Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Виктория Бешлийска/ WordsDoWorlds

Днес една жена на летището във Франкфурт ме изуми. Беше слаба и фина азиатка на неопределима възраст, движеше се с двете си дъщери близначки, видимо на около 2 години и половина. Децата бяха вързани за нея с гумени розови въженца, които завършваха със закопчаващи се гривни от двете страни — по една за майката и за детето. В ръката, с която водеше децата, жената държеше няколко платнени чанти, от които се показваха възглавнички за път, плюшени играчки, бутилки с вода. С другата ръка теглеше два куфара, поставени един върху друг. Целокупно тя, децата и багажът приличаха на подвижна едноетажна къща. Вървяха бързо и целеустремено, момичетата подтичваха след нея и въпреки че се заглеждаха в минаващите край тях хора и в шарените магазини, следваха нишката на мама и не губеха пътя.

В първия момент си помислих, че бащата е наблизо, но после, когато отново ги видях при контролните ленти, разбрах, че е сама с децата и целия онзи багаж. В продължение на десет минути ги наблюдавах как се събличат, изваждат електрониката и козметиката от чантите, монетите от джобовете, слагат всичко в кошовете за проверка, децата минават биометричния контрол, а после и тя. Майката не ги изпусна от поглед дори за миг и стоеше нащрек, изпъната като струна, в готовност да хукне всеки момент след някое от децата. От разстоянието на петте метра, които ни деляха, усещах кълбовидното напрежение, събрало се в стомаха ѝ, изпълващо с електричество всяка нейна клетка, но в крайна сметка всичко мина нормално — след скенерите се облякоха, сложиха отново гривните с въженца, накамариха куфарите и чантите с плюшените кучета и се понесоха вкупом към изхода за самолета.

Благословията да бъда майка

62bc30990b2d77eab0f5b6b38df34e15 XL

Не е ли чудно колко много неща може да издържи и направи женското тяло? Доколко могат да се удължат и деформират ръцете на жената, за да хванат други ръце и да ги водят, без да ги (из)пускат? Как тялото ѝ може да е мотор, който задвижва всичко около себе си, но и люлка, която приспива и успокоява, когато е нужно? Как може навън да бъде опъната като стрела, а после у дома — да е мека като памук?

Гледах тази майка и хубавите ѝ деца, късичко подстригани, безупречно сресани и добре облечени, и се чудех какво ли още може да прави тя — да бродира? Да пее? Да вае порцеланови съдове? Да говори 3 езика и да превежда художествена литература? А може би умее да се грижи добре за семейството и да създава уют? Или да гледа орхидеи и да прави хартиени цветя?

Не знам, но в тази дребна на ръст азиатка с восъчно лице, която никога не бих познала, ако срещна отново — освен ако пак не води на розови въженца двете си деца и не носи същите светлосини провиснали на дупето дънки и невзрачен бежов пуловер — видях почти всяка друга моя близка жена. Видях онази „решетка, през която тече времето на другите”, както пише любимата ми авторка Елиф Шафак. И не, нека това не звучи лошо! Тъкмо обратното — радвам се, че в тази непозната разпознах не дупките на решетото, а протичащия през тях живот. Тя правеше така, че нещо да се случва — пътуваше с децата си, свързваше места по света, преливаше състояния, променяше нещата към по-добро, надявам се. Тя беше проводник във всеки смисъл — живораждаща сила, която с тялото си проправяше път, за да продължи този живот нататък.

До майката, която се крие в банята

c7f06923f7757ccddc9a4a0717631f6c XL

Ето на, трябваха ми години, за да стигна до хубавата страна на мисълта на Елиф (цитирам по спомен от биографичната ѝ книга „Черно мляко”). Като съпруга, майка на две деца и работеща жена съм имала моменти на свръхумора — и физическа, и психическа. Чувствала съм се като супергерой и като парцал; като най-добрата и като най-ужасната; знаела съм кога изглеждам красива, защото съм щастлива или просто защото съм се наспала, и кога тъна в блатото, защото имам тъмни сенки под очите или се чувствам смалена от тежестта, която нося на плещите си. Сигурна съм, че всяка от близките ми жени също е попадала в безумното перпетуум-мобиле между тези състояния. Но и неведнъж съм усещала, че летя с крилата, които хората около мен са ми давали, и ръцете ми неведнъж са били пълни с даровете от тях. Защото ръцете на жената могат не само да се удължават и проточват до скъсване като въжени люлки, те могат и да се заключват в кръг около най-близките като около стебла на дървета, от които черпят енергия и дишат живот.

За деня, обозначен като Деня на жената, пожелавам на всяка от вас близост с Източника на енергия и живот, бил той човек, изкуство или хоби. Или най-малкото — достатъчно светлина по пътя към него.

Честит празник!


Препоръчваме ви още:

Момичета, не бъдете просто майки!

Пътят към майчинството

Майчинството - еднопосочен билет към щастието

 

Автор: Ина Зарева

Осми март. Осемдесетте години. Жените стоят под космическите каски в салоните, така съсредоточени, като че наистина ще хващат пътя. Млечния. Мъжете пъшкат под отеснели костюми, наточени за вечерните банкети. „Работническо дело“ публикува традиционното си приветствие. Всички жени са на голяма почит, но най-ухажваните са тези зад щанда - да заделят някоя дефицитна стока за посестримите. Та да блеснат другарките вечерта пред началството, да го поканят на танц, че да издействат някоя екскурзийка.

На 10 съм. Банкетът кипи като септемврийско вино. Танцувам между големите и се чувствам и аз жена! Оглеждам прави ръбове на бежови панталони. На черни панталони. На сиви панталони. Чорапогащници с бримки и без бримки, потъващи задължително в остри токчета. Рокли на огромни цветя. Косите, излезли от космическите каски, са съвсем автентични - като при липса на гравитация. Сини сенки за очи. Ярки червила. Много руж. Облаци от полски парфюм, крем „Кеч“ и „Каро“. Цигари „БТ“ и коняк „Плиска“ за преглъщане. Братя Аргирови се гърчат някъде отпред. Аз се уморявам и си сядам на мястото. Швепсът ми е разгазиран със сол, `щото имам възпалени сливици.

Моята рокля и аз

3d5f5fa3430c20ad8e03385fc8424f4d XL

На масата срещу мен седи самотен мъж. Напълно плешив е и периодично поглажда главата си. Пуши нервно и издиша дима над карамфилите във вазата пред себе си. Поглежда тъжно към вратата и в този момент през нея влиза Тя. Тя носи италианска страст, френска изтънченост, източна красота, балканска мистичност и сочност като на ягоди в показния магазин. Хипнотизирано проследявам как се движи със звънка походка между масите. Лицето ѝ е решително като на жена, чакала три часа на опашка за банани. Стига до масата на тъжния мъж. Обляга дългите си пръсти върху червената покривка и острите ѝ нокти нервно започват да потропват, докато разпалено говори. В следващия миг грабва карамфилите от вазата и с все сила започва да удря плешивия мъж по главата. Стръковете плющят по лъскавото му теме, червените листчета хвърчат наоколо, а тя не спира, докато и последният цвят не се прекършва. Хвърля стръковете върху му, обръща се и излиза така, както и влиза – като танцьорка на танго, изтръгната от сцената. Мъжът седи вкаменен, а листа и цветчета се ронят от главата му. Изглежда толкова нещастен, че ми идва да отида при него и да го прегърна. Вместо това, поглеждам към бушуващия дансинг, на който се вихрят големите. Търся с поглед буйните коси на баща ми и късата рокля на майка ми.

Ставам, обирам всички карамфили от масите и ги скривам под стола си. Ей така, за всеки случай. После ги намразвам завинаги.


Препоръчваме ви още:

Благодаря за добрия секс!

Защото съм жена и майка

Не е само мъжки свят

 

Омразата и злобата към детето обикновено имат дълбоки корени, които водят към личната история на майката или бащата. Детето е винаги под ръка – безмълвно, предано същество, готово да попие като гъба цялата агресия в семейството и всички вътрешни конфликти на родителя. Агресията към собствените деца никога не израства на празно място, не възниква изведнъж. Чувството на омраза, неприязън, злоба, пренебрежение или сексуален интерес към детето избуява от личните травми на майката, от нейния опит в отношенията със собствената ѝ майка, която също е имала подобни със своята родителка. Обикновено тези проблеми се разглеждат винаги в перспективата на три поколения.

Агресията към собственото дете

Агресията към детето не е задължително физическо насилие, може да бъде пренебрежение, хладно отношение, отсъствие на интерес към него и живота му, нежелание да бъдат споделени проблемите му, да му се помогне. Това е отсъствие на родителя от живота му. Детето остава само с проблемите си. В противоположния полюс е отсъствието на детето от собствения му живот – в него са само майката или бащата. Хиперопека, пълен контрол, реализация за негова сметка. Агресия са и всички варианти на емоционално насилие - забележки, унищожително отношение, презрение, сарказъм, безкрайна критика. Друга проява на агресивно отношение към детето е използването му за замяна на партньора – „най-добрата приятелка“, „най-любимия ми мъж“, „моята малка женичка“.

Амбивалентната привързаност. 10 стъпки към детето

2995cd82b97900bb9a05b75472fae37c XL

Инцест

Детето съзнателно или несъзнателно бива въвлечено в сексуални отношения. Възможно е самият инцест да не се случва. Той може да бъде демонстриран не само от бащата към дъщерята или сина, но в немалко случаи и от майката към децата ѝ. Може да бъде съзнателно съблазняване на детето, активна сексуализация и сексуална стимулация, но и несъзнателни действия, които създават условия за кръвосмешение в семейството. В този случай детето е привлечено в интимното, сексуално поле на родителите, ставайки участник в него. Прояви на това отношение е демонстративното преобличане пред детето; дефилирането с голи гърди или по бельо (възрастта, когато за детето е важно да вижда майчините гърди приключва с края на кърменето); съвместното къпане, когато то е вече не е малко, или помощ при къпане в тийнейджърска възраст; докосване, при което родителят се възбужда; целувки по устата; докосване на интимните зони; настояване да разказва за отношенията си с другия пол с подробности; споделяне на интимни преживявания пред него. Така несъзнателно или съвсем съзнателно детето бива използвано. В семействата с двама родители, в които има кръвосмешение, границите на двойката „мъж-жена“ са отворени. Волно или неволно в отношенията на двамата възрастни биват привлечени децата. Жената прехвърля сексуалното си напрежение върху сина или дъщерята. Мъжът прави обект на внимание не жената до себе си, а дъщерята или сина.

Понякога в семействата, в които жената сама отглежда поколението си, детето замества липсващия партньор. Дъщерята става най-близката и често единствена приятелка. Сексуалността на майката неволно или съзнателно се реализира в отношенията с нея. Синът става „любимият ми мъж“, „единственият мъж в живота ми“, „надежда и опора“ към него се насочват всички мечти, желания и очаквания на майката. Телесният ѝ контакт е само с него. Така, често съвсем несъзнателно, тя го превръща в партньор в живота си. Когато бащата сам възпитава дъщеря си, понякога момичето се превръща в „най-важната жена в живота ми“.

Споменатите случаи попадат в категорията сексуално използване на детето. В инцестните отношения отговорността за случващото се винаги е на възрастните. За детето те са реалност, която силно усложнява живота му. От него се изисква да изпълнява функции, които не са му присъщи нито по възраст, нито по ниво на психично и физическо развитие. То трябва да стане мъж на майка си, жена на баща си или майка на майка си. Това е невероятно тежко бреме, особено когато става дума за малки деца. Дори като възрастни, хората имат нужда да останат деца за родителите си. Инцестът е престъпление срещу невинността, убийство на душата. Трудно е да си представим по-разрушителна травма на личността от него.

Твърде близки

e024366fc83339fc9c4dbf30783ac11f L

Какви са причините

Всички отношения в семейството, още повече агресивните, трябва да се анализират с поглед към миналите поколения. Понякога несъзнателно се отнасяме към децата си така, както са се отнасяли към нас. И нашите родители са постъпвали по същия начин. Всеки агресор по-рано е бил жертва.

Чрез детето можем да си отмъстим. Понякога то се възприема от жената като отражение на самата нея: „Тя е същата като мен. В нея виждам себе си“. В този случай отношението към себе си се проектира върху детето. Ако то е ненавист, майката може да ненавижда и наказва детето, за да накаже себе си, някогашното малко момиче, което е била. Така несъзнателно повтаря поведението на собствената си майка, проиграва това, което ѝ се е случвало в детството. Възможно е да напада женствеността на дъщеря си, като не ѝ дава възможност да я проявява; може да изпитва силно, непреодолимо желание да накаже себе си, за някаква „мръсотия“, но поле за наказание да бъде собствената ѝ дъщеря.

„Когато се роди синът ми, първо се изплаших, а после го намразих. Имах усещането, че това не е моето дете. Че не би трябвало да имам деца. Това дете беше нужно на някой друг, но не и на мен. Майка ми, която обожаваше синовете си, винаги ме вбесяваше с привързаността си към момчетата. Роди брат ми, когато бях на три години и в този момент аз станах по-голямата, трябваше да се грижа за него, да помагам с къпането, разходките и т.н. Огромното отвращение към собственото ми дете беше копие на отвращението към по-малкия ми брат, който ми беше натрапен. Омразата към брат ми и майка ми се превърна в омраза към сина ми. Не исках да съм като майка си, не исках да се отнасям към сина си както го правеше тя. Със всяко свое действие доказвах, че аз не съм тя.“

Да отмъстиш на мъжа си

„Зная, че мъжът ми е силно привързан към дъщеря ни. Усещам, че изпитвам агресия към нея. Когато съм му обидена, изпитвам желание да ѝ причиня някаква гадост, да я разплача, за да отмъстя на баща ѝ за собствената си болка и сълзи. Причинявам болка на този, който му е най-скъп.“

Ако успеем да си върнем усещането, че дъщерята е наше продължение, а не „момичето на татко“, можем да излезем от състоянието на съперничество, да предпазим детето от чувството си за мъст, да възстановим йерархията в семейството и да пренесем напрежението вътре в двойката. Така ще можем да решаваме проблемите си, без да използваме детето като оръжие.

Да отмъстиш на жена си

„Тя се държи с децата така, сякаш няма нищо по-скъпо и ценно, сякаш са най-важното в живота ѝ. Сякаш са торта, която може да спадне, ако бързо я извадим от печката. Иска ми се да тресна с юмрук „тортата“ и да ѝ кажа: „Престани да се суетиш около тях, имаш мен! Погледни ме!““

„Тя иска да бъде добра майка, да докаже на всички колко идеална е и какви идеални деца има. На практика те са твърдоглави и нещастни като нея.“

Агресията на бащата към децата често е предназначена за майката. Както и в случаите на отмъщение на бащата чрез любимата му дъщеря, мъжът причинява болка на децата си, за да уязви жена си. Невинаги става дума за физическо насилие. Може да бъде пренебрежение, критика, отчуждение, хладно отношение. Ако синът например се е родил в момент, когато жената е имала странична връзка, дори да е копие на баща си, мъжът не може да прости изневярата и несъзнателно отмъщава за любовника ѝ, тероризирайки сина си.

Децата често се превръщат в бойно поле за освобождаване на родителските емоции. Може да бъдат използвани като щит, за да се защитиш от агресията на мъжа си, като сексуални партньори, като отдушник, като изповедници, като любимата „вещ“ на мъжа или жената, която трябва да бъде счупена, за да отмъстиш на партньора си, като вечния виновник за всичко. 

Нормално е да се грижиш за децата си, да ги обичаш, затова собствената нелюбов към детето се усеща като недостатък, счупване, малоценност, като нещо нередно. Хубаво е когато успеем да осъзнаем какво се случва, когато успеем да загърбим собствените си загуби и ако не можем да дадем шанс на любовта да разцъфти в сърцата ни, поне да унищожим огромната омраза, която всъщност не е предназначена за детето, а за някой друг. А на детето да дадем възможност да бъде себе си, да живее собствения си живот.

Авторката Ирина Дубова е руски психолог, логопед и дефектолог. Автор е на телевизионни предавания за родители. През 2003 г., след снимките на предаване за изоставените деца в инфекциозна болница основава организацията „Втора майка“, която осигурява бавачки за изоставени в болници и домове деца. В момента Ирина работи като психотерапевт. Майка е на две деца.

 

Препоръчваме ви още:

По-добре да съм мнителна

Не пипай!

Не възпитавам детето си по "метода на тоягата"

Без баща - как се отглежда момче от самотна майка

 

(откъс)

Емпатията - ключът към семейната хармония

Емпатията е нещо повече от база за емоционалната интелигентност; тя е в основата на ефективното родителство. Защо? Защото това е жизненоважно за способността ви да разбирате детето си и да се свързвате с него. Защото ще ви предпази да не прехвърляте върху детето си всички проблеми от своето детство. И защото без нея детето ви просто няма да почувства любовта ви, без значение колко го обичате.

Когато един родител поднася дара на емпатията на страдащото си дете, тази дълбока връзка променя всичко. Емпатията засилва връзката във взаимоотношенията. Емпатията помага на детето да се почувства разбрано и да усети, че не е само с болката и страданието. Емпатията лекува. И когато изпита емпатия, детето научава за най-съкровените начини, по които хората се свързват помежду си, и получава добра основа за всички свои бъдещи отношения.

Как децата се научават на емпатия? Това става по естествен път, като част от правилното емоционално развитие, стига децата да получават емпатично отношение от тези, които се грижат за тях. Ето защо отглеждането на дете чрез емпатия е двоен дар за него: освен че емпатията ви му помага да управлява емоциите си, получавайки вашата емпатия, то ще се научи да проявява емпатия към другите. Проявата на емпатия е и дар за самите вас, защото децата, към които се отнасят с емпатия, приемат насоките на родителите си с по-голяма готовност. Превод: Тя прави това да си родител много по-лесно!

Но за повечето родители идеята да отглеждат децата си с емпатия носи напрежение. Как точно се прави това?

Винаги когато казвате: „Знам как се чувстваш“ или „Изглежда, си имал лош ден“, вие проявявате емпатия. Винаги когато надмогнете собствените си чувства, за да погледнете през очите на детето си, това е емпатия. Звучи простичко, нали? Защо тогава емпатията е толкова мощно оръжие? Представете си емпатията като огледало, което държите срещу детето си. Вашето приемане и разбиране на това, което то чувства, му помага да признае и приеме своите емоции. Това помага на чувствата да намалят интензитета си и да започнат да изчезват. Не е нужно да действаме под влияние на емоциите си, нито дори да ги харесваме, просто трябва да признаем, че ги има, за да се освободим от тях.

Това, че приемате емоциите му, учи детето ви, че неговият емоционален живот не е опасен, не е срамен, а всъщност е универсален и управляем. Всеки се е чувствал така; дори има име за това! То се чувства разбрано и прието. Научава, че не му се налага да се справя само със сблъсъка си с тези силни емоции. 

Какво не е емпатията 

  • Снизходителност. Вие можете (и би трябвало) да налагате ограничения. Тайната е в това да покажете, че виждате колко нещастно е детето ви от тези ограничения. Важно е за него да можете да понесете разочарованието му и гнева му към вас, както и всички други негови емоции.
  • Да решите проблема. Идеята е да му помогнете да преодолее тези чувства на разочарование, за да може само да започне да търси решения, а не вие да му решите проблема. Когато покаже чувствата си към нещо, трябва да слушате и да покажете, че разбирате, а не да натрапвате решения. Това означава, че ще трябва да овладеете собственото си притеснение от проблема (като дишате дълбоко, за да преодолеете тревогата, и се въздържате от каквито и да било действия).
  • Да се съгласявате. Да приемете чувствата му и да ги отразите не означава, че сте съгласни с тях или ги подкрепяте. Трябва да му покажете, че го разбирате, нито повече, нито по-малко. Ако някога сте срещали разбиране, значи знаете какъв невероятен дар е това.
  • Да проучвате. Да попитате: „Кажи ми как се чувстваш“ не е емпатия. Емпатия е да приемете това, което ви показва, че чувства, а не да човъркате в раната.
  • Да анализирате. „Мисля, че си ядосан, защото ревнуваш, че сестра ти има рожден ден.“ Емпатия означава да приемаш и разбираш това, което другият ти показва, а не да го караш да изпитва неудобство, като дълбаеш в психиката му, дори и да си прав. Едно простичко „Изглеждаш много кисел днес, миличък“ би му било от помощ с това, че показвате, че сте забелязали. Дори не са нужни думи, особено когато децата са по-големи, защото назоваването на чувствата често кара хората да смятат, че ги анализират или съдят. Просто едно „Хм...“ или „Еха!“, или „Съжалявам!“, казано топло и със състрадание, помага детето ви да се почувства разбрано.
  • Да драматизирате. Нагодете реакцията си спрямо настроението му. Това, че е паднал духом, защото футболният му отбор е загубил мача, не заслужава вашата реакция да е такава, сякаш някой е умрял.
  • Да оспорвате чувството. Това само оборва детето ви и го кара да смята, че е грешно да изпитва това чувство. А също така измества емоцията от съзнателната мисъл и така то носи със себе си отрицателно чувство, което е готово да излезе на повърхността и при най-малката провокация.
  • Да се опитвате да го разведрите. Вие, разбира се, трябва да му помогнете да преодолее неудобните чувства, но не бива да му изпращате посланието, че трябва да избяга от тях. Почувства ли се сигурно да забележи, приеме и изрази емоцията пред себе си или пред вас, тези чувства съвсем естествено ще се изпарят. Тогава то ще се почувства готово да се „разведри“, като смени обстановката или темата. Така ще сте му показали, че всичко в него е приемливо, включително и неудобните му чувства.

Какво е емпатията

  • Да изслушваш и да приемаш, без да налагаш решения. Не е нужно да решавате каквото и да било. Не е нужно да сте съгласни с възгледите му. Трябва да приемете, че детето ви има право на тези чувства. Не го приемайте лично.
  • Да отразявате, приемате и разсъждавате. „Толкова си ядосан на брат си“ или „Еха! Виж къде чак си се качил!“, или „Май се тревожиш за това, че отиваш на гости с преспиване“.
  • Да уважавате разумните граници. Фактът, че проявявате емпатия, не означава, че трябва да е за сметка на вашето състояние. Сърдечното ви отношение показва разбиране, че детето ви смята, че е дошъл краят на света, но едновременно с това вашата способност да останете емоционално стабилни му дава увереност, че има светлина в края на тунела.

Spokoini roditeli prw 02

За книгата: 

„Спокойни родители - щастливи деца“ - наръчник за отглеждане на отговорни, способни и щастливи деца

Подходът на д-р Лора Маркам, основан на най-новите изследвания в областта на развитието на мозъка и на клиничния ѝ опит в работата ѝ с родители, е прост, но много резултатен. Според д-р Маркам изграждането на емоционална връзка с детето ви ще доведе до истинска и трайна промяна в поведението му. Когато създадете отношения на близост и доверие, ще отпадне нуждата от заплахи, натякване, молби, подкупи или наказания.

Този забележителен наръчник ще помогне на родителите да вникнат по-добре в собствените си емоции и да ги държат под контрол. Само ако останат спокойни, те ще съумеят да реагират конструктивно на детското поведение. Налагането на разумни граници, използването на емпатия и ясна комуникация ще помогнат на родителите да отгледат самодисциплинирани деца. В книгата са дадени примери как да се действа в различни ситуации, както и решения и тактики, приложими за деца от най-ранна възраст до прогимназията.

Ако сте изморени от борбите за надмощие, емоционалните сривове и търсене на подходящите „наказания“, тази книга е за вас. Тук ще откриете необходимите практически средства, за да трансформирате родителския си подход по един позитивен, доказал ефективността си начин.

https://www.youtube.com/watch?v=M1Me75z6nkk&feature=youtu.be

За автора:

Д-р Лора Маркам е клиничен психолог. Получава докторската си степен от Колумбийския университет. Но тя е и майка, която се старае да пренася доказаните методи от обучението си в практически решения, които да помогнат на обикновения родител при отглеждане на неговите деца. Като главен редактор на AhaParenting.com, д-р Лаура изпраща безплатно писма три пъти седмично до над 100 000 родители, които разчитат на нейната помощ и подкрепа по проблемите на родителството. Освен това тя сътрудничи на много уебсайтове, сред които „Сайколъджи Тудей“, Mothering.com, списание „Нейчъръл Перънт“, Pregnancy.org и SheKnows.com. Тя е чест гост на телевизионни и радио предавания в Америка и е интервюирана за десетки вестници.

Моделът на родителство, основан на взаимоотношенията, на д-р Лаура е помогнал на хиляди семейства в САЩ и Канада да намерят смислени решения за всичко – от безпокойството на децата, до раздялата и проблеми със съня и мобилните телефони. Тя живее в Бруклин, Ню Йорк, със съпруга си и има две страхотни деца – вече на 22 и 26 години.


Препоръчваме ви още:

Родител, с когото детето иска да говори

Емпатията - вродена ли е способността ни да съчувстваме?

Робо сапиенс

 

Не, не става дума за любовта към храната. И за това, че любовта на мъжа минава през стомаха. Дори не и за афродизиаците (научните доказателства са недостатъчно, за да ги препоръчвам). Скъпи влюбени, имам много по-важна информация за вас.

Започвам с история, с която разказът ми ще стане малко по-мистичен. История, която пазех за случай, когато злодеят страда от това, което е причинил другиму. Тя обаче се оказа много подходяща за темата „храната и любовта“, затова ще ви я разкажа. Сподели ми я една млада жена.

Скарала се с приятеля си. Той бил популярен, интересен мъж, аспирант в престижен университет и по думите й прекрасен любовник. Скоро след това се сдобрили – нищо необичайно. Като знак за доверието, което имат помежду си, решили да споделят най-големия си грях. Какво му е разказала тя, в случая не е важно. Но неговият грях… Преди нея имал годеница, която много обичал. Тя била пълничка по рождение и много обичала сладкишите. През целия си съзнателен живот водела битка с килограмите – ходела на фитнес, вземала уроци по танци, ядяла салати и стоически се отказвала от десертите. Влюбеният млад мъж специално купувал любимите й десерти, хапвал от тях пред нея и й предлагал да си вкуси. Оставял й бонбони на видно място, за да не издържи и да ги изяде. Той, който се канел да изживее живота си с нея, до дълбока старост, тайно слагал в чантата й шоколади. Защо? Предполагал, че като е пълна никога няма да го напусне. Няма да има самочувствие и ще го цени повече.

Обичай се, момиче

18d2fa990243b5f4ec94abbc01e25243 XL

Друга ситуация.

Жената е омъжена от дълги години. Щастлива е, мъжът й я обича, добър и грижовен е. Лекарите обаче й забранили да яде пържено. Жената се оплаква от липса на воля. Когато пържи картофи или понички на мъжа си, не може да устои и хапва по малко, а после се чувства зле. Питам я защо не готви неща, които няма да я изкушават. Тя с въздишка ми отговаря: „Мъжът ми много обича понички и пържени картофки. Той е строен и здрав, всичко може да яде, защо трябва да се лишава заради мен?“

„Как защо? Нима не е естествено да се стараеш да не подлагаш на изкушение близкия си човек? Вие сте негова жена. Той знае кое е вредно за вас. Обича ви. Нека яде това, което можете да ядете и вие, поне във ваше присъствие. Поничките и пържените картофки не са жизнена необходимост в края на краищата.“

„Но аз също го обичам. – отговаря тя. – Затова му готвя любимите неща. Това не е ли естествено?“

Става дума за здравето ви! Мъжът ви не би трябвало да подлага здравето ви на риск. Вие, от любов, предлагате да приготвите любимите му ястия. Но той, от любов, е длъжен да откаже. Аз друга любов не разбирам. Вашата любов я виждам, но неговата – не.

Разбира се, не й го казах. Ако беше пациентка, щях да я помоля следващия път да дойде с мъжа си.

Подкрепата на близките е крайно важна, ако се налага да смените стила си на хранене, да се лекувате или да нормализирате теглото си. Когато цялото семейство се отказва от хляба и макароните, защото детето има непоносимост към глутена – това не е геройство, а нормална загриженост. Защо трябва да е иначе, ако проблемите са при мъжа или жената?

Ям малко, а дебелея

263658f820e772ead318369e9d54439d XL

„Несправедлива си – казаха приятелите ми, когато споделих с тях доводите си. – Ние също не бихме искали близките ни да страдат заради нас. Ще ни бъде неловко.“

Да страдат?

Освободете ги.

Липсата на понички страдание ли е? Печените картофи, вместо пържените, защото жената не трябва да яде мазно? Няма такова страдание. Страдание е да ви вържат на стълба за мъчения и да ви бият с камшик. А сандвичът вместо пържената поничка – това дори не е неудобство.

Колегите ми възразиха: „Ние сме професионалисти и знаем за съблазните повече. Фокусирани сме върху това. А повечето хора не мислят по този начин. Те подлагат близкия си на изкушение от незнание, защото не разбират силата на изкушението и механизмите на импулсивното поведение. Мъжът наистина би могъл да реши, че жена му няма воля, и че той няма отношение към това.“

Това е справедлива забележка.

Вие може и да не знаете с каква сила на импулсите се налага да се борят близките ви. Затова ще ви разкажа и за нея, и за голямата тайна на волевите хора.

Когато нарушават предписания от лекаря хранителен режим, хората най-често обвиняват себе си в липсата на воля. „Разбирам, знам, че имам диабет. Мога да изброя всички усложнения, всички тежки последствия от високата кръвна захар. Знам кои продукти съдържат захар. Всичко знам. Всичко. Но когато видя поничката с пудра захар, губя контрол. Идвам на себе си едва когато от нея останат трохи. Слаб съм. Нямам никаква воля.“

Помните ли как Одисей успява да мине покрай острова на сирените? Сирените са демонични същества, зоват моряците със сладките си гласове на своя остров и там ги погубват. Какво е направил Одисей? Призовал е всичката си воля и благодарение на нея преплувал покрай смъртоносния остров?

Как ли не!

Запушил ушите си с восък и за по-сигурно заповядал да го привържат към мачтата.

Когато шоколадът загорчи

fbe2e35f95ea5c79210d03e49f2b80a6 XL

Голямата тайна на волевите хора е умението да избягват съблазните. Тези хора ви предупреждават в ситуациите, в които волята им може да бъде подложена на изпитание. Заобикалят местата, където биха могли да срещнат сирени. Особено, ако са импулсивни. Онази част от мозъка им, която отговаря за мигновеното удоволствие, е силно развита. Да допуснем, че такъв човек види поничка посипана с пудра захар. За да не я изяде, той трябва да помни:

- препоръките на лекаря

- механизма, по който въпросната поничка ще вдигне кръвната му захар

- разрушителното въздействие на високата кръвна захар върху организма

- даденото обещание да не яде сладкиши

- желанието да бъде здрав и да живее дълго

- децата, които трябва да отгледа

- внуците, които иска да доживее

- бащата, който е починал от бъбречна недостатъчност – усложнение от неконтролирания диабет

- бабата, която е ослепяла заради усложнения от диабета

- че поничката е хранителен боклук, който доставя празни калории, недостойни да бъдат наречени „човешка храна“

И много други неща.

14 трика как да спазваш диетата си

b6004aaf43dbcfb743aa1b54a758f57d XL

Възможно е да си спомни всичко това. Но импулсът, който излиза от участъка за мигновено удоволствие в мозъка, при вида на поничката се включва по-бързо, отколкото припомнянето на тези факти и спомени. Възможно е да се научиш да управляваш този импулс, но са нужни време и практика.

Скъпи обичани!

Обсъдете хранителните ограничения и възможните компромиси с близките си. Не се притеснявайте да кажете: „Моля те не носи вкъщи торта! Това е голямо изкушение за мен и не мога да се огранича с една хапка. По-добре купи ядки и плодове.“

Скъпи обичащи!

Ако любимият ви мъж не трябва да пие кафе (има сърцебиене или безсъние) пийте ароматната напитка на работа или в кафенето. Не го изкушавайте.

Ако любимата ви жена е решила да свали излишното тегло, не купувайте сладолед, защото вие можете да го ядете, а тя както иска… вие я обичате каквато си е. Уважавайте решението й, подкрепяйте я. Попитайте я как да й помогнете.

Скъпи влюбени!

Моля никога не подхвърляйте шоколади в чантата на любимата си, за да напълнее.

А за онзи случай ще пиша друг път. И аспирантът, който изкушавал годеницата си тортички, за да напълнее и да не го напуска, ще си получи заслуженото. Поне с думи.


*Авторът Евгения Кобиляцка е лицензиран диетолог, живее и работи в Ню Йорк.


Прочетохте ли

Как свалих 15 килограма

Автор: Траяна Кайракова

Нашите деца са по-важни от работата, от стреса, от нервите и компютъра, сложен удобно на корема ни вечер. Това и сами го знаете, не откривам топлата вода и не ви давам съвети, просто искам да ви напомня и да ви помоля – говорете с децата си! Не за 5 минути с дежурните въпроси какво се е случило в училище и дали детето е изпитано, дали си е научило или оправило стаята.

Говорите ли с тях за самоубийствата? За синия кит и Момо? За наркотици? За наргилета? А за татуировки? Преценете възрастта им и говорете, нека знаят, нека им припомняме, за да не се окажете пред свършен факт!

Ужасно съм бясна от последната статия, която четох за Момо – злата кукла, която наранява децата и ги подтиква към самоубийство чрез различни заплахи. Статията завършваше с „утешителното“ изречение, че това не е реална опасност, защото все още няма регистрирани случаи на самоубийство заради тази кукла. Браво! Нека да почакаме няколко или повече деца да се наранят или, не дай си Боже, да се самоубият и тогава да действаме. Синът ми е почти на 14 и не очаквах, че се е стреснал толкова здраво, когато за първи път му е изскочила куклата и е блокирала страницата така, че да не може да излезе. Помолих го да ми покаже, да разгледаме заедно, но не искаше да я вижда дори на снимка. С часове обяснявах, че е кукла, че не може да направи нищо. Направете го и вие. Не е задължително да показвате снимки, ако детето не иска. За нас, възрастните, това е шега, но за децата въобще не е.

Интернет е голям и опасности дебнат отвсякъде

Наскоро едно дете реши да избере смъртта пред живота само на 12. Доброто е, че съдбата избра то да живее. Причините са неизвестни, но опитът за самоубийство е факт. Няма дете или човек, на когото да не е минавала мисълта за самоубийство през главата, та дори и на шега (поне така смятам аз). Невинаги причините са депресия, психично разстройство в тежка форма, хазартна зависимост или психо-социално състояние. Децата са изключително крехки и раними. Неволно изпусната дума, наказание, повишен тон или стресираща случка могат да отключат необяснимо поведение. Говорете с тях, не крийте такива случаи, обяснявайте. Децата живеят в свят на компютри, клипове и видеа. Това обаче не е реалният живот. Във филмите всичко се оправя, убитите оживяват, мъртвите възкръсват. В реалността всяка по-голяма пречка, с която детето не може да се справи, може да го подтикне към опит за самоубийство.

Децата, които са свръхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“.

С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция. Често мислят, че така ще накажат мама и тате, а животът ще бъде прекрасен. Тук сте вие на ход. Ако не знаете какво точно да кажете, потърсете в интернет – информация има достатъчно.

Опасните игри

244b5dae760521e76fdae71a187b423f XL

Наркотиците. Все по-евтини и все по-достъпни. Вече са без цвят и мирис, няма и да разбереш, че някой го е поставил в чашата ти в дискотека или в бутилката с вода в раницата. Напоследък децата ме убеждават, че марихуаната е много полезна за здравето. Не могат да ми обяснят с какво точно, но говорят уверено, с интерес и любопитство. Чухте ли за новия наркотик „Крокодил“ (нарича се още Руска магия или канибалската дрога)? Това е заместител на хероина, в пъти по-евтин. Младите хора, които започнат да употребяват наркотика, се пристрастяват към него за ден-два. Смъртността от „Кроки“ е близо 100 процента, като наркоманите живеят една-две години след първата инжекция. 1 процент от тези, които са успели да се измъкнат от челюстите на крокодила, остават обезобразени за цял живот. Те получават необратими мозъчни увреждания. На местата, където се инжектира, кожата позеленява, става на петна и люспи и заприличва на крокодилска кожа. Оттам идва и името на наркотика. Постепенно плътта загнива и започва да пада като при проказа. Обичайният резултат са гангрена и ампутация на крайника. Снимките не препоръчвам за деца и хора със слаби сърца. Синът ми не пожела да гледа, не настоявах.

Как да говорим с децата си за наркотиците

b411ca46741f9a43a0338b6571da4089 XL

Имам приятелки, чиито деца пушат само понякога наргиле. Ама какво толкова? Даже си имат вкъщи, когато се събират с компания. България е на второ място по пушене на наргиле от тийнове. Димът от него по съдържание на никотин, канцерогени и въглероден окис превишава много повече цигарения дим, а една употреба на наргиле дневно се равнява на десет изпушени цигари. Често наргилето се пуши и с алкохол, а парите от алкохола са пряка атака към мозъка, тъй като чрез дима на наргилето се усвояват още по-бързо. Така шансовете на любителите на наргиле да се превърнат в алкохолици са много по-големи, отколкото на тези, които просто обичат да си попийват. Вече се продава еднократно наргиле, то е не по-малко вредно от големите, които са за многократна употреба.

Детето и наргилето

1cb87e15d06c18034fbb631f14d2c6f3 XL

Татуировките. Не ме разстрелвайте! Може да съм старомодна, консервативна, всякаква, но те не са моето нещо. Абсолютно винаги се е говорело, че колкото и красиво украшение за кожата, колкото и символика да носят, татуировките могат да бъдат много опасни за здравето. Също толкова категорично обаче, не спират да ни уверяват, че това са глупости. Защо аз говоря на децата си против татусите? От страх за здравето им. Татуировките малко или много нарушават целостта на кожата, което „дава зелена светлина“ на бактерии и паразити да проникнат през нея. Съществува и опасност, при лоша хигиена в студиото за татуировки и недобра стерилизация на инструментите за татуиране, в кожата да бъдат внесени различни вируси, включително е възможно да се разболеете от СПИН. Ако след татуирането се появи сериозно възпаление, това е доказателство, че човекът, направил татуировката, не е работил хигиенично. Премахването им е трудно и болезнено. Редовно им пусках филми как точно се премахват татуировки. Може и да не съм права, но поне са предупредени за рисковете. Останалото ще преценят сами.

Това е. Затова ви моля – говорете с децата си, не отлагайте!


Препоръчваме ви още:

За "Синия кит" и сектите

Имат ли децата право на лично "виртуално" пространство?

Ти, сериозно ли?!

Автор: Светла Чимчимова

Всякога, когато стане дума, чистосърдечно си признавам, че в живия живот, особено в редовия делник, когато не съм яхнала метлата и извън работното ми място, където просто пращя от компетенция и преливам от професионализъм, аз имам вид на заблудена душа, загубена барабар с тялото в един прагматичен свят. Когато бях по-млада, много се напъвах да докажа на широката общественост, че дизайнът и съдържанието ми са диаметрално противоположни и че не само мога да разделя плявата между две магарета, ами мога да се грижа за цяло стадо от контрол на размножителния процес до тънката магарешка психология. После обаче осъзнах, че видът ми на миловидна нефелница изпаднала в крайна безпомощност работи за мен и ме подпомага за един ненатоварващ с излишен стрес живот. С две думи будя у мъжете рицарски инстинкти, у жените майчински-закрилнически, а с деца и дребни животни ставам първа дружка от раз. Дет се вика едно куче още като ме погледне и веднага решава, че е по-умно от мен, не представлявам конкуренция за територия и можем да си другаруваме.

Да е умна, но не много!

549dfa53895c3908b16352e73edc2d26 XL

За котките да не говоря. Любов необяснима. Приятелка може да потвърди, че котката им, която е с характер на ядосан дракон, пет седмици не ял девици и която хапе и драска наред и е взела страха на цяла пловдивска околия и гастролиращи гости, с мен е любезно безразлична и дори идва да спи в леглото ми когато им гостувам. Доброволно става от стол, на който искам да седна, въпреки че от другите го брани с зъби и нокти в буквалния смисъл и всякога успява само с поглед да ми внуши да й дам храна, която не й се полага. В началото наивно вярвах, че ме харесва и много се гордеех с тоя факт, който ме правеше уникална. После обаче мойта дружка коравосърдечно разпръсна тая ми заблуда, като ми каза: ,, Ами не те смята за заплаха, какво да се занимава с теб.".

За децата съм най-приемлива, винаги съм добре дошла и на равна нога. Докъм тридесетте ме викаха да играя на ластик и да участвам във викторините на децата от махалата, където най-коварно обирах всички награди от вафли, шоколад и прочее дефицитна радост за невръстното население. После това приключи защото те пораснаха.

Освен че изглеждам леко отнесена, в по-голямата част от времето съм и усмихната, което, съгласете се, в днешно време не говори за добро душевно здраве и хората се отнасят добре с мен, без винаги да могат да прикрият лекото тревожно неразбиране в погледа си. Ама да ви кажа много не ми пука. С мен са любезни дори закоравели професионалисти като таксиметрови шофьори и държавни и общински служители. Но и при частния сектор хваща дикиш.

Влизам например в месарския магазин, поглеждам месаря с широко отворени очи и усмивка ала "лапнала вафла напреко" и казвам: „Вижте какво, аз нищо не разбирам от месо, обаче ще имам гости и Ви моля да ми изберете най-хубавите пържоли, та да не се изложа, щото Вие сте по-компетентен и ги разбирате тия работи ". Познайте дали не отнасям Мис Пържола и подгласничките й вкъщи. Сега сигурно се чудите що го писах всичкото това нещо и що вие го четете, а дотука ни развитие на действието, ни вълнуваща драматургия, ни някаква житейска мъдрост. Щото всичкото това предимство, дето ми дава видът на неразбран поет, върви с това, че всеки се чувства длъжен, не, не просто длъжен, а божествено призован да ме съветва. За к'вот се сетите - от това как да си гледам детето, до това как да си въртя къщата и бизнеса. Нито напредването на възрастта ми, нито материалните доказателства, че се справям добре, могат да разколебаят съветващите да ми налеят малко мозък. Най-много съвети получавам в графа външен вид в категориите "коса" и "килограми". Ако съм слаба, що съм слаба - „мязаш на мотовилка "; ако съм дебела, що съм дебела - ,,а едно време беше най-красивото момиче ", казано с тон все едно съм умряла, което на всичко отгоре не отговаря на обективната истина, щото носът ми винаги е бил дълъг и с римска чупка, което не допринася много за красотата.

10 признака, че жената е нормална

91f509849f6467bb518faf710f229661 XL

А за косата... Що е права, що е къдрава, що е баш туй русо. Напоследък няколко пъти ме питат истинска ли е, което започва леко да ме тревожи. Утешавам се, че имам много добър фризьор и будя възхищение, ама кой знае.

Днес обаче съветът, който получих, успя да достигне невиждани висоти, комбинирайки в себе си двете ми ахилесови пети - коса и килограми - и отхвърляйки всичко, което съм смятала за свое физическо достойнство, приравнявайки го до недопустим недостатък. Та ... Днес се успах и не можах да ползвам фризьорски услуги. Вследствие на което в главата приличам на глухарче. Или на лъв. Или на кошница. Абе безредие и обем. Среща ме една позната, която не ме е виждала отдавна, и ме оглежда от главата до петите. Аз тъкмо предчувствам комплимент за това колко съм отслабнала и тя отсреща изстрелва:

- Тц, тц, тц, ама не може така! С тая бухнала коса и тоя голям бюст не може да имаш толкова тънки крака!!! Да вземеш да се вземеш в ръце!

От което аз разбрах, че мога да бъда слаба, само ако съм плешива и плоска. За задника ми милостиво нищо не каза. Явно докато съм жива, и в една доста относителна младост, няма да покрия стандартите за приемлив външен вид.


Препоръчваме ви още:

Шерше ла суп

Дантелени недоразумения

Друго е да си туриш капелата

 

Автор: Ина Зарева

Вече забравихме мрачните протести на почернените майки, борещи се за малко светлина в живота на децата си. Подкрепяхме ги, колкото можехме, плакахме с техните сълзи и самите ние се превърнахме в „кресливи“. После ликувахме с тяхната победа и се върнахме обратно към животите си – нашият добре подреден и обичаен; техният -вече по-спокоен и сигурен.

Спокоен ли? Не съвсем.

Далече от виковете на площада, от камерите и светлините, една майка търпи наказанието си, затова че е такава каквато е – борбена, непримирима и категорична в грижата към детето си.

Ина е майка на прекрасната Вики. Вики е на 17 и не може да види колко е прекрасна, защото има: тотална слепота, поради отлепени ретини на двете очи, напълно мътни роговици и туморно образувание в едното око. Има и още: детска церебрална парализа тежка степен, квадрипареза, двустранна луксация на тазобедрени стави; както и епилепсия с тежки гранд-мал генерализирани припадъци през 10 дни по 3-4 в серия.

Но Вики има и много любов, и семейство, което от деня на раждането ѝ започва всевъзможни лечения и рехабилитации, без подкрепата на каквито и да било институции. Родителите разбират за ТЕЛК чак когато красивото момиче става на 4.

А борбата на майка ѝ не спира само до здравето на детето ѝ. Ина е сред първите инициатори на национални протести за правата на деца/лица с увреждания, стартирали още през 2015 г., с основни искания за структурни, законодателни и институционални реформи в политиките за децата и възрастни с увреждания.

В хода на протестите и исканията тя изразява недвусмислено своите идеи и позиция.

А днес бива и наказвана заради това.

Както вече споменахме, красивата Вики е сляпа и е записана в училището за слепи, но заради другите си проблеми, попада в сектор множество увреждания. Гърчовете зачестяват и ходенето на училище става все по-трудно. Според закона, дете с множество увреждания, каквото е Вики, може да бъде освобождавано по всяко време по медицински показания.

И тук идва парадоксът – вместо Ина да бъде поощрена, затова че не се възползва от всички права на детето си и на всяка цена (а тази цена се нарича здраве), бива обвинена, защото не води детето си на училище. Срещу нея е подаден сигнал и няколко институции започват проверки.

Нека се върнем на абзаца със заболяванията на Вики, да го прочетем отново, да преглътнем сълзите си и да обмислим всичко още веднъж: наказват Вики, затова че е болна, а Ина - задето я лекува вкъщи.

Моля те, Боже... или нещо друго...

53255467 329744497650400 6362511079951564800 n

Ето до какво може да доведе подаденият сигнал според Ина:

Могат да ми отрежат часове от асистентската програма, защото част от часовете са за водене на детето на училище , но не защото съм измамила държавата с нещо, а защото детето ми е било с влошено състояние последния месец, за което има медицински документ, но това не означава, че не съм полагала грижи за дъщеря си в домашна среда. Знаете ли, родителите на деца с множество и тежки увреждания се приспособяват към нуждите на децата, научават се да бъдат техни терапевти, учители, рехабилитатори, защото състоянието им го изисква, а отговорният родител е длъжен да задоволи нуждите на детето, защото обича, защото не може да абдикира пред липсата на условия. Така че явно ще ми спрат определените часове за училище за съответния месец. Аз обаче си оставам в програмата, това ми е важното. Години наред се борехме да въведем механизъм за осигуряване на Лична помощ, това беше и основното искане на протестите ни. За мен, като майка на дете с тежки увреждания, е важно да имам трудов или граждански договор, да работя. Животът ме е научил да живея и с малко, и с много, така че 100-200 лв. по-малко, няма да е огромен проблем. Детето ми още една година ще е дете и все пак в момента взима 930 лв., онези за деца с над 90% увреждане. Но не парите са онова, което трябва на майките и това не спирам да го казвам. Ядосва ме принципът обаче, защото детето ми е потребител на услугата и на практика излиза, че се отнемат часове, защото здравословното състояние се е влошило. Представете си, човек е наказан, защото е болен, тежко болен и колкото по-тежко става състоянието, толкова по-малко часове за асистент му се дават, защото пък тежестта на проблема в момента го е оставила на легло вкъщи. Честно казано нищо в тази система не ми се струва логично.

За независим живот на хората с увреждания

60089bfd39c4e90e37ccd64af3e7cb70 XL

Оказва се, системата изобщо не е обезоръжена и отново може да убива. А причината Ина да води поредната своя борба на глас е заради други родителите на деца с увреждания, които могат да попаднат в нейната ситуация:

Системата все още не е създала условия и не е осигурила ресурси за приобщаване на децата с множество и тежки увреждания. Тук вина не носят родителите и училищата, всички знаем, че е необходим изключително много финансов и човешки ресурс и докато той не бъде осигурен децата ни няма как да бъдат пълноценно приобщени в училище. Желанията са едно, но възможностите са съвсем различно нещо. В този смисъл, сигнализиращите търсят „виновника“ не където трябва. Не разбирам, това ли е начинът за постигане на реформи, през „трупове“ на деца ли трябва да минат, за да докажат, че „Системата убива“, не показва ли това, че те стават част от тази система? Щеше да има полза от тези сигнали, ако училищата и центровете вече разполагаха с нужните условия и ресурс да отговорят на потребностите на децата с множество и тежки увреждания, тогава щяха да имат основанията да изискват посещение в училище всеки ден, без значение от тежестта на състоянието. Всъщност аз не разбирам в какво съм обвинена, може би в това, че вече почти 17 години, не съм се отделяла от дъщеря си. Тези сигнали са нищо повече от опит за очерняне на една майка, която се грижи да съхрани живота на детето си, защото това се опитвам да правя. Не разбирам как проверяващите разбраха нуждите и състоянието на детето ми, а тези майки, подали сигнала, не. Въпрос на морал, може би!

Вярвам в добрия край на тази горчива история. Вярвам, че всички институции ще потвърдят, че да обичаш детето си и да се грижиш за здравето му, не може да бъде нарушение.

Въпросът е за бездушните хора - тези, които могат да наказват една борбена майка и болното ѝ дете, защото нещо в тях не им харесва.

За хората с обвиненията, доносите и обидите.

За тях ми е въпросът: Срещу нарушенията на душата къде се подават сигнали?


Препоръчваме ви още:

Онези другите майки!

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

Да не дава Господ!

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам