко шило с розови бузи, все пак трябва да изживее детството си.

Източник: goodhouse


Препоръчваме ви още:

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

Ценности

Ама къде ви е възпитанието?

 

Откъс 

В наскоро купеното си ватирано палто, с което още на летището се убедих, че напълно ще се слея с местните, се почувствах достатъчно смела, когато излязох от хотела. Според картата ми „Варме“ бе само на няколко пресечки оттук. Сякаш поемах на огромно приключение. Това бе първата ми екскурзия в чужбина сама и хотелът беше най-скъпарският, в който бях отсядала. Усмихнах се вътрешно. Майка ми определено щеше да одобри.

Сърцето ми затуптя, като си представих как ли щеше да реагира, ако можех да ѝ разкажа какво ми се случваше. Бяха ми нужни само пет минути, за да се ориентирам по калдъръмените улички до кафенето, и още само пет секунди, за да се влюбя до уши в него. Беше сладко, чудато, в него имаше нещо, което не можех да определя с думи, но го правеше абсолютно очарователно. Определено не беше изискано − поне не като хотела. Името му бе изписано с медни метални букви, високи около двайсетина сантиметра, с успокояващия шрифт „куриер“ – „Варме“, като пламъци, ближещи с езиците си боядисаното в сиво дърво. Което бе съвсем логично, понеже датското varme означава „топлина“. Френските прозорци, чиито рамки бяха боядисани в същото сиво, бяха притиснати като в сандвич между големи каменни стени в пясъчен цвят и наподобяваха крепостни стени.

Няколко стъпалца водеха надолу до стъклените врати на кафенето и когато ги бутнах, за да ги отворя, бях зашеметена на мига от мириса на канела и кафе и почти залитнах от удоволствие. Тялото ми бе на мнение, че една чаша доста гадно кафе в самолета изобщо не може да задоволи нуждите ми.

Висока стройна жена с руса коса, вързана на закачлива конска опашка, с пъргави движения разчистваше масите. Беше облечена с черни дънки и черен пуловер. Вдигна глава, поздрави ме с God morgen и ми се усмихна лъчезарно, като с последно решително движение забърса една от масите.

– Здравейте, търся Ева Вила.

Когато пристъпих към нея, опитвайки се да не оглеждам помещението с изумление, леките ми балеринки проскърцаха по плочките на пода в десен „рибена кост“. Имаше толкова много неща за гледане − ту едно, ту друго ти хващаше окото. Помещението бе дълго и тясно и белите стени в двата му края бяха изрисувани с цветя в размазан акварелен стил, който изглеждаше много съвременен и изтънчен, но не сладникав и провинциален.

– И я намери. – Очите на жената проблясваха с искрена сърдечност. – Ти сигурно си Кейт. Ларс ми е разказвал много за теб. Остави парцала си на масата и пристъпи към мен, като сложи ръце на раменете ми и ме огледа изпитателно, макар и с усмивка, което ме обезоръжи, сякаш някак си се бях озовала пред отдавна изгубен член на семейството ми.

 – Много ми е приятно да се запознаем. Сигурна съм, че ще станем добри приятелки. Добре дошла във „Варме“. Без да спре дори за да си поеме дъх, тя ме избута до боядисана в бяло маса и ме настани на един стол.

– Нека изпием по едно кафе и ще ми разкажеш за себе си.

– Кафето ми се струва чудесна идея – отвърнах аз с типичната за британците скована вежливост. Надявах се скоро жената да забрави за нея.

 – А weinerbrod?

Канех се да отклоня предложението, но стомахът ми издаде възмутено ръмжене, толкова шумно, че не се наложи Ева да чака отговора ми. От проучванията, направени преди пътуването, знаех, че това, което целият останал свят нарича датски сладкиш, тук всъщност се нарича виенски хляб. Иди ги разбери тия хора.

– Да, моля. Днес пих само едно кафе... и то в самолета.

Направих гримаса, за да илюстрирам колко ужасно е било.

– Значи трябва бързо да поправим нещата.

Също като сина си и тя имаше лек американски акцент. За разлика от неговите яркосини очи, нейните бяха светлокафяви и оживяваха малкото ѝ лице като лукаво духче. Беше ми трудно да си представя, че е майка на здравеняка Ларс, който сигурно бе поне два пъти по-висок от нея, а и тя определено не изглеждаше достатъчно възрастна. Настаних се и се възползвах от паузата, докато Ева се суетеше, за да огледам по-добре кафенето. В средата на дългата задна стена имаше голям щанд с редици и редици медни кутии за кафе заедно с боядисаните в сиво рафтове с чинии, купи и чаши. От мястото си можех да видя прочутия синьо-бял цветен датски порцелан. В предната част на щанда имаше подноси, покрити със стъклени куполи, под които се виждаше прекрасна колекция от торти, сладкиши и десерти. Между тях, в стъклени прегради, имаше сандвичи с ярки украси, които изглеждаха прекалено красиви и орнаментирани, за да се ядат. Зад щанда се намираше прозорчето за сервиране, през което се виждаше малката, много компактна кухня, очевидно източникът на всички тези сладостни миризми.

– Днес ми се струва, че ще ти се отрази добре колумбийското кафе – каза Ева и ми хвърли още един от нейните оценяващи погледи. Кимнах.

 – Звучи чудесно. – Нещо в нейната дяволита усмивка ме накара да добавя: – Макар че, честно казано, не бих могла да различа колумбийското кафе, дори то да ме фрасне по челото, а в студентските си години работех като барманка.

– Полезно умение. Ако можеш да правиш кафе, никога няма да останеш без работа. Внимавай, че появят ли се много клиенти, току-виж съм те накарала да ми помагаш. Въпреки че ми намигна, бях напълно убедена, че ако се наложи, ще го направи.

 – Сама ли работите тук, госпожо Вила? – Моля те, наричай ме Ева. През повечето време – да, но понякога приятели и студенти ми помагат почасово.

– Мястото е прекрасно. По стените на кафенето бяха разположени бледозелени стъклени лавици в ментов оттенък и на тях бе подредена съвършена галерия от малки снимки и картини в рамки. Пет фини винени бокала от тъмнолилаво стъкло. Седем сребърни яйца в различни размери. Една антична чаша с чинийка се разполагаше самичка на цял рафт. Еклектичната смесица създаваше изумителна атмосфера и ме очароваше. Никога не бях виждала нещо подобно, но не беше разпиляно, нито пък ми се струваше, че някой се е престарал прекалено много с декора.

– Харесват ми чашите – посочих аз. – Имаш прекрасни вещи, Ева

– Такъв е датският начин на живот. Психолозите са доказали, че когато гледат нещо красиво, хората се чувстват по-щастливи. Затова нацията ни е толкова пристрастена към дизайна. Купувала съм чашите от битпазари преди години и сега имам много, но не мога да си представя да се разделя с тях. Красиви са, нали?

Отговорът ѝ потвърди впечатлението ми, че всяка вещ е поставена там просто защото собственичката на това място я харесва.

– Божичко, английският ти е удивителен. Тя се разсмя.

– Много години живях в Лондон. Ето... – Жената дойде до масата и постави на нея поднос с висока порцеланова чаша и чинийка с малка каничка с мляко. – Хубаво и силно кафе. И spandauer.

Spandauer представляваше квадратен сладкиш със завити ъгълчета, с пълнеж от червен конфитюр. Когато отхапах първата хапка и тя се натроши в устата ми, лъскавите маслени краища се оказаха толкова вкусни, колкото и изглеждаха, а ягодовият пълнеж разпръсна изумителната си сладост.

– Ммм... – простенах от наслада аз. – Великолепно е. Тази сутрин всичко бе ужасно припряно и нямах миг спокойствие.

– Е, сега можеш да се отпуснеш, скъпа.

– Не съм сигурна. – Погледнах бързо часовника си.

– Трябва да се връщам в хотела след половин час, за да събера групата.

– Имаш достатъчно време.

– Не забравяй, че съм тук по работа. Другите са гостите, аз имам задължения.

– Това притеснява ли те? – попита тя, прекалено проницателно по мое мнение. Кимнах. – Ето, запиши си номера ми. Можеш да ми звъниш винаги когато имаш нужда от нещо, но знам, че ще се оправиш. И докато си тук, не си на работа. Синът ми искаше да усетиш истинската Дания, да се отпуснеш и да се насладиш на датското гостоприемство. И ти, и журналистите да видите защо непрекъснато ни обявяват за най-щастливата страна в света. Трябва да довърша няколко неща, но можем да си поговорим още малко.

Отиде до единствените клиенти в кафенето, за да провери как са – двойка на средна възраст, седнали в единия ъгъл на заведението, и тийнейджър, потънал в айфона си, на бара до прозореца. Отпивах от кафето си и я наблюдавах, докато тя поставяше на всяка маса калаени кошнички с цветя и ръчно написани менюта, сложени в малки рамки за снимки, формат A5.

– Много са симпатични – докоснах фината стъклена рамка на моята маса.

– Отново от битпазарите в Англия. – Домакинята ми подаде да видя друга красива сребърна рамка. – Хората там изхвърлят прекалено много неща. В Дания не купуваме често и много, но обичаме да пазим вещите дълго. И предпочитаме красивия дизайн и високото качество. – Посочи нагоре. – Светлината е много важна за нас. Над главите ни имаше три големи стъклени лампиона, истински водопади от светлина, а из цялата стая се виждаха поставени лампи с различни размери. – Тук можеш да срещнеш студент, който си купува много скъпа лампа на Пол Хенингсен за хиляди крони, защото е важно да имаме красиви неща в домовете си, но да не са прекалено много на брой.

Двойката повика Ева, за да си платят сметката, а аз се възползвах от отсъствието ѝ, за да проверя имейлите си, които, както обикновено, продължаваха да заливат пощата ми. Въпреки че щях да бъда извън офиса цяла седмица, нямаше никакъв шанс да пусна съобщение, че не съм на работа. Все още се очакваше да съм на разположение за другите си клиенти и за запитвания от пресата. Толкова за отпускането и почивката. Успях да отговоря на няколко имейла, преди Ева да се върне.

– Разкажи ми за себе си. – За миг се вцепених. Какво казваш на напълно непознат човек? Нямах представа откъде да започна.

– Ами... Живея в Лондон, работя в рекламна агенция и Ларс ни помоли да му помогнем с представянето на неговия универсален магазин.

Млъкнах и свих рамене, но тя продължаваше да се взира в мен с нежните си очи.

– Брак? Деца?

– Не.

– Може би приятел?

Пак свих рамене, сещайки се за Джош.

– Не, в момента не.

– А, значи все пак е имало.

– Да, но... всъщност нямам време за връзка. – А и последното ми гадже бе пълно лайно. Не мисля, че можех да кажа това на глас. – Сега съм концентрирана върху кариерата си.

Тя разсеяно погали цветята на масата.

– Да, но в живота има много повече неща от кариерата. Особено за красива млада жена като теб. Приятели, семейство... – Очите ѝ заискриха, докато откъсваше няколко сухи листенца, а главата ѝ се наклони като на закачлива червеношийка.

 – Семейството ми живее извън Лондон. Имам двама братя.

Какво ли щяха да разберат те от Копенхаген? Представата за почивка на Джон бе купони с приятели, пълни с противни детайли за чудовищни количества изпита евтина бира, висене по клубовете до зори и безразборен секс с всяка мацка, която е на разположение. Брендън все спестяваше пари за сбирката на феновете на „Междузвездни войни“ в Калифорния, но според мен шансът да отиде някога там бе същият като да се озове на Луната, а татко... е, той не бе ходил на почивка, откакто мама почина.

– Майка ми почина, когато бях на четиринайсет – изстрелях внезапно аз. Рядко говоря на хората за това и сега се изненадах, че го споделям с Ева. В нея имаше нещо, което те караше да ѝ се довериш. Беше толкова сърдечна и приятелски настроена.

– Много тъжно.

– Да, беше ми тъжно дълго време – казах и неволно посегнах към телефона си, но когато го извадих, не посмях да погледна екрана му.

Ева ме наблюдаваше с проницателния си поглед.

– Това е трудна ситуация за едно младо момиче.

Зазяпах се в няколкото останали трохи от сладкиша си, обрах ги с пръст и ги изядох, избягвайки да гледам към нея.

– Кафенето ти е прекрасно. Откога се занимаваш с това? Ева се усмихна.

– От шест години. Направих го скоро след раздялата си с бащата на Ларс.

– О, съжалявам... Не знаех.

– Както ти каза, мина доста време оттогава и сега съм много по-щастлива. – Устните ѝ се извиха в тъжна усмивка. – Андерс не е датчанин, живял е прекалено дълго в Щатите и в Лондон. Той е работохолик.

Намръщих се, не разбирах съвсем думите ѝ.

– Това не е датският начин на живот. Ние не живеем, за да работим. Когато децата си тръгнаха, се надявах, че ще спре да работи толкова много. Живяхме дълго в Лондон и когато се върнахме в Копенхаген, си мислех, че ще забави темпото. Че ще правим повече неща заедно, но той не спря. Имахме всичко. Хубав дом. Децата ни пораснаха. Беше дошло време отново да бъдем двойка, но той продължаваше да живее в офиса си, да работи, да работи и пак да работи. Животът е кратък. Сега прекарвам повече време с приятелите си. – Отпусна брадичка на ръцете си, като излъчваше спокойствие и ненатрапчива самоувереност. Не звучеше нещастна, не изглеждаше да съжалява. – Създадох си нов живот тук. Много от клиентите ми станаха добри приятели. Имам нещо свое, което мога да споделя с другите. – Лицето ѝ засия. – Обичам да готвя. Да храня хората. Да се грижа за тях. И за мен е привилегия да го правя за хората на Копенхаген.

Кимнах. Всеки имаше право на мнение. За мен готвенето бе огромна досада, необходимо зло, свързано с миене и чистене и прекалено много загуба на време. Бог да благослови експресните супермаркети, благодарение на които по-лесно се пазарува и човек може да се сдобие с готова храна. – Какво обичаш да готвиш? – попита тя. Олеле... Ева бе приела кимването ми като знак на съгласие. Застинах и вдигнах чашата си с кафе, за да потърся вдъхновение в нея. – Ами... нали знаеш... Тя ме възнагради с усмивка от типа „хванах ли те“, така че нямаше къде да ходя. – Никога не ми остава време за готвене. Работя до късно, а съквартирантката ми е на друг режим. Няма много смисъл да се готви само за един. Трудно ми беше да се засегна, въпреки че тя тръсна неодобрително глава – в жеста ѝ имаше такава искрена непринуденост. – Мисля, че пътуването до Копенхаген е точно това, от което се нуждаеш, Кейти. И то от много време. – Аз съм Кейт... Започнах, но след това размислих и реших да не я поправям. Нежността в гласа ѝ, когато произнесе галеното ми име, ме подсети за моята майка. Внезапно ми се стори, че цял един свят дели Кейт от Кейти.

malkoto kafene v kopenhagen koritsa

"Малкото кафене в Копенхаген" - хюга, романтика и канелени рулца

През последните години хюга - датската философия за щастлив живот - завладя целия свят и ни накара да се заобиколим с ароматни свещи, меки възглавници и пухкави пантофи, да хапваме сладкиши от специални шарени чинии и да имаме любима чаша за кафе с вдъхновяващ надпис или картинка. Така домовете и офисите ни се превърнаха в царство на уют и хармония…

Може ли хюга да излекува наранените сърца? Отговорът се крие в “Малкото кафене в Копенхаген” от Джули Каплин.

„В Англия казват, че домът на англичанина е неговата крепост, тук къщата е раят на хюга. Зимата прекарваме много време на затворено и през годините домовете ни са станали място за създаване на специални мигове, място, където да се погрижим за себе си и за другите.“ 

Малкото кафене „оживява“ най-вече благодарение на Ева, собственичката, която не просто приготвя храна и напитки, но и влага щипка лично отношение в работата си. Цветните чаши, ароматният горещ шоколад, канелените рулца и украсата карат всекиго да се чувства специален.

Дори и Кейт, която прекрачва прага на магическото кафене с натежало от предателство и разочарование сърце и задача - да запознае шестима журналисти с тайните на хюга. В търсене на отговора “какво е хюга” младата англичанка е изправена пред един важен въпрос - възможно ли е това, към което цял живот се е стремила, да не е истинското щастие?

Копенхаген предлага на Кейт нова гледна точка към живота - далеч от забързаното лондонско метро, заобиколена от уюта на запалени свещи и аромат на канела. А когато в картината се намеси и красив, висок викиниг “хюга” придобива съвсем друго значение.

“Малкото кафене в Копенхаген” е очарователна история за романтика, канелени рулца и хюга, която с намигване към “Шоколад” ще сгрее сърцето ви в последните зимни дни и ще облекчи дългото очакване на пролетта.

 

Препоръчваме ви още:

Лютеница за душата

Как се борят със стреса по света

Лагом - семпло и умерено по шведски

До 4 април родителите ще могат да отличат фаворитите си, а трима от гласувалите ще получат награда

За трета поредна година водещият здравен сайт Puls.bg провежда класацията „Специалистите, на които имам доверие“. Инициативата има за цел да отличи медици и родилни отделения от цялата страна, които са спечелили доверието на родителите при проследяване на бременността, раждането и грижите за децата им.

До 4 април родителите на дете до 3-годишна възраст могат да номинират своите фаворити ТУК в четирите категории на класацията – акушер-гинеколог, акушерка, педиатър/неонатолог и родилно отделение.

Класацията „Специалистите, на които имам доверие“ се провежда с подкрепата на Philips Avent, който осигурява награди за трима от гласувалите - 1 бр. неразливаща се чаша с твърд накрайник; 1 бр. чаша със сламка; 1 бр. ортодонтични залъгалки ULTRA AIR + стерилизаторна кутия.

Титулярите в отделните категории ще бъдат обявени и отличени на церемония по време на най-голямото специализирано събитие за бъдещи и настоящи родители – „Форум бременност и детско здраве“. Десетото издание на форума, който се организира от Puls.bg, ще се поведе на 20-21 април в Национален дворец на културата, под патронажа на Столична община.


Препоръчваме ви още:

Специалистите, на които имаме доверие

Препоръките на д-р Масларски

Как се лекуват неродени бебета?

Автор: Йоана Боянова

Децата се раждат с мисия. Бях чела някъде, че децата си избират семейството, за да го научат на нещо. До този момент нещото е ХАОС и, разбира се, едно огромно търпение за справянето с него.

Животът ми неусетно се раздели на два периода, преди и след появата на детето. Та преди появата му аз бях една фина и изтънчена домакиня. Чистех и подреждах къщата до блясък, да не кажа, че се бях вманиачила. Хората чак леко, а и не съвсем леко, ме подиграваха за тази ми мания. На едно новогодишно парти ми подариха препарати за почистване и всичките му там атрибути. Имам и снимка.

Та роди се детето. Нас ни избра дете нещо средно между Тарзан и Маугли. И борбата с ХАОСА започна. Малко след като почна да пълзи, къщата придоби вид на бойно поле. Ако преди това леко разместено перде ме стресираше, вече и паднал корниз не ме плаши, не за друго, случи се два пъти у дома и веднъж го свлече у баба си.

С прохождането му нещата станаха, как да се изразя по-меко, може би КАТАСТРОФА, да, това е най-подходящата дума. За немного дълъг период от време счупи всичките вратички на секцията, леглото, изскуба кабелите, гардероба и един телевизор на приятели (купихме им нов). Сега, ако някой се излъже да ни покани на гости, винаги има страж да пази телевизора. Да не решите, че само руши. От мен е наследил и желанието за чистота. Редовно мие коридора с душа от банята. Коридорът после свети, а и аз съм тренирала с парцала минимум час. Процедурата я повтаря и в кухнята, но не толкова редовно.

Преди да се роди детето, бях перфектната майка

949d9e436ef1467926c2dacf5f9040b2 XL

Обаче прохождането и последствията от него ми се видяха като ваканция в сравнение с махането на памперс. Защото да стъпиш в локва пишкано е безценно, за акано нищо няма да кажа. Това на дивана, на кревата, на секцията… направо като маркиране на територия си беше.

Ако крава примерно си свърши голямата работа в хола ми, няма и да й обърна внимание, ще я помоля да си измие ръцете. Когато проговори, нещата вече придобиха смисъл и идея, под идея разбирайте аз му говоря, а той ми крещи: „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!“. Така крещи понякога, че имаме една много мила съседка, която като ме види и казва: „МОЛЯ СЕ ЗА ВАС”. Мисля си, молиш се, жено, но не е достатъчно, давай по-усърдно с молитвите.

Детето, освен всичко друго, е и с чудесен характер. Не иска да яде, да спи, да става, да ляга, да се къпе, облича, съблича, да излезе от банята, да ходи на разходка, да се прибира от разходка… мога да продължа до безкрай. Тези му качества имат и предимства, едно от тях е, че не съм чакала на опашка в магазин повече от 30 секунди. Хората просто се разпръсват.

Така се надявам в целия този ХАОС да се ражда материя.

П. П. Много благодаря на всички съседи за търпението, на съседа отдолу за така милите псувни за лека нощ.


Препоръчваме ви още:

Преди и ние бяхме като вас

Денят се познава от сутринта

Със сигурност си млада майка, ако...

 

Спектакълът „Лоши деца“ представя всички гледни точки на засегнатите страни в подобна ситуация. Представлението е по текстове от пиесата "Лоши деца" на Михаела Михайлова. Режисьор е Благой Бойчев. Участват Боряна Пенева и Ваня Богданова. Музиката е на Ованес Торосян. В спектакъла са използвани документални интервюта с деца, учители и родители от няколко столични училища.

Актрисата Боряна Пенева влиза в ролите на учителка по история, майка и дете, пострадало от агресията на своите съученици, за да представи тази болезнено актуална тема в нейната пълнота. Тя пречупва всички гледни точки през личното изживяване и дори е поставена на „разпит-интервю“ пред истински журналист (сценаристът от БНТ Ваня Богданова).

Режисьорът Благой Бойчев за пореден път извежда на фокус социалната тематика в своите постановки след „Хубава си, мила моя“ (документално представление за историите на проститутки от Сливенския затвор), „Шушана“ (представление по филма „Гадни копилета“). Най-новото му представление („Одисеята“) е създадено по „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков и текстове на режисьора, което поставя в Драматичен театър „Любомир Кабакчиев“ Казанлък.  

„Стараем се зрителите да не са само зрители. Искаме да ги поканим да бъдат свидетели и участници в тази ситуация. Дълбоко вярвам в социалната функция на театъра. И дори не всеки зрител да участва в интеракцията, която се случва по време на представлението, то поне да си тръгне развълнуван и докоснат от личните истории, да си тръгне по-добър. Това също би осмислило нашата работа. Обществото, в което живеем, нека си го признаем, не дава на децата си нито любов, нито внимание, и най-малко – добър личен пример. От десетилетия най-лошият пример, който ни дава българското общество, е, че силата се счита за ценност сама по себе си. Погледнете управляващите ни, погледнете учебниците, погледнете историята ни от последните 70 години – всичко е налагане на сила. Силният има правото. Аз не съм учуден, че децата са агресивни. Те просто искат да оцеляват!“ (Благой Бойчев за "Лоши деца") 

„Лоши деца“ е сериозен и необходим спектакъл-манифест, който се явява като остро предупреждение спрямо “copy-paste” поколението. По всяка вероятност тревогата, която би следвало да събуди този спектакъл у всички нас, е свързана с образователната система в училище, с възпитанието и отношенията във всяко семейство, а в най-добрия случай той се стреми да предизвика обществена реакция и да подтикне носещите отговорност към конкретни действия и вземането на навременни мерки. „Лоши деца“ е от онези спектакли, които оставят горчив вкус, хващат за гърлото и заслужават общественото внимание.“ (Илко Ганев, театровед, „Поколение лоши деца“)

„Бойчев и екипът му успяват да внушат, че всички са невинни и няма ни един невиновен. Ни един невиновен за оскъдняването на човешкото.“  (проф. Георги Каприев, „Добри деца“) 

Спектакълът е създаден с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура".

Премиерата на "Лоши деца" се състоя на 27 февруари, 2017 г., на сцената на I Am Studio в София. Участва и на няколко театрални фестивала: Театър на отговорността, Пловдив; Нощта на театрите, София; АСТ Фестивал за свободен театър, София. Представлението гостува в няколко града - Пловдив, Варна, Стара Загора, Шумен.

Спектакъла може да гледате на 25.02 и 25.03 тази година в театър "София". Ето и линк за събитието на 25.02.

Препоръчваме ви още:

 Учителка с решение срещу агресията

За децата с проблемно поведение - нашите и чуждите

Как да помогнем на дете, което се нуждае от закрила

Автор: Иво Иванов

Балканчето

Култов велосипед от 70-те и 80-те. Всяко българско хлапе имаше Балканче. Абсолютен бестселър. Не че имаше друг избор по онова време, де. Балканчето беше за нас символ на свобода и волен дух - нещо като коня за индианеца. Моето даже го бях кръстил „Илчи“ („Вятър“) като коня на Винету (явно тогава съм бил под въздействието на романите за индианци). Яхвахме балканчетата и отпрашвахме далеч извън пределите на квартала в изследване на непознати територии и правене на забранени неща (като да речем, къпане в гьоловете край река Искър). Или пък ги подпирахме на бордюра – да са готови да се метнем на тях, когато крадяхме джанки и ранозреещи череши. Разбира се, разчитахме и на бързината на краката си – както оня път, когато викахме духа на Дама Пика в ужасно тъмното мазе на Емил. Тогава обаче вместо Дама Пика ни се яви Бай Ангел – дядото на Емил. От плът и кръв и с пръчка в ръка, така че трябваше цялата тайфа спиритуалисти да се изпарим яко дим.

Когато излезе филмът „Банда BMX” толкова се бяхме запалили по него, че потрошихме балканчетата, а и себе си, докато изпълняваме същите каскади като онези от филма по улиците и тротоарите на квартала. Не остана нито едно здраво колело или неожулено коляно след тоя велик филм. Това е то истинското кинематографично изкуство - да те боли от него, та чак кръв да тече! Оттогава съм сменил много колела – със скорости, с дискови спирачки, с незнамсикакви си амортисьори, но синьото ми балканче, купено от ЦУМ, ще остане завинаги в сърцето ми, защото е първото ми колело и с него са свързани толкова детски спомени.

Жигулата на чичо ми

Баща ми не беше шофьор и нямахме семейна кола, но затова пък често се возех на бялата жигула на чичо Благо. Славна беше тая жигула, ходили сме къде ли не с нея. Тая кола, също като чичо ми, имаше характер и можеше да качи баири, пред които и съвременен SUV би се затруднил. Чичо ми Благо беше много опитен шофьор, но потеглянето с ръмжене беше неговата запазена марка и винаги натискаше яко газта - да се чуе, че тръгва! Помня как катерехме поляната към вилата с тая жигула, накачулени всичките, че и багаж мъкнехме. Път нямаше, цепехме през тревата. Стринка ми ужасно се ядосваше и хокаше чичо ми – „Благо бе, не мъчи колата, спри да слезем, чуваш ли!“ – „Никой няма да слиза! Давай Маруся, давай моето момиче!“ - И Маруся ревеше като ранен тигър, но изкачваше победоносно баира.

С тая кола ходехме и на море. Как сме се побирали две семейства вътре, не знам, но то по онова време автомобилите, домовете и сърцата на хората бяха мнооого по-широки, отколкото сега. Беше съвсем обичайно две семейства да отидат заедно на къмпинг, пътувайки в една колата, с щайга домати в краката и с телевизор в скута на пътника до шофьора.

На мен във всеки случай не ми беше некомфортно тогава, много си ми беше добре даже. Тръгвахме много рано сутринта, около 4 часа, защото тогава не беше като сега – пътуваше се дълго до морето. Пренасяха ме полузаспал на задната седалка и ако щете вярвайте, но и до днес още помня ясно миризмата на кожената тапицерия в ранната лятна утрин. С това свързвам възторга, радостното вълнение, нетърпеливото очакване на нещо хубаво – те миришат на кожената тапицерия на стара жигула.

Чичо ми обявяваше състезание кой пръв ще види морето. Разбира се, като най-малък, винаги аз го забелязвах пръв!

Сега, като пътуваме със семейството ми, аз съм този, който обявява състезание кой пръв ще види морето и настават спорове и караници на задната седалка по този въпрос. Трудно е да се излъчи победител.

История с орех

a4cd28d67a388a90d27568a07a2f27e2 XL

Правителствената „Чайка“

Майка ми била красавица като млада и веднъж докато крачела със стройните си крака покрай столичен булевард, нарамила на ръце мрънкащия ми брат, край тях спрял шофьор на „Чайка“ – сещате се, това са онези огромни съветски лимузини, в които навремето се возеха само отговорни партийни другари, при това много отговорни. – „Другарко, да ви закарам донякъде?“ - предложил любезно младият шофьор. Брат ми, естествено, ревнал, че иска да се повози, та в крайна сметка след кратко назландисване се качили в колата. Тая митична супер просторна Чайка с пердета и килими вътре аз не съм я виждал, но като бяхме малки, брат ми, който е с 6 години по-голям от мен, ме дразнеше как се е возил на нея и украсяваше описанието й с подробности, измислени от него, та се е врязала ярко в паметта ми. Също както се е врязало трайно и онова изяждане на смесени равни количества сол и захар, за да се науча да правя балончета с дъвка. Не можех да правя такива балончета (и досега не владя това ценно умение) и брат ми ми довери след много молби от моя страна, че за да се науча, трябва да смеся една лъжичка сол и една лъжичка захар и да ги изям. Бил съм достатъчно малък и глупав, за да му повярвам. Но има и по-тежки случаи – на една приятелка брат й взел всичките й спестени от сурвакането пари под предлог, че му трябват за много важна и благородна кауза – спасяването на робинята Изаура.

Мерцедесът на комшията

Съседът отсреща, чичо Драгомир, беше търговски представител в Унгария и имаше страхотен черен мерцедес, който днес сигурно би струвал цяло състояние. Тапицерията на седалките беше с леопардов десен и аз по онова време вярвах, че е от истинска леопардова кожа. На задното стъкло имаше от ония кученца, дето си поклащат главите и този финален детайл от интериора беше белег за върховен лукс и шикозност в моите детски очи. Тоя мерцедес се гледаше като писано яйце и стоеше в гаража почти през цялото време – изкарваше се само през уикенда, за да се насапуниса и измие старателно от покрива до гумите и след като изсъхнеше на слънцето, отново се прибираше в гаража. Чичо Драго, който иначе беше много благ човек, много се сърдеше, ако уцелим с топката мерцедеса, докато той изпълнява този сакрален неделен ритуал с измиването на колата.

Западната кола на приятеля ми Доби

Майката на Доби, чието пълно име е Доброслав, беше българка от квартала, омъжена за германец и всяко лято семейството й прекосяваше с кола разстоянието от Бохум до София, за да прекарат лятната ваканция у семейството на сестра й. Колата им беше нищо и никакво маломерно Мицубиши (аз все го бърках с Мицибуши), но децата от квартала бяхме направо запленени от това возило, тълпяхме се около него и цъкахме с езици. Тази западна (макар че всъщност беше източна) кола беше първият ни допир с прогнилия западногермански капитализъм – ретро-мерцедесът на комшията не се броеше за западна кола.

Прогнилият капитализъм обаче ухаеше страхотно на Ariel и много ни харесваше. Ето друга миризма от детството, която съм запомнил – дрехите на Доби миришеха трайно на немски Ariel. Доби ни носеше дъвки и разни немски лакомства, на които колекционирахме скъпоценните опаковки, и всички му се подмазваха, което още тогава много ме дразнеше, защото от малък съм отявлен антиконформист и това ми е навличало много бели.

Доби много обичаше боза – горките германци, имаха хубави дъвки, бонбони и шоколади, но пък си нямаха боза. Тоест нямаше как немските деца да влязат в немска сладкарница с уестърнската походка на Джон Уейн и да отронят през зъби на продавачката – „Една боза от 6!“ (За непосветените – наливната боза тогава струваше 6 стотинки).

След години, когато Мицибушито се поизбуши, го смениха с Мерцедес, но вече бяхме по-големи и тази нова придобивка не ни впечатляваше. Мерцедес бяхме виждали и преди.

Лято без родители

18372a9dcced8d7110e2e800fab5ea12 XL

Тролей N 3

Това бяха онези синьо-бели шкоди с кръгли фарове – много отдавна няма такива по софийските улици. Тройката, известна още като „синята стрела“, беше истинска градска легенда – дълго чакан като месия и винаги пълен. Прътовете на „стрелата“ често падаха и шофьорът нахлузваше мърляви ръкавици и слизаше да ги закачва за жиците, псувайки цветисто. Този тролей имаше огромен принос за социализацията на социалистическите граждани – от дългото му чакане по спирките хората се заприказваха и общуваха активно, а качили се вътре, още повече се сближаваха, особено когато шофьорът набиеше рязко спирачки някъде след „Сан Стефано“.

С тоя тролей чакахме да дойде Норчето и да ни донесе вълшебния пръстен на Арабела. Отвисяхме си на спирката при сладкарницата, като през цялото време превъртахме и пренареждахме в главите си списъците си с желания. Помня, че аз исках кон – той беше на едно от челните места в класацията ми, наред със супермощен автомобил, мотор, колело Чопър със скорости като на един приятел, дето му го бяха купили от Кореком, и това да стана световноизвестен певец и музикант. Спомням си онова особено гъделичкащо усещане, при което хем знаеш, че това с вълшебния пръстен са пълни щуротии, хем все пак една мъничка част от теб вярва и си леко разколебан. Норчето така и не дойде онази вечер.

Автобусите „Чавдар“

Кой не знае автобуса с марка „Чавдар“, кой не е слушал за него – и певци песни за него пеят. С такива автобуси ходехме на училищни екскурзии и лагери и това беше супер яко преживяване!

Най-ценни бяха местата на задната седалка – избивахме се за място в „ложата“. Най-отпред сядаха само някакви смотаняци, дето им ставаше лошо и повръщаха, та се налагаше от време на време автобусът да спира. Щом потеглехме, започваше нашата шоу програма на колела – имахме си репертоар от песни, сред които, естествено, беше шлагерът „Давай, чиче – ти си цар, мини тоя каруцар!“, с който мотивирахме нашия шофьор да задминава превозните средства в платното ни. Разбирай – всички останали превозни средства по пътя ни. Всяко задминаване биваше придружено с бурни аплодисменти и отделни викове ура. Учителките, естествено, правеха някакви опити да ни усмирят и да ни накарат да сме по-тихи, но за всички беше ясно, че тези опити са обречени на неуспех, поради което и не се напъваха много-много. Еуфорията от пътуването беше неконтролируема. Автобусните седалки бяха, естествено, и сцена на любовни трепети и даже някакви такива детски сватби си организирахме и помня, че някъде преди Габрово ни ожениха с Ирена в автобуса и всички крещяха с пълно гърло „Горчиво“!

БДЖ-то

Имам и жарка история със спален вагон до морето, но тя вече е в графата „За лица над 18 години“ и не се числи към детските приключения и спомени. Споменавам я, само за да не се почувства пренебрегнато БДЖ-то, че го няма в списъка.


Препоръчваме ви още:

Мост от спомени

Денят, в който пораснах

Време назад

Автор: Ина Зарева

Намерих писмо от баба. Бях на 8, когато детството ми трябваше да се напъха от безкрайните поляни, уютния скут на планината и бездънното небе в малка панелна кутийка, насред сив, облачен и тесен в огромността си град. Тогава баба и дядо започнаха да ми пишат, аз им отговарях с дълги писма, които допълвах във всяко междучасие.

В това писмо пишеше, че кучето било добре, слушало и пазело двора. Станало доста студено тези дни и затова баба му оплела пуловерче. Дядо ме чакал да си дочетем заедно онази книга и да се разходим в гората. Добре били, пиели си лекарствата и ме обичали много. Аз да не се притеснявам прекалено за математиката, ще се справя с класното, колко пък да са сложни тези задачи. И пак да не забравям, че ме обичат.

Дядо го няма от 20 години, баба – от 2. Държах листа, разделен на две – отгоре писала тя, отдолу – той, и можех отново да се почувствам в прегръдките им, да вдъхна ръцете им, събрали цялото слънце на света, да усетя топлината на лято, на ваканция и на детство.

Не знам кога точно намразих писмата. Цялото това занимаване с пликове, марки, пощи... Гадаенето дали този, който трябва, го е получил, как е реагирал, ще отговори ли изобщо. Мислите, копнежите и безкрайните дни. Пощальоните, с добре тренирания си незаинтересован вид, а знаещи всяка подробност кой какво и от кого получава. И най-страшното – на кого кутията му е празна от месеци.

Когато се появиха смс-ите, мейлите, чатовете, групите, всевъзможните приложения за комуникация – аз ликувах, че живея в точното време и на точното място. Все едно заради мен се раждаха всички тези чудесии, които ми спестяваха терзанията и направиха всичко толкова бързо, лесно, необременено от посредници и време. Как ще напиша писмо на съученичка, която не съм виждала с десетилетия?! Нали ще си помисли, че ми има нещо. Но ето - виждам профила ѝ и две секунди по-късно си говорим точно, както едно време.

Да, това е моят свят, моето време, моето място. Никакви старовремски неща повече! И тези мои сантиментални приятелки, които ми изпращат иначе прекрасните си картички – нямат ли си друга работа?! Как не им е скучно да се занимават с това и то в този технологичен век?! Така си мислех и живеех щастливо в прекрасния си, компютърен свят.

Веднъж в годината пишете писмо на детето си

f832966028c60c879a5be606590bd8a2 XL

Докато не намерих писмото от баба и дядо. То бе събрало следите от мазолестите им пръсти и набраздените им длани, попило бе някоя малка сълза, търкулнала се от пресушените от слънцето им очи, и скрита дълбоко в бръчките на листа. Сигурно, докато са го писали, баба е бъркала онази нейна вълшебна супа, в която е влязла цялата ѝ градина, заедно с тежките капки дъжд и непокорните лъчи. Дядо е подложил вестника си под листа, извадил е специалната си писалка, наместил е очилата си, за които преди това е обвинил баба, че му ги е скрила и ги няма никъде. Тя го е нарекла сгипав, задето никога нищо не може да намери, после е посочила рафта, точно до главата му, където очилата го чакат и се е засмяла с онзи смях, предназначен само за него, в който имаше толкова много любов, колкото не успях да срещна в нито една от купищата любовни книги, които поглъщах през ваканциите си. Това бе попил този лист с красивите почерци под уморените им ръце.

Докато целувах буквите му, получих 3 съобщения на вайбър, 2 смс-а, 7 съобщения на месинджър и цели 10 мейла в служебната поща.

И сигурно щях да го прибера набързо, да затворя духа му обратно и да се втурна в моя прекрасен, технологичен свят на всевъзможни комуникации, ако не беше рожденият ден на сина ми. Разбира се, че подготвихме всичко от предишната вечер – украси, балони, подаръци. Но в последния момент сестра му – тази повелителка на най-кратките възможни разговори и интернет пристрастена тийнейджърка, пъхна картичка измежду подредените пакети. Картичка! Най-обикновена картонена картичка и то направена от самата нея. Първо помислих си, че е някаква шега между брат и сестра и не обърнах особено внимание. Но внезапно олелията от отворените подаръци, възклицания, смях и шеги престана, тишината спря времето, вклини се в пространството и светът замря. Синът ми четеше синята, картонена картичка и кръгли като перли сълзи се стичаха по момчешкото му и все по-възмъжаващо личице. После се втурна към кака си, целуна я по косата и двамата стояха прегърнати цяла вечност. Върху синия лист, след забавните и обичливи пожелания, пишеше:

„Не е имало нещо, което да искам повече от теб.“

Посткросинг

9df43eaf2ccf22c628758e233881ef55 XL

Един ден, след години, той няма да си спомня нищо от това колко време сме обикаляли да намерим желания му подарък, нито каква е била тортата му, нито колко балони е имало в стаята му. Ще намери тази картичка и ще си спомни само колко ужасно рядко сестра му пише ръкописно, колко мрази захаросани обяснения и сълзливи признания. Двамата ще дойдат при нас, а докато бъркам любимата им гозба, той ще я дразни или пък ще се сръчкат да запазят в тайна от мен това, което са се уговорили предварително. Тя ще го замери с нещо от масата, той ще ѝ го върне. Накрая ще я прегърне силно и по мъжки и отново ще я целуне по косата, така както направи на този свой рожден ден.

Колкото и светове да пребродят, колкото и изгреви да сменят, с колкото и залези да плачат, той винаги ще пази тази картичка, а тя ще се прави, че не помни някога да я е писала.

Докато буквите се догонват на екрана, а клавишите се размазват от сълзите в очите ми, си мисля какво би било, ако не пишех това в тази моя любима, технологична ера на бързи, светкавични и необременени комуникации.

Какво би било, ако го пишех на гордо изпъчен лист или непоколебим, син картон. Те навярно щяха да попият бързината на пръстите ми или всяко тяхно заекване. Несигурността на някоя дума, трудността на признанието, болката от прозрението. Щяха да попият сълзите ми, да скрият миниатюрен косъм от кучето, което лежи върху краката ми и въздиша заедно с всяка моя въздишка. Да отразят тревогата ми, че поредната неделя се измъква измежду клавишите, като че е нежелан натрапник в забързания ми живот. Да уловят подканящия погледа на съпруга ми, който ме чака да гледаме филм. Да разкажат по-добре от мен колко много се страхувам дали съм подбрала най-правилните думи, дали те не биха наранили, вместо да утешат, не биха разплакали, вместо да усмихнат, или най-страшното – дали не съм ги изхабила за пореден път напразно...

Но екранът и клавишите са безпристрастни. Те не се вълнуват излишно, не хабят емоции и не изпадат в излишества. Всеки пълнеж е важен за зяпналата им, технологична паст. Добре съм им дошла с всичките ми брътвежи, само със сълзите да внимавам много, защото не им понасят. Те са новите герои и те определят правилата, а не онези старомодни и смешни листове и химикали.

Да, светът, в който живеем е прекрасен!

И все пак - вземете лист и химикал в цветните празници, които се задават или в безкрайните делници, които ги следват. Погалете ги, както се гали старо и вярно куче. И напишете ред на някого - оставете му нещо за прегръщане, нещо за целуване и нещо за обичане.


Препоръчваме ви още:

Да получиш писмо

Сега ти остава да бъдеш щастлива

Докато пътувам с автобус...

Питай децата, за да ти стане ясно. Никой не може да обясни значението на една дума по-добре от тях. Трябва да признаем, че в твърденията им има известна логика.

Мъж

С този човек е трудно, защото иска много грижи… Разходите са големи… Може да те измами: например отначало е красив и добър, а после, като се ожениш за него, става груб и дебел. (момче на 7 г.)

Младоженец

Така наричат чичкото преди да се ожени. Като се ожени вече започват да го наричат с разни други думи… (момиче на 9 г.)

Щастие

При децата то е наполовина, защото мама ту ти се кара, ту ти купува сладолед. (момиче на 8 г.)

Утрешен

bab3071b5f24a146af315fe2e7519640 XL

Сериал

Това повече се харесва на жените, защото се случват всякакви интересни неща. Например убиват по няколко мъже наведнъж. (момиче на 7 г.)

Прах за пране

Обикновено го сипват в пералнята. А какво ще стане, ако го сипят в супата, не знам, още не съм пробвала. (момиче на 8 г.)

Стюардеса

Стюардесата задължително трябва да е слаба. Ако е дебела, ще се заклещи между седалките. Тогава ще се наложи пилотът да излезе от кабината и да я измъква по пътеката. Не е много удобно. (момиче на 7 г.)

Йонизми & Бобизми

c2ab90d10b2b1be98fb7e747d1fe6e9d XL

Корем

Това е много важно място на човека. Там са разположени макароните, компота, супата. Някъде сред тях се намира и сърцето. (момиче на 5 г.)

Бойлер

Не се взема на поход, защото в гората трудно ще се намери контакт. (момиче на 7 г.)

Безсъние

Това може да го има булката. Лежи си през нощта и мисли: „Ще ми харесат ли утре роклята? Щe бъда ли красива? И най-важното – ще имам ли мъж утре?“ (момиче 7 г.)

Аристократи

Ако им предложиш развалено месо, вкиснало мляко или сух хляб, те обикновено отказват. Казват, че не ги обичат. Те са интелигентни хора. (момиче на 7 г.)


Прочетохте ли

Желязната детска логика

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам